Оръжието на тамплиерите

- Кога? - изгледа го стреснато тя.

- Всеки момент очаквам да ни кажат. Ще изпратят самолет, който да ни откара в Истанбул.

Tec кимна. После изхлузи хавлията от тялото си, но вместо да отиде при него в леглото, се присегна към дрехите си.

- Къде отиваш? - попита той. Tec вдигна писмото на Хозий:

- Искам да знам какво пише тук, преди да напуснем тази страна.

- О, стига вече!

- Спокойно! Просто ще проверя дали имат компютър с интернет. А защо не и скенер. Малко помощ в превода няма да ми е излишна.

- Не знам какво става с теб, когато видиш такива книги. Между другото, споменавал ли съм ти за моя приятел Котън Малоун?

- Не.

Той се отпусна на възглавниците и рече:

- Страхотен агент. Един от най-добрите. Преди няколко години обаче реши, че е преживял достатъчно екшън за един живот и че иска спокойствие и тишина. Напусна службите, премести се в Копенхаген и отвори магазин за стари книги.

- И? - изгледа го многозначително Tec.

- Ами заживя спокойно и щастливо, без да му се налага непрекъснато да размахва пистолет.

- Не се и съмнявам - ухили се Tec. - Някой ден ще трябва да се запозная с него. Сигурно ще ми разкаже интересни истории. А междувременно - размаха старото писмо - аз трябва да преведа това тук.

Райли сви рамене и рече:

- Както желаеш.

Отпусна се на леглото, прегърна една възглавница и реши, че малко почивка няма да му се отрази зле.

- Шон, събуди се! Той скочи стреснато.

- Колко е часът?

- Няма значение! Преведох писмото! Написано е от Хозий! През 325 година! В Никея! Написал го е собственоръчно, Шон! Веднага след Великия събор!

- Ясно де, но... - изгледа я объркано Райли.

- Мисля, че вече знам какво е криел Конрад в онези сандъци!

50

Никея, римската

провинция Витиния, 325 г.

Имперският дворец бе потънал в тишина. Съборът беше приключил. Седмиците и месеците на разгорещени дебати най-сетне бяха завършили с неохотно съгласие и компромиси. Всички присъстващи бяха подписали приетите документи и сега се завръщаха по своите диоцези, на изток и на запад, на север и на юг, по всички кътчета на империята.

Константин беше доволен.

Облечен в бляскавата пурпурна мантия, извезана със злато и скъпоценни камъни, с която в първия ден на събора направи своето прочуто обръщение към насъбралия се клир с пълното съзнание за благоговението, което облеклото му ще предизвика у тях, той погледна през прозореца към заспалия град и се усмихна.

- Доволен съм, Хозий! - каза на госта си. - Извоювахме велика победа! Нямаше да се справя без теб.

Хозий, епископ на Кордоба, кимна благо от креслото си край запаленото огнище. Вече караше седмото десетилетие от живота си и напрежението от последните няколко месеца си казваше думата. Подобно на всички днес заемащи високи постове в йерархията на Църквата, и Хозий бе преживял преследванията на римските императори. Сбръчканата му кожа все още пазеше белезите от многобройните страдания. Но при Константин всичко се промени. Издигащият се бързо генерал беше приел християнската вяра, а когато укрепи властта си на трона, сложи край на потисничеството на християните. Репутацията на Хозий му извоюва покана в двора, където постепенно се превърна в главен богослов и духовен наставник на новия император.

Оттогава насам двамата бяха изминали дълъг път.

- Тези диспути - продължи Константин, - Арий, Атанасий, Сабелий и всички останали, и техните дребни дрязги... Дали Христос бил божествено създание, или бил създаден? Дали Синът и Бащата били единосъщни? Дали Исус бил Син божи, или не? - Поклати глава, разгневен от докладите на съгледвачите. Не ги беше виждал със собствените си очи, но му казаха, че в арианските църкви Исус Христос е изобразен като мъж, който постепенно остарява - с бели коси и всичко останало. - Знаеш ли какъв е основният проблем? Тези хора разполагат с твърде много свободно време, ето това е! И нито за момент не си дават сметка, че въпросите им са твърде опасни! Ето затова трябваше да ги спрем! Преди да са разрушили всичко!

Константин познаваше всички тънкости на властта.

Вече беше сторил нещо велико - беше обединил империята. Преди възкачването му на трона Римската империя бе разделена на източна и западна част, всяка от които управлявана от отделен император. Предателствата и териториалните войни бяха станали ежедневие. А Константин сложи точка на всичко това. Взе властта чрез коварни политически маневри и поредица брилянтни военни кампании, като победи и двамата императори, и се обяви за единствен император на Изтока и Запада. Годината беше 324.

Но народът на неговата империя продължаваше да бъде разделен.

Освен между Изтока и Запада, той трябваше да изгради мостове и в религията - езичници срещу християни. И което беше още по-притеснително - християни срещу християни. Защото за наследството на проповедника, когото бяха започнали да наричат Исус Христос, имаше много и различни интерпретации, а споровете между отделните групи покръстени бяха започнали да прерастват в тежки схватки. Обвиненията в ерес се подхвърляха под път и над път. Случаите на хора, подложени на мъчения, зачестяваха. Особено злокобен бе примерът с Тома, епископа на Мараш. Отрязали му носа, ушите и устните, изболи му очите, изтръгнали му зъбите, отсекли му ръцете и краката.

Това трябваше да спре!

Тъкмо поради това Константин беше свикал епископите и старшите църковни служители от цялата империя, за да присъстват на първия официален събор на Църквата. Над триста прелати, придружени от още повече свещеници, дякони и презвитери, се бяха отзовали на неговото послание. Не дойде само епископът на Рим - папа Силвестър I. Изпрати като свои представители двама от най-висшите си легати.

Константин не се ядоса на отсъствието му. Имаше предостатъчно други проблеми - с далеч по-авторитарните епископи на Изтока. Затова нямаше нищо против лично да председателства събора, да размахва тежкия си жезъл, за да ги накара да седнат и да се укротят, а после и да водят спокойно дебатите си, докато постигнат съгласие.

По всички въпроси!

Константин осъзнаваше нарастващата популярност на християнската вяра. Неговата собствена майка бе станала ревностна християнка. Двадесет години преди това Диоклециан бе разпоредил всички църкви в империята да бъдат съборени, съкровищата им иззети, а свещените писания - изгорени. Тогава Диоклециан твърдеше, че действа по съвет на оракула на Аполон, но се провали. Константин прозря привлекателността на християнското послание за простия народ и стана свидетел на бързото му разпространение из цялата империя. И разбра, че ако се изрисува като велик защитник на тази вяра, а не като неин гонител като предшественика си, ще спечели хиляди последователи. А в далечните земи, които бе завладял, живееха всякакви варвари - от алемани до пикти и весготи. Трябваше да намери начин да ги обедини.

Една религия, обща за всички народи. Това би постигнало автоматично тази главна политическа цел. И тази религия беше християнството.

Дори и той не беше имунизиран срещу влиянието ѝ.

Спомни си за битката при моста Милвион преди повече от десетилетие, където армията му победи войските на неговия зет - император Максентий. В нощта преди решаващата битка той зърна в небето един знак, състоящ се от двете гръцки букви „хи" и „ро" - първите две букви от името на Христос. През същата нощ той сънува победата си и видя един мъж - може би самия Исус Христос, който му каза да влезе в бой и да победи в името на този знак. Накрая той заповяда този знак да бъде изрисуван на всички бойни знамена, а после бе благословен със зашеметяваща победа, която му осигури половината от империята, за която мечтаеше.

Оттогава насам този знак не бе престанал да му носи победи.

Константин познаваше тънкостите на властта, но освен това разбираше и тънкостите на хубавата легенда. Беше израснал сред видни религиозни мислители в Никомедия, Източната римска империя. Подобно на всички свои връстници, той също търсеше съветите на оракулите и вярваше в ползата от набожността. След онази съдбовна битка и по време на цялата си кампания Константин бе започнал да твърди, че божествена ръка му помага да постига победите си. Вдъхновен от древните писания, той бе започнал да гледа на себе си като на месия - цар воин, помазан от Бога, за да властва над хората и да ги поведе към златната ера на мира и благоденствието.

„В името на този знак побеждавай" - спомни си надписа от знамената. Посланието обаче се оказа ефективно не само за победата над врага - то извоюва победа и над сърцата и умовете на простия народ. И в тази си роля то се оказа гениален ход.

