Оръжието на тамплиерите

Реймънд Хури

ОРЪЖИЕТО НА ТАМПЛИЕРИТЕ

Константинопол, юли 1203 г.

- Снишете се и пазете тишина! - прошепна побелелият мъж, докато помагаше на рицаря да се изтегли върху подвижния мост. - Крепостните валове гъмжат от стражи. Заради обсадата всички са нащрек!

Еверард от Тира стъпи на моста и обходи с поглед мрака около тях. Засега ни следа от заплаха. Кулите от двете страни бяха далече. Единствените светлини идваха от примигващите факли на нощната стража, която едва се виждаше в безлунната нощ. Пазителят беше подбрал много добре мястото, откъдето да проникнат в крепостта. Ако действаха бързо, щяха да влязат в нея, а после и да излязат незабелязано.

Дръпна въжето три пъти, за да даде сигнал на петимата рицари, които чакаха долу, скрити в сенките на външната укрепителна стена. Те се изкатериха по възлите на въжето, а последният го издърпа нагоре. Извадиха мечовете от ножниците си, стиснаха ги здраво и се плъзнаха един след друг по тясната площадка на крепостната стена, водени от Пазителя. Не след дълго въжето отново се спусна - този път от другата страна на вътрешната стена. Когато най-накрая се озоваха на твърда земя, тръгнаха след човека, когото никой от тях не познаваше. Така проникнаха в Константинопол - приказния град, в който никой от тях не бе стъпвал.

Традиционните им бели мантии с яркочервения кръст бяха заменени от черни туники, защото не беше препоръчително да натрапват истинската си самоличност, след като столицата на Византия се намираше под обсадата на папа Инокентий. В крайна сметка те също бяха кръстоносци. За патриарха на Константинопол тамплиерите бяха хора на папата, следователно - врагове.

Еверард не считаше византийците за свои врагове, пък и не беше тук по поръчение на папата. Точно обратното. „Християни срещу християни - помисли си той, докато се прокрадваха безшумно покрай затворената през нощта църква. - Няма ли край това безумие между двете Христови църкви?"

Мисията им дотук беше трудна и мъчителна. Бяха яздили дни без почивка. Умориха конете си до смърт. Вестта, която проводиха скритите в дълбините на византийската столица Пазители, беше неочаквана и налагаше да се действа бързо и неотложно. Градът Зара на далматинското крайбрежие бил нападнат и плячкосан от армията на папата, въпреки че беше не само християнски, но и католически. Сега обаче венецианската флота, прекарваща мародерите от Четвъртия кръстоносен поход, била отново на път. Следващата им цел бил Константинопол, а официалният претекст - да върнат низвергнатия и ослепен император и неговия син на трона. Като се знаеше, че византийската столица е православна, и имайки предвид клането от преди две десетилетия, настъплението на кръстоносците едва ли беше добра поличба.

И така, Еверард и неговите братя тамплиери бяха принудени да тръгнат незабавно от своето укрепление в Тортоса. Първоначално вървяха по крайбрежието, после завиха на запад, прекосявайки неспокойните територии на арменците и селджукските турци. А когато пред погледите им се разкриха първите постройки на Константинопол, се оказа, че флотата на кръстоносците - повече от двеста галери и товарни кораби за конете под командването на самия дож на Венеция, вече беше заела позиции в крайбрежните води на най-великия град.

Внезапно Пазителят пред тях спря и те се сляха със сенките, изчаквайки патрула от четирима войници да премине покрай тях. На следващата улица ги очакваше каруца. Юздите на коня държеше друг посребрен мъж. „Вторият от тримата" - каза си Еверард и му кимна с благодарност. Не след дълго вече навлязоха в сърцето на Константинопол, наблюдавайки обществените сгради и църквите през пролука в платнището, което покриваше каруцата.

Никога досега не бе виждал подобно чудо.

Дори и пълният мрак не бе в състояние да скрие силуетите на величествените църкви и импозантните палати. Рим, Париж, Венеция - Еверард ги беше посетил преди години, докато придружаваше Великия магистър до Парижкия храм. Всички те обаче бледнееха пред Константинопол. А когато каруцата най-сетне достигна крайната си цел, гледката, която се разкри пред него, бе не по-малко зашеметяваща - грандиозна постройка с извисяващи се сякаш до небето коринтски колони, чиито фронтони се губеха в черната нощ.

Пред централното стълбище ги очакваше третият Пазител - най-старият от тях.

- Къде сме? - попита го Еверард.

- Пред имперската библиотека - отвърна старецът.

Еверард не успя да скрие изненадата си. Пазителят забеляза реакцията му и по лицето му пробягна усмивка.

- Когато искаш да скриеш нещо, най-добре го остави пред погледите на всички. А сега ме последвайте! Не разполагаме с много време!

Водени от светлината на факлата, те подминаха обширните скрипториуми, приютили почти цялото познание на древния свят - рафт след рафт, пълни с ръкописи и кодекси, включващи дори текстове, спасени от Александрийската библиотека. Спираловидна стълба ги отведе надолу, към поредния лабиринт от тесни проходи и един страничен и неосветен коридор с цяла редица тежки врати. Единият от домакините им се насочи към най-крайната врата, отключи я и ги покани да влязат.

Стаята се оказа огромен склад - по пода бяха подредени купища сандъци, а прашните рафтове бяха пълни с ръкописи. Макар и застоял, въздухът беше сух. Който и да беше архитектът, построил библиотеката, очевидно е бил наясно, че трябва да държи влагата далеч оттук, ако иска пергаментите и ръкописите да оцелеят. И те действително бяха оцелели - столетия наред.

Именно затова сега Еверард и хората му бяха тук.

- Новините не са добри - съобщи им най-възрастният от Пазителите. - Узурпаторът Алексий няма куража да се изправи срещу врага. Вчера излезе с част от армията, но вместо да я пусне срещу франките и венецианците, се върна в крепостта. Едвам успя да се вмъкне през портите от страх.

Старецът се обърна и ги поведе към другия край на склада - към втора врата, частично прикрита от претъпканите лавици.

- Франките говорят, че отново ще превземат Йерусалим, ала и вие, и аз знаем, че няма да стигнат толкова далече - продължи той, докато отключваше вратата. - Целта им вече не е Божи гроб. Единственото, което ги вълнува, е плячката. А папата мечтае да види как нашата империя се сгромолясва и как църквата ни се връща под владичеството на Рим. - Извърна се и с мрачно лице допълни: - Убеден съм, че войските му ще превземат Константинопол. Убеден съм също, че една от тайните им мисии е да пипнат това тук!

Бугна вратата и ги въведе. Във вътрешната стая имаше само три големи дървени сандъка.

Сърцето на Еверард заби лудешки. Той беше един от малцината, избрани от висшите ешелони на ордена, който знаеше какво богатство се крие в тях. Знаеше и какво се очаква от него от този момент нататък.

- Каруцата и конете са ваши. Ще ви помогне Теофил - продължи старецът, като погледна към най-младия от тримата Пазители, който ги вкара в крепостта. - Трябва обаче да побързаме. Ситуацията всеки момент може да се промени. Носят се слухове, че императорът се кани да бяга от града. Зората трябва да ви завари на път!

- Няма ли да дойдете и вие?

- Не, ще ви прикрием следите. Нека да оставим хората на папата с впечатлението, че онова, което търсят, все още е тук. Това е единственият начин да ви помогнем!

Еверард понечи да възрази, но усети, че е безполезно. Тримата Пазители открай време знаеха, че някой ден това ще се случи. Подготвяли са се цял живот за този момент, както и всяко поколение Пазители преди тях.

Когато потеглиха от имперската библиотека, първите лъчи на зората вече се прокрадваха зад крепостните стени. Пазителите бяха избрали за изход Портата на пролетта - един от по-невзрачните подстъпи към града. От двете ѝ страни се възправяха кули, но там имаше и странична врата. Бяха се запътили именно към нея. Натоварената каруца вече трополеше, но пътят ѝ внезапно беше препречен от трима пехотинци. Единият от тях вдигна ръка и подвикна:

- Кои сте вие?

Теофил, който държеше юздите, се изкашля притеснено и промърмори, че се налага да стигнат спешно до манастира Зудохос, който се намираше недалеч от крепостните стени. Седналият до него Еверард наблюдаваше изпод спуснатата си качулка как пехотинецът крачи към тях. Изчака го да се приближи достатъчно, след което се хвърли и заби камата си във врата му. В същия миг от каруцата изскочиха другите рицари и прерязаха гърлата на останалите двама стражи, преди да са успели да извикат.

- Вървете! - прошепна Еверард и трима от братята му се спуснаха да отворят вратата.

През това време той и двама от рицарите приклекнаха и огледаха кулите над тях за други стражи. Както се бяха разбрали предварително, той направи знак на Теофил да изчезва. Работата на стареца беше приключила и тази битка вече не беше негова.

Еверард усещаше, че всеки момент адът може да се изсипе върху тях - така и стана, когато от кулата над тях се появиха нови двама стражи, а братята му все още сваляха първата от гредите на вратата.

Рицарите се втурнаха към тях с извадени мечове и само с един замах свалиха стражите, но единият от тях се провикна и предупреди другарите си. Секунди по-късно крепостните стени бяха осветени от факли и фенери. Засвириха рогове за тревога.

Еверард хвърли поглед към вратата - братята му продължаваха да се борят с последната напречна греда. И веднага след това първият сноп стрели се заби до нозете му, както и до копитата на конете. Едното от животните се размина на косъм. Нямаха време за губене. Ако с конете се случеше нещо, бягството им пропадаше.

