Операция „Хищна птица“

50

Килкъни се присъедини към взвода „тюлени“, който чакаше пред кърмовия шлюз на „Вирджиния“, която бързо се приближаваше към набелязания район. Мъжете бяха облечени от глава до пети в черни леководолазни костюми „Неотекс“ с прикрепени на гърдите дихателни апарати „Дрегер LAR-VI“. Всеки от тях носеше оръжие и екипировка за конкретната задача, която щеше да изпълнява. От коланите им висяха плавници, а лицевите маски бяха дръпнати надолу.

Обичайната предстартова треска беше отминала заедно с процедурите по обличането. Хората чакаха търпеливо, в мълчание. Всичко беше готово, играта можеше да започне.

Взводът беше разделен на две според изискванията на мисията. Четиричленен екип щеше да атакува опразнената от хора стартова площадка, а овладяването на „Акватус“ бе поверено на екип от дванадесет души, към които се присъедини и Килкъни.

Първоначално Ралф и Стивърс — заместник-командирът на взвода, категорично се обявиха против участието на цивилен, въпреки че този имаше богат опит като бивш „тюлен“. Те бяха на мнение, че годините, прекарани извън херметически затворената общност на специалните части, със сигурност са притъпили острите като бръснач инстинкти — умствени и физически, които се изискват за изпълнението на специални бойни задачи. Но заповедта беше категорична, тъй като през последните два дни Килкъни бе доказал, че все още умее да мисли и действа адекватно. Разбира се, той си даваше сметка, че за взвода ще си остане външен човек, и по тази причина мълчаливо прие ролята на периферен участник в атаката.

Рейни и Грин останаха в торпедния отсек, в компанията на О’Рорк — освободен от вахта сонарен оператор, който щеше да помага за прехвърлянето на оперативната информация към командния пункт.

Подводните части на двата съда на „Скай“ се очертаваха съвсем ясно на екрана — тежки бели конструкции, около които лениво се плискаха океанските вълни. В ъгъла, диагонално от тях, мигаше дългата светеща чертичка на „Вирджиния“.

— Можете ли да фиксирате изображението върху първата цел? — попита О’Рорк.

— И още как — кимна Грин, начука няколко команди на клавиатурата и холографското изображение се спря върху по-малкия от обектите. Ясно се очертаха както двойните понтони на „Арго“, така и осемте подводни крака на платформата. Около понтоните, на равни разстояния между тях, се виждаха осем малки завихряния. Те бяха предизвикани от действието на двигателите, които поддържаха позицията на платформата точно над екватора. Грин прокара пунктирана линия между носа на „Вирджиния“ и по-близкия Понтон на „Арго“. Под нея се появиха колони от цифри, отчитащи разстоянието до понтона и ъгъла, под който подводницата се приближаваше към него.

Подхождаха към целта от североизток. Планът на Джонстън предвиждаше да минат под платформата, където да пуснат първия екип „тюлени“, а след това да опишат широка дъга и да заемат позиция зад кърмата на „Акватус“.

— Контрол, тук торпедният отсек — включи микрофона О’Рорк. — Целта на два градуса шейсет и пет, разстояние сто и тридесет метра.

— Разбрано, Торпедо.

На екрана ясно се видя как двойните перки в опашката на „Вирджиния“ забавиха ход и подводницата намали скоростта си до три възела. На практика това си беше чисто пълзене, но напълно достатъчно да компенсира подводните течения.

— Нагоре, Алфа! — заповяда Стивърс.

Трима „тюлени“ го последваха по стълбичката към камерата в надстройката на корпуса. „Вирджиния“ беше първата подводница с вграден вътрешен шлюз, който по всяко време можеше да пуска и прибира леководолази — до девет човека наведнъж.

Последният „тюлен“ затвори херметизиращия люк и водата нахлу в шлюза. Мъжете от екипа чакаха спокойно изравняването на налягането, дишайки през кислородните маски. Когато водата стигна до гърдите им, те се наведоха и сложиха плавниците си. Благодарение на система от клапани шлюзът се пълнеше бързо, но равномерно, без пенене и завихряне. След по-малко от три минути той се напълни догоре и налягането му се изравни с това на океана зад стоманения корпус.

