Оръжието на тамплиерите

- Смяташ ли, че и той е изгубил семейството си в онзи самолет?

- Много е вероятно. Това се е случило през 1988 година, значи преди двадесет и две години. Да предположим, че сега е в средата на тридесетте. Значи тогава е бил юноша. Не особено приятна възраст да изгубиш родителите си. И най-подходящата за засаждане на омразата.

- Не звучиш особено оптимистично - отбеляза тя.

Той сви рамене. Спомни си какво си бе мислил в колата, когато Ертугрюл ги взе от летището.

- От операция „Аякс" насам всеки път, когато се опитаме да се изправим срещу иранците, губим - отбеляза на глас. - Спомни си за посолството ни в Техеран. За хеликоптерите в пустинята. За заложниците в Бейрут. За аферата „Иран-Контри". За бунтовете в Ирак. Дори и за проклетата Купа по футбол през 1998 година. Винаги губим!

- Но не и този път! - отсече бодро тя, опитвайки се да си повярва.

- Напълно си права - промърмори той и я привлече до себе си.

Тя се притисна до него. И нещо в нея се пробуди - някакъв странен глад, неистова жажда. Изправи се, обърна се към него и го целуна страстно. После го обкрачи.

- Хей! - промърмори той.

- Млъкни! - сряза го тя.

- Какво правиш?

- А ти какво си мислиш, че правя?

- Би трябвало да пестим енергията си, а не да я хабим - промърмори той между две целувки.

- Тогава млъкни! Ако ще умираме тук, искам да умра с мисълта, че върху лицето ти е имало огромна усмивка. Нищо, че няма да я видя!

47

Пръв се размърда Райли. Тишината, която го обгръщаше, беше сюрреалистична. Мина известно време, докато осъзнае къде се намира. Долови дишането на Tec до себе си - повърхностно и спокойно. Нямаше представа колко часа са изминали, откакто бяха заспали в обятията си. Нямаше представа също така дали е ден, или нощ.

Изправи се бавно, раздвижвайки скования си врат. Знаеше, че и най-дребното движение и шум се засилва многократно от тишината. Потри очи, а после се огледа - по-скоро по навик, защото мракът продължаваше да е все така непрогледен. И нещо привлече вниманието му, което досега не бе забелязал.

Във въздуха се носеше странен блясък, нещо фосфоресциращо. Плъзгаше се по стените на пещерата. Едва доловимо и призрачно. Първоначално не беше сигурен дали това не е последица от някаква реакция на ретината срещу продължителното лишаване от светлина. Примигна няколко пъти, за да отпусне очите си, и отново се фокусира върху стената.

Да, беше си там.

Тънък лъч светлина. Някъде отвън.

В гърдите му се надигна надежда. Изправи се и изпъна ръце, за да не се удари в нещо. После тръгна напред. Светлината не беше достатъчна, за да разкрие пътя му, но с нея беше по-добре, отколкото без нея. Като че ли идваше от някакъв тунел, който не бяха забелязали преди.

Райли коленичи и запълзя. По едно време пръстите му напипаха отвора в стената на тунела. Беше на височината на кръста му - кръгла дупка с диаметър около метър. Светлината идваше оттам. Той бръкна, за да провери дълбочината ѝ - не беше голяма. След нея следваше празно пространство, което слизаше надолу, а после се издигаше. Шахта.

Надникна, за да я огледа по-добре. Да, отгоре действително струеше светлина. Но имаше и нещо друго - шум, който идваше отдолу. Тихо ромолене на вода. Но не на бързей - по-скоро на бавна река.

Заопипва пода на тунела и откри камък. После го хвърли надолу в шахтата и зачака. След около две секунди, без никакви отскоци, камъкът падна във водата със силен плясък, който отекна наоколо.

Райли разбра, че е открил кладенец, завършващ с някаква вентилационна шахта. А слънцето вероятно се намираше в момента под ъгъл, който позволяваше проникването на лъчите му в шахтата, което обаче означаваше, че това няма да продължи дълго. Опита се да си представи как изглежда кладенецът. Предишната вечер Tec му беше разказала за сложната водопроводна и вентилационна система на този тип подземни селища, които са позволявали на обитателите им да остават затворени тук за много дълго време. Вентилационните шахти стигаха чак до дъното на комплекса, но не бяха достатъчно широки, за да позволят минаването на възрастен човек. Освен това имаха решетки и шипове, които блокираха достъпа на неканените гости.

Канализацията се грижеше също така и за редовното снабдяване на цитаделите с питейна вода, при това по начин, който възпрепятстваше спирането ѝ отвън. Обитателите на скалните жилища бяха изкопали кладенци, които се свързваха директно с подземните реки, а в други шахти събираха дъждовна вода от повърхността. И двете системи бяха добре скрити, за да не позволят на враговете им да пуснат отрова в тях.

