Оръжието на тамплиерите

Усети, че коленете му започват да се подгъват, но не можеше да им позволи точно сега да го предадат.

Касим се завъртя и отново замахна - острието му направи пълно завъртане, преди да се сблъска отново с ятагана на Конрад.

Едва третият удар успя да изтръгне ятагана от ръката на Конрад. Пръстите му вече не бяха в състояние да се противопоставят на агонията в рамото му.

Касим се закова на място, дишайки тежко. Погледът му се насочи към кинжала, привързан към сакатата ръка на Конрад, и усмивката му се превърна в подигравателен смях.

- Не знам дали да те убия, или да отсека и другата ти ръка. А може би и краката ти. И да те оставя да живееш като жалък сакат червей. Може да осакатя и нея.

Ставаше му все по-трудно да диша. В устата си усети вкуса на кръвта. И тогава осъзна истината - стрелата не бе пронизала единствено рамото му. Беше достигнала и до белия му дроб.

И разбра, че това е краят.

Касим вдигна ятагана си като палач и го задържа във въздуха.

- Какво пък! По-добре да го направя сега, преди да ме лишиш от удоволствието...

В същия миг лицето му се вкамени, когато стрелата се заби в гърба му и излезе през гърдите му. Огромна стрела.

Сведе очи към окървавения й връх, който се подаваше между ребрата му, и по лицето му се изписа изумление. Обърна се бавно. Конрад проследи погледа му.

Майсун стоеше до коня на брат си.

С арбалет в ръка. И болка, изписана ясно по лицето ѝ.

А до нея беше жената заложница. И стискаше сноп стрели.

Касим направи крачка към жените, обаче рицарят не възнамеряваше да му позволява подобен ход. Изправи се тежко на крака и използвайки инерцията на тялото си, заби кинжала си в гърба му. Двамата мъже се строполиха на земята в кърваво, прашно кълбо.

Турчинът потрепери и изгъгна нещо. Очите му се разшириха и се приковаха върху рицаря с безумна ярост. Потръпна за последен път и тялото му се отпусна безжизнено.

Конрад отпусна глава върху твърдата земя. Вторачи се в небето. А после усети Майсун. Тя пое главата му в скута си, прокара пръсти през косата му и през сълзи прошепна:

- Не ме напускай, моля те!

- Никога! - отговори той.

Но знаеше, че я лъже. Кръвта в устата му вече беше започнала да блика като фонтан. Дишането му стана още по-накъсано.

- Пази ги! - прошепна той. - Намери начин! Спаси ги! Може би някой ден някой друг ще стори онова, което ние не успяхме!

- Ще ги пазя! Обещавам! Непременно ще ги пазя!

57

- Погребали го там, в църквата. А после Майсун пристигнала в Кония и се заселила тук - продължи старицата. - Станала член на една суфитска ложа. През следващите месеци се връщала многократно в онази пещера - сама, само с един допълнителен кон. Докарала книгите. Скрила ги и на никого не казала за тях. А после, години по-късно, срещнала един човек.

- Производител и търговец на платове - предположи Tec, която следеше като хипнотизирана всяка дума на старицата.

- Да. Той бил член на същата ложа. Майсун му се доверила. Казала му тайната си. Двамата се оженили и започнали нов живот заедно тук, в Кония. - По лицето на старата жена се разля тъжна усмивка. - Това са моите предци.

- Значи стенописът, онези редове от поемата... са допълнени по-късно? - не се стърпя Tec.

- Да - кимна жената. - По-късно тя се върнала и заръчала да ги изпишат в църквата, където Конрад бил погребан.

- Но вие откъде знаете всичко това? - не се стърпя и се намеси Райли.

Старицата се изправи с мъка на крака и се запъти към старо писалище. Поразрови се из него и намери ключе, с което отвори едно от чекмеджетата му. Оттам извади няколко ръкописни страници, пожълтели от времето. Tec не бе в състояние да ги разчете, тъй като бяха изписани със ситни арабски букви - азбуката, използвана в Турция преди 1928 година.

- Тук се разказва цялата история - поясни домакинята им. - Всичко, което Конрад е споделил с Майсун. Документът се предава в рода ни от поколение на поколение. Така е вече седемстотин години.

- И през всичкото това време книгите са останали скрити? - не можеше да повярва Tec.

- Майсун обещала на Конрад да ги пази, както и да се опита да ги сподели със света. Но по онова време нямало начин да го направи. Между Изтока и Запада зеела огромна пропаст. А по нашите земи селджукските турци вече били на път да отстъпят владенията си на османците и техните орди „войници на вярата". Османците пък страдали от манията да създадат империя на исляма. А последното нещо, което Майсун искала, било тези текстове да бъдат използвани като оръжие за дискредитиране на християнската вяра.

Tec и Райли се спогледаха. Думите на старицата им напомниха за вчерашния им разговор. Жената долови насоката на мислите им и се усмихна тъжно. После продължи:

- Не знаела също и към коя от силите на Запада да се обърне. Тамплиерите вече ги нямало. Църквата била в апогея си. Никой, дори и крал, не би посмял да застраши могъществото ѝ.

- Значи книгите са останали скрити... тук?

- Точно така - кимна старицата. - Скрити на сигурно място. Очакващи своя ден.

Сърцето на Tec се сви. Повтори въпроса си.

- Точно тук ли?

Старицата кимна.

- Може ли да ги видим?

Първоначално жената не отговори. После стана от дивана, насочи се отново към писалището и взе оттам някакви ключове. И ги подкани:

- Хайде, елате!

Излязоха от дневната и тръгнаха през тъмен, тесен коридор. В единия му край беше кухнята, от която като че ли се влизаше в друга стая. Таванът на коридора беше по-нисък, отколкото този на дневната, и от едната му страна бяха подредени шкафове. На отсрещната стена висеше красив килим. Старицата отвори един от шкафовете, извади от него фенерче, а после отиде до килима и го бутна настрани. В стената зад него и почти невидима в тъмнината се виеше тясна стълба, не по-широка от човешки ръст.

Старата жена влезе в нишата и заслиза внимателно по високите, виещи се надолу стъпала. Tec и Райли я последваха. Стъпалата извиваха два пъти, след което завършваха с тесен тунел с груби, неравни стени. Мястото приличаше на подземния град, в който бяха попаднали наскоро, и Tec се зачуди дали не е бил изработен по същия метод.

Старицата ги поведе покрай поредица дървени врати, подредени от едната страна на тунела, и след тридесетина метра стигна до последната, разположена точно срещу тях. Отключи я и ги покани.

Намираха се в малка стая. По-скоро вграден гардероб. Беше с нисък таван, без прозорци и подобно на камерите в подземния град, не допускаше нито горещината, нито влагата. Стените ѝ бяха покрити с рафтове. Рафтовете на свой ред бяха покрити с книги.

Стари книги. Малки, подвързани с кожа, древни кодекси. Най-старите книги на планетата - евангелия на две хиляди години, от най-ранните дни на Църквата. Десетки текстове.

Tec не можеше да повярва на очите си.

Едва успя да отрони:

- Може ли?

Старицата я подкани с очи.

Tec протегна ръка и взе една от книгите. Беше доста сходна на онези, които бе открила в гроба на Конрад. Същият тип кожена подвързия, същата сгъвка на задната корица, същата кожена връзка около нея. И изглеждаше в същото добро състояние. Поколеба се, но после отвори внимателно корицата и надникна. Беше на същия език - койне гръцки.

Преведе заглавната страница: „Евангелие на Ева". Никога не беше чувала за нещо подобно.

Старицата я изгледа усмихнато и отбеляза:

- И на мен ми направи впечатление някога. Обаче не е онази Ева, за която си мислите.

Tec я изгледа изненадано.

- Вие сте чели книгите?

- Не всички. Понаучих малко коптски и старогръцки и успях да разбера някои от нещата, които пише в тях.

В гърдите на Tec се надигна тревожен въпрос.

- Ако ви попитам за конкретен текст, бихте ли могли да ми кажете дали е тук, или не?

- Вероятно - сви рамене старицата.

Tec си пое напрегнато въздух и каза:

- Преди няколко години държах в ръцете си книга, която смятах за дневника на Исус. С неговия собствен почерк. Неговият личен дневник.

- Вие сте го виждали?

- Да, но не можех да определя със сигурност дали е истински, или е фалшификат. А после нямах възможността да го подложа на лабораторни тестове, за да разбера. Знаете ли нещо за него? Имате ли представа дали е бил истински?

Жената се усмихна и поклати глава:

- Не, не е бил. Бил е фалшификат.

Категоричността на отговора ѝ сащиса Tec.

- Откъде сте толкова сигурна? - извика тя.

- От писмото на Майсун. Конрад ѝ разказал и за дневника. - Замисли се и допълни: - Успели са да го направят само защото са разполагали с всички тези книги! - И посочи рафтовете древни текстове.

- Почакайте малко! Искате да кажете, че през цялото време тамплиерите са били наясно със съществуването на еретичните кодекси?