- Длъжни сме да защитаваме тази вяра, Хозий! - рече сега той на епископа. - Трябва да я охраняваме, а предизвикателствата към нея да потушаваме още в самия им зародиш! Защото тази вяра наистина е плод на божественото вдъхновение! - Започна да крачи из стаята с блеснали очи и да жестикулира енергично. - Тя приема хора от всички прослойки! Новопокръстените нямат нужда да преобръщат живота си, за да станат част от нея. Не е необходимо да се кълнат във въздържание, да се притесняват за това, какво трябва и какво не трябва да ядат, или да се лишават от част от своята мъжественост, за да бъдат приети в лоното ѝ. А организацията ѝ, йерархията на клира, църквите, дисциплината - всичко това упражнява огромно въздействие върху паството и го държи изкъсо! Но най-важното в нея знаеш ли какво е, Хозий? - Обърна се към достопочтения си гост и се усмихна доволно. - Най-важното на християнството е посланието му! Добро и зло, Рай и Ад, вечен рай или вечно страдание! Възнаграждение в отвъдния живот, за да дадем надежда на онези, които нямат нищо в този, така че дори и да не си помислят да се бунтуват! Брилянтно! Грях и необходимост да се пазим от изкушението - всичко това, жигосано в ума на всяко дете още от самото му раждане! Гениално! - Разсмя се сърдечно. - Това послание е толкова брилянтно замислено и толкова брутално ефективно, че не може да бъде родено по друг начин, освен чрез божествена намеса! Така де, помисли само! Онези хора навън, християните... Предшествениците и съперниците ми са ги гонели и убивали точно така, както са убили и Исус преди триста години. Християните са били преследвани, унижавани, оковавани, оплювани, оставяни да изгният в тъмници, защото са отказвали да се преклонят пред нашите богове и да изпълняват ритуалите, които се изисквали от тях. Били са обвинявани за всичко на този свят - от глада до потопа, жените им са били изнасилвани, собствеността - конфискувана, и въпреки това те са продължавали да се държат за вярата си. Продължавали са да ѝ служат. - Замълча, отправил поглед отвъд хоризонта. - А това е велика сила, Хозий! Огромна власт! И ако искаме да използваме максималния й потенциал, се налага да я пазим!

Испанският епископ прочисти гърлото си и изрече:

- Вие постигнахте много, Ваше Величество. Сложихте край на преследването на християните. Засипахте ги с подаръци и дарения, с данъчни облекчения. Дадохте им възможност да бъдат част от управляващата класа, да богатеят и благоденстват, да разпространяват посланието си.

- Така е - съгласи се императорът. - И това ще ни превърне в най-великата империя в историята на човечеството! Именно затова не мога да позволя това послание, това прекрасно видение, да бъде компрометирано. Този кротък бунтовник Исус е моят меч, който ми позволи да обединя империята и да властвам над народите ѝ! И не мога да позволя нищо да застраши устоите ѝ! Това би било пагубно за всички нас!

И докато прагматичният управник в него се тревожеше за диспутите в лоното на Църквата, суеверният човек у Константин се притесняваше, че схизмата в рамките на Църквата е дело на дявола. Че една разделена Църква не само ще обиди Бога, но и ще навлече целия му справедлив гняв. Затова Константин бе решил да сложи прът в намеренията на дявола. Възприемаше себе си като пряк потомък на първите евангелисти - мъж, чиято дадена от Бога мисия е да защитава християнството и да разпространява словото божие до най-далечните кътчета на империята, че и отвъд нея.

Гледаше на себе си като на тринадесетия апостол.

Който трябва да сложи край на вътрешните борби.

Именно с тази цел покани епископите от цялата империя да се съберат в Никея, където ги предупреди, че няма да напуснат имперския дворец, докато не разрешат споровете си и не постигнат съгласие.

Той искаше една приказка. Една догма. Без различия.

И след множество седмици на ожесточени дебати те най-сетне бяха постигнали консенсус. Бяха се съгласили.

Вече имаха своята приказка.

Хозий се загледа замислено в императора. А после колебливо изрече:

- Остава да решим още един въпрос, Ваше Величество.

- Да? - погледна го изненадано Константин.

- Книгите - напомни Хозий. - Какво ще заповядате да сторим с тях?

Константин се намръщи. Книгите... Ръкописите на дявола, които бяха причинили толкова много брожения и битки. Древни писания, евангелия и разсъждения от самата зора на вярата, поставящи всевъзможни въпроси.

Все нежелани въпроси!

- Споразумяхме се за една вяра - изрече бавно императорът. - Съгласихме се какви ще бъдат евангелията на истината оттук нататък. Затова не смятам да раздухваме проблема.

- Какво искате да кажете, Ваше Величество? Константин се замисли за миг и по гърба му пропълзя сянката на съмнението. Но накрая отсече:

- Изгори ги! - заповяда той на доверения си съветник.

Тези думи продължаваха да звънят в съзнанието на Хозий, докато наблюдаваше двамата си помощници как товарят каруцата в слабо осветената конюшня.

Той разбираше решението на императора. Това действително беше най-мъдрият ход. Текстовете наистина бяха опасни.

Хозий бе отлично запознат с дебатите, вихрещи се в лоното на вярата. Лично бе ставал свидетел на ожесточението, с което християнските течения защитаваха гледните си точки. Само през последната година императорът го бе изпращал два пъти в Антиохия, за да служи като посредник в теологичните спорове. И трудно би могъл да определи пътуванията си като приятни.

Ала и той имаше своите съмнения.

Да, вярата действително трябваше да бъде обединена под една догма. Да, една обединена вяра наистина щеше да донесе период на безпрецедентен мир и благоденствие.

Но на каква цена?

Хозий бе наясно, че щом веднъж Константин приключи с делото си, християнството ще наподобява много повече езическите вярвания, които се опитваше да прогони - особено митраизма и култа към Слънцето, отколкото еврейските си корени. По-голямата част от поданиците на императора бяха паганисти. И за да бъдат спечелени за каузата на християнството, преходът към новата вяра трябваше да стане плавно и неусетно. Никой не бе в състояние да накара хората да изоставят досегашните си ритуали и вярвания. Хозий знаеше, че дори и самият император все още хранеше известни съмнения в християнството и дълбоко в себе си нямаше желание да гневи боговете на своето минало.

Но той провиждаше и друга опасност, която вървеше по стъпките на случилото се в Никея. Даваше си сметка, че Църквата на практика дава благословията си на Константин да измести Исус Христос в ролята му на месия. Днес вече императорът, а не Христос беше изпратеният от Бога. Той беше царят воин с божественото вдъхновение, мъжът, който щеше да постигне с меча си онова, което Исус не бе успял със словото си. Константин беше пълната противоположност на кроткия и миролюбив Спасител, ала ето че въпреки това разполагаше с подкрепата на всички свещеници, дякони и епископи в огромната си империя.

Невероятно опасна ситуация.

От друга страна, ако Църквата се надяваше да оцелее, тя се нуждаеше от своя защитник.

Константин беше приел вярата, беше спрял преследванията и постепенно превръщаше християнството в новата официална религия на цялата империя. И щеше да доведе нова златна епоха. Като част от плана си вече превръщаше стария град Византион в своя нова столица, в своя нов Рим. Столица с широки прави улици, величави палати и грандиозни постройки. Сгради като например новата библиотека, където малка армия от калиграфи и библиотекари ще се заемат с преписването и прехвърлянето на всички древни текстове от оригиналните крехки папируси върху доста по-издръжливия пергамент, за да поддържат жив пламъка на познанието.

Но библиотеката щеше да пази живи и още няколко неща.

Неща, които Хозий считаше за необходимо да съхрани.

Видя как помощниците му вдигат и третия сандък в каруцата и как го покриват с платнище. Потрепери от напрежение. Скоро щяха да се отправят на път, охранявани от малък отряд, под прикритието на нощта.

Надяваше се предателството му никога да не бъде разкрито. А дори и да го разкрият, той бе готов да умре заради онова, което стори.

Не можеше да ги изгори. Ако ще и да застрашават църковната догма. И да поставят опасни въпроси. Те трябваше да бъдат запазени. Те бяха свещени.

И ако не сега, ако не през неговия живот или дори през живота на стотици негови потомци, все някога щеше да настъпи време, когато тези ръкописи щяха да бъдат прочетени. Време, когато те щяха да помогнат на човечеството да обогати познанията си за миналото.

Това щеше да бъде неговата свещена житейска мисия.

51

- Значи Хозий решава, че тези ръкописи не трябва да бъдат унищожавани, и ги скрива на безопасно място - констатира Райли. - Тогава как се озовават в ръцете на тамплиерите?

- Нямам представа - отговори Tec. - Но по някакъв начин първите тамплиери, които се появяват в онзи манастир, тоест групата, водена от Еверард, се добират до тях - изрече замислено тя. И внезапно ѝ хрумна идея. - Това се случва през 1203 година! Точно преди плячкосването на Константинопол! Може би през цялото време те са били там! Може би хората, на които Хозий е поверил опазването им, са преценили, че е време да ги преместят на друго, по-безопасно място, преди нахлуването на кръстоносците?

- Кръстоносците, значи - изгледа я подозрително той.

- Разбира се! - възкликна с блеснали очи тя. - Те са държали града под обсада. Малко преди това са опустошили един католически град - Зара, така че византийците надали са се надявали на по-лека съдба. Да не забравяме, че православните патриарси и католическите папи са прекарали последните няколко столетия в размяна на обиди и отлъчвания от Църквата! Не е необходимо да си пророк, за да се досетиш какво ще сторят кръстоносците, след като нахлуят в пределите на града. И независимо дали папата е бил наясно, че документите са в Константинопол, или не, оставането им там е било крайно рисковано.

- И затова те молят тамплиерите да ги пренесат на безопасно място. Защо точно тамплиерите?

Озари я нова идея.

- Ами те може би са знаели за документите още от самото начало?

- Какво искаш да кажеш?

- Преди три години във Ватикана, когато се запозна с Бруньоне, той ти каза, че тамплиерите са намерили дневника на Исус Христос в Йерусалим. Кардиналът на практика потвърди онова, което Ванс през цялото време подозираше - че именно с негова помощ те са изнудвали папата, че благодарение на него са се сдобили толкова бързо с власт и пари. Добре, но откъде е дошъл въпросният дневник?

