Очи от рая

Единайсета глава

Когато баща ми се събуди в четири сутринта, в къщата беше тихо. Мама спеше до него и леко похъркваше. Брат ми, единственото дете у дома след заминаването на сестра ми, спеше дълбоко завит през глава. Татко му се възхищаваше, че има такъв здрав сън — също като мен. Когато все още бях жива, с Линдзи се забавлявахме, като пляскахме с ръце, изпускахме книги или дори удряхме капаци на тенджери, за да видим дали Бъкли ще се събуди.

Преди да излезе, баща ми мина през стаята на Бъкли, за да се убеди, че спи и да усети топлия му дъх на ръката си. След това облече екипа си за джогинг и обу маратонките си. Накрая сложи каишката на Холидей.

Почти виждаше дъха си в студената утрин. Сякаш беше все още зима и сезоните не бързаха да продължат своя кръговрат.

Под претекст, че разхожда кучето, той често минаваше край дома на мистър Харви и забавяше съвсем леко крачка. Това го забелязвах само аз, както и мистър Харви, ако беше буден. Татко беше убеден, че ако се оглежда внимателно, ще открие някакви улики — по касите на прозорците, по боядисаните в зелено дъски или на алеята за коли, край която имаше два големи варосани камъка.

Към края на лятото на 1974 г. по моя случай все още нямаше никакво развитие. Не намериха труп. Не откриха убиеца. Нямаше нищо.

Татко често си спомняше за думите на Руана Сингх: „Когато се убедя, че е той, ще намеря таен начин да го убия.“ Не беше разказал за това на Абигейл, защото щеше да я уплаши и тя сигурно щеше да сподели с някого, най-вероятно с Лен.

От деня, в който се видя с Руана Сингх и завари инспектора да го чака, когато се прибра у дома, имаше чувството, че мама възлага прекалено много надежди на полицията. Ако кажеше нещо, което не съвпадаше с версията на следствието — по-точно с липсата на такава — мама незабавно отхвърляше идеята на баща ми с думите: „Лен казва, че това нищо не означава.“ Или: „Работа на полицията е да разбере какво се е случило.“

Защо, питаше се баща ми, хората вярват толкова много на полицаите? Защо не се доверяват на интуицията си? Знаеше, че убиецът е мистър Харви. Но Руана беше наблегнала върху думите „когато се убедя“. Според буквата на закона това, че дълбоко в душата си татко знаеше кой е убиецът ми, не беше неопровержимо доказателство.

Израснах в къщата, където съм се родила. Както и дома на мистър Харви, тя приличаше на кутийка и по тази причина изпитвах отчаяна завист, когато ходех на гости. Мечтаех си за еркерни прозорци, куполи, балкони и мансардна спатия със скосен таван. Представях си клонести дървета в двора, по-високи и по-силни от хората, ниши под стълбите и жив плет, толкова гъст, че да можеш да пропълзиш и да се скриеш в него. На моето небе имаше веранди и вити стълби, прозорци с первази от ковано желязо и кула с камбана, която биеше на всеки час.

Познавах къщата на мистър Харви като петте си пръста. На пода в гаража му бях оставила топло петно, което после изстина. Беше донесъл в дома си кръвта ми, полепнала по дрехите и кожата му. Познавах банята. Сравнявах я с нашата баня, която мама се постара да украси в чест на късното раждане на Бъкли, като с помощта на шаблон нарисува бойни кораби в горната част на розовите стени. У мистър Харви банята и кухнята бяха безупречно чисти. Санитарният фаянс беше жълт, а плочките на пода — зелени. Нямаше отопление. В нашата къща на втория етаж бяха стаите на Линдзи, на Бъкли и моята, а в неговата горе нямаше почти нищо. Понякога сядаше там на един стол с права облегалка и гледаше през прозореца училището или пък слушаше звуците от репетициите на училищния оркестър, долитащи през полето. Но по-голямата част от времето си прекарваше на първия етаж, в кухнята, където строеше куклени къщи, във всекидневната, слушайки радио или когато похотта се надигнеше в него, скицирайки землянки и шатри.

От няколко месеца никой не го беше безпокоил с въпроси за мен. Само понякога някоя патрулна кола забавяше ход, минавайки край дома му. Беше достатъчно умен, за да не промени навиците си. Ходеше в гаража и проверяваше пощенската си кутия по същото време, както и преди.