- Не само са били наясно, те не биха могли да съществуват без тях! Именно така е започнало всичко. С първоначалните им Пазители - мъжете, които се грижели за тях и ги пазели в Имперската библиотека на Константинопол. Те са планирали всичко.

- Идеята за тамплиерите е родена в Константинопол? - възкликна Tec.

Старицата кимна и поясни:

- Пазителите са охранявали съкровището от Никея векове наред, още откакто Хозий го спасил от изгаряне и го пренесъл на безопасно място в Константинопол. Та Пазителите го охранявали и чакали подходящия момент, за да го огласят пред света. Ала този момент като че ли никога не идвал. А към края на първото хилядолетие светът тръгнал по още по-мрачен път. Папата вече правел каквото си иска. И когато му хрумнала идеята за свещен кръстоносен поход, при което заповядал на християните да тръгнат на война и да започнат да убиват в името на Христос, Пазителите разбрали, че той се е самозабравил, потъпквайки безскрупулно посланието на Исус. Същевременно кръстоносците спечелили битките и дали на папата още по-невиждана власт. С контрола над Светите земи и при положение че всички европейски монарси целували краката му, папата постепенно се сдобил с власт над целия познат тогава свят.

Пазителите били ужасени и преценили, че трябва да сторят нещо. Налагало се бързо да намерят начин да му дръпнат юздите. Тогава решили да създадат контрасила на папската. Военна организация, която да се възправи срещу върховенството на Рим и да го държи под контрол. Пазителите знаели, че разполагат с могъщи съюзници - ето ги! - И тя разпери ръце към древните текстове. - Преценили, че заплахата от огласяването им би била достатъчна, за да сплаши папата и да го накара да им даде всичко, което пожелаят. Но усещали, че им трябва и нещо повече. Искали да бъдат напълно сигурни. Нуждаели се от още една книга - една невероятно могъща книга, която да ужаси Рим и да го накара да се подчини. Така решили да създадат върховното евангелие!

- Личният дневник на Исус Христос - обади се със светнали очи Tec.

- Именно! - кимна старата жена.

Tec и Райли се спогледаха, очевидно спомнили си онзи паметен миг преди няколко години, когато стояха на скалата и гледаха как бушуващото море поглъща страниците от велен. Спомниха си за отговора, който така и не получиха тогава.

Старицата продължи:

- Разполагали с всички тези текстове, на които да се опрат, на които да базират фалшивия си шедьовър, за да го превърнат в истински. Благодарение на това никой нямало да се усъмни в достоверността на находката им. Нали в крайна сметка всички тези книги са истински?! И би изглеждало напълно естествено сред тях да е и дневникът на Исус! Затова, щом избистрили плана си, Пазителите се задействали. Издирили и други, които споделяли притесненията им. Рицари, учени и просветени мъже от цяла Европа, с които се били запознали през годините в библиотеката. Намерили деветима.

- Първите деветима тамплиери - вметна отново Tec. - Хю дьо Пейан и хората му.

- Та те отишли в Йерусалим, явили се пред краля и му казали, че искат да защитават поклонниците. Той им дал за щаб руините на стария храм. И след девет години, през които уж непрекъснато копаели, те изпратили съобщение до Рим, че са открили нещо смущаващо. Папата веднага изпратил съветниците си. Рицарите им показали някои от евангелията, които виждате тук. А после им показали и най-важното - дневника на Исус, който били съставили. Хората на папата се ужасили. Връщайки се в Рим, те потвърдили находката. А после папата дал на тамплиерите всичко, което поискали, в замяна на тяхното мълчание.

Tec имаше чувството, че ѝ се завива свят. Информацията беше толкова много и толкова неочаквана.

- А след това са изпратили евангелията обратно в Константинопол? - попита тя.

- Разбира се. Там книгите са били в безопасност векове наред. А Светите земи били военна зона. Пазителите държали да бъдат сигурни, че евангелията са на сигурно място.

- Но не и дневникът на Исус, нали?

- Той останал при тамплиерите в Акра. Именно той бил източникът на тяхната сила, затова го държали под око. Което било огромна грешка, разбира се. Но не забравяйте, че той бил фалшификат. От гледна точка на Пазителите стойността му била единствено стратегическа, а не историческа.

Tec вече се опитваше да сглоби мозайката.

- А през 1203 година армията на папата е пред портите на Константинопол. И Пазителите изпращат сигнал за помощ.

- Точно така. Тамплиерите веднага изпращат няколко от своите хора, които да отнесат книгите на безопасно място. Обаче ги губят. Сто години по-късно Конрад и Майсун отново ги откриват и спасяват.

- А какво е станало с Пазителите? Майсун не се ли е опитала да се свърже с тях?

- Опитала се е, разбира се - отговори старицата. - Но вероятно са били убити от агенти на папата, които са имали за задача да открият съкровището.

- Така Майсун и нейните потомци, тоест вашата фамилия, сте се превърнали в новите Пазители.

Старицата кимна и изрече:

- Хайде, елате! Ще направя още едно джезве кафе.

Тримата се качиха обратно в кухнята, където старицата напълни отново джезвето с вода и го сложи на газовия котлон. В стаята се възцари тягостна тишина.

- Онези убийци... все още ли ви търсят? - обади се домакинята.

Tec кимна.

- Значи трябва да ги преместим. Не бива да остават повече тук. Можете ли да го отнесете на безопасно място?

Tec онемя от изненада. Едва успя да промълви:

- Разбира се!

Раменете на старата жена сякаш се огънаха под тежестта на решението, което беше взела.

- Нямам голям избор, нали така? А може би и не е чак толкова лошо. Трябва да разберете, че онези книги са много по-важни от нас. И винаги са били. Те са товар, предаван от поколение на поколение. - Поклати печално глава. - Никого не съм молила за него. И никога не съм имала избор - така, както не са имали и предците ми. Но сторих онова, което се очакваше от мен, подобно на всичките си предци. Няма съмнение, че и синът ми би сторил същото. Но с каква цел? Какво бихме могли да сторим с тях оттук нататък? Ние сме прости хора, госпожице Чайкин. А това... това нещо долу заслужава сериозно внимание, което би могло да му бъде дадено от хора като вас. Така че вие правите огромна услуга на мен и на моите потомци. Освобождавате ни от огромен товар, след като казвате, че отново има хора, които са готови да убиват заради него. - Хвана ръцете на Tec и я погледна в очите. - Трябва да го отнесете оттук и да сторите с него онова, което считате за най-добро! Ще го направите ли?

- За мен ще бъде чест - обърка се Tec.

- Не се притеснявайте! - намеси се Райли. - Аз ще се погрижа за вашата лична безопасност, докато всичко приключи!

Бръчките по лицето на старицата като че ли се отпуснаха облекчено, но веднага след това веждите ѝ се сключиха въпросително.

- А какво ще направите с него?

- Първо ще бъде фотографирано и каталогизирано - обясни ѝ Tec. - И преведено. Едва след това ще помислим с кого да го споделим и как да го направим, без да предизвикваме брожения.

Тези думи като че ли не убедиха старицата.

- На Ръкописите от Мъртво море все още се гледа с подозрение - изтъкна изненадващо компетентно тя. - Евангелията от Наг Хамади почти не се познават от широката публика. Какво ви кара да смятате, че тези книги ще бъдат приети по-различно?

- Длъжни сме да опитаме! Те са част от нашата еволюция като цивилизация! И ще ни помогнат да се сдобием с просветление. Но всичко трябва да бъде направено бавно и внимателно. И в подходящия момент. Наясно сме, че не всички хора ще бъдат убедени, не всички дори ще се заинтересуват от тях.

Защото за онези, които искат да вярват, които имат нужда да вярват, нищо не би имало значение. Те винаги ще вярват, ако ще и самият Христос да им се яви и да им каже, че са глупаци!

Но за хората с по-отворени умове, които държат сами да вземат решенията си, те... заслужават да разполагат с цялата информация. Дължим им го!

Старицата кимна, очевидно най-сетне постигнала мир в душата си след внезапното си решение. В същия миг от дневната нещо проскърца. Райли и Tec се сковаха. Той вдигна ръка към устата си, за да им даде знак да мълчат.

Пристъпи до вратата на кухнята и се заслуша. Не чу нищо, но ръката му по инерция се насочи към гърба му, за да потърси пистолета. Едва тогава се сети, че той не е в него, а в раницата, която бе оставил в дневната.

Огледа се и до мивката забеляза огромен кухненски нож. Грабна го и изгаси лампата. Стаичката потъна в мрак. Единствената светлина идваше от оранжево-сините пламъци на газовия котлон.

Старицата си пое дълбоко дъх.

Tec видя как Райли се измъква от кухнята и изчезва от погледа ѝ. Задържа дъха си и се заслуша. Еуфорията ѝ от последния половин час се бе изпарила. В следващия миг се разнесоха ядни мъжки ругатни и някой с трясък се стовари на пода.

- Хайде, дами! - изрече иранецът и светна лампата в кухнята. Усмихна се небрежно и ги подкани с пистолета си да излязат. - Заповядайте при нас! Купонът едва сега започва!