- Не го ли бяха намерили в основите на стария Храм на Соломон.

- Така си мислехме. Но ако не сме били прави? - отбеляза замислено Tec. .

Това я върна към легендата за произхода на тамплиерите - как в един ден на 1118 година в Йерусалим се появяват деветима рицари от Европа и заявяват на краля, че искат да пазят християнските поклонници на свещения град. Кралят им разрешава и им подарява мястото, където някога се е издигал старият Храм на Соломон. Оттук и името им - рицари на Храма, тамплиери. И те не излизат оттам в продължение на девет години, за които се предполага, че са копаели и търсели. След като откриват дневника, те се сдобиват с богатства и власт. Нещо, което Tec и Райли си мислеха, че са открили преди три години.

- А дали първите тамплиери наистина са го открили в онези руини? - запита се на глас тя. - Или просто такава е официалната версия, а през цялото това време дневникът е бил част от Никейското съкровище?

- Значи са излъгали папата, за да спечелят облаги? Или за да е по-мистично? - изгледа я Райли.

- Може би - отбеляза Tec. - По този начин обаче са можели да бъдат спокойни, че останалата част от съкровището от Никея е в безопасност. Тамплиерите не са имали причина да предупреждават папата, че там са събрани всички останали евангелия и текстове от началото на християнството, за да не ги изложат на огромен риск!

- Ако това, което казваш, е вярно, излиза, че те са знаели за това съкровище още от първия ден на съществуването му! - възкликна Райли.

- Което на свой ред поставя въпроса - кои са били те всъщност и защо са решили да изнудват папата точно по това време?

Очевидно ѝ ставаше все по-трудно да се справя с пороя от въпроси. Оказваше се, че всичко, което знаеше за произхода им, подлежи на съвсем ново преосмисляне.

- Кога точно се появяваха те?

- През 1118 година, доста смутно време - отговори Tec, настръхнала от вълнение. - За първи път папите започват да поощряват паството си да убива в името на Христос и проповядват, че ако хората се вдигнат и отидат да посекат с мечовете си езичниците в името на кръста, греховете им ще бъдат опростени. Към този исторически момент армията на папата определено печели. Кръстоносците превземат Йерусалим, мюсюлманите са прогонени. Папата се оказва водач на единствената суперсила в този регион, поради което може да граби всичко, което си пожелае.

Райли се замисли и отбеляза:

- Може пък да са решили, че тази суперсила се нуждае от контрапункт? От някой, който да ѝ се противопостави и да държи Рим изкъсо, ако случайно реши да прехвърли границата?

Tec кимна, загледана невиждащо напред.

- Може би всичко, което сме знаели за тамплиерите, е погрешно.

В стаята настъпи тишина. По едно време тя се обади:

- Вече разбирам защо нашият ирански приятел толкова много държеше да пипне съкровището на Хозий. Трябва да го намерим, Шон! Ако тези книги са все още някъде там, ние трябва да се доберем първи до тях! Не можем да позволим някакви копелета от Техеран да ги изтъпанят пред очите на един неподготвен за това свят!

- Ти наистина ли мислиш, че тези текстове все още са в състояние да причиняват проблеми? - изгледа я озадачено той. - Дори и на днешния свят? Ако не си забелязала, хората са станали твърде цинични!

- Не забравяй, че на света има два милиарда християни, и повечето от тях са абсолютно убедени, че Новият завет съдържа неговите слова, истинските думи на Христос! Вярват, че двадесет и седемте текста, които съставляват Новия завет, са ни предадени от самия Исус Христос, за да ни помогне да живеем по-добре и да постигнем вечно спасение. Никой от тях не си дава сметка, че това въобще не е истина и че онова, което днес наричаме „Новия завет", е скалъпено неколкостотин години след разпятието на Христос!

Ние обаче знаем каква е истината. Ние знаем със сигурност, че ранното християнство е било изключително разнородно във вярванията си. Че се е състояло от разпръснати общности от хора, които са имали противоречащи си тълкувания за онова, което Исус е казал или не е казал. И не след дълго започват да се карат кой е по-прав от другия. В крайна сметка една от тези общности печели, като успява да покръсти много повече хора от другата. Победителите решават кои от онези ранни писания трябва да бъдат следвани от покръстените, след това ги изопачават така, че да паснат на приказката, която си измислят, а останалите текстове анатемосват като богохулни и еретични и ги забраняват.

Така победителите пренаписват историята. Не може да им се отрече, че са се справили удивително добре. До нас не е достигнал почти никакъв текст от онези, които те не са харесвали. Единствената причина, поради която знаем за съществуването на останалите текстове, е, че от време на време се споменават в творчеството на раннохристиянските писатели. Няколкото текста, с които разполагаме, са плод на случайни открития, например гностичните евангелия от Наг Хамали.

- До този момент - напомни ѝ Райли.

- Точно така. Представи си обаче какво щеше да стане, ако битката беше спечелена от някоя от другите християнски общности! Щяхме да се окажем с една съвсем различна религия, която не би имала почти нищо общо с онова, което днес наричаме християнство. При положение, разбира се, че би успяла да оцелее до днес. Защото дълбоко се съмнявам, че ако християнството не беше приело формата, която познаваме днес, Константин би го приел.

Тогава той може би нямаше да успее да убеди езическото население на империята да се покръсти и днешният ни свят щеше да е съвсем различен. Без християнството - тази скала, върху която се крепи нашият свят, западната цивилизация нямаше да се развие по този начин. Защото всичко се свежда до свещените текстове, които основателите на църквата решават да изберат. Именно те са сърцевината на всяка религия! Именно Библията цитират и до ден днешен дори в американския Сенат, когато решават дали да обявят война, или не, дали да разрешат на жените да правят аборти, или не! Това е книгата, за която хората вярват, че съдържа словото божие! В буквалния смисъл на думата! Без да имат ни най-малка представа откъде се е пръкнала тя!

- А това съкровище ще промени всичко, така ли? - обади се Райли.

- И още как! - светнаха очите на Tec. - Все пак тук не става въпрос за някакви откъслечни фрагменти, като например Ръкописите от Мъртво море или дори за шепа случайни кодекси като откритите в Наг Хамади! Тук говорим за цяла библиотека от евангелия и раннохристиянски текстове! Датирани, документирани, пълни и оригинални, а не преводи на преводите на преводите - автентична, неподправена картина на всички различни тълкувания на живота и делото на Исус Христос! Тези текстове буквално ще преобърнат легендата за Христос! Защото лично аз въобще не се съмнявам, че думите на Исус са били съвсем различни от онези, пробутани ни от Никейския събор! Че как иначе посланието му за освобождаване от имотите и отдаване на каузата, предназначено да повдигне духа на бедните и потиснатите, се оказва религия на най-богатите и могъщите в Рим?! Как иначе, ако не е било изопачено така, че да пасне на новия политически дневен ред?!

- За да стане религия на императора - отбеляза Райли, припомняйки си писмото на Хозий.

- Трябва да намерим тези книги! Те са ключ към разчитането на нашата истинска история! За съжаление обаче ефектът им би могъл да бъде опустошителен. За хората, които са в състояние да понесат истината, те биха могли да отговорят на редица въпроси, но за онези, които не могат, ще се превърнат в източник на вечен ад! Лошото е, че вторите са много повече от първите. Спомняш ли си как преди няколко години един ред - само един ред от фрагменти от някаква ранна версия на „Евангелието на Марко", беше напълно достатъчен, за да породи бурни дебати само защото в него се намеквало, че Исус посветил цяла една нощ да предава „тайните на своето царство" на друг мъж, облечен само по „ленена нощница"! Представи си тогава какво ще породят петдесетина подобни писания!

Райли се загледа замислено в нея. Беше наясно, че не може да се прибере у дома, преди да стори всичко по силите си, за да открие онези сандъци. Защото, попаднали в грешни ръце, те биха могли да се окажат могъщо оръжие.

Проблемът бе, че не желаеше да въвлича в това нито ФБР, нито Ватикана. Последния път, когато се бе занимавал с подобни въпроси, нещата не се бяха наредили особено добре. Не искаше да въвлича и турците, още повече че те автоматично биха конфискували всички исторически артефакти, намерени на територията им, особено религиозните, без дори да им дадат шанс да ги прочетат.

Ако двамата с Tec се заемеха с тази задача, трябваше да го направят сами.

- С теб съм! - отсече той накрая. - Но как ще го направим? Нали каза, че следата е изстинала?

- Така е. Но мисля, че пропускаме нещо. Конрад не може да не ни е оставил някакъв знак! - И внезапно очите ѝ светнаха. - Трябва да е в онази църква, където е погребан!

- Нали вече си била там! Каза, че с него не е било погребано нищо!

- Трябва да се върнем там!

52

Tec едва успя да прикрие неудобството си, докато наблюдаваше как Шон се прави на клоун, за да се измъкне от двамата войници, поставени на пост пред хотела.

Каза им, че по време на престрелката в каньона си е изгубил блекбърито, че на всяка цена трябва да го намери, защото телефонът му съдържа секретна информация на ФБР. Повиши тон и заплаши с дипломатически скандал, намеквайки, че ако му попречат да стигне дотам, съвсем скоро целият район ще загъмжи от американски военни, изпратени да приберат строго секретните тайни на Съединените щати. Войниците се хванаха.

