Оръжието на тамплиерите

- Няма що! - сряза го Tec. - Слушам лекция за тънкостите на историята и за големите провали на нашата демокрация от човек, който само преди няколко дни е отрязал главата на невинна жена, за да покаже колко е сериозен!

Той се обърна отново към нея, но този път в погледа му имаше нещо особено притеснително - нещо тъмно и мрачно, което очевидно беше събудено. Плъзна ръка върху бедрото ѝ и тя се стегна. Ръката му поседя така няколко секунди, след което я стисна лекичко и се дръпна.

- Ти си много привлекателна жена, Tec. Привлекателна и умна. Но наистина имаш нужда да поосвежиш малко знанията си по история - изрече той, без да откъсва очи от пътя. - Прочети за операция „Аякс". И докато четеш, провери какво е станало в утрото на 3 юли 1988 година!

Изражението му помръкна. Само споменаването на тази дата бе достатъчно, за да съживи тлеещите въглени на омразата в душата му. Задържа за малко погледа ѝ, а после отново се обърна към пътя.

- Мисля, че стигнахме - обяви иранецът, посочвайки напред. - А това трябва да е нашият човек. Да се надяваме, че си разбира от работата.

Tec проследи погледа му. На прашно кръстовище до малка сергия беше спрял джип „Чероки", а на него се беше облегнал човек, който изглеждаше доста нелепо в белите си панталони, дънкова риза и камуфлажна широкопола шапка. Абдулкерим, византологът, им махна с ръка.

Иранецът намали, спря и изгледа предупредително Tec.

- Внимавай! Не ми се иска да свършваш зле, разбра ли?

- Разбрах - кимна тя, като се постара тонът ѝ да изразява сарказъм, а не страх.

Абдулкерим определено си разбираше от работата.

Маркерите от бележките на инквизитора не бяха особено ясни и бяха свързани с природни забележителности, които времето - повече от седемстотин години - най-вероятно бе изтрило. Обаче този човек бе отлично запознат не само с региона и неговите уникални географски забележителности, но и с неговата история. А това му даде възможност да постави данните от инквизитора в подходящия исторически контекст - кои са били главните градове от онова време, къде са минавали търговските маршрути, кои долини са били населени и кои не - и да напипа следата, за която се говореше в Регистъра на тамплиерите.

И тримата се намираха в джипа на Абдулкерим. Предложението на византолога прекрасно устрои Захед, позволявайки му да се отърве от откраднатия и вече компрометиран лендроувър, който бе оставил зад една бензиностанция. Ранният час, в който тръгнаха, им позволи да покрият голяма част от търсения маршрут, а денят все още беше пред тях.

Слънцето беше почти в зенита си в безоблачното небе, когато Абдулкерим спря до стръмна пропаст и изключи двигателя. Пийнаха минерална вода, хапнаха домашни питки, а след това водачът им ги поведе надолу по тясна пътека, достигаща до дъното на долината - началото на каньона, в който според него се намираха гробовете на тамплиерите.

Каньонът ту се стесняваше, ту се разширяваше, виейки се на юг. От двете им страни се възправяха скали, високи над шестдесет метра, избелени от водите на отдавна пресъхнали реки. По това време на годината самият каньон беше сух и прашен, разнообразяван тук-там от туфи зелени храсти, тополови и върбови горички.

- За разлика от долините на север, тези тук не са били гъсто населени - обясни Абдулкерим. - Твърде на юг са, твърде близо до планинските проходи, използвани обикновено от мародерстващите банди по онова време. Тук няма да откриете много скални църкви или подземни градове. Те са в прохода Гьореме и долината Зелве.

- И ние така разбрахме - отбеляза Захед, оглеждайки невероятно красивия пейзаж около себе си. - Но ако тамплиерите наистина са се опитвали да стигнат до бреговете и едновременно с това да се пазят от газите, логично е да са се придържали към тези каньони, нали?

- Разбира се. Някои от тях са дълги петнадесетина километра. Отлично място за прикритие, но и за засада.

Разделиха се. Захед остана с Tec, а Абдулкерим отиде до другия край на каньона. Тръгнаха напред, оглеждайки земята за някой от знаците, за които споменаваше инквизиторът. Слънцето вече прежуряше. Дори и сенчестите места не бяха в състояние да предоставят хлад.

След около два часа слънцето се скри зад каньона и долината потъна в сянка. По пътя си срещнаха един-два скални параклиса - единични килии, издълбани в меката вулканична скала преди столетия, с фрески, изрисувани директно по стените. Но само това.

Докато по едно време византологът не извика:

- Елате!

Беше се навел и оглеждаше основата на скала, почиствайки я с ръкавицата си. Първоначално не стана много ясно какво точно бе събудило интереса му. Но после се видяха бледи знаци, изрязани в меката скала, поизтрити от ерозията на времето.

Кръстът, който в момента почистваше Абдулкерим, беше с височина около двадесет сантиметра. Разбира се, наоколо имаше множество други кръстове. Необичайно по-скоро беше мястото му - в основата на скала, без скална църква наблизо. Както и формата му. Раменете на кръста се разширяваха в края си - символ на няколко важни общества в човешката история, в това число и на тамплиерите.

- Може би е тук! - възкликна развълнувано историкът и продължи да почиства повърхността около и под кръста. Появиха се още вдлъбнатини в скалата - в началото едва различими, но с всяко бръсване на ръкавицата - все по-ясни.

Бяха букви, издялани набързо, с подръчни материали и средства. Но все пак букви, при това разбираеми.

Tec се приведе до историка и започна да чете думите, които тези букви оформяха - бяха три, подредени една под друга.

- Хектор... Мигел... и... - Вдигна очи към похитителя си. - Конрад!

36

Иранецът кимна свъсено. Вторачи се в издълбаната скала и отбеляза:

- Значи нашият тамплиер е погребан тук.

- И не само той! - светна лицето на Абдулкерим. - Трима са! - Отстъпи крачка назад и огледа земята под себе си. Точно под надписа се забелязваше лека издутина, докато всичко наоколо беше идеално плоско: - Може би седим над гроба на трима тамплиери!

Tec не му обърна никакво внимание. Осмисляше значението на находката. Един таен поглед към иранеца ѝ подсказа, че той прави същото.

Византологът изпадна в неловка ситуация. Не можеше да разбере защо клиентите му не се радват, както и очевидното напрежение, което се излъчваше от тях.

- Нали търсехте именно това? - попита той.

Tec отново го пренебрегна и се обърна към похитителя си:

- Щом той е погребан тук, значи това е краят на следата! - Поколеба се, чудейки се какво ли вещае заключението й за нея и за невинния турчин с тях. - Приключихме, нали? -допълни предпазливо.

Но иранецът не изглеждаше убеден.

- Кой ги е погребал тук? Знаем, че трима рицари са напуснали манастира. И са го взели със себе си. Какво се е случило с тях? Как са умрели? Кой ги е погребал? Кой е издълбал имената им в скалата?

- Има ли някакво значение? - обади се унило Tec.

- Разбира се, че има! Защото, ако е така, следата продължава към него! Ясно е, че някой си е тръгнал от това място, след като ги е погребал. Значи трябва да открием кой е бил той!

- Какво искате да кажете с това, че са „го взели със себе си" ? - плахо се обади Абдулкерим. - Какво са взели? И за какво изобщо говорите? Мислех, че търсите тази гробница! Какво още знаете?

Tec пак му обърна гръб и продължи разговора с похитителя си:

- Как да го направим? Та те са умрели преди седемстотин години! Единственото, с което разполагаме, са надписите на тази стена! Това е! Няма на какво да се опрем, за да продължим! Няма го нито в Регистъра на тамплиерите, нито в дневника на инквизитора! Това е краят на пътя!

- Не е краят! Нямаме представа какво е погребано тук! И докато не видим, проучването не е приключило. - Впи очи в нея и отсече: - Трябва да ги изровим! Нищо не ни гарантира, че то не е погребано с тях!

Tec обори глава. Този човек наистина не се отказваше лесно.

- Да ги изровим ли? - ококори се византологът. - Ние?!

- Някакви проблеми? - изгледа го Захед.

Турчинът се дръпна назад под тежкия му поглед.

- Не, никакви проблеми, така или иначе ще бъде направено. Но си има съответните процедури! Трябва първо да подадем молба до министерството, за да ни разрешат. Процесът е сложен и се съмнявам, че...

- Забрави за разрешението! - прекъсна го иранецът. - Ще го направим със собствените си ръце! Веднага!

- Сега? - зяпна от изненада Абдулкерим. - Не можете да направите подобно нещо! Законите са много строги по този въпрос! Не може всеки да копае където му скимне!

Захед сви рамене, бръкна небрежно в раницата и извади оттам тъмносив пистолет. Зареди го и го насочи в лицето на византолога.

- Обещавам ти, че ако ти си мълчиш, и аз ще си мълча! И продължи да държи оръжието на сантиметри от очите на турчина. Ситни капчици пот избиха по челото на Абдулкерим. Вдигна инстинктивно ръце и отстъпи още крачка назад, но терористът пристъпи напред и опря дулото в челото на нещастника.

- Копаем, виждаме какво има, тръгваме си. Никой и нищо няма да пострада. Става ли?

Абдулкерим уплашено закима.

- Хубаво - свали оръжието бомбаджията. - А сега, колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще се измъкнем оттук.

Пъхна автоматичния пистолет в колана си, а от раницата си извади нещо, увито в тъмнозелен брезент. Оказа се сгъваем уред за къмпинг - от едната страна имаше лопата, а от другата - кирка.

Подаде инструмента на Tec и подхвърли саркастично:

- Нали ти си експертът?

Тя неохотно го пое. А после на свой ред промърмори:

- С това надали ще стане бързо.

- Не се знае. Имаш си способен асистент, който няма търпение да ти помогне - усмихна се Захед. Обърна се към византолога и го подкани с жест. Човекът бързо кимна и се присъедини към Tec.

Двамата коленичиха един до друг и се вторачиха за момент в земята пред тях, осъзнавайки неизбежността на задачата си. А после се хванаха на работа.

С помощта на кирката Tec освободи най-горния пласт земя. Абдулкерим поемаше сухите буци и ги събираше на купчина. Не след дълго почистиха площ от около три квадратни метра, след което Tec задълба надолу.

Кирката удари на камък - не много голям, колкото топка за боулинг. Тя почисти пръстта около него, а Абдулкерим ѝ помогна да го извади. Разкриха се още камъни наоколо, както и други под тях - два плътни слоя камъни, покриващи онова, което беше под тях.

- Тези камъни не са дело на природата - отбеляза Tec. - Вижте как добре са подредени! Някой ги е сложил тук, за да запази телата от дивите животни.

- Хубаво - кимна Захед. - Значи костите все още трябва да са непокътнати.

И я подкани с очи да продължи. Tec и Абдулкерим заработиха в перфектен тандем - тя вадеше камъните, той ги поемаше и ги хвърляше зад себе си. По едно време обаче ритъмът ѝ бе нарушен от погледа на турчина към нея - въпросителен, разтревожен поглед.

Беше забелязал колана с бомбата под широката ѝ риза.

Тя го погледна с присвити очи и едва забележимо му направи знак с глава да не се обажда. Надяваше се похитителят ѝ да не е забелязал реакцията на турчина. Дори и да я беше забелязал, той не каза нищо. Абдулкерим стисна челюсти, кимна ѝ в знак на съгласие и двамата продължиха.

Не след дълго камъните бяха извадени и кирката заора отново в меката пръст. А после се появи и първата кост - лакътната. Последваха по-дребни костици, а след това се очерта и самата ръка - лява ръка.

От този момент нататък Tec продължи работата си още по-внимателно, с пръсти.

Скоро пред тях се разкри и целият скелет. Костите бяха станали тъмнокафяви от цвета на почвата в региона. Но освен тях нямаше нищо друго - не че Tec очакваше да открие нещо след седемстотин години. По едно време пръстите ѝ попаднаха на някакви медни катарами - единствените останки от колан, и на ботуши с отдавна изядена кожа. Съдейки по определени белези, тя заключи, че скелетът най-вероятно е на мъж.

- Няма нищо друго, което да ни подскаже кой е този човек - отбеляза тя, изправи се и изтри чело с ръкава на ризата си. Чувстваше се на ръба на силите си - тази задача бе изчерпала и последното, което ѝ бе останало след безсънната нощ. Освен това коланът с бомбата подпираше ребрата ѝ и се забиваше в плътта ѝ при всяка нейно движение. Но тя знаеше, че не може да направи нищо по този въпрос.

Иранецът застана до нея, оглеждайки останките. Погледна часовника си и отсече:

- Окей, добра работа. Продължавайте!

Tec поклати презрително глава, пийна малко вода от манерката на турчина, падна на колене и продължи да копае.

Около час по-късно двамата с византолога откриха останките на още един труп. Tec провери от двете страни на общия гроб, но не откри нищо. Там нямаше и пластове камъни, което потвърждаваше, че никой друг не е погребан - или най-малкото до скелетите. Което означаваше, че следата им беше изстинала.

Изправи се, обляна в пот, и се облегна на скалата зад гърба си. Абдулкерим разрови раницата си и сподели с нея последното си парче меден сладкиш. Тя задъвка с наслада мекото тесто, усещайки автоматично ефекта на сладкото върху изтощеното си тяло.

- Две тела, а не три - обади се иранецът. - Но имената на гроба са три. Което повдига редица въпроси, не мислите ли? - И я фиксира с лека усмивка.

Тя беше твърде уморена, за да играе игрички. Но все пак трябваше да каже нещо.

- Например - кои точно са тези двамата ли? Е, ако ти се играе на „От местопрестъплението", моля, заповядай! Теренът е твой!

Той продължи да я наблюдава със същото развеселено изражение.

- О, хайде, Tec! Това ли е най-доброто, на което си способна?

Абдулкерим се намеси в нейна защита:

- Но това са скелети на седемстотин години! Как бихме могли да разберем на кого точно са?

Иранецът я изгледа предупредително.

- Tec!

Каза го така, сякаш вече знаеше. По гърба на Tec преминаха студени тръпки, представяйки си последиците от повторното ѝ уличаване в лъжа. Предаде се, макар да продължи да се пита какво ли е успял да изтръгне иранецът от Джед.