Райли се замисли. Съмняваше се, че ще успее да се изкачи на повърхността през тесните вентилационни шахти. Спомни си обаче как Tec му бе разказала, че кладенците са свързани чрез система от канали. И тъй като сега бе разгарът на лятото, предположи, че нивото на водата няма да е чак толкова високо. Което означаваше, че би могъл да използва кладенеца, за да достигне до друга част на комплекса, чийто вход не беше блокиран от воденичен камък.

Събуди Tec и ѝ показа какво е открил. Лъчът светлина постепенно избледняваше - слънцето се преместваше. Налагаше се да действат бързо.

- Аз ще тръгна първи - каза ѝ той.

Тя сграбчи ръката му и извика:

- Ами ако е пълно с вода и не можеш да се върнеш?

- Нямаме друг избор - усмихна се накриво той. - А и сега е лято. Нивото на водата не може да бъде чак толкова високо.

- А какво ще кажеш за топящите се снегове от планините? Кодексите... може да се повредят!

- Тогава ги остави.

- После може никога да не ги открием.

Райли постави ръка на лицето ѝ и прошепна:

- Кое е по-важното - животът ти или тези древни книги?

Отиващият си лъч светлина проблесна за миг в очите ѝ.

Райли си даде сметка, че притесненията ѝ са напълно основателни. Замисли се.

- Електрическите кабели! Помогни ми да ги сваля от стената!

Тръгнаха из тунелите, изтръгвайки всички кабели по пътя си. Накрая успяха да съберат неколкостотин метра. Завързаха отделните парчета и направиха дълго въже от тях.

Райли завърза единия край на въжето във фасонката на една от електрическите крушки и дръпна. Изглеждаше стабилна - достатъчно, за да издържи тежестта му. Както и въжето. Слабото звено беше меката скала, в която бе забита фасонката. Можеше да се надява единствено на късмета си.

Той пусна другия край на въжето към дъното на шахтата, a Tec му връчи туристическия комплект от раницата на иранеца.

- Не забравяй, че имаш пистолет! - напомни ѝ той. - Използвай го, ако се наложи!

Тя кимна, но очевидно не се чувстваше щастлива, че остава сама.

- Ще се върна! - извика той.

- Само смей да не го направиш, Шон!

Спускането надолу бе - както би се изразил преподавателят му по физическа подготовка в Куантико - изграждащо характера. Изграждащо характера и болезнено бавно.

Не че пътят нагоре би бил по-приятен.

Продължи около тридесет метра, след което краката му докоснаха водата. Затаи дъх. Нямаше начин да разбере дълбочината на канала. Ако не беше достатъчно дълбок, за да стои изправен, рискуваше да бъде отнесен от течението. Или да се удави - ако не разполагаше с въздух. Но нямаше друг избор.

Хвана се здраво за кабела и се отпусна бавно във водата. За негова огромна изненада тя се оказа ледена. Продължи, докато водата не достигна до раменете му. И тогава усети твърда земя под краката си.

- Долу съм! И стоя прав във водата!

- Виждаш ли нещо? - изкрещя в отговор тя.

Той се огледа. Блясъкът на водната повърхност се губеше напред в мрака. Назад също цареше мрак.

- Не! - изкрещя Райли.

- Какво смяташ да правиш?

Той се обърна, хвана се здраво за кабела и направи няколко крачки нагоре по течението. Забеляза, че между повърхността на водата и тавана на канала има достатъчно място за дишане. Ако тръгне, ще може да мине оттам - или поне донякъде, макар да не знаеше докъде.

Обърна се и погледна надолу.

Там каналът бе по-нисък и таванът му бързо се губеше във водата.

- Ще проверя дали няма друг изход от това място! - извика ѝ. - Нагоре ми се струва възможно за минаване.

- Обичам те!

Той събра кабела, завърза го около кръста си, а после тръгна нагоре по течението на канала. Дъното беше гладко и хлъзгаво. Полагаше огромни усилия да не падне. Не след дълго таванът на канала се сниши и се изгуби под водата.

Напълни дробовете си с въздух, издиша дълбоко, а после отново си пое дъх и се гмурна в ледената вода. Знаеше, че не може да издържи повече от седем-осем замаха с ръце, преди да се върне обратно. И нямаше никаква представа докъде продължава стеснението на тунела. Но беше длъжен да опита.

Шест удара.

Сърцето му се разтуптя. Седем. Осем.

Вдигна ръка. Все така никакъв въздух. Сега беше моментът да реши дали да продължи напред, или не.

