Оперативен център

17.ВТОРНИК, 6:02 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

Вечерната и дневната смяна на Оперативния център се разменяха в шест сутринта. Пол Худ и Майк Роджърс поеха ръководството от Кърт Хардауей и Бил Ейбръм. Правилникът забраняваше Хардауей и Ейбръм да продължат да командват след края на смяната им. Важните решения се взимат най-добре на свежа глава, а в редките случаи, когато нито Худ, нито Роджърс бяха налице, задълженията се поемаха по предварително разписание от различни членове на основния дневен екип.

Главният политолог Марта Макол беше пристигнала преди няколко минути и след като мина през електронните системи за проверка и поздрави сериозните пазачи зад бронираното стъкло, тя смени съответния служител от вечерния екип — Боб Содаро. Содаро накратко я уведоми за събитията от 4:11 ч. сутринта насам, когато Оперативният център за пръв път бе въвлечен в корейската криза.

Крачейки уверено, с изпънат гръб, красивата четиридесет и девет годишна дъщеря на легендарния соул-певец Мак Макол мина през сърцето на Оперативния център — „кошарата“, — лабиринта от преградки и сновящи напред-назад сътрудници. Докато беше на горния етаж, провери и видя, че кодът на Худ не е вкаран в компютърната присъствена книга, и когато слезе на първия етаж, беше сигурна, че ще го чака при пристигането му. Насочи се към кабинетите за оперативно ръководство, но пътем чу, че я викат по вътрешната уредба — търсеха Худ от Корея. Марта спря, вдигна слушалката на един стенен телефон и каза на телефонистката, че тя ще приеме обаждането от стаята на директора.

Кабинетът на Худ се намираше на няколко крачки в югозападния ъгъл. Разположен до Бункера, той беше най-големият в сградата, но Худ не го бе взел за себе си по тази причина или заради гледката, тъй като никъде в стаята нямаше прозорци. Просто никой друг не го искаше. Кабинетът бе ограден от електронни вълни, които създаваха шум, за да не може да се подслушва с микрофони или външни антени. Сред по-младите членове на екипа съществуваха известни опасения, че вълните може да повлияят на възпроизводителните им способности, а Худ каза, че няма тепърва да става бик за разплод и предпочита да има повече простор.

Той не знаеше, че Лиз Гордън е записала репликата му в психологическата му характеристика. Евентуалните сексуални проблеми можеха да попречат на работата му.

Марта вкара кода си на таблото до вратата на кабинета.

„Горкият Монах“, сети се тя за последния прякор, който му бе окачила Ан Ферис. Почуди се дали директорът е наясно, че само да повика с пръст сексапилната говорителка на центъра, тя ще му падне в краката. И тогава ще трябва да си сменя кабинета.

Вратата щракна и се отвори и Марта влезе в облицованата с дърво стая. Кацна на крайчеца на бюрото и вдигна единия от двата телефона — засекретения. На екрана под него бе изписано 07-029-77, което означаваше, че се обаждат от американското посолство в Сеул. Ако номерът започваше с единица, а не с нула, би сигнализирал, че се обажда лично посланикът. В компютърната система имаше и трета линия, също засекретена, за телекомуникации.

Преди да заговори, Марта включи дигиталното записващо устройство, което с удивителна точност и бързина възпроизвеждаше думите в писмен вид. Почти веднага на монитора върху бюрото до телефона започваше да тече текстът на разговора.

— Директорът Худ го няма. Обажда се Марта Макол.

— Здравей, Марта. Грегъри Доналд е.

Отначало тя не позна бавния, мек глас.

— А, да. Директорът още не е пристигнал, но много искаше да се чуе с вас.

За секунда настъпи мълчание.

— Аз бях… там. После с Ким огледахме мястото на експлозията.

— Ким?

— Хван. Заместник-директорът на КЦРУ.

— Открихте ли нещо?

— Бутилка от минерална вода. Няколко отпечатъка от армейски ботуши — севернокорейско производство. — Гласът му потрепера. — Извинете.

Мълчанието този път беше по-дълго.

— Добре ли сте? Да не би да сте ранен?

— Паднах, но няма счупено. Съпругата ми… тя пострада.

— Надявам се — не сериозно.

Гласът му отново потрепера.