- По-бързо! - изрева той, постави светкавично стрела на арбалета си и я запрати към първия осветен стрелец горе на стената, който се мерна пред погледа му. Стражът полетя от другата страна на укреплението. После той и двамата му другари до него презаредиха мощните си лъкове и пак стреляха, за да държат стражите на максимално разстояние от себе си.

Най-сетне отвориха вратата.

- Да вървим! - изкомандва Еверард към хората си. Но докато те се качваха в каруцата, византийска стрела уцели рицаря до него в дясното рамо и се заби в гърдите му. Одо от Райдфорт - същински мъж канара, се стовари безсилно на земята и от устата му рукна кръв.

Еверард подвикна на останалите. Трима от тях извадиха арбалетите си и отново започнаха да стрелят, за да пазят гърба му, а останалите му помогнаха да се качи в каруцата. Еверард хукна напред и се метна на капрата. Само за миг се обърна назад, за да се сбогува с Теофил, но Пазителят не беше там, където го бе мярнал за последен път. Забеляза го на няколко крачки оттам. Лежеше на земята, а от врата му стърчеше стрела.

Каруцата вече беше извън портите на големия град, но пороят от стрели продължаваше да ги преследва. Докато завиваше към хълма на север, Еверард хвърли поглед към проблясващото под тях море и бойните галери, обсадили крепостните стени на Константинопол - с високо вдигнати знамена, в пълна бойна готовност.

„Каква лудост!" - каза си с натежало сърце тамплиерът, докато оставяше зад гърба си величествената столица на Византия и невижданата катастрофа, която съвсем скоро щеше да се стовари над златните ѝ кубета.

Обратният път се оказа значително по-бавен. Бяха прибрали отпочиналите си коне, но тромавата каруца и тежкият ѝ товар не им позволяваха да се придвижват така, както им се искаше. Сега бе къде-къде по-трудно да избягват населените места, отколкото на идване, когато имаха възможността да яздят по всякакви тесни пътеки, където човешки крак не бе стъпвал. Най-лошото бе, че Одо продължаваше да губи кръв, а те не можеха да сторят нищо за него. А и вече не пътуваха инкогнито. Следваше ги конен отряд, но този път от войниците, намиращи се извън стените на Константинопол. И съвсем скоро щяха да ги настигнат.

И наистина - още преди залез слънце на първия ден ги настигнаха.

Еверард бе изпратил напред двама разузнавачи, а след тях бе оставил още двама, за да ги предупредят навреме за евентуална заплаха. И сега бяха принудени да напуснат добре отъпкания път, на който най-вероятно щяха да ги търсят кръстоносците. И поеха на изток, към планините.

Тучните хълмове скоро отстъпиха пред стръмните и назъбени канари. Малкото пътеки, по които каруцата бе в състояние да премине, бяха тесни и рисковани - някои от тях бяха не по-широки от разстоянието между дървените колела, които пълзяха бавно по ръба на дълбоки пропасти. Внезапният порой, който се изсипа от небето, превърна тежката ситуация в прокълната. Но Еверард нямаше друг избор, освен да води хората си напред. Хапваха само онова, което можеха да си откъснат или убият. Нощем бяха принудени да остават на открито. Не можеха да се отпуснат, защото знаеха, че преследвачите им все още ги търсят.

След още няколко дена положението на Одо стана отчайващо. Бяха успели да измъкнат стрелата и да спрат кървенето, но раната бе инфектирана и рицарят изпадна в треска. Еверард си даваше сметка, че за да се доберат живи до своето укрепление, първо трябва да спрат някъде и да намерят начин да закрепят другаря си. Но след като разузнавачите ги уведомиха, че преследвачите им продължават да ги търсят, той разбра, че единственото, на което можеха да се надяват, бе някакво чудо.

И то ги споходи на шестия ден, когато неочаквано откриха малка, но добре изолирана отшелническа обител.

Нямаше да я забележат, ако не бяха двете врани, които кръжаха отгоре ѝ и привлякоха погледа на един от разузнавачите. Скалата пред тях се оказа осеяна с издълбани стаички. В този си вид манастирът беше практически незабележим и перфектно скрит под заслона на скалата, надвиснала над него.

Рицарите приближиха дотам, докъдето позволяваше теренът, оставиха животните и каруцата и изминаха остатъка от пътя пеша.

Напредваха внимателно, с извадени мечове, макар да бяха сигурни, че в това негостоприемно кътче на планината няма жива душа. Но за тяхно огромно изумление бяха посрещнати от десетина монаси - съсухрени старци и по-млади послушници, които веднага ги разпознаха като събратя во Христа и им предложиха храна и подслон.

Манастирът беше малък, но добре запасен с провизии. Настаниха Одо върху сух нар, а горещата храна и напитката съживиха силите му. Еверард и хората му изнесоха трите сандъка нагоре и ги вкараха в малка стаичка без прозорци. Точно до нея беше скрипториумът, съхраняващ голяма колекция подвързани ръкописи. Петима писари работеха усърдно по масите - дотолкова бяха погълнати от работата си, че изобщо не вдигнаха глави, за да поздравят гостите.

Монасите, както се разбра, последователи на свети Василий Велики, бяха слисани от новините, които тамплиерите им съобщиха. Никой от тях не можеше да повярва, че армията на папата обсажда и плячкосва християнски градове. За тях дори и огромната църковна схизма не оправдаваше подобни деяния. Поради изолацията си нямаха представа, че и Йерусалим е изгубен, че в него вече властват мюсюлманите на Саладин, а Третият кръстоносен поход се е провалил. С всяка следваща новина главите им клюмваха все повече.

Докато разговаряха, Еверард упорито избягваше щекотливия въпрос - какво правят той и неговите събратя тамплиери в Константинопол и каква е ролята им в обсадата на великия град. Накрая игуменът на манастира, отец Филип, все пак го попита:

- Какво е онова, което носите в сандъците?

Еверард забеляза, че монасите ги разглеждат с любопитство. След известно колебание отвърна:

- Аз знам толкова, колкото и вие. Заръчано ми е да ги откарам от Константинопол в Антиохия.

Игуменът впи очи в неговите. След кратка, но неловка тишина той кимна в знак на уважение към мисията на гостите си и се изправи.

- Време е за вечернята, а след нея ще се оттеглим по килиите. Утре ще поговорим повече.

Нагостиха ги с хляб, сирене и горещ анасонов чай. После манастирът потъна в мълчание.

Събуди го ярката светлина на деня. Седна на нара си, но не се почувства отпочинал. Клепачите му тежаха, в гърлото му се усещаше неприятна сухота. Огледа се - двамата рицари, които деляха стаята с него, ги нямаше.

Опита се да стане, но установи, че едва се държи изправен. Със сетни сили протътри крака до вратата, до която бяха оставени голям буркан с вода и малка купичка. Надигна направо буркана и се почувства по-добре. Изтри уста с ръкава си и се запъти към магерницата.

В същия миг осъзна, че нещо не е наред.

Къде са останалите?

Подмина две килии и магерницата - бяха празни. Долови някакъв шум откъм скрипториума. Насочи се натам, но внезапно усети как тялото му започва да го предава, налегнато от необичайна слабост. Докато минаваше покрай стаичката, в която бяха оставили сандъците, реши да провери съмненията си. Онова, което видя, потвърди злокобните му предчувствия.

Сандъците зееха широко отворени.

Монасите вече знаеха какво има в тях.

Насочи се към скрипториума. Гледката, която се разкри пред замъгления му поглед, го накара да замръзне на място.

Братята му лежаха на пода в странни, неестествени пози, с лица, разкривени от ледената маска на смъртта. Не виждаше нито кръв, нито признаци за насилие. Сякаш животът внезапно е бил изсмукан от тях. Монасите се бяха подредили зад тях в зловещ полукръг и безизразно го съзерцаваха.

Краката на Еверард се разтресоха и той разбра, че снощи са били упоени. Сигурно с анасоновия чай. А сетне, на сутринта - водата. В нея са сложили отрова. Първите болезнени спазми разкъсаха стомаха му. Преви се на две. Имаше чувството, че вътрешностите му горят.

- Какво сторихте? - прошепна той.

Отец Филип се приближи към него и изрече бавно:

- Изпълнихме волята божия.

1

Истанбул, Турция

В наши дни

Някой го повика на родния му език. Изненадан, Бехруз Шарафи се обърна. Непознатият - красив мургав елегантен мъж в средата на тридесетте - стоеше облегнат на една кола. Помаха му със сгънатия в ръката си вестник. Бехруз оправи очилата си и го огледа. Беше сигурен, че не го познава, но нямаше съмнение, че му е сънародник от Иран - акцентът му на фарси бе непогрешим. А това беше необичайно. За последната година, откакто живееше в Истанбул, почти не бе срещал иранци.

Професорът се поколеба, но подтикван от подканващия поглед на непознатия, се приближи до него.

- Извинете, но мисля, че...

- Така е, не се познаваме - потвърди иранецът, протегна ръка и го поведе към вратата на колата, която току-що бе отворил.

Бехруз Шарафи се закова на място. До този момент се бе радвал на спокойствие и свобода в Истанбул. Постепенно бе започнал да забравя притесненията за всяка произнесена дума, които го бяха съпътствали като професор по арабистика в университета на Техеран. Далеч от политическите борби в родината му, четиридесет и седем годишният историк се наслаждаваше на новия си живот в Турция, която не беше толкова затворена за света и не криеше, че се надява някой ден да стане член на Европейския съюз. Но ето че този непознат с един замах бе изтрил мечтите му за нормален живот.

Професорът вдигна ръце и изрече:

- Съжалявам, но не знам кой сте...

