Оръжието на тамплиерите

Съдейки по тона ѝ, разочарованието му явно се бе изписало по лицето му.

- Ами - сви рамене той, - не можем да получим сателита, който искам, но все пак ще ни дадат един разузнавателен самолет. Районът обаче е твърде голям за неговия обхват.

- Какво ще рече това?

- Че е възможно да пропуснем нещо - отговори той с мрачен тон. Придърпа си стол и се отпусна уморено върху него.

Tec се усмихна и дяволито подхвърли:

- Е, в такъв случай мисля, че ще ви помогна.

- Сега не е моментът за майчински успокоения.

- Говоря ти сериозно, прасе такова! - Придърпа към себе си картата на Турция, постави я върху топографската карта на планината Ерджиясдаъ и посочи към точката на Истанбул в горния ляв ъгъл. - Ето, виж!

Той се приближи.

- Така - започна тя. - Константинопол е тук. Това е мястото, откъдето тръгва Еверард и неговата весела дружина.

Погледна към Шон Райли, за да се увери, че е привлякла вниманието му. Той ѝ кимна да продължи.

- Опитвали са се да се върнат ето тук, до Антиохия, най-близката тамплиерска твърдина. - И посочи мястото, където някога се е намирала Антиохия. - Но както знаем, са стигнали едва дотук! - Пръстът ѝ се заби в центъра на картата. - До планината Аргей, където е бил манастирът.

- Това е... забележително - промърмори кисело той.

- Погледни планината, идиот такъв! Кръгла е! Кръгла като всеки угаснал вулкан. Което ще рече, че съвсем спокойно са можели да я заобиколят, нали? И въпреки това са решили да се изкатерят по нея.

Райли се замисли и смотолеви:

- Не изглежда разумен ход, освен ако са искали да не се натрапват на очи.

- Брей! - ухили се тя с престорено възхищение. - Виж как забелязваш и най-незабележимите връзки! Направо да не повярва човек как го правиш!

- Добре де, разбрах! Каква е идеята?

- Еверард и хората му наистина са гледали да не се натрапват на очи. Налагало се е. По онова време селджукските турци вече са били завладели голяма част от тези земи. И от гледна точка на тамплиерите това е била вражеска територия. Всеки разумен човек на тяхно място би предпочел да избягва откритите пространства. Затова, където е било възможно, те са се придържали към планинските пътеки. И точно затова са направили отбивката си в манастира.

- Добре де, но с какво ни помага това? - изгледа я Райли. - Не можем да кажем в коя посока са тръгнали, след като са започнали да се катерят - по посока на часовниковата стрелка или в обратната. Което означава, че пак ни остава цялата планина.

- Не съм съгласна! Виж! - възкликна ентусиазирано тя и извади отгоре топографската карта на планината. - Забележи контурните линии, тук и тук! - Сочеше на запад от северната страна на планината. - Виждаш ли колко са гъсти?

Контурните линии, показващи нивото на височината - в този случай през интервали от петдесет метра, внезапно се сливаха и буквално се препокриваха, което означаваше, че регионът е изключително стръмен. И не само стръмен, но на практика отвес.

- Това е пропаст - обясни Tec с блеснали очи. - При това големичка. Не може да не са я видели, когато са тръгнали нагоре по планината. Което ги е накарало да тръгнат в другата посока - обратно на часовниковата стрелка. Което по случайност се оказва и най-прекият път за тях.

Райли се приведе, все по-заинтригуван.

- Ами ако са дошли от изток? Ако са влезли в планината от другата страна на тази пропаст и са я заобиколили в противоположната посока?

- Съмнявам се - възрази Tec. - Огледай региона на север от планината. Кайсери съществува от поне пет хиляди години. Бил е един от най-важните градове за селджукските турци. И ако тамплиерите са се стараели да останат незабелязани, няма начин да не са го избегнали. А предвид факта, че са идвали от северозапад, трябва да са го заобиколили от запад, може би през долините на Кападокия, където са имали добро прикритие сред християнските общности, криещи се в пещерите и подземните градове още от ранните години на тази религия. Освен това направих още някои проучвания. Този район тук - тя посочи северозападния подход към планината - е изключително популярен сред планинарите през цялата година. Което ме наведе на мисълта, че ако руините на манастира бяха там, досега все някой щеше да ги спомене в интернет. А тук, точно на север, има някакъв ски курорт. Значи и за него важи същото. Изобщо целият този регион е проучен много добре. - Погледна Райли и заключи победоносно: - Казваш, че ти трябва по-малък район, така ли? Е, в такъв случай забрави за дясната част на планината, Шон! Концентрирай се върху западните ѝ склонове!

Райли огледа още веднъж картата, погледна Tec и промърмори:

- Ако грешиш, ще го изпуснем!

- И бездруго е възможно да го изпуснем, ако кръжим над цялата планината. Но съм сигурна, че не греша!

Погледите им се срещнаха. Райли задържа нейния за момент, усещайки как ентусиазмът ѝ изпълва и него.

- Окей - кимна той. - Ще съобщя на колегите.

Tec се усмихна, доволна от реакцията му. А когато той се изправи, тя каза:

- А ние би трябвало да бъдем там! Да го чакаме!

Райли се обърна, за да ѝ възрази, но тя го прекъсна:

- Недей!

- Какво? - изгледа я той.

- Не започвай пак старата песен!

- Каква песен? - слиса се той.

- Е, нали се сещаш? Онази, дето ти казваш, че заминаваш, обаче аз трябва да остана тук, защото е твърде опасно, обаче аз ти казвам не, имаш нужда от мен, защото аз знам всичко за тамплиерите, а ти настояваш, че това няма да стане, аз ти се опълчвам, че без мен е възможно да изпуснеш единствената следа, която води към него, откъдето ти решаваш да заиграеш мръсно и ми заявяваш, че трябва да мисля за Ким и да бъда добра майка, а аз се вбесявам, че си повдигнал този въпрос и че намекваш, че не съм добра майка... - Спря и си пое дъх. По устните ѝ заигра закачлива усмивка. - Е, пак ли старата песен? Дано си наясно, че каквото и да кажеш, аз пак ще дойда с теб!

Райли я наблюдаваше, сащисан и леко замаян от словесната ѝ атака. А после, без да казва нищо, само вдигна ръце, за да ѝ покаже, че се предава. Обърна се и излезе.

26

Джед Симънс бавно идваше в съзнание. Устата му беше пресъхнала, а главата го болеше така, сякаш страдаше от силен махмурлук. Но гледката, която постепенно се разкри пред очите му, разби илюзиите му, че това състояние е вследствие на нещо приятно. Намираше се на предната седалка в някакъв джип, който се носеше през непозната територия - огромни, облети в слънце планини, простиращи се до хоризонта. Дясната му ръка беше прикована с белезници за дръжката на вратата. Гласът на мъжа зад волана го върна окончателно в кошмара, в който живееше вече дни наред.

- Най-после се събуди! - подхвърли весело похитителят му. - В чантата в краката ти има бутилка вода и няколко шоколада. Хапни си.

Симънс бе твърде уморен и вбесен, за да се противи на предложението. От времето, прекарано в йорданската пустиня, знаеше колко е важно да не се обезводнява. Приведе се със свободната си ръка и усети, че около кръста му има нещо. Погледна надолу и се опипа. Да, под ризата му наистина имаше нещо.

Тъкмо се канеше да я издърпа, когато похитителят му го предупреди:

- Колкото по-малко я пипаш, толкова по-добре.

Ръката му замръзна във въздуха. Обърна се към него.

- Какво е... това?

- Може би е по-добре сам да погледнеш.

Археологът не издържа и дръпна нагоре ризата си.

Около кръста му беше увит колан, широк около пет сантиметра, изработен от груба, бляскава материя. В следващия миг зърна катарамата, свързваща две медни жички, които стърчаха над нея.

В душата му се надигна грозно предчувствие.

- Какво е това? - повтори той и по челото му изби пот.

- Дребна бомбичка. Нищо особено. Малко „Семтекс" и детонатор. С дистанционно управление. - Извади телефона си, показа му го и го върна обратно в джоба си. - Но е достатъчна, за да пробие в корема ти дупка с големината на юмрук. Ако избухне, надали ще те убие веднага. Ще живееш може би минута, а може би и повече и ще зърнеш с очите си кратера, който бомбата ще издълбае. Не мисля, че гледката е приятна. Не ти я препоръчвам.

Симънс затвори очи и се опита да си поеме дъх, но установи, че дишането му е затруднено.

- Защо? - простена той.

