Огърлицата и кратуната

ГЛАВА XXЕдно рядко цвете разцъфва, за да загине скоро след това;съдията Ди получава разрешение да мине по Златния мост

Когато отново се завърнаха в съдебната зала, съдията Ди нареди на капитана да постави двете чекмеджета върху съдийската маса. Каза му също да донесе голяма купа с хладка почистваща луга и къс мека бяла коприна.

Разположи се зад масата и си наля чаша чай. Тримата мъже пред него изчакаха в мълчание, докато капитанът се върна. Щом Сю положи внимателно порцелановата купа и парчето коприна пред съдията Ди, той заяви:

— А сега стигаме и до въпроса за огърлицата. Била е открадната от Тай Мин, касиер в „Синята чапла“. За целта го е бил наел един известен бандит, временно отседнал в града.

Полковник Кан се надигна възбуден в креслото си. Попита напрегнато:

— Как е била открадната, ваше превъзходителство?

— Подстрекателите, подбудили бандита Лан към престъплението, са дали на касиера точни наставления, как един външен човек може да се добере до скъпоценността. Трябвало да преплува водата в крепостния ров до северозападната наблюдателна кула, после да обиколи северната част на двореца по един корниз над реката и накрая да се прехвърли през стената в павилиона на нейно височество. Огърлицата щяла да лежи на малка масичка отстрани до сводестата врата и било нужно крадецът просто да протегне ръка, за да я грабне. Надявам се, Кан, че незабавно ще вземете необходимите мерки, за да коригирате този сериозен пропуск в охранителната ви дейност.

Полковник Кан се поклони, после се облегна назад с въздишка на огромно облекчение. Съдията Ди продължи:

— След като откраднал огърлицата, касиерът решил да не я предава в ръцете на бандита, който го наел. Искал да я задържи и да продаде бисерите един по един.

— Какво възмутително посегателство! — възкликна гневно управителят. — Направо държавна измяна. Този човек трябва да бъде…

— Той е бил простодушен момък — отвърна спокойно съдията. — Не е осъзнавал сериозността на своите действия. Имал е нужда от пари, за да спечели любовта на жената, за която е вярвал, че го очаква в едно селце в съседния окръг. Нека не го съдим прекалено сурово. Животът му е бил сив и скучен, а е копнеел за любов и щастие в някое отдалечено място, отвъд планините. Не само той храни подобни илюзии — поглаждайки брадата си, съдията хвърли бърз поглед към безучастното лице на полковник Кан. После продължи делово: — На връщане от двореца касиерът се отбил за малко в странноприемница „Синята чапла“, след това отново се метнал на коня и потеглил. Но го причакали в засада хора на онзи бандит и когато им казал, че бисерите не са у него, започнали да го изтезават. Умрял, без да им разкрие къде ги е скрил. А сега, капитан Сю, бих искал да чуем вашите показания.

Капитанът незабавно коленичи.

— Разкажете какво намерихте в мъртвото тяло на Тай Мин, след като го извадиха от реката.

— Трупът бе облечен само в горна дреха, ваше превъзходителство. В ръкавите открихме няколко негови визитни картички, карта на нашата провинция, трийсет и два гроша на връв и счетоводителското му сметало.

— Благодаря ви, капитане, това е всичко — съдията се наведе напред и продължи: — Господа, Тай се е сетил за едно колкото просто, толкова и ефикасно скривалище за огърлицата. Прерязал е връвта и е скрил бисерите в един предмет, с който е боравел всеки ден в качеството си на касиер, затова и никой не би му обърнал специално внимание. Ето го!

Той извади сметалото от чекмеджето пред себе си и го показа на всички. Ала тъй като двамата му високопоставени гости изгледаха недоверчиво неугледната вещ, съдията Ди отдели дървената рамка и остави тъмнокафявите зърна да се изронят от успоредните метални пръчици в порцелановата купа. После се зае да разтръсква съда, при което топчетата се запремятаха в хладката алкална течност. Докато се занимаваше с това, той продължи:

— Преди да замени дървените зърна с бисери, той покрил всеки от тях с тънък слой кафяво лепило от онова, което касиерите използват, за да залепват разни квитанции. Лепилото се втвърдило така, че дори и след като трупът престоял цяла нощ в реката, водата не е могла да го разтвори. Но тази хладка алкална течност би трябвало да се окаже по-ефикасна.