- Моля да приемете извиненията ми за твърде директния ми подход, но става въпрос за жена ви и дъщеря ви! Може би са в опасност!

Бехруз се огледа, не знаеше как да реагира. Но все пак влезе в колата. Беемвето изглеждаше ново, но в купето го лъхна странна и неприятна миризма.

Мъжът се настани зад волана и колата се включи в спокойния вечерен трафик.

- Какво се е случило? За каква опасност намеквате?

Без да отлепя очи от пътя, непознатият рече:

- Не само те са в опасност. Това важи и за трима ви! И е свързано с работата ви. С онова, което съвсем наскоро открихте.

- Нещо, което съм открил ли? - изненада се професорът и мисълта му се втурна във всички посоки. Накрая като че ли улови вярната. - Писмото ли имате предвид?

Непознатият кимна.

- От известно време се опитвате да разберете за какво се отнася, но засега удряте на камък.

Това беше твърдение, не беше въпрос. А категоричната увереност, с която бе изречено, означаваше, че непознатият като че ли е наясно с всички спънки, с които се сблъскваше в своите проучвания.

Бехруз заопипва притеснено очилата си:

- Вие откъде знаете за него?

- Работата ми е да знам всичко за всеки, който привлече вниманието ми. А вашата находка определено го привлече. При това много силно! И по същия начин, по който вие се отнасяте с педантична точност към своите проучвания, аз пък се отнасям към моите... Знам с какво се занимавате напоследък. Знам и къде сте ходили. С кого сте разговаряли. Знам какво сте успели да отгатнете и какво все още ви убягва. Освен това знам и много повече. Примерно, че госпожица Дебора е любимата учителка на вашата малка Фарназ в училище. Че тази вечер съпругата ви е приготвила патица с бадеми за вечеря. - Направи кратка пауза, след което допълни: - Което е много мило от нейна страна, като се има предвид, че я помолихте за това едва снощи. Но пък тогава тя беше в доста уязвима позиция, нали така?

Бехруз усети как и последните капки живот в сърцето му изтичат. Как е възможно? Значи този човек ги наблюдава? Подслушва ги и в спалнята им?

- Какво искате от мен?

- Същото, което искате и вие - да откриете съкровището, за което се говори в писмото.

- Както сам казахте, аз наистина се опитвам да го открия, но имам известни проблеми...

- Ще се наложи да се постараете повече. Да се постараете така, сякаш животът ви зависи от него. Впрочем, това е самата истина.

Навлязоха в тясна уличка. От двете ѝ страни бяха подредени витрини на магазинчета. Колата спря. Наоколо не се виждаше жива душа. Нито един от прозорците на къщите над магазините не светеше.

Непознатият изгаси двигателя, обърна се към професора и изрече със същия вбесяващ и безстрастен тон:

- Държа да знаете, че говоря сериозно. За мен е изключително важно да сторите всичко по силите си, за да доведете работата си до успешен край! Държа да схванете цялата сериозност на положението си и колко важно е това както за вас, така и за жена ви и дъщеря ви! Ще посветите цялото си време на този въпрос и ще достигнете до успешния му край - заради мен! От този момент нататък не трябва да мислите за нищо друго!

Направи многозначителна пауза и продължи:

- Държа да ви уверя, че евентуални глупави фантазии, свързани с отиване в полицията, биха били катастрофални. За вас е жизненоважно да проумеете този факт! Ако искате, можем още сега да отидем, но ви гарантирам, че единственият, за когото подобно посещение ще има последици, сте вие. Държа да елиминирам и всичките ви съмнения за онова, което съм способен да сторя.

Непознатият отвори вратата и го подкани:

- Елате!

Бехруз се измъкна бавно след него. Краката едвам го държаха. Непознатият се запъти към багажника. Професорът огледа улицата и през ума му профуча налудничавата мисъл да побегне и да се разкрещи за помощ. Но безропотно последва мъчителя си.

Нямаше желание да гледа към багажника, но когато непознатият протегна ръка към него, не успя да сдържи любопитството си. За щастие се оказа празен - с изключение на един пътнически сак. Мъжът дръпна ципа. Към Бехруз нахлу отвратителна воня, от която едва не повърна. Отстъпи няколко крачки назад. Обаче на непознатия очевидно му беше все едно. Бръкна в сака и измъкна оттам кашата от коса, кожа и кръв, която вдигна пред очите на професора.

Бехруз разпозна отсечената глава, която сънародникът му държеше пред очите му.

Госпожица Дебора. Любимата учителка на дъщеря му.

Той окончателно изгуби контрол над тялото си, приви се на две и започна да повръща. Свлече се на колене на земята, опитвайки се да си поеме въздух.

Непознатият въобще не се церемонеше. Сграбчи го за косата и повдигна главата му, така че да не може да избегне срещата очи в очи с разлагащата се отсечена глава на нещастната учителка.

- Намерете го! - просъска той. - Намерете това съкровище! Правете каквото искате, само го намерете! В противен случай вие, жена ви, дъщеря ви, родителите ви в Техеран, сестра ви и нейното семейство...

Не довърши.

Беше абсолютно сигурен, че професорът е схванал посланието.

2

Ватиканът

Няколко месеца по-късно

Докато крачеше бързо през огромния площад, Шон Райли погледна с тъга към тълпите ококорени туристи, разхождащи се с благоговение из Светия град. И за пореден път се запита дали някога и той ще може да влезе тук с тяхното безгрижие.

Защото не бе дошъл, за да се възхищава на архитектурата или на изящните образци на изкуството. Беше дошъл, за да спаси живота на Tec Чайкин.

И ако изобщо можеше да се нарече ококорен, то това се дължеше на опитите му да държи очите си отворени след дългия полет, а ума си - достатъчно бистър, за да намери ключ към невероятния обрат в ситуацията, стоварила се върху него само преди двадесет и четири часа. Все още не я разбираше напълно, макар да си даваше сметка, че се налага да я разбере.

Райли нямаше доверие на човека, който крачеше до него - Бехруз Шарафи. Но нямаше и друг избор. Отново прехвърли информацията, с която разполагаше - от телефонното обаждане на Tec до разказа на измъчения ирански професор в таксито от летище „Фиумичино" до Ватикана. Искаше да се увери, че не е пропуснал нищо - не че разполагаше с нещо особено, за което да се залови.

Засега ситуацията се изчерпваше със следното: някакъв лунатик притиска Шарафи да му намери нещо. За да докаже колко е сериозен, отрязал главата на някаква жена. Същият психар сега държеше Tec като заложница, за да го накара да се включи в играта. Райли мразеше да бъде в подобно положение. Въпреки че като специален агент на ФБР, оглавяващ Отдела за борба с вътрешния тероризъм към нюйоркското бюро, разполагаше с предостатъчно знания и опит в кризисни ситуации. Проблемът бе, че тези ситуации обикновено не включваха хора, които той обичаше.

Между колоните на централния вход ги очакваше млад свещеник в черно расо, плувнал в пот под ярките лъчи на лятното слънце. Той ги поведе към величественото мраморно стълбище. За Райли беше изключително трудно да прогони от мислите си смущаващите спомени за посещението си преди три години, както и тревожните откъслечни фрази от разговора, който бе дочул - фрази, които така и не успя да забрави. Спомените станаха оше по-ярки, когато свещеникът бутна огромните, красиво резбовани врати, отвеждащи към кабинета на неговия началник - кардинал Мауро Бруньоне, държавния секретар на Ватикана.

Широкоплещестият мъж, чиято фигура бе по-подходяща за селянин от Калабрия, отколкото за човек на вярата, беше дясната ръка на папата и връзката на Райли във Ватикана, но както изглеждаше, вече беше и причината за отвличането на Tec. Макар и в края на шестдесетте, кардиналът, щом го зърна, веднага тръгна да го посрещне.

- За мен е огромно удоволствие да ви видя отново, агент Райли! - изрече топло той.

Шон Райли остави на пода набързо приготвения си сак и пое протегнатата ръка на своя домакин.

- За мен също, Ваше Високопреосвещенство! Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете!

След това Райли представи иранския професор, а кардиналът - двамата мъже в кабинета си: монсеньор Франческо Бесконди, префект на Тайния архив на Ватикана, и Джани Делпиеро, главен инспектор на ватиканската полиция. Райли се постара да прикрие учудването си, че на срещата е поканен и главният полицай на Ватикана. Ръкува се с него с приятелска усмивка, показвайки му, че присъствието му е напълно в реда на нещата, след като той беше помолил за спешна аудиенция при кардинала.

- Какво можем да направим за вас, агент Райли? - без заобикалки запита кардиналът, като ги покани да седнат на фотьойлите край камината.

- Искам първо да уточня, че не съм тук по служба. Не съм изпратен от ФБР. Молбата ми е лична. Надявам се, че този факт не ви притеснява.

След обаждането на Tec той бе помолил за два дена отпуск по лични причини. Никой от колегите му на площад Федерал Плаза - нито Апаро, партньорът му, нито Джансън - шефът им, не знаеше, че Райли е в Рим. Което може би беше грешка, но така бе решил да играе тази игра.

Кардинал Бруньоне повтори многозначително:

- Какво можем да направим за вас, агент Райли?

- Ситуацията е деликатна. И се нуждая от вашата помощ. Но ви моля да удовлетворите прищявката ми и да не настоявате за повече информация. Единственото, което мога да ви съобщя на този етап, е, че става въпрос за човешки живот!

- Слушаме ви!

- Професор Шарафи се нуждае от известна информация. Според него самия тя може да се намери единствено във вашите архиви!

Иранецът оправи очилата си и кимна.