- Не мисля, че някой от тези тук е Конрад - промърмори тя.

- Защо? - изгледа я Абдулкерим.

Тя погледна похитителя си. Той ѝ даде одобрението си.

- Тези скелети... пълни са. И двата.

- И? - изгледа я неразбиращо византологът.

- Конрад е бил ранен в битката при Акра. При това много лошо. - Още докато изричаше тези думи, тя си даде сметка какво означава за нея фактът, че търсенето им всъщност не беше приключило. - Нито един от тези двамата не е Конрад!

37

Кападокия, май 1310 г.

Първата нощ прекараха в тясна долина, малко по-надолу от манастира. Устроиха лагера си около висок правоъгълен камък с кръстове и някакви други знаци, издълбани в него. Поеха на път рано на другата сутрин. Първи яздеше Хектор, Конрад беше доста след него с тежко натоварената каруца, а Мигел бе далече зад тях, покривайки гърбовете им. И тримата бяха наясно с опасностите, дебнещи по тези места, и нямаха търпение по-скоро да стигнат до южната област.

Конрад все още не беше решил какъв би трябвало да е следващият им ход. Всичко се бе развило твърде бързо и никога не му бе хрумвало, че ще му се налага да взема подобни решения. Например - къде да скрият товара си. И как да използва съдържанието му, за да принуди папата да освободи техните братя и да свали обвиненията срещу техния Орден.

Можеше да го закара във Франция. Сега папата, който беше французин, се намираше в Авиньон. Хвърлените по затворите тамплиери също бяха във Франция, както и техният главен палач - крал Филип. Значи всеки опит да преговаря с папата трябваше да стане там. Но Франция беше опасно място. Кралските войници бяха навсякъде. С подобен товар би било изключително трудно да се придвижват наоколо, а и Конрад не беше сигурен на кого може да се довери.

Другият вариант беше Кипър. Там имаше приятели, а и на острова се бе установила малка франкска общност. Значи можеха да закарат сандъците там, да остави Хектор и Мигел да ги охраняват, а той да замине за Франция сам, за да преговаря с папата. Ала и в двата случая първото, което трябваше да направят, бе да се доберат до някое пристанище, най-добре до онова, до което стигнаха, когато напуснаха Кипър - Корикос. Изборът му беше добър и в друго отношение - щом прекосят Таврийските планини, щяха да се озоват в арменското царство Киликия, което беше християнска територия.

Единственият проблем бе, че се придвижваха твърде бавно. Старата каруца ги бавеше. Двата впрегатни коня едва успяваха да тътрят тежкия товар. Допълнителната трудност идваше от това, че рицарите трябваше да избягват лесните пътища, за да не се сблъскат с някоя орда гази. Каменистият терен и гъстите гори, през които минаваха, още повече затрудняваха пътуването.

Към края на следващия ден бяха стигнали до широка равнина, простираща се далеч напред до планинската верига, която трябваше да преминат. Откритото пространство пред тях не им предоставяше никакви възможности за прикритие.

Другият вариант бяха дългите и тесни каньони, прекосяващи равнината. С товара, който пренасяха, евентуална среща с мародерстващите орди щеше да завърши със сигурно поражение за тях. Затова тримата решиха да изберат пътя през каньоните. Устроиха си лагер в началото на един от тях, който прецениха като най-добър, използвайки за прикритие няколко необичайни скали.

Изборът им беше напълно разумен.

Само дето заплахата дойде от друго място.

Първата стрела ги удари на следващата сутрин, два часа след потеглянето им от лагера. Водеше Хектор. Затова първата стрела удари него. Заби се достатъчно дълбоко под дясното му рамо, за да стигне до дробовете му. Следващите две се забиха в коня му. Хектор продължи да се държи, но животното се строполи в агония.

Конрад забеляза двамата стрелци на върха на каньона и дръпна бързо юздите на коня си, за да се завърти, очаквайки поредната изненада. Не грешеше. Към тях се носеха четирима ездачи, които той веднага позна. Търговецът, синът му и двамата помощници, които бяха взели с тях.

Стомахът му се сви. Знаеше, че Мехмед е алчен, но нали бяха положили допълнителни усилия да прикрият следите си - задача, с която се занимаваше Мигел. Очевидно не се бяха справили добре.

Преди двадесет години Конрад въобще не би се поколебал да се хвърли срещу тях. С ризница и шлем, с копие, меч и брадва, и с добре защитен кон, всеки рицар тамплиер би се справил безпроблемно с четирима врагове. Но днес нещата стояха различно.

Онова беше преди двадесет години. А това беше сега. След Акра, където изгуби ръката си, отсечена от мамелюкски ятаган точно през китката. Никога не бе изпитвал такава болка, когато лечителят запечата раната му с нажежено острие на меч. Докато корабът отнасяше него и братята му далече от Акра, той бе кръжал на прага на смъртта дни наред. Незнайно как, животът някак си го намери и го измъкна от лапите ѝ.

По време на дългото си възстановяване в Кипър се утешаваше с факта, че поне е лявата, а не дясната, с която държеше меча. Не че това бе особено успокоение. Знаеше, че никога повече няма да може да бъде воинът, който някога е бил. А след това откри един кипърски ковач, който предложи да му помогне. Изработи му медна протеза, която пасваше перфектно на чуканчето на ръката му, придържана от кожени ремъци. Беше красиво изработена и имаше пет свити, неподвижни пръста, позволяващи му да изпълнява обикновени задачи, например да държи юздите на коня, да вдигне чаша вода, да носи щит или да смаже челюстта на някой, който си го просеше.

И все пак сега той знаеше, че шансовете не са на негова страна. Те намаляха още повече, когато поредната стрела се заби в гърба на Мигел и го изхвърли от коня.

Конрад изтегли ятагана си, когато Мехмед, Касим и другите двама се спуснаха към него. Той замахна с ятагана си, описа широка дъга и отвори огромна рана в лицето на единия наемник, но вторият го прониза в бедрото, хвърли се върху него и го събори от коня му.

Конрад се строполи на земята. Ръцете му омекотиха падането, но изгубиха ятагана. Той се изправи бавно на крака и огледа обстановката през замъглени очи. И тримата рицари бяха вече свалени - Хектор, заклещен под ранения си кон; Мигел, макар и вече на крака, едва задържащ се изправен; и Конрад, накуцващ, с кървящ крак. Вдигна глава точно навреме, за да види как търговецът и синът му се носят към него.

Касим беше първи. Конрад се огледа за нещо, което би могъл да използва като оръжие. Не видя нищо, а и нямаше време да измисля каквото и да било. Тялото му реагира инстинктивно и просто подскочи високо нагоре, докато турчинът профучаваше покрай него. Металната му ръка пое острието на ятагана, а здравата сграбчи колана на ездача и го свали на земята.

Паднаха и се затъркаляха в истинска плетеница от ръце, лакти и крака. Но това беше битка с предизвестен край. Един ритник към зейналата в бедрото му рана бе достатъчен, за да го постави на колене. Удар с лакът по челюстта го залепи за земята. В устата му отново се появи познатият метален вкус на кръвта - спомен от отдавна отминала епоха, която също бе завършила с поражение.

Вдигна очи. Мехмед бе слязъл от коня и вървеше към сина си, който се пъчеше гордо над победения си противник. Зад тях Конрад зърна Мигел, който лежеше мъртъв в краката на другите двама ездачи, а още по-нататък - безжизненото тяло на Хектор.

- Казах ти, че тези територии са опасно място - изкиска се търговецът. - Трябваше да ме послушаш!

Конрад седна на земята и заплю с кървава храчка ботушите на Касим. Той дръпна вбесено крака си и тъкмо се канеше да го срита, когато гласът на баща му го спря.

- Недей! - заповяда Мехмед. - Трябва ми буден!

Изгледа свъсено сина си, а после насочи очи към нещо в другия край на каньона, усмихвайки се доволно.

Конрад проследи погледа му. Стрелците се бяха смъкнали от върха на каньона и връщаха каруцата. Търговецът ги повика, а на рицаря рече:

- Значи така се отнасяш с ортаците си? За дребния кяр ме каниш, а когато се появи нещо голямо, решаваш да го задържиш за себе си и ме прогонваш като досадна конска муха!

- Това не е по твоята част - изсумтя Конрад.

- Щом струва нещо, значи е по моята! - отсече турчинът и се запъти към каруцата, за да разгледа товара ѝ. - А нещо ми подсказва, че струва доста парици!

Качи се на каруцата и направи знак на двамата мъже да отворят първия сандък. Погледна вътре и се обърна слисан към Конрад:

- Какво е това?

- Казах ти, че не е по твоята част - повтори рицарят.

Мехмед изрева няколко заповеди, размахвайки ръце. Помощниците му се задействаха и бързо отвориха и останалите два сандъка. Изражението му се смрачи още повече.

Скочи от каруцата, втурна се към Конрад и го срита на земята. Измъкна голям нож от колана си, приведе се, дръпна косата на рицаря назад и опря острието във врата му.

- Какво е това съкровище?

- Без никаква стойност за теб!

- Казвай какви са тези неща? Защо толкова много ги искаше?

- Да се продъниш в ада дано! - изкрещя рицарят и скочи като развита пружина. С едната си ръка изби ножа на търговеца, а другата, металната, заби в лицето му.

Турчинът падна по гръб. От носа и устата му рукна кръв. Конрад се хвърли върху него, но в този момент се намеси Касим и заедно с наемниците го измъкна от баща си, поваляйки го на земята.

Конрад се огледа безпомощно. И видя как синът на търговеца се приближава с насочено към него острие, подготвящ се за финалния си удар. Рицарят се стегна, за да даде последен отпор. Но не беше това, което очакваше. Касим нито го наръга, нито преряза гърлото му. Вместо това се приведе, приклещи с коляно жертвата си, а след това сряза кожените ремъци на протезата му и я изтръгна от ръката му. Вдигна я тържествуващо като отрязан скалп и я показа на останалите.

Търговецът се изправи бавно на крака и се олюля, плюейки кръв.

- Инатливо копеле си беше и такова ще си останеш! - просъска бясно.

Касим вдигна кинжала си и се приведе отново над Конрад.

- Ей сега ще накарам неверника да проговори! - извика той.

Търговецът вдигна ръка и го спря.

- Не! Няма смисъл. И без това ще ни излъже. Освен това нямаме нужда от него. Онова, дето е в сандъците, очевидно струва много пари. Сигурен съм, че в Кония все ще намерим някой, който да ни каже какво е!

- Ами неверникът?

Търговецът се огледа смръщено. В пустия каньон цареше тишина, нарушавана единствено от стоновете на ранения кон на Хектор. Слънцето се бе вдигнало високо в небето и прежуряше. После вдигна очи към небето.

Конрад проследи погледа му и видя там три кръжащи лешояда, предвкусващи обилната плячка. След това Мехмед погледна към окървавения кон, обърна се към сина си и по лицето му се разля крива усмивка.

Конрад автоматично разбра какво го очаква. И му се прииска да бе загинал като другарите си - от стрела.

Жегата беше непоносима. При това не само заради слънцето.

Беше заради коня.

Конят, в който го бяха зашили.

Бяха разрязали корема на умиращия кон на Хектор, бяха извадили по-голямата част от вътрешностите му, а след това бяха натъпкали вътре Конрад, след което го бяха зашили. Бяха го сложили по гръб, като главата му стърчеше от ануса на животното. Ръцете и краката му също стърчаха от дупките, които турците бяха изрязали. И с изключение на чуканчето на лявата му ръка, те бяха завързани за колове, забити в земята.

Оставиха го така, разпънат насред каньона.

Беше непоносима жега. Но по-непоносима от нея беше вонята. И насекомите.

Земята около него беше покрита с кръв и вътрешности, гниещи на слънцето. И макар че търговецът и хората му все още се забелязваха в другия край на каньона, мухите и осите вече бяха накацали по него и по труповете на неговите братя. Отворените рани по лицето и устата му им осигуряваха невиждан пир.

И това беше само началото.

Същинската агония щеше да настъпи с трите лешояда, които кръжаха над него. Те ще кацнат, ще забият ноктите си в трупа на коня и ще започнат да късат месото с острите си клюнове. Накрая ще пробият кожата и ще продължат угощението си с тялото на Конрад - хапка по хапка, разяждайки плътта му, докато не достигнат и до вътрешните органи.

Конрад знаеше, че смъртта няма да настъпи бързо.

Беше чувал за тази форма на скафизъм и преди - от старогръцката дума „скафе", което означаваше „съдове". Имаше и други варианти на тази екзекуция, кой от кой по-отвратителен от предишния. Най-големи любители на скафизма, разбира се, бяха персите, а след тях и турците. Конрад осъзна, че в случая има късмет с лешоядите - в региони, където единствено насекомите се хранеха с плътта на жертвите, смъртта отнемаше дни, дори седмици.

Вдигна очи към лешоядите. Знаеше, че нямаше да кръжат още дълго. И се оказа прав.

Два от тях се спуснаха един след друг и накацаха върху трупа на коня, а третият си избра трупа на испанския рицар. И тутакси се заеха с разкъсването на плътта, сякаш не бяха хапвали седмици наред. Конрад се опита да се раздвижи, за да ги прогони, но действията му бяха ограничени от коловете. Птиците продължиха преспокойно с угощението си. А после една от тях, по-близката до главата му, се загледа изведнъж в него и реши да похапне от очите му.

Рицарят замята отчаяно глава, обаче лешоядът си знаеше работата. Разтвори острата си човка и се приготви да я забие. Точно в този момент нещо профуча и се заби в лешояда - твърде бързо, за да разбере какво е, и твърде внезапно, за да осъзнае какво става.

Хищната птица падна на земята. Но вторият лешояд дори не потрепна. Само се намести, за да заеме мястото на умрелия си побратим. Но се чу ново профучаване и вторият лешояд също падна - този път по-близо, като даде възможност на Конрад да види какво става.

Лешоядът беше пронизан от стрела.

Извъртя глава. Сърцето му биеше лудо. Опитваше се да види кой е там, кой спаси живота му.

И после я видя, тичаща към него, с арбалет в ръце.

Майсун!