— Те я убиха, Марта.

Марта инстинктивно притисна с ръка устата си. Беше се срещала със Сунджи само веднъж, на първото събиране за Коледа в Оперативния център, но помнеше добре чара и остроумието й.

— Толкова ми е мъчно, Доналд. Защо не поговорим по-късно…

— Не. Ще я отнесат във военната база и щом свърша тук, ще отида при нея. Най-добре е да говорим сега.

— Ясно.

Той помълча малко, за да се успокои, и продължи с по-нормален глас:

— В една… уличка намериха отпечатъци от севернокорейски военни ботуши — може би няколко чифта. Само че нито Ким, нито аз смятаме, че са ги носили севернокорейци. А дори и да са били севернокорейците — не вярвам да са действали със знанието на правителството си.

— Защо?

— Следите бяха на много явно място. Въобще не са си правили труда да ги заличат. Професионалистите не постъпват така. Пък и севернокорейците никога досега не са нападали толкова напосоки.

Докато Доналд говореше, Худ влезе в кабинета, Марта натисна един бутон, върна няколко реда назад и посочи с пръст на Худ да погледне. Той прочете за Сунджи, кимна сериозно с глава, после седна тихичко зад бюрото си и потърка челото си.

— Значи подозираш, че някой се опитва да представи експлозията като нападение на севернокорейците — обобщи Марта. — Те отрекоха да са замесени.

— Казвам само, че трябва да вземем предвид подобна възможност, преди да тръгнем да размахваме саби срещу Пхенян. Възможно е този път да казват истината.

— Благодаря ти. Можем ли с нещо… да ти помогнем?

— Познавам генерал Норбом, а посланик Хол обеща да направи… необходимото. Това е достатъчно.

— Добре, но ако имаш нужда от помощ…

— Ще се обадя. — Гласът му укрепна, когато добави: — Предай поздрави на Пол и му кажи… Кажи му, че независимо какво ще е участието на Оперативния център в събитията, аз също искам да се включа. Искам да намеря животните, които извършиха това чудовищно престъпление.

— Ще му предам.

Доналд затвори. Щом се разнесе сигналът за свободно, компютърът вкара разговора в паметта, отбеляза часа и се изчисти за следващото позвъняване. Марта остави слушалката на място и стана от бюрото.

— Да се обадя ли на посланик Хол и да ги помоля да помогнат с каквото могат на Доналд?

Худ кимна.

— Имаш торбички под очите. Не си ли спал?

— Алекс получи астматичен пристъп. В болницата е.

— Ох… горкичкият. — Тя пристъпи напред. — Искаш ли да отидеш при него? Аз ще се оправя тук.

— Не. Президентът поръча да му подготвим доклад за възможните варианти. Трябва да ми издириш последните данни за финансовите връзки на Северна Корея с Япония, Китай и Русия — и законните, и черноборсаджийските. Ако ситуацията се влоши, имам чувството, че президентът ще потърси военно разрешение на конфликта, но нека все пак да видим какво може да се постигне със санкции.

— Добре. И не се тревожи за Алекс. Ще се оправи. Децата са издръжливо племе.

— Как иначе ще ни надживеят — отвърна Худ и посегна към вътрешната уредба. Нареди на помощника си Бенет да предаде на Лиз Гордън да отиде в Бункера.

Марта си тръгна. Надяваше се, че не е предложила прекалено явно да замести Худ. Чувстваше се неудобно, че се опитва всеки път да се възползва от нещастието на Александър, за да напредне в кариерата, и мислено си отбеляза да накара секретарката си да му изпрати балони. Но докато Ан Ферис беше хвърлила око на директора, Марта бе хвърлило око на поста му. Харесваше и уважаваше Худ, но не искаше завинаги да си остане политическия офицер на Оперативния център. Беше много по-ценен кадър — владееше десет езика и познаваше добре световната икономика. Участието й на най-високо ниво в развитието на подобна международна криза щеше да бъде червена точка в досието й, да послужи за повишението й в центъра или ако й провърви — да я преместят в Държавния департамент.

Нищо, и утре е ден, реши тя, докато вървеше по тесния коридор между „кошарата“ и кабинетите на началниците. Подмина Лиз Гордън, която изглеждаше доста напушена, сякаш търси на кого да си го изкара…