48

Дробовете му пламнаха. Може би въздухът бе само на пет-шест замаха пред него. Може би щеше да успее, ако се успокои. Мисълта за евентуалното удавяне изпълни тялото му с адреналин. И той продължи напред. А после нещо го дръпна назад - кабелът беше свършил. Той го развърза бързо и го пусна. Ръката му се вдигна нагоре с надежда - отново нищо. Колкото и да не искаше, започна да се поддава на отчаянието. Нуждата да си поеме въздух беше по-силна от него. Продьлжи да гребе като обезумял.

И накрая го усети с върха на пръстите си. Хладният въздух, галещ мократа му кожа. Пръстите му се намираха във въздух, а не във вода. Сякаш електрически ток разтърси тялото му.

Той постави крака на дъното на канала, направи още няколко крачки напред и вдигна глава. Вече не му пукаше дали ще се удари в скала, или не. Просто се надигна.

И въздухът го заля. Отворът не беше голям, не повече от двадесетина сантиметра. Но напълно достатъчен. Вдиша дълбоко. Кислородът сякаш му даде криле.

В продължение на няколко секунди не помръдна. Просто остави сърцето си да се успокои, дробовете си - да се изпълнят с въздух, а напрежението - да изтече от тялото му. Когато дойде на себе си, направи още няколко крачки, опипвайки тавана на канала. Бавно, но сигурно той се вдигаше. И в този момент, сякаш за да го поздрави за издържания садистичен тест, от края на канала го заля светлина.

Издигането в шахтата беше най-трудната част от изпитанието. Издигна се с помощта на кирката. Подгизналите му от вода дрехи правеха всяка следваща крачка нагоре десеторно по-непосилна. След няколко неуспешни опита най-сетне успя да забие кирката в твърда почва и да се изкатери.

Озова се в проход, почти същия като онзи, в който бе оставил Tec. Напипа кабела на стената и го проследи първо в едната посока, а после и в другата, докато накрая не откри стъпала, отвеждащи нагоре.

Върна се назад и изтръгна кабела от стената, за да маркира мястото. След това тръгна нагоре, минавайки през поредния лабиринт от тунели и пещери. По пътя си разбиваше всяка електрическа крушка - подобно на трохи, които щяха да му помогнат да намери пътя. А след това светлината се появи, първоначално като блед ореол, а после все по-силна и ярка.

Излезе в каньон, който не познаваше. Наоколо цареше пустота. Пейзажът беше доста сходен на онзи, който ги бе отвел в подземния град - същите конусовидни образувания, същите заоблени хълмове. Но определено бе друг. С помощта на кирката Райли издълба огромно „X" край входа на скалното жилище, от което се бе появил, а след това, уверявайки се, че е запомнил всеки свой завой и оставяйки знаци на всеки няколко крачки, тръгна бавно напред.

Безцелното му лутане беше прекъснато от самотно муле, завързано за забита в земята пръчка. Към объркването му се добави и дрезгавото боботене на глас, издържал десетилетия наред злоупотреби с никотин.

- Здрасти, друже! - изрече някой на турски. Райли спря, но не забеляза никого.

- Тук съм!

Райли проследи идващия отгоре глас и зърна старец, седнал на паянтов дървен стол пред отвора на поредната стая, издълбана в скалата. Мъжът му махаше. На масичка до него бяха поставени няколко кутийки безалкохолни напитки, а на газовия котлон къкреше чайник.

Старецът го дари с беззъба усмивка, посочи към кутийките на масата и рече:

- Няма ли да си вземеш, господине?

Райли се загледа в него.

Искаше да се увери, че човекът наистина е там, а не е илюзия, сътворена от объркания му мозък.

Изминаха още три часа, докато се върне обратно при Tec. Беше довел сина на стареца и двамата му внуци, както и достатъчно дълго въже и няколко фенерчета.

Не успя да им обясни къде точно я беше оставил. Знаеше, че най-сигурният начин да стигнат до нея, е по знаците. Сега, когато вече не беше сам, пътят не му се стори чак толкова труден. Най-предизвикателната част беше плуването под вода. Разрешението бе намерено с обърната надолу кофа, която, колкото и да не беше за вярване, свърши работа. Освен това Райли беше взел със себе си единственото друго нещо, на което Tec щеше да се зарадва повече, отколкото на лицето му - найлонова чанта, която беше достатъчно голяма, за да се увие няколко пъти и да запази кодексите и документа на Хозий от водата. Усмивката ѝ, когато видя чантата, му подсказа, че е бил прав.

Това бяха добрите новини.

Лошите се потвърдиха в мига, в който се върнаха при входа на подземната цитадела, откъдето първоначално бяха влезли.

Абдулкерим беше мъртъв. А от иранеца нямаше и следа.