Видя я как се спуска към него, как пуска арбалета си и вади голям кинжал. И тогава третият лешояд тупна върху гърдите му. Но Майсун вече беше във въздуха. Сграбчи главата на хищната птица и клъцна врата ѝ с кинжала си.

От челото ѝ капеше пот, очите ѝ святкаха решително. Разгони мухите и осите от него, сряза връзките, които държаха ръцете и краката му към коловете, а след това се зае да го освободи от злокобния му ковчег. Наблюдаваше я как умело разрязва шевовете, сбърчила чело.

Още не можеше да повярва, че тя е тук, че всичко това е истина. Не можеше да повярва дори и когато тя му помогна да се измъкне от трупа на коня и да се изправи на крака.

Застана, олюлявайки се, пред нея. От тялото му се стичаха кръв и вътрешности.

- Как... Какво правиш тук?

Ъгълчетата на устните ѝ се извиха закачливо, когато отговори:

- Спасявам ти живота.

Усмихна се, макар че устните го боляха.

- Как се озова тук?

- Проследих ви. Теб, брат ми, баща ми. Следих ви през целия път от Константинопол насам.

Беше му необходимо малко повече от обичайното време, докато формулира следващата си мисъл:

- Но защо?

- Чух ги да говорят. Подозираха, че си тръгнал за нещо голямо. И че няма да искаш да го делиш с тях. Затова решиха да си го вземат изцяло за себе си. Исках да те предупредя, но не можех да се измъкна от нас. Знаеш как се отнасят към мен.

- Но те са... брат ти, баща ти!

Тя сви рамене и отсече:

- Това не им пречи да са лоши хора. Знаех, че ти няма да предадеш без бой онова, за което си тръгнал. Но знаех и докъде могат да стигнат те, за да го откраднат!

- Значи ги проследи... заради мен?

Тя задържа погледа му за момент, след което кимна:

- Ти би сторил същото за мен, нали?

Искреността и простотата на отговора ѝ разтърсиха душата му. Разбира се, че би сторил същото за нея. Въобще не се съмняваше в това. Между тях открай време имаше неизречени чувства. Но дори и в най-смелите си мечти не бе допускал, че тя ще рискува живота си заради него.

Майсун му подаде един кожен мях и кимна:

- Имаш нужда от вода. Пий!

Той надигна меха и отпи продължително.

- И за какво беше всичко това? - обади се по някое време тя. - Какво търсеше в онзи манастир?

Той ѝ върна меха с вода, загледа се за момент в нея, поведе я към сянката на скалата, приседнаха и ѝ разказа всичко. От самото начало. Цялата истина.

За зараждането на Ордена. За задачата на Пазителите. Как в началото всичко е вървяло добре. Как после се е объркало. За Еверард и неговите хора в Константинопол. За поражението при Акра. За изчезването на галерата „Фалкън Темпъл". За пропилените години в Кипър. За коварството на френския крал. За петък тринадесети. За повторния му живот в Константинопол. За срещата с нея. За мечовете. Манастира. Текстовете. Засадата.

Да ѝ разкаже цялата истина, бе най-малкото, с което можеше да ѝ се отблагодари.

През цялото време тя слушаше внимателно, като го прекъсна само два пъти, за да си изясни нещо. А когато разказът му свърши, двамата задълго потънаха в мълчание - тя осмисляше фактите, които научи, а той оценяваше настоящата ситуация и се опитваше да реши какъв да бъде следващият му ход.

Майсун забеляза как разтрива чуканчето на лявата си ръка и подхвърли:

- Взеха ли ти я?

- Да - кимна той.

Тя се загледа мълчаливо в него.

- Знам какво си мислиш.

Той въздъхна и потвърди:

- Да. Трябва да се опитам да си върна товара.

- Те са шестима, а ние - само двама.

Той вдигна чуканчето си и насмешливо отбеляза:

- Един и половина. Няма да е зле да си прибера и ръката. - Замисли се и допълни: - Баща ти спомена, че ще закарат сандъците в Кония. Знаеш ли къде е?

- Разбира се. Ние сме оттам. Там съм израснала.

- Далече ли е оттук?

- На четири дена езда оттук. Може би на три при бърз галоп.

- Те обаче няма да стигнат толкова бързо с тази тежка каруца. Ние ще бъдем по-бързи от тях. Освен това ще им се наложи да си намерят подслон за през нощта, далече от хорските очи. Но първо те моля да ми помогнеш да погреба приятелите си.

- Налага се да действаме бързо. Не ми се ще да им даваме голяма преднина.

- Кой, ние ли?

Тя го изгледа саркастично:

- Да не би да си забравил, че именно аз ти спасих живота?

- Но те са твоето семейство!

- Не знаеш всичко за мен! Ако го знаеше, щеше да ме разбереш. - Тонът ѝ беше такъв, че не оставяше място за спорове. - Хайде, да не губим повече време! Можем да говорим и по пътя! Но ще трябва да яздиш в посока, обратна на вятъра спрямо мен, докато не се изкъпеш!

- Но те взеха конете ни! Не мога да яздя в посока, обратна на вятъра, щом ще бъдем на едно седло!

Тя го стрелна с очи и рече:

- Доведох два коня. В случай че някой от тях пострада. Пътят от Константинопол дотук не е никак лесен.

Конрад кимна усмихнато, после се загледа в Хектор и каза:

- Хектор е горе-долу колкото мен. Ще взема неговите дрехи, докато не намерим река, за да се изкъпя.

С помощта на кинжала двамата изкопаха правоъгълна дупка в земята - в основата на скалата. Поставиха телата на Мигел и Хектор едно до друго, а след това ги покриха с два пласта камъни, за да ги предпазят от лешоядите и другите хищници, които бродеха наоколо. Накрая покриха камъните с пръст. С острието на кинжала Конрад издълба имената им в скалната стена до гроба, а над тях постави и тамплиерския кръст.

После приседна и се загледа в подравнената земя и знаците в скалата. Не беше най-подходящият гроб, който заслужаваха братята му, но беше най-доброто, което в момента можеше да стори.

Доловила скръбта му, Майсун изрече тихо:

- „Може и да изглежда край, може и да изглежда залез, но всъщност е зора. Защото, когато гробът прихлупи тялото ти, освобождава душата ти!"

Той я изгледа неразбиращо.

- Руми - каза тя.

Той продължаваше да не разбира.

- После ще ти обясня. Хайде!

- Добре - кимна той. Погледна гроба за последен път, но преди да тръгне, изряза и своето име върху скалата. Под техните имена.

Сега беше ред на Майсун да го погледне въпросително.

- В случай че още някой реши да ме търси - поясни той. После яхнаха конете и напуснаха каньона, навлизайки в равнината. Поеха по следата, оставена от кервана. През първия ден не успяха да стигнат кой знае колко далече. Слънцето вече клонеше към заник, когато стигнаха до малък поток, виещ се през гористи хълмове. Мястото беше идеално за нощуване. Знаеха, че на следващия ден бързо ще настигнат каруцата.

Конрад влезе в бистрата вода и се остави на пречистващата ѝ сила. Докато се къпеше, се размисли за последните няколко дни и за капана, в който го бе захвърлила съдбата. Ала не му остана много време да размишлява по този въпрос. Майсун, която съблече робата си и влезе при него в потока, запрати мислите му в съвсем друга посока. И точно тук и сега той реши, че няма да страда повече от угризения за отдавна отмрели обети и правила за целомъдрие.

Придърпа я към себе си и започна да я целува трескаво. А после зарови себе си в нея, а заедно с това зарови и последните остатъци от живота си като воин монах.

В този момент монахът умря.

Остана само воинът.

38

- Ръцете. Тук са и четирите - промърмори Tec. - Нито един от тези двама мъже не е Конрад. Той не е умрял тук.

Абдулкерим я изгледа слисано.

- Тогава защо името му е издълбано на скалата?

Tec не отговори. Отпусна се на земята, хвана се за главата и се опита да се изолира от света. Поне за миг. Искаше ѝ се да се махне от всичко това. Да си бъде вкъщи, в Ню Йорк, с дъщеря си и майка си. Да прекарва дните, изпълвайки екрана на лаптопа си с думи, а нощите - свита до Шон, с чаша бяло вино в ръка.

Никога досега обикновеното ежедневие не ѝ се бе струвало толкова привлекателно. Запита се дали някога отново ще може да се наслаждава на това спокойствие.

- Tec? Приятелят ни ти зададе въпрос.

Равният глас на иранеца я захвърли обратно в пустия каньон. Тя вдигна замаяно очи, опитвайки се да събере мислите си.

- Защо името на Конрад е на стената ли? И откъде, за Бога, да знам?

- Помисли! - изсумтя иранецът.

Стените на каньона започнаха да я притискат. Запита се има ли смисъл да продължава да му помага. Съмняваше се, че той ще я пусне, ако удари на камък. Но в момента не можеше да измисли какво да прави. Мозъкът ѝ отказваше.

- Нямам представа - отговори тя.

- Помисли! - повиши предупредително глас иранецът.

- Наистина не знам! - тръсна глава тя. - Само Бог знае какво е станало тук преди седемстотин години! Не можем да бъдем сигурни дори че тези два скелета са на другите двама тамплиери!

- Добре. Да разгледаме възможностите.

- Окей - сви рамене тя. - Ако това наистина са костите на рицарите, които са тръгнали към манастира с Конрад, то тогава той е единственият, останал жив. Погребал е приятелите си тук и е издялал имената им върху скалата. Включително и своето.

- И за какво му е било да го прави?

- За да накара всички, които биха тръгнали да го търсят, да се откажат. За да го мислят за мъртъв.

- Напълно логично, ако наистина е носел нещо важно.

- Може би - изсумтя Tec. - Обаче то не е тук, нали? И ако не е умрял тук, значи би могъл да бъде навсякъде....

- Ами ако е потърсил убежище в християнските общности на север - отбеляза замислено иранецът.

В този момент Tec забеляза нещо с периферното си зрение - дребна, но осезателна промяна в изражението на византолога.

Иранецът също го забеляза.

- Какво? - изгледа го той.

- О, нищо - смотолеви Абдулкерим.

Ръката на терориста полетя толкова бързо, че нито Tec, нито турчинът я забелязаха. Византологът се стовари на земята сред облак червеникав прах.

- Няма да повтарям въпроса си!

Разтреперан, Абдулкерим не посмя да мръдне от мястото си. Само вдигна очи към Захед и колебливо изрече:

- Може и да има нещо. Недалече оттук. - Обърна се към Tec и добави: - Знаеш ли коя ръка на Конрад е била отсечена?

- Лявата. Защо?

- Има една фреска сред стенописите на една скална църква. В долината Зелве. Църквата е в руини, като всички останали, но... рисунката е оцеляла. На един мъж, воин. На човек, когото тукашните селяни са уважавали.

- И какво общо има това с Конрад? - намеси се иранецът.

- Воинът, изобразен на стенописа, е наречен „единствената истинна ръка", отблъскваща езичниците. Едната от ръцете му се вижда, но другата липсва - лявата. Досега винаги съм възприемал израза като метафора, като поредната легенда от периода на кръстоносните походи. - Замълча, а след това бавно добави: - Мъжът е заровен в криптата на църквата. Може би той е вашият Конрад.

- „Единствената истинна ръка" - повтори иранецът и погледна към Tec. - За мен ще бъде удоволствие да разгледам тази църква!

Конят на Райли наближи ръба на една скала. Склонът под нея беше покрит с дива лавандула и бадеми, а отдолу се простираше обширна равнина. В далечината се виждаха планините. Спря, за да си поеме дъх. Старият кон също имаше нужда от почивка.

Извади картата и се опита да я открие. Долината представляваше плато, затворено между вълнообразни скални формации и изпъстрено с борови горички, кайсиеви градини и лозя. Райли насочи вниманието си наляво, към региона, отбелязан от Tec на картата. Видя тъмните отвори на няколко каньона, прорязващи долината, но не забеляза никакви признаци за живот.

А после зърна нещо.

Някакво раздвижване на около километър от него, в края на един от каньоните. Извади бинокъла си.

Бяха далече, но той веднага разпозна силуетите. Бяха те - Tec, терористът и непознат мъж, когото Райли не беше виждал до този момент.

Тримата се насочиха към малка горичка, където ги чакаше бежов джип. Загледа се в третата фигура, питайки се дали е приятел, или враг, а после видя как се качват в колата. Непознатият седна зад волана, Tec - до него, а иранецът - на задната седалка. В подредбата им нямаше нищо, което да му подскаже дали непознатият е съучастник на терориста, или е местен водач. Потеглиха в посока, обратна на неговата. А той се намираше на около километър от тях, на гърба на уморен до смърт кон.

Пришпори коня и започна да вика, за да го накара да се раздвижи. Умореното животно неохотно направи опит да набере скорост, като се разцвили в знак на протест, но в крайна сметка заслиза надолу по хълма. Райли се опита да не изпуска от очи джипа. Веднага щом стигнаха на равното, той насочи животното надясно, решил да сече по диагонал, но все още изоставаше с неколкостотин метра от джипа. А после видя, че стига до тесен път и поема по него. Сърцето му се сви, когато осъзна, че няма начин да го настигне.

Когато стигна до пътя, джипът вече беше изчезнал. Но за сметка на това срещу него се носеше разнебитен пикап, скърцащ под тежестта на планина от дини.

Пикапът наду клаксон, но той дръпна юздите на коня и блокира пътя.

Няколко секунди по-късно агент Райли отново беше на път, носещ се след изчезналия бежов джип в компанията на планина от дини.

39

Долината, в която се катереха, беше много различна от каньона, където бяха открили гроба на тамплиерите. Беше по-широка, а по края беше обсипана със странни струпвания на огромни розово-бели каменни конуси и кулички. Приказни комини изпъстряха долината. Полегати склонове се издигаха нагоре към площадка от вертикална туфа. И сякаш долината не беше достатъчно странна, но дойде и каньонът, през който сега минаваха.

Накъдето и да се обърнеше, Tec зърваше тъмни отвори в надвисналите от двете им страни скали. Това беше един от трите успоредни каньона, някога приютявали древното селище Зелве. Стените му изобилстваха от жилищни помещения, отшелнически килии, църкви и манастири. От най-тесния „приказен комин" до извисяващите се до небето склонове нямаше нито едно парче равна скала, в която да не беше изтърбушен поне един малък прозорец. Регионът беше пълен със скални убежища, чиито стени съдържаха истински образци на византийското изкуство.