58

Райли отвори бавно очи. Главата му се разцепваше от болка. Осъзна, че е на пода в дневната. Ударът бе дошъл от приклада на автомат, който го запрати на земята още преди да успее да види кой го удря.

Но сега ги виждаше. Трима мъже, които не познаваше. А после видя и иранеца, който вкарваше в дневната Tec и старата жена с пистолет, насочен към главите им.

- Сядайте! - заповяда той и със заглушителя на пистолета бутна Tec към дивана.

Двете жени приседнаха на ръба на дивана. Иранецът излая някакви заповеди на хората си на език, който Райли не разбираше, и ги отпрати. Тримата очевидно отиваха да огледат къщата.

Райли плъзна поглед из стаята и забеляза раницата на Tec, в която беше пистолетът му. На около осем крачки от него нищожно разстояние за здрав човек, ала непосилно за човек в неговото положение.

Райли си пое дълбоко въздух и погледна към иранеца. Сякаш усетил погледа му, той сведе очи към него. Не изглеждаше в най-добрата си форма. Лицето му беше доста по-изпито, отколкото си го спомняше. По челото му бяха избили капчици пот. Но най-натрапваща се от всичко бе яростта, която проблясваше в очите му. Агентът реши да си трае. Ситуацията беше твърде напрегната, а той - прекалено слаб, за да я провокира. Предпочете да изчака своя миг и сведе очи към пода, демонстрирайки подчинение.

С изненада установи, че лявата ръка на иранеца е превързана много добре. Превръзката беше изрядна и чиста, макар че на места през нея се просмукваше кръв. Направи бърза преценка на ситуацията и реши, че хората на терориста вероятно са от ПКК - войнстващите кюрдски сепаратисти, които Иран открай време финансираше и въоръжаваше. Те притежаваха достатъчно лекари с огромен опит в лечението на огнестрелни рани.

- И какво става с вас? - обади се внезапно иранецът и разпери театрално ръце. - В един момент се настанявате в хотелската си стая за една приятна любовна нощ, а в следващия се щурате из града като обезумели! Каква ли е причината за това среднощно гостуване?

Из къщата се разнесе вик.

Иранецът се обърна, каза нещо на непознатия си език, а после се обърна към Tec и се усмихна. Миг по-късно на прага се появи един от хората му с преметнат през рамо автомат „Калашников" и с няколко книги в ръце.

Иранецът ги взе, огледа ги, а после се обърна отново към Tec с триумфално изражение.

- Аха, още евангелия значи! - Задържа погледа ѝ за момент, а после зададе въпрос на своя човек. Отговорът му сериозно го впечатли. - Цяла стая с древни кодекси?! - Извърна се към Tec. - Е, както изглежда, упоритостта ти беше щедро възнаградена!

Tec не му отговори.

Иранецът сви рамене, излая още няколко заповеди на човека, донесъл книгите, и излезе от стаята. Мъжът вдигна автомата си и го насочи към тях.

Инстинктите на Райли се събудиха. Изчака мъжът да отмести поглед от него и се втурна към раницата на четири крака.

Мъжът го видя и се разкрещя. Райли забеляза ботушите му, насочващи се към него, и чу писъка на Tec, докато се присягаше към раницата, но не успя да стигне до нея - получи мощен ритник в бъбреците. Претърколи се от болка. Мъжът приклекна над него, засипвайки го с гневни ругатни, но не забравяше да поглежда и към жените.

Накрая Райли се спря до масичката от другата страна на фотьойла. Превиваше се от болка и едва успяваше да си поеме дъх. Надникна изпод притворените си клепачи и забеляза надвесения над него мъж. Човекът очевидно бе крайно неспокоен и уплашен. И стоеше на не повече от половин метър от него.

Райли задържа дъха си за момент и неусетно плъзна ръка под масичката до него. Пръстите му напипаха кухненския нож, който бе избит от ръката му, когато го нападнаха.

Иранецът извика нещо от дълбините на къщата.

Пазачът им се обърна към вратата, за да му отговори.

Със светкавична скорост Райли заби ножа в крака на кюрда. За миг мъжът се вцепени от болка. В следващия миг Райли сграбчи с лявата си ръка дървения приклад на автомата, забивайки десния си лакът в лицето му. От носа му бликна кръв. Автоматът произведе три последователни откоса в пода. Райли натисна още по-силно, за да се увери, че дулото на „АК-47" е насочено далече от двете жени, като същевременно се завъртя и заби другия си лакът в гърдите на пазача. Използва набраната инерция и се опита да изтръгне оръжието от ръцете му, но точно в този момент в стаята влетя вторият от хората на иранеца.

Райли мълниеносно отметна глава и я заби в черепа на омаломощения пазач, а после го изви така, че насочи автомата му директно към неговия колега на прага. Докато онзи се усети какво става, Райли стисна пръстите на кюрда, поставени на спусъка. Последва нов троен откос. Наемникът на прага се залюля и от гърдите му бликна мощен червен гейзер.

- Махайте се оттук! - изкрещя той към двете жени, докато продължаваше да се бори с кюрда. - Бягайте! - И посочи с глава към френските прозорци, отвеждащи към задния двор.

Tec и старицата се втурнаха към прозорците в мига, в който на прага се появи третият кюрд. Иранецът беше плътно зад него.

Агентът изтръгна оръжието от захвата на пазача си и го запрати към новодошлия. Автоматът се завъртя няколко пъти през стаята, обсипа с куршуми дивана, заби се в гърдите на стрелеца и отклони неговите куршуми.

Райли вече се движеше като светкавица. Нямаше нито миг за губене, ако искаше да спечели на Tec и старицата достатъчно време, за да се измъкнат. Не действаше съзнателно. Инстинктите, изковани с годините тренировки и полева работа, взеха превес над разсъдъка му и се разпореждаха с мускулите му. Усети някакво завихряне около себе си, ръката му се сви в юмрук и се заби в бузата на мъжа, с който се бореше. Видя, че краката му правят две огромни крачки, прехвърлят се над дивана и се стрелват към кюрда, запращайки и него, и иранеца обратно към вратата.

Иранецът изкрещя от болка в мига, в който ранената му ръка се удари в пода, но коляното му се издигна и се заби в слабините на агента. Райли се залюля и падна на пода. Със замъглени очи забеляза, че Tec и старицата най-сетне бяха успели да отворят френските прозорци и се измъкваха.

Но иранецът вече бе напипал падналия автомат.

Райли трябваше да спечели на жените още една секунда.

Скочи и сграбчи с две ръце автомата на иранеца, след което го отклони и го удари в стената. Иранецът изсумтя от болка. Райли разполагаше с две здрави ръце, затова измъкна „АК-47" от захвата на иранеца, извъртя го нагоре и заби дървения му приклад в челюстта на противника си. От устата на иранеца бликна кръв и опръска стената зад него, а ранената му ръка се вдигна, за да блокира следващия удар.

За Райли тя бе като червено платно за бик.

Вдигна за пореден път приклада на автомата и замахна с него към ранената ръка на иранеца, забивайки я в стената.

Иранецът изпищя като животно, когато тежкият приклад строши костите и разкъса сухожилията на ръката му. От неописуемата болка краката му се подкосиха и той се свлече на пода. Райли вдигна отново приклада, надявайки се този път да го забие в главата на терориста и веднъж завинаги да сложи край на тази история.

Но точно тогава нещо твърдо го удари в тила и ръцете му се отпуснаха безсилно. Останалото беше неясна плетеница от юмруци, удари с лакти и ритници, които заваляха върху него от всички посоки. А после дойде и последният ритник в лицето му, който сложи край на светлината и го потопи в безпаметен сън.

59

Родос, Гърция

Колесникът на самолета се отлепи от пистата и „Чесната" се издигна в ясното синьо небе. Последните дни бяха изключително напрегнати за Бени Щийл - вече едва издържаше да се върти около машината си на международното летище „Диагорас" на остров Родос, но нямаше друг вариант, тъй като всеки момент очакваше сигнала на Захед. Когато обаждането най-сетне пристигна в малките часове на нощта, пилотът беше дълбоко заспал. След разговора отново заспа за няколко часа, за да поеме сега с първите лъчи на зората.

Пое курс на югозапад, към друг, по-малък остров - Касос, официалното му направление. Той беше в противоположната посока на онази, към която всъщност се беше запътил, но беше най-подходящ за заблуда, тъй като летището там беше малко и без контролна кула. А ако не искаше да събуди нечии подозрения, той беше длъжен да следва стриктно летателните процедури. Откриването на пробойни в процедурите беше станало втора природа за Щийл. Той отлично знаеше какво прави, може би най-добре от всички в този бранш.

Достигна определената височина за по-малко от минута и отново се свърза с кулата в Родос. Беше инструктиран да превключи на честотата на приемащата контролна кула. Направи го, получи разрешение да остане на четиристотин и петдесет метра за целия път до Касос, а после отново да превключи, този път на честотата на Атина. Той изпълни нареждането. Но заедно с това направи и още нещо - изключи транспондера си. Без него кодът на транспондера на самолета му, неговата височина и регистрационен номер нямаше да се появят на радара на кулата. Самолетът щеше да си остане само като анонимна примигваща точка.