Двадесет минути по-късно микробусът на хотела ги остави в устието на каньона. А не след дълго двамата отново лавираха между скалните конуси, където беше застрелян Абдулкерим. Регионът вече не беше отцепен от полицията - нямаше нито жълта лента, нито криминолози. А и нямаше смисъл - ако успееха да заловят иранеца, турските власти надали възнамеряваха да го изправят пред съдебни заседатели.

Докато вървеше между странните къщички, Tec установи, че потреперва при мисълта за болката, изписана по лицето на Абдулкерим в мига, в който куршумът прониза гърдите му. Почти не го познаваше - нямаше представа женен ли е, има ли деца. Беше загинал броени часове след запознанството им.

Изкатериха се в скалната църква. Tec включи фенерчето и го поведе към криптата. Все още трепереше, когато прекрачиха в погребалната камера. Всичко си стоеше така, както го бяха оставили. Имаше чувството, че наблюдава свое холографско изображение, към което се добавяше и уплашеното изражение на Абдулкерим.

- Добре ли си? - попита я Райли.

Тя се отърси от тревожните образи в съзнанието си и кимна. А после му показа отворения гроб на Конрад. Парчетата от глиненото гърне все още лежаха около него. Нищо не беше пипнато.

- А останалите гробове?

- Църковни настоятели и дарители.

- Сигурна ли си?

- Не - отговори колебливо Tec. - По-важното в случая е, че ако съкровището на Хозий беше заровено някъде тук, щяха да ни оставят някаква следа, нещо, което да ни насочва към него. В противен случай то би било завинаги загубено. Доколкото виждам, тук има единствено имена и никое от тях не се откроява от останалите.

- Ясно. Значи разполагаме със стенописа и криптата. Нещо друго?

Tec поклати глава и промърмори:

- Преди да излезем оттук, огледахме цялата църква. - И докато казваше това, си спомни нещо, което ѝ беше минало през ум, докато се занимаваше с превода на писмото на Хозий. - Стенописът!

Сякаш в транс, тя го поведе обратно. Огледа внимателно фреските, насочвайки лъча на фенерчето специално към надписа на гръцки.

- Странна работа... - прошепна. - Цитат от суфистка поема в църква...

- Суфистка ли? - изгледа я неразбиращо Райли.

- Това е мистична форма на исляма - обясни Tec. - Много популярна в Турция. Или поне преди да бъде обявена извън закона през 20-те години на XX век.

- Я чакай! Мюсюлмански мъдрости в християнска църква?

- Не точно мюсюлмански. Суфизмът е по-различен. Дотолкова, че фанатизираните мюсюлмани като нашите саудитски приятели и талибаните в Афганистан считат последователите му за еретици и ги преследват жестоко. Ужасяват се от тях, защото суфизмът е пацифистко движение, много толерантно и либерално. И не проповядва преклонение пред който и да било бог. Той е лично преживяване, самостоятелно търсене на собствения житейски път към Бога и стремеж за достигане на духовен екстаз. Един от основателите на су-физма е Руми - мистикът, който е написал и тази поема тук. Той е проповядвал, че суфизмът е отворен за хора от всички религии и че музиката, поезията и танците са начини за прекрачване дверите на рая и достигане на Бога - но не бога на наказанието или отмъщението, а бога на любовта.

- Звучи добре - усмихна се Райли.

- Така е. Именно поради това Руми се радва на изключително голяма популярност в Съединените щати. Четох някъде, че Сара Джесика Паркър играела аеробиката си под звуците на рокендрол версия на неговите поеми. У нас той се е сдобил със статут на Ню ейдж гуру. Което всъщност не отдава дължимото на внушенията му, но пък е напълно разбираемо, след като е писал неща като: „Моята религия е живот чрез любов." Твърде радикално за мюсюлмански проповедник от XIII век, не мислиш ли?

- Определено. Вече разбирам защо в Саудитска Арабия са го забранили.

- Което е безкрайно тъжно. Защото неговите послания биха могли да сторят редица добрини в тези региони, особено в настоящия момент.

Райли се вторачи отново в стенописа и отбеляза:

- Добре де, еретичен или не, надписът е мюсюлманска поезия. Както и ти отбеляза, това е доста странно. Какво пише там, между другото?

- Абдулкерим го преведе - каза тя, насочи лъча на фенерчето към стената и зачете: - „Що се отнася до болката, подобно на ръка, отсечена в битка, считай тялото си за роба, която носиш. Тревожните, героични дела на един мъж и една жена са благородни за майстора на платове, където дервишите се наслаждават на лекия бриз на духа."

- Ето го! - посочи Райли. - „Ръка, отсечена в битка". Не вярвам Руми да е имал много поеми с подобни думи.

- За това няма спор - кимна Tec. - Но Руми е починал през 1273 година. Което ще рече, че поемата е написана много преди Конрад да изгуби ръката си в Акра.

Райли се замисли и по едно време попита:

- Какво би трябвало да значи това?

- Не знам - отговори Tec. - Записала съм и останалата част от поемата, извадих я от интернет. - Измъкна няколко листа от раницата си: - Ето. Поемата се нарича „Лек бриз". И гласи следното: „Що се отнася до болката, подобно на ръка, отсечена в битка, считай тялото си за роба, която носиш. Тревожните, героични дела на мъжете и жените изглеждат уморителни и напразни за дервишите, наслаждаващи се на лекия бриз на духа..." - Не довърши и спря. По лицето й се изписа объркване. - Чакай малко! Но това е различно от написаното на стената!

- Я пак го прочети!

Tec се концентрира върху старогръцкия текст, сравнявайки го с оригинала в ръцете си.

- На стената пише, че героичните дела са „благородни", а не „уморителни и напразни". Освен това горе се казва „на един мъж и една жена", а не „на мъжете и жените". - Замисли се, сравнявайки двете изречения. - Убедена съм, че онзи, който е поставил този надпис на стената, се е опитвал да ни каже нещо. Може би ни подсказва къде е останалата част от съдържанието на сандъците!

- Имаш предвид резултата от „тревожните, героични дела" на Конрад? - попита Райли.

- Не само на Конрад. Тук се говори за делата „на един мъж и една жена"! - възкликна Tec. - Да не би с него да е имало жена? И ако е така, коя е тя?

- Хей, нали тамплиерите бяха монаси? Не са ли давали обет за целомъдрие?

- Да, давали са. Не са им позволявали близост с жени.

- И са го правели доброволно?

Тя го изгледа насмешливо и се върна върху надписите. Погледа този на стената още известно време, а после извади химикал и го преписа на същия лист, точно под оригинала. Сравни ги и след малко рече:

- Окей. Да предположим, че измененията в текста са целенасочени. Тук делата им не са „уморителни и напразни", те са „благородни". За „майстора на платове, където дервишите се наслаждават на лекия бриз на духа". Според мен тази промяна ни подсказва кой се грижи за книгите.

- Кой, майсторът на платове ли?

- Майсторът на платове, където живеят дервишите.

- Което е?

- Кония, разбира се!

- Знаех си! - възкликна Райли.

- О, я не ми се прави на многознайко! Не знаеш дори какво е „дервиш" !

- Е - сведе глава агентът и се усмихна притеснено, - това не е нещо, с което се гордея.

- Дервишът е член на братството на суфистите, прасе такова! Нещо като орден на суфистите! Най-прочутите сред тях са последователите на Руми. Познати са като „въртящите се дервиши" заради молитвения ритуал, който извършват - въртят се като пумпали, при което постигат трансцеденталност, помагаща им да влязат във връзка с бога в тях.

- С бога в тях, значи - промърмори Райли. - Звучи ми доста гностично.

- Така е - кимна тя и го изгледа, впечатлена от връзката, която току-що направи. - Е, тогава може и да не си чак такова прасе. - Замисли се. Духовното послание действително ѝ беше познато от гностичните текстове. Накрая отсече: - Руми и братството му са били базирани в Кония. Самият той също е погребан там. Днес гробницата му е музей. - Вдигна глава и възкликна: - Кония! Трябва да е Кония!

- Конрад е умрял тук. А къде е Кония? - подхвърли Райли.

Tec се опита да си спомни казаното от Абдулкерим и отговори:

- На около триста километра оттук.

- За онези времена разстоянието не е никак малко. Тогава как съкровището се е озовало там? Кой го е отнесъл там?

- Човекът, който е написал това тук - кимна тя към стенописа. - В онези години Кония е била територия на суфистите. И все още е, между другото. Следователно, ако съкровището на Хозий е отнесено там, онзи, който го е направил, е бил близък до суфистите или самият той е бил суфи.

- Той или тя - поправи я Райли. - Нали там пише „един мъж и една жена"? Възможно ли е нашата загадъчна дама да е била суфи?

- Възможно е. При суфизма мъжете и жените се считат за равни. - Обмисли нещата и накрая отсече: - Трябва да отидем в Кония!

Райли я изгледа неуверено:

- Ти сериозно ли смяташ, че...

- Тези промени в текста не са направени случайно, Шон! И според мен наистина съществува огромна вероятност съкровището на Хозий да се съхранява при някакъв суфи, майстор на платове от Кония! Затова трябва да започнем оттам!

- Но как?

- Не забравяй, че в тази част на света професиите обикновено се предават от поколение на поколение. Следователно търсим майстор и продавач на платове, чийто далечен предшественик е бил член на някоя от ложите на Руми!

Райли като че ли не беше особено убеден.

- Ти наистина ли вярваш, че ще откриеш фамилия, просъществувала седемстотин години?!