Още от ранните дни на християнството Кападокия е била люлка на православието, сравнима единствено с Константинопол. Само двадесет години след разпъването на Исус Христос в нея проповядва самият Павел от Tapс. Кападокия скоро се превръща в убежище за първите последователи на кръста, бягащи от римляните.

Подобният ѝ на лабиринт пейзаж предоставя естествена защита от опасностите. През IV век Василий Велики - епископ на недалечния град Кайсери и един от така наречените „Кападокийски отци основатели", донася от Египет идеята за монашеството. Монасите колонизират региона като къртици, изграждайки всевъзможни постройки - от единични килии в широки по десет крачки скални колони до огромни скални църкви с великолепни фрески и многоетажни манастири, достигащи до върховете на скалните стени.

Издълбаването не остава само над земята. С настъплението на монголите и мюсюлманите то продължава и под земята. Кападокия е изпъстрена с десетки подземни градове, някои от които датиращи още от времето на хетите. Голяма част от тези градове остава неизследвана и до ден днешен. Някои от тях се простират на десетки нива под земната повърхност - обширни лабиринти от тунели, жилищни помещения и складове. С гениално измислените си въздушни шахти и еднотоновите „воденични камъни" на входовете за отбиване на враговете, те служат за убежища на цели християнски общества. Така, въпреки беснеещите по повърхността орди, православното население успява да се задържи в долините и да изкара необезпокоявано столетия наред и при селджукските, и при османските турци.

Ироничното е, че християните са прогонени от Кападокия едва през 1923 година. След споразумението за принудително репатриране, последвало четиригодишната война между Турция и Гърция, местното православно население е изселено в Гърция, а на негово място в долината се заселват мюсюлмани. От този момент нататък повечето църкви и манастири се превръщат в пленници на стихиите, както и в обект на забрава и вандализъм - тъжен край на последната връзка със славната Византия, оцеляла хиляда и петстотин години.

Докато се движеха между гората от деветметрови скални колони, на Tec ѝ беше трудно да си представи, че този каньон някога е бил обитаван от човешки същества. Изтощеното ѝ съзнание възприемаше пейзажа като място, подходящо по-скоро за тролове и духове.

Мъглата в главата ѝ беше разкъсана от гласа на Захед.

- Къде са туристите? - попита той Абдулкерим. - Това място е като призрачен град.

Въпреки че долината се водеше национален парк, не бяха срещнали повече от три-четири групи от по няколко души.

- Този каньон, както и другите два от двете му страни, бе обявен за опасен още преди години - обясни византологът. - Пещерите наоколо се рушат. Жителите бяха преместени в друго селище, на няколко километра оттук.

- Е, колкото по-малко, толкова по-весело - отбеляза Захед, оглеждайки обстановката. - Още много ли ни остава?

- Почти стигнахме.

Няколко минути по-късно излязоха от каменното село и спряха пред висока скала. Слънцето вече беше по-ниско и къпеше лунния пейзаж около тях в нюанси на розовото и синьото.

- Това е! - обяви византологът.

Не изглеждаше нищо особено, докато водачът им не посочи нагоре. Десетина метра над главите им се виждаше квадратна дупка в скалата - отворена стая или част от стая.

- Външната стена на църквата се е срутила преди няколко века - обясни Абдулкерим. - Отнесла е също така и входния тунел, и стълбите, които водят до него.

- Тогава как ще стигнем дотам? - попита Захед.

- Оттук - каза турчинът и ги поведе към стълбите, издълбани в мекия вулканичен туф.

- Моля! - разпери ръце иранецът.

Абдулкерим влезе първи, следван от Tec и Захед. Хванаха се за ронещата се стена и се изкатериха на малка тераса. Оттам, по стръмни, рушащи се стъпала, стигнаха до откритата голяма стая. Нямаше никакви перила. Подът завършваше директно в пропастта.

Турчинът ги преведе през тясна врата и включи фенерчето си. Помещението, в което се намираха, беше изненадващо обширно - дълго около дванадесет метра и широко шест. От двете му страни се простираха пътеки, отделени от кораба с колони, които в дадения случай изпълняваха чисто декоративна функция, тъй като бяха издялани от самата мека скала.

- Стенописът е насам - каза Абдулкерим и ги поведе навътре в църквата. - Погребалната камера е точно под нас.

Tec го последва, без да откъсва очи от византийските фрески, покриващи всеки сантиметър от стените и таваните. Забеляза множество сцени от Новия завет, с които бе запозната, както и други, вероятно местни - примерно изображение на Константин Велики и майка му Елена, държаща „Истинския кръст", на който е бил разпънат Исус и който тя е намерила в Йерусалим през 325 година.

Стените бяха покрити и с по-смущаващи образи, например чудовище с три глави и тяло на змия. Далеч по-смущаващ обаче беше фактът, че очите, а често и лицата на тези икони бяха изстъргани от мюсюлманските нашественици. Те са били убедени, че по този начин убиват самия човек. За щастие фреските в по-горните части на стените и тези по таваните бяха непокътнати.

Абдулкерим спря в другия край на църквата и насочи фенерчето към един стенопис високо в купола на една от нишите - изящно изображение, изработено в бледи нюанси на червената охра и зеленото, и най-важното - непокътнато от ръцете на мюсюлманите. Представляваше изправен мъж, биещ се с четирима други. Не носеше нито шлем, нито ризница. Нямаше и кон. Зад него се виждаха неколцина селяни, скрити в тъмните отвори на скалата.

Предвид тюрбаните и ятаганите им, четиримата определено бяха мюсюлмани. А воинът се хвърляше срещу тях с меч в дясната си ръка. Лявата му бе вдигната предизвикателно.

Tec се приближи, за да огледа фреската по-добре. Лявата ръка на фигурата определено липсваше, не беше нарисувана и завършваше с чуканче. Забеляза надписа върху стенописа. Беше на гръцки. Опита се да го преведе, опирайки се на относително добрите си познания за езика, но не й беше лесно, тъй като отдавна не го бе използвала. Византологът ѝ спести усилията.

- „Единствената истинна ръка излива гнева си върху нашествениците езичници" - прочете на глас той.

Tec погледна към иранеца. Дори и да изпитваше нетърпение, не го показваше. Обърна се отново към стенописа. Вдясно от биещите се мъже имаше още един надпис, с по-малки букви.

- А там какво пише?

Абдулкерим преведе:

- „Що се отнася до болката, подобно на ръка, отсечена в битка, считай тялото си за роба, която носиш. Тревожните, героични дела на един мъж и една жена са благородни за майстора на платове, където дервишите се наслаждават на лекия бриз на духа." Това е от поема. Суфистка поема, написана от самия Руми!

- Суфистка поема? - втрещи се Tec. - Тук, в църквата? Написана на гръцки?!

Византологът обясни:

- Да, необичайно е, но е не чак толкова изненадващо. Все пак Руми е живял и починал в Кония - град, който е само на триста километра западно оттук. А Кония е бил центърът на суфизма. И все още е - поне в духовен смисъл. Суфистите и християните по тези долини са били нещо като съюзници - аутсайдери, последователи на други религии сред морето от мюсюлмани сунити.

- Дайте да видим гробницата! - намеси се иранецът, за първи път демонстриращ нетърпение.

Абдулкерим сви рамене и посочи:

- Насам, моля!

Тримата тръгнаха в колона, следвайки тънкия лъч на фенерчето през тесния проход, който ги отведе до стръмна, виеща се надолу стълба. В края ѝ се откри малък вестибюл, отвеждащ до пет стаи. Виждаха се единствено вратите им. Абдулкерим плъзна последователно лъча по всяка от тях, за да се ориентира. Накрая отсече:

- Тази е!

И ги въведе в криптата - дълго, ниско помещение. По плоския му под се забелязваха две успоредни редици правоъгълници, издълбани директно в туфата, от която бе издълбана и цялата църква. Всеки правоъгълник изглеждаше точно толкова голям, колкото да побере човешко тяло. На стените отзад се виждаха имената на покойниците.

- Това са старейшините и спомоществователите на църквата - поясни водачът им. - Издълбаването и изографисването на църквите не е било никак евтина работа. В онези времена само боята е струвала цяло състояние. Плащайки за църквата, тези хора са си купували билет за рая. Както и място за вечен покой.

Tec огледа имената и спря при един от гробовете.

- Това е! - каза тя.

Захед и Абдулкерим се приближиха.

- „Единствената истинна ръка" - прочете тя.

Хвърли поглед към иранеца, предчувствайки какво ще последва. Той извади туристическия уред за копаене. Подаде ѝ го и отсече:

- Захващайте се за работа!

40

Този гроб беше по-труден за разкопаване, но поне беше само един. Тясното пространство я задушаваше, но пък я накара да работи по-бързо - искаше ѝ се да излезе оттук колкото е възможно по-скоро.

Тялото, което намериха, бе увито в широко бяло платно, подобно на мумия, и покрито със семена, които отдавна се бяха вкаменили. Tec и Абдулкерим се приведоха и внимателно повдигнаха втвърдената материя. Костите вътре се оказаха разбъркани, но скоро намериха и медна протеза. Беше корозирала и окислена, покрита с тъмнокафява патина със зеленикаво-сини петна по нея. Оказа се удивително сложна и добре изработена за предмет, направен преди седемстотин години.

Tec я вдигна към иранеца и каза:

- На Конрад е.

- Ако онова нещо е било с него, трябва да е някъде тук. Може би дори е погребан с него. - Загледа се за миг в гроба и заяви: - Извадете скелета! Да видим какво има под него!

Tec и византологът го поставиха в средата на помещението. После тя коленичи пред празния гроб и започна отново да копае. Само след няколко удара с кирката попадна на нещо твърдо, което запрати нова доза адреналин в тялото ѝ. Продължи да почиства пръстта около него, но вече с ръцете си.

- Дай ми повече светлина - обърна се тя към Абдулкерим.

Той насочи лъча на фенерчето към ръцете ѝ. Постепенно се очерта тъмен, кръгъл предмет. Почисти още малко - оказа се глинено гърне, ниско и широко. Tec затаи дъх. Огледа го внимателно, а после го извади и го постави до гроба.

Гърнето беше съвсем обикновено, без никакви украси. Вместо капак имаше нещо като купа, запечатана с битум.

Абдулкерим огледа двамата си клиенти и изрече тихо:

- Какво е това според вас?

- Има само един начин да разберем! - отсече Захед.

Изтръгна кирката от ръцете на Tec и преди някой да успее да го спре, я заби в капака, който се раздроби на парчета. Захед взе фенерчето от ръцете на турчина и надникна вътре. После се обърна към Tec и я подкани:

- Моля! Заслужаваш го!

Тя го погледна накриво и се приведе нетърпеливо към гърнето. Онова, което видя, я накара да се разтрепери от вълнение. Бръкна с ръка и извади оттам два кодекса с размерите на съвременна книга.

Извади ги с треперещи ръце, сякаш бяха изработени от най-крехкия порцелан на света. И за един блажен миг всички ужаси, които бе преживяла през последните дни, включително иранското чудовище, което стоеше до нея, се стопиха в небитието. Постави единия кодекс в скута си и се зае да оглежда другия.

- Какво е това? - прошепна Абдулкерим.

Tec развърза внимателно тънката кожена връзка, придържаща първия кодекс. Задната корица завършваше с триъгълно парче, което прихлупваше предната. Тя го повдигна и бавно разтвори древния сборник с текстове.

Златистокафявите листове от папирус бяха невероятно чупливи. Някои от крайчетата им се бяха откъснали. Не посмя да пипне нито един от тях, за да не повреди ръкописа, но надписът на първата страница бе достатъчен, за да ѝ подскаже какво държи в ръцете си.

- Александрийски шрифт - изрече тихо. - Написано е на гръцки.

- И какво пише там? - подкани я нетърпеливо иранецът. Tec го прочете, но после вдигна очи към Абдулкерим и обърна текста към него. Дори в бледата светлина на скалната пещера изумлението й беше видимо.

Текстовете на гръцки бяха стихията на византолога.

- „Евангелие на съвършенството" - прочете на глас той и погледна сащисано към Tec. - Никога не съм чувал за такова евангелие!

- Аз също. Освен това е на гръцки. По-точно - на койне гръцки! - многозначително подчерта тя.

Едва сега схванал намека ѝ, византологът се ококори. Реакцията им не убегна от вниманието на терориста.

- Какво толкова, че е на гръцки? Защо се изненадахте?

- Койне е популярна форма на гръцкия език, използвана като работен език в Близкия изток по времето на Римската империя. Именно това е езикът, на който би трябвало да са написани всички евангелия, сътворени по времето на Исус Христос. Но днес ние не разполагаме с оригиналите на евангелията от онези времена. Най-старите текстове от Новия завет, които са открити, са едва от IV-V век. По-старите от тях не са от официалните - те са само гностични текстове, като например „Евангелието на Тома", открито в Египет през 1945 година, или пък коптически преводи на по-ранни гръцки текстове. - Вдигна кодекса и добави: - Това тук няма нищо общо с познатите ни евангелия на Матей, Марко, Лука или Йоан. Но пък са на койне гръцки, което означава, че са оригинални! Не са преводи! Нищо чудно да се окажат най-древните пълни евангелия, откривани някога.

Византологът ги огледа неразбиращо.

- Но защо са тук? Как разбрахте за тях?

Без да обръща внимание на въпроса му, иранецът подхвърли към Tec:

- А другата книга?

Tec остави първия кодекс и вдигна втория. Внимателно и предпазливо го разгърна. Въпреки че на пръв поглед двата ръкописа изглеждаха сходни, вторият се оказа по-различен - състоеше се от подвързани листове пергамент, а не папирус, което означаваше, че е по-нов от първия. Иначе беше на същия език - койне гръцки.

- „Евангелие на евреите" - прочете тя. Това заглавие вече ѝ беше познато. Вдигна очи и поясни: - Това е едно от „изгубените" евангелия. Някои от отците основатели на Църквата говорят за него в писанията си, но досега никога не е било намирано.

