Оперативен център

43.ВТОРНИК, 23:45 Ч., ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА КЦРУ

Когато Бай Гун му се обади, че арестуването е минало без произшествия, Ким Хван се почувства раздвоен — постъпиха правилно, но беше жалко, че загубиха толкова интересна фигура в лицето на госпожица Чон. Неговите криптографи все още не бяха разгадали шифъра й, въпреки че разполагаха със съдържанието на част от информацията, изпращана от нея, тъй като й я бяха подхвърлили чрез Бай Гун. Съдържателят на бара каза на Ким, че синът му служел в армията и от време на време й предаваше истински, но маловажни данни за числеността на частите, топографски координати и промени в командния състав.

КЦРУ от четири години следеше последния урожай от агенти на Северна Корея в Сеул, без да се намесва. Първият агент ги заведе при втори, после при трети и четвърти. Петимата бяха нещо като отделна групичка, в центъра на която стояха Ким и един майстор-пекар. Хван считаше, че са обхванали всички. Сега, след залавянето на момичето, щяха денонощно да следят останалите, за да проверят с кого ще се свържат или кой ще бъде новият агент, прехвърлен на нейно място.

Тревожеше го обаче фактът, че в малкото разшифровани съобщения нямаше и намек за днешното нападение. Всъщност на пекаря, който изпичаше съобщенията си заедно със закуските, даже му бе наредено да отиде на окървавеното тържество и да прецени настроенията на тълпата по въпроса за обединението. Вярно е, че Северът може да е уведомил за атентата само тесен кръг участници в него и да не е съобщил на агентите си, но Хван все пак се съмняваше, че така безразсъдно биха ги изложили на опасност. Защо ще го пращат на честването, ако възнамеряват да пролеят кръв?

Дежурният сержант се обади, че изпратените агенти са се върнали — заедно с госпожица Чон, — и Хван седна зад бюрото си, за да ги посрещне. Никога не я беше виждал на живо, само по снимки. Грегъри Доналд го беше научил как да се подготвя за срещата си с хора, които не познава лично. Опита се да запълни празнотите, за да провери доколко предположенията му ще съвпаднат с действителността. Високи ли са, какъв е гласът им, а ако подозира, че човекът е агент, как ще се държи — раздразнително, агресивно или ще е склонен да сътрудничи. Всъщност единствената полза от цялото занимание се състоеше в това, че Хван правеше преглед на цялата информация, с която разполагаше преди срещата.

Знаеше, че госпожица Чон е висока метър и шестдесет и седем сантиметра, на двадесет и осем години, с хубава, дълга, катраненочерна коса и тъмни очи. Според Бай Гун била костелив орех. Хван подозираше, че притежава и чувствителността на музикант, острия характер на жена, принудена да търпи задевките на мъжете в бара и навика на всички агенти предимно да слушат и по-малко да приказват, да събират информация, а не да я раздават. Ще се държи предизвикателно — както постъпват повечето севернокорейци, когато се срещат с южнокорейци.

Чу отварянето на асансьора и стъпки в коридора. Двамата агенти влязоха. Ким вървеше между тях.

Външно изглеждаше точно така, както си я бе представял — горда, стегната, нащрек, облечена почти както бе очаквал, с тясна черна пола, черни чорапогащи и бяла блуза, две от горните копчета разкопчани — униформата на повечето жени, които свирят по барове. Кожата й обаче го изненада с бронзовия си загар. Естествено, нали денем е свободна и броди из града. Ръцете й също го изненадаха, когато мъжете й махнаха белезниците. За разлика от другите музиканти, които познаваше, пръстите й не бяха дебели и здрави, а изящни и тънки.

Нареди на мъжете да изчакат отвън и й посочи едно кресло. Тя седна, без да кръстосва крака, със събрани колене, скръсти грациозните си ръце на скута и заби поглед в бюрото.

— Госпожице Чон, аз съм Ким Хван, заместник-директор на КЦРУ. Мога ли да ви предложа… цигара?

Хван взе една малка кутия от бюрото и отвори капака й. Тя си взе цигара, понечи да я почука по стъклото на часовника си и се спря — бяха й го отнели да не би да се опита да си пререже вените. Сложи я между устните си.

Хван заобиколи бюрото и й поднесе огънче. Жената жадно си дръпна от цигарата и се облегна назад. Едната й ръка остана в скута, а другата подпря на облегалката. Продължаваше да отбягва погледа му, което беше доста характерно за жените по време на разпит — пречеше на установяването на някакъв емоционален контакт, придаваше официален характер на общуването и често обезсърчаваше разпитващия.

Хван й предложи пепелник и тя го постави на облегалката на креслото. После той седна на бюрото и я гледа мълчаливо почти цяла минута. У тази жена зад фасадата се криеше нещо, което не можеше съвсем да улови. Нещо много странно.

— Какво да ви предложа? Нещо за пиене?

Тя поклати глава, без да вдига очи от бюрото.