- Е, поне ще опитам! - изгледа го предизвикателно тя. - Да имаш по-добра идея?

53

Кония, Турция

Първите бледи звезди вече изпращаха залязващото слънце, когато таксито остави Райли и Tec в сърцето на едно от най-древните селища на планетата.

Всеки камък в този град беше пропит с история. Легендата го определяше като първото селище, появило се след Всемирния потоп, а археологическите доказателства показваха, че мястото е било населено още от неолитни времена, преди повече от десет хиляди години. Разказваше се още, че свети Павел е идвал тук най-малко три пъти, за да проповядва. През XIII век е провъзгласен за столица на Селджук-ския султанат - по същото време, когато е бил дом на Руми и неговото братство от дервиши. Оттогава насам Кония бе започнала да запада, но пък притежаваше втората по посе-щаемост туристическа атракция на Турция - мавзолеят на Руми, „Зелената гробница", духовен център на суфизма.

Именно оттук Tec беше решила да започне разследването си.

Знаеше, че няма да е лесно. Суфизмът продължаваше да е забранен в Турция. Затова нямаше нито ложи, нито старейшини, към които би могла да се обърне. Или поне не официално. Сбирките им се провеждаха в пълна тайна, далече от нежелани погледи. Заплахата от затвор висеше като дамоклев меч над провинилите се.

Суфизмът е обявен извън закона през 1925 година, малко след като бащата на съвременна Турция - Кемал Ататюрк, основава своята република от пепелта на раздираната от ислямски фанатизъм Османска империя. За да демонстрира на Запада колко цивилизована ще стане страната му, той налага изцяло граждански закони и порядки и издига непробиваема стена между държавата и религията. Така суфистите, чиито ложи разпростират влиянието си до най-високите нива на османското общество и правителство, са забранени. Единственото открито проявление на суфизма, доживяло до наши дни, остават фолклорните танцови изпълнения на сема - въртящата се молитвена церемония на последователите на Руми, превърнала се по ирония на съдбата в една от главните туристически емблеми на Турция.

И то след като по случайно стечение на обстоятелствата тя бива неохотно разрешена в средата на 50-те години - след като любопитната съпруга на някакъв американски дипломат поискала да види танца. В крайна сметка мистичното учение се оказва забранено както от фундаменталистките режими в страни като Саудитска Арабия и Афганистан, защото е еретично либерално, така и от прогресивните турци, само че по противоположната причина.

От морето строги бради и плътно завързани забрадки навсякъде около тях стана ясно, че Кония е изключително набожно и консервативно място. Както и място на контрастите - не по-малко на брой бяха и западняците с лятно облекло. Tec и Райли заеха местата си в потока на поклонниците от всички краища на света, насочили се към гробницата на Руми. Минаха под арката на портала и се озоваха в сърцето на мавзолея.

Tec зърна масичка с брошури на различни езици и си взе една на английски, след което започна обиколката си. По едно време кимна сякаш на себе си, но жестът й не убегна на Райли.

- Какво има? - попита той.

- Творчеството на Руми. Чуй това: „Потърсих Бога сред християните, на кръста, но не го открих там. Влязох и в древните езически храмове - там също не забелязах присъствието му. Отидох в планинските пещери, а после и още по-далеч, но Бог не видях. След това се насочих към Каабата, средището на млади и стари - Бог не беше и там. Накрая се вгледах в собственото си сърце и Го зърнах - той беше там."

- Смел човек! - отбеляза с възхищение Райли. - Чудя се как не са му отрязали главата.

- Всъщност султанът на селджукските турци дори го е поканил лично да се засели тук. Той не е имал проблеми с идеите на Руми, нито с християните в Кападокия. Знаеш ли, колкото повече размишлявам, толкова повече прилики откривам между суфистите и тамплиерите. За тях религията би трябвало да обединява хората, а не да ги разделя.

- Суфистите поне не са горени на клада! - изтъкна очевидното Райли.

- Обяснението е елементарно - не са имали крал, който да е ламтял за златото им - поясни Tec.

Прекрачиха друг праг, който ги отведе до гробницата на самия Учител. Обширното пространство около тях беше зашеметяващо с позлатените си калиграфски стенописи и калейдоскопа от арабески. Точно в центъра се намираше и самият гроб - висок и импозантен, покрит с бродирана в злато драперия и огромен тюрбан в средата.

Двамата се отдръпнаха, наблюдавайки просълзените поклонници, които докосваха с благоговение драперията или тихо рецитираха поеми. Обстановката напомняше по-скоро за преклонение пред гроба на велик поет, отколкото на религиозен водач. Именно от това се опасяваше Tec. Тук като че ли нямаше нищо, което да ѝ помогне, за да открие тайнствената фамилия майстори на платове. Трябваше да поразпита, но не знаеше към кого да се обърне.

Излязоха от мавзолея и тръгнаха по широк булевард, който ги отведе в сърцето на стария град. Дюкяните, кафенетата и ресторантите бъкаха от туристи. В градинките наоколо играеха деца. Градът излъчваше спокойствие и умиротворение.

- Може би трябва да потърсим в архивите на общината - подхвърли Tec, докато крачеше замислено.

- Може пък в жълтите им страници да си имат и раздел за майстори на дрехи! - допълни Райли.

Tec го изгледа смръщено. Не беше в настроение за шеги.

- Защо бе? Говоря сериозно! - усмихна се той. - Но имаме голям проблем - езиковата бариера!

- Единствените дервиши наоколо са онези, които изпълняват ритуалния танц с въртенето - рече тя. - А те непрекъснато контактуват с чужденци. Нищо чудно сред тях да намерим човек, който ни разбира, и да го убедим да ни представи на някой старейшина суфи.

- Окей - кимна Райли. - Да ги попитаме! - И посочи към отсрещната страна на улицата.

Tec се обърна. На табелата пишеше: „Икониум турс", а отдолу, с по-малки букви - „Туристическа агенция".

- Добре, още тази вечер ще ви вкарам да гледате сема! - провикна се възторжено собственикът на агенцията, червендалест мъж в началото на петдесетте на име Левант. - Шоуто много ще ви хареса, гарантирам ви! Значи обичате поезията на Руми, да?

- Много - кимна сконфузено Tec. - Но това дали ще бъде истинска молитвена церемония, или... туристическа атракция?

Левант я изгледа едва ли не обидено:

- Всяка сема е истинска молитвена церемония!

- Никога не съм си помисляла обратното! - усмихна му се обезоръжаващо Tec. - Просто... аз съм археолог и се опитвам да разбера нещо, което открих. Една стара книга. В нея се говори за майстор на платове, живял много отдавна, преди няколко века. - Измъкна от джоба си намачкан лист хартия и започна да изрежда думите за майстор на дрехи, които ѝ бе продиктувал таксиметровият шофьор: - „Казаз" или „безаз", или „дерзи", или „чукаджъ"! - Та значи, търся някакъв майстор на драперии или дрехи, който е бил дервиш тук, в Кония. Може би от по-висок ранг, старейшина. Знам, че по този въпрос не е препоръчително да се говори на глас, но дали не познавате човек, който е наясно с историята на местните дервишки общности?

Левант автоматично застана нащрек и ги изгледа подозрително.

- Вижте, не съм тук по официална задача - побърза да го успокои Tec. - Това е нещо, което засяга лично мен. Опитвам се да разбера нещо за една стара книга, която открих - това е!

Туристическият агент потри бавно лицето си, а после и оплешивяващото си теме. Загледа се изпитателно в Райли, който си придаде максимално невинен вид - просто си стоеше и се усмихваше като пълен наивник. След това Левант върна погледа си върху Tec, помисли и накрая, очевидно взел решение, се приведе напред и със заговорнически тон изрече:

- Тази вечер мога да ви заведа на един частен дикр, церемония по припомнянето. В съвсем ограничен кръг. Нали ме разбирате? Неофициално.

И задържа погледа на Tec, за да се увери, че е схванала намека. Тя кимна:

- И смятате, че там може да има някой, който ще ми помогне?

Левант само сви рамене. Но в погледа му прочете, че работата е сериозна.

Старейшината не успя да им помогне с нищо.

Самата церемония се проведе в голяма стара къща и беше зашеметяваща. Дервишите - мъже и жени, се въртяха под звуците на любимия инструмент на Руми - тръстиковата свирка, и барабана. Седнал отстрани, учителят им аком-панираше, като повтаряше непрекъснато името на Бога - частта, която бе официално забранена в тази страна. Обаче никаква полиция не нахлу в къщата и никой не беше арестуван. Очевидно времената бяха започнали да се променят.

А после, въпреки желанието си и преводаческите усилия на внука си, старейшината не можа да им каже нищо особено. Не знаел за никакви майстори на платове, които да са били бележити дервиши. Tec и Райли му благодариха и си тръгнаха към хотела.

- Не трябваше да се поддавам на еуфорията - промърмори унило Tec. - В Кония има множество ложи, а тогава са били още повече. Шансовете да попаднем на подходящата... не бяха големи, нали? - Въздъхна. - Очевидно няма да е толкова лесно.

- Не можем да останем тук повече - каза Райли. - Знаеш, че в Ню Йорк ме чакат.

- Все пак едва пристигнахме! Трябва да посетя повече церемонии, да говоря с повече старейшини. - Погледна го. - Трябва да го направя, Шон! Близо сме! Усещам го! Не мога точно сега да си тръгна. Ти върви, щом искаш. Но аз ще остана.

