Оперативен център

4.ВТОРНИК, 17:55 Ч., СЕУЛ

— Наистина трябва да се виждаш по-често с него, Грегъри. Знаеш ли, целият сияеш.

Доналд почука с лулата си по седалката на трибуната. Загледа се в пепелта, която се разлетя към улицата под тях, и прибра лулата в калъфа й.

— Защо да не идваш тук за по седмица-две от време на време? Мога и сама да се оправям с дружеството.

Доналд се взря в очите й.

— Защото имам нужда от теб.

— Това не пречи. Какво пееше Том Джонс в оная песен, дето все я пускаше майка ми? „В сърцето ми има обич за двама…“

Доналд се засмя.

— Сунджи, Ким даже не знае колко много направи за мен. Ако не го бях вземал у дома всеки ден от приюта, сигурно щях да полудея. Имаше някакъв кармичен баланс в неговата невинност и безумията, които подготвяхме в КЦРУ или когато работех в посолството.

— Какво общо има това с евентуалните ви по-чести срещи? — събра вежди Сунджи.

— Когато сме заедно — предполагам, причината е отчасти в разликите в цивилизациите ни, а отчасти в самия Ким, — но така и не успях да му внуша нагласата, която американските младежи възприемат толкова лесно: остави ги старите и се забавлявай.

— Как можеш да очакваш да те изостави?

— Не искам от него да ме забрави, но той сякаш има чувството, че никога няма да може да ми се отблагодари, и го приема много, много навътре. КЦРУ няма сметка в оня бар. Той плати. Знаеше, че няма да спечели боя, но беше напълно съгласен публично да го отупам. Когато сме заедно, Ким влачи чувството си за дълг като воденичен камък, увесен на шията му, а аз не искам той вечно да му тежи.

Сунджи промуши едната си ръка през неговата и отметна косите си.

— Грешиш. Трябва да го оставиш да те обича така, както чувства… — Тя замръзна на място за секунда, а после изведнъж се изпъна.

— Сун? Какво има?

Сунджи внезапно се озърна към бара.

— Обиците, дето ми ги подари за годишнината от сватбата ни. Едната я няма.

— Да не си я оставила у дома?

— Не, в бара бях с двете.

— Вярно. Усетих я, когато те погалих по бузата.

— Сигурно тогава е паднала — изгледа го Сунджи. Тя се изправи и забърза към края на трибуната. — Ей сега се връщам.

— Защо не им се обадим? — извика подире й Доналд. — Някой тук може да има клетъчен телефон…

Само че тя вече слизаше по стълбите и миг по-късно забърза по улицата към бара.

Доналд се облегна с лакти на коленете си.

Горкото момиче няма да преживее, ако я загуби. Обиците й бяха нови, беше поръчал да й ги направят за втората годишнина от сватбата им, с два малки смарагда — любимите й скъпоценни камъни. Може да й поръча друга, но няма да е същото. А Сунджи ще се измъчва от чувството за вина.

Доналд поклати бавно глава. Защо винаги така му се случва, че когато прояви любов към някого, тя се превръща в болка? Ким, Сунджи…

Сигурно причината е в него. Лоша карма или грехове в предишния живот. Носеше нещастие на хората като черна котка.

Грегъри се облегна назад и насочи поглед към подиума, където председателят на парламента пристъпи към микрофона.