Съдията извади от купата две топчета. Старателно ги изтърка с парчето коприна, после ги показа на околните върху разтворената си длан: два съвършено обли бисера, които изпускаха чист матов блясък. Продължи с тържествен тон:

— Тук, в тази купа, се намират бисерите от императорската огърлица, господа. А сега възнамерявам да се уверя във ваше присъствие дали всичките осемдесет и четири са в наличност. Капитане, донесете ми копринен конец и игла!

Управителят се бе втренчил в купата, стиснал тънките си устни. Полковник Кан се взираше напрегнато в безизразното лице на съдията Ди, а ръцете му в ръкавици здраво стискаха положения през коленете му меч.

Капитан Сю се завърна почти веднага. Застанал до съдийската маса, той се залови да изтърква бисерите и да ги нанизва с дебелите си, но, оказа се, твърде ловки пръсти. След като съдията ги преброи и установи, че всички са налице, пъхна възстановената огърлица в ръкава си и каза:

— Бандитите, които претърсили тялото на Тай Мин, не могли да измислят нищо по-добро от това да му разпорят стомаха, но изобщо не обърнали внимание на сметалото. Защото е съвсем в реда на нещата един касиер да носи подобна вещ. Това е било най-очебийното, а затова и най-подходящо скривалище.

— Щом сметалото е било открито в дрехата на мъртвия касиер — запита управителят с отмерен глас, — как е попаднало отново в чекмеджето на странноприемницата?

Съдията го изгледа с кисело изражение.

— Сам го сложих там — отвърна лаконично той, — без да съзнавам какво всъщност представлява. Вярно е, че по това време все още не знаех за изчезналата огърлица, но трябваше по-късно да се сетя за това. Да, доста късно открих връзката. И все пак навреме.

Той стана, обърна се настрани и се поклони пред масичката в ъгъла. Пое грижливо в ръце жълтия свитък и нареди на капитана:

— А сега ще се върнете в странноприемницата, за да поемете нещата в свои ръце — а на другите двама заяви: — Тръгваме за Крайречния дворец.

Веднага щом шествието прекоси широкия мраморен мост над рова, огромната порта се разтвори и паланкините влязоха в двореца. В първия вътрешен двор две редици строени гвардейци отдадоха чест. Съдията Ди се надвеси от прозорчето и даде знак на техния командир да приближи.

— Когато преди две вечери си тръгнах оттук, представяйки се за доктор Лян, някой ми бе взел меча от един черен паланкин. Погрижете се веднага да бъде издирен. Може да се разпознае по двата гравирани със злато върху острието йероглифа, означаващи „Дъждовен дракон“.

Щом офицерът козирува чинно, съдията каза на управителя:

— А сега отиваме право във вашата канцелария.

Слязоха от паланкина пред входа на огромната приемна. Съдията махна на полковник Кан и сам влезе вътре. До писалището на управителя стоеше неговият съветник и разговаряше тихо с трима придворни. Всички мигновено коленичиха. Съдията Ди пъхна жълтия свитък в робата си и каза:

— Изправете се и ми докладвайте за здравословното състояние на госпожа Хортензия.

Съветникът се изправи чевръсто на крака и се поклони ниско, с почтително скръстени в ръкавите ръце.

— Лекуващият лекар ни уведоми, ваше превъзходителство, че госпожа Хортензия е получила внезапно мозъчно възпаление, не съвсем необичайно за такъв горещ и влажен климат. Имала е ужасни халюцинации. След като й предписал успокоителни обаче, заспала дълбоко. Тази сутрин състоянието й се е подобрило дотам, че е станало възможно да я пренесат от лечебницата в покоите на нейно височество.