- А, не! - поклати глава агентът. - Твърде опасно е! За нищо на света няма да те оставя тук сама!

Лицето на Tec помръкна. Опасенията на Райли бяха основателни.

Той я прегърна през раменете и изрече:

- Какво ще кажеш да се прибираме в хотела? Чувствам се като пребито куче!

Стигнаха до пазара, където ги упътиха. Поеха по закрития тунел на чаршията, където дори и в този късен час търговията кипеше. Плодовете и зеленчуците се редуваха с всевъзможни подправки. Но на ресторантчето за дюнер кебап и ментови млечни напитки не можаха да устоят.

- Не можеш ли да останеш още един-два дена?

- Надали - изсумтя Райли. - Нямаш представа колко обяснения трябва да давам само за Рим! За другото да не говорим.

- Да, Рим - въздъхна Tec. Имаше чувството, че беше преди цяла вечност.

- Нашите хора дори не знаят, че сме тук. Трябва да се обадя, за да разбера кога ще ни вземат и дали ще могат да ни вземат директно оттук. Освен това трябва да бъда на бюрото си, да координирам разузнавателната информация и да се уверя, че всички постове са нащрек, за да не изпуснем иранеца и следващия път, когато се появи. - Прегърна я, придърпа я към себе си и допълни: - Виж какво, това не означава, че трябва да се откажеш. Нали вече имаш контакт и тук - онзи туристически агент. Ще му се обаждаш от Ню Йорк. Остави го да ти свърши полевата работа. А ние ще му платим - изглежда ми добър човек. И когато попадне на нещо, ще долетим. Става ли?

Tec не отговори. Гледаше към нещо зад него. Райли се обърна и видя, че тя съзерцава втренчено някакъв магазин за килими. Плешив червендалест мъж тъкмо внасяше в магазина табла от тротоара. Като че ли се готвеше да приключва работния си ден.

- Да не би случайно да ти се е приискало да пазаруваш? - изуми се Райли. - На фона на всичко, което преживяхме?

Tec го погледна презрително и посочи табелата над магазина: „Късметлийски килими", а отдолу: „Занаятчийска работилница".

Райли я изгледа слисано.

Tec отново посочи с пръст, сякаш искаше да му каже: „Загледай се по-внимателно!"

И той го направи. И после го видя. Беше с малки букви, в долната част. До телефонния номер. Едно име. Вероятно името на собственика: Хакан Казазоглу.

Казаз-оглу.

Първата дума вече му беше позната от указанията на таксиджията. Но тя някак си не се връзваше с онова, което виждаше пред очите си. Това не беше шивашка работилница.

- Но това е магазин за килими! - възкликна той. - И какво означава „оглу" ?

- Често срещано окончание за турските фамилии - отговори Tec. - Означава „син на" или „потомък на".

И се запъти към магазина.

54

Както бе предположила, продавачът на килими действително се оказа потомък на продавач на платове. В отчаянието си тя бе подходила към него по-искрено, отколкото към старейшината суфи - каза му, че е попаднала на стари библейски ръкописи и се опитва да научи повече за произхода им. След известно колебание дори му ги показа. За съжаление, и той не можа да ѝ помогне кой знае колко.

Не че се опитваше да избегне отговорите. Просто наистина нямаше представа за какво му говори Tec, макар че беше напълно откровен за семейната си история и факта, че е практикуващ суфи.

Но това не я разколеба. Вече беше сигурна, че са напипали следата.

Стана ясно, че не е задължително да търсят шивашка работилница. Това беше просто фамилно име, което би могло да се носи от човек с всякаква професия. И в този смисъл продавачът на килими й оказа неоценима помощ. Направи ѝ списък на всички хора с фамилията Казазоглу, за които се сещаше, както и къде работеха. Оказа се, че са над дузина и с всякакви професии - от продавачи на килими до грънчари. Имаше дори и един стоматолог. Написа ѝ също и други възможни връзки - хора, чиито имена произлизаха от останалите думи за продавач на платове и манифактурист в турския език.

Двамата американци благодариха на услужливия килимар и го оставиха най-сетне да си затвори магазина.

- Не можем да си тръгнем сега! - възкликна Tec, изпълнена с нов ентусиазъм. - Хайде, само още един ден! Излъжи ги, че имаш следа към иранеца. А после все ще измислиш нещо.

Той потри умореното си лице и я изгледа. Ентусиазмът ѝ определено беше заразителен. И на фона на всичко, преживяно през последните няколко дена, той знаеше, че вече се е предал.

Райли се обади на Апаро и му предостави неясна версия, която да предаде на шефа им. А рано на следващата сутрин двамата с Tec се отправиха на обиколка по магазините и работилниците, които килимарят им беше записал.

Хората, които ги посрещаха, бяха невероятно сърдечни и мили. С всяка следваща среща за Tec ставаше все по-лесно да бъде открита с тях и да им показва двата кодекса. Но всичко се оказа напразно. Никой не беше чувал за сандъци с древни книги.

Завършиха деня с последното име от списъка. Оказа се грънчарска работилница, предлагаща изумително разнообразие от многоцветни и красиво изрисувани чинии, вази и гърнета. Собственикът му беше поредният червендалест и добродушен мъж в средата на четиридесетте. Поговориха с него десетина минути, тъй като магазинът беше празен - с изключение на младата му дъщеря и съсухрена стара жена, която той представи като своя майка.

Макар че и тя не можа да помогне, старицата прояви изключително голям интерес към рядката книга, която Tec им показа. Провлачи бавно крака към американката и пое внимателно древния сборник. Разгърна го, огледа подробно първата страница, а след това разгърна и още няколко.

- Красива книга - изрече с благоговение старицата, докато оглеждаше съдържанието ѝ. - Колко стара е според вас?

- На около две хиляди години - отговори Tec.

Очите на жената се ококориха от изненада. После кимна бавно, като че ли на себе си, затвори внимателно кодекса, потупа лекичко крехките му кожени корици и отбеляза:

- Това сигурно струва много пари?

- Предполагам - сви рамене Tec. - Изобщо не съм се замисляла по този въпрос.

Което обаче изненада не на шега старицата.

- Но нали затова търсите онези книги? Надявате се да ги продадете?

- О, нищо подобно!

- Тогава защо?

- Не съм много сигурна - отговори откровено Tec. - Това евангелие, както и всички останали, които би трябвало да са в този куп, са част от нашата история. Те трябва да бъдат проучени, преведени, датирани. А после съдържанието им трябва да бъде разкрито пред всички онези, които държат да научат повече за случилото се в Светите земи.

- Ех, значи тогава ще ги продадете на някой музей! - отбеляза старицата със странни, дяволити пламъчета в очите.

- Може би - усмихна се накриво Tec. - Но не такава е целта ми. Всички тези книги... - Замълча и се замисли. - Не можете да си представите колко хора загинаха, докато ги издирвахме! Най-малкото, което мога да сторя за тях, е да направя всичко възможно болката и страданията им да не са били напразни! Защото тези книги са и тяхно наследство, не само наше!

Старицата наклони глава и въздъхна.

- Е, съжалявам, че не можахме да ви помогнем - рече тя.

- Няма проблеми. Все пак ви благодаря за отделеното време!

След като вече нямаше за какво да си говорят, Райли и Tec се измъкнаха деликатно от неизбежното насочване на разговора към красивите глинени съдове и техните цени, и оставиха трите поколения от фамилията Казазоглу да затворят своя магазин.

Хотелът им беше на десетина минути път пеша. Не беше нищо особено - по-скоро функционален, отколкото луксозен. Но те не бяха на меден месец и сега не им трябваше повече - топлият душ и чистото легло бяха единственото, за което си мечтаеха след дългия ден - поредния от цяла верига дълги дни и още по-дълги нощи напоследък.

Tec седеше унила на леглото. Изглежда, времето ѝ тук приключи. На следващия ден трябваше да си тръгнат с празни ръце. Въздъхна. Целунаха се и поседяха за малко прегърнати в мрака на хотелската си стая, след което Райли извади телефона си и набра мобилния на Ник Апаро.

Tec се насочи към прозореца на стаята, който гледаше към главната улица. Градът постепенно заспиваше и всичко наоколо беше пусто. Вляво от входа на хотела се виждаше една самотна улична лампа. Прииска ѝ се да излезе и да се поразходи, но си спомни, че навън е иранецът.

Да, Райли беше прав.

Тя не можеше да остане тук сама. Трябваше да бъде разумна. А при положение че в Щатите я чакаха майка ѝ и дъщеря и, тя не можеше да действа по друг начин, освен разумно.

Обърна се за миг към Райли, а после отново плъзна поглед навън. И забеляза самотна фигура, застанала в началото на уличката.

Tec се вцепени.

Силуетът ѝ се стори странно познат.

Младо момиче. Но не кое да е, а момичето от грънчарската работилница.

Не помръдваше. Седеше там и гледаше към хотела. Tec имаше чувството, че момичето гледа право към нея. Погледите им се срещнаха. По гърба ѝ пролазиха тръпки. Като че ли същото изпита и момичето, защото се обърна и бързо изчезна в уличката.

Tec се втурна към вратата, като се разкрещя на Райли:

- Момичето от последния магазин! Навън е! Наблюдава ни!

