Операция „Хищна птица“

61

— Роксан, запознай се с Ансън Рейни — каза Килкъни, след като ракетният инженер и Грин се появиха на мостика. — Той е човекът, проектирал онази кошмарна машинка, която Скай току-що качи в орбита.

— Можете ли да я изключите? — попита Тао.

— Ще се опитам — обеща Рейни.

Насочиха се към петото ниво. В коридора пред апартамента на Скай се сблъскаха с двама санитари, на чиято носилка лежеше тяло, покрито с чаршаф.

— Кой е това? — неволно потръпна Рейни.

— Оуен Моу — отвърна Килкъни.

Влязоха в просторното помещение и Грин веднага се насочи към лаптопа. Рейни понечи да го последва, но рязко спря, забелязал голямото кърваво петно на килима.

— Добре ли сте? — загрижено го погледна Тао.

— Само допреди няколко дни бях убеден, че работя за двама от най-добрите хора в бизнеса. А сега виждам в какво са се превърнали благодарение на нещо, което съм създал със собствените си ръце.

— Вие сте създали само един апарат, а Скай и Моу са взели решението да го използват.

Грин огледа дупката в екрана на лаптопа и тихо подсвирна.

— Не си се шегувал, като каза, че това бебче е видяло зор — промърмори той.

— Можеш ли да го съживиш? — попита Килкъни.

— Няма нужда — отвърна с усмивка Грин и освободи харддиска на компютъра с меко изщракване. — Когато каза, че става въпрос за повреден лаптоп, пуснах съобщение, че ми трябва доброволец. И получих пет оферти за по-малко от минута.

Придърпа поовехтялата раница, която беше донесъл със себе си, извади от нея портативна машина, която беше копие на тази върху писалището, след което спокойно вкара диска в слота ѝ и я включи. Компютърът направи обичайната диагностика на хардуера, след което на екрана му се появи каре с надпис: КЛЮЧЪТ НЕ Е ОТКРИТ.

— Хм, това не е стандартно искане на парола — озадачено промърмори Грин.

Рейни се приведе над екрана.

— Това е нашата защитна система — кимна той и издърпа металната верижка изпод ризата си. На нея беше окачено USB устройство с големината на автомобилен ключ. Тикна го в страничния слот и почти моментално получи достъп както до програмите на компютъра, така и до мрежата на кораба.

— Сядай, мой човек — ухили се Грин и му поднесе черното кожено кресло на Скай. — Време е за малко хакване и потракване!

Рейни зареди програмата за управление на спътниците от серията „Зевс“, която беше съставил лично, след което поиска командите за всички евентуални мишени. Върху екрана изплува графика на два малки обекта, обикалящи Земята. Единият беше в ниска и абсолютно кръгова орбита, а другият летеше високо над полюсите и орбитата му представляваше широка елипса. Едно щракване на мишката отвори прозорец, плътно запълнен с информация за обектите. Онзи с кръговата орбита се оказа МКС, а елипсата очертаваше орбитата на „Зевс-2“.

— Това, което виждам, решително не ми харесва — изръмжа Грин.

— Скай го е програмирала за нападение срещу станцията — кимна Рейни. — Според времевия индекс това ще стане при следващата му обиколка.

— Можеш ли да го спреш? — попита Килкъни.

— След секунда ще разбера — отвърна Рейни, докато сърфираше из графичния интерфейс на програмата.

Оказа се, че усилията му да проникне в оперативната система на „Зевс-2“ се блокират от специален код.

— Изключен съм, по дяволите! — с огорчение възкликна ракетният инженер.

— А аз си помислих, че вече си вътре — обади се Тао.

— Само във външната ѝ част — обясни Рейни. — USB ключът ми дава ограничен достъп дотам. Но защитата на командите се осъществява от нещо далеч по-сложно. Не разполагаме с достатъчно време да го разшифроваме, преди спътникът да атакува МКС.

— Защо не дублираме програмата? — обади се Грин.

— В какъв смисъл?

— Приемам, че заложената в тази машина програма е компилация, но някъде в нея е вложен и оригиналният код. Правим рекомпилация с изключен шифър за охрана и я налагаме върху тази. Компютърът няма да направи разлика.

— Трябва да внимаваме с файловете, които съдържат инструкциите на Скай — промърмори Рейни, внимателно обмисляйки предложението на Грин. — В тях са заложени кодове, които трябва да разбием, за да достигнем до командите по отношение на целта.

— Ще имате ли достатъчно време? — попита Килкъни.

— Мисля, че ще успеем да се вместим.

Килкъни вдигна телефона на бюрото и поиска връзка с комуникационния център на кораба.

— Казвам се Килкъни и искам връзка с Щатите — кратко рече в слушалката той.

Успя да осъществи сателитна връзка с Международната космическа станция благодарение на Барнет, който направи необходимото за линията между „Акватус“ и Космическия център „Джонсън“. И за пръв път от няколко седмици насам чу гласа на Келси Нютън.

— Нолън, от управлението на полета споменаха за някакъв проблем — тревожно каза тя. — Какво става?

— Подгответе се за евакуация — кратко отвърна Килкъни.

— Какво?!

— Хората, които свалиха „Либърти“, са разбрали за присъствието на Уошъбау на борда на станцията и се готвят да ви атакуват. Разполагате с по-малко от деветдесет минути.

— Не можете ли да им попречите? — попита Келси.

— Правим всичко възможно, но може би няма да ни стигне времето. Съжалявам, че ти съкращавам престоя…

— Знам, че не си ти.

— Да не губим време. Ще прехвърлим телеметричните данни в КЦ „Джонсън“, откъдето ще ви държат в течение за времето, което ви остава. Ако имам добри новини, пак ще се обадя.

— Обичам те, Нолън!

— И аз те обичам, Келси. А сега се махай от проклетата станция!