Имаше няколко будилника, които звъняха по различно време. Единият го подсещаше да вдигне щорите на прозорците, другият — да ги спусне. Под час светваше или гасеше лампите в къщата. Когато някое дете идваше да му продаде шоколад, набирайки средства за училищно мероприятие, или да го попита дали иска да се абонира за „Ивнинг Бюлетин“, той се държеше любезно, но делово и гледаше да не привлича внимание.

Пазеше за спомен разни предмети, които често разглеждаше и това го успокояваше. Бяха най-обикновени неща: сватбен пръстен, запечатан плик с писмо, токче от обувка, чифт очила, гума във формата на герой от анимационен филм, шишенце парфюм, пластмасова гривна, моят амулет с емблемата на Пенсилвания, кехлибареният медальон на майка му. Вадеше ги късно през нощта, когато беше сигурен, че нито пощальонът, нито някой съсед ще почука на вратата му. Броеше ги, сякаш бяха зърна на молитвена броеница. Вече не помнеше някои от имената на притежателите им. Но аз знаех имената на всички. Токчето от обувка беше на едно момиче на име Клеър, от Нътли, Ню Джърси, която беше прилъгал да влезе отзад във фургона. Беше по-малка от мен. (Утешавах се с мисълта, че аз не бих влязла във фургон и че отидох в землянката само защото ми беше любопитно да видя как е укрепена, за да не се срути.) Беше откъртил токчето й, преди да я пусне. Нищо не й беше направил. Просто я беше вкарал във фургона и беше събул обувките й. Тя се беше разплакала и риданията й се забиваха в мозъка му като бургия. Той я умоляваше да спре, да си тръгне боса и да не казва на никого, а той щеше да задържи обувките й. Но тя не го бе послушала и бе продължила да плаче. Той се беше мъчил да откърти един от токовете с помощта на джобното си ножче и тогава някой почука на вратата. Чуха се мъжки гласове, една жена изкрещя, че ще извика полиция. Мистър Харви отвори вратата.

— Какво, за Бога, правиш с това дете? — извика един от мъжете.

Другите подхванаха момичето, което с писъци изскочи от фургона.

— Опитвам се да поправя обувката й.

Момичето бе изпаднало в истерия, но мистър Харви беше запазил самообладание. Но Клеър бе забелязала това, което впоследствие видях и аз — страшния му поглед и неизразимото му желание, което можеше да бъде задоволено само от нашата смърт.

Мъжете и жената бяха объркани, те не бяха видели онова, което видяхме аз и Клеър. Мистър Харви бе подал обувките на един от мъжете и се бе сбогувал. Но токчето беше останало у него. Обичаше да го държи и да го търка с палеца и показалеца — действаше му успокоително.

Знаех къде е най-тъмното място в нашата къща. Вмъквах се вътре и се хвалех на Клариса, че съм стояла там цял ден, но всъщност оставах не по-дълго от четиридесет и пет минути. Това беше нещо като шахта в мазето ни. На светлината на фенерчето се виждаха тръби и тонове прах. Нямаше нищо друго. Нямаше и буболечки. Мама, типично в нейния стил, пръскаше с инсектициди, ако видеше дори и една мравка.

След като единият будилник му напомнеше да спусне щорите другият да угаси повечето лампи, защото всички наоколо вече спяха, мистър Харви слизаше в мазето. Там нямаше никакви пролуки, през които някой би могъл да види отвън светлината и после да говори, че е правил нещо странно. Когато ме уби, вече му беше омръзнало да влиза в шахтата, но все още обичаше да слиза в мазето и да седи в люлеещия се стол, загледан в тъмния отвор, който започваше от средата на стената и стигаше до дъските на кухненския под. Често се унасяше в сън там. Така беше и сутринта, когато в четири часа татко мина покрай зелената къща.

Джо Елис беше гаден садист. Щипеше ни с Линдзи под водата, докато плувахме в басейна. Ненавиждахме го и даже започнахме да отказваме поканите за водни партита заради него. Имаше куче, което непрекъснато влачеше без никаква жал след себе си. Беше малко кученце и не можеше да тича много бързо, но Елис изобщо не го беше грижа. Удряше го и го вдигаше за опашката, а то квичеше от болка. Един прекрасен ден кученцето изчезна. Същото се случи и с една котка, която го бяха видели да измъчва. После почнаха да изчезват и други животни от квартала.