Продължи още малко преструвките, остана на обявения курс още една минута, след което внимателно слезе на височина сто и петдесет метра. Свърза се пак с кулата, но не получи никакъв отговор. Което го накара да се усмихне. Знаеше, че не могат да го чуят. Вече беше излязъл от обхвата на радиочестотите им. Което означаваше, че е и извън честотата на радарите им.

Сега вече можеше да поеме накъдето си искаше, напълно необезпокояван.

Зави наляво, пое на юг и мина над югозападния край на Родос. Продължи в това направление още десетина километра, вече над открито море. А после направи рязък завой и насочи самолета на североизток, към истинската си крайна цел - отдалечено място на около петстотин километра оттук, в сърцето на Турция.

На тази височина видимостта беше изключително лоша. Лекият вятър и високото атмосферно налягане бяха породили тънка мъгла, която се носеше над водата. Заради нея Щийл не виждаше контурите на остров Родос, което всъщност беше много добре. Означаваше, че и него никой не го вижда. Превключи на радара за времето, който освен това щеше да му покаже евентуални морски съдове пред него. Така щеше да разполага с достатъчно време да ги заобиколи и да продължи тайния си полет.

Знаеше, че при тази малка височина ще стигне дотам за малко повече от час. За престой на земята не беше планирал повече от няколко минути, което означаваше, че общото му пътуване щеше да обхване два часа и половина. Което беше перфектно за пътешествие до малък остров без контролна кула. Нямаше да липсва на никого.

Погледна часовника си, а после извади сателитния телефон и се обади на Захед. Уведоми го за местоположението си, а после се отпусна назад и се загледа в панорамата на турското крайбрежие, която се откриваше от кабината му. Ако всичко вървеше добре, до края на деня се надяваше да се освободи от компанията на иранеца. След това щеше да се насочи директно към вилата си в Малта, да се излегне на шезлонга със студена бира в ръка и да обмисли как да похарчи поредната солидна порция лесни пари.

Мансур Захед чакаше в края на соленото езеро и наблюдаваше как слънцето се откъсва от далечния край на кристално чистата водна повърхност.

След няколко часа тя щеше да изглежда като безкрайна бяла повърхност под яркосиньото небе. Точно сега обаче слънцето я беше обагрило в бронзово сияние. „Поредният шантав пейзаж" - каза си той. Напоследък се бе нагледал на достатъчно шантави пейзажи. Целият този прокълнат регион изглеждаше така, сякаш бе пренесен от друга планета. Успокояваше го мисълта, че съвсем скоро ще се върне отново у дома. Където щеше да бъде възхваляван, че е постигнал невъзможното.

Че е донесъл такъв невероятен трофей.

Утрото бе доста хладно, но не тази беше причината, поради която Захед потреперваше. Тази нощ бе изгубил твърде много кръв и дори силните болкоуспокояващи не успяха да му помогнат. Знаеше, че се нуждае от спешна медицинска помощ. Ръката му ставаше все по-зле. Беше наясно, че има вероятност да я изгуби, а в най-добрия случай тя вече нямаше да може да му служи така, както досега. Но засега медицинската помощ щеше да почака. Най-важното бе да се измъкне по-скоро оттук. Американката успя да му се изплъзне. Сигурно вече бе алармирала турските власти и те са тръгнали по петите му.

Телефонът му иззвъня. Захед го вдигна и се обърна в противоположната посока, към хоризонта. Не след дълго забеляза миниатюрната точица в небето, носеща се ниско и бързо към него. Съобщи на Щийл, че всичко е чисто, после даде знак на хората си. Двигателите на двата джипа, паркирани един след друг, се събудиха. После се включиха фаровете им - две ясно различими светлини в червено и жълто на фона на идеално равния меден фон.

Захед видя как самолетът застава успоредно на оста, очертана от двата джипа, и огледа импровизираната писта пред тях. Изглеждаше идеална - суха и твърда, без нито една гънка. Няколко секунди по-късно тихото жужене на „Чесната" проряза тишината. В началото бе наистина жужене, което обаче скоро се превърна в оглушителен рев. Самолетът се спусна ниско над паркираните коли, коремът му буквално докосна покривите на двата джипа, след което се приземи безупречно.

Товаренето не отне много време. Двигателите все още работеха, когато кашоните с кодексите бяха натоварени на борда и подредени зад двете задни седалки. След това дойде ред на човешкия товар.

Шон Райли.

Изнесоха го до самолета и го хвърлиха зад една преграда в самия край на машината. Все още в безсъзнание. Но жив. Точно както го искаше иранецът.

Не повече от четири минути след като колесникът бе докоснал земята, „Чесната" отново беше във въздуха. А час и единадесет минути по-късно беше обратно на летище „Диагорас". Но там не прекара повече от двадесет минути. Служителят, който се доближи до самолета, беше същият, с когото Щийл си бе имал работа, когато за първи път се приземи в Родос. Затова не си направи труда да го проверява повторно. Захед изчака формалностите, скрит зад преградата. Бени Щийл попълни всички формуляри, получи разрешение за излитане и пак се издигна.

До иранското въздушно пространство оставаха по-малко от три часа.

60

Райли се събуди рязко. В ноздрите му нахлуваше отвратителна воня, която му напомни за гниещи трупове. Очите му се ококориха, събуждайки и мозъка му.

Само на няколко сантиметра от лицето му беше иранецът. Ръката му кръжеше пред носа на агента, хванала шишенце амоняк, което бе задържала там малко повече от необходимото. Терористът се потеше обилно и очевидно се бореше с болката си, но като че ли се наслаждаваше на неудобството, което причиняваше на врага си. Накрая дръпна шишенцето от носа му и се изправи, с което му даде възможност да го огледа от глава до пети.

- Събуди се, значи. Хубаво. Не исках да изпускаш шоуто.

Райли нямаше представа какво му говори иранецът. Между думите, излизащи от устата му, и техния смисъл, имаше отчетливо забавяне. Но не му се сториха обещаващи. Сети се за Tec и се озърна, но не я видя.

- Не, тя не е тук - рече иранецът, разчел мислите му. - Нямахме време да я търсим. Но съм сигурен, че някой ден пак ще попадна на нея.

- Знаеш ли, идеята не е лоша. Само че тя няма никакви обратни приятели.

Ръката на иранеца полетя и го зашлеви с все сили.

В продължение на няколко секунди Райли не помръдна глава, докато изчака болката да отмине, а после отново вдигна очи към терориста и се усмихна накриво.

- Грешката е моя. Не знаех, че все още го държиш в тайна. Но не се притеснявай! Това ще бъде нашата малка тайна.

Иранецът вдигна отново ръка, но размисли и я отпусна.

- Може пък тя да успее да ме върне в правия път! - подхвърли с презрителна усмивка. - Какво ще кажеш, а?

Силна болка прониза главата на Райли и той реши, че няма смисъл да продължава да дразни похитителя си. Вместо това се фокусира върху обстановката. Установи, че се намира в малък самолет. Не виждаше добре с едното око и осъзна, че то е подуто. Устните му също бяха подути и разцепени. Незнайно защо, но чорапите и обувките му също липсваха.

Беше натикан върху мека седалка в задната част на самолета, зад дървена преграда. Опита се да се раздвижи, но ръцете и краката му се оказаха завързани с някакви бели връзки, които се бяха впили в кожата му и му причиняваха допълнителна болка. Мина му през ума, че вероятно са дръпнати от пердетата на старицата. Не бяха много дебели, но пък бяха здрави. И вероятно са били достатъчно дълги, защото глезените му бяха увити с тях няколко пъти.

Надали би могъл да се освободи сам от тях.

Насочи поглед към малкия илюминатор в стената срещу себе си. От него не се виждаше нищо друго, освен безкрайно синьо небе. Опита се да прецени в коя посока пътуват. Слънцето като че ли идваше откъм предната страна на самолета, леко вдясно от него. И беше много ярко, така, както светеше сутрин. Това като че ли подсказваше, че летят на изток. На изток от Централна Турция.

Представи си картата. Там бяха Сирия, Ирак, Иран. Все гостоприемни места за един агент на ФБР.

Погледна към иранеца и отбеляза:

- Летим на изток.

Иранецът не отговори.

- Какво стана? Да не би визата ти да изтече?

Иранецът се усмихна хитро и отговори:

- Не, но храната ми липсва.

Райли сведе очи към ръката му. Не изглеждаше много добре. Превръзката беше отпусната и кървава.

- Като те гледам, май вече ще имаш нужда от помощ при рязането на пържолите!

Усмивката на иранеца се стопи. Замълча, дишайки тежко, но накрая вдигна здравата си ръка и пак зашлеви шамар на агента. После просъска:

- Задръж тази мисъл! Ще ти бъде полезна по пътя надолу!