- Каква информация по-точно?

- Налага се да прегледаме един конкретен фонд от архива ви, става дума за Църквата на Доктрината на вярата!

Кардиналът огледа Райли, очевидно притеснен от думите му. Противно на общоприетите схващания, в Тайния архив на Ватикана нямаше нищо тайно - думата „таен" се използваше единствено в смисъл, че архивите са част от личния „секретариат" на папата, тоест неговите лични документи. Но архивът, до който Райли искаше достъп - Църквата на Доктрината на вярата или, иначе казано, архивът на Инквизицията, беше нещо съвсем друго. Той съдържаше най-чувствителните документи на Ватикана, свързани с процесите срещу еретиците и забраната на книги. Достъпът до тях беше строго контролиран заради журналистите, които търсеха сензации и скандали.

- За кой фонд става въпрос? - присви очи кардиналът.

- За фонда „Скандела" - отговори Райли.

Домакините му видимо се отпуснаха. Доменико Скандела беше един мелничар от XVI век, който просто не е можел да държи устата си затворена. Идеите му за устройството на Вселената били преценени за еретични, поради което той е бил изгорен на кладата. Следователно онова, което Райли и иранският професор биха могли да прочетат в записките от делото срещу него, не събуждаше кой знае какви тревоги. Молбата им бе безобидна.

Кардиналът погледна към двамата си колеги. Те мълчаливо кимнаха - нямаха възражения. Райли разбра, че дотук е успял. Оттук нататък започваше трудното.

Бесконди и Делпиеро ги придружиха до входа на Апостолическата библиотека, където се намираше Тайният архив.

- Трябва да призная - засмя се смутено монсеньор Бесконди, - че се опасявах молбата ви да не се окаже... неизпълнима.

- В смисъл? - Райли се престори, че не разбира за какво намеква.

- Кардинал Бруньоне ме увери, че на вас може да се вярва. Нямам представа защо толкова се притеснявах.

Райли усети, че в устата му загорчава от тези думи. Но нямаше друг вариант. При входа на библиотеката спряха. Джани Делпиеро се обърна към него:

- Ако имате нужда от нещо, агент Райли, ми се обадете!

В библиотеката цареше тишина. Насочиха се към огромна спираловидна стълба, която отвеждаше в подземието. Тук беше по-хладно - климатичната инсталация се стараеше да държи лятната горещина на разстояние от ценните архиви. Минаха покрай двама служители, които се поклониха на своя префект, и стигнаха до просторна чакалня, където един швейцарски гвардеец в тъмносиня униформа и черна барета седеше пред дискретните монитори за наблюдение. Охраната записа имената им, набра кода на вратата и те пристъпиха в светая светих на Тайния архив.

- Фондовете са подредени по азбучен ред - поясни префектът и посочи към табелките на рафтовете: - „Скандела" би трябвало да е нататък.

Райли и Шарафи го последваха. Дългите рафтове бяха натъпкани догоре с ръкописи в кожени подвързии, разнообразявани тук-там от по-съвременни книги и картонени кутии. Купища древни ръкописи се задушаваха под одеялото на гъстия прах, някои от тях не бяха докосвани от десетилетия, а може би и от столетия.

- Ето го! - посочи домакинът им към картонена кутия на един от по-ниските рафтове.

Райли надзърна към входа на подземието. Бяха сами. Кимна с благодарност на свещеника и изрече:

- Всъщност, налага се да видим един друг фонд.

- Друг ли? Не разбирам...

- Съжалявам, отче, но не можех да рискувам вие и кардиналът да ми откажете достъп. За нас е жизненоважно да се доберем до информацията, от която се нуждаем!

- Ама... - запелтечи свещеникът. - Само Негово Високопреосвещенство може да разреши...

- Моля ви! - прекъсна го Райли. - Просто трябва да го видим!

Бесконди прошепна:

- Кой е фондът, който ви интересува?

- На тамплперите!

- Съжалявам, но е невъзможно! Не мога да го позволя! Не и преди да го обсъдим...

Отстъпи назад и се обърна към изхода.

Райли протегна ръка и блокира пътя му. В ръката му се оказа шишенце освежител за уста, което избълва към слисаното лице на префекта облак спрей. Мъжът се вторачи в агента с ужасени очи, после се закашля и се свлече на пода. Райли го подхвана и го постави внимателно върху каменните плочи.

Течността без цвят и без мирис не беше освежител за уста. И тъй като не възнамеряваше да убива архиваря, Райли беше принуден да действа светкавично. Извади от джоба си малка спринцовка и я заби в ръката на свещеника. Провери пулса му и изчака, докато се увери, че противоотровата е влязла в действие. Без нея фентанилът - бързо действащ, обездвижващ опиат, който беше част от по-леките и по-неизвестни оръжия на ФБР, би могъл да запрати префекта в кома или дори да го убие. Една инжекция с налоксон беше достатъчна, за да подсигури нормалното дишане на божия служител.

- Разполагаме с двадесетина минути, преди да се събуди, а може би и по-малко - рече Райли и се запъти към рафта с буквата „Т".

3

Болката в гърдите на Tec Чайкин беше непоносима. Боляха я и очите, и гърбът. Още колко време щяха да я държат така? Беше изгубила всякакъв усет за време. Не, усет за всичко. Знаеше, че върху очите ѝ има скоч. Както и върху устата ѝ. Ръцете зад гърба ѝ също бяха стегнати със скоч. Както и коленете, и глезените ѝ.

Нямаше представа къде се намира. Кой знае защо, беше сигурна, че е в някакво тясно пространство. Може би в задната част на микробус или в багажника на кола. От време на време като че ли долавяше приглушени звуци през лентата, минаваща през ушите ѝ. Сякаш идваха от шумна улица - бръмчене на коли, мотори, човешки стъпки. Но нещо в тях я озадачаваше. Нещо сякаш не беше наред - тя обаче не бе в състояние да определи какво.

Концентрира се, опитвайки се да не обръща внимание на тежестта в главата си. Спомни си как бе отвлечена на връщане от разкопките в Петра, Йордания. Всъщност, бяха отвлечени и тримата - тя, приятелят ѝ Джед Симънс и иранският историк, който ги бе издирил. Как се казваше? Да, Бехруз Шарафи.

Спомни си как я затвориха в стая без прозорци. После похитителят ѝ я накара да се обади на Шон Райли в Ню Йорк. После я упои, инжектира я с нещо.

Колкото повече разсъждаваше за положението, в което беше попаднала, толкова повече се отчайваше. Ако беше в багажника на кола и щом долавяше външни шумове, значи се намираха на... някое шосе?

Опита се да се завърти и да смени позата си с надеждата, че ще успее да срита капака на багажника. Но не можа да помръдне. Нещо я държеше прикована към пода на багажника. Беше обездвижена от нещо, което едва сега усети как се опъва около раменете и коленете ѝ.

Въобще не можеше да помръдне.

Спря да се бори. От гърдите ѝ се изтръгна тежка въздишка, която прозвуча като камбана в запушените ѝ уши.

Защо ѝ трябваше преди толкова много седмици да напусне Ню Йорк и да дойде тук, в йорданската пустиня, за да прави проучвания за следващия си роман? Спомни си за летните разкопки с Джед Симънс - близък на нейния стар приятел, археолога Клайв Едмъндсън, и един от водещите експерти по въпроса за тамплиерите. Навремето идеята ѝ се стори добра. Надяваше се Симънс да разшири познанията ѝ за средновековните рицари, които бяха основна тема в новата ѝ поредица от романи.

Питаше се в какво ли е въвлякла Шон Райли с онова свое обаждане, чудеше се дали е в безопасност и дали някога ще успее да я намери. Тази мисъл запали в сърцето ѝ нова надежда. Прииска ѝ се да вярва, че той ще я открие. Но искрата изтля така бързо, както и се разпали.

Tec осъзна, че се заблуждава. Той беше през два континента от нея. А дори и да се опита, все пак нямаше да бъде в свои води в Йордания.

Съзнанието ѝ регистрира лек шум - и той, подобно на всичко останало, вбесяващо приглушен. Веднага разбра, че това е сирена. На полицейска кола или на линейка. Сирената ставаше все по-силна, но после отмина.

Кой знае защо, звукът беше съвсем ясен. Tec знаеше, че всяка държава притежава свой характерен звук на този тип сирени. Обаче току-що отминалият някак си не беше на мястото си. Не беше много сигурна, но по време на не особено краткия си престой в Йордания бе чула достатъчно сирени на полицейски коли и на линейки, за да разбере, че този е различен.

Беше звук, който тя със сигурност бе чувала и преди.

Но не и в Йордания.

В душата ѝ се надигна нова вълна на страх. „Къде съм, по дяволите?!"

4

Архивите на Инквизицията

- С колко време разполагаме? - попита иранският историк, докато хвърляше поредния кодекс с кожена подвързия в краката си.

- Това не е точна наука. Би могъл да се събуди всеки момент.

Шарафи кимна нервно. Челото му блестеше от пот.

- Остава още един рафт - промърмори той, измъкна поредния свитък с документи и надникна в тях.

- Трябва да е някъде тук, нали?

- Така каза Джед Симънс. Беше абсолютно сигурен.

Фондът на тамплиерите заемаше цели три рафта, което не беше изненадващо. Тук се съхраняваха документите от най-големия политически и религиозен скандал на онова време. Всевъзможни папски комисии и цяла армия от инквизитори бяха оглеждали всички подробности, свързани с ордена - от издаването на първите заповеди за арест през есента на 1307 година до окончателното му разпускане през 1312 и изгарянето на Великия магистър на клада през 1314-а.