Това, което открих, проследявайки погледа на мистър Харви, втренчен в отвора на шахтата, бяха точно тези животни, изгубени преди повече от година. Хората си мислеха, че те вече не изчезват, щото Елис беше изпратен от родителите си във военно училище, пускаха домашните си любимци сутрин и те се прибираха вечерта. Не им трябваше друго доказателство за неговата вина. Никой не можеше да си представи какви зловещи наклонности обладава човекът в зелената къща. Той посипваше телата на котките и кучетата с негасена вар и от тях оставаха само кости. Когато броеше костите, забравяше за запечатаното писмо, сватбения пръстен, шишенцето с парфюма. С последни сили се опитваше да потисне непреодолимото желание да се качи на горния етаж в тъмното, да седне на стола с правата облегалка и да гледа към училището, представяйки си телата на момичетата, чиито гласове долитаха на вълни по време на футболните мачове, или да наблюдава автобусите, които возеха децата от основното училище и спираха две къщи по-надолу. Веднъж дълго наблюдава Линдзи, единственото момиче в отбора по футбол, което тичаше в сумрака из квартала заедно с момчетата.

Най-трудно ми беше да осъзная, че всеки път той се опитваше да се възпре. Беше убивал животни, само и само да не отнеме живота на дете.

Наближаваше август. Лен искаше да установи някакви разумни граници както заради себе си, така и заради татко. Баща ми непрекъснато звънеше в участъка и досаждаше на полицаите, с което не помагаше на разследването, а само настройваше всички против себе си.

Последната капка, която преля чашата, беше едно негово обаждане през първата седмица на юли. Джек Салмън подробно описал на дежурния полицай как при сутрешната му разходка кучето спряло пред къщата на мистър Харви и започнало да вие. Салмън опитал какво ли не, за да го накара да тръгне — докладва дежурният — но кучето не помръдвало от мястото си и продължавало да вие. В участъка веднага му намериха прякор: „Шерлок Холмс с Баскервилското куче“.

Лен стоеше на площадката пред къщата ни, допушвайки цигарата си. Беше още рано, въздухът беше по-влажен отколкото предишния ден. Прогнозата за времето беше за дъжд с гръмотевици през цялата седмица, което не беше рядкост по тези места, но в момента Лен усещаше влагата като лепкава пот по тялото си. Това беше последното посещение в дома на родителите ми, което направи, без да се притеснява.

Отвътре се чу женски глас, който си тананикаше. Угаси цигарата си на цимента под живия плет и хвана тежкото месингово чукче. Вратата се отвори още преди да е почукал.

— Усетих миризмата на цигарата ти — каза Линдзи.

— Ти ли тананикаше?

— Нали знаеш, че пушенето убива.

— Баща ти вкъщи ли е?

Линдзи му направи път да влезе.

— Тате! — провикна се тя. — Лен те търси.

— Ти не беше ли заминала някъде? — попита я Лен.

— Току-що се върнах.

Сестра ми беше облечена с тениската за софтбол на Самюъл и чуждо долнище на анцуг. Мама й се скара, че не е върнала от лагера нито една своя дреха.

— Сигурен съм, че си липсвала на родителите си.

— Кой знае — каза Линдзи. — Може и да са били доволни, че не им се пречкам.

Лен знаеше, че е права. При предишното му посещение мама определено беше по-спокойна.

Линдзи каза:

— Бъкли те назначи за началник на полицейското управление в кукления град, който построи под леглото си.

— А, значи ме е повишил в длъжност.

Двамата чуха стъпките на татко по коридора на горния етаж, а след това умолителния глас на Бъкли. Линдзи знаеше, че баща ни не би му отказал нищо.

Татко и брат ми слязоха усмихнали по стълбите.

— Добре дошъл, Лен.

Двамата се здрависаха.

— Добро утро, Джек — отвърна Лен. — Как си, Бъкли?

Татко хвана Бъкли за ръка и го заведе при Лен, който му кимна учтиво.

— Чух, че си ме направил началник на полицейското управление — каза Лен.

— Да, сър.

— Не смятам, че заслужавам такава чест.

— Заслужаваш повече от всеки друг — сърдечно каза баща ми.

Беше му приятно, когато Лен Фенърман се отбиваше вкъщи.

При всяко негово идване се уверяваше, че между тях има единомислие, че не е сам и може да разчита на неговата подкрепа.