Изстреля се от хотела и се втурна в уличката, следвана плътно от Райли. Но от момичето нямаше и следа. Tec продължи напред, докато не стигна до кръстовище с друга тясна уличка. Огледа се. Пълно мъртвило.

- Къде изчезна, за Бога? Не може да се е покрила толкова бързо!

- Сигурна ли си, че беше тя? - попита скептично Райли.

- Разбира се! Гледаше право към мен, Шон! Сигурно ни е проследила. Но защо, за Бога? - А после внезапно извика: - По дяволите! Евангелията! Бяха в раницата ми!

Обърна се към хотела, но Райли я задържа и ѝ показа раницата, метната през рамото му.

- Успокой се! Всичко е тук!

Тази раница бе единственото, което бяха взели със себе си в Кония. Освен двата кодекса, в нея се намираше и пистолетът на Райли. Tec въздъхна облекчено.

- Дали пък не търсят тях, а? Дали не се опитват да ги откраднат?

- Може би - отговори Райли и се огледа. - Магазинът им е натам. Може би и момичето е тръгнало в същата посока.

- Хайде, да вървим!

- Защо?

- Искам да знам какво, по дяволите, правеше пред хотела!

55

Лабиринтът от тесни улички в стария град беше трудно проходим през деня, а какво остава под мъжделивата светлина на редките улични лампи. А когато все пак откриха магазина, той се оказа тъмен и здраво залостен.

Tec се запъти към алуминиевите капаци и започна да барабани като побесняла по тях.

- Хей! Отворете! Знам, че сте там!

Райли я дръпна настрани и изсъска:

- Ще събудиш целия квартал!

- Не ми пука! - изтръгна се от ръцете му тя. - Не е зле съседите им да научат с какви мошеничества се занимават! - И отново забарабани по капаците, крещейки: - Не си тръгвам, докато не отворите! Чувате ли?!

Райли тъкмо се канеше пак да се намеси, когато зад дървените кепенци на прозорчето отгоре светна лампа и малко след това се показа собственикът.

- Какво правите тук по това време? Какво искате?

- Да говоря с дъщеря ви!

- И защо?

- Кажете ѝ, че съм тук! - отсече Tec. - Тя ще се сети.

- Вижте какво, не знам кои сте и защо...

- Прибирай се, аз ще ги посрещна! - прекъсна го глас на турски, идващ от страничната уличка до магазина. От сенките излезе старицата, погледна строго сина си и го накара да се прибере.

Старата жена се обърна към Tec и я изгледа, без да каже и думица. Напрежението по лицето ѝ беше очевидно. А когато се отдръпна, зад нея се показа младото момиче.

- Какво правеше тя пред нашия хотел? - настръхна Tec.

- Говори по-тихо! - отвърна старицата. Изстреля някакво изречение на турски и момичето изчезна.

- Хей! - изпишя Tec. - Къде отива тя?

- Момичето не е сторило нищо лошо! А вие трябва да се махате оттук!

- Да се махна ли? За нищо на света! Искам да знам защо тя ни проследи до хотела! Ако държите, ще се обадя в полицията!

- О, не! - потрепери старата жена. - Моля, вървете си!

Нещо в начина, по който го каза, изведнъж разтърси Tec.

С доста по-омекнал тон тя се приближи до нея и прошепна:

- Знаете ли нещо за онези книги?

- Не, разбира се, че не!

Бързината, с която отрече, беше крайно съмнителна.

- Моля ви! - настоя Tec. - Ако наистина знаете нещо за тях, искам да знаете и следното - има и други, които ги търсят. А те са убийци! Убиха много хора, докато се опитваха да ги намерят! А щом ние ви открихме, възможно е те също да ви открият! В момента за вас тук въобще не е безопасно!

Старицата огледа внимателно Tec - със стиснати устни, сключени вежди и треперещи ръце, издаващи противоречивите чувства, които се бореха в гърдите ѝ.

- Говоря ви самата истина! - изрече Tec. - Моля ви! Трябва да ми повярвате!

- Елате! - промърмори неохотно старицата, обърна се и пое обратно по страничната уличка.

Магазинът бе разположен на първия етаж в къща на два етажа, отделена от съседните с неголям двор. Откъм страничната уличка имаше стъпала, които извеждаха към жилищните помещения на втория етаж. След известно суетене с ключовете, старицата отключи тежката дъбова врата и ги покани вътре.

Минаха през тясно коридорче, откъдето се озоваха в по-голяма стая. Старицата включи лампиона. Огромните френски прозорци гледаха към задния двор. Рафтовете бяха натежали от спомените на един дълъг живот - книги, снимки в рамки и вази. Диванът и фотьойлите бяха покрити с пъстри тъкани кувертюри и ръчно бродирани възглавнички.

- Ще направя кафе - промърмори жената. - Мисля, че ще имам нужда от него. - И напусна стаята.

Из къщата се разнесе звън на чинийки и чаши. Докато чакаше, Tec започна да оглежда многобройните снимки. На всички тях разпозна по-млади версии на тяхната домакиня. Затаи дъх, когато видя младо момиче, застанало до по-възрастен мъж, очевидно дъщеря и баща. Зад тях имаше дървено приспособление от една отминала епоха, нещо като полуавтоматичен стан.

Стан за производството на платове. От онези, които са използвали някогашните производители и продавачи на платове.

- Това са майка ми и дядо ми - поясни старицата, която тъкмо в този момент се появи в стаята с поднос турско кафе, и се настани на дивана. - Това е семейният ни бизнес от незапомнени времена.

- Така ли? - погледна я с надежда Tec. - И какво стана?

- Дядо ми изгубил всичките си пари. Похарчил ги за някакъв модерен стан, който трябвало да пристигне от Англия, обаче посредникът, на когото го поръчал, взел парите и изчезнал. - Разля гъстото кафе в малки чашки и покани гостите си да седнат. - След това дядо ми умрял от мъка. А баба ми била принудена да измисли нещо, за да оцелеят. Единственото, от което разбирала, било как се пече глина - такъв бил занаятът на нейния баща. И това - разтвори ръце - е резултатът!

- Продавате красиви неща - отбеляза Tec, като се настани на дивана до старицата. Райли зае фотьойла срещу тях, като остави раницата на пода до краката си.

- Ние се гордеем с нашия труд! Каквото и да работим, се гордеем с него. Иначе не си струва да се работи. - Отпи предпазливо от кафето си, очевидно реши, че още е твърде горещо, и го остави. Помълча малко, след което въздъхна дълбоко и вдигна очи към Tec. - Е, кажете ми сега - кои сте вие всъщност? И как се озовахте в това затънтено кътче на света?

Tec погледна към Райли, неуверена как да продължи. Само преди няколко минути кипеше от възмущение, защото мислеше, че старата жена се кани да ѝ открадне кодексите. А ето че сега седяха в нейния дом и си разказваха семейни спомени.

Райли ѝ кимна одобрително.

И тя разказа на старицата всичко. Цялата история. От появата на Шарафи в Йордания до престрелката в подземния град. Пропусна само по-кървавите епизоди, за да не я стряска.

През цялото време старицата слушаше съсредоточено. По лицето ѝ проблясваше ту изненада, ту страх. Очите ѝ следяха внимателно младата гостенка, като от време на време се прехвърляха върху Райли. Понякога, за да си изясни нещо, задаваше въпрос. Към края на разказа ръцете й започнаха да треперят. А когато Tec завърши, тя дълго време запази мълчание.

След като ѝ даде достатъчно време по своите критерии, Tec се престраши и се обади:

- Защо внучката ви ни проследи до хотела? Вие ли я накарахте?

Но старицата като че ли не я чу. Остана втренчена в чашата си, потънала в мислите си. И след поредния си вътрешен спор накрая изрече тихо, без да смее да вдигне очи към гостите си:

- Те просто не са знаели какво да правят с тях. Ние никога не сме знаели какво да правим с тях.

Затвори очи, изпълнена с угризения, а когато най-сетне погледна Tec, като че ли беше прекрачила линията, от която вече нямаше връщане назад.

Tec се загледа неразбиращо в нея. Искаше да се увери, че е чула правилно. И извика:

- Те са у вас? Останалите книги?

Старицата се загледа за момент в нея, а след това бавно кимна.

- Колко са? - едва не скочи Tec.

- Много - отговори невъзмутимо старицата, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено. - Онази жена, Майсун. Донесла ги е тук на съхранение. След като Конрад е умрял.

Tec не можеше да повярва. Лицето ѝ пламна. Очите ѝ се стрелнаха към Райли и зърнаха широката му усмивка. Обърна се към домакинята им и попита:

- Значи все пак Конрад действително е имал жена със себе си?

- Запознали са се в Константинопол, където и двамата са живели по онова време.

- А тя е била суфи, така ли? - намеси се Райли.

- Точно така - кимна старицата.

- Какво е станало с тях? - прошепна Tec. - Доколкото знам, Конрад е умрял в долината Зелве?

56

Кападокия, май 1310 г.

В скалните конуси на тесния каньон Конрад и Майсун откриха селището, което търсеха.

Откъснато от външния свят, то беше струпано около издълбаната в близката скала църква. Появата им стресна жителите му, които не бяха свикнали на чести посещения отвън. Приеха ги резервирано. Макар и неохотно, свещеникът, който обслужваше местната скална църква, даде одобрението си да останат, въпреки очевидните си притеснения, че рицар на кръста е в компанията на непокръстена. За преодоляването на предразсъдъците му помогна и фактът, че Конрад се беше бил за Светите земи и в битките бе изгубил ръката си.