- За мотивация. Ще се наложи да поразгледаме някои забележителности, затова реших да се подсигуря, че няма да направиш някоя глупост. Надявам се, че перспективата да видиш как червата ти се влачат по земята, е достатъчен аргумент, за да се държиш така, както ти кажа. Обикновено се получава. - Погледна към археолога, проверявайки реакцията му, и допълни: - А, да. И не се опитвай да разкопчаваш катарамата. Заключена е.

Симънс се отпусна безпомощно на седалката. От време на време покрай тях минаваше по някоя кола, но в противоположната посока. Почти пустият път беше тесен и неравен.

- Къде отиваме? - обади се накрая той, макар да знаеше, че въпросът му е безсмислен.

- В планината. Чистият въздух ще ти се отрази добре - отговори шофьорът с иронична усмивка. - Изглеждаш ми малко бледичък.

В съзнанието му като че ли проблесна нещо.

- Разбрал си къде е манастирът?

- Горе-долу - бе лаконичният отговор.

Водачът вече ги очакваше на уговореното място, което не се оказа чак толкова трудно за откриване благодарение на джипиес системата. Беше избрал маршрут, който увеличи пътуването с един час, но пък заобикаляше Кайсери и навлизаше в планината от запад. А самата планина се оказа впечатляваща гледка. Подобно на Килиманджаро и останалите угаснали вулкани, тя представляваше самостоятелен скален конус, издигащ се сред равнината. И макар че беше лято и температурите се движеха около тридесет и пет градуса, върхът на Ерджиясдаъ беше покрит със сняг.

Захед спря на малка бензиностанция в покрайнините на градчето Кара Коюнлу, където ги очакваше техният водач Сюлейман Топрак. Очуканият му джип „Тойота" подсказваше, че по-често се движи сред планинските поляни, отколкото по асфалтирани пътища.

Иранецът спря зад тойотата, обърна се към задната седалка, взе оттам пистолет и го пъхна в джоба на сакото си, без да се крие от Симънс. После погледна към пленника си, поклати предупредително пръст и напомни:

- Следвай сценария! Не забравяй, че залогът е два човешки живота - твоят и неговият! - И излезе от колата.

- Сюлейман Топрак, но може да ме наричате Съли - представи се водачът с огромна усмивка и превзет американски акцент.

- Али Шарафи - на свой ред се усмихна Захед и незабележимо огледа периметъра. Не забеляза нищо необичайно. - Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. - Беше го избрал сред още няколко местни водачи, които рекламираха услугите си по интернет.

- Радвам се, че се обадихте. Работата ми изглежда интересна.

- А това е моят колега Тед Чайкин - посочи Захед към Симънс. Нарочно бе избрал имена, които пленникът му нямаше как да забрави, но въпреки това изпита перверзна наслада, като наблюдаваше реакцията на археолога.

- Здравейте! - отново цъфна в усмивка водачът. - Надявам се, че сте пътували добре.

- Без проблеми. Само дето Тед имаше малко стомашни проблеми. Наложи се на няколко пъти да спираме - изрече Захед с престорено съчувствие. - Обикновено е доста по-приказлив.

- Е, случва се - махна с ръка младият турчин. - Една чашка ракия и си готов! Имам цяла бутилка в колата, но нека първо намерим вашия манастир. Казахте, че може би ще разполагате с повече информация?

Захед извади от джоба си бележник. В него бе записал онова, което отец Алексий, великият архимандрит на библиотеката в Патриаршията, бе открил и му бе превел, преди той да изстреля куршум в главата му.

- Не сме се отказали да търсим и други насоки, но в момента единственото, с което разполагаме, е дневникът на епископа на Антиохия, който описва своето посещение в този манастир през XIII век.

- Страхотно! Секундичка! - извика водачът, приведе се към жабката на колата, измъкна оттам една карта и я разтвори върху предния капак. - Ние сме тук, а това е планината - обясни той на новите си клиенти.

- Та ето какво знаем. Епископът разказва как е поел на север от Сис, който по онова време е бил столица на арменското царство Киликия - заговори Захед с лекотата на човек, който цял живот се е занимавал с история. - А както вероятно знаете, Сис е старото име на Казан.

- А, да, Казан! Тук е! - И го посочи на картата. - На стотина километра на юг.

- Епископът е посетил крепостта Баберон, след което е навлязъл в територията на селджукските турци през Киликийските порти.

- Това ще рече проходът Гюлюк, ето го - посочи Съли. - Единственият по-лесен начин за преминаване на планинската верига Тавър.

- Пише, че е тръгнал на североизток, към планината Аргей. Цитирам: „Насочихме се към планината, минахме покрай овощни градини, надвиснали с ябълки, дюли и орехи, покрай тучни пасища, пълни с овце и кози, а след това поехме по стръмна пътека през малка тополова горичка. Минахме и покрай великолепен водопад, преди да достигнем до най-богобоязливия от всички манастири - „Свети Василий".

Водачът се замисли, очевидно прехвърляше в ума си всички познати картини, отговарящи на това описание.

- Ако е идвал от Баберон, вероятно е тръгнал по този път, който е търговски маршрут от хилядолетия. - Посочи го на картата. - А от тази страна на планината се сещам за три или четири големи водопада, за които споменава и той. Същото важи и за горичките - в този район има няколко. - Обърна се и ги изгледа разочаровано. - Само това ли имате?

- Епископът описва и залеза на далечния хоризонт, което ни подсказва, че е бил някъде тук, по западните склонове на планината. Има и още нещо, което е зърнал по пътя - поясни Захед. - Някакъв камък от чашата божия, на който били изобразени кръстът и знаците на Нимрод.

- Знакът на Нимрод ли? - погледна го неразбиращо водачът.

- Във форма на диамант - обясни Захед. - А Нимрод е от Стария завет. Правнукът на Ной, първият цар след Големия потоп.

Лицето на Съли светна.

- Голям камък с кръстове по него? От Ноевия ковчег?

- Знаете ли го? - изгледа го Захед.

По лицето на Съли се разля самодоволна усмивка.

- Хайде да открием този ваш манастир! - Той сгъна картата и отвори вратата на джипа. - Следвайте ме! Донякъде ще стигнем и с колите!

- Добре, вие водете - кимна Захед.

След броени минути двата мощни джипа вече катереха планината.

27

Утринното слънце хвърляше златисти отблясъци над Босфора, когато самолетът излетя от Истанбул и понесе Райли, Tec и Ертугрюл от Европа към Мала Азия. Елегантната бяла „Чесна Ситейшън VII" на турските ВВС пое към регионалния център Кайсери, където вече ги очакваше подразделение на спецчастите, за да ги придружи до планината.

Райли едва държеше очите си отворени. Беше изгубил представа за изпитите кафета през последните двадесет и четири часа. Но си даваше сметка, че ако иска да е ефективен по време на операцията, която предстоеше, нямаше да е зле да поспи.

И тримата бяха работили до късно през нощта в консулството. Прецениха, че няма смисъл да се връщат в хотела. Tec се бе концентрирала върху маршрута на Конрад към крепостта Корикос, а Райли и Ертугрюл обработваха разузнавателната информация, предоставена им от американските и турските агенции. Проведоха и няколко разговора с Ню Йорк и Лангли, както и с определени хора от Форд Мийд - Националната служба за сигурност, където анализираха аудио и видеозаписи, търсейки отговора на най-важния в момента въпрос: как терористът пътува от Истанбул към своята крайна цел.

Първите лъчи на слънцето не им донесоха никакви конкретни отговори. Единственото, с което разполагаха, бяха сводките за откраднатите коли, които пристигнаха от пътна полиция. През последните четиридесет и осем часа бяха станали петдесет и седем кражби. Райли и Ертугрюл набързо елиминираха по-голяма част от тях. Камерите на ключовите кръстовища в Истанбул бяха засекли регистрационните номера на някои от колите, което подсказа и посоката, в която се е отправил бомбаджията. Така в крайна сметка сведоха евентуалните цели за наблюдение до четиринадесет, които бяха въведени в компютъра на разузнавателния безпилотен самолет, изпратен от Катар. Умното ястребче се ръководеше от 9-о разузнавателно крило на военновъздушната база „Бийл" в Калифорния.

Оттук нататък не оставаше нищо друго, освен да чакат. Райли обърна поглед към отсрещната седалка. Tec го усети и вдигна очи от лаптопа.

- Какво има? - усети напрежението му тя.

Прекалено уморен, за да се впуска в обяснения, той отклони въпроса ѝ и попита:

- Нещо интересно?