В съзнанието на Райли нахлу порой от неприятни картини. На заложници, държани години наред в мръсни килии, оковани за стените, бити и унижавани, и напълно забравени, докато накрая някоя отвратителна болест не ги освободи от мъчителите им.

Тъкмо се канеше да каже нещо, когато се сети друго и кръвното му налягане достигна нови висоти.

Спомни си доклада, който му дадоха в Истанбул за италианския служител с натрошените кости. Лекарите смятаха, че е бил хвърлен жив от хеликоптер или самолет.

Реши да овладее страха си и прикова самодоволния поглед на иранеца.

- Дори не знам шибаното ти име!

В продължение на няколко секунди иранецът се чудеше дали да отговори. Очевидно реши, че е безопасно, и рече:

- Казвам се Захед. Мансур Захед.

- Благодаря, че ми каза. Никак нямаше да ми бъде приятно да знам, че си погребан в анонимен гроб. Не би било справедливо, не мислиш ли?

Захед се усмихна злобно и изсумтя:

- Както вече казах, задръж и тази мисъл. Ще разполагаш с предостатъчно време да ѝ се наслаждаваш.

Иранецът изгледа замислено Райли.

Макар вече да бе решил какво да прави с него, като че ли започна да се разколебава. И двете възможности му се струваха еднакво добри.

Би могъл да го отведе със себе си в Иран. Да го затвори в изолирана килия в някой от техните затвори и да си поиграе с него на воля. Агентът би бил превъзходен източник на разузнавателна информация. Не се съмняваше, че ще успеят да го пречупят. Разполагаха с необходимите средства. А после той щеше да им каже всичко, което знае и за ФБР, и за мерките за вътрешна сигурност на Съединените щати. Така, заедно със съкровището от Никея, той щеше да предостави на страната си един от най-добрите агенти от Отдела за кон-тратероризъм на нюйоркското бюро на ФБР, при това - без да е оставил никакви следи към себе си. Това би бил най-забележителният удар на Мансур Захед.

Всичко звучеше твърде розово. Докато не осъзна реалността.

Захед беше прагматичен човек и не можеше да не си даде сметка как всъщност ще се развият нещата. Знаеше, че скоро ще изгуби контрола над съдбата на Райли. Дори и да се опита да го държи в тайна, американският агент бе такъв трофей, че нямаше начин нещо да не изтече навън.

При всички положения щеше да събуди огромен интерес. Ще се намесят и други, които вероятно щяха да предложат различни идеи за ценния трофей. И нищо чудно на някакъв етап да го използват като разменна монета за нещо, на което много държат. И ако това се случеше, агентът щеше да бъде освободен. При което - за това Захед не хранеше никакви съмнения - Райли щеше да превърне живота му в ад, ако ще и от хиляди километри разстояние.

Именно тази възможност правеше въпросната опция крайно неприемлива.

Не, няма да води Райли със себе си в Иран. Освен това решението, което беше взел, щеше да му достави неизмеримо удоволствие. Щеше да се превърне в паметен миг, на който щеше да се наслаждава до края на дните си. Единственото, за което съжаляваше, бе, че няма да може да види размазаното тяло на Райли, след като падне върху водната повърхност.

Захед се понаслаждава още мъничко на картината, която рисуваше въображението му, а после свали слушалката от стената и натисна два бутона.

Щийл вдигна веднага.

- Събуди ли се?

- Да. Къде сме?

- Току-що навлязохме във въздушното пространство на Кипър. Разполагаме с около половин час до твърда земя.

- Тогава да го направим! - отсече Захед.

- Окей - отвърна спокойно Щийл.

Захед постави слушалката на мястото ѝ и се обърна към Райли.

- Не можеш да си представиш каква радост ми предстои да изживея!

И отново го зашлеви през лицето.

61

- Девет Майк Алфа, имаме проблем! Не можем да овладеем налягането в кабината! Моля за спускане ниво едно две нула!

От контролната кула не закъсняха да отговорят:

- Девет Майк Алфа, сигнал за помощ ли изпращате?

- Не - отговори Щийл с равен тон. - Засега. Подозрения за не добре затворена врата. Трябва да декомпресираме, да я заключим и отново да компресираме. Случвало се е и преди.

- Разбрано, Майк Алфа. Слезте, когато ви е удобно. Отдолу никакъв трафик. Въздушна база на двеста и четиридесет метра. Късмет!

Щийл благодари на контролната кула и натисна лоста на автопилота нагоре, с което накара носа на самолета да се наклони надолу. „Чесната" започна рязко спускане на петнадесет градуса от височина седем хиляди и петстотин метра на три хиляди и шестстотин метра. Това беше максималното снижаване, което пилотът знаеше, че може да поиска. Завъртя ръчката за компресиране до нейния максимум, за да изравни външното и вътрешното налягане.

Така иранецът можеше да отвори вратата. Захед му беше казал, че иска Райли да пада от колкото е възможно по-голяма височина, но Щийл беше преценил, че три хиляди и шестстотин метра е най-безопасно за самолета.

При тази височина падането щеше да продължи малко повече от минута. Щийл бе наясно, че от гледна точка на Захед колкото по-дълго, толкова по-добре, но смяташе, че минута е напълно достатъчно. И тя би се сторила цяла вечност на всеки, който виждаше какво го очаква в края на пътуването.

Райли чу промяната във воя на двигателите, усети, че самолетът се накланя рязко надолу и започва да се снишава. Разбра какво предстои.

Тялото му се разтърси от неистов страх, но вместо да го парализира, той повиши рязко адреналина му и го включи на програма оцеляване. Знаеше, че не може да стори кой знае колко, но все пак трябваше да направи нещо.

Огледа се. Полезрението му беше ограничено от преградата вдясно. Виждаше единствено самия край на самолета. Зад иранеца зърна подредени един върху друг кашони и кожената корица на един кодекс, подаваща се от най-горния. Изпадна в тих бяс, че съкровището от Никея е попаднало в ръцете на иранците. Погледът му се плъзна встрани. Забеляза чекмедже със зелен кръст на него, под една от задните седалки. Наборът за първа помощ. Предположи, че там би могъл да намери ножици, с които да среже връзките си. Но между него и кутията беше иранецът, който го наблюдаваше зорко и не пропусна да регистрира стрелкащия му поглед.

Не каза нищо. Само вдигна здравата си ръка и размаха предупредително пръст. Райли го дари с кисела, но спокойна усмивка, което накара Захед да се смръщи.

После Райли се изкиска. Може и да не беше кой знае какво, но беше напълно достатъчно, за да изпълни сърцето на врага му с тревога и страх - което в този момент му беше напълно достатъчно.

Около шест минути след началото на спускането самолетът изравни на три хиляди и шестстотин метра. Бени Щийл огледа показанията на уредите пред себе си. Всичко беше наред.

Беше настъпил моментът агентът на ФБР да заеме позиция за изстрелване.

Стана от мястото си и отиде при Захед.

- От кой край да го хвана? - попита делово.

- Вземи краката.

Щийл сграбчи краката на Райли и сключи ръце около глезените му, за да не му позволи да мърда. Приведе се и го издърпа от пейката на пода.

А след това го повлече към вратата на самолета.

62

Главата на Райли тупна върху килима на пода и той побесня.

Затърчи се бясно, за да се освободи от ръцете на южноафриканеца. Въртеше тялото си наляво и надясно, като редуваше свиване на колене с внезапни ритници, въпреки че глезените му бяха силно притиснати един до друг. Всеки ритник запращаше нова доза болка из тялото му, но той не ѝ обръщаше внимание.

Някъде зад него се появи иранецът. Постави здравата си ръка под врата на Райли и го блокира, но след няколко движения Райли успя все пак да се изтръгне от южноафриканеца и запрати към него мощен двоен ритник.

- Нали щеше да упояваш копелето? - промърмори пилотът, докато се опитваше да хване отново краката му.

- Няма - изсъска иранецът, без да отпуска захвата си. - Искам го напълно буден. Да почувства всяка изминаваща секунда с ясно съзнание.

Думите му разгневиха още повече Райли и той започна да рита още по-ожесточено по посока на пилота. Позицията му беше неизгодна, за да постигне наистина успешен удар, а и южноафриканецът блокираше всеки негов ритник. Тогава Райли реши да удвои усилията си към иранеца. Все пак той беше по-слабият от двамата. Един успех на този фронт би променил хода на събитията.

Замахна силно с глава назад, подобно на риба, бореща се да се освободи от рибарската мрежа. Известно време Захед поддържаше достатъчно разстояние между себе си и агента, без да пуска врата му. Но не за дълго. Райли долови главата му наблизо и отметна своята колкото можеше по-силно и по-рязко. Тилът му се стовари върху лицето на иранеца. Не знаеше къде точно го е ударил, но усети отслабването на захвата му. Започна да се измъква изпод ръката му. Иранецът възстанови изходната си позиция, но тогава Райли го захапа като бясно куче.