— Трябва да поговоря с баща ви, деца.

Линдзи отведе Бъкли в кухнята, като му обеща макарони за закуска. Самата тя си мислеше за напитката, наречена „Медуза“, с която я беше почерпил Самюъл: на дъното пияна вишна, после малко захар и отгоре джин, Самюъл и Линдзи се опитваха да изсмучат вишните през захарта и алкохола, от което устните им почервеняха, а главите им се завъртяха.

— Да извикам ли Абигейл? Искаш ли кафе или нещо друго?

— Джек — каза Лен. — Не съм дошъл, защото имам някакви новини. По-скоро обратното. Хайде да седнем.

Видях как татко и Лен се отправиха към всекидневната, която напоследък през повечето време беше пуста. Лен седна на края на един стол и изчака татко да се настани срещу него.

— Чуй ме, Джек — започна той. — Става въпрос за Джордж Харви.

Баща ми се оживи.

— А каза, че нямаш новини.

— Нямам. И трябва да ти кажа нещо от името на участъка и от мое име.

— Слушам те.

— Недей да звъниш повече на колегите за Джордж Харви.

— Но…

— Това е и моя лична молба. Нямаме никакви доказателства, които да го свързват със смъртта на Сузи. Виещите кучета и сватбените шатри не са доказателства.

— Знам, че е той — каза баща ми.

— Съгласен съм, че е странен, но това не значи, че е убиец.

— Откъде си толкова сигурен?

Лен Фенърман продължаваше да говори, но баща ми си мислеше единствено за думите на Руана Сингх, енергията, която усещаше, когато минаваше покрай къщата на мистър Харви, ледената студенина, която лъхаше от този човек. Непроницаемият съсед беше единственият човек на света, който би могъл да ме убие. Аргументите на Лен още повече затвърдиха убеждението му.

— Значи прекратявате разследването?

Линдзи стоеше на прага на вратата, точно както в деня, когато Лен и един униформен полицай донесоха шапката ми със звънчета. Тя имаше същата. Този ден сестра ми прибра нейната в една кутия със стари кукли и я скри на дъното на гардероба си. Не искаше мама някога пак да чуе звука на малките звънчета.

Пред нея беше нашият баща, чието сърце ни държеше заедно. Държеше ни здраво, отчаяно. Вратите на сърцето му се отваряха и затваряха подобно на клапите на музикален инструмент, по които пробягват невидими пръсти и изведнъж се разнася прекрасна мелодия и ни обгръща топлина. Линдзи пристъпи напред.

— Здравей отново, Линдзи — каза Лен.

— Детектив Фенърман.

— Тъкмо казвах на баща ти…

— … че се отказвате.

— Ако имахме основателна причина да го подозираме…

— Значи сте прекратили случая? — попита Линдзи. Говореше така, сякаш беше съпругата на татко и едновременно с това най-голямото, най-отговорното му дете.

— Искам просто да знаете, че проверихме всички възможни следи.

Татко и Линдзи чуха мама, а аз я видях. Слизаше по стълбите. В това време Бъкли изхвърча от кухнята и с все сила се бухна в краката на баща ми.

— Лен — каза мама и загърна по-плътно хавлиения си халат. — Джек предложи ли ти кафе?

Татко гледаше ту нея, ту Лен Фенърман.

— Полицията бие отбой — обади се Линдзи, прегърна Бъкли нежно през раменете и го притегли към себе си.

— Отбой? — попита Бъкли. Той винаги повтаряше новите думи и ги въртеше в устата си като бонбон, за да усети вкуса им.

— Какво?

— Детектив Фенърман е дошъл, за да каже на татко да спре да им досажда.

— Линдзи — обади се Лен. — Не съм казал точно това.

— Няма значение — каза тя.

Искаше й се да се пренесе отново в лагера на младите таланти, където светът се въртеше единствено около нея и Самюъл, а може би и Арти, спечелил в последния момент наградата за перфектно убийство с идеята за оръжие да бъде използвана ледена висулка.

— Ела, татко — каза тя.

За баща ми постепенно всичко си дойде на мястото. Това, което видя, нямаше нищо общо с Джордж Харви или с мен. Прочете го в очите на майка ми.

