Огърлицата и кратуната

ГЛАВА IIIСъдията Ди се запознава с един любопитен търговец на коприна;две млади жени една след друга поемат грижата да не прекара скучна вечер

Съдията тръгна бързо, прикрепяйки дъждобрана над главата си, за да се предпази от пороя. Главната улица бе опустяла, понеже наближаваше времето за вечерния ориз. Той си помисли с кисела усмивка, че капитан Сю се бе оказал твърде словоохотлив събеседник. Всъщност подробното описание на проблема с нежеланите гости на града бе просто хвърляне на прах в очите. От друга страна, изглежда, убийството на касиера наистина не го вълнуваше. Значи би трябвало да има някаква друга причина, поради която капитан Сю толкова настояваше той да остане в Речния град инкогнито. И то доста основателна причина, иначе едва ли би се разпоредил да го снабдят с нов документ за самоличност. Сю беше доста хитър и наблюдателен — бе го забелязал и разпознал на кея въпреки необичайния му външен вид.

Внезапно съдията Ди се закова на място, забравил за дъжда. На кея капитанът му се беше сторил доста строен, докато Сю бе no-скоро едър и набит. Пък и тогава го бе мярнал само за миг, при това лицето му бе полузакрито от шала. Съдията сбърчи гъстите си вежди. Лейтенантът бе успял ловко да го промъкне по стълбите през страничния вход, тъй че никой да не зърне него, съдията, как влиза и после напуска канцеларията на капитана. И сега се бе оказал сам в непознат град, при това с фалшиви документи. За миг през съзнанието му мина предчувствие за опасност. Но после сви рамене. Ако наистина имаше някаква машинация, щеше да го узнае съвсем скоро.

От стряхата на един портал с колони и надпис „Синята чапла“ висеше огромен фенер. А на отсрещната страна на улицата се извисяваше още по-внушителен портал с надпис „Деветте облака“. След минутно колебание той се запъти към първия. Изтръска дъждобрана си и влезе в просторна приемна. Помещението се осветяваше от висока свещ върху месингов свещник, хвърляща странни отблясъци върху варосаните стени.

— Всички по-големи стаи са вече заети, ваша светлост — осведоми го младият администратор зад гишето. — Но разполагаме с чудесна стаичка в задната част на втория етаж.

— Това ме устройва — заяви съдията Ди. Докато попълваше регистъра за гости с новото си име и професия, той добави: — Преди да се кача горе, ми се иска да се изкъпя и да се преоблека. След като ме заведете в банята, пратете някого в ковачницата на кея, за да донесе дисагите с багажа ми.

Щом постави книгата обратно върху гишето, съдията усети тежестта в ръкава си. Извади сметалото.

— Когато отидох да се регистрирам в щаба, ме помолиха да ви върна това. Принадлежало е на тукашния касиер, чийто труп е изваден от реката.

Администраторът му благодари и прибра сметалото в чекмеджето. После каза с ехидна гримаса:

— Когато господарят видя клетия Тай на кея, помисли, че това са двайсетте му сребърника. Така му се пада на стария скъперник!

При тези думи хвърли бърз поглед зад гърба си към високата решетка. През нея се виждаше мъж, приведен над писалище.

— Елате, докторе, ще ви заведа.

Банята бе разположена в задната част на странноприемницата. В съблекалнята нямаше никой, но от купищата разхвърляни дрехи и от звънките гласове, долитащи иззад бамбуковите плъзгащи се врати, можеше да се разбере, че в басейна има посетители. Съдията Ди изу ботушите си и положи меча, мократа си шапка и кратуната върху лавицата. Извади от ръкава брокатената кесия с парите и документите, мушна я под шапката, след което се съблече и разтвори плъзгащите се врати.

Виковете идваха от двамина голи мъже, които тренираха боксови удари с въображаем партньор пред големия басейн. Те се насърчаваха един друг с доста невъздържани възгласи. И двамата бяха с масивно телосложение и имаха грубите лица на изпечени побойници. В миг се умълчаха, когато забелязаха съдията, и го огледаха безцеремонно.

— Продължавайте да се боксирате, но си затваряйте гадните усти! — нареди им сухо нечий глас.

