Огърлицата и кратуната

ГЛАВА IVСъдията Ди установява, че една млада дама е в състояние да го отведе твърде надалеч;той минава през множество врати, но пред една е принуден да спре

— Какво означава това? — попита хладно съдията Ди.

— Че майка ми иска да ви види — сопна му се девойката. — Името й е Хортензия, тя е главната придворна дама на нейно височество.

— Болна ли е майка ви?

— Почакайте, докато стигнем гората.

Съдията реши наистина да поизчака, преди да сложи припряната млада дама на мястото й. Носачите позабавиха темпото. Отвън ставаше все по-тихо. След петнайсетина минути момичето внезапно дръпна завеската от прозореца. Движеха се по горски път между високи борове. Тя небрежно отметна качулката си. Косите й бяха събрани в семпла, но елегантна прическа със златен филигранен гребен над челото. Малкият й, леко вирнат нос придаваше на лицето й енергично изражение.

Тя се обърна към съдията и изрече със същия властен тон:

— Най-напред трябва да ви предупредя, че всъщност не знам за какво става дума. Просто изпълнявам нареждане. Затова е безсмислено да питате.

Тя потърси пипнешком под седалката и измъкна плоска кутия, облицована с лакирана червена свинска кожа, от онези, в които лекарите носят своите рецепти. Сложи я в скута си и продължи:

— В тази кутия ще намерите купчина бланки за рецепти, визитни картички на ваше име и…

— Сам съм си приготвил картички, благодаря — отсече съдията Ди.

— Няма значение. Сложени са също превръзки и шест кесийки с напълно безвреден, уж лекарствен прах. Били ли сте някога в град Уансян, на осемдесет мили нагоре по реката?

— Минавал съм веднъж оттам.

— Добре. Там зад храма на бога на войната живее почитаемият Куо, бивш секретар на дворцовия архив. Познава ви от столицата, а миналата седмица ви е повикал, защото получил пристъп на астма. И сега пътувате обратно към столицата. Запомнихте ли ясно всичко това?

— Ще се постарая да не го забравя — отвърна сухо съдията.

— Почитаемият Куо писал на майка ми, че ще минете из тези краища, и тя се възползва, за да ви повика на консултация. Тя също страда от астма, а вчера получи силен пристъп — момичето го стрелна с очи и попита разтревожено: — Защо носите меч? Това ще направи лошо впечатление. Сложете го под седалката.

Съдията Ди бавно изхлузи меча. Сам знаеше, че в който и да е дворец не се допускат въоръжени посетители. След като пропътуваха известно разстояние през смълчаната гора, пътят изведнъж се разшири. Минаха под масивен портал с двойна каменна арка, после по широк мраморен мост с изящно изваяни колони. От другата страна на крепостния ров се съзираха очертанията на високата двойна порта пред Крайречния дворец. Девойката придърпа плътно завеската. Съдията чу гръмко изречени команди и паланкинът спря на място. Предводителят на носачите прошепна нещо на стражите, после отново ги понесоха, този път по някакво стълбище. Чуха се стържещи звуци и дрънчене на отключващи се вериги, което показваше, че отварят голямата врата. Разнесоха се нови гръмки команди и носилката бе издигната за известно време, след което отново я положиха на земята. В същия миг завеските от прозорците и вратите се дръпнаха. Вътре нахлу ярка светлина и заслепи съдията Ди, който затвори очи. Когато отново ги отвори, видя насреща си лицето на сержант от охраната, залепено за прозорчето. Отзад се виждаха шестима стражници в позлатени доспехи, стиснали в ръце мечове. Сержантът попита кратко момичето:

— Надявам се, че с вас всичко е наред, госпожице? — а после се обърна към съдията: — Име, професия и цел на посещението?

— Аз съм доктор Лян Му, вика ме госпожа Хортензия, първа придворна дама на нейно височество принцесата.

— Слезте, ако обичате.

Двама стражници претърсиха съдията ловко и бързо. Опипаха дори ботушите му и извадиха оттам документа за самоличност. Сержантът го разгледа.

— Добре. Ще си го получите на тръгване, ваша светлост. Моля, госпожице, подайте ми лекарската чанта.

Той отвори плоската кутия и порови с дебелия си показалец из съдържанието. Върна я, взе кратуната на съдията, отпуши гърлото й, разклати я, за да се увери, че вътре не е скрита някоя кама, и му върна и нея.

— А сега можете да се прехвърлите в дворцовата носилка.

После извика някаква команда. Притичаха четирима носачи в красиви сребристи одежди, понесли изящен паланкин с позлатени дръжки и брокатени завеси. След като съдията и младата жена седнаха в него, ги понесоха безшумно по мраморната настилка на двора, а пред тях крачеше сержантът. Просторният двор бе ярко осветен от безброй копринени фенери, провесени от високи, лакирани в червено стълбове. Наоколо се шляеха десетки стражници, всеки в пълно снаряжение, с арбалети и дълги стрели в колчани. На следващата площадка цареше спокойствие: придворни в широки сини одеяния сновяха между тежките колони, ограждащи откритите галерии. Съдията Ди посочи към езерцата с лотоси и ромонливите водоскоци.

— Цялата вода тук идва от реката, предполагам?

— Нали затова се казва Крайречен дворец — сопна се момичето.

Двамата стражници с дълги алебарди спряха носилката пред двойна врата с позлатени решетки. Сержантът съобщи целта на посещението и тръгна назад. Стражниците спуснаха плътно завесите и ги закопчаха отвън. Двамата в паланкина отново останаха на тъмно.

— На външни лица не е позволено да оглеждат разположението на вътрешния дворец — благоволи да му обясни девойката.

Съдията си припомни, че върху картата в кабинета на капитан Сю районът на Крайречния дворец бе означен с празен бял квадрат. Съответните служби бяха просто изрядни при спазване на мерките за сигурност. Той опита да отгатне посоката, в която се движеха, но твърде скоро се обърка от многобройните завои и стъпала, по които се изкачваха и слизаха. Най-сетне положиха носилката на земята. Завесата се отдръпна и един едър мъж в тежко снаряжение, със заострен, украсен с дълги цветни пера шлем им каза да слизат. Не по-малко снажен негов колега почука с дръжката на голата си сабя по двойна врата от ковано желязо. Съдията успя да зърне настлан двор, ограден с висока стена, боядисана в наситен морав цвят. После желязната порта се разтвори и един дебелак им направи знак да влязат. Беше облечен в дълга, везана със злато роба и носеше лъскава конусовидна черна шапка. По широкото му отпуснато лице с голям месест нос нямаше никакъв косъм. Този тлъст евнух кимна фамилиарно на момичето, после се обърна към съдията с писклив глас:

— Негово превъзходителство главният евнух иска да говори с вас, преди да пресечете Златния мост, доктор е.

— Майка ми е много зле — намеси се рязко девойката. — Докторът трябва незабавно да я види.

— Негово превъзходителство даде изрични нареждания — отвърна спокойно едроликият. — Ще бъдете тъй добра да изчакате, госпожице. Оттук, ваша светлост.

И той посочи един дълъг безлюден коридор.