Самият архив на тамплиерите беше изгубен - последното място, за което се знаеше със сигурност, че е бил, бе остров Кипър, където е откаран след падането на Акра през 1291 година. Но в процеса на разследването Ватиканът състави свой собствен архив. В него се съдържаха докладите на фанатични инквизитори, преписи от разпитите и признанията, свидетелски показания, списъци на имуществото и текстове, конфискувани от храмовете на тамплиерите из цяла Европа. Всичко беше тук - един изчерпателен полицейски разказ за безславния край на славните Христови воини.

Който като че ли продължаваше да крие още тайни.

- Това е!

Райли пристъпи напред.

Шарафи държеше обемен и тежък том с размерите на огромен фотоалбум. Кориците му бяха съдрани и изпод оръфаните им краища се подаваха резбованите дървени основи.

Историкът го беше отворил на първа страница, на която пишеше: Регистър на тамплиерите.

- Това е! - отново повтори професорът, разгръщайки внимателно страниците.

- Сигурен ли си? Втори шанс няма да имаме!

- Симънс не го е виждал с очите си, но книгата изглежда точно така, както я описа той. В това поне съм сигурен!

- Окей. Тогава да се махаме оттук!

От другия край на редицата рафтове се дочу стон. Главният архивар на Ватикана идваше на себе си. Като се оглеждаше във всички посоки за бдителните очи на камери, които не бе забелязал на влизане, Райли се втурна напред и стигна до префекта тъкмо в мига, в който се изправяше. Бесконди се подпря на най-близкия рафт. Райли се приведе към лицето му.

- Какво... какво стана? - погледна го с помътнели очи отецът.

- И аз не знам. Внезапно припаднахте. Тъкмо се канехме да извикаме лекар.

Франческо Бесконди изглеждаше тотално объркан. Явно се опитваше да си припомни ситуацията. Райли знаеше, че в първите двайсетина минути няма да си спомня нищо. Но после щеше да си спомни.

- Не мърдайте! - изрече спокойно той. - Ще извикаме помощ.

Главният архивар кимна.

Райли направи знак с глава на Шарафи, че трябва да се измъкват, като многозначително погледна към дебелия кодекс, който историкът държеше. Иранецът пъхна книгата под мишницата на другата си ръка, далеч от погледа на префекта, заобиколи го и тръгна след Райли.

Стигнаха до вратата.

След няколко болезнени минути най-сетне се намираха в чакалнята. Охранителят беше прав и се чудеше защо монсеньорът не е с тях.

- Монсеньор Бесконди припадна - съобщи му Райли, сочейки към архива. - Моля ви да извикате лекар.

Охранителят извади радиостанцията си и им направи знак да изчакат.

Но те нямаха време за чакане.

- Има нужда от лекар, не разбирате ли?! Веднага! - повиши глас Райли, като продължаваше да сочи към архива, за да накара охранителя да се раздвижи.

Той се колебаеше. От една страна, не можеше да остави посетителите без надзор, от друга - беше длъжен да се погрижи за префекта.

Монсеньор Бесконди като че ли започваше да си спомня полека-лека случилото се. Обърна се към рафтовете вдясно от себе си. И веднага забеляза нахвърляните кодекси и кутии на пода.

Ужасен, той се изправи на крака и се насочи към двойната прозрачна врата на архива, за да види как агент Райли и иранският професор ожесточено спореха с охраната. Изтощеният от опиата архивар натисна бутона за отваряне на вратата и отчаяно заудря по вътрешната врата, докато чакаше външната да се отвори. Виковете му за помощ отекваха от бронираното стъкло и се стопяваха във въздуха около него.

Реакцията на охранителя беше светкавична. Едната му ръка се насочи към кобура, за да извади пистолета, а другата вдигна радиостанцията, за да извика подкрепления. Райли знаеше, че трябва да го спре, ако иска той и Шарафи да се измъкнат оттук. Охранителят се оказа за части от секундата по-бавен от агента на ФБР. Райли се хвърли върху него, изби пистолета му, който се плъзна към другия край на помещението, а след него полетя и радиостанцията. Гвардеецът насочи юмрук към главата на противника си, но Райли се приведе и го контрира със собствения си ъперкът. Гвардеецът се отпусна безсилно и се стовари върху металната повърхност на бюрото.

Райли грабна Шарафи за ръкава и извика:

- Да бягаме!

Двамата се втурнаха към стълбите.

5

Изскочиха на приземния етаж и се втурнаха през коридорите на библиотеката, без да направят впе-• чатление на никого, но това едва ли щеше да продължи дълго. И наистина, след броени секунди след тях се чуха свирки и викове - явно швейцарският гвардеец, който охраняваше архива, се беше съвзел и алармираше колегите си. А в далечния край на огромната зала четирима карабинери се оглеждаха с извадени пистолети.

„Не стана така, както го бях намислил" - укори се наум Райли, закова се на място и сви наляво. Главният архивар се беше събудил твърде скоро, защото дозата опиат, с която го бе напръскал, нарочно беше по-слаба. Не можеше да рискува и да го убие или да го запрати във вечна кома. Държеше да бъде на чисто с тези среди. Но май беше прекалил с чистотата. Затова сега се налагаше да измисли друг вариант за измъкване, защото вече нямаше как да се доберат до шофьора, който ги очакваше до Апостолическия дворец. А дори и да успееха, гвардейците яростно ги преследваха.

- Насам! - изкрещя той на иранския професор.

Двамата влетяха в поредната бляскава зала, а оттам - в новото крило на музея „Киарамонти". Тук беше пълно с посетители. Райли и иранецът се запровираха между тях, предизвиквайки поредица от писъци и викове на възмущение. Преследвачите им се бяха събрали в плътна група, която със сила си пробиваше път през тълпата и вече дишаше във вратовете им.

Вдясно от себе си зърна главния вход и се насочи към него. В същия миг се закова на място, защото точно в този момент през стъклените врати влетяха още три ченгета. Агентът погледна наляво - там имаше друг изход. Запро-вира се към него, следван плътно от иранеца. Озоваха се на огромна площадка, намираща се на върха на две импозантни стълбища. Поемайки си дълбоко въздух, Райли се обърна към Шарафи и протегна ръка.

- Дай ми книгата! Само те бави!

Иранецът притисна здраво кодекса към гърдите си и отсече:

- Нищо ми няма! Накъде?

- Нямам представа, но не можем да останем и тук - отговори Райли и се втурна надолу към едно от стълбищата.

Чу прищракване на полицейско радио и погледна през мраморния парапет. На долната площадка ги очакваха две ченгета. След секунда щяха да се изправят очи в очи с тях.

Той се метна върху перилата, плъзна се надолу и се приземи тежко върху тях. Събори ги и освободи пътя за професора.

- Продължавай! - провикна се към Шарафи, като стовари юмрука си върху лицето на един от карабинерите, който се опитваше да се изправи. Полицаят се опита да го сграбчи за краката, но Райли се измъкна и отново се понесе напред.

Двамата хукнаха през окосената морава на централния двор. Оттам се спуснаха към сводестия проход, отвеждащ към Страдоне дел Джардини и дългата редица паркирани коли от двете ѝ страни. Райли се закова за миг, позволявайки си няколко секунди покой, за да огледа обстановката. Търсеше някой, който да влиза или да излиза от кола или мотор, или каквото и да е на колела, което би могло да ги изведе оттук. Нямаха късмет. Наоколо цареше пълна тишина.

В следващия миг на стотина метра от тях, в другия край на моравата, се появи нова група карабинери.

Шон Райли се опита да разрови мозъка си, за да си спомни картата на Ватикана, която не беше разучил подробно преди това злощастно нахлуване в пределите на свещения град. Имаше смътна представа къде се намират, но устройството на града беше безразборно - истински лабиринт от пресичащи се сгради и виещи се алеи, които биха затруднили дори и най-големия специалист по ориентиране. И тогава се включи инстинктът му за оцеляване.

Поведе професора покрай редицата паркирани коли и поредната широка морава с поредния музей встрани - Квадратната градина.

- Насам! - извика той, сочейки към долния край на градината и високата бетонна стена.

- Да не си се побъркал? Там няма нищо друго освен стена!

- Върви! - сряза го агентът.

На няколко крачки от стената земята под тях внезапно се отвори - под формата на огромна бетонна рампа, която се спускаше надолу към някакво подземие.

- Какво е това? - не повярва на очите си иранецът.

- Музеят на каретите - отговори задъхано Райли. - Хайде, тръгвай!

6

Музеят на каретите, най-новото допълнение към атракциона на Ватикана, представляваше обширна подземна галерия, чийто край не се виждаше - обстоятелство, което идеално го устройваше. Когато влязоха в първата зала, Райли забави крачка, за да си припомни изхода, който би могъл да ги спаси. Пространството около него беше пълно с пищни експонати: от луксозните столове до каретите от XIX век в злато, кадифе и дамаска - зашеметяваща колекция от двадесет и четири каратови произведения на изкуството.

Неговият съучастник се огледа, видимо притеснен.

- Защо слязохме тук? Това е задънена улица, капан.

В този миг зад тях се разнесе невъобразим шум. В залата влетяха група карабинери и швейцарски гвардейци, разбутвайки слисаните туристи. Едно от ченгетата ги забеляза и се развика, че ще стреля.

- Следвай ме! - промърмори през стиснати зъби агентът и продължи напред. Минаха покрай бяла рикша с три колела и папския кръст върху спуснатите завеси и се насочиха към далечния край на музея, където бяха разположени по-съвременни папамобили. Подминаха един мерцедес 600, един линкълн „Континентал" кабриолет и крайслер „Империал".