Оказа се достолепен мъж на средна възраст, седнал на ниска пейка отстрани на басейна. Един теляк, изправен зад него, енергично разтриваше отпуснатите му рамене. Двамата борци подновиха упражненията си, а съдията Ди се разположи на облицования с черни плочки под и започна да се облива с гореща вода от ведрото. После седна върху пейката и зачака своя ред за масаж.

— Откъде пристигате, господине? — запита учтиво мъжът до него.

— От столицата. Казвам се Лян, лекар по професия. Не би било любезно, ако откажеше да отговори на съседа си в банята с равна на неговата учтивост. В една странноприемница това е единственото място, където посетителите могат да общуват помежду си.

Другият огледа внимателно мускулестите ръце и широкия гръден кош на съдията Ди.

— Вие сте живо олицетворение на медицинските си способности, докторе. Казвам се Лан Лю, идвам от юг. Тези двама здравеняци са ми помощници. Аз съм, брр! — той спря по средата, тъй като телякът изля отгоре му студена вода. Пое си дълбоко дъх. — Търговец съм на коприна, дойдох тук на почивка. Не мислех, че ще случа такова ужасно време.

Двамата размениха няколко реплики относно климата на юг, докато телякът търкаше съдията. После той влезе в басейна и се отпусна в горещата вода. Събеседникът му се бе изсушил и нареди отсечено на двамата боксьори:

— Тръгваме.

Те също побързаха да се изсушат и покорно последваха снажния си господар в съблекалнята. Съдията Ди си помисли, че Лан не му изглежда като някой от богатите негодници, за които бе споменал капитанът. Дори можеше да се каже, че има твърде порядъчен вид с достолепното си лице и правилните черти, едва загатнатата козя брадичка. Пък и заможните търговци често пътуваха с телохранители. Горещата вода разхлабваше схванатите му крайници, но в този момент усети колко е огладнял. Изправи се и накара теляка бързо да го избърше.

Дисагите му бяха вече донесени и поставени в ъгъла на съблекалнята. Той отвори първата торба, за да извади чиста риза, но рязко се дръпна назад. Помощникът му Ма Жун, който винаги подреждаше багажа, го правеше много грижливо, а сега дрехите бяха сгънати небрежно. Побърза да разтвори и другата торба. Уж всичко си беше на мястото — и нощните ризи, и плъстените обуща, и шапките, но явно някой бе тършувал сред тях. Припряно повдигна и шапката си на лавицата. Нищо не липсваше от брокатената кесия, но едното ъгълче на новия му документ бе навлажнено.

— Доста е любопитен този господин Лан Лю — промърмори съдията. — Или просто е предпазлив.

Той облече нова долна риза от тънък бял памучен плат, а отгоре й — тъмносива роба с дълги ръкави. Отпочиналите му нозе се почувстваха прекрасно в удобните плъстени обувки. Остави мокрите дрехи и мръсните ботуши на грижите на прислугата, нахлупи на главата си висока квадратна шапка от черно хасе, взе меча заедно с кратуната и се върна в приемната.

Администраторът го заведе в малка, но приветлива стая на горния етаж и запали свещите върху масата. Увери го, че вечерята ще му бъде донесена съвсем скоро. Съдията Ди разтвори прозорците. Дъждът бе спрял, великолепна луна обливаше със сребристите си лъчи проблясващите влажни покриви на Речния град. Задният двор на странноприемницата изглеждаше доста запуснат. В средата му стърчаха няколко изсъхнали дървета и шубраци, зад тях се виждаше ниска складова постройка, прилепена до външния зид. Портата към тясната тъмна алея, опасваща отзад странноприемницата, зееше разтворена. От дясната страна на двора бяха конюшните, които му напомниха, че на следващия ден трябва да заръча на коняря да доведе коня му от ковачницата. От лявото крило на постройката долитаха смесени звуци от гръмки подвиквания и тракане на чинии и показваха, че там е кухнята. В този край на двора се намираше и грубо стъкмен кокошарник, вероятно доходоносна допълнителна дейност за някой от готвачите. На вратата се почука и той се обърна.

Приятно се изненада, когато видя на прага една нежна девойка, облечена в дълга синя рокля. Бе пристегната с червен пояс под изящната гръд, по пода отзад се стелеха краищата му, украсени с пискюли. Докато тя поставяше на масата подноса с вечерята му, той я заговори приветливо:

— Видях ви на кея, госпожице. Не биваше да ходите там, гледката беше ужасна.