48

Каньонът се изпълни с ченгета. Регионалната жандармерия бе приведена в пълна бойна готовност още преди два дена, затова веднага след като старецът се свърза със селския полицай, те се изсипаха в долината. Но не бяха в състояние да сторят почти нищо. Блокадите по пътя се оказаха напразни, тъй като иранецът отдавна се бе изпарил. Бяха пристигнали твърде късно.

Мрачната процесия на новините продължи. Ведат Ертугрюл беше мъртъв. Кескин, капитанът на командосите, също. Както и повечето от хората му. Войските, изсипали се в каньона, бяха побеснели заради кървавата баня в планината и нямаха търпение да си отмъстят. Но за съжаление засега това бе невъзможно.

До местните ченгета бе разпратено предупреждение да се свържат с всички лекари и медицински служби в региона. Доколкото Райли можеше да прецени, раната в ръката на иранеца не беше дребна. Имаше достатъчно опит и знаеше, че подобни рани не се лекуват лесно. Без подходяща обработка и антибиотици, вероятността терористът да запази и петте си пръста и да не загуби подвижността на ръката си бе твърде малка. Нямаше съмнение, че е имал нужда от специализиран травматологичен център и компетентен хирург.

Единственото нещо, с което турските власти нямаше да се занимават, бе разчитането на кодексите. Tec не им разказа за посещението на скалната църква. Беше настояла да запазят в тайна древните свитъци и Райли се съгласи.

След задължителните формалности двамата бяха отведени в близкия хотел в очакване на нови инструкции. Хотелът се оказа бивш скален манастир, надвиснал над малък поток. Състоеше се от петнадесет стаи. Конюшните и спалните помещения бяха превърнати в стаи за гости, а зад остъклените ниши из тунелите бяха изложени артефакти от миналото на манастира.

Райли и Tec получиха стая, която някога е била параклис. Бледата светлина, пропиваща се през малкото тясно прозорче, изпълваше помещението с неземен блясък и играеше по хилядолетните фрески по стените. Първоначално Tec се възпротиви на идеята да прекара още една нощ в скално жилище, но успокояващият глас на собственика и ароматът на зрелия боб, агнешкото и доматената яхния, идващ от кухнята, набързо я накараха да забрави всичките си опасения.

Благодарение на огромните количества гъсто турско кафе Райли успя да се задържи буден и прекара близо един час в офиса на собственика, разговаряйки по телефона с Джансън, Апаро и още няколко агенти.

Новините не бяха много добри.

Ако иранецът бъде намерен, то това щеше да се дължи на турските власти, а не на ФБР. Те не разполагаха с достатъчно добра разузнавателна информация нито за атентата във Ватикана, нито за покушението в Патриаршията, а и нямаше смисъл да изпращат друг безпилотен разузнавателен самолет, поне докато нямат не е ясно местонахождението на Захед.

Все пак имаше и нещо интересно. В Италия, близо до един планински курорт, беше открито тялото на служител в малко летище на час и половина път източно от Рим. Италианските власти бяха заключили, че мъжът е паднал от голяма височина - или от хеликоптер, или от самолет. Паднал или по-скоро - хвърлен.

Райли разказа на колегите си онова, което иранецът беше казал на Tec за операция „Аякс" и за самолета. Не беше особено изненадан, когато се оказа, че повечето от тях нямат представа за какво става въпрос. Началникът му Джансън обеща, че ще прегледат списъка на пътниците в самолета. А после допълни:

- А ти вече трябва да се връщаш. Както изглежда, твоят човек се е покрил. Един Бог знае къде ще се появи пак. Сам не можеш да сториш нищо. Турците и Интерпол ще поемат щафетата.

- Няма проблеми - промърмори Райли. Беше твърде уморен, за да спори, и колкото и да не му се искаше да се отказва, знаеше, че началникът му е прав.

- Връщай се в Истанбул - продължи директорът на нюйоркското бюро. - Ние ще се свържем с посолството да ти уредят транспорт.

- Гледай да не забравят Tec! - предупреди го Райли.

- Окей. А с теб ще се видим, когато се върнеш. Трябва да поговорим за едно-две неща - допълни неочаквано Джансън, след което прекъсна връзката.

Последното не му се понрави. Изглежда, Джансън бе решил да го насоли здравата заради тази солова акция.

Върна се в стаята и завари Tec, която излизаше от банята, увита в пухкава бяла хавлия. Когато го зърна, лицето ѝ грейна. И въпреки всичко, което му се въртеше в главата, той я пожела. Идваше му да я придърпа в обятията си и да остане в леглото с нея няколко дни.

Тя усети напрежението му и го попита:

- Какво става?

- Нищо особено. Нашият човек е изчезнал.

- И сега какво ще правим?

- Връщаме се вкъщи.