Оръжието на тамплиерите

- С нас. Тук. Отново се занимаваме с откачалници и тамплиери.

- Сигурно такава е орисията ни - ухили се тя между две хапки.

- Не, сериозно говоря!

Tec сви рамене, изгледа го с присвити очи и отбеляза:

- Все още има много неща за тях, които не знаем. Защо според теб отидох при Джед? Точно това се опитвах да ти обясня... преди да замина. Те заслужават да бъдат приети по-сериозно. Десетилетия наред бяха забранена зона за академични проучвания и само подхранваха всевъзможни фантазии и теории на конспирацията. Но ние с теб знаем, че не е така! Всичко, което доскоро се смяташе за митове и измислици, се оказа самата истина!

- Това го казваш ти - възрази Райли. - Така и не разбрахме дали документите от „Фалкън Темпъл" бяха истински, или обикновени фалшификати.

- И все пак... те бяха там, нали?

Това поне беше истина и потвърждаваше теорията ѝ за ордена.

- Добре де, но щом като вече цялата ти работа и книгите ти са за тамплиерите, това означава ли, че ще се озоваваш на предните линии всеки път, когато някой откачалник реши, че е напипал следата към някоя от техните тайни?

- Този тип не беше погнал мен - напомни му Tec. - Аз случайно се оказах там.

- Този път! - изтъкна Райли.

- Добре де - измърка тя, припълзя до него и го дари с влажна целувка, - но ако отново се случи, нали обещаваш, че пак ще ме спасиш?

Той се отдръпна от нея и тъжно отбеляза:

- Да уточним - само ако бъдеш похитена от някой убиец психопат, тогава и само тогава молбата ти да ти предоставя малко „свободно пространство" - изобрази във въздуха кавички - и да не се мяркам често пред очите ти, за да ти дам време „да обмислиш нещата" - нови кавички, - ще бъде в сила. Окей. Това ме устройва.

Tec се смръщи при тези думи, които я върнаха обратно към неудобната реалност.

- Не може ли... просто да се наслаждаваме на момента и да не мислим за това? Поне сега?

- Разбира се - кимна той и този път наистина реши да не задълбава повече в проблема, а и да смени тактиката: - Кажи ми нещо за онези сандъци. Кардиналът нямаше желание да ми даде прям отговор за евентуалното им съдържание. А вие със Симънс сигурно сте го обсъждали.

- Да, идеи имаме, по-скоро предположения.

- Слушам!

- „Ръкописите на дявола, сътворени със собствената му ръка с помощта на отрова, извлечена от бездните на ада." Звучи доста страшничко, не мислиш ли? И не е от нещата, с които обикновено свързваме тамплиерите.

- Но ти си на друго мнение, нали?

- Може би - сви рамене тя. - В случая най-същественото е да схванем обстановката, историческия контекст. Събитията, за които се разказва в дневника, Конрад и монасите... всичко това е станало през 1310 година. Това са три години след масовите арести на тамплиерите. Начинът, по който е станало, причината, поради която е станало - тези неща биха могли да обяснят донякъде съдържанието на текстовете.

Tec се изправи, подпря се на възглавниците и лицето ѝ се озари така, както винаги ставаше, когато е напипала нещо интересно.

- Окей. Ето ти и контекста. Краят на XIII, началото на XIV век. Западна Европа преживява трудни времена. След няколко столетия топло време климатът претърпява коренен обрат - настъпват големи студове и невиждана влага. Посевите загиват. Плъзват болести. Това е началото на така наречената „Малка ледена епоха", която, колкото и да не е за вярване, трае допреди сто и петдесет години. Някъде към 1315 година в продължение на близо три години дъждовете почти не спират. Настъпва глад. Обикновените хора са на ръба на издръжливостта си. На всичко отгоре съвсем наскоро са изгубили и Светите земи. Папата им е казал, че кръстоносците са благословени от Бога, но те се провалят. Губят Йерусалим, после и Акра.

Имай предвид, че преди това Църквата десетилетия наред се е старала да подготвя хората за новото хилядолетие. Свещениците ги заплашват, че ако не приемат християнството и не се предадат доброволно на властта на Църквата, ще се лишат от вечен живот. Поради това периодът се характеризира с прилив на религиозен плам. Ала когато в крайна сметка нищо не се случва, когато новото хилядолетие идва и си отива, без да настъпи Второ пришествие, Църквата си дава сметка, че веднага трябва да намери нещо, с което да отвлече вниманието на хората - да си намери извинение. И решава да освободи Светите земи от мюсюлманите, които вече са ги превзели. Папата пуска лъжата, че кръстоносните походи са отдавна очаквани от техния Господ Бог, че те са венеца на мирозданието, началото на нова победоносна епоха за християнството.

Църквата отива дотам, че променя радикално позицията си - от проповядването на мир, хармония и любов между хората към тотална война срещу враговете. Папата твърди: „Господ ще ви прости всички предишни прегрешения, ако отидете в Светите земи и посечете езичниците!" Но когато и този ход се проваля, това се възприема като огромен удар срещу християнството. Хората започват да се плашат. Чудят се дали Бог не им се сърди за нещо, или може би тук са намесени някакви могъщи, зли сили, които подкопават божиите усилия. И ако вярно е второто, то тогава кои са проводниците на тези зли сили?

Tec си пое дълбоко дъх и продължи:

- И на фона на всичко това се мъти нещо друго. Хората от Западна Европа и по-специално хората с власт, тоест свещениците и монарсите, отново започват да гледат сериозно на опасността от вещерството и магията. Не са го правили векове наред. Тези техни тревоги са умрели заедно с края на паганизма. Съвсем доскоро магията и вещерството са били възприемани като бабешки суеверия. Но когато към края на XI век испанците прогонват маврите, откриват един нов свят от книги - древни и антични научни текстове, донесени от арабите и преведени от старогръцки на арабски, а оттам - на латински. Така Западът преоткрива своята античност, творбите на великите мислители и учени, които изцяло са били забравени - Платон, Хермес Трисмегист, Птолемей.

