Огърлицата и кратуната

ГЛАВА XIIСъдията Ди се превръща от преследвач в преследван;страшни кошмари му се явяват на едно необичайно ложе

Съдията Ди се качи в стаята си да вземе кратуната и меча. Трябваше незабавно да се срещне с капитан Сю, да го предупреди за срещата в склада и двамата да уточнят как да стане арестът на тайнствения господин Хао, както и на негодниците на Лан.

Папратова Клонка стоеше на входа на „Синята чапла“ и се пазареше с някаква старица, която предлагаше тоалетни принадлежности. Той възнамеряваше да я отмине с приятелско кимване, но тя внезапно го дръпна за лакътя и му посочи гребенче от слонова кост, обсипано с евтини камъчета.

— Мислите ли, че ще ми отива? — запита свенливо момичето.

Когато той се наведе да го разгледа, чу припрения й шепот:

— Пазете се! Онези двамата отсреща разпитваха за вас.

— Много ще ти отива — каза той и прекрачи през портата.

Докато се правеше, че оглежда небето, съдията зърна с крайчеца на окото си двама мъже, застанали пред входа на „Деветте облака“. По скромното облекло, сивите роби с черни пояси и черните шапки трудно можеше да се отгатне социалното им положение. Можеха да бъдат както хора от лигата на Лан, така и дворцови агенти. А отсега нататък трябваше да е нащрек и за агенти на Червената лига, които нищо чудно да бяха узнали, че се представя за един от техните. Които и да бяха обаче, не биваше да разберат, че отива да се види с капитан Сю.

Той тръгна с провлачена крачка по главната улица, като от време на време спираше да огледа стоките, изложени в дюкяните. Двамата в сиво наистина го следяха. Направи няколко безуспешни опита да им се изплъзне с умели ходове. Завиваше спокойно зад някой ъгъл и в следващия миг хукваше да бяга, за да се скрие в тълпата, но онези неизменно оставаха зад гърба му, и то без видими усилия. Явно бяха опитни преследвачи. Доста раздразнен, съдията влезе в голяма гостилница и седна на една маса в дъното. Щом келнерът дойде да му вземе поръчката, той каза, че е забравил нещо, и изтича навън през кухненския вход. Но единият от мъжете в сиво стоеше на ъгъла на задната уличка. Съдията се върна отново на главната. Ако познаваше добре града, вероятно щеше да се опита още веднъж да избяга от своите преследвачи. Но в случая трябваше да прибегне до трик, който щеше да ги накара да разкрият истинската си самоличност, а в същото време му осигуряваше повод да отиде в щаба. Той повървя сред тълпата, докато зърна пред себе си заострените шлемове на караула. Тогава изведнъж забърза, после рязко спря на място и се обърна назад. Блъсна се в по-високия от преследвачите и изкрещя с пълно гърло:

— Джебчии, дръжте ги!

Незабавно наоколо се събра малка група хора, корито възбудено го заразпитваха.

— Аз съм лекар — викаше съдията Ди. — Този дългият негодник нарочно ме блъсна, докато другият се опита да бръкне в ръкава ми!

Един едър носач сграбчи дългуча за яката.

— Какъв позор! Да ограбваш лекар!

— Какво става тук? — един набит сержант от караула си бе пробил път до тях.

Двамата в сиво не направиха никакъв опит да избягат. По-възрастният каза спокойно на сержанта:

— Този човек ни обвинява несправедливо. Заведете ни при вашия капитан.

Сержантът огледа подозрително съдията и двамата му противници. Пристегна колана си и нареди на носача:

— Пусни господата. Явно е станало недоразумение. Капитанът трябва да реши. Да вървим, господа, службата е ей там отпред.

Докато отиваха към щаба, мъжете в сиво пазеха надменно мълчание. Лейтенант Лю ги отведе горе в кабинета на капитана. Капитан Сю вдигна поглед от книжата си. Без да поздрави съдията Ди, той кратко нареди на сержанта да докладва, после протегна ръка и каза:

— Документите, моля.

Двамата мъже поставиха на писалището идентични документи с червени ръбове, изпъстрени с печати. По-възрастният заяви на капитана:

— Този самозван доктор е измамник. Наредено ни е да го отведем в двореца. Необходим ни е незабавно военен ескорт.

Капитан Сю отмести назад шлема си.

— Знаете, че не мога да сторя това, господа. Необходима е изрична заповед от моя началник. Документът на доктор Лян е напълно редовен. Надлежно е регистриран вчера в собствената ми канцелария, както виждам.

Той се почеса по носа.

— Сега ще ви кажа какво ще направим. Ще отнесете моята записка на полковник Кан и след това ще се върнете за този господин — той извади една бланка от купа книжа пред себе си и потопи четчицата в туша.

— И като се върнем, ще научим, че нашият човек е изчезнал, нали? — запита ехидно по-възрастният. — Имаме изрични нареждания, капитане.