Пръстите ѝ докоснаха благоговейно първите страници, за да ги разтворят. С разтуптяно сърце плъзна очи по дребните букви, опитвайки се да схване значението им. Тогава забеляза нещо друго - сгънат пергаментов лист, пъхнат между страниците на кодекса.

Извади го и осъзна, че това не е само един лист, а четири, сгънати един в друг. Навярно беше официален документ, тъй като имаше червеникавокафяв восъчен печат. Приближи фенерчето на Абдулкерим и отвори внимателно едно ъгълче, но не успя да види нищо повече от букви. Установи само, че са по-различни от тези в кодексите.

- Мисля, че е на латински, но не мога да го прочета, без да счупя печата - рече на Захед.

- Тогава го счупи!

Tec въздъхна. Нямаше смисъл да спори с него. Пъхна пръсти под горния лист. И въпреки че беше внимателна, печатът се счупи на две - беше изпълнил предназначението си, макар и стотици години след като беше поставен там.

Разтвори пергамента, като се стараеше да не счупи и листовете. Текстът там наистина беше различен - изписан с римски литературен курсивен шрифт, тоест на латински, а не на гръцки.

- Какво е това? - обади се Абдулкерим.

- Прилича на писмо - промърмори тя, оглеждайки го внимателно. - Латинският ми обаче не е много добър. Ти можеш ли да го прочетеш?

Византологът поклати глава:

- От латински нищо не разбирам.

Tec се вторачи в последната страница.

- „Хозий от Испания, имперски комисар и изповедник на император Константин" - прочете на глас.

Ръцете ѝ се разтрепериха.

Захед повдигна вежди. Рядко му се случваше нещо да събуди любопитството му толкова силно.

- Хозий значи - промърмори замислено Абдулкерим. - Епископът на Кордоба. Един от отците основатели на Църквата.

- Човекът, който е председателствал Никейския събор - почти извика тя. И внезапно се сети. - Никея е наблизо, нали?

- По-близо е до Истанбул, но и оттук не е много далече. Сега се нарича Изник.

За Tec беше пределно ясно, че в него напират редица въпроси и че едва се сдържа да не ги зададе. Никея беше ключово име за християнството. И до днес оставаха множество неясни детайли за историческия събор през 325 г., когато Константин Велики събира старшите епископи на християнския свят и ги принуждава да изгладят различията си, за да постигнат съгласие по принципите, в които трябва да вярват християните.

Tec вдигна очи към Захед и рече:

- Трябва да дадем ръкописа за превод.

- После - отсече иранецът. - Засега ми го дай.

Tec хвърли един последен поглед на документа, поколеба се, а след това го сгъна и го прибра там, където го беше намерила. Подаде му двата кодекса и той ги пусна в раницата си.

- Хайде сега да проверим дали в гроба не е заровено още нещо!

Tec се втрещи. Иранецът изобщо не изглеждаше развълнуван от това, което току-що бяха открили. Помисли си да го попита защо, но се отказа. Отново коленичи и започна да опипва с върха на кирката останалата част от гроба.

Тук нямаше нищо друго.

Вдигна очи към похитителя си. Разочарованието му беше очевидно.

- Май пропускаме нещо - изсумтя той.

Неспособна да се сдържа повече, Tec извика:

- Какво толкова пропускаме? Това е, намерихме го! Сторихме всичко по силите си! Ето го гроба! Намерихме и тези текстове, а те са една от най-великите находки на века! Тези евангелия... са уникални, за Бога! Хозий е бил върховният свещеник на Константин! Именно той е бил свидетел, когато Константин става християнин. Бил е и в Никея, дяволите те взели! Бил е там, когато са се вихрели споровете какво Исус е направил и какво не е направил, когато християнството става такова, каквото го познаваме днес! Именно там измислят „Символа на вярата", който християните рецитират днес всяка неделя. Това означава, че писмото му може да ни разкрие страхотно много неща за Никейския събор! Какво повече искаш?

- Ръкописите на дявола, разбира се! Всичките!

- Тук няма никакви ръкописи на дявола! Това са само стари евангелия! - извика тя, но изричайки тези думи, осъзна истината.

- Схвана ли за какво става дума? - забелязал реакцията ѝ, извика Захед. - Ръкописите, които тамплиерите са пренасяли, са ужасили онези монаси дотолкова, че са били готови да убиват, за да ги скрият завинаги от света! А когато са изгубили контрола си върху тях, са се самоубили. Те говорят за тях като за нещо, което би могло да унищожи техния, християнския свят! - Замълча и назидателно допълни:

- Всъщност, вашия свят!

- Ти затова ли ги искаш?

- Разбира се! - ухили се той. - И бездруго вашият свят се руши. А тази находка ще спомогне за окончателния му срив. Особено след педофилските скандали, в които е замесен Ватиканът.

По тила ѝ плъзнаха студени тръпки.

- Смяташ, че е толкова лесно да подкопаеш вярата на хората, така ли?

- Абсолютно! Вашите хора са много по-религиозни, отколкото ги смятате. Което ги прави и по-уязвими, отколкото допускате.

- Отлично знам колко религиозни са сънародниците ми. Но не мисля, че на някой му пука за дребния шрифт!

- Може би не на всички, но на по-голямата част всъщност им пука. И това е напълно достатъчно, за да ви създаде проблеми. Което пък мен ме устройва прекрасно. Защото в крайна сметка всичко се свежда именно до това. Има едно нещо, което не разбирате. Тази война между нас - този „сблъсък на цивилизациите", както го наричате, не е за ден-два. В нея изобщо не става въпрос за това, на кого пистолетът му е по-голям. Това е война на изтощение! На безмилостно съсипване душата на врага във всеки удобен момент. А точно в този момент вашата страна е в много по-лошо състояние. Икономиката ви е срината. Околната ви среда - също. Никой при вас не вярва нито на политиците, нито на банкерите. Губите всяка война, която обявявате. Сега сте по-разделени отвсякога и страдате от необратим морален упадък. Вие сте на колене. И всяко усилие, което би могло да спомогне за вашето падение, си струва да бъде направено. Особено когато става въпрос за религия, защото всички вие сте религиозни! Всички до един. За вас църквата изобщо не е формалност, вие сте по-религиозни и от нас!

- Съмнявам се - изсмя се Tec.

- Разбира се, че сте, независимо дали го осъзнавате, или не - възрази Захед. - Ще ти дам следния пример. Спомняш ли си земетресението в Хаити, което уби хиляди? Забеляза ли начина, по който вашите лидери реагираха?

- Изпратиха пари, екипи и... - започна Tec.

- Естествено! - прекъсна я иранецът. - Но същото сториха и много други страни по света. Забеляза ли обаче емоционалната реакция на лидерите ви? Примерно онзи популярен проповедник, дето излезе по телевизията веднага след земетресението? Та той заяви, че всичко това е станало, защото хаитяните били в съглашение с дявола! Съглашение с дявола, моля ви се! - изсмя се той. - Което трябвало да ги отърве от някогашните френски тирани! И знаеш ли кое е най-интересното? Никой не освирка този човек! Точно обратното! Той продължава да си бъде все така високо ценен и уважаван в Съединените щати, макар че изнесе традиционната абсурдна реч, която проповедниците изнасят векове наред след всяко природно бедствие! Но не това е най-интересното! Той не беше единственият. Вашият собствен президент, вашият либерален, модерен, интелектуален президент изнесе реч, в която заяви, че единствено „благодарение на божията милост" на Америка ѝ се е разминало! Това означава ли, че божията милост защитава американците и че само Той е избрал да изтрие от лицето на земята народа на Хаити, а не на Америка? Това не е ли съвсем същото като глупостите на проповедника? Наистина ли вярвате, че вашият президент е по-малко религиозен и суеверен от онзи лунатик - проповедника?!

- Но това е просто метафора! - извика Tec. - Хората оцеляват след нещо ужасно и си казват: „Благодаря на Бог, че ме пази!" Не го мислят в буквалния смисъл на думата!

- Нищо подобно! Дълбоко в себе си точно това мислят! Мисли го и вашият президент! Всички вие вярвате, че Бог е истински и че ще ви пази! Вие сте точно толкова изостанали, колкото сме и ние! - засмя се презрително Захед. - И точно затова тези неща тук са много важни за мен! И точно затова няма да се откажа, докато не завърша това, което започнах!

Този човек наистина нямаше да се откаже. И никога не би я пуснал, независимо от развоя на събитията. Иранецът се вторачи в нея с присвити очи:

- Но пък това е страхотно начало! Справи се добре. Вече знаем, че Конрад е бил тук. И както изглежда, е водил битки с мюсюлмани. Може и да е умрял по тези земи. Може би. Но всичко това са догадки. Единственото, което знаем със сигурност, е, че когато той и хората му са напуснали манастира в планината Аргей, са носели огромни сандъци. Три огромни сандъка, в които очевидно не са били само тези две книги. - Разпери въпросително ръце. - Е, къде са останалите?

41

Кападокия, май 1310 г.

Настигнаха ги късно на следващия ден.

Майсун имаше забележителни умения по ориентиране. Помагаше ѝ обстоятелството, че е израснала в този регион. Не ѝ помагаше обаче мисълта, че им предстои да се срещнат с шестима мъже, които ескортираха нещо, което Конрад държеше да си върне, при това в безупречно състояние.

Неизгодното им положение предполагаше само един изход - засада. При Мехмед се беше получило. Значи би трябвало да се получи и за Конрад и Майсун, ако успееха да подберат добре мястото. Знаеха, че втори шанс няма да имат.

Следиха Касим и останалите в продължение на няколко часа, видяха ги къде спират да нощуват и продължиха напред, за да проверят терена, по който им предстоеше да минат на другия ден. Майсун заключи, че ще трябва да действат още на сутринта. Ако не го стореха, керванът щеше да стигне до широките и открити равнини, водещи към Кония, където вече не можеха да ги изненадат. Затова трябваше да ударят тук, докато групата им лавираше между хълмовете и горичките.

Турците бяха разположили стана си до малка горичка. Конрад и Майсун оставиха конете си и припълзяха на двадесетина метра от тях. Огледаха периметъра и отбелязаха положението на всеки обект: осем коне, завързани за дърветата в долния край на склона; един мъж, седнал по турски, облегнал гръб на дърво; каруцата и конете, все още впрегнати, и издайническите силуети на сандъците, скрити под платнището; мъжете, заспали около огъня; друг страж, в противоположния край на лагера, когото нямаше да забележат, ако не беше едно случайно помръдване на храстите.

Конрад кимна на Майсун. Беше видял всичко, което му трябваше.

Върнаха се обратно при конете и той ѝ разясни плана си. Предстоеше им сериозна подготовка, а времето беше оскъдно. Той държеше да нападнат малко преди зазоряване, когато всички спят най-дълбоко.

С първите проблясъци на зората бяха готови.

След като скриха конете на безопасно място, Конрад и Майсун си проправиха път между дърветата и храстите, понесли наръчи изсъхнали клони и въжета, които си бяха направили сами. Когато стигнаха до предишния си наблюдателен пост, спряха и се снишиха. Мъжът, който охраняваше конете, беше там, без да подозира, че Конрад вече е зад гърба му и в следващия миг ще пререже гърлото му.

Конрад изсвири тихичко с уста, за да даде знак на Майсун, че всичко е чисто, и тя се присъедини към него. С въже завързаха по един наръч сухи клони към всеки кон. Каруцата беше на около четиридесет метра от тях, макар че Майсун щеше да бъде принудена да заобиколи, за да избегне баща си и хората му. Конрад ѝ кимна. Тя бръкна в кожената торбичка и извади инструментите, от които се нуждаеше.

Приклекна с гръб към спящите край огъня мъже и разпери туниката си, за да се предпази от вятъра. Кремъкът и огнивото бързо произведоха искра върху напоения с урина парцал. Миг по-късно купчината съчки пламна.

Сега трябваше да действат бързо.

- Върви! - прошепна ѝ той. - Аз съм плътно зад теб!

- Гледай да е така! - прошепна в отговор тя. Постави една продължителна, гореща целувка върху устните му, и се измъкна.

Изчака я да преполови пътя до каруцата и развърза конете с изключение на един, когото не бяха дарили със специалния си товар. Извади няколко горящи клона от запалената купчина и ги поднесе към наръчите, които двамата с нея бяха завързали за седлата на конете. Един след друг те пламнаха. Ужасени, конете се изправиха на задните си крака и се разцвилиха. Конрад ги пришпори напред със силен удар по задниците.

Нощта оживя.

Конете се втурнаха през гората в бесен галоп, опитвайки се да избягат от пламъците, които ближеха опашките им. Вниманието му бе привлечено от още две раздвижвания -каруцата се спусна напред и изтрополи през дърветата, отдалечавайки се от лагера, а турците около огъня скочиха и се защураха като обезумели.

Беше време да изчезва. Втурна се към коня, който бе оставил завързан за дървото. Беше на десет крачки от него, когато измежду дърветата изскочи човек и се хвърли отгоре му. Беше един от наемниците на търговеца. Извади голям ятаган и се приготви за удар. Конрад се приведе наляво, подлъгвайки турчина, избегна умело острието на ятагана и заби кинжала на Майсун в гърдите му. Спря само толкова, колкото да извади оръжието си и да грабне и ятагана. После скочи на коня и го пришпори, за да настигне по-скоро Майсун и каруцата.

Майсун се носеше през долината, без да поглежда назад. Знаеше, че Конрад всеки момент ще я настигне. Тогава шяха да свият на юг към християнски земи и да покрият следите си. Дотук добре.

Докато две месести ръце не се стовариха върху раменете ѝ и не я издърпаха от капрата. В бледата светлина на зората и при тази лудешка скорост на каруцата ѝ беше необходимо известно време, докато разбере кой е нападателят ѝ.

Беше баща ѝ. Очевидно е бил заспал в задната част на каруцата, зад сандъците. А когато видя разпуснатата ѝ коса, той също се стресна.

- Никаквица такава! - изръмжа, стисна врата ѝ и я притисна надолу върху сандъците. - Предателка! Да крадеш от собствения си баща?

Не ѝ предостави шанс да му отговори. Майсун се задъхваше. Опита се да се отскубне от ръцете му, но той ги отблъсна, удари ѝ силен шамар и отново заби месестите си пръсти във врата ѝ, продължавайки да я души.