- Можеш ли да запалиш някоя от тези коли?

- Надявам се, че няма да се наложи - отговори Райли, когато най-сетне забеляза онова, което търсеше - вратата, разположена точно до една спусната щора и боядисана така, че да се слива със стената.

В момента, когато я приближиха, тя се отвори и оттам се показаха двама техници по поддръжката в бели гащеризони, изненадани от суматохата, която бе настъпила в музея. Райли ги избута настрани и хвана вратата в мига, преди да се затвори. Зад него проехтяха гневни викове, но той набута Шарафи пред себе си и тръгна след него през тунела, който бе широк толкова, колкото да мине кола. После хукна напред и го подмина, като от време на време се обръщаше, за да се увери, че професорът го следва - което за огромно облекчение на агента той успяваше да прави. Тунелът ги отведе до обширен гараж, където трима механици работеха по настоящите папамобили - мерцедеси от различни модели. Друга рампа извеждаше от гаража в посока, противоположна на онази, от която бяха дошли.

Може би навън.

Райли прецени ситуацията и сви наляво към мерцедеса с бронираните стъкла, върху който работеха механиците. Беше обърнат с гръб към рампата, но включеният двигател и вдигнатият капак го превръщаха в най-логичния му избор. Уплашените механици се опитаха да препречат пътя им, но нивата на адреналина на Райли вече бяха скочили твърде високо, а и времето не беше на негова страна. Изви ръката на първия механик и го захвърли към неговия колега, запращайки и двамата върху купчина гуми. Третият обаче сграбчи голям гаечен ключ и пристъпи заплашително към тях.

- Влизай! - изкрещя Райли на Шарафи, затвори капака на колата и се настани на шофьорското място.

Забеляза, че Шарафи влиза откъм задната част на папа-мобила и за миг го изгуби в огромната стъклена кутия. А след това и механика, който се насочи към него. Поколеба се дали да не помогне на професора, но замръзна от удивление, когато видя как иранецът се справи с механика - с хирургически точни и ефективни ритници в коляното и лицето.

Бехруз Шарафи се настани до него, задъхан, но с невъзмутима физиономия, стиснал здраво до гърдите си тежката книга, и му кимна към вратата на рампата, която бавно се спускаше надолу. Един от механиците бе дошъл на себе си и сега стоеше до стената, поставил ръка върху бутона за управление на вратата. По лицето му играеше самодоволна усмивка.

- Дръж се! - изрева Райли, включи рязко на задна и скочи върху газта.

Четиритонното возило се тласна рязко назад и гумите му изсвистяха върху покрития с изкуствени плочки под. Райли насочи папамобила през тунела, а оттам - към късата рампа. Успя да се провре под спускащата се врата точно навреме - металът задра бронираното стъкло на покрива, но не успя да го спука. И след части от секундата вече бяха навън, в противоположния край на вътрешния двор, който двамата с Шарафи бяха пресекли само преди минути.

Пътят бе тесен и пълен с паркирани коли, подредени покрай дългата фасада на Апостолическата библиотека.

- Добре се справи с механика - отбеляза агентът, като хвърли кос поглед на професора.

- Откакто съм се родил, родината ми е постоянно в някаква война - сви рамене иранецът. - Та и аз бях длъжен да отбия редовна военна служба. - Огледа се и попита: - Имаш ли представа къде сме?

- Долу-горе. Портите са от другата страна на тази сграда.

Спомняше си добре. Тесният тунел ги отведе в двора „Белведере".

Заобиколи паркираните коли и стресна група туристи, които подскочиха уплашено и направиха път на огромния папамобил с номер SCV 1, обозначаващ го като принадлежащ на града държава Ватикана, за който жителите на Рим се шегуваха, че означавал: „Де да можеше Христос да ги види!" - саркастична забележка, че днешните църковни отци бяха забравили учението на Исус Христос, проповядващо аскетизъм и лишение от всички земни блага. Втори сводест пасаж в противоположния край на двора ги отведе от другата страна на библиотечния комплекс, по Виа дел Белведере и към портата „Санта Анна", която извеждаше от свещения град.

- Не можем да останем в тази кола - отбеляза Шарафи. - Тя е като подвижна мишена.

- Все още не сме се измъкнали от града - промърмори Райли, вторачен право напред.

Две полицейски коли с включени лампи и сирени изскочиха от една странична уличка и се спуснаха към тях.

„Да, наистина не стана така, както го бях предвидил" - помисли си мрачно Райли. Да си играе на гоненица с италианската полиция, и то с откраднатия папамобил, беше пълно безумие и вещаеше единствено и само проблеми, които поставяха на карта бъдещето му във ФБР. И въпреки това той залепи педала на газта за ламарината и стисна здраво волана.

- Агент Райли... - обади се притеснено Шарафи и се хвана за дръжката на седалката.

Без да му трепне окото, Райли продължи напред.

Размина се на косъм от челен сблъсък с полицейските коли, когато внезапно пътят се разшири и пред тях се разкри огромен площад, разположен точно до Кулата на Николай V - масивно кръгло укрепление, част от оригиналните стени на Ватикана. Райли завъртя волана рязко надясно - точно навреме, за да пропусне полицейските коли покрай папамобила, след което с бърз ляв завой върна колата обратно на пътя.

Пътят пред тях беше чист, портата - на не повече от стотина метра от тях. Профуча покрай две коли, изчакващи да бъдат пуснати от охраната, леко задирайки тротоара вляво от тях, и с максимална скорост се насочи към тежките порти и ги разби на пух и прах.

Пешеходците по тротоара, минаващ покрай стените на Ватикана, се разбягаха ужасено под дъжда от стъкла. Гумите на папамобила изсвистяха - Райли зави рязко наляво и се спусна по Виа ди Порта Анджелика. Шарафи погледна назад точно в мига, в който първата полицейска кола премина през вратите със свистящи гуми и продължи след тях. И точно в този миг улицата бе разтърсена от мощна експлозия. Ударната вълна залепи Райли за волана.

Той се приведе инстинктивно и успя да овладее автомобила, като същевременно скочи върху спирачките и го закова на място. За момент оглушал и напълно замаян, той извърна глава към професора. Шарафи срещна погледа му с удивително хладнокръвие, сякаш нищо не се бе случило. Неразгадаемата физиономия се запечата в съзнанието му.

На улицата пред Ватикана цареше истински апокалипсис, напомнящ за Багдад. От пламналата броня на една кола се виеше гъст дим - вероятно в нея е била бомбата, експло-дирала точно в мига, в който първата полицейска кола бе излязла от пределите на свещения град, защото сега същата тази алфа ромео бе залепена за стените му. Върху съседните коли се виждаха останките на втората полицейска кола. Всичко наоколо бе покрито с отломки от метал, асфалт и бетон.

- Трябва да тръгваме - обади се иранецът. Райли не реагира, все още объркан от експлозията.

- Хайде, измъкни ни оттук! - повтори професорът. - Мисли за Tec!

Райли се обърна назад. Иззад гъстия дим изплуваха двама карабинери. В мига, в който зърнаха папамобила, започнаха да стрелят.

- Тръгвай! - изхриптя иранецът.

И докато бронираната кола се носеше през тесните улички без конкретна цел, в обърканото му съзнание постепенно се оформи една съвсем ясна мисъл, която го отрезви като шамар.

Случайните картини си застанаха на мястото. Начинът, по който иранецът изглеждаше, докато бягаха - така, сякаш е излязъл на сутрешна разгрявка, докато Райли едва успяваше да си поеме дъх. Начинът, по който се справи с механика, сякаш беше японски нинджа. Фактът, че демонстрира нечовешко самообладание, когато бомбата избухна, че разчленените човешки тела, засипали улицата, не му направиха никакво впечатление. По дяволите!

Обърна се към човека до себе си и изкрещя:

- Кой, за Бога, си ти?

7

- Ако искаш да живееш - просъска Бехруз Шарафи, - продължавай да караш!

- Бомбата... Ти ли я активира?

- Тя беше подсигурителна мярка - потвърди мъжът, извади от джоба си мобилен телефон и го размаха под носа му. - И както се оказа, съвсем на място.

- А истинският Бехруз Шарафи?

- Предполагам, че е мъртъв - сви безразлично рамене мъжът. - Беше в багажника на онази кола.

Отново никаква емоция.

В главата на Райли се зароди нов въпрос, но не му се искаше да го задава. Като че ли вече знаеше отговора, който щеше да чуе. И все пак не издържа.

- Ами Tec?

- Има още една кола - отговори със стоманен поглед мъжът. - С друга бомба. - И отново му показа телефона, за да не си прави никакви илюзии. - Tec е в нея.

Главата на Райли сякаш избухна. Погледът му се премрежи. Колите и стените около него се сляха в едно.

- Искаш да кажеш, че тя е тук, в Рим?!

- Да, точно това казвам.

- Жива ли е?

- Разбира се, че е жива.

Физиономията на мъжа до него беше влудяващо неразгадаема.

Райли бе твърде объркан, за да се сети да намали скоростта. Колата профуча през пазара на цветя и се втурна напред към близкия кръстопът, сякаш се движеше на релси, принуждавайки околните коли да натиснат спирачки и причинявайки верижни катастрофи.

- Внимавай и гледай пътя! - заповяда бомбаджията. - Няма да помогнеш на Tec, ако убиеш и двама ни. Не знам още колко въздух ѝ остава в онзи багажник.