— Съжалявам, но и аз имам своите, господа — той попълни набързо бланката и я подаде през писалището. — Заповядайте!

Докато я пъхаше в ръкава си, вторият мъж нареди отсечено:

— Ще задържите тук този господин, докато се върнем.

— Само със собственото съгласие на лекаря, ваша милост. Не мога да задържам един законно регистриран гражданин без нарочна заповед за арест. Нали знаете — „доброжелателно управление“. От друга страна, ако господин докторът реши да ни сътрудничи.

— Разбира се! — побърза да го увери съдията. — Не бих искал негодникът, за когото тези хора ме вземат, да се изплъзне. Недоразумението трябва да се изясни колкото може по-бързо.

— Е, тогава всичко е наред — каза капитанът и се усмихна сърдечно на двамата. — Да се нуждаете от коне, господа?

— Имаме си — и мъжете се обърнаха, без да продумат повече.

Сержантът ги съпроводи до долу.

— Познавате ли тези тъпаци? — запита капитанът Лю.

— Да, ваше превъзходителство. Те са от канцеларията на управителя на двореца. Личи по сивите им дрехи, агентите на главния евнух носят черно.

Капитанът хвърли тревожен поглед към съдията Ди.

— Сам видяхте, ваше превъзходителство. В голяма каша сте се забъркали.

— Колко време ще им трябва, за да се върнат?

— Около час и половина. Може и два, ако не намерят моя полковник в канцеларията му.

— Няма да мога да остана. В шест трябва да съм в склада на Лан. Ще се срещна там със счетоводителя му и с един човек на име Хао, явно опасен престъпник. Лан няма доверие нито на мен, нито на Хао, затова ще прати десетина от своите хора в съседния склад. Искам да направите кордон около мястото и да арестувате всичките. Възможно ли е да отделите довечера шейсетина гвардейци?

— Зависи в какво ще обвините всички тези хора, ваше превъзходителство.

— Хората на Лан — в убийството на касиера Тай Мин. Останалите — в престъпление срещу държавата.

Капитанът го изгледа изпитателно.

— В такъв случай ще е най-добре и аз да присъствам лично, ваше превъзходителство. А сега за онези надути пуяци от двореца. Не съм съвсем сигурен, че моят полковник ще издаде нужната заповед за арест. В записката му съобщавам, че сте надлежно регистриран, затова той ще изиска допълнителни подробности.

— Напълно съм уверен — отвърна спокойно съдията, — че управителят на двореца ще затрупа полковник Кан с всякаква информация.

Капитан Сю се обърна към лейтенанта:

— Какво ще кажеш да инсценираме едно хубаво бягство от затвора, а, Лю?

Когато лейтенантът кимна и лицето му грейна в усмивка, Сю обясни на съдията:

— При това Лю ще ви маскира така, ваше превъзходителство, че ще излезете оттук напълно незабелязано. Няма да се учудя, ако онези двамата са оставили някой свой колега на пост пред сградата. Лю е майстор в гримирането! — той потри ръце и погледна съдията преценяващо. — Като начало ще подрежем брадата и бакенбардите ви.

— Няма нужда! — отряза го хладно съдията. — Ще може ли лейтенантът да ми намери едно старо магаре и чифт патерици?

Лю кимна и незабавно излезе.

— Чудесен е този Лю! — заяви капитанът. — Ще пийнете ли чаша чай, ваше превъзходителство?

След това се впусна в подробности какво ще направи Лю, та да излезе, че съдията е бил затворен в една от килиите долу, и как ще бъде инсценирано бягството му. Спря се на всеки отделен детайл с момчешко самодоволство. Когато приключи, попита:

— Какво ще кажете за убийството на онзи касиер, Тай Мин, ваше превъзходителство?

— Това престъпление е под ваша юрисдикция, Сю, защото е извършено именно тук.

И той разказа как Лан си е признал за изтезанията на Тай Мин и последвалото убийство, тъй като касиерът отказал да съобщи къде точно е скрил огърлицата, за чиято кражба е бил нает.

— Когато довечера заловите хората на Лан, ще отидем в „Синята чапла“, за да арестуваме и самия него, след което ще му предявя официално обвинение в убийство. Но този Хао, за когото споменах, е много по-опасен от Лан. Веднага щом пристигне в склада, ще свирна два пъти с пръсти и това ще е знак вашите гвардейци да ги заловят. Ала и Хао може би ще си води охрана. Нека ви начертая приблизителен план на района.

Той взе лист хартия и нарисува скица на просеката и околните складове. Капитанът я сравни със собствената си карта и посочи къде ще постави своите постове. В този момент се завърна и лейтенант Лю.

— Магарето е в задния двор, ваше превъзходителство — съобщи той. — Тръгвайте по-бързо, докато отвън никой не наблюдава. Поне засега.