Съдията кимна.

— Къде е вашата каса?

Съветникът видимо се поколеба, но съдията улови погледа му, насочен към изображението на цвете, окачено върху стената. Отиде до картината и я свали. Посочи вградената квадратна вратичка от масивно желязо и нареди на управителя:

— Отворете я!

После се разположи зад високото писалище и се залови да преглежда купищата книжа от касата, като подръпваше умислено мустак. Установи, че документите съдържат поверителна информация за личния състав. Имаше и някои други важни книжа, свързани с управлението на Крайречния дворец, но никъде не се споменаваше и дума за интимния живот на Третата принцеса, нито пък се долавяше някакъв намек за заговор, свързан с кражбата на огърлицата. Той се изправи и върна документите обратно, след което даде знак на управителя да заключи касата.

— Заведете ме във вашата канцелария, Кан. Управителят ще ни придружи.

Кабинетът на полковника бе обзаведен просто и бе изрядно подреден. Широкият прозорец гледаше към просторен заграден двор, в който няколко гвардейци се упражняваха в стрелба с лък. Полковник Кан отключи желязната огнеупорна каса на пода и съдията разгледа съдържанието й. Но отново не откри нищо, което да му се стори подозрително. Стисна ръце зад гърба си и каза на полковника:

— Преди четири дни е имало някакво произшествие в двореца. Какво можете да ми докладвате за това, Кан?

Офицерът издърпа едно чекмедже от скромното си дървено писалище и сложи пред съдията огромен регистър. Всяка страница беше грижливо разграфена на малки номерирани квадрати, показващи графика на караула. Полковник Кан прелисти страниците, докато стигна до нужната дата, после прочете кратките бележки, вписани в полето, вдигна глава и каза:

— Половин час преди полунощ внезапно се подпалил покривът на павилиона за чай в шести вътрешен двор, в северозападната част на двореца. Аз самият се намирах по това време в друг район, но моят заместник изпратил веднага специален взвод, който без затруднения потушил пожара. Изглежда, главният евнух пръв забелязал пушека и наредил целият район да бъде обграден с кордон, за да е сигурен, че искри от пламъка няма да прехвръкнат до покоите на нейно височество. Моят заместник дал нужните разпореждания на стражите от западните и северните укрепления. Един час след полунощ те се завърнали на постовете си.

— Можете ли да го докажете?

Полковникът прелисти следващата страница. Към нея бе прикрепено червено листче с печата на главния евнух и няколко неясни ръкописни указания.

Съдията Ди кимна.

— А сега, господа, ще се отправим всички заедно към канцеларията на главния евнух.

Новината за пристигането на императорски следовател се бе разнесла вече из целия дворец. Стражите при служебната сграда на евнуха отвориха церемониално вратата пред тримата посетители, а дебелият евнух изтича пъргаво да ги посрещне. Хвърли се на пода и благоговейно докосна плочките с чело.

— Изчакайте ме в коридора — нареди съдията на своите спътници. — Аз ще отида да поискам разрешение за преминаване през Златния мост.

Той почука на позлатената врата. Не се чу никакъв отговор, затова влезе вътре, като затвори плътно крилото зад себе си.

В изисканата библиотека нямаше никой. Застоялият дъх на стари книги се смесваше с тежкия аромат на орхидеите по перваза. Съдията Ди погледна през прозореца. Старецът бе застанал до висока декоративна скала в градината, облечен в прост халат, с лека домашна шапка на главата. Съдията също излезе в градината и тръгна по тясната павирана пътечка, лъкатушеща сред разцъфнали храсти и миниатюрни езерца със златни рибки. Малки пъстропери птички цвърчаха сред зелените листа, по които още проблясваха капчици утринна роса.

Главният евнух се обърна. Изгледа съдията изпод прихлупените си клепачи и рече:

— Тази нощ се е случило истинско чудо, Ди! Вижте, това рядко цвете внезапно разцъфна. Забележете как изящно са оформени венчелистчетата му, вижте тези кадифени нюанси. Специален куриер ми го достави от южните райони. Три месеца се грижих собственоръчно за него. Но изобщо не съм се надявал, че ще го дочакам да разцъфне.