- Може би. Не съм сигурна дали ще ни помогне да открием гроба на Конрад, без да знаем от коя страна на планината е бил манастирът, но все пак може да помогне.

- Покажи ми - приведе се към нея той.

Tec извъртя лаптопа и посочи картата на екрана му.

- В предсмъртното си писмо игуменът Никодим казва, че Конрад и хората му са поели към Корикос - крепост, която е тук долу, на южния бряг. Днес градчето е известно като Къзкалеси.

- А той откъде е бил сигурен? Ако са го излъгали?

- Едва ли. Това е най-прекият път за Кипър. Конрад вероятно все още е имал приятели на острова. А папските пратеници не са разполагали с голяма власт там. Знаел е, че Кипър е най-подходящото място да се скрие, за да планира следващия им ход. Което означава, че от която и страна на Аргей да са се намирали, те са били принудени да поемат на юг, към един от тези проходи в Таврийските планини, за да стигнат до крайбрежието. Въпросът е: кой точно проход?

Райли кимна, но беше повече от очевидно, че не следи обясненията ѝ.

- Даваш ли си сметка, че вчера ми изкара акъла?

- Какво искаш да кажеш? - смръщи се той.

- Пред Патриаршията. Втурна се след него като камикадзе, после скочи във водата... Грешката не беше твоя, Шон!

- Коя по-точно?

- Случилото се във Ватикана. Бомбите и всичко останало. Вината е по-скоро моя. Шон, знам, че искаш да изтриеш това копеле от лицето на земята. Но не можеш да продължаваш така! Ако не се научиш да сдържаш гнева си, може да ти се случи нещо! А това ужасно ме плаши!

Дълбоко в себе си той знаеше, че тя е права. Напоследък позволяваше на гнева да надделява над разсъдъка му. Проблемът бе, че с такъв като бомбаджията половинчатите мерки не бяха достатъчни. Ако искаше да го хване, се налагаше да действа безразсъдно. И това беше част от работата му. Но нямаше защо да ѝ го напомня.

Направи опит да се усмихне:

- Не е станало нищо особено, скъпа! Все пак съм обучаван тъкмо за такива неща, забрави ли?

От изражението ѝ стана ясно, че тя не се върза. Отдръпна ръката си от неговата и каза:

- Говоря ти сериозно, Шон! Не искам да умираш, разбра ли?! Все още ни предстоят много неща заедно, нали така?

Думите ѝ го свариха неподготвен и го върнаха към преживяното от тях преди няколко месеца.

- Не се притеснявай за мен. Заникъде не съм хукнал.

- Аз обаче бях хукнала. И сега съжалявам. Но ти поне разбираш защо трябваше да го направя!

В ушите му зазвучаха жлъчни откъси от последния им разговор.

- Да не би нещо да се е променило? Като имам предвид служебните ти ангажименти, питам се дали изобщо си струва да опитваме.

- Да не би да си се отказал? - слиса се тя. - Да не би вече да не искаш да си имаме бебе?

- Въпросът е спорен, не мислиш ли?

- Ами ако не е?

- И как ни виждаш нас двамата като родители? Ти, с твоите древни мистерии, които изкарват от сенките всевъзможни хаховци, аз - с моята работа...

- Ха! - махна с ръка тя. - И какво предлагаш? Да се сврем вкъщи и всяка вечер да играем табла на чаша билков чай? Както сам каза, такава ни е работата. И въпреки нея с теб ще бъдем страхотни родители! Въобще не се съмнявам в това! - Ухили му се и пак стисна ръката му. - Виж какво, изобщо не се притеснявай за това! Все пак ти си мъж. От теб не се очаква да разбираш от такива неща. Остави ги на мен. Единственото, което искам от теб, е да ме увериш, че ще можем да го преодолеем, ако не успеем на този фронт! Както и да ми обещаеш, че няма да се превръщаш в удобна мишена за онзи ирански откачалник! Става ли?

Райли я изгледа замислено и се усмихна:

- Става.

28

Алпийският пейзаж отстъпи пред по-суровия скалист терен, докато Захед и Симънс следваха раздрънкания джип на водача. Напуканият от температурните амплитуди асфалт беше тесен и за една кола. След още три километра се стесни до пътека, която би затруднила дори и мулетата. Но не и водача им. Макар и задъхващ се, двигателят на тойотата я носеше нагоре по стръмния склон. Накрая пътеката свърши - на малка полянка в подножието на голяма скала.

Съли вдигна очи към слънцето и погледна часовника си:

- Засега ще оставим колите тук. С по-малко багаж ще изминем повече път. Но до залез слънце трябва да се върнем, което означава след около осем часа.

- Надявам се, че сте ни осигурили екипировка? - попита Захед.

- Взел съм всичко необходимо.

Щом веднъж изкатериха тясната пътека, виеща се над полянката, първият час от прехода им се оказа относително лесен. С всяка следваща крачка обаче ставаше все по-хладно, августовското слънце постепенно губеше силата си. Тишината се нарушаваше единствено от стадата овце и ангорските кози.

Въпреки пасторалните сцени наоколо Мансур Захед беше на тръни. Времето летеше - ценно време, през което Райли и другите му врагове щяха да го догонят и да се опитат да го хванат. А какво правеше той? Катереше безгрижно планината, доверил се на някакъв местен идиот, когото не познаваше, и на информация, която надали можеше да се нарече изчерпателна.

Симънс не бе отронил и думица - точно както го бе инструктирал. Съли обаче компенсираше мълчанието му дотолкова, че вече започваше да досажда на „професора".

Теренът постепенно се промени - моравите отстъпиха пред стръмни сипеи и ронлива вулканична скала. Два часа след началото на катеренето водачът им предложи да направят почивка в една горичка. Раздаде им бутилки с вода, сандвичи с пикантен суджук и шоколадови десертчета. Насядаха и се нахвърлиха на храната, наслаждавайки се на прекрасната гледка, която се разкриваше пред тях.

Из златистобежовата мозайка на Анадолското плато играеха странни сенки. Многоцветни балони с нагорещен въздух се носеха към далечните долини и скритите каньони. Това действително бе един от най-необичайните и забележителни пейзажи на цялата планета. Преди повече от тридесет милиона години целият регион е бил подложен на изригванията на планината Аргей и още няколко вулкана. Засипвали с лава тези места в продължение на десетки хиляди години. А после бурите, реките и земетресенията продължили да забъркват отлаганията и да ги превръщат в туф - мек, ковък камък, съставен от лава, кал и вулканична пепел. Вековната ерозия бе продължила да дълбае платото на долини и каньони, и да вае забележителни скални вълни и приказни комини от бял като кост туф, украсен от неподатливите на гравитацията шапки от червеникавокафяв базалт. Към чудесата на природата бе добавил своя дял и човекът, издълбавайки в скалите дупки във всякакви размери и форми - истински лабиринт от подземни градове, отшелнически пещери, скални църкви и манастири.

- Красиво е - обади се по едно време Съли. - Вие сте от Иран, нали?

- Да, но семейството ми е напуснало страната, когато съм бил на седем - излъга с лекота той. Не за първи път използваше тази легенда.

- Вероятно знаете, че името на този регион - Кападокия, произлиза от персийската дума Катпатука.

- Да, „Страната на красивите коне" - преведе Захед.

- Преди много години тук наистина е имало коне. За жалост вече не е така. Представяте ли си какво е било да гледаш препускащи диви коне на фона на подобен пейзаж? Разглеждали ли сте долините?

- Не, тук сме за първи път. Пътуването ни не беше планирано, а и съвсем скоро трябва да се връщаме в университета.

- Някога непременно трябва да отделите време, за да го разгледате! Тук е като друга планета! И всичко е само заради онова чудовище ей там! - Посочи към върха на угасналия вулкан, издигащ се високо над тях.

- Разбира се - кимна Захед и изобрази усмивка.

- А сега, ако ме последвате, ще ви покажа един камък!

След половин час стигнаха до него.

Скрит между зъберите, огромен правоъгълен камък, с височина към два метра, издялан грубо и наподобяващ надгробен паметник. В предната му част бяха издълбани няколко кръста, а в долния десен ъгъл се виждаше ромб - знакът на диаманта. В горния му край бе издълбана дупка с диаметър около двадесет сантиметра.

- Какво е това? - огледа го изненадано Захед.

Джед Симънс вече го оглеждаше професионално. Камъкът като че ли възвърна живота в него и за първи път той каза:

- Малко по-нататък, до границата с Армения, има доста подобни камъни. Някои смятат, че това са закотвящи камъни, които древните моряци са използвали, за да стабилизират корабите си в бурно море. Но тъй като сме доста навътре в сушата, други ги свързват с Ноевия ковчег. Според тях те са изхвърлени, преди да се спре на връх Арарат.