Съдията Ди благодари припряно на капитана и излезе. Лю го поведе по стълба с разхлопани скърцащи стъпала към малък кухненски двор. Докато съдията се качваше на престарялото магаре, лейтенантът му подаде две протъркани от употреба патерици.

— Добра работа сте свършили — похвали го той шепнешком и подкара през тясната портичка.

С отпуснати рамене и приведена глава съдията насочи магарето към улицата, успоредна на главната. Разчиташе на това, че поради голямата известност на Учителя с кратуната в Речния град хората го възприемат като даденост и много не се вглеждат в него. Единствената очевидна отлика бе, че той носеше меч. Смъкна го набързо от гърба си и го намести между двете патерици върху седлото на магарето.

Добичето пристъпваше лениво и си проправяше търпеливо път сред многолюдната тълпа. Съдията Ди забеляза със задоволство, че никой не се заглежда в него. Сегиз-тогиз го поздравяваха и той отвръщаше с жест. Подкара магарето към „Синята чапла“, тъй като не желаеше да предизвиква прекалено дълго съдбата, а странноприемницата би била последното място, където дворцовите агенти ще очакват да се скрие.

Тясната уличка зад „Синята чапла“ бе напълно безлюдна. Тъкмо беше приключило обедното оживление: келнерите си почиваха, а търговците щяха да започнат да прииждат най-рано след час-два за вечерния ориз. Съдията слезе от магарето край задната порта и надзърна в запуснатата градина. Сгъваемата врата в апартамента на Лан бе плътно затворена, от кухнята не долиташе ни звук. Прозорецът на собствената му стая на втория етаж бе със спуснати капаци, но този на стаята под него зееше полуотворен. Някой свиреше на лютня, това бе същата мелодия като от първата вечер. Сега си спомни къде я беше чувал. Беше доста популярна в столицата преди години. Той огледа бавно градината, след което реши, че старият склад е напълно подходящ за неговата цел. Вратата бе открехната и той се вмъкна вътре, стиснал под мишница патериците и меча.

Навесът не изглеждаше особено приветлив. От плесенясалите греди висяха паяжини, наоколо се носеше тежък застоял мирис. Край стената в дъното бяха натрупани изпотрошени столове и маси, но подът беше изметен. Когато се вгледа по-отблизо в старите мебели, откри зад тях камара конопени чували до самата стена.

Съдията отмести една стара разнебитена маса и прободе чувалите с върха на меча. Те съдържаха оризова плява. Реши, че стават за постеля в продължение на два-три часа. Магарето без съмнение щеше да се върне само там, откъдето го бяха довели. Той подпря патериците на стената край единствения зарешетен прозорец, след което нареди чувалите един до друг и легна отгоре им. Сви длани под главата си и си припомни последните събития.

Писмото на Хао до Лан наистина беше добра новина. То доказваше, че заговорниците в двореца все още не са сложили ръка на огърлицата. Така категорично отпадаше една възможност, която той бе обмислял: че някой отвътре или господин Хао е пресрещнал касиера след кражбата и е откупил огърлицата направо от него. Тази възможност се основаваше на факта, че тайнственият господин Хао не се бе явил на срещата с Лан. Сега вече ставаше ясно, че господин Хао по всяка вероятност наистина е бил възпрепятстван, както съобщаваше в писмото, и че очаква сделката да бъде сключена окончателно довечера в склада на Лан. Това бе добре, защото арестуването на Хао ще накара дворцовите заговорници да се затаят, докато обмислят следващия си ход, като по този начин и съдията ще има малко време да напредне в издирването на огърлицата. От дългите часове по реката сутринта му се спеше и той скоро притвори очи.

Унесът му бе неспокоен, изпълнен с много сънища. Отново му се яви разкривеното лице на брадатия наемен убиец. Увиснало сякаш във въздуха, то се взираше в него с единственото си, безумно изцъклено око. Не, всъщност беше мъртвият касиер, наведен над него с позеленялото си и подпухнало лице, с изхвръкнали от орбитите очи, а насечените му ръце се протягаха да го стиснат за гърлото. Съдията понечи да се изправи, но цялото му тяло сякаш бе налято с олово и не можа да помръдне. Бореше се отчаяно за глътка въздух. Тъкмо когато мислеше, че вече се задушава, касиерът се превърна във висока жена с изцапана синя рокля. Дълги разчорлени кичури, слепени от засъхнала кал, закриваха лицето й, от което се виждаше само посиняла зейнала уста с изплезен подут език. Съдията нададе ужасен вик и се събуди. Целият плувнал в пот, той слезе от импровизираното си ложе и за да разсее кошмарното видение, порови малко сред старите мебели. Безмълвно изруга, когато се спъна в няколко прашни торби. Май бяха от брашно. Отупа си коленете, после отново легна на пълните чували. Този път заспа дълбоко.