Райли не знаеше на какво да вярва. Едва се сдържа да не стовари юмрука си върху психопата до него. Вторачи се в пътя и си го изкара на педала на газта, като го натисна отново до ламарината. Двигателят на мерцедеса изрева и понесе бронираната кола бързо напред, лавирайки по Виа Трионфале покрай ниски кооперации, които постепенно отстъпиха място на пищна зеленина и от двете страни на пътя. Навлизаха в някакъв парк, който отвеждаше до хотел „Кавалиери Хилтън" на върха на хълма.

Райли хвърли крадешком поглед към мъжа до себе си, който се беше хванал за дръжката на седалката, и не забеляза резкия ляв завой, който последва. Едва не излетяха от пътя, когато последва рязък десен завой.

- Казах да внимаваш, по дяволите! - не издържа иранецът.

„Да се продъниш в ада дано!" - прокле го наум Райли. А после видя затревената площадка, за негово щастие - пуста. Вдигна крак от педала, за да се престори, че забавя заради завоя, но всъщност захвърли колата в противоположната посока. Мерцедесът излетя от пътя и се понесе по пътеката, покрита с чакъл. После завъртя волана рязко наляво и дръпна ръчната спирачка. Гумите заораха в чакъла, а агентът се хвърли върху бомбаджията.

Мъжът обаче се оказа като светкавица - вдигна огромния кодекс като щит, за да блокира удара. И отвори вратата. Междувременно Райли хвана книгата и отново замахна към неприятеля си. И когато той се приведе, за да избегне удара, Райли се възползва от ситуацията, изтръгна кодекса от ръцете му и го бутна назад.

Бомбаджията се претърколи на земята. Райли също изскочи, но мъжът успя да скочи на крака и остави разстояние от десет метра между себе си и агента на ФБР. Времето изведнъж забави ход, докато двамата стояха и се гледаха мълчаливо.

- Успокой се! - предупреди го бомбаджията и многозначително вдигна телефона. - Само едно мое движение и тя ще се изпари!

Без да отлепват очи един от друг, те започнаха да пристъпват настрани, но се стараеха да запазят същото разстояние помежду си.

- Къде е тя? - попита Райли.

- Всичко с времето си.

- Няма да ти се размине, да знаеш!

- Не съм съгласен с теб - контрира го бомбаджията. - Ние сме абсолютно сигурни, че ти държиш на тази жена. Не би прекосил половината свят и не би ме завел във Ватикана, ако не беше така. Което означава, че няма и да ме спреш, ако реша да избягам оттук, ако знаеш, че така ще я убиеш. Защото тъкмо това ще направиш. Това е абсолютно сигурно.

- Аз пък разполагам с книгата - отбеляза агентът. - Която е изключително важна за теб. Така ли е?

Макар и неохотно, мъжът кимна.

- Тогава ето какво ще направим - отсече Райли. - Ти искаш книгата, аз искам Tec. Жива и здрава. Затова ще направим размяна - ти ме завеждаш при нея и тогава получаваш книгата!

Бомбаджията поклати глава и с престорено съжаление отбеляза:

- Не мога да го направя. Не съм много сигурен, че точно сега е безопасно за мен да слизам в центъра. Разбираш какво имам предвид. Ще ти се наложи да отидеш при нея сам. Затова какво ще кажеш за следното - ти ми даваш книгата, а аз ти съобщавам местонахождението ѝ? И имаш моята дума, че тя е жива и здрава?

Неговата дума! Изскърца със зъби от безсилие, но нямаше друг избор.

- Добре. Но искам и онзи телефон, който държиш!

Иранецът се замисли за момент, а после сви рамене и отговори:

- Звучи справедливо.

Психопат да говори за справедливост! Райли настръхна. Положи големи усилия, за да се овладее и да мисли трезво.

- Добре. Ето как ще играем играта - каза той. - Оставяш телефона на земята, казваш ми в коя кола е тя и къде е паркирана. Аз също ще оставя книгата на земята. После се отдръпваме, стъпка по стъпка, и тръгваме в кръг. Бавно. Ти вземаш книгата, аз - телефона.

- А после?

- После ти може би се измъкваш. За известно време. Но бъди сигурен, че рано или късно ще те пипна! - просъска през зъби Райли, без да откъсва поглед от него. Искаше да запамети всяка подробност от лицето на този мръсник.

Бомбаджията го погледа мълчаливо няколко секунди, сякаш обмисляше за последен път плана, и накрая изрече.

- Тя се намира в едно беемве.

И вдигна ключовете, разклащайки ги презрително.

- Тъмносиньо. С регистрационен номер от Бриндизи. Паркирано е край портите „Петриано".

Дотук се връзваше напълно. „Подсигурителна мярка", както се изрази мръсникът. В случай че излязат през другия вход на Ватикана.

Мъжът вдигна ключовете за момент, а после се обърна и ги хвърли през рамо. Приземиха се в храстите встрани от полянката. Изгледа презрително Райли, по лицето му заигра самодоволна усмивка, а после вдигна и телефона и рече:

- Мисля, че ще имаш нужда и от това!

И го захвърли в същата посока.

Сърцето на Райли се сви, докато наблюдаваше как телефонът се завърта няколко пъти във въздуха, а после се приземява на същото място като ключовете, между две пейки. Замръзна на място, очаквайки да чуе издайническия далечен гръм. Слава Богу, не последва взрив.

- Хвърли книгата и върви ги вземи - подкани го мъжът и посочи гневно към края на полянката.

Райли се поколеба. Знаеше, че не е в състояние едновременно да държи тежката книга и да заобиколи бомбаджията, за да вземе телефона. Иранецът без проблеми щеше да го повали. Захвърли кодекса толкова далече от психопата, колкото успя. А после се спусна за телефона.

Бомбаджията също се втурна напред. Двамата се спуснаха към плячките си, но без да отлепят очи един от друг. Райли едва овладя импулсивното си желание да се хвърли върху него, но знаеше, че няма право да го направи. Не и ако не искаше да обрече Tec на сигурна смърт. Затова продължи към първоначалната си цел и само след части от секундата зърна телефона. Хвърли се напред и се загледа в него с надеждата, че мръсникът наистина не е задействал бомбата. А после се обърна.

Иранецът беше изчезнал. Както и книгата.

8

Райли се движеше на автопилот, неспособен да контролира тялото си. Сега имаше само една цел и нищо не бе в състояние да го спре.

Изкатери се по хълма и нахлу с гръм и трясък в градината на хотела, стряскайки изисканите му гости. Хукна напред към входа, моментално фиксира едно такси, което тъкмо качваше елегантно облечена двойка, безцеремонно избута хората и се намърда в колата.

- Ватикана, портите „Петриано"! - заповяда на шофьора. Раздразнен, таксиджията се опита да го „поздрави" на италиански, но не успя да изрече и две думи, когато агентът завря картата си от ФБР под носа му, посочи напред и изрева: - Ватикана! Веднага! Тръгвай!

Бяха стигнали на около половин километър от площад „Свети Петър", когато трафикът се сгъсти и накрая стана невъзможен.

Целият район беше обзет от паниката, причинена от избухването на бомбата. Полицаите разпъваха защитните си кордони и изтикваха уплашените туристи от района. Таксита и колони туристически автобуси огласяха с клаксоните си улиците, опитвайки се да се промъкнат. Кубето на катедралата тъмнееше от черния пушек след експлозията.

Райли напусна таксито и започна да си проправя път през яростния наплив от коли и хора. Забеляза един знак, който сочеше към входа „Петриано", и тръгна по тясна уличка, която се задушаваше от тълпите бягащи туристи.

По някое време спря, за да си поеме дъх. Портите се намираха на не повече от сто метра. До тях се стигаше през паркинг. Сърцето му заби лудо.

Тъмносиньо беемве с регистрационен номер от Бриндизи. Трябва да е някъде тук.

Тъкмо се насочи към паркираните коли, когато едно ченге застана пред него и занарежда нещо на италиански. Райли го избута спокойно настрани и продължи напред. Ченгето го сграбчи за ръката и пак започна да му крещи нещо. Райли бръкна в джоба си, за да му покаже документите си от ФБР, но спря - спомни си, че нямаше право да ги използва тук. Вероятно вече бе включен в списъка на най-издирваните престъпници. Вдигна очи към полицая, който като че ли усети колебанието му, и се усмихна.

- Моля ви, господине...

Но после реши, че обясненията ще се проточат твърде дълго, и заби един юмрук в корема му. Вторият беше предназначен за челюстта му.

Полицаят се свлече на земята.

Райли отново продължи напред, търсейки беемвето. Помисли си да използва дистанционното, за да дезактивира алармата и така да разбере местоположението му, но се отказа - нищо не му гарантираше, че така няма да активира бомбата.

Полицейска свирка изпълни пространството около него.

Удареното ченге беше повикало подкрепления.

И точно когато първият полицай стигна до него, Райли го забеляза - тъмносиньото беемве с бял регистрационен номер с буквите „БР", което вероятно означаваше „Бриндизи".

Полицаят му извика на италиански да спре и застана пред него, но Райли го избута и продължи. Беше на няколко крачки от колата.

Приближи и друго ченге.

- Колата! - извика им с прегракнал глас Райли. - В онова беемве има жена! Тя е там!

Събра китки, изобразявайки човек с вързани ръце. И с жестове помоли да му дадат само секунда. Огледа задницата на беемвето. В главата му заваляха какви ли не въпроси.

Дали Tec е тук? Жива ли е? Дали бомбаджията не го наблюдава отнякъде, за да ги отнесе всичките с второ дистанционно? Ами ако онзи психясал кучи син е свързал бомбата с капака на багажника?