- Но ти не си съгласен, така ли? - изгледа го Захед.

- И се изненадваш? Сякаш не ме познаваш, Али! - усмихна се археологът.

Преди Захед да отиграе следващата си реплика, се намеси Съли:

- Значи вие не вярвате в Ноевия ковчег!

- Разбира се, че не вярвам - въздъхна археологът. - А и историята за Ноевия ковчег не би трябвало да се възприема буквално. Все пак е в Стария завет, за бога! - Сви рамене, като че ли това изчерпваше всичко. - Добре де, вижте тази скала. Това е базалт. Вулканична скала. Местна. А както знаем от Стария завет, Ноевият ковчег е тръгнал от Месопотамия. Там няма вулкани. А е известно, че закотвящите камъни са били дялани на мястото, откъдето корабът е тръгвал, а не където е пристигал.

- Добре де, но тогава кой ги е създал, какво символизират? - настоя Съли.

- Езически камъни от периода преди християнството. Има ги из цяла Армения и Източна Турция. А кръстовете са издълбани доста по-късно, когато християнството измества паганизма. Християните заимстват идеята за надгробните камъни от езичниците. Просто им добавят кръстовете.

- А онази дупка там?

- Ниша за свещ.

Захед огледа района:

- Дотук добре. А водопадът?

- Мисля, че знам кой точно е! - отсече водачът им. - Това е единственият водопад, който отговаря на маршрута, избран от вашия епископ.

Не след дълго стигнаха и до него. А час по-късно вече разглеждаха руините на манастира.

По-точно разглеждаха поредицата от примитивни пещери - вярно, с кубична форма и почти правоъгълни отвори. Входовете бяха обрасли с гъста трева и високи храсти. И когато Съли, Захед и Симънс все пак успяха да си проправят път през пущинака и да влязат, не завариха нищо друго, освен призраците на отдавна избелелите фрески по стените, за които те допуснаха, че изобразяват библейски сцени.

Находката им не ги разочарова. В крайна сметка единственото, което търсеха тук, бе самият манастир.

После тримата излязоха на една от скалните тераси и насядаха по кръглите камъни. Под тях се виеше стръмната пътека, отвеждаща към манастира. Съли извади голямо парче халва, сгъваемото си ножче и започна да реже парчета на своите клиенти. После разтвори отново картата и се загледа в нея. Първата му работа беше да отбележи мястото на манастира.

- Значи оттук нататък ще следваме други указания, така ли?

- Точно така. Указанията на пътешественик, минал през тези земи през XIV век - отговори Захед, извади сгънат лист и го подаде на водача. На него бяха записани подробностите от пътуването на инквизитора, което Симънс беше открил в Регистъра на тамплиерите. - Сега трябва да намерим каньона, който се споменава там.

Съли погледна към листа, а после вдигна глава.

- За какво е всичко това? - По лицето му се разля усмивка. - Вие да не би да търсите съкровища?

- Съкровища ли? Гледаш твърде много филми, моето момче!

От устните на Симънс послушно излезе някакво подобие на смях.

- Тогава защо е това бързане?

- Не бяхме планирали да идваме тук. Просто полагаме финалните щрихи на една книга за кръстоносните походи, а тези гробове биха могли да докажат, че някои рицари са оцелели много по-дълго, отколкото досега се смяташе - факт, който е в пълно противоречие с тезата, която излагаме в книгата си. Но тъй като бюджетът ни е ограничен, не можем да останем дълго. След два дена трябва да сме в университета.

- Значи няма никакво съкровище!

- Съжалявам - сви рамене Захед. - Но с удоволствие ще ти изпратим книгата с автограф, когато я издадем.

- Би било страхотно - промърмори водачът им, опитвайки се да скрие разочарованието си. След това отново сведе поглед към бележката, която му даде Захед. От време на време вдигаше очи и оглеждаше околността, решил да се пребори с поредното предизвикателство.

След известно време като че ли взе решението си.

- Описанието е малко неясно, но доколкото схващам, се е опитал да мине през прохода Гюлюк - мястото, откъдето е минал и епископът. Защото това е единственият проход през Таврийските планини. Което означава, че каньонът, за който се говори, е в южна посока. Тук обаче има много каньони. И не мога да твърдя със сигурност за кой точно става дума. Чакайте! Ще се обадя на чичо си Абдулкерим. Той е византолог. Някога беше професор в Анкара. Сега работи като екскурзовод. Живее в Яхяли, съвсем близо до каньоните, за които стана дума. Ако има човек, който да ги познава, това е той. Само той ще ни помогне! - Извади мобилния си телефон, погледна екрана му и се плесна по челото. - Жалко! Забравих, че тук няма сигнал.

Захед настръхна.

Веднага разбра какво ще последва от тези думи. Блясъкът в очите на Симънс потвърди предчувствията му.

29

„Няма сигнал!" Тези думи буквално възпламениха Джед Симънс. Няма сигнал. Значи няма детонатор. Няма и бомба. Сега или никога.

Похитителят му вече посягаше към раницата, където беше пистолетът му.

- Въоръжен е! - изкрещя той и се хвърли върху Захед.

Достигна го точно в мига, в който пистолетът се появи. Лявата му ръка се насочи към оръжието, за да го избие, а дясната се сви и лакътят му се заби право в лицето на противника му. Успя да отклони оръжието достатъчно, за да предотврати попадението на куршума му. Гърмежът оглуши падината и отекна в околните скали. Лакътят на Симънс отново се насочи към лицето на Захед, но той избегна удара, едновременно опитвайки се да събори пленника си. Двамата се вкопчиха един в друг и се претърколиха надолу.

Иранецът се блъсна в някакъв камък и отпусна захвата си на пистолета. Симънс тръсна ръката му и оръжието се плъзна по склона.

Сърцето на Симънс се сви, когато видя, че оръжието му се изплъзва. Озърна се объркано и забеляза слисаното изражение на Съли, който все още седеше на скалната тераса.

- Направи нещо! - изкрещя археологът. - Помогни ми...

В следващия миг гърдите му бяха разкъсани от неописуема болка. Захед стовари върху тях дланта на силната си ръка. Симънс падна назад. Имаше чувството, че някой е напълнил гърдите му с напалм и ги е запалил. С бързината на кобра иранецът се изправи на крака и впи пръсти във врата на пленника си. Симънс се замята наляво-надясно, размахвайки безпомощно ръце.

Захед стовари лицето му върху едрия камънак на пътеката и започна да избива лявото му око в ръба на един по-голям камък. Симънс си каза, че тази смърт вероятно е за предпочитане пред алтернативата да гледа собствените си черва. А после, през падналия мрак, нещо го повика - камък, близо до ръката му. Събра сетните си сили и го сграбчи. Камъкът удари Захед точно под ухото.

Симънс си пое дъх и изблъска иранеца от себе си.

Захед падна назад, но бързо отметна глава и опипа кръвта по устната си. Изведнъж очите му се отвориха и погледът му падна върху археолога. В тях се четеше неистова ярост, каквато Симънс никога досега не беше виждал. А после Захед започна да се изправя бавно на крака, сякаш беше обладан от зъл дух.

Симънс също скочи и се втурна напред. Нещо звънеше в главата му и му подсказваше, че не трябва да рискува още една схватка с този тип. Изкатери се по морените към Съли, който продължаваше да седи там като хипнотизиран.

- Какво правите... - заекна водачът, но не довърши.

- Дай ножа! - изхриптя Симънс и го изтръгна от ръката му.

Долови някакво движение. Обърна се.

Захед се катереше по кръглите камъни към тях с пистолет в ръка.

Копелето бе успяло да си го върне.

- Бягай! - изкрещя Симънс на водача им, сграбчи го за яката и го хвърли надолу по скалистия склон.

Главата на Захед продължаваше да бръмчи от удара, но той знаеше как да тушира болката, докато не довърши задачата си. Един пиклив археолог не можеше да обърква плановете му. Крайно време беше да го научи на малко уважение. Да му даде урок, който да помни до края на живота си.

Но първо трябваше да го хване.

Видя, че археологът бяга надолу по склона, опитвайки се да се задържи на крака по ронещите се камъни. Водачът беше плътно след него, но губеше време, тъй като непрекъснато се обръщаше назад, за да провери къде е той. За разлика от Симънс, турчинът не бе запознат с уменията му. Ситуацията го беше сварила напълно неподготвен и като че ли все още не беше наясно какво точно става. А това колебание бе напълно достатъчно, за да го забави.