- Да крадеш от баща си? - пак изрева той, изпаднал в безумна ярост. - От мен?!

Тя усети как започва да ѝ причернява от липсата на въздух. Точно в този момент каруцата подскочи, ударила се в някакъв камък, и започна да се накланя. След миг се оправи, но това беше достатъчно, за да се изтръгне от баща си.

Мехмед се изправи, подпрял се с една ръка на капрата.

- Не знам защо си решила, че ще ти се размине! - излая той, бръкна в пояса си и измъкна оттам извит кинжал.

Хвърли се към нея с лице, разкривено от злоба. Майсун отбягваше умело острието, но внезапно той замахна с юмрук и я събори върху платнището. Търговецът седна върху нея и приклещи врата ѝ с едната си ръка.

- Срамота! Такова красиво момиче! - изгрухтя и я стисна още по-силно.

И тогава забеляза, че очите ѝ се насочват зад гърба му. Завъртя се рязко и гледката, която се разкри пред него, го вцепени - Конрад държеше юздите на коня с уста, а ятаганът му се спускаше директно към тлъстия му врат.

Търговецът се ококори, изпусна кинжала и се хвана за врата. В този миг каруцата се наклони тежко на една страна. Безпомощен, той изгуби равновесие и полетя към земята.

Предното ляво колело се измъкна. Майсун се хвана за капрата, а каруцата се наклони още по-силно. Капрата се откъсна и тя полетя към земята, а освободените коне се спуснаха волно напред.

- Майсун! - извика рицарят и коленичи до нея. - Добре ли си?

Тя не беше много сигурна. Остана така за момент, за да дойде на себе си. После се опита да седне, но ръката, на която се подпря, я прониза от болка и тя се строполи обратно назад.

- Китката ми! - простена. - Мисля, че е счупена. Сега вече наистина сме две половини на едно цяло.

Той ѝ помогна да се изправи на крака. Долината тънеше в мълчание. Не се забелязваше никакво движение, дори повей на вятър. Слънцето пълзеше над билото на голия склон вдясно от тях. Скоро щеше да стане непоносимо горещо.

Каруцата лежеше на няколко метра от тях, полегнала на една страна, счупена. Сандъците бяха изпадали от нея. Двата бяха непокътнати, но третият се беше разцепил и съдържанието му се бе разпръснало наоколо.

Конете не се виждаха никакви.

На стотина метра от тях лежеше трупът на Мехмед.

- Сега май е мой ред да те помоля да ми помогнеш да погреба някого.

- Разбира се - прошепна Конрад.

И започна да копае напуканата земя с ятагана си. Майсун му помагаше със здравата си ръка. Той реши да не я пита нищо - усещаше, че тя иска да остане насаме с мислите си.

След известно време все пак се обади:

- Когато те попитах защо го правиш, ти ми отговори, че ако знаех всичко за теб, щях да те разбера. Какво имаше предвид?

- Баща ми и брат ми... Някога нещата не стояха по този начин. Когато бях малка, в Кония, родителите ми бяха добри суфи. Особено майка ми. Тя изпълваше дома ни с грижа и любов. Баща ми също беше различен. Все още си ги спомням заедно, колко се обичаха... Но след като тя се разболя и умря, всичко се промени. Напуснахме Кония. Заживяхме по пътищата. С всеки изминал ден баща ми се озлобяваше все повече и повече. Брат ми попадна под влиянието на газите. Не знам дали знаеш, но от доста време иска да се присъедини към тях. Много му допада идеята да разпространява нашата вяра с помощта на ятагана. А баща ми беше хитър човек. Скоро усети накъде духа вятърът. И разбра, че накрая те ще завладеят тези земи. И се постара да застане на страната на победителите.

- А ти не беше съгласна с тях, така ли?

- Ти не си чувал за Руми. Нямаш представа какво означава да си суфи! А те обърнаха гръб на нещо толкова благородно и възвишено... Не можех просто да стоя спокойно и да ги гледам как се превръщат в чудовища!

- А защо не ги напусна? Защо не се върна в Кония?

- Да не мислиш, че не съм опитвала?

Той си спомни синините по лицето ѝ, които беше виждал. Погали я нежно и прошепна:

- Съжалявам, че се стигна дотук.

Тя затвори очи и се облегна на рамото му.

- Хайде! Чака ни работа!

Не беше особено дълбок гроб, но все пак щеше да свърши работа. Трябваше да измислят и какво да правят със сандъците. Не можеха да ги вземат със себе си. Разполагаха само с един кон - този, с който бе пристигнал Конрад. Не можеха и да ги оставят просто така.

А времето летеше. И на някакъв етап брат ѝ и неговите другари щяха да си върнат конете и да ги открият.

Тогава Конрад забеляза на стръмния хълм, който се издигаше над долината, черни дупки, издълбани в скалата. Пещери.

Стотици пещери.

Отне им часове, но се справиха.

Конрад разкъса платнището на няколко части, в които пренесе съдържанието на сандъците. Майсун му помагаше. Той избра една от по-горните пещери - достатъчно голяма, но и по-закътана. Метна импровизираните чували през рамо и ги пренесе един по един. Връща се девет пъти, но накрая всичко бе прибрано, увито старателно в платнището, далече от хорските очи.

Конрад не искаше да оставят и каруцата. Ако братът на Майсун и групата му я намерят, биха могли да се досетят, че товарът ѝ е някъде тук. От друга страна, турците така и не разбраха нито кой ги е нападнал, нито колко са били нападателите им. И при положение, че и сандъците ги нямаше, те щяха да си помислят, че онзи, който ги е нападнал, е докарал и коне, за да отнесе товара.

Стига да се отърват от сандъците. С помощта на ятагана той ги насече на дребни парчета и го отнесе в друга пещера. След като приключи, отчупи няколко клона и покри следите си и към двете пещери.

Най-сетне можеха да тръгнат.

- Нали ще запомниш къде ги оставихме? - попита я той.

Майсун огледа долината, запаметявайки отделни елементи от нея, които щяха да ѝ помогнат да познае мястото. Накрая очите ѝ се спряха на могилката, където беше гробът на баща ѝ.

- Не се притеснявай - рече тя. - Скоро няма да забравя това място.

Той ѝ помогна да се качи на коня, а после се метна зад нея.

- Накъде?

Тя кимна напред и каза:

- На север. Там има християнски общности - малки села и манастири, издълбани в скалите. Там ще ни помогнат.

42

Райли напредваше предпазливо. Беше забелязал бежовия джип, паркиран при още няколко коли. Ръждясалата табела с надпис на три езика го уведоми, че това е изходната точка за разглеждане на каньоните Зелве.

Проправи си път през горичка от фантастични комини и достигна до място с огромни скални конуси, скупчени в основата на висока скала. Навсякъде около него надничаха малки прозорчета - бледи останки от някога активен живот. Скалата се губеше зад гъста бадемова горичка. В цялата долина цареше призрачна тишина.

Тъкмо се канеше да подмине и последния от скалните конуси, когато сред дърветата забеляза известно раздвижване. Сниши се и се вмъкна във входа на най-близката къща. Надникна и ги видя - мъжа, когото не познаваше, Tec и иранеца. Вървяха направо към него. Ако се бяха запътили към джипа, щяха да минат на няколко метра от укритието му. Блестяща възможност да сложи веднъж завинаги край на цялата бъркотия.

Помисли си да дръпне спусъка още там. Пръстът му се плъзна към спусъка. Едно дръпване - и готово.

И нито един от въпросите нямаше да получи отговор. Кой всъщност е той, за кого работи, какво друго е направил, какво планира да направи? Отговорите щяха да умрат заедно с него.

И в този кратък миг на нерешителност добрият му прицел се изгуби. Иранецът застана точно между Райли и Tec. Реши да изчака следваща възможност и да го рани в краката. Не, искаше го жив и здрав. И той изскочи от прикритието си.

- Tec, отдръпни се! - изкрещя Райли. - А ти вдигни ръце така, че да ги виждам!

Всички се обърнаха изненадани.

Иранецът бе разтворил леко ръце, но ниско, близо до кръста. И в следващия миг се хвърли към Tec - твърде бързо, за да предостави на Райли възможност за изстрел. Стисна я за врата, а в лявата му ръка се появи телефон.

- Тя носи бомба! – Повдигна ризата и, за да му покаже колана на кръста ѝ. Ще и пръсна червата, ако не хвърлиш пистолета!

- Наясно ли си, че и ти ще си заминеш с нея?

Иранецът се ухили:

- Да не би да си мислиш, че добър мюсюлманин като мен няма да пожелае да умре за каузата си?

Нямаше избор.

- Спусни предпазителя и го хвърли! - заповяда иранецът. - Бързо!

Райли спусна предпазителя и захвърли пистолета на десетина метра от себе си.

Лицето на иранеца се отпусна. Както и захватът му около врата на Tec. Отстъпи крачка назад от нея и бръкна в раницата си. А когато ръката му отново се показа, вече държеше пистолет.

- И да не забравиш да поздравиш девиците от мен! - изкрещя той и дръпна спусъка.

43

Той ще убие Шон!

Заради нея?

Заради онова проклето телефонно обаждане?

Не, не можеше да го позволи.

Хвърли се върху своя похитител. Независимо от последиците. Независимо дали сега щеше да избухне като факла, или не. Ако ще умира, поне да го отнесе със себе си.

Блъсна се в него отляво. Той се залюля и ръката му с пистолета се отклони. Tec не видя накъде отиде куршумът, нямаше време да проверява дали Райли е все още на крака, но интуицията ѝ подсказваше, че е скочила навреме. Видя обаче, че лявата ръка на иранеца се вдига, за да блокира удара ѝ, а телефонът му падна на земята. И в тази секунда тя усети как дъхът ѝ спира и как целият свят около нея застива в очакване на експлозията. Но нищо не последва.

Тя знаеше, че трябва да издържи още мъничко, докато Райли се включи. Надяваше се всеки момент да ѝ се притече на помощ. Но успя да задържи ръката на Захед прикована към земята само за секунди. И тогава лявата му ръка полетя към лицето ѝ и я отблъсна назад, но вместо да се отдръпне още повече, тя изненада и себе си, като се хвърли върху него и заби зъби в ръката му с пистолета.

Иранецът изревава от болка. Той почти я повдигна, опитвайки се да се отърси от нея.

Вратът ѝ се изкриви странно, но тя продължи да стиска. И тогава пистолетът излетя от ръката му.

Той замахна с другата си ръка към лицето ѝ, целейки се в очите. Болката беше непоносима за нея. Пусна го. Той я бутна зверски назад, а тя побърза да се отдалечи от него, озъртайки се за пистолета.

Както и той.

Откриха го едновременно и той се хвърли към него.

Райли грабна пистолета си от земята и автоматично се завъртя, заемайки позиция.

Иранецът и Tec се бяха разделили и тя се намираше на няколко крачки от него.

Райли изстреля един патрон и се хвърли наляво - съвсем навреме, за да избегне дъжда от куршуми, които изсвистяха на милиметри от бузата му. Претърколи се на земята, насочвайки се към най-близката скална къща.

Изстрелваше по един патрон при всяко преобръщане по корем, макар да знаеше, че това е напълно безпредметно, тъй като врагът му също беше залегнал и се бе превърнал в трудна мишена.

Целта му бе да го държи прикован към земята, за да даде на Tec възможност да изчезне.

Тя скочи и побягна.

Видя Абдулкерим да ѝ маха иззад една конусовидна скална къщичка и хукна към него. Но веднага се спъна в нещо - раницата на похитителя ѝ. Без да забавя ход, тя я грабна за дръжката и се метна до византолога. Човекът се беше поболял от ужас.

- Телефонът... Той детонира... - Не можа да изрече думата. - Къде е?

- Нямам представа. Той го изпусна.

- Ела! - подкани я турчинът.

И я поведе през лабиринта от гъсто разположени един до друг скални конуси.

- Къде отиваме? - подвикна му тя.

- Там вътре! - отговори той и посочи към входа на едно жилище. - Долу има подземен град. Под това село. Затворен е от години заради свлачищата, но някои части от него сигурно са здрави. Трябва да слезеш долу! Там няма телефонен сигнал!

- Добре. Но ти също ще дойдеш с мен, нали?

- Не. Аз... Ще отида да извикам помощ!

- Не, чуй ме! - сграбчи го за ръката тя. - Тук е по-безопасно!

Той я изгледа, целият плувнал в пот.

- Не мога. Ще повикам помощ! А ти се скрий долу! Ето, заповядай! - Той ѝ подаде фенерчето.

И тогава очите му се разшириха от ужас и той посочи зад нея.

- Онзи идва!

Тя се обърна. И видя как иранецът се спуска към тях, как вдига пистолета си, чу изстрела и усети кръвта на Абдулкерим по бузата си.

Захед знаеше, че трябва веднага да се махне от позицията си.

Райли вече се приближаваше към удобно прикритие. А намереше ли го, щеше да разполага с по-добра възможност да го застреля. Захед беше твърде открит. Налагаше се да избяга, докато все още имаше този шанс.

Забеляза, че Tec се изнася с раницата му, а в нея бяха древните сборници и резервните пълнители за пистолета му. По едно време имаше великолепен прозорец за стрелба, но изстрелите на проклетия американец го накараха да се сниши.

Огледа земята около себе си. Търсеше телефона. Откри го отсреща, при скалните къщички, до които трябваше да стигне, за да се скрие. Същите, в които бе изчезнала и Tec.

Претърколи се към него, изстреля два куршума за всеки случай и на три крачки взе разстоянието до телефона. Грабна го и си пое дълбоко въздух, за да успокои дишането си. После се спусна към най-близкия скален конус, обсипвайки Райли с автоматичен огън, макар да знаеше, че сега, когато вече не разполага с допълнителни амуниции, всеки патрон е ценен. Точно когато се спусна към къщичката, един от куршумите на агента се заби в скалата на милиметри от него и запрати шрапнели от туфа върху лицето му.

Спусна се из лабиринта от къщички, без да откъсва очи от движещите се сенки. Най-после видя Tec и византолога до един мрачен вход. Трябваше да се добере до нея. Трябваше да си върне проклетите книги и пълнителите, а и тя бе единственият му шанс да се пребори с Райли.