Захед изруга от болка и започна да дърпа ръката си, обаче Райли не я пускаше. Зъбите му се забиваха все по-силно и по-силно. За съжаление концентрирането върху него отклони вниманието му от другия мъж, който се приведе и успя да хване здраво глезените на агента. Междувременно Захед освободи лакътя си и го заби в ухото на агента. Зъбите на Райли се отпуснаха и иранецът отново приклещи врата му.

Жертвата им продължи да се гърчи, но сега вече го бяха хванали здраво. Изтеглиха го покрай кашоните с древните кодекси и го хвърлиха на пътеката между предните седалки. Поставиха го диагонално - краката му бяха до предната дясна седалка, а главата му - на сантиметри от вратата на самолета.

- Ще можеш ли да го удържиш? - попита пилотът.

- Ти си гледай работата - изгъгна иранецът, обкрачил противника си. Натисна със здравата си ръка врата му към земята и допълни: - Държа го.

Щийл остана още малко, за да се увери, че Захед наистина владее положението, а после се отдръпна назад.

- Ще се обадя и ще забавя скоростта - съобщи на Захед. - Трябва ми само една минута.

- Върви!

Свърза се с кулата в Никозия, за да ги уведоми, че е на височина едно две нула, и поиска разрешение да забави до сто възела. Молбата му бе одобрена. С вече достатъчно намалена мощност на двигателите самолетът и без това беше започнал да забавя ход. Щийл промени ъгъла на витлата.

Това беше равносилно на смяна от пета на втора скорост при колите. Шумът в кабината се промени от ниско боботене на силен вой.

Щийл проследи падането на скоростомера до желаното ниво.

Закова се на сто възела. Бяха готови.

- Отвори вратата! - провикна се към Захед. - Когато я отвориш напълно, ще дойда да ти помогна.

Не можеше да напусне пулта, докато и двете части на вратата не се отворят напълно - трябваше да бъде в готовност за евентуални усложнения по време на тази необичайна въздушна маневра.

Извърна се назад и видя, че Захед се обръща и бутва лоста на горната част на вратата.

Отвори я.

Вятърът автоматично я грабна и я отвори напълно. Мощна струя студен въздух нахлу в самолета.

63

Райли усети, че секундите в него изтичат. Имаше чувството, че е погълнал бомба с часовников механизъм. Лицето и дясното му око бяха притиснати в грубия килим. Едва си поемаше въздух.

Не можеше да помръдне. Иранецът го беше приковал здраво върху пода на самолета. Но поне сега беше сам. И ако Райли смяташе да направи нещо, трябваше да го направи сега, преди пилотът да се е завърнал. Завързан толкова добре, той би бил безпомощен срещу двама мъже.

Което означаваше, че трябва да действа веднага.

А после чу как пилотът дава зелена светлина на Захед, почувства как иранецът се надига леко от него, чу прищракването на лоста.

Знаеше, че здравата ръка на иранеца е заета с отварянето на вратата. Знаеше също така, че с ранената си ръка той не би могъл да блокира нито един негов удар.

Сега или никога.

Събра всичките си сили. Концентрира ги там, където му бяха най-необходими. Извърна се рязко, повдигна лявото си рамо и освободи гърба си от иранеца. Сплете пръсти и насочи десния си лакът назад колкото му бе възможно по-силно. Коленете му се свиха и краката му произведоха мощен ритник. В другия край Захед изръмжа от болка. Но така нямаше да може да промени ситуацията. Ако искаше да се спаси, трябваше да намери начин да го извади от равновесие - в буквалния смисъл на думата, поне за две секунди.

Което и направи. Иранецът загуби равновесие и се залюля за миг. Райли се обърна изцяло по гръб и извърши последователно две неща. Първо събра крака и ритна силно иранеца, като го запрати назад към корпуса на самолета. После се превъртя, сви колене и измъкна ръцете си през глава, отпред.

Те все още бяха вързани, но сега не бяха отзад.

Захед дойде на себе си в мига, в който Райли се изправи на крака. Иранецът се отдръпна по-далече от наполовина отворената врата. Двамата застанаха един срещу друг. И тогава Райли забеляза леко трепване в очите на Захед. Разбра, че му готвят засада.

Завъртя се и се спусна към южноафриканеца с протегнати напред ръце. Не можеше да ги използва, за да произведе достатъчно силен удар. Затова грабна пилота за врата и го придърпа към себе си, а после наклони глава и я стовари директно върху носа му. Това беше най-силният удар с глава, който беше произвеждал през живота си - толкова добър, че хрущенето на костта се чу съвсем ясно въпреки воя на въздуха, нахлуващ в самолета. Пилотът се залюля назад в тясната пътека между седалките, удари глава в дървената преграда, която разделяше кабината от салона на самолета, и се стовари на пода.

Райли знаеше, че Захед вече е тръгнал към него, но не успя да се обърне достатъчно бързо, за да отклони удара му. Иранецът беше извадил пистолета си и сега стреля. Куршумът буквално го одраска по челюстта. Попадението не беше фатално, но Райли полетя назад към една от седалките. Но успя да обърне глава точно навреме, за да види как Захед се приготвя за следващ изстрел. Със сетни сили се спусна напред, стовари се върху него и го запрати няколко крачки назад.

Пред замаяния му поглед Захед се изправи и отново тръгна към него. Видя го как вдига пистолета като чук. Усети, че ръцете му вече не се подчиняват и нямат желание да отклоняват удара. Очите му се стрелнаха във всички посоки, опитвайки се да намерят нещо, с което да блокира атаката. Единственото, което забеляза, бе жълт пластмасов куфар с две черни дръжки.

Райли се присегна и го грабна. Беше тежък, към петнадесет килограма. Вдигна куфара и го стовари върху Захед.

В този момент капакът на куфара се отвори и отвътре се показа спасителната лодка на самолета, разгъвайки се със силно свистене. Но салонът на самолета беше твърде тесен, за да ѝ позволи да се разгъне напълно. Единственото място, накъдето можеше да отиде, бе по дължина. След четири секунди вече беше достатъчно голяма, за да служи като бариера между Райли и Захед. След осем секунди беше изцяло издута. А когато се насочи към кабината, воят на двигателите претърпя драстична промяна. Самолетът ускори и носът му се наклони с десет градуса. Спасителната лодка беше бутнала някакви лостове, както и този на автопилота, и сега самолетът падаше.

Райли затаи дъх и се хвана за най-близката седалка. Чу, че вятърът откъсва отворената врата от пантите ѝ, и я видя как излита надолу. Зарея очи наоколо, опитвайки се да успокои ума си и да задейства разума си.

Опитът му бе нарушен от няколко изстрела.

От другата страна на лодката Захед бясно стреляше -очевидно искаше или да я спука, или да убие Райли. По възможност - двете едновременно.

Куршумите отскачаха от найлоновата повърхност и Райли просто нямаше къде да се скрие. Сниши се зад седалката и усети, че върху него започват да валят някакви предмети - очевидно бяха от набора за спешни ситуации на лодката, който се изсипваше в тясното пространство.

Погледът му се плъзна към предметите. Огледало. Кана с дръжка. Димки. И нож.

Не много голям. Не боен нож от онези, дето могат да убият и алигатор, а помощен нож с оранжева дръжка и съвсем скромно острие.

314

Пресегна се и го грабна. Пет секунди по-късно ръцете и краката му бяха свободни. Един куршум се заби в седалката пред него, друг профуча покрай рамото му, трети прелетя зад гърба му. Спасителната лодка се състоеше от няколко отделни секции и въпреки дупките в нея, оставаше все така издута. Но не след дълго упоритостта на Захед щеше да бъде възнаградена.

Налагаше се да го елиминира веднага.

При това бързо. Самолетът продължаваше да пада.

Приклекна и се спусна към задния край на самолета, далече от куршумите. В края на лодката спря, пое си дълбоко въздух, вдигна лявата си ръка с ножа и се хвърли напред.

Хвана Захед неподготвен и преряза дясната му китка. Иранецът изпусна пистолета и от артериите му бликна кръв. Вцепени се и премести невярващо поглед от Райли към ръката си, все така залепен към стената от издутата лодка.

Райли присви очи, протегна ръка и хвана намиращия се зад гърба му лост за долната част на вратата.

Изкрещя:

- Май всъщност няма да имаш нужда от надгробен паметник!

И го бутна назад със силен ритник в слабините.

64

Иранецът изчезна моментално. Без вопъл, без вик.

Райли стоеше насред студената вихрушка и наблюдаваше все по-бързото приближаване на водата под него. За момент се запита дали иранецът не е извадил по-голям късмет. После насочи вниманието си към огромната лодка, която блокираше пътя към кабината.

И започна да си проправя път с ножа през нея. Вече не чувстваше болка. Цялото му тяло се бе превърнало в машина за оцеляване.

Стигна до пилотската кабина. Видя как носът на самолета се носи по права линия към водата, управляван от автопилота. Прецени, че щом в случая автопилотът е врагът, значи трябва да елиминира него. Не знаеше как се управлява самолет, но бе пътувал в достатъчно такива самолети, за да има представа приблизително кое какво е.

Озърна се. И го забеляза - малкият червен превключвател.