Иранецът грабна раницата си, пъхна пистолета в нея, метна я на рамо и тръгна напред, подбирайки местата, на които стъпваше. В момента най-важното за него бе да не се спъне и да не изкълчи глезен, да диша равномерно и да съхрани енергията си.

Стигнаха широка, затревена скална издатина. Съли вече бе изостанал от Симънс с десетина метра. И когато се обърна за пореден път, Захед вече беше достатъчно близо, за да забележи страха в очите му.

Хвана го на един сипей. Сключи ръце около врата му и само с едно движение го прекърши. Главата на нещастния турчин клюмна и тялото му се отпусна безжизнено на земята. Пребърка джобовете му, намери телефона и го прибра.

После се огледа, зърна една купчина камъни наблизо, хвана трупа за глезените и го изтегли зад тях, където нямаше да може да бъде намерен лесно. Тъй като мисията му в Турция не беше приключена, предпочиташе да не оставя след себе си твърде много трупове.

След около час иранецът прецени, че е време да скочи върху жертвата си. Настигна го в началото на една падина. Симънс го забеляза и спря. Приведе се над колана с бомбата, отчаяно опитвайки се да го среже с ножчето на водача.

Захед спря на десетина метра зад него и го загледа, изтривайки потта от челото си. Симънс вдигна задъхано поглед към похитителя си и започна още по-яростно да търка колана. Не ставаше. Материята беше прекалено здрава.

- Не бих си правил труда - подвикна му Захед. - Не можеш да го срежеш.

Симънс го изгледа на кръв, строполи се на колене и продължи да търка още по-яростно. В очите му се четеше неистов страх.

- Освен това - Захед извади телефона си и го обърна към него, защото знаеше, че археологът е твърде далече, за да го види - вече имам сигнал! От теб зависи! Какво искаш - да живееш или да си стягаш багажа за оня свят?

Джед Симънс затвори очи и за момент не помръдна. Пусна ножчето и то изтрака, плъзгайки се надолу по сипея.

- Браво! Добро момче! - изрече ехидно Захед и се приближи.

Изправи се над него, замахна с опакото на ръката си и го удари през лицето. Ударът беше толкова силен, че го запрати надолу след ножчето.

30

- Тук командването на „Глобал Хоук". Изтегляне след тридесет минути.

Гласът на офицера, който контролираше безпилотния разузнавателен самолет, гръмна в ухото на Райли така ясно, сякаш беше до него. Съобщението не го изненада. Самолетът кръжеше над тях вече цяла нощ. Стационарната му позиция беше продължителна, но не и безкрайна. Освен това трябваше да му остане гориво и за обратния полет до базата в Катар.

- Разбрано - отговори Райли. - Изчакай. - Измести поглед от двете оранжеви петна на екрана на лаптопа си и се обърна към широкоплещестия командос, намиращ се на няколко крачки от него и Ертугрюл. - Колко остава до атаката?

Капитан Муса Кескин от спецчастите на турската жандармерия погледна часовника си, вдигна очи към нощното небе и му направи знак с ръка - пет минути. После се обърна и даде същия сигнал и на своите хора.

- Влизане след пет - изрече Райли в слушалката.

- Разбрано. Късмет! Ще ви наблюдаваме.

Райли се огледа притеснено. Бяха тук по-скоро поради липса на други възможности. Преди залез слънце разузнавателният самолет бе засякъл превозно средство, отговарящо на описанието на една от откраднатите коли в Истанбул. Поради неравния терен обаче ястребчето не успя да засече регистрационния номер на колата, но по-важното бе, че въпросният черен лендроувър беше паркиран до още един джип в района, посочен от Tec. Не беше кой знае какво, но това бяха данните, с които разполагаха.

Ватиканският бомбаджия - ако това наистина беше той, ги поизпоти. Нямаше начин да засекат кой е - дори и снайперист не би успял да го види. Двата джипа бяха паркирани на малка полянка, зад която имаше огромна скала - факт, който не позволяваше близък оглед, без да се издадат. Единственото изображение, с което трябваше да се задоволят, беше от инфрачервените камери на птицата, разположена на девет хиляди метра над главите им.

Мястото, на което бе разположена полянката, затрудняваше подхода към нея. Единственият път дотам бе тясна, виеща се пътека, която се виждаше идеално отгоре. Шумът от двигателите щеше да ги издаде много преди да са стигнали дотам. Затова Райли, Ертугрюл и спецчастите бяха принудени да оставят джиповете и Tec километър по-надолу, и да изминат останалата част от пътя пеша. Сега се бяха прикрили в гъсталака, на стотина метра от полянката.

Двете оранжеви петна на екрана на Райли не помръдваха. Съдейки по издължените им форми, те очевидно лежаха. Микрофонът не улавяше нито разговори, нито похъркване. Сега главният въпрос бе - кои са те? Дали единият от тях е целта, или това са двама обикновени хора, спящи под звездите? И ако единият от тях е терористът, кой е другият? Симънс? Или собственикът на другия джип? И ако е така, къде е Симънс?

Щяха да нападнат точно преди изгрев слънце. Командосите извършваха последните си приготовления - проверяваха оръжията си и закрепяха очилата си за нощно виждане. Бяха общо шестнадесет - трима долу при Tec, а останалите, под командата на Кескин, тук. Всички до един бяха бивши военни, обучени за антипартизански акции като тази.

Райли се опита да се освободи от напрежението в тила си. Казваше си, че нещата вървят добре. Ако онзи горе действително е техният човек, те със сигурност бяха повече и по-добре въоръжени. Но от друга страна, възможно е да има заложник. В подобни случаи нещо винаги се объркваше.

Срещна погледа на капитана. Кескин му кимна, вдигна високоговорителя и извика на турски:

- Внимание, внимание! Тук е жандармерията! Обградени сте! Излезте с вдигнати ръце така, че да ги виждаме!

Райли се вторачи в екрана на лаптопа. Призрачните оранжеви петна скочиха. Заобиколиха колите, а после се сляха и разделиха като молекули в лабораторна чинийка. Кескин отново вдигна високоговорителя и извика.

За една дълга минута оранжевите петна останаха слети. Кескин се обърна към Райли и Ертугрюл, усмихнат самодоволно:

- Ако бяха случайни туристи, досега щяха да извикат в отговор! Мисля, че това е вашият човек!

- Въпросът сега е кой е другият с него - отвърна Райли. - Симънс или съучастник? Как смятате да действате?

- Ще им дадем не повече от минута. После ще ги ударим с гранатите и ще настъпим.

Обърна се към един от хората си и изстреля няколко бързи команди на турски. Войникът кимна и се измъкна тихо, правейки знак на хората си да се приготвят.

Райли погледна към екрана. Фигурите продължаваха да бъдат като една, все така зад лендроувъра. По едно време тръгнаха напред заедно, а после се разделиха. Едната остана зад колата, а другата продължи напред.

Райли вдигна бинокъла си за нощно виждане. Около него се разнесоха кратки команди. На фона на черния мрак се очертаваше самотен бял силует. Вървеше бавно, очевидно неохотно. Екранът показваше, че другото оранжево петно продължава да се крие зад лендроувъра.

- Кой е този? - обади се Ертугрюл, също проследяващ човека, който идваше към тях.

- Още не съм сигурен - отговори Райли, без да отлепя очи от бинокъла.

Човекът тръгна надолу по тясната пътека, която водеше към тях. Вече успя да различи чертите му, дългата коса, атлетичното тяло.

- Не стреляйте! - извика агентът. - Това е Симънс!

Около него се понесоха кратки команди на турски. Симънс беше на петдесетина метра от тях. Беше облечен в скиорско яке, а ръцете зад гърба му бяха вързани със скоч. През устата му също имаше скоч.

Другото оранжево петно продължаваше да се снишава зад джипа.

Археологът беше вече на тридесетина метра от тях, когато Кескин издаде нова заповед. Командосите се материализираха иззад околните дървета и го наобиколиха. Придърпаха го към тях, на безопасно място.

Райли не откъсваше очи от Симънс. Археологът изглеждаше не на себе си, абсолютно паникьосан. Въртеше се и клатеше неистово глава. Изпод залепената му уста се долавяше приглушен вой.

В главата на Райли звънна аларма.

Защо се дърпа?

И тогава погледът му падна върху скиорското яке, с което бе облечен. Едва сега забеляза, че ципът му бе вдигнат догоре и изглеждаше доста по-издуто, отколкото човек би очаквал от тялото на въздушен сърфист.

Мамка му!