— Госпожице Чон, от доста време знаем за вас и вашата дейност. Задачата ви тук приключи и ще бъдете съдена за шпионаж, предполагам, не по-късно от един месец. Подозирам, че при създалото се след днешните събития настроение няма да се церемонят с вас. Присъдата ви никак няма да е лека. Аз обаче мога да ви обещая известни отстъпки, ако ни помогнете да открием извършителите на атентата.

— Знам само това, което видях по телевизията.

— Не ви ли предупредиха?

— Не. И не смятам, че моята страна носи отговорност за взрива.

— Защо мислите така?

Тя го погледна за пръв път.

— Защото не сме ненормални. Има и такива, но повечето от нас не искат война.

Ето, това е. Това е странното. Придържа се към правилата за разпит и навярно ще му се измъква доколкото може. Но не го прави от преданост. Току-що бе прекарала граница между „ненормалните“ и „нас“. Кои нас? Агентите обикновено бяха от военните среди и никога не се изказваха срещу сънародниците си. Хван се запита дали госпожица Чон не е цивилно лице, от онези севернокорейци, принудени да шпионират против волята си, тъй като имат криминално досие, борят се за реабилитирането на семейството си или някой от близките им има нужда от пари. Ако е вярно, значи наистина биха могли да намерят общ език — и двамата отчаяно се стремят към мир и спокойствие.

Директорът Юн Хун нямаше да одобри, че е разкрил поверителна информация на врага, но Хван беше готов да поеме риска.

— Госпожице Чон, ако ви кажа, че ви вярвам…

— Щях да ви предложа да опитате друг номер.

— Но ако наистина е така? — Хван слезе от бюрото и клекна пред нея. Ким нямаше избор — или трябваше да се извърне настрана, или да го погледне. Тя го погледна. — Представих се много зле на курса по психология, пък и съм много лош покерджия. А ако също така ви кажа, че някой полага огромни усилия да представи атентата за дело на вашите военни и всички улики сочат натам, но въпреки това аз не им вярвам?

Ким се замисли.

— Ако ми кажехте нещо такова, щях да ви помоля да убедите и другите.

— Но ако те не ми вярват? Бихте ли ми помогнали да докажа подозренията си?

Изражението й беше предпазливо, но и заинтригувано.

— Слушам ви, господин Хван.

— Намерихме отпечатъци от стъпки в близост до мястото на експлозията — от севернокорейски военни ботуши. За да се уличат вашите военни, са били нужни ботуши, също и съответните експлозиви, а вероятно и оръжия от Севера. Не знаем в какви количества — неголеми, предполагам, тъй като подобна група ще държи да остане малка и сплотена. Вие можете да се опитате да разберете дали е имало кражба на такива вещи и материали.

Ким загаси цигарата си.

— Не.

— Няма ли да ни помогнете?

— Господин Хван, вашите началници ще ми повярват ли, ако се върна с подобна информация? Нашите народи не хранят особено доверие един към друг.

— Аз ще ви повярвам. Разполагате ли с друг начин на свръзка с вашите освен бара?

— Ако имам, какво ще направите?

— Ще дойда с вас и ще чуя отговора им. Ще разбера дали е взето и друго оборудване и екипировка. Ако терористите са толкова безразсъдни, колкото смятам, може да замислят нови нападения, за да ни подтикнат към война.

— Но самият вие казахте, че началниците ви не споделят вашите подозрения.

— Ако намерим улики, нещичко, което поне малко да подкрепя твърденията ми, ще се свържа директно с оглавяващия Корейската група във Вашингтон. Той е разумен човек и ще се вслуша в думите ми.

Ким продължи да го гледа. Заместник-директорът на КЦРУ въздъхна и притисна слепоочията си с два пръста.

— Нямаме време, госпожице Чон. В резултат на днешните събития не само може да се стигне до война, но и преговорите за обединение да бъдат прекратени, поне докато ние сме живи. Ще ми помогнете ли?

Ким се поколеба, но само за момент.

— Сигурен ли сте, че ми имате доверие?

Хван вяло се усмихна.

— Не бих ви поверил ключовете от колата си, госпожице Чон, но по този въпрос — да, вярвам ви.

— Добре. — Тя бавно се надигна. — Ще работим заедно. Но разберете ме, господин Хван, аз имам семейство на Север и не бих го пожертвала нито заради вас… нито дори в името на мира.

— Разбирам.

Хван отиде бързо до бюрото си и натисна копчето на вътрешната уредба. Нареди на дежурния сержант да повика неговата кола и шофьора, а после се извърна към арестуваната.

— Къде ще ме водите?

— Ще казвам на шофьора ви накъде да кара, господин Хван. Освен ако не желаете да ми поверите ключовете от колата…

— А не, благодаря. Ще ви оставя да ни водите. Но съм длъжен да оставям програмата си, в случай че възникне някакъв проблем. Директорът първо за нея ще попита, когато се върне. Дайте ми общото направление.

Ким за пръв път се усмихна и отвърна:

— На север, господин Хван. Отиваме на север.