Карабинерите бързо сложиха край на мъчителната му дилема. Единият от тях го цапардоса със стоманената палка, за да го събори, но Райли бързо я изтръгна, изви ръцете му зад гърба и го запрати към колегата му. После се стрелна към шофьорското място и опита да отвори вратата. Беше заключена. Разби стъклото с палката, активирайки алармата, и натисна бутона за отваряне на багажника. Капакът се вдига спокойно нагоре.

Вбесените ченгета го хванаха и го залепиха за колата. Притиснаха главата му. Той се бореше отчаяно, опитвайки се да се обърне, за да види какво има в багажника.

И тогава ченгето, което беше отишло отзад, неистово започна да крещи.

Tec!

Райли се скова, изпълнен едновременно със страх и надежда. Опитваше се да разбере какво нарежда полицаят, но накрая не издържа:

- На английски! Кажи го на английски, мътните те взели! Тя добре ли е?

Забеляза паниката в очите на ченгетата и чу „бомба", повторена многократно. Думата се разбираше от само себе си. А след това и „донна", което означаваше „жена". Но дали е жива? Или...

Събра остатъка от силите си, изтърси ченгетата от себе си и се спусна към багажника.

Тя беше там.

Увита в спален чувал, прикована към дъното на багажника. През очите и устните ѝ минаваше сребрист скоч. Не помръдваше.

А точно до нея, в десния ъгъл на багажника, бяха разположени няколко блокчета експлозив, жици и дигитален детонатор, чийто дисплей показваше, че е зареден.

Без въобще да се замисля, Райли постави ръка върху врата ѝ - слава Богу, напипа пулса ѝ. Главата ѝ леко помръдна.

Душата му се изпълни с облекчение. Той погледна към ченгето до себе си, което наблюдаваше вцепенено сцената, а после бавно свали лепенките от лицето на Tec.

Тя го погледна с очи, плувнали в сълзи от радост и страх. Устните ѝ трепереха. Това бе най-красивата гледка, която Шон Райли някога бе виждал.

9

Мансур Захед хвърли един последен поглед в огледалото за задно виждане и потегли. Не забеляза нищо подозрително. Къщата, която агенцията беше наела за него, се намираше в тих жилищен район. Любопитните съседи не бяха проблем, тъй като алеята бе отделена от улицата с високи метални порти.

Не възнамеряваше да остава повече тук. След като книгата вече беше в него, работата му в Рим приключи. Американският историк Симънс скоро щеше да потвърди дали е така, или не. Захед се надяваше пленникът му да определи каква ще е следващата му цел. Нещо му подсказваше, че съвсем скоро отново ще е на път, а Вечният град щеше да се превърне просто в поредната кървава точка в неговата трудова биография.

Припомни си събитията от деня. Вярно е, че нещата не бяха преминали така гладко, както се надяваше, но сега най-важното бе, че е жив и здрав и че кодексът е у него.

„Мисията изпълнена" - помисли си той със самодоволна усмивка. Обожаваше това изражение и неговата пикантна ирония. Но докато преповтаряше събитията, установи, че мисълта му непрекъснато се връща към агента от ФБР. Изпълни го безпокойство. А това не беше чувство, с което Мансур Захед бе свикнал.

Агентът се оказа твърде лесен за манипулиране. Захед безпроблемно го подмами в Рим. Накара го да повярва, че е Шарафи. Направи всичко възможно, за да принуди американеца да го отведе до най-недостъпните кътчета на неговата религия. Окото на Шон Райли не трепна нито тогава, нито по-късно. Беше сторил онова, което се изискваше от него, без капчица колебание. Доброволно се превърна в престъпник и причини сериозни щети в самия епицентър на своята вяра, без въобще да се притеснява за последствията.

Това обаче притесняваше Захед.

Не беше срещал често подобна отдаденост на каузата сред мекушавите западняци. Малкото, което успя да изрови за Райли, му подсказа, че не е за подценяване, но и не е голям любител на правилата. Което идеално го устройваше. Съвместното им начинание се нуждаеше от съучастник със стоманен гръбнак. Но сега вече събитията бяха стигнали до повратната точка, при която същите тези качества, които Захед търсеше, биха могли да превърнат Шон Райли в опасен противник.

А вече отдавна бяха минали въпросната повратна точка.

Дали не допусна грешка, като го остави жив? Имаше възможност да го убие. Можеше да се възползва от момента, когато Райли се втурна към телефона. Но незнайно защо, се усъмни дали би могъл да се справи с голи ръце. И се отказа. Беше забелязал в Райли фанатична и яростна решимост, която го разколеба. Тогава прецени, че не си заслужава риска. А това също не бе сред нещата, с които беше свикнал. Или които толерираше.

Мансур Захед се укори заради моментната си слабост. Трябваше да се справи с него още тогава. Ако го беше сторил, сега нямаше да го разяждат тревоги и опасения. Но ако пътищата им отново се пресекат, толкова по-зле за американеца. След тази освежаваща мисъл той реши да се концентрира върху непосредствените си задачи.

Изчака вратите зад него да се затворят напълно, преди да излезе от наетия фиат „Крома". Това беше удобна семейна лимузина, с която оставаше практически незабележим. Преди да хване таксито до аерогарата, за да посрещне Райли, я беше паркирал в района на Трастевере, недалече от бреговете на Тибър. А когато си подсигури кодекса, без проблеми си я прибра обратно. Вярно, че му се наложи да издърпа някакъв вятърничав тийнейджър от нещастния му скутер, за да се добере до фиата. Но пък това изобщо не го притесняваше. Не и в Рим. Ако бяха в Лондон, нещата биха били по-различни. Там бяха възприели оруеловския подход и бяха поставили камери на всяко кръстовище и на всяка пресечка. Рим обаче беше различен. Част от стария свят. А това го устройваше перфектно.

Захед влезе в къщата. Вътре се разнасяше застоялата миризма на място, в което месеци наред никой не е живял. Малкото мебели, които бяха останали, бяха покрити със стари одеяла и чаршафи, но той въобще не ги беше пипнал. Провери два пъти вратата зад себе си и влезе в антрето, спирайки пред огледалото. Загледа се презрително в лицето, което го гледаше оттам. Оголващото се теме, евтините очила, старият костюм - все неща, необходими за временния му образ на професор със скромни възможности. Нямаше търпение да се върне в собствения си образ.

След като се справи с дегизировката, пое по стъпалата към мазето, отключи вратата и включи осветлението. Както и можеше да се очаква, Джед Симънс седеше на пода, опрял гръб на стената. Дясната му ръка беше прикована за радиатора с пластмасови белезници.

Джед Симънс чу проскърцването на вратата и погледна към каменната стълба. След мрака на последните няколко часа дори и бледата светлина на електрическата крушка бе болезнена за очите му. Самото повдигане на клепачите му струваше огромни усилия. Не можеше да се познае в това жалко състояние. Беше толкова безпомощен и слаб, че не бе в състояние да помръдне и пръста на ръката си.

Краткият миг на надежда, че някой някак си е разбрал какво става и е дошъл да сложи край на този кошмар, бързо бе попарен от познатия силует на неговия похитител.

Душата му се изпълни с неистов гняв. Не можеше да повярва, че е пленник на човек, чието име и намерения му бяха напълно неизвестни. Похитителят му се бе оказал влудяващо последователен в принципите си да поднася само най-необходимата информация - че той е тук, за да му помогне да се добере до нещо, което някаква малка банда тамплиери някога са измъкнали от Константинопол. С изключение на това Симънс не знаеше нищо друго - нито кой е този мъж, нито за кого работи, нито защо търси въпросното съкровище.

Захед клекна пред него и с рязко движение отлепи скоча от устата му.

- Добри новини! - обяви той, като се настани на плочките пред него. - Намерих книгата! Което означава, че ти все още ми трябваш!

- Tec... Къде е тя? Добре ли е?

- Тя ми помогна с каквото можеше и сега е свободна. Виждаш ли? И ти ще бъдеш свободен, ако ме слушаш и ми помогнеш да открия онова, което търся. Какво ще кажеш?

- Ами Шарафи?

- Той също е добре - усмихна се похитителят. - Вече не ми трябва, така че беше свободен да си ходи. Чисто и просто. - Протегна ръка и снизходително потупа Симънс по бузата. - Така. Какво ще кажеш сега да ти предоставим всички удобства, за да можеш да работиш? И да те събудим, разбира се.

Извади от джоба си спринцовка и шишенце с някакво лекарство. Пъхна иглата в гумената капачка, изтегли част от безцветната течност в спринцовката, натисна буталото за първата струя, а после я заби в ръката на Симънс.

Археологът го наблюдаваше втренчено, без да казва нищо. Само кимна и сведе очи към древната книга, безмълвно проклинайки деня, когато бе разбрал за нея.

10

Закътана в двореца на трибунала зад катедралата „Свети Петър", централата на ватиканската жандармерия вреше и кипеше. Из огромните коридори на средновековната сграда ехтяха забързани стъпки, звъняха телефони и се раздаваха гръмогласни заповеди. Целият този хаос болезнено отекваше в съзнанието на Tec Чайкин.

Беше доведена тук от Райли и няколко карабинери, които я извадиха от колата и я оставиха в една от чакалните. После се появиха двама лекари, за да я прегледат. Оказа се, че е обезводнена и останала без сили от глад, но все пак е здрава. Дадоха ѝ някакви напитки и лекарства, а един полицай беше изпратен да ѝ донесе чисти дрехи и силна храна.

Погледна към Райли, който в момента разговаряше с лекарите от Бърза помощ. Усетил погледа ѝ, той се обърна и ѝ се усмихна. Приближи се до нея.

- Как се чувстваш?

- Доста по-добре, отколкото в онзи проклет ковчег - усмихна се тя.