Кръвта нахлу в главата на Шон Райли и той изкрещя:

- Нееее! Махнете се от негооо!

В този миг Джед Симънс избухна.

31

Огромно кълбо светлина изпълни мрака на нощта. Заслепи всичко само секунда преди ударната вълна да достигне до Райли. Изкара му въздуха и го повдигна от земята, захвърляйки го далече назад. За един болезнен миг всичките му сетива се изключиха, потапяйки го в мрачен, безмълвен пашкул.

Това не беше малкият заряд на колана. Той щеше да убие само Симънс и никой друг, освен ако човекът не е легнал върху него.

Това беше петнадесеткилограмов експлозив, увит около кръста на нещастния археолог. Пълна бойна екипировка на атентатор самоубиец. Ефектът беше унищожителен.

Когато започна да идва в съзнание, Райли имаше чувството, че ушите му са се обърнали навътре - чуваше единствено собственото си дишане. Очите му имаха проблеми с фокусирането, но от смътните сенки около себе си заключи, че лежи на гръб. Опита се да раздвижи крайниците си, но не успя. Стисна зъби и събра сили да се завърти бавно надясно, за да провери дали някой от краката му не липсва. Бяха си там. После вдигна ръце - и те си бяха на мястото. Едната му ръка се насочи инстинктивно към пистолета в кобура му, но веднага се дръпна - оръжието пареше.

Райли се подпря на лакът и се огледа.

Планината се бе превърнала във видение от ада.

Дърветата около него бяха в пламъци. От тях се издигаше гъст черен дим, който полепваше по гърлото му. Около него се носеха стонове и писъци. Сипеите бяха покрити с откъснати части от тела. Ранените командоси се гърчеха по земята и викаха за помощ.

Очите му обходиха бавно касапницата, а след това се насочиха към две тела край дърветата. Около тях се носеше воня на изгоряла плът. Едното от телата бе все още живо, гърчещо се в пламъци. А после забеляза и Ертугрюл, на десетина метра вляво. Лежеше, а пръстите на ръката му пълзяха към една огромна дупка в черепа му, от който шуртеше кръв.

- Ведат - простена Райли, но веднага се закашля.

Опита се да се изправи на крака, но не успя и падна. Вторият опит беше по-успешен. Но тогава се случиха две неща. Първо, започнаха нови експлозии, по-наблизо. По-слаби, но се пак достатъчно мощни, за да го бутнат обратно назад. Осъзна, че това са гранатите по коланите на командосите - избухваха последователно, докоснати от пълзящите наоколо пламъци. И второ, в далечината долови вой на включен двигател, който идваше право към него.

Изправи се бавно и се опита да направи крачка напред. Усети, че от лявото му ухо шурти кръв. А после, през дима и мрака, забеляза решетката на лендроувъра, проблясваща сред пламъците. Джипът се носеше като побеснял по козята пътека. Един самотен командос засипа с порой от куршуми шофьора. От прозореца на колата последваха три изстрела. Командосът се строполи на земята по очи.

Джипът се носеше бясно към него. Вече беше толкова близо, че Райли почти различаваше чертите на иранеца. Тъкмо посягаше към пистолета си, когато пред него се материализира огромната фигура на капитан Кескин. Целият плувнал в кръв, той застана точно на пътя на джипа, вдигна пистолета си и се приготви да го вземе на мушка.

От прозореца на колата отново последваха изстрели.

- Неее! - изрева Райли и се хвърли върху Кескин. Тялото на големия мъж се разтресе под дъжда от куршуми точно в мига, в който той успя да го бутне встрани. Двамата се строполиха на земята, а черният джип профуча покрай тях и с грохот се изгуби надолу по пътеката.

Райли усещаше, че всеки момент ще изгуби съзнание. С помътнели очи погледна към Кескин. Турският офицер беше мъртъв. Помисли си, че е по-добре да припадне и да забрави всичко, когато една дума прониза замъгления му мозък, за да му напомни кой е на пътя на терориста.

Tec.

Тя чу експлозията и подскочи.

Това не беше част от играта. Не беше планирано.

Изключи фенерчето, с което разглеждаше разтворената пред себе си карта, и огледа планината. Секундите се нижеха мъчително бавно. Последваха нови експлозии. По-слаби, по-приглушени, но все пак експлозии, отекващи насред скалите. А след това дойде и разпръснатият картечен огън. Кръвта на Tec се смръзна от страх. Това звучеше като картина от Виетнам.

Командосите около нея размениха няколко думи на турски. Те също нямаха представа какво става. Единият от тях извади радиостанцията си и се опита да се свърже с останалите. Не получи никакъв отговор. После пак.

И пак мълчание.

А след това се дочу далечният грохот на дизелов двигател, опитващ се да забави тежкия джип, носещ се по наклона към тях. Първоначално не видяха нищо, но после зърнаха силуета му на лунната светлина. Командосите преминаха в действие. Един от тях грабна Tec със свободната си ръка и я набута зад бронетранспортьора, като застана пред нея, за да я защитава. Другите двама се снишиха зад двата военни джипа „Хъмви" и зачакаха.

Последваха още няколко напрегнати секунди. Воят на двигателя се чуваше все по-близо. И после лендроувърът се появи. Командосите се поколебаха дали да стрелят. И тогава внезапно се включиха фаровете. На пълна мощност.

Заслепиха ги.

Момчетата свалиха очилата си за нощно виждане, но в безценните секунди, необходими им за пренастройка на зрението, те се оказаха перфектни мишени за терориста. Първият падна покосен на земята. Последва нов залп от куршуми, насочени към военния джип, който вторият войник използваше за прикритие.

Tec се сниши максимално и запуши уши, докато командосът пред нея не спираше да стреля по лендроувъра. Успя да свали един от фаровете на джипа и решетката му, но той продължи директно към второто „Хъмви", избута го и събори на земята войника зад него. Движейки се с нечовешка скорост и прецизност, Захед скочи на спирачките, изстреля се от колата и запрати два куршума в главата на съборения командос.

Всеки от изстрелите беше придружен от неистов вик, последван от вопли на агония. Tec погледна към своя пазител, неспособна да схване какво става. А после разбра. Терористът не беше убил веднага командоса. Той си играеше със своята жертва, убиваше го бавно, за да сплаши евентуалните си противници и да ги откаже от битката. Той обаче не знаеше, че беше останал само един.

Един мъж и Tec.

Стенанията продължиха повече от минута и заглъхнаха. Погледна към пазителя си. Той постави пръст на устните си и надникна зад ъгъла на бронетранспортьора. Tec преглътна и се сви зад огромната гума, притиснала се до войника.

Той изглеждаше не по-малко уплашен от нея. По челото му бяха избили капчици пот.

И тогава тишината бе пронизана от кратко прищракване, последвано от свистене. Командосът я хвърли на земята и се метна върху нея, за да я запази. Онова, което летеше към тях, се приземи в ситния камънак до „Кобрата", отскочи няколко пъти и избухна. Гранатата се оказа хвърлена прекалено далече, за да причини някакви щети. После командосът се вдигна от нея, но куршумите изсвистяха и го захвърлиха на земята.

Бомбаджията не искаше да ги убива с гранатата. Беше я използвал за отвличане на вниманието. Tec отвори очи.

Той беше надвиснал над нея. Очите му се стрелкаха наоколо, проучвайки околността за евентуални заплахи. Tec знаеше, че такива не бяха останали.

Иранецът вдигна автомата на командоса и ѝ заповяда:

- Ставай!

32

Райли се чувстваше като нокаутиран боксьор, но знаеше, че не може да остане на земята. Не и докато Tec е някъде там. Най-накрая успя да се изправи. Вонята на смърт беше навсякъде. Кескин беше до краката му. По-нататък лежеше Ведат Ертугрюл, но той също не мърдаше. Райли забеляза двама командоси, които като че ли не бяха ранени и се опитваха да помогнат на другарите си. Тръгна към тях с надеждата някой от тях да се свърже с другите, които бяха останали при Tec. После се сети, че той също има радиовръзка, и посегна към слушалката на ухото си. Но нея я нямаше. Опипа джобовете си - предавателят също го нямаше. Помисли си да го потърси на земята, но реши, че няма смисъл.

Насочи се към официалния представител на ФБР в Турция. Ертугрюл наистина си беше заминал. Райли постави ръка върху рамото му и въздъхна тежко. Малко по-нататък от него забеляза слушалките му. Вдигна ги и си ги сложи. Работеха.

- Бийл, там ли сте? - изхриптя. - Командване „Хоук" ?