Изключи автопилота, седна зад щурвала и го хвана. Той моментално омекна в ръцете му. Дръпна силно назад, като се стараеше да центрира машината, за да не накланя крилете. И постепенно почувства промяната. Носът започна да се вдига нагоре. Не много, но достатъчно забележимо. Това му даде сили да продължи да опитва. Видя, че водата се приближава зашеметяващо бързо към него, и продължи да дърпа. Имаше чувството, че се опитва да повдигне сам самолета, в буквалния смисъл на думата.

С всяко следващо дръпване носът на „Чесната" се вдигаше все повече и повече, а заедно с това скоростта й намаляваше. Но при всяко отдръпване на ръцете от щурвала самолетът отново се връщаше в първоначалната си позиция. Забеляза, че се носи със скорост малко над сто възела в час. Водата вече се плъзгаше под него като безкраен тъмносин конвейер, изкусително близка и примамлива, и все пак невъобразимо смъртоносна при неправилен ъгъл на приземяване.

Райли се опита да успокои дишането си и да държи самолета в хоризонтална позиция. Не бързаше да се приземява. Все пак на някакъв етап трябваше да го направи. При това - преди да стигне до сушата. Която като че ли не беше много далече.

А после чу някакъв вой в двигателите на самолета и разбра, че приводняването трябва да стане веднага.

Бутна леко щурвала напред. Самолетът бавно се снижи, носейки се вече по бялата пяна на вълните. Морето беше много спокойно и макар че коремът на „Чесната" подскочи няколко пъти по повърхността му, нито се счупи, нито се огъна. Малкият самолет продължи да подскача така още няколко десетки метра, докато накрая тежестта на водата не взе превес над инерцията му, за да го закове насред облак бяла пяна.

Водата нахлу в кабината.

Не разполагаше с много време. Освободи се от коланите, които си бяха свършили работата и го бяха спасили от изстрелване през предното стъкло. Нивото на водата се покачваше. Той стана и се озърна за спасителна жилетка. Но после откри нещо по-добро - друга яркожълта торба, зад другата седалка, доста по-малка от куфара на лодката. Огромните сини букви върху него го информираха, че това е „Чанта за спешни случаи". Което напълно го устройваше.

Грабна я и се втурна към отвора на вратата. Но там се закова и се обърна към задната част на самолета - към кашоните, които бяха струпани между задните седалки и зад преградата, където беше затворен и той.

Съкровището от Никея!

Кодексите, които бяха оцелели от зората на християнството до наши дни. Втурна се към тях, оглеждайки се за нещо, което би могъл да използва, за да ги спаси. Нещо, което да е непромокаемо. Каквото и да е. Торба, найлоново покритие... Парче от лодката! Те бяха там, подканяха го - големи парчета от нарязаната лодка, поклащащи се в бързо нахлуващата вода.

Би трябвало да свършат работа.

Сграбчи едно от по-големите парчета, извади ножа и го доизряза. Водата вече беше стигнала до коленете му.

Насочи се към кашоните, отвори най-горния и започна да хвърля древните кодекси в импровизирания чувал.

Водата стигна до бедрата му.

Райли отвори и втория кашон и започна да вади следващите кодекси. Водата стигна до кръста му. Което означаваше, че най-долният кашон вече е потопен.

Трябваше да тръгва. И то бързо, ако не искаше да остане в капана на самолета.

Завъртя горната част на чувала около себе си, стягайки толкова, колкото можеше. Знаеше, че така чувалът нямаше да се превърне в непромокаем, но при тези условия това бе най-доброто, което можеше да стори. Метна го през рамо и се запъти срещу нахлуващата през вратата вода.

Все едно се опитваше да върви срещу тропически порой.

Пое си дълбоко въздух, гмурна се под водата и дръпна зад себе си с едната ръка чувала, а с другата - спасителната чанта.

Излезе от другата страна на вече частично потопения самолет и стъпи върху крилото. Изкатери се в горния му край, който още не беше потопен, отвори чантата и извади спасителната жилетка. Навлече я и я изду, след което прикрепи към нея персоналния локатор и го включи.

После отново се гмурна във водата. Опашката на „Чесната" го последва и минута по-късно също се потопи, оставяйки го да се носи около призрачно белия силует на самолета, изчезващ в мрачните води отдолу.

Райли стискаше горната част на чувала колкото сили имаше, като се стараеше да не допуска вътре вода. Но знаеше, че положението е безнадеждно. Вече виждаше как водата започва да се просмуква между гънките в отвора. Материалът, от който беше направен този чувал, не бе създаден за лесно сгъване. Беше създаден да бъде твърд, за да издържа при всякакви условия в открито море.

С всяка следваща минута в чувала нахлуваше все повече вода. И колкото повече вода навлизаше, толкова по-тежък ставаше. След около половин час, изцедил всеки микрон енергия от тялото си, Райли вече не можеше да го държи над повърхността. Беше станал твърде тежък за сам човек. А и вероятно нямаше повече смисъл да се старае. И без това книгите бяха подгизнали. Бяха завинаги съсипани, а информацията в тях - загубена.

И той пусна чувала, който за няколко секунди се задържа на повърхността, след което бавно потъна.

Райли остана сам, понесъл се безцелно по водата - една безсилна капчица живот насред безмилостното море.

65

Райли усещаше, че ту идва в съзнание, ту го губи. Студената вода, която се плискаше около главата му, се грижеше да буди тялото и мозъка му всеки път, когато те се опитваха да се изключат.

Улови се, че мисли за Tec. Надяваше се, че е в безопасност. Но той я беше предал, като изгуби съкровището от Никея. Опита се да се фокусира именно върху тази мисъл, да я използва като основателна причина, за да остане в съзнание. Ако успееше да запази поне себе си жив, щеше да ѝ спести още един удар, пък и щеше да ѝ разкаже точно какво се е случило с кодексите и така да ѝ спести несигурността, която в противен случай би я глождила до края на дните ѝ.

Накрая не издържа и се отпусна по вълните. Остави се на спасителната жилетка и на личния си локатор да си свършат работата. Носеше се в открито море, останал без сили, очаквайки спасението, което се надяваше най-сетне да дойде.

Четиристотин километра от мястото, където беше Райли, служителят от контролната кула, който следеше движението на „Чесната", след като Щийл се бе обадил за разрешение да снижи, разбра, че нещо не е наред, още в мига, в който забеляза, че самолетът пада под три хиляди и шестстотин метра и бързо ускорява.

След три повиквания, останали без отговор, и по-малко от минута след като забеляза необичайното поведение на машината, служителят активира плана за спешни случаи. Спасителният хеликоптер на британския кралски флот излетя от базата си Акротири в Кипър в същия миг, в който самолетът на Райли докосна водата.

Сигналът от личния локатор на Райли, който указваше позицията му, беше препратен до пилота на хеликоптера, докато се носеше към последното известно място, където бе засечен самолетът. След половин час един спасител вече вдигаше Райли към кабината на хеликоптера.

Откараха го обратно в базата Акротири, където за раните му се погрижиха военните лекари от болницата „Принцеса Мери".

И въпреки че самолетът бе паднал в международни води, на Райли му се наложи да отговаря на десетки въпроси - кой е бил в самолета, какво се е случило и защо се е случило. Британците не си поплюваха с разпитите. А не след дълго се появиха и официални лица от кипърската гражданска авиация, както и от Националната гвардия, които също започнаха да задават всевъзможни въпроси.

Райли отговаряше на въпросите колкото му е възможно по-сдържано, но беше безкрайно уморен и всичко го болеше, поради което усещаше, че търпението му започва да свършва. Обади се в Ню Йорк, свърза се с Апаро и го помоли да му помогне да се измъкне оттук, макар да знаеше, че няма да стане бързо. Американското посолство беше на един час път оттук, в Никозия, а ФБР нямаше официален представител там. И все пак след поредица от обаждания до съответните инстанции се появи американското аташе по отбраната, пое контрола над ситуацията и го измъкна от британската база.

А след още ред телефонни обаждания, най-сетне успяха да открият Tec в един полицейски участък в Кония. Тя беше добре и в безопасност, но беше оплетена в същата бюрократична паяжина. И трябваше да отговаря също на куп въпроси. А турците не смятаха да я пуснат, докато не получат отговорите си.

- Дръж се! - отсече Райли. - Идвам да те взема!

Самолетът пристигна късно през нощта - безупречен бял рицар с емблемата на корпорация „Гълфстрийм Аероспейс". С все по-нарастващо нетърпение Райли го проследи как се насочва към частния хангар и как двигателите му постепенно заглъхват. Вратата на самолета се отвори и отвътре се показа държавният секретар на Ватикана - кардинал Мауро Бруньоне.

По сбръчканото му лице се изписаха изненада и състрадание, когато зърна раните и травмите по лицето и ръцете на Райли. Разтвори ръце, прегърна топло агента, а после се отдръпна и прошепна:

- Значи го няма, така ли? Наистина го няма?

Вече знаеше за случилото се. Райли му бе споменал, когато му се обади, но не му бе разказал цялата история.