Византологът нямаше никакво значение. Беше по-скоро бреме. Захед вдигна пистолета и стреля.

Tec изпищя, когато видя, че Абдулкерим се свлича към земята. От устата му рукна кръв.

Извъртя глава. Иранецът тичаше към нея. Душата ѝ се изпълни със смразяващ страх. Щом я гонеше, значи сигурно си бе взел обратно телефона.

Притиснала раницата към гърдите си, тя потъна във входа на скалната къщичка. Пред нея нямаше нищо друго, освен непрогледен мрак.

И тя се гмурна в мрака.

Райли стоеше в прикритието на поредната скална къщичка. Рискува да надникне - точно навреме, за да види, че иранецът се втурна напред.

Успя да изстреля няколко патрона, но после му се наложи да се прикрие от огнения бараж, с който врагът му го засипа. Изруга, защото знаеше, че докато отново погледне, иранецът няма да бъде вече там.

Надникна.

И хукна след него, надявайки се, че копелето не се е добрало до Tec.

44

Tec огледа пещерата. Стаята беше издълбана в самата скала. Нишите по стените очевидно бяха служили на древните им обитатели за легла. В далечния ъгъл забеляза стъпала, виещи се нагоре. Тръгна натам, но се препъна в дървен капак. В единия му край имаше панти. В другия ръката ѝ напипа въженце, служещо за дръжка.

Дръпна го. Към лицето ѝ се вдигна облак прах, който нахлу в очите и гърлото ѝ. Tec се закашля и насочи лъча на фенерчето към дупката. Стръмни стъпала, също издълбани в туфа, водеха под земята.

Приближаващите стъпки отвън я накараха да побърза. Стиснала здраво фенерчето, тя се спусна светкавично надолу.

Захед се закова пред каменната къщичка, край потъналото в кръв тяло на византолога. Огледа се. Наоколо нямаше никой. Но все пак не беше добре да оставя трупа тук - не и след всичко случило се. Завлече тялото на Абдулкерим към входа и го хвърли в пещерата.

Забеляза отворения капак, а в другия край - стълбите, отвеждащи нагоре. Огледа отвора в пода. Не се чуваше никакъв шум. Приближи се до стълбите, изкачи три стъпала. Всичко изглеждаше непокътнато. Очевидно никой не беше минавал оттук. Опитът му подсказа, че тя все пак е тръгнала през отвора в пода.

Спусна се към него и потъна в черната дупка.

Tec се придвижваше бавно в тесния тунел. Батериите на фенерчето очевидно бяха на свършване и тя се опитваше да ги пести, като ту го включваше, ту го изключваше. В горната част на стените бяха поставени електрически кабели, свързващи крушките. По тях отдавна не беше протичал ток, но в случая ги използваше като ориентир. С ръка върху тях, Tec се остави да бъде водена все по-навътре в подземния лабиринт.

Отдавна изгуби чувство за ориентация.

Подземният град може и да не беше точно град, но беше зашеметяващо творение на човешката ръка.

Нямаше нито един прав ъгъл или остър завой - всички стени бяха изгладени и заоблени. И всичко наоколо беше в един и същи потискащ цвят - мръснобяло, обагрено тук-там с тъмнокафявите следи на времето.

И беше убийствено тясно. Влудяващо, задушаващо тясно. Дори и общите помещения бяха в състояние да направят и най-спокойния човек клаустрофобичен. Тунелите и стъпалата бяха още по-страшни. Бяха съвсем малко по-широки от раменете ѝ, а за да върви по тях, тя трябваше да привежда глава.

Архитектурата им не беше случайна. Ако изобщо успееха да преминат препятствието на огромните воденични камъни, поставени по входовете, евентуалните нашественици трябваше да вървят един след друг, при това - без обемистите си щитове. А това правеше отблъскването им далеч по-лесно.

Целият този пчелен кошер представляваше великолепно подземно укритие. Имаше огромни складови пространства за храна на хора и животни, винарски изби, кладенци за вода и вентилационни шахти. Всичко беше планирано за отбрана - дори и комините на огнищата се разклоняваха на няколко по-малки отвора, преди да излязат навън, за да не може димът да бъде забелязан отгоре.

Докато навлизаше все по-надолу, Tec се опитваше да не мисли за онова, което ѝ бе казал Абдулкерим - че мястото е било забранено за влизане поради свлачища. Повтаряше си, че докато е тук, бомбата на кръста ѝ не може да бъде активирана.

По едно време се озова в по-обширно, по-проветрено помещение с три грубо издялани колони в центъра. Беше или църква, или конюшня. Предполагаше, че вече е слязла два или три етажа надолу, но не искаше да рискува повече.

- Теееес!

Гласът на Захед отекна зловещо в кухите пещери и я вцепени.

- Искам само онези книги! - изрева той. - Дай ми ги и ще те оставя на мира!

Tec беше наясно с номерата му. Предизвикваше я да направи нещо, за да издаде позицията си. Не можеше да прецени на какво разстояние от нея се намира.

Но като че ли беше твърде близо. Опасно близо.

Дочу някакво драскане по стените.

Захед пълзеше напред, следвайки електрическия кабел. Предполагаше, че Tec също го е следвала - инстинктите ѝ за съхранение са ѝ го подсказали. Жената разполагаше с още едно предимство - имаше фенерче. Той вече бе забелязал проблясъците му из тунелите. Опита се да използва телефона си със същата цел, но светлината му не беше достатъчна. И реши да пести батерията му за по-важни неща, например при първа възможност да се свърже с Бени Щийл. Затова продължи в пълен мрак.

Почувства, че преминава от по-тясно в по-широко пространство. Спря и се заслуша. Не виждаше нищо около себе си, но я усети наблизо. Затаи дъх и замръзна на място.

Лицето му се разкриви в усмивка. Ръката му стисна здраво пистолета и се вдигна напред. Стреля веднъж.

Детонацията изпълни пещерата и куршумът профуча на милиметри над главата ѝ. Tec бе толкова изненадана, че не се сдържа и изпищя. И веднага съжали - беше се издала. Към нея се втурнаха бързи стъпки.

Стиснала раницата пред гърдите си, тя се насочи напред към центъра на помещението, надявайки се да не се удари в някоя от колоните. Усети, че иранецът завива към нея. Хрумна ѝ нещо. Протегна длан напред, напипа една от квадратните колони и се дръпна леко встрани, поставяйки я точно между себе си и преследвача си. И само след секунда дочу онова, на което се надяваше - тъп звук от силен удар. И вбесен вик.

„Така ти се пада, копеле!"

Зави по посока на отвора в дъното на помещението, който бе зърнала на влизане, и бързо го откри с опипване. Спусна се в поредния тунел и вдигна ръка нагоре, следвайки кабела. Вече не можеше да използва фенерчето си. Продължи колкото можеше по-бързо, но после отново го чу.

Движение. Но този път по-рязко.

По-гневно.

Преследваше я.

И крещеше като подивял.

Виковете му отекнаха в тунела и сякаш я изтласкаха напред. Чу го как влиза в единия край в мига, в който тя излизаше от другия.

Но този път щеше да бъде по-трудно. Вече не можеше да използва нито фенерчето си, нито кабелите като ориентир. И нямаше представа каква е стаята, в която бе попаднала.

Отблъсна се от стената с кабела и продължи на сляпо в непрогледния мрак. Ръката ѝ напипа отсрещната стена, а не след дълго и нещо друго - ниша, широка около четири стъпки, която тръгваше от пода и стигаше някъде до кръста ѝ.

Знаеше, че в подземния град има различни типове помещения. И преди да се опита да си представи какво би трябвало да е това, чу стъпките му. Не можеше да продължи напред, когато преследвачът й бе толкова наблизо. Затова влезе в нишата. И зачака.

Чу го как тръгна покрай отсрещната стена.

Дотук добре. Да продължава.

Но той спря.

А тя спря да диша.

Сякаш цяла вечност иранецът не издаде никакъв звук. Tec си го представяше как стои в тъмното и се ослушва като пантера. Подготви се за някакъв друг опит за стряскане - крясък, куршум, въобще нещо, което да я накара да се издаде.

Не ѝ се наложи да чака дълго.

- Знам, че си тук, Tec. Чувам дишането ти.

Усети как сърцето ѝ се свива. Приготви се за следващия му ход. Каза си, че не може да си позволи да реагира по какъвто и да било начин. Наостри слух.

Дочу тихо протътряне на крака.

А после още едно.

Той се движеше.

Бавно.

Насочил се право към нея.

45

Той беше само на няколко крачки от нея.

Чуваше дишането му - много слабо, вероятно през устата. С едва доловимо хъхрене - вероятно от сблъсъка с колоната. От тази мисъл като че ли ѝ поолекна. Пръстите му се плъзнаха по стената над нея. Главата ѝ беше на височината на кръста му. Но нямаше намерение да го чака повече.

Изскочи от нишата и се хвърли върху него. Удари го с дръжката на фенерчето. Надяваше се да е на място, което си е струвало. Той изгуби равновесие от неочакваната атака и падна назад. А тя се хвърли в обратната посока.

Налагаше се да се движи колкото е възможно по-бързо, но не можеше да рискува и да се блъсне в нещо. Използва за секунда фенерчето си, за да се ориентира в подземния лабиринт. Продължи да държи под око кабела като ориентир. Знаеше, че вдига твърде голям шум, за да чуе приближаването му, но вече не й пукаше. Главната ѝ цел беше да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между тях.

Тъкмо излизаше от поредния стъпаловиден проход, когато две ръце я сграбчиха и я издърпаха навътре.

Отвори уста, за да изпищи, но ръката му я запуши.

- Не викай! Аз съм!

Сърцето ѝ се разтуптя от щастие. Райли!

Райли я придърпа плътно до себе си, далече от отвора, през който току-що беше влетяла. Продължи да държи ръка върху устата ѝ и наостри слух, за да провери дали иранецът идва. Засега не, макар да бе ясно, че това няма да бъде за дълго.

- Как ме намери? - прошепна тя.

- С помощта на дисплея на блекбърито и на тези кабели. Проследих ги и забелязах проблясъци. Да не би да имаш фенерче?

- Да - изрече едва чуто тя. - Но той е по петите ми. И е бесен.

Вдигна ръка и намери лицето му. Залепи една бърза целувка на устните му и се стрелна напред.

Райли прибра пистолета и застана край отвора. Нямаше никакъв смисъл да хаби амуниции в тъмното, а освен това предпочиташе да хване иранеца жив.

Зърна проблясъка от фенерчето ѝ, когато тя изчезна в недрата на цитаделата.

А после чу и него. Приближаваше. Бързо.

Драскането ставаше все по-силно, дишането - по-напрегнато. Иранецът се приближаваше като разярен звяр.

Чу го, че излиза от тунела, и скочи. Запрати го директно към стената. Ръката му се спусна там, където би трябвало да е пистолетът на иранеца. Помещението се огласи от силен изстрел. Райли сграбчи ръката с пистолета и започна да я удря в стената отзад, но той продължаваше да стиска здраво оръжието. Агентът се подготви за следващия удар, но получи нещо, което не очакваше - коляно в бъбреците, последвано бързо от мощен ъперкът директно в брадичката. Тялото му се отпусна за миг - напълно достатъчно за иранеца, за да се изтръгне от него с яростен вик.

И все така с оръжие в ръка.

Райли се сниши тъкмо навреме, за да се спаси от последвалите изстрели. Върху него се посипаха отломъци вулканична скала. Той отвърна на изстрелите, но като че ли също безуспешно. И малко след това дочу, че иранецът се насочва право към Tec.

Райли намери кабела с едната си ръка и продължи по него, стиснал пистолета в другата. Наостри слух, надявайки се, че той не му е устроил засада. Когато стигна отвора на следващия тунел, спря.

- Ако бях на твое място, не бих тръгнал натам! - извика Райли, надявайки се да предизвика реакцията му, за да го накара да издаде местоположението си и да го отклони от Tec. - Жандармерията е наводнила каньона и дълбоко се съмнявам, че ще те пуснат жив! Ако искаш да живееш, единственият ти избор е да излезеш с мен! Нещата, които знаеш, ще ни бъдат много полезни.

Пропълзя през тунела, стигна до следващата пещера, а оттам - до друг проход.

- Значи искаш да умреш, копеле, така ли?

Иранецът не се връзваше лесно.

Продължи напред по виеща се стълба и през поредната стая, и тъкмо се канеше да поеме през тесен тунел, когато я чу:

- Тук съм! - прошепна Tec, протегна ръка и го придърпа.

- Той те е подминал?

- Да! Когато ти му говореше. Спря, за да те чуе, и ме пропусна!

- Някаква идея къде сме?

- Като че ли се върнахме малко нагоре. Вероятно сме един-два етажа под земята.

- Няма смисъл да седим тук - изтъкна Райли. - Опасно е!

- Не мога да изляза навън, докато този колан е на мен! - напомни му тя.

Той протегна ръка и го опипа. Изглеждаше тежък и здрав. Отзад имаше ключалка.

- Можеш ли да го извъртиш така, че ключалката да дойде отстрани?

- Разбира се, не е толкова стегнат. Но защо?

- Ще се опитам да я прострелям. Но ми трябва светлина.

Tec издиша тежко.

- Сигурен ли си?

- Довери ми се! От теб искам да включиш фенерчето. Само за секунда. Включваш и изключваш. Стрелям на три. Едно, две...

На три тя включи фенерчето и Райли дръпна спусъка. Ключалката избухна и се раздроби. И в този момент около тях изсвистяха куршуми.

- Назад! - дръпна я Райли обратно в стаята.

А след това чу глухото прищракване на затвора, следващо изстрелването на последния патрон.

- Амунициите му свършиха! - изрева Райли, дръпна колана от Tec и го захвърли в далечния край на пещерата. После грабна фенерчето от ръцете ѝ и се спусна след него. - Хайде! - извика ѝ.

Насочи лъча на фенерчето напред и забеляза иранеца да се гмурва в поредния тунел, а оттам - в поредната стая.

Агентът хукна след терориста, предвкусвайки неизбежната победа. Разстоянието между тях се скъсяваше все повече и повече.