В ушите му веднага изгърмя нечий глас:

- Господи, какво стана при вас? Добре ли сте?

- Аз съм добре, но Ертугрюл е мъртъв - отговори Райли, докато бърникаше в джобовете на загиналия си колега за предавателя. Чувстваше се като лешояд. - Другите също са мъртви. Трябват ни линейки. Обадете се!

- Разбрано! - извика дежурният. - Свързвам ви с командващия ни офицер!

- Почакайте! - прекъсна го Райли. - Птицата! Там ли е още?

- Да. Изтегляне след седем минути.

Райли затвори очи, опитвайки се да се концентрира.

- Колата, която следим. Още ли е в обхвата ви?

- Да. Слезе от планината точно след взрива.

- Накъде пое?

- Стигна подразделението в долната част на хълма и като че ли се сблъска с един от военните джипове. От колата излезе един човек. Предполагаме, че е целта ви, нали?

Райли въздъхна.

- А после?

- Последва престрелка. Имаше някакво движение. Смятаме, че трима приятелски войници са свалени.

Сърцето на Райли се сви, опитвайки да си спомни колко командоси бяха останали при Tec.

- Сигурни ли сте, че са трима?

- Да. А след това две фигури се върнаха към нашата кола и потеглиха.

Две фигури!

Райли побесня.

- Къде е колата сега?

- Почакайте! - След части от секундата гласът отново загърмя: - На четири щраквания южно от вашата позиция, насочва се към град на име Кайърозу.

- Продължавайте да я следите, докато можете! Мисля, че е отвлякъл отново Tec Чайкин...

Прекъсна го далечен, роботизиран глас:

- Изтегляне след пет...

- Продължавайте да ги следите, чувате ли? - изхриптя Райли. - Свържете се с тукашната жандармерия и им дайте позицията на обекта! Тръгвам след тях!

В този момент той напипа предавателя на Ертугрюл, взе го и тръгна надолу по хълма. Знаеше, че съвсем скоро щяха да изгубят черния лендроувър на иранеца. Никой в Бийл нямаше да одобри разбиването на машина за милиони долари, за да следи целта на Райли. А дори и при добро желание щеше да отнеме време, докато намерят друг самолет и го препратят насам. Дотогава джипът отдавна щеше да е изчезнал.

Изминаха двадесет минути, докато стигне до мястото, където беше оставил Tec. Първите лъчи на слънцето вече проблясваха иззад билото на планината. Ала гледката, която се разкри пред него, нямаше нищо общо с пасторалната обстановка. Трима мъртви командоси. Три осакатени коли. И нито помен от Tec.

Облегна се на джипа, в който я бе видял за последен път, и се опита да се успокои. Предполагаше, че турците всеки момент щяха да изпратят подкрепления, но докато стигнат дотук, щеше да мине време. Налагаше се да вземе решение. Ако останеше тук да ги изчака, най-вероятно щяха да го разпитат и да го отстранят от разследването. Турците трудно биха преглътнали клането и няма да погледнат с добро око на намесата на външен човек. А докато активизира съответните връзки, които да му позволят да продължи да действа, щеше да изгуби ценно време.

А и спасяването на Tec едва ли щеше да е сред приоритетите им. Няма да имат търпение да пипнат бомбаджията, който от този момент нататък се превръщаше в тяхна главна цел. И ако се стигнеше до ситуация, която изискваше живота на Tec, за да заловят иранеца, Райли нямаше илюзии какъв би бил изборът на тукашните власти. Неговият живот също нямаше да е приоритет за тях. Защото той не успя да им помогне с нищо. Дори не запази живота на Симънс. Не, не можеше да се довери на никого за Tec. Налагаше се да тръгне сам. Да изпревари войниците. Да не изпуска целта от очи.

А те бяха добре дошли да тръгнат по следите му, за да се притекат на помощ. Всъщност, дори смяташе да извика подкрепления, но едва след като се увери, че тя е в безопасност.

Зърна раницата, която беше хвърлил във военния джип, и я извади. На седалката видя сгънатата карта и фенерчето. Когато остави Tec, тя се опитваше да очертае маршрута на инквизитора, за да разбере къде точно е манастирът.

Отвори я. И наистина - Tec бе маркирала приблизителната позиция на манастира, изхождайки от мястото, където се намираха паркираните джипове, и предположението, че Симънс и похитителят му наистина са го открили. Беше маркирала и няколко евентуални маршрута, използвайки контурите на терена и бележките на инквизитора.

Райли разгледа внимателно картата, сгъна я и промърмори:

- Умно момиче!

Изчерпаният му резервоар от адреналин току-що се бе сдобил с нови запаси.

33

Tec седеше на седалката до шофьора, вцепенена от ужас. Лендроувърът се носеше бързо през заспалото градче. По това време на нощта пътищата бяха пусти. Забеляза, че иранецът поглежда часовника си, а после се вторачва замислено напред. Очевидно планираше следващия си ход.

- Закъсняваме ли за някъде? - обади се по едно време тя, стараейки се да избягва въпроса, който не ѝ даваше покой.

В първия момент той не реагира. А после се извърна бавно, все така неразгадаем като сфинкс.

- Липсвах ли ти?

Tec усети как сърцето ѝ се свива, но се постара да не издава ужаса си. Хрумнаха ѝ един-два хапливи отговора, но не искаше да срива бариерата между тях. Не издържа на напрежението и директно го попита:

- Какво стана там горе?

- Наложи се да импровизирам.

Самодоволната му физиономия я вбеси. Идваше ѝ да сграбчи главата му и да започне да я удря върху волана, докато не го умъртви. От тази мисьл ѝ поолекна. През ума ѝ минаха и няколко по-диви варианта, но бързо се отказа. Знаеше, че няма да може да се справи с него. Затова се примири с мисълта, че засега ще се наложи да се прави на послушна, изчаквайки по-сгоден момент за действие. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и попита:

- А Джед? Какво стана с него?

Той я изгледа сащисано.

- Питаш за Симънс, а не за гаджето си? Въпреки всичко, което Райли стори за теб, за да те спаси?!

- Живи ли са?

- Може би - сви рамене той. - А може би не. Беше прекалено тъмно. Но сега не е време да се притесняваш за тях. По-добре помисли за себе си и за това, какво трябва да направиш, за да останеш жива. Можеш да започнеш, като ми кажеш как ме откриха.

Tec се вцепени. В главата ѝ се заблъскаха хаотични мисли. Но знаеше, че не може да от.гага отговора си твърде дълго, затова рече:

- Не знам.

И веднага си даде сметка колко неубедително прозвуча. Похитителят ѝ я погледна с присвити очи, извади пистолета си и го опря в главата ѝ.

- Хайде, моля ти се! Гаджето ти роди нападението, а ти да не знаеш! Питам за последен път: Как ме откриха?

- Ние... предположихме - започна тя, опитвайки се да печели време.

- Предположихте ли?

- Ами да. Е, предположение, основаващо се на определена информация, разбира се. Разгледахме евентуалния маршрут, по който са минали тамплиерите на път от Константинопол насам, и преценихме от коя страна на планината са минали, когато са се натъкнали на манастира. След това проучихме подробни топографски карти на региона, като ги съчетахме с бележките на инквизитора от Регистъра на тамплиерите. И извадихме късмет.

- Планината е доста големичка - не се отказваше иранецът. - Как локализирахте позицията ни?

- Използваха сателит - излъга тя. - Захраниха го с данни от откраднатите коли в Истанбул.

Иранецът обмисли думите ѝ и пъхна обратно пистолета си в колана. На следващия завой намали и спря до една борова горичка.

Извади ключовете и заповяда:

- Чакай ме тук!

Приближи се до края на боровата горичка. Замръзна на място и насочи поглед към върха на планината.

Захед оглеждаше небето, търсейки тъмната точка, която щеше да потвърди подозренията му.

Не можеше да ѝ отрече, че е добра. Беше способна да филтрира истината така, че да запази някакво предимство пред него. Обаче това беше неговата сфера на действие, а не нейната. А предвид спешността на ситуацията и реалностите, пред които бяха изправени неговите врагове, той знаеше, че много по-вероятно е да са използвали безпилотен разузнавателен самолет, а не сателит.

И наистина, не след дълго го забеляза: миниатюрна точица, увиснала в девствено синьото небе, следяща всяко негово движение. Но поради огромните ѝ криле птицата не би могла да се определи като напълно незабележима. Опита се да отгатне траекторията ѝ. Знаеше, че ще му бъде много трудно да се скрие, особено със заложник в колата.