Съдията Ди се наведе над орхидеята, не по-голяма от човешка длан. Бе засадена в хралупата на палмово дръвче, сгушено до декоративната скала. Жълтите венчелистчета, напръскани с черни и виолетови точки, придаваха на цветето някаква котешка грация. Орхидеята излъчваше нежен, но ясно открояващ се аромат.

— Трябва да призная, че досега не съм виждал такава — каза съдията, щом се изправи.

— Няма и да видите — каза тихо старецът. Прекъсна стеблото с дългите си нокти и поднесе цвета към носа си. Като го разклащаше леко, той продължи: — Когато онзи ден дойдохте тук, Ди, веднага разбрах, че не е възможно да сте просто лекар. Щом ме видяхте с любимия ми палач, застанал зад гърба ми, би трябвало едва ли не да се разтреперите от страх, дори да пропълзите в краката ми. Вместо това вие спокойно разменихте с мен няколко дълбокомислени фрази като равен с равен. Следващия път, когато прибегнете до маскировка, се постарайте да маскирате и собствената си индивидуалност, Ди!

— Положихте доста настойчиви усилия да ме отстраните от пътя си — отбеляза съдията. — Но късметът бе на моя страна, така че сега ще върна бисерната огърлица на нейно височество. Ето защо искам от вас позволение да мина през Златния мост.

Старецът завъртя цветето с тънките си пръсти.

— Не бих желал да останете с погрешни впечатления, Ди. Да, наистина, исках власт. И то безгранична власт, с каквато разполага само онзи, който е узнал някаква позорна за императора тайна. Но имах и друг един, много по-силен мотив. Исках Третата принцеса да остане завинаги с мен, Ди. Да се грижа с нежност за нея, със същата нежност, с която отгледах това рядко цвете. Исках да продължа да я виждам всеки ден, да слушам прелестния й глас, да знам всичко, което върши винаги. А сега тя ще бъде отвлечена от един груб войник.

Внезапно смачка орхидеята в сухата си длан, напомняща кокоши крак, и я захвърли на земята.

— Нека влезем вътре — каза рязко той. — Страдам от множество хронични заболявания и е време да си взема капките.

Съдията Ди го последва в библиотеката. Старецът се разположи в огромното резбовано кресло и отключи едно чекмедже. Извади отвътре миниатюрна кратунка от прозрачен кварц. Запушалката бе завързана за шишенцето с червена копринена панделка. Тъкмо се канеше да я отпуши, когато съдията пристъпи до него и стисна крехката му китка с мощната си ръка. Изрече властно:

— Този злокобен заговор трябва да бъде изтръгнат из корен.

Главният евнух пусна кристалния флакон. Натисна едно копче сред пищната резба по ръба на писалището. Изскочи плитко чекмедже, от което той извади запечатан плик. Подаде го на съдията, а тънките му сини устни се разкривиха в злобна гримаса:

— Нека ги изтезават до смърт, всеки един от тях! Жалките им души ще ми бъдат роби в отвъдното!

Съдията разчупи печата и прегледа тънките листове хартия. На всеки бяха изписани по едно име и служебно положение, както и бележки за уговорени срещи и суми — всичко това нахвърляно със ситен, напомнящ паяжина почерк. Той кимна и пъхна плика в ръкава си.

Старецът измъкна запушалката от кристалната кратунка и изсипа безцветното й съдържание в една чаена чаша. Изпи я наведнъж и се отпусна в креслото, стиснал облегалките с ръце, покрити с изпъкнали синкави вени. Тежките му клепачи се затвориха плътно, дишането му се затрудни. След малко свали длани от страничните облегалки и се хвана за сърцето. Силна конвулсия разтърси крехкото му тяло. По някое време посинелите устни се размърдаха:

— Разрешавам ви да преминете през Златния мост.

Главата му клюмна на гърдите, ръцете се отпуснаха безжизнено в скута.