Тази вечер, както все по-често се случваше напоследък, татко стоя до късно сам в кабинета си. Не можеше да повярва, че светът край него рухва. Може би това не беше толкова неочаквано след удара, който му нанесе моята смърт. „Чувствам се така, сякаш ме залива лавата на изригнал вулкан“, написа той в бележника си. „Според Абигейл Лен Фенърман е прав за Харви.“

Докато пишеше, пламъкът на свещта до прозореца потрепваше и въпреки настолната лампа това го разсейваше. Облегна се на стария дървен стол, останал още от годините му в колежа, и чу успокоителното скърцане на дървото под него. Вече не се справяше със задълженията си във фирмата. Всеки ден се взираше в колоните от безсмислени цифри, които трябваше да сравнява с подадените от компаниите суми. Обезпокоително често допускаше грешки и се страхуваше — много повече отколкото през първите дни след моето изчезване — че няма да може да изгледа останалите му две деца.

Стана и вдигна ръце над главата си, за да направи упражненията, които семейният ни лекар му бе препоръчал. Наблюдавах как тялото му се извива странно и неестествено за разлика отпреди. Би могъл да стане танцьор, вместо бизнесмен. Би могъл да танцува на Бродуей заедно с Руана Сингх.

Изключи настолната лампа и сега стаята се осветяваше само от горящата свещ.

Настани се в зеленото си кресло, където сега се чувстваше най-удобно. Често го виждах да заспива в него. Стаята се превръщаше в укритие, креслото — в майчина утроба, а аз стоях на стража. Гледаше втренчено пламъка на свещта и размишляваше какво да прави. Спомни си как се опита да докосне майка ми, а тя се отдръпна от него в другия край на леглото. Но в присъствието на полицая тя сякаш разцъфтяваше.

Загледа се в призрачното отражение на горящата свещ, потрепващо в прозореца. Докато се взираше в истинския пламък и неговия дух, той се унесе в дрямка, накъсана от мислите, вълненията и събитията от изминалия ден.

Беше вече почти заспал, когато и двамата видяхме едно и също нещо — друга светлина. Навън.

От това разстояние приличаше на светлината на фенерче. Един бял лъч се движеше през моравите на къщите в квартала в посока към училището. Татко започна да го наблюдава. Минаваше полунощ, но луната не беше така ярка, както обикновено и дори очертанията на дърветата и сградите се различаваха трудно. Мистър Стед, който имаше навик вечер да кара велосипеда си с един фар отпред, никога не би минал през тревата на съседите си. Освен това беше прекалено късно за него.

Както си седеше в зеленото кресло, татко се наведе напред и видя, че светлината на фенерчето се придвижва към царевичната нива.

„Мерзавец“, прошепна той. „Мръсен убиец.“

Бързо метна ловджийското си яке, което извади от дрешника в кабинета си. Не го беше обличал от едно злополучно ходене на лов преди десет години. От шкафа в хола на долния етаж взе бейзболната бухалка, която беше купил за Линдзи, преди тя да се запали по футбола.

Първо угаси лампата на верандата, която оставяха да свети за мен всяка вечер. Въпреки че бяха минали осем месеца, откакто полицията каза, че няма надежда да ме открият жива, сърце не им даваше да я гасят. После татко пое дълбоко дъх и хвана дръжката на вратата.

Отвори и се озова на тъмната веранда. След миг беше в двора. Стиснал бейзболната бухалка в ръка, той зашепна: „таен начин да го убия“.

Прекоси предния двор, след това улицата и се озова в двора на семейство О’Дуайър, където за пръв път беше видял светлината. Мина покрай неосветения плувен басейн и ръждясалите люлки. Сърцето му биеше лудо, но не чувстваше нищо. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: Джордж Харви никога повече няма да убива малки момичета.

Стигна до футболното игрище. Навътре в царевичната нива мъждееше слаба светлина. Това не беше районът, който вече познаваше наизуст — ограден с въже, разчистен, претърсен и разровен с булдозер. Беше вдясно от игрището. Стисна бейзболната бухалка по-здраво. За миг го обхвана съмнение за онова, което се канеше да направи, но колебанието премина.

Вятърът му помагаше. Духаше в гърба му, откъм стадиона, развяваше крачолите на панталоните му и го тласкаше напред. Всичко отстъпваше пред него. Навлезе в царевичната нива, без да изпуска от поглед светлината пред себе си, а свистенето на вятъра заглуши стъпките му и шума от прекършените стебла.