Тя го погледна свенливо с големите си блестящи очи.

— Господин Уей ме заведе, ваша светлост. Капитанът казал, че са нужни двама родственици, за да идентифицират официално жертвата.

— Да, личи си, че не сте обикновена камериерка.

— Аз съм далечна сродница на господин Уей, ваша светлост. Преди половин година, след смъртта на родителите ми, чичо Уей ме взе при себе си да му помагам в домакинството. Но тъй като днес всички прислужници са разстроени от инцидента с нашия касиер…

Тя наля чаша чай, като лявата й длан придържаше с вродено изящество дългия ръкав над дясната. Сега, когато можеше да я разгледа по-добре в светлината на свещника, той забеляза, че не само красивите й черти я правеха тъй привлекателна. У нея имаше някакъв дискретен, неопределим чар. Съдията се разположи пред масата и подхвърли небрежно:

— Долу имате чудесна старовремска баня. В нея срещнах един от посетителите ви, някой си господин Лан. Отдавна ли е тук?

— Само от две седмици, ваша светлост. Но иначе е от редовните ни гости. Съвсем естествено, защото притежава магазин за коприна в града. Много е заможен, винаги го придружават поне осем души помощници и телохранители. Наемат най-хубавото крило в долния етаж на странноприемницата — девойката подреди чиниите и купичките върху масата и съдията посегна към пръчиците за хранене.

— На кея чух господин Уей да казва, че злощастният касиер бил откраднал от него двайсет сребърника.

Тя видимо се разгневи.

— Мисля, че тези сребърници съществуват само във въображението на чичо ми, ваша светлост! Той се надяваше, че така ще накара властите да му възстановят сумата. Тай Мин изобщо не беше крадец, а обикновен възпитан младеж. Защо разбойниците са го измъчвали тъй ужасно според вас? Тай никога не носеше у себе си много пари.

— Едва ли от злоба. Може да са очаквали да намерят у него голяма сума, нали е касиер? Добре ли го познавахте?

— Да, често ходехме на реката за риба. Той беше роден и израсъл тук, познаваше всяка извивка.

— А бяхте ли много близки?

Тя се усмихна лекичко и поклати глава.

— Тай Мин държеше на компанията ми главно защото умея да управлявам лодка. Ако не беше това, едва ли някога щеше да ме забележи, тъй като бе изцяло увлечен по…

Внезапно замлъкна и прехапа устни. После сви рамене и продължи:

— Е, тъй като клетият Тай вече е мъртъв, не виждам защо да не ви кажа. Касиерът беше пламенно влюбен в леля ми.

— В леля ви? Та тя би трябвало да е доста по-възрастна от него.

— Така е, с десетина години, струва ми се. Но между тях никога не е имало нищо, ваша светлост. Той просто я обожаваше от разстояние. Пък и тя изобщо не го забелязваше, може би сте чули, че избяга с друг.

— Имате ли представа, с кого точно?

Тя енергично поклати нежната си главица.

— Леля е действала много предпазливо, изобщо не съм допускала, че би могла да изневери на чичо. Когато той ни съобщи, че го е напуснала заради любовник, не можех да повярвам на ушите си. Винаги ми бе изглеждала толкова кротка и добра жена, много по-добра от чичо Уей — тя го стрелна с изпитателен поглед и добави, леко усмихната: — С вас е много приятно да се разговаря, ваша светлост. Може би, защото сте лекар.

Последната забележка неизвестно защо подразни съдията. Той я запита първото нещо, което му хрумна.

— Щом касиерът е бил тъй увлечен по леля ви, вероятно бягството й с друг мъж силно го е разстроило?

— Не, изобщо не се натъжи — тя отнесено приглаждаше косите си. — Доста странно, като си помисли човек.

Съдията Ди повдигна вежди.

— Сигурна ли сте? Тези продължителни, чисто емоционални увлечения често завладяват мъжа по-силно, отколкото една кратка и пламенна връзка.

— Напълно. Дори веднъж го чух да си тананика някаква песен, докато правеше сметките.