- Опасявам се, че е така - промърмори агентът.

- Хайде, разкажи ми! - кимна кардиналът, като го покани да се качи на борда.

И докато пилотът се занимаваше със задължителните документи, които щяха да им позволят отново да излетят, Райли разказа на домакина си всичко, което се бе случило през последните няколко дни. Към края на разказа му раменете на кардинала се бяха отпуснали от тежестта на тези разкрития, а по лицето му се бе изписала огромна болка.

Поседяха мълчаливо известно време, после пилотът се появи и съобщи, че след броени минути излитат. Бруньоне не каза нищо. Само кимна.

- Може пък да ги измъкнем оттам - обади се предпазливо Райли. - Надали е чак толкова дълбоко. А после да ги разчетем. Нали знаете, че съвременните технологии правят чудеса!

Бруньоне го погледна и сви рамене. Очевидно и той залагаше на тази вероятност тожова, колкото и самият Райли.

- Но този вариант ви харесва, нали? - изрече агентът. - Така де, няма ги. И вече завинаги. Никакви въпроси. Никакви неудобни разкрития. Никакви главоболия за вас!

Кардиналът замислено въздъхна:

- Ясно е, че бих предпочел те да не стават публично достояние. Никога и за никого. Но лично аз се надявах, че ще се запозная с тях. Отдавна мечтаех да науча истината!

Задържа погледа на Райли за известно време, а после се извърна и се вторачи в мрака навън. Изглеждаше като човек в дълбок траур.

66

На малкото военно летище вече ги очакваше Рич Бърстън - официалният представител на ФБР в Анкара, който бе долетял от столицата на Турция дотук с военен хеликоптер. Докато пътуваха към града, Райли успя да разкаже на началника на Ертугрюл как всъщност беше загинал агентът от Истанбул.

- Искам да знаеш едно! - изрече притеснено Бърстън. - Трябва да влезем и да излезем колкото е възможно по-бързо! Не искам онези момчета да разбират кой си ти! Освен ако не държиш да прекараш следващите няколко дена в полицията, отговаряйки на въпросите им!

Райли го разбираше прекрасно. Самолетът беше паднал в международни води. И беше излетял от гръцки остров. Така че въпросите на кипърските власти се бяха ограничили само до това.

Но тази работа тук бе по-различна. Райли беше директно замесен в събития, довели до смъртта на турски войници, в това число и един старши офицер, уважаван в средите на армията.

- Бих предпочел да разговарям с тях по телефона, от бюрото си на Федерал Плаза - промърмори Райли.

- Напълно те разбирам. Затова сега остави говоренето на мен и гледай да не вземаш инициативата!

Райли обеща, а после се обърна към кардинала. Бруньоне само кимна в знак на съгласие.

В крайна сметка всичко мина относително гладко. Успяха да измъкнат Tec и старицата от ареста без много разправии. Късният час определено помогна, както и фактът, че щабът на жандармерията не се намираше в Кония.

От местната полиция изпратиха хора, които известно време да охраняват старицата и нейния магазин, въпреки че според Райли вече не я грозеше никаква опасност.

Когато пристъпиха навън, бяха посрещнати от бледото сияние на зората. Улиците пустееха. Градът тънеше в обичайната си сутрешна дрямка. Единствените шумове наоколо бяха от тихото жужене на климатиците.

Райли хвана Tec за ръка и я поведе към очакващите ги коли. Тя беше напълно изтощена и отчаяна. Няколкото думи, които бяха успели да си разменят с Райли, буквално я бяха разтърсили. Райли разказа на нея и на старицата, че кодексите са погълнати от морето.

Тази новина определено я извади от равновесие. Кодексите бяха преживели две хилядолетия на интриги и заговори и бяха оцелели. Бяха издържали на кръстоносните походи, падането на империята и две световни войни, но не бяха успели да се преборят с бруталността на XXI век.

Спряха пред полицейската кола, с която щяха да върнат старицата в къщата на сина ѝ. Tec пусна Райли и прегърна старата жена.

Двете останаха прегърнати няколко дълги секунди, след което старицата се отдръпна, погледна я и попита:

- Нали ще ви видя утре?

Tec се обърна и погледна към Райли. Той все още беше замаян от огромното количество болкоуспокояващи, с които го бяха натъпкали, и изглеждаше като развалина. Тя усещаше, че той няма търпение да се махне оттук колкото е възможно по-скоро. Самолетът на държавния секретар на Ватикана вече ги очакваше, за да ги изведе от Турция и да ги върне в Рим, откъдето щяха да хванат обикновен граждански полет до Ню Йорк. Тя също искаше да се прибере у дома и да остави цялата тази лудост зад гърба си. Но сега, когато погледна старата жена в очите, разбра, че не може да я остави просто ей така. Искаше да прекара още малко време с нея. През двадесет и шестте часа, които бяха прекарали заедно, те бяха преживели доста неща, и Tec си даваше сметка, че би било невъзпитано от нейна страна да изчезне от живота й по този начин, макар и не завинаги. Но в момента като че ли нямаше избор.

Мрачното изражение на Райли потвърди предчувствията ѝ.

- Съжалявам, но не можем да останем - каза той. - Самолетът ни чака.

Старицата се оклюма.

- Дори и за няколко часа? Надявах се да дойдете на закуска у нас! - Опита се да му се усмихне, но усмивката ѝ не успя да пребори скръбта, която бе изпълнила сърцето ѝ.

Райли погледна към официалния представител на ФБР. Бърстън леко поклати глава.

- Съжалявам! - промърмори Райли.

Старицата кимна примирено. Едно от ченгетата ѝ отвори вратата на колата. Тя се закова за миг, обърна се към Tec и предложи:

- Не можете ли само да ме изпратите до магазина? И без това ви е на път за летището!

- Какво, сега ли? - изгледа я изненадано Tec.

- Да! - кимна старата жена и стисна ръката ѝ. - Искам да ви дам нещо. Един сувенир! Дайте ми възможност да ви оставя с по-приятни спомени от Кония.

Погледите на двете жени се срещнаха. И Tec осъзна, че старицата иска да ѝ каже нещо.

Като се опитваше да не издава с изражението си внезапно нахлулото в душата ѝ вълнение, и най-вече в присъствието на самия кардинал Бруньоне, тя погледна към Райли.

Бърстън отговори вместо нея:

- Защо пък не! Стига наистина да е за бързо. И като казвам бързо, разбирам бързо!

Бърстън и кардиналът останаха в колата, докато Tec и Райли излязоха със старицата.

Тя събуди сина си и го накара да слезе, за да отвори магазина, а после го отпрати с махване на ръката.

Tec действително не беше обърнала внимание колко красиви са всъщност керамичните им изделия. Имаше вази, купи и чинии от всякакви видове и размери, с елегантни форми и изящни шарки.

- Вземете си всичко, което ви хареса! - покани ги старицата. - Веднага се връщам!

Тя изчезна в задната стаичка на магазина. Очевидно отиваше в мазето. Когато отново се появи, две неща автоматично подсказаха на Tec, че е била права. Първото бе начинът, пе който старицата се огледа във всички посоки, както и към улицата, сякаш искаше да провери дали не ги наблюдават. А второто бе онова, което носеше.

Стара кутия от обувки.

Старицата сложи кутията в ръцете ѝ:

- Това е за вас!

Tec затаи дъх и кой знае защо, се огледа. Искаше да зададе очевидните въпроси, но думите отказаха да излязат. Отвори кутията.

Беше пълна с десетки тесни найлонови калъфи. Tec извади един. Беше нагънат, подобно на калъфите за снимки, които американците носеха в портмонетата си.

Tec го разтвори. Във всяко от джобчетата на този ръкав имаше по четири филмови негатива, от епохата преди дигиталните фотоапарати.

Още преди да вдигне негативите към светлината, тя вече знаеше какво съдържат. Макар че на тях черното изглеждаше бяло, древните букви си личаха съвсем ясно. Както и кожените корици.

Това беше съдържанието на кодексите.

- Вие ли сте ги снимали?

- Съпругът ми. Преди много години, преди да почине. Решихме, че няма да е зле да ги документираме, в случай че бъдат унищожени от пожар или друго нещо. Книгите бяха много крехки и работата не беше лесна, но мисля, че се справихме. Имаме и самите снимки на хартия, но обемът им е твърде голям, за да ги пренесете незабелязано.

Tec се поколеба, но все пак попита:

- Всичко ли е тук?

- Да - кимна старицата. - Всяка страница, без изключение. - Сви рамене и примирено добави: - Знам, че няма да могат да убедят никого. Има хора, които веднага ще ги нарочат за фалшификати. Но това е най-доброто, което мога да сторя за вас! Пазете ги!

- О, можете да ми вярвате, че ще ги пазя като зеницата на очите си! - Извърна се към Райли, чието лице внезапно се бе озарило от почти детинска радост. - И ти ще ми помогнеш, нали?

Райли я изгледа усмихнато.

- Е, май вече си имаш мечтания край, а?

- И още как! - ухили се тя. - Хайде! Да се прибираме у дома!