А после видя нещо, което изобщо не очакваше. Самолетът предприе сложна маневра, след което се отправи на изток, обратно към планините. Захед го проследи с поглед, докато не го изгуби. Огледа небето за друга подобна точица, но не видя нищо.

Усмихна се вътрешно. Разузнавателният самолет очевидно беше изчерпал лимита на стационарната си позиция и като че ли не се очакваше да бъде заменен от друг. Но за всеки случай Захед остана в края на горичката още десетина минути, за да се увери. Тогава извади мобилния си телефон и натисна два пъти бутона за набиране.

След две позвънявания отговори сънлив глас.

- Абдулкерим? - започна да се разлива Захед. - Добро утро! Обажда се Али Шарафи, клиентът на Сюлейман. Говорихме снощи, помниш ли?

Чичото на Съли, византологът, с когото водачът искаше да се свърже, когато бяха пред руините на манастира, действително още спеше. След около секунда обаче като че ли се сети.

- О, да! Добро утро и на вас!

- Много се извинявам, че ви будя толкова рано - продължи Захед, - но плановете ни се промениха и вече сме тук. Надявах се, че можем да се видим по-скоро, може би след около час? Така де, да започнем по-раничко. За съжаление времето ни е ограничено, затова колкото по-навреме тръгнем, толкова по-добре!

Абдулкерим прочисти шумно гърлото си и отговори:

- Разбира се, разбира се. Няма проблеми. По-рано е по-добре.

- Страхотно! - възкликна Захед. - Е, до скоро! И ви благодаря за отзивчивостта!

Записа си къде и кога ще се срещнат и затвори. Приближи се към колата и зърна в нея силуета на Tec. Лицето му отново се смрачи. Отвори багажника, извади нещо от него и го затвори с трясък. После заобиколи откъм мястото на Tec и отвори вратата.

- Излизай!

Tec го погледна изненадано, но се подчини. Изправи се мълчаливо пред него. Той присви очи, без да отрони и думица, и със светкавична скорост я зашлеви с опакото на ръката си.

Главата ѝ се извъртя рязко и тя се строполи на земята. Полежа известно време така, а после бавно се изправи, изтупвайки се от пръстта. Обърна към него с насълзени очи, но погледът й беше предизвикателен.

- Никога повече не ме лъжи! - просъска той. - Разбра ли?

Тя не каза нищо. Той отново вдигна заплашително ръка, готов да я удари пак. Окото ѝ не мигна, но накрая кимна.

Захед вдигна другата си ръка. В нея държеше широк колан.

- Налага се да си сложиш това!

34

Сега, когато се беше смъкнал от планината и вървеше по равен терен, вече му беше по-лесно. Но едвам успяваше да се задържи изправен. До най-близкото градче му оставаше поне половин километър, а той имаше спешна нужда от транспорт.

Прехвърли поредната могила и в далечината забеляза старец, яхнал крантав кон. На мършавото животно бяха метнати две кошници и то крачеше бавно, без да обръща внимание на кръжащите около него мухи. Райли се изравни със стареца и се провикна:

- Хей! - размаха ръце. Старецът извърна бавно глава, погледна го и продължи най-безцеремонно. - Хей! - провикна се втори път Райли.

Старецът дръпна юздите на добичето и спря.

- Конят ти! - посочи агентът и започна енергично да жестикулира. Старецът го изгледа неразбиращо. - Трябва ми конят ти!

Сбръчканото му лице съвсем се смръщи, когато забеляза оръжието под колана на Райли. Но вместо да се уплаши, започна да крещи, възмутен от поведението му. Каквито и мъже да срещаше по тези места, очевидно не можеха да бъдат сплашени лесно. Американецът разтвори успокоително ръце, полагайки максимални усилия да покаже на човека, че няма лоши намерения.

- Моля те, чуй ме! Не е това, което си мислиш! Трябва ми помощта ти, разбра ли? Трябва ми конят ти! - изрече той, използвайки всички жестове, за които успя да се сети, изразяващи смирение и уважение.

Старецът продължаваше да го гледа подозрително, но след малко като че ли се поуспокои.

Райли извади портфейла от раницата си.

- Ето, заповядай! - напъха в ръцете му всички пари в брой, с които разполагаше. Знаеше, че не са много, но със сигурност бяха повече, отколкото струваше умореният кон. - Моля те, вземи ги! Хайде, не ме карай да вадя оръжието!

Мъжът го изгледа изненадано, а после промърмори нещо, смъкна се от коня с изненадваща лекота и му подаде юздите.

Райли се усмихна с благодарност, кимна и се поклони. Изражението на стареца омекна още повече. Агентът надникна в кошниците - бяха пълни с грозде.

- Ето, вземи! - изрече той, освободи връзките, които придържаха кошниците на гърба на коня, и помогна на стареца да ги остави край пътя. После се покатери на опърпаните одеяла, играещи ролята на седло, извади картата на Tec и я огледа.

Помисли си да помоли стареца за насоки, но се сети, че жандармерията скоро ще наводни района, и реши да не им дава преднина. Използва позицията на слънцето, за да се ориентира. Пътят, който Tec бе отбелязала до гробовете на тамплиерите, беше заобиколен и водеше до долина на име Ихлара. Сигурно и терористът щеше да тръгне по него. По-прекият път през откритото пространство не се пресичаше от препятствия - реки или високи планини. А като имаше предвид, че конят му надали можеше да се нарече расов жребец, Райли прецени, че всяка възможност за скъсяване на разстоянието е добре дошла за него.

Прибра картата в раницата си, махна с ръка на стареца и пришпори коня напред. Надяваше се, че горкото животно няма да предаде Богу дух, преди да са стигнали до крайната цел.

35

- След десетина минути ще стигнем до мястото на срещата - съобщи ѝ той, след което я запозна с легендата, която щяха да използват.

- Ти май нямаш срам? Как е възможно да използваш името на Шарафи след всичко, което стори с нещастия човек?!

Това не беше въпрос. И той не счете за необходимо да отговаря.

- А аз защо съм ти? - продължи тя. - Да не си въобразяваш, че турците ще преговарят с теб само заради мен? След всичко онова, което направи на тяхна територия?

Той сви рамене и отговори:

- Ти не си тук в ролята на заложница, Tec. Тук си заради знанията си. Не мога да свърша тази работа сам. А тъй като ми се наложи да се откажа от скъпия ти приятел Джед, сега се налага ти да заемеш мястото му.

Тя не беше сигурна как да изтълкува тези думи. Нямаше представа дали Симънс е освободен. Но ако вземеше предвид случилото се в Рим, се съмняваше. Гърлото ѝ се стегна от мъка.

- И какво точно е това, което не можеш да свършиш сам?

- О, я стига, Tec! - изгледа я той, очевидно развеселен. - Ти вече познаваш изповедта на монаха. И знаеш с какви думи е описал тази... находка. Представи си само - уж монаси, богобоязливи хорица, а да прибягнат до убийство, за да я скрият! Кажи ми, Tec, какво според теб търся?

Нямаше смисъл да се прави на незнаеща.

- Имаш предвид „ръкописите на дявола" ? Нещо, „чието прокълнато съществувание е унищожителна заплаха за скалата, върху която се крепи нашият свят" ?

- Струва си да бъде намерено, не мислиш ли? - усмихна се той.

- Не и по този начин! Впрочем, кой си ти? И за какво ти е това?

Вперил очи в пътя пред себе си, той не каза нищо. По едно време обаче изрече:

- Твоята и моята страна водят необявена война вече над петдесет години. Можеш да гледаш на мен като на патриот, който помага на страната си да победи.

- Имаш предвид Иран - престраши се да каже тя.

Той я изгледа и се усмихна загадъчно.

- Виж какво, ние не сме във война с вас - каза Tec. - Каквито и проблеми да имате, не ние сме причината за тях.

- Така ли смяташ? - повдигна вежди той.

- Ние не спонсорираме терористи, които заплашват да изтрият другите страни от лицето на земята!

Думите ѝ като че ли изобщо не го засегнаха.

- А ти чувала ли си за операция „Аякс" ?

- Не.

- И аз така си мислех. Тъкмо в това се състои и част от проблема ви. Вашият народ не уважава историята. Имате време само за телевизия и фейсбук. А когато нещата опрат до големите въпроси, когато се стигне до войни, които избиват хиляди и съсипват живота на милиони, вие въобще не си правите труда да погледнете отвъд водещите заглавия, да проумеете защо нещата са такива, каквито са, и да се опитате да откриете истината зад лъжите, които ви пробутват вашите политици, или истерията на онези говорещи глави по вашите телевизии!