Стивърс отвори горния люк и се оттласна навън. Налягането автоматично задейства външната вратичка на корпуса, която плавно се плъзна встрани. Един по един тюлените се измъкнаха навън. Стивърс ги изчака, после натисна лоста за затваряне и се плъзна нагоре, встрани от огромната пура на подводницата. На по-малко от тридесет метра над главите им тъмнееше силуетът на „Арго“.

— Страхотно! — прошепна Рейни, приковал очи в четирите фигурки, които напуснаха задната част на „Вирджиния“ и започнаха да се издигат към повърхността.

— Контрол, тук торпеден отсек — вдигна микрофона О’Рорк. — Алфа е навън.

— Разбрано, Торпедо. Продължаваме с втората част на операцията.

Докато „Вирджиния“ бавно скъсяваше разстоянието до „Акватус“, деветте членове на екипа Браво заеха позиция във вътрешния шлюз и отвориха горния люк. Подводницата намали ход, заемайки позиция на 40 метра под повърхността, малко встрани от кила на големия кораб над нея. Екип Браво напусна борда, след което процедурите се повториха за Килкъни и последните трима от тюлените.

Залепил се за екрана, Грин наблюдаваше придвижването на тринадесетте леководолази към огромния бял корпус, който едва забележимо се поклащаше. Изостреният кил на „Акватус“ се проточваше извън обхвата на холографската апаратура. С дължина от над сто метра и три пъти по-голяма широчина корабът над главите им далеч превъзхождаше размерите на подводницата.

— Не бих искал да съм на този кораб, когато „тюлените“ се качат на борда — промърмори О’Рорк. — Ако имат капка ум в главите, онези горе би трябвало веднага да се предадат!

— Не забравяйте, че Си Джей е умна жена — обади се Рейни. — Гениално умна, бих казал…

Грин продължаваше да наблюдава фигурките на водолазите, които бързо се издигаха към повърхността. Надяваше се, че всичките тринадесет ще се върнат обратно.

— Мисля, че вие двамата бъркате интелигентността с мъдростта — обади се той. — Предвид случилото се досега, Скай би трябвало да прояви достатъчно благоразумие и да приеме поражението.

— Торпеден отсек, тук Контрол — пропука в репродукторите гласът на първия помощник.

— Слушам, Контрол — отговори О’Рорк.

— Сонарът засича обект на три-три-пет, приблизително разстояние 15 хиляди метра, бързо се приближава. Можете ли да го идентифицирате?

Грин набра информацията почти едновременно с данните, които предаде Полсън. Холографският екран помътня за момент, после очерта една цилиндрична площ от морската повърхност с приблизителна площ от двадесет квадратни километра.

— Прието, Контрол — обади се О’Рорк, заковал очи в бавно оформящото се холографско изображение. — Виждаме два корпуса…

Корабите бързо се приближаваха, изображенията им на екрана нараснаха до близо тридесет сантиметра. Носовете им пореха водата, вдигайки високи вълни.

— Двойно изображение на корпусите…

— Готово — промърмори Грин и набра съответната команда. Под изображенията се появиха колонки с цифри, маркиращи точните размери на корпусите, хванати от системата за акустична дневна светлина.

— Дължина пет-едно-едно, точка осем фута — обяви сонарният оператор. — Кил пет-шест, точка осем фута. Газене две-едно, точка Три фута.

— Пускам ги в базата данни — каза Грин, после кимна с глава: — Имаме идентификация.

— Контрол, обектите на повърхността са два разрушителя, клас „Съвременен“ — обяви О’Рорк.

— „Съвременен“? — учуди се Джонстън. — Какво, по дяволите, търсят тук руснаците?

— Може да са китайски, сър — обади се Полсън. — Тяхна двойка разрушители напусна Пърл Харбър малко преди нас.

— За мен е важно, че въпросните кораби не принадлежат към флота на САЩ. Затова заповядвам да се вземат на прицел с всички възможни варианти, тъй като това малко рандеву има всички шансове да се превърне в шумен купон!