Мансур Захед изскърца със зъби и се спусна в подземния кошер. Ругаеше наум американката - затова, че го беше подмамила тук, че му открадна раницата, че го остави без амуниции. Беше крайно време да сложи край на загубите и да се измъкне оттук.

Нямаше представа какво го очаква отгоре. Подозираше, че Райли блъфира за турската жандармерия, но от друга страна, нямаше и гаранции, че не е така.

Профуча през голяма обща стая и се гмурна в поредния проход. Светлината от фенерчето играеше по стените пред него и му даваше откъслечна представа за местата, през които минаваше, но от друга страна, докато го виждаше, той беше като жива мишена. Движеше се бързо, опитвайки се да се измъкне от обхвата на светлината. Ориентираше се по кабелите с надеждата, че накрая те ще го изведат навън.

Чуваше стъпките на Райли не много далече зад гърба си. Забеляза тясна стълба, която се отклоняваше наляво и надясно. Захед тръгна надясно и се сниши. Трябваше да направи нещо. Да го забави.

И тогава видя вратата като воденичен камък - еднотоново парче скала с диаметър два метра. Беше предназначена да спира натрапниците и можеше да бъде поставена на място само с освобождаването на два дървени клина.

- Не мърдай, задник!

Захед се обърна.

Райли беше в другия край на тунела. Американецът бе насочил към него и фенерчето, и пистолета. Силният лъч го накара да замижи.

Забеляза, че зад агента се появява Tec. Насочи очи към колана ѝ, но не го видя. От предизвикателния ѝ поглед разбра, че се е освободила от него.

- Трябваше да те убия още в Рим! - подвикна иранецът, за да печели време.

- Вече е твърде късно, идиот такъв! Остави оръжието на земята!

Очите на Захед се насочиха към долната страна на воденичния камък. Някогашните дървени клинове бяха заменени от ръждясал метален лост, явно добавен през последните десетилетия преди прогонването на жителите на подземния град.

- Не мога да изляза оттук с теб и ти го знаеш! - провикна се иранецът, оглеждайки железния лост. Преценяваше шансовете си.

- Твоя работа. Или ще излезеш с мен, или ще бъдеш изнесен в черен чувал!

- От друга страна, знаеш ли какво? - отвърна Захед. - Майната ти!

Позволи си само за момент да се наслади на объркването, изписано по лицето на агента. И се задвижи със зашеметяваща бързина. Използвайки дръжката на пистолета като чук, той удари металния лост и го освободи. Камъкът се помести леко, служейки му като щит. Вторият удар го разхлаби още повече.

Tec изкрещя нещо. И Райли се втурна към него, стреляйки.

Третият удар свърши работа - освободи окончателно лоста. И точно в този момент един от куршумите се заби в оголената му ръка.

Бяха блокирани.

Райли се опита да избута воденичния камък, но знаеше, че няма никакъв смисъл. Беше предназначен да се претър-коли по наклон и за сам човек бе невъзможно да го изтика обратно нагоре. В центъра му имаше малка дупчица. Райли надникна, но не видя нищо от другата страна. Всичко тънеше в мрак.

А после чу стоновете и ругатните му. След още няколко секунди иранецът се обади:

- Как е? Удобно ли е там, Райли?

Райли пъхна дулото на пистолета в дупката:

- А на теб как ти е ръката, мръснико?

И веднага след това изстреля четири патрона. Те отскочиха в тунела и затихнаха.

- Не си хаби патроните и започвай да търсиш изход, чуваш ли? - Макар и достатъчно силен, гласът му не бе в състояние да скрие болката му. - Да знаеш, че няма да е лесно. Даже, ако питаш мен, е невъзможно. Но ти пробвай. Заради мен! И запомни едно - това не е краят! Някой ден ще те открия! Където и да сте, ще открия и теб, и Tec! И тогава ще сложим окончателно край на всичко това!

46

Вече бе изгубила представа откога са тук. Със сигурност от часове. Но от колко точно - не можеше да бъде сигурна. Бяха опитали да преместят воденичния камък, но напразно. Липсваше им необходимият лост за тази цел. Бяха потърсили и други изходи, следвайки кабелите във всички посоки. Стараеха се да пестят батерията на фенерчето, но и тя най-накрая свърши. Същото се случи и с бледата светлина от дисплея на телефона му.

Tec знаеше, че подземните цитадели от този вид са гигантски. През последните години археолози бяха изчислили броя на хората, които са се побирали в тях - почти до двадесет хиляди. Което означаваше, че е било необходимо огромно пространство. Множество тунели. И още толкова задънени изходи.

Знаеше, че за тях просто няма мърдане оттук.

- Ами ако останем завинаги тук? - простена тя.

- Няма - промърмори Райли и я притисна до себе си.

- Говоря сериозно! Какво ще се случи с нас? Ще умрем от глад ли? Сигурно са ви обучавали и за такива неща!

- Подземните градове някак си не се връзват с работата в нюйоркското бюро.

Тъмнината бе толкова всепроникваща, че Tec не бе в състояние да види дори и Райли. Чуваше само дишането му и усещаше ръцете му, които я притискаха към гърдите му. По някакъв странен начин това й напомни за едно преживяване в не толкова далечното минало, когато отново бе сгушена в Райли, отново в пълен мрак.

- Спомняш ли си онази наша първа нощ? - обади се тя. - В палатката, преди да стигнем до езерото?

- О, да! - отговори той и тя буквално усети усмивката му.

- Беше хубаво.

- Направо удивително!

- Даже нещо повече - промърмори тя и сърцето ѝ се изпълни с топлота от спомена. - Винаги ми се е искало да си спомня онази първа целувка. Нищо не може да се сравни с нея, не мислиш ли?

- Да проверим - засмя се той и привлече лицето ѝ към устните си. Целувката му беше дълга и страстна, отчаяна, зажадняла целувка, която говореше много повече от всяко обяснение.

- Шон, не искам да умра тук!

- Няма да умреш тук! - отсече той. - Ще се измъкнем!

- Обещаваш ли?

- Обещавам!

Тя се усмихна. А после спомените я връхлетяха - онова, което бе преживяла през последните няколко дена, хаос от отчаяни мисли, заплашващи да превземат съзнанието ѝ.

- Онзи тип - спомни си внезапно тя. - Каза две неща, които трябвало да проверя. Попита ме дали съм чувала за операция „Аякс".

Tec почувства, че той знае за какво става въпрос. Разбра го по затаяването на дъха му.

- А другото какво беше?

- Каза, че трябва да разбера какво се е случило в утрото на 3 юли 1988 година.

Този път той шумно въздъхна.

- Какво? - попита го Tec.

- Така нашият човек потвърждава, че е иранец. Операция „Аякс" е кодовото наименование на един стар наш провал. В Иран, още през петдесетте години.

- И какво се е случило?

- Някъде около Първата световна война британците поемат контрола над петролните залежи на Иран - започна той. - По онова време те все още са империя. И на практика грабят страната. Прибират всички печалби от обработката и продажбата на нефт, а на местните подхвърлят само трохи. И съвсем справедливо иранският народ побеснява, обаче на британското правителство въобще не му пука и отказва да води преговори. Това продължава около тридесет-четиридесет години, докато накрая иранците си избират за премиер един човек на име Мохамед Мосадех. Имай предвид, че говорим за първото демократично избрано правителство на Иран. Мосадех извоюва убедителна победа и веднага започва процедури по национализирането на иранската петролна продукция.

- Британците очевидно са били във възторг - вметна с горчива ирония Tec.

- И още как! И решават, че Мохамед Мосадех трябва да си отиде! Познай кой се намесва, за да им помогне!

- ЦРУ?

- Че кой друг?! Започва масирана процедура по изнудване и подкупи на десетки хора в иранското правителство, пресата, армията и религиозните институции. Очернят премиера и всички около него, а после пускат банди от подставени лица, които да обикалят по улиците и да призовават към неговия арест. Така горкият човек, който всъщност е един честен патриот, прекарва остатъка от живота си в затвора. Външният му министър има още по-лоша съдба - последна среща с отряда за разстрел.

- И тогава слагаме на негово място шаха, нали?

- Именно. Слагаме наша марионетка - изпечен диктатор, на когото можем да разчитаме да ни продава евтин петрол и да купува оръжията ни с тонове. Нашият човек управлява страната с железен юмрук до 1979 година, когато аятолах Хомейни канализира гнева на иранците и изритва шаха от страната.

- А ние се сдобиваме с ислямска революция, която ни мрази - констатира Tec. - Мохамед Мосадех не е бил религиозен лидер, нали?

- Разбира се, че не. Бил е дипломат от кариерата - изискан, модерен човек. С докторска степен по право от някакъв швейцарски университет. Днешните молли се стараят да не го споменават при никакви обстоятелства, дори и на годишнината от падането му. Той е твърде светски ориентиран за техния вкус. - Замълча, а после допълни: - По негово време не е имало ислямска република. Причината тя да се роди сме ние. Преди да се намесим по толкова подъл начин, Иран си е бил демокрация!

- Демокрация, която не е устройвала интересите ни.

- И не за първи път, нито за последен. Всичко е заради евтиния петрол... Представи си колко различен щеше да бъде светът днес, ако тогава не се бяхме намесили!

- Вече не съм много сигурна, че искам да знам какво е станало на трети юли.

- Поредният звезден миг за Чичо Сам - изсумтя мрачно Райли.

- Добре де, разкажи.

Дори и в непрогледния мрак тя усети как лицето му се смръщва.

- „Иран Еър", полет 655 - започна той. - Излита от Иран за половинчасов полет до залива на Дубай. На борда има двеста и деветдесет пътници и екипаж, в това число шестдесет и шест деца.

Някакъв блед спомен проблесна в съзнанието ѝ.

- Онзи, който ударихме ли?

- Същият.

- И защо? Как е станало?

- Сложно е за обяснение. Самолетът е изпращал правилния код. Пилотът се е движел в разрешения въздушен коридор, непрекъснато е поддържал връзка с контролната кула и е говорел на английски. Рутинен полет, изпълнен по всички правила. Но по цял куп причини нашите помислили, че е „F-14" и ни напада. И пратили към него две ракети.

- Нали са знаели, че самолетът е граждански?

- Не. Разбрали го твърде късно. На самолетоносача разполагали със списък на всички местни граждански полети, обаче объркали времевите зони. На кораба били по бахрейнско време, а списъкът с полетите показвал иранско местно време, което е с половин час назад.

- Стига бе!

- За съжаление е точно така. И за още по-голямо съжаление мога да кажа, че това не е първият случай на подобен гаф. Помниш ли Куба и Залива на прасетата? Една от основните причини, поради която нападението ни се проваля, е объркване на времевите зони. Бомбардировачите, които излитат от Никарагуа, е трябвало да получат въздушно подкрепление от нашите реактивни самолети, които пък излитат от близък самолетоносач. Обаче бомбардировачите били под контрола на ЦРУ и работели по централно американско време, а реактивните самолети били контролирани от Пентагона, който се движел по източно време. И на никого не му хрумнало да се стиковат, поради което бомбардировачите са свалени.

- Господи!

- Елементарни грешки, но фатални. А в случая с иранския самолет не е била само една. Нашите кораби работят със системи, които обозначават с кодове потенциалните цели. По някаква причина обаче кодът, даден на този граждански полет, се променя след включването на системата, и същият код се дава на друг самолет, което е още една грешка, разбира се. Операторът на радара поглежда екрана, вижда го на едно място, отмества поглед, а когато отново се обръща към него, го зърва на друго място - и му се струва, че самолетът се движи невероятно бързо, което би било възможно единствено за бомбардировач. Освен това стрелките, показващи дали самолетът се изкачва, или слиза, са много трудни за разчитане. Той се паникьосва и решава, че самолетът лети право към тях, за да ги потопи. Включва алармата, а капитанът моментално заповядва изстрелването на ракетите.

Доколкото знам, този капитан бил от лудите глави, които първо стрелят, после питат. Командирът на една фрегата, която в момента е била наблизо до самолетоносача, го описва като твърде агресивен. Но важното е, че грешката се оказва голяма и много трагична. И нашият кораб, и самолетът са били в ирански води и иранско въздушно пространство. Загиналите са стотици. И много деца. Затова иранците заслужаваха най-малкото едно извинение.

- А не са го получили - довърши мрачно Tec.

- Нито думица. Съединените американски щати никога не признават, че са допуснали грешка. Разпращат няколко чека на близките, но нито поемат отговорност, нито се извиняват. И което е още по-отвратително, момчетата от онзи кораб получават медали. Медали, моля ти се! За изключителни заслуги! Това не е ли подигравка? Джордж Буш-старши, който по онова време е вицепрезидент при Роналд Рейгън, казва: „Никога няма да се извиня заради нещо, сторено от Съединените американски щати! Никога! Изобщо не ме интересува какви са фактите!"

- Благородни думи за един държавник! - изсмя се Tec.

- А после се чудим защо хаховци като настоящия им президент се ядосват толкова много, когато им се наложи да се срещнат с нас, и защо ни наричат „Големия Сатана" ! Не че не ни го върнаха!

- Кога?

- Самолетът на „Панам", който гръмна в небето над Локърби - отговори агентът.

- Не го ли направиха либийците?

- Забрави какво приказват по медиите! Зад атентата бяха иранците!

Tec замълча, а после промърмори:

- Там, в Куантико, не ви ли учат и на история?

- Може и така да се каже - изсмя се тихо Райли. - Но не ни разказват за такива неща. Не е много добра идея да излагаш кирливите ризи на страната си пред бъдещи агенти, които ще се борят за нея!

- А ти откъде знаеш всичко това?

- Няма значение. Важното е, че в момента Иран е гореща точка за нас. Много гореща. И затова искам да знам с кого точно си имаме работа, особено след като напоследък се опитват да станат ядрена държава!

- Какво е усещането, когато знаеш, че лошите, които преследваш, са продукт на собствената ти страна?

- Историята е дълга поредица от конфликти между различни страни. Ние сме точно толкова виновни, колкото и останалите. И това продължава и до днес. Истината е, че голяма част от работата ми е свързана с кашите, забъркани от нашите политици. Но това не променя факта, че мръсници като нашия ирански приятел трябва да бъдат хванати.