Майсун също допринесе за разтопяването на леда, когато за изненада на отчето цитира определени пасажи от Светото писание. Беше ги научила по време на уроците по религиозна търпимост при своя учител суфи.

Местната акушерка, която беше и лекар на селото, помогна на Конрад да почисти раната на Майсун и да ѝ постави шина, след което им предложиха храна и напитки. Към полунощ двамата вече се бяха сгушили край прозореца на издълбаната високо в един от конусите стаичка, чийто единствен обитател наскоро се бе споминал, загледани в обсипаното с ярки звезди небе.

През цялата вечер Конрад не каза почти нищо и вече половин час мълчеше, като от време на време въздишаше.

Майсун се отдръпна от прегръдките му и го попита:

- Какво има?

Първоначално той не отговори. Дори не я погледна, потънал в меланхолията си. След време, което ѝ се стори цяла вечност, промърмори:

- Всичко това. Което правя. Безпредметно е. Няма никакъв смисъл. Хектор, Мигел... няма ги вече. Само Бог знае какво ме очаква в Кипър. - Въздъхна тежко. - Не мога да го направя сам.

- Ти не си сам!

Той я погледна нежно, трогнат до дъното на сърцето си.

- Ти беше прекрасна! Но въпреки това всичко е безпредметно. Даже и заедно не бихме могли да се справим. Беше много глупаво от моя страна да си въобразявам, че бих могъл да променя нещо!

- Не е така - прошепна тя и се сгуши плътно до него. - Ти намери книгите. И ако не можеш да постигнеш онова, което си беше поставил за цел, това не означава, че не можеш да промениш света!

- Какво искаш да кажеш?

- Искаше да ги използваш по същия начин, по който са били използвани през последните неколкостотин години. Искаше да изнудваш папата с тях, за да освободи приятелите ти и да възстанови ордена ти. Благородна цел, разбира се. Беше длъжен да опиташ. Но ако беше успял, познанието от книгите щеше да остане заключено и скрито от останалия свят.

Конрад я изгледа объркано и рече:

- Именно съхранението на тези книги беше причината, поради която папите ни даваха онова, което искахме. Именно те ни позволиха да се изградим като силен орден и да имаме такива позиции, докато чакаме подходящия момент, за да ги споделим с всички останали.

- А дали този подходящ момент ще настъпи някога? Може би е настанало време да погледнеш на нещата по друг начин. Може би е назрял моментът да ги изнесеш на светло, вместо да продължаваш да ги държиш в мрак.

- Невъзможно! - провикна се Конрад. - Не и сега, когато папата е толкова силен! Виждаш какво се случи с катарите! Инквизиторите са плъзнали навсякъде. Нищо еретично не може да бъде чуто!

- Винаги се намира начин. Погледни Руми! Проповедите му бяха само за любов и за това, да търсим просветлението в себе си! Думите му биха могли да се отчетат като богохулни от всеки консервативен духовник, но ето че те докоснаха сърцето на самия султан и той го покани да живее и проповядва в неговата столица, стана негов защитник!

- Но аз не съм проповедник!

- Така е - усмихна се тя. - Но може би е настанало време да започнеш да мислиш като проповедник! - Притисна се в него, целуна го и смъкна туниката от раменете си. - Но не в пълния смисъл на думата, разбира се!

Следващите няколко дена обработваха житните ниви заедно със селяните. Нощем обсъждаха евентуалните възможности. Главният проблем все така си оставаше пренасянето на ръкописите. Разполагаха с един собствен кон, а в селото имаше само една каруца, без която селяните не можеха.

С всеки следващ ден гневът и раздразнението му нарастваха. Мисълта за братята му, гниещи по френските затвори, и неспособността му да стори нищо, за да им помогне, го разяждаше отвътре. Само преди една седмица беше вярвал, че би могъл да промени нещо. Ала засадата на турците в каньона бе променила всичко.

А после, на утрото на деветия ден, отново всичко се промени. Селото беше огласено от конски копита и един познат глас, който изрева:

- Майсун! Конрад! Покажете се, ако не искате да изколя мъжете, жените и децата в селото!

Конрад се втурна към прозореца, следван плътно от Майсун. Видяха Касим и двама от наемниците, навлизащи бавно между конусите. До брата на Майсун седеше жена, а той бе опрял нож в гърлото ѝ. Познаха я. Беше сестра на акушерката, която беше превързала китката на Майсун.

- Как са разбрали, че сме били ние? - възкликна Майсун.

- Жената - кимна с глава Конрад. - Взел я е като заложница. А тя знае имената ни.

- Как са ни открили?

- Алчност и отмъщение - процеди през зъби той. - Вечните двигатели на човечеството.

Конрад впи очи в тримата мъже, които бяха убили приятелите му и осуетили плановете му. Мъже, които трябваше да си платят.

- Ще сложим край на това! - Той се приведе през прозорчето и се провикна: - Пусни жената! Слизам!

Касим вдигна глава, видя го и захвърли заложницата си на земята.

Конрад забеляза изкуствената си ръка - висеше като трофей от седлото на турчина. И това го вбеси още повече. Отдръпна се от прозореца, отиде до нишата на стената и грабна ятагана.

- Няма да те пусна сам! - отсече Майсун и се озърна за арбалета си. Но когато го грабна, китката ѝ не издържа тежестта му. Тя примигна от болка и го изпусна.

- Искам да останеш тук! Това е моя битка!

От тона му стана ясно, че думите му не подлежат на обсъждане. Той вдигна арбалета от пода, върна го обратно в нишата и взе кинжала ѝ.

- Помогни ми за кинжала. Завържи го!

Тя откри някакви кожени връзки и с тяхна помощ закрепи кинжала за чуканчето на лявата му ръка.

- Стегни! - заповяда ѝ той.

Острието на кинжала се превърна в продължение на ръката му.

С дясната си ръка той вдигна ятагана и усети яростта, нахлуваща във вените му. После я прегърна и излезе навън.

- Къде е блудницата, която смее да се нарича моя сестра? - излая Касим.

- Вътре - отговори Конрад и препречи входа. - Но първо ще трябва да минеш през мен!

Очите на Касим се превърнаха в две мрачни, злобни цепки и той просъска:

- Тъкмо това възнамерявах да сторя!

И кимна на наемниците. Те извадиха ятаганите си, пришпориха конете си и се втурнаха напред.

Конрад ги видя как се втурват към него, един до друг, и зае отбранителна позиция - с присвити колене, изправени рамене и вдигна ятагана. Старите инстинкти се събудиха и отново забавиха времето, фокусирайки цялото му внимание върху враговете му, като му дадоха възможност да прецени и да планира ударите си със смъртоносна точност.

Забеляза слабо място в позицията на ездача отляво, който беше десничар, и реши да свали първо него. И когато те се озоваха на десетина метра от него, той се втурна напред под добре премерен ъгъл, насочвайки се към мъжа вляво. Този негов ход ги принуди да дръпнат бързо юздите на конете си, за да променят посоката на атака.

Но Конрад беше изчислил и тази тяхна реакция. Стигна до ездача вляво тъкмо навреме. И докато турчинът се опитваше да овладее жребеца си, Конрад замахна и острието на ятагана му го посече през корема. Наемникът се строполи на земята. Рицарят скочи отгоре му и го довърши, забивайки кинжала в сърцето му.

Вторият ездач дръпна юздите на коня си, направи бърз завой и вбесен се втурна като хала напред. Конрад не помръдна. Остана здраво стъпил на земята, за да даде на ума си необходимото време да открие слабото място в безразсъдната атака, подготвяйки мускулите си за следващия удар.

Видя го и направи своя ход - сви встрани, като остави тялото на загиналия турчин между себе си и ездача, за да обърка атаката му. И този ездач допусна същата грешка като другия - позволи на рицаря да се озове от противоположната страна на острието му и да нападне откъм незащитения му фланг. Конрад замахна с ятагана, впрягайки всичките си сили, и отвори огромна рана в бедрото на наемника, като почти го отсече. Ездачът инстинктивно дръпна юздите, шокиран от гледката на оголените си мускули. Рицарят не му остави време дори да си поеме дъх. Втурна се след него и го нападна още преди турчинът да разбере къде е противникът му. Удари го отдясно, посече гърба му, свали го от седлото и със следвашия удар го довърши.

Точно в този момент стрелата се заби в рамото му.

Удари го отзад, със силен, разтърсващ удар.

Конрад протътри крака напред, задвижен от инерцията на удара, а после бавно се завъртя.

Касим беше слязъл от коня си. Стоеше на десетина метра до него с арбалет в ръка. Хвърли го и изтегли ятагана си.

Конрад веднага разбра, че раната му е сериозна. Стрелата го беше уцелила в дясното рамо, в силната му ръка. Всъщност, в единствената способна ръка. Онази, която му бе необходима, за да размахва меча. Стрелата се бе забила в ключицата му, отприщвайки порой от болка и при най-дребното движение.

Болка, която той трябваше да игнорира, ако смяташе да се защитава.

Касим продължаваше напред, без да спира, приковал очи в Конрад. После крачките му се ускориха и той се хвърли върху рицаря.

Конрад се дръпна встрани, като отмести тялото си от пътя на вражеския ятаган и блокира удара. Последва звън на метал о метал. Ударът отекна през цялото тяло на Конрад и рамото му пламна от болка.