Съдията взе късче маринован зеленчук и бавно започна да дъвче. Госпожа Уей бе успяла напълно да заблуди своята племенница. Касиерът й е бил любовник, разбира се. Тя е отишла сама до селото отвъд планините по очертания в червено маршрут на картата, намерена у мъртвия Тай Мин. Двамата предварително са се споразумели касиерът да я последва след две-три седмици. Но по пътя са го нападнали разбойници и са го убили. А сега любовницата му вероятно го очаква напразно в село Десет мили. Трябваше да съобщи тези факти на капитан Сю, който да ги предаде на съдията на съседния окръг. Всички смятаха, че Тай е бил убит от крадци, но нещата може би бяха много по-сложни.

— Моля, казахте ли нещо?

— Попитах дали негова светлост е пристигнал за преглед на пациент.

— Не, дошъл съм на почивка. Възнамерявах да половя риба. Трябва да ме насочите къде точно да ида.

— Ще направя дори и повече! Мога да ви изведа по реката с нашата лодка. Днес се налага да помагам на прислужниците, но утре сутрин ще съм свободна.

— Много мило от ваша страна. Но нека първо да видим какво ще е времето. Впрочем как ви е името?

— Наричат ме Папратова Клонка.

— Добре, Папратова Клонке, не бих искал да ви отклонявам от задълженията. Много ви благодаря.

Той изяде вечерята си с апетит. След като приключи, бавно изпи чаша силен чай, после се отпусна блажено на стола. В стаята под него някой свиреше на лютня. Макар и едва доловима, жизнерадостната мелодия изпълваше притихналата странноприемница. Съдията слуша известно време песента, която му звучеше смътно познато. Щом музиката спря, той се надигна.

Реши, че притесненията му относно капитан Сю и неговите мотиви сигурно се дължат на умората от дългата езда през гората. Защо пък капитанът да не се интересува искрено от мнението на един външен човек за положението в града? А що се отнася до грижливо уредената нова самоличност — е, знаеше от опит, че хората от тайните служби много си падат по изпипаните подробности. И самият той трябваше да бъде на равнище! Изправи се усмихнат и отиде до писалището. Отвори лакираното чекмедже с принадлежности за писане, извади лист хубава червена хартия, сгъна го и го скъса по ръбовете на шест продълговати листчета. Натопи четчицата в туш и надписа всяка от импровизираните визитни картички с едрите йероглифи на новото си име: „Доктор Лян Му“. Мушна ги в ръкава си, взе меча и кратуната и слезе на долния етаж. Искаше му се да поразгледа града.

В приемната господин Уей бе застанал зад гишето и разговаряше с администратора. Щом зърна съдията, притича да го поздрави. Поклони му се ниско и каза с дрезгав глас:

— Аз съм Уей Чън, собственикът на тази сграда, докторе. Преди малко се появи един вестоносец, който попита за ваша светлост. Но понеже не си каза името, помолих го да изчака навън. Тъкмо нареждах на своя служител да дойде горе да ви съобщи.

Съдията Ди тайно се усмихна. Сигурно капитан Сю му пращаше някакво известие. Намери почистените си ботуши сред останалите до вратата, обу ги и излезе. Облегнат на една колона със скръстени на гърдите ръце, го очакваше висок мъж, облечен в черен жакет и широки черни панталони. И жакетът, и кръглата му шапка бяха обшити по края с червено.

— Аз съм доктор Лян. С какво мога да ви бъда полезен?

— Един болен има нужда да се посъветва с вас, докторе — отвърна кратко мъжът. — Тук, наблизо е, в паланкина.

Като съобрази, че съобщението на капитана трябва да е наистина много поверително, съдията го последва до големия паланкин със спуснати черни завеси, спрял малко по-долу на улицата. Шестимата носачи, наклякали с облегнати на стената гърбове, веднага скочиха. Носеха същото облекло като своя предводител. Съдията Ди отметна страничната завеска и застина вцепенен. Стоеше лице в лице с млада жена. Тя бе облечена в дълго черно наметало с черна качулка, която открояваше още повече бледото й лице с изящни надменни черти.

— Аз бих искал да ви уведомя, че не лекувам женски заболявания — смутолеви той. — Затова ви съветвам да се обърнете към…

— Влезте вътре и ще ви обясня — прекъсна го тя. Дръпна се назад, за да му стори място.

Веднага щом съдията седна на тясната седалка, завеската се спусна плътно. Носачите нарамиха дръжките и потеглиха с бърза крачка.