В ума му се въртеше плетеница от несвързани спомени — шумът на детските ролери по тротоара, миризмата на тютюна от лулата на баща му, усмивката на Абигейл в деня на запознанството им, която проникна като лъч в сърцето му. След това светлината изчезна и всичко потъна в мрак.

Направи още няколко крачки и спря.

— Знам, че си тук — каза той.

Исках да го предупредя, да наводня царевичната нива, да запаля огньове, за да я осветя, да изпратя буря, градушка и порой от цветя. Но в своето небесно заточение аз можех единствено да го наблюдавам.

— Дошъл съм за теб — каза баща ми с треперещ глас. Сърцето му бумтеше, кръв изпълваше гърдите му, стегнати като в менгеме, горещият му дъх изгаряше дробовете му, единствено адреналинът му даваше сила да продължи. Усмивката на мама изчезна от съзнанието му и на нейно място се появи моята.

— Всички спят — каза баща ми. — Тук съм, за да приключа с това.

После чу хленчене. Исках да насоча надолу прожектор, макар и неумело, както правехме в училищния театър, но невинаги улучвахме точното място на сцената. Той щеше да освети хлипащо момиче, превито на две, което въпреки сините очни сенки и модните си каубойски ботуши от „Бейкърс“ беше подмокрило гащите. Беше си все още дете.

Тя не разпозна изпълнения с омраза глас на баща ми.

— Брайън? — изрече Клариса с треперлив глас. — Брайън?

Тя изправи пред себе си надеждата като щит.

Баща ми пусна бухалката и тя падна на земята.

— Ей? Кой е там?

Брайън Нелсън, това върлинесто бостанско плашило, паркира корветата на по-големия си брат на училищния паркинг. Той обикновено закъсняваше за час и дремеше на чина или на масата в столовата, но винаги се оживяваше, когато някое момче разлистваше „Плейбой“ или пък наблизо минаваше секси мадама. И никога не би проспал вечер като тази, когато в царевичната нива го чакаше момиче. Но не бързаше особено. Вятърът — надежден съучастник и прикритие за това, което беше намислил, свиреше в ушите му.

Брайън се отправи към нивата с грамаден фенер в ръка, взет изпод мивката, където майка му държеше опаковани някои неща от първа необходимост в случай на бедствие. В този момент чу воплите на Клариса, за които по-късно каза, че били виковете за помощ.

Сърцето на баща ми тежеше като камък в гърдите му, докато тичаше и се препъваше към мястото, откъдето се чуваха риданията на момичето. Клариса! Глуповатата приятелка на Сузи. С грим и тропически загар, дъвчеща превзето филии с конфитюр.

В тъмнината се блъсна в нея и я събори на земята. Писъкът й нахлу в ушите му, проникна в него и рикошира вътре в тялото му.

— Сузи! — изкрещя татко.

Брайън чу името ми и хукна през царевичната нива с всичка сила. Не му остана и следа от сънливост. Фенерът в ръката му подскачаше нагоре-надолу и за миг в светлината му се мерна мистър Харви. Никой, освен мен не го забеляза. Лъчът освети гърба му, когато той се сви сред високите стебла, ослушвайки се за следващия вопъл.

Но после светлината попадна върху баща ми. Брайън го издърпа от Клариса и започна да го удря с фенера по главата, по гърба, по лицето. Баща ми викаше, плачеше и стенеше.

В един момент Брайън видя бухалката.

Аз се блъсках в непоклатимите граници на моето небе. Исках да отида при татко, да го вдигна и да го отведа със себе си.

Клариса побягна, Брайън замахна с бухалката. Очите им се срещнаха, баща ми едва дишаше.

— Копеле такова! — Брайън беше пребледнял от чувството за вина.

Чувах стоновете в пръстта. Чувах името си. Имах чувството, че усещам вкуса на кръвта по лицето на татко в устата си. Исках да протегна ръка и да прокарам пръсти по разцепените му устни, да легна заедно с него в гроба си.

Но там, в моето небе, трябваше да се извърна. Затворена в моя идеален свят, аз не можех да направя нищо. Кръвта беше горчива на вкус. Изгаряща. Исках баща ми да не ме забравя нито за минута, винаги да ме обича. Но исках също така да се махне и да ме остави на мира. Оказана ми бе една нищожна милост. Върнах се в стаята, където зеленото кресло все още пазеше топлината на тялото му, и угасих свещта.