Запознава се наново с книги, посветени на философията и астрономията, на магически и религиозни обреди, на отвари и заклинания и още цял куп идеи, напълно нови за хората от онези столетия. И онова, което можещите да четат, са прочели, ги подплашило не на шега. Защото тези текстове разказвали за неща като устройството на Вселената, за движението на звездите, за начините, по които телата ни могат да бъдат лекувани, и въобще - как човекът може да поеме контрол над стихиите, които са около него.

Свещениците изпаднали в ужас, че някой може да им отнеме властта над простолюдието. И затова дамгосали ранната наука като магия. И тъй като тази наука подкопавала прокламираната концепция за „божията воля", отците побързали да я бележат като „черна магия", откъдето всичко, постигнато чрез нея, автоматично се определяло като демо-нопоклонничество!

При споменаването на тази дума Райли си спомни нещо от предишния си досег с историята на тамплиерите.

- Хей! - възкликна той. - Тамплиерите не бяха ли обвинявани в преклонение пред някакъв демон?

- Точно така - Бафомет. По този въпрос все още няма единно мнение. Учените не са съвсем наясно какво е довело до подобно обвинение. Но и тъкмо това имам предвид, като ти разказах тази предистория. За да разберем защо тамплиерите са били арестувани и обвинени в онези абсурдни неща, се налага да си изясним обстановката и нагласата на хората, на чийто фон всичко това се е случило.

- Значи, от една страна, имаме прост народ, страдащ от заблудата, че Бог му се сърди за нещо или че навсякъде около него бродят проводници на дявола, а от друга - свещеници и крале, убедени, че черната магия май наистина съществува, така ли?

- Разбрал си ме правилно. И на фона на тази напрегната обстановка се появяват онези арогантни, богати воини монаси, които са изгубили Светите земи и сега отново шестват из Европа, без ни най-малка капчица срам от поражението. Те все още разполагат с огромни имения и замъци и се хранят с мед и масло, докато всички останали гладуват. Така хората започват да си задават въпроси. Започват да се питат как е възможно на тях да им се разминава, а на останалите - не. И стига до ключовия въпрос - дали пък не притежават някаква зла сила, дали не са магьосници и демонопоклонници.

Истината е, че в основата на всички обвинения срещу тамплиерите стои неистовият страх от черната магия, насаден от елита сред простия народ. А самият главен обвинител - френският крал, има и предостатъчно други причини. Най-главните сред тях са алчността и завистта. Той им дължи пари, а вече е напълно разорен. Освен това е вбесен от арогантността и пълната липса на уважение, които те му демонстрират. Но преди всичко той искрено се възприема като най-големия християнин сред кралете, като защитник на вярата - особено след смъртта на съпругата му през 1307, същата година, когато издава заповедта за арест и когато се оттегля в религиозно самосъзерцание - състояние, от което така и не излиза.

Филип Хубави гледа на себе си като на човек, избран от Бога да извърши неговото свято дело на земята и да защити неговото стадо от ереста. Дори се надява, че ще успее да организира нов кръстоносен поход. Той не проумява как тамплиерите могат да бъдат толкова арогантни и пренебрежителни към божия избраник и обяснява поведението им с помощта на демонична сила.

- Ама те наистина ли са си вярвали? - засмя се Райли.

- Напълно! Оттук, щом тамплиерите са влезли в съдружие с дявола, щом притежават познание, което би могло да трансформира света - и по този начин да отнемат властта на онези, които в момента я притежават, значи трябва да бъдат сразени. Както знаеш, идеята изобщо не е нова. Знанието е сила още от незапомнени времена, а една от главните такива сили в историята са окултните оръжия. Редица мегаломани търсят този допълнителен арсенал, това тайно познание, което да им позволи да завладеят света. Хитлер например е бил вманиачен на тема окултизъм.

- Какво стана с онези сандъци?

- „Ръкописите на дявола, сътворени от собствената му ръка с помощта на отрова, извлечена от бездните на ада, чието прокълнато съществувание е унищожителна заплаха за скалата, върху която се крепи нашият свят" - напомни му Tec. - Какво е имало в онези текстове, та да подплаши толкова горките монаси? Възможно ли е в обвиненията срещу тамплиерите все пак да има грам истина?

- О, я стига! - погледна я неуверено Райли. - Това е просто метафора! - Спомни си за предишната си среща с кардинал Бруньоне преди три години и допълни: - Сещам се и за друг вид писания, които биха разтърсили крехкия душевен свят на един монах!

- Разбира се - кимна Tec. - Но сме длъжни да разгледаме всички опции. Ето ти един пример, който даде и Джед. Знаеш, че в Испания и Португалия е имало много тамплиери. Та някъде през XIII век си навлекли големи неприятности и били принудени да продадат повечето от имотите си в Кастилия. От всички територии, с които разполагали там, запазили само една - с незначителна дребна църквица в нея. Мястото въобще не било стратегическо. Земята не била чак толкова плодородна. Но това е единствената територия, която те решават да запазят за себе си. Онова, което не било непосредствено очевидно, е една особеност на тази църквица - нейното местоположение. Тя е изградена в самия център на Испания, на абсолютно равни разстояния от всичките ѝ краища. И като казвам абсолютно, разбирай го точно така - с точност до метър.

- О, я стига! - подхвърли насмешливо Райли. - Как така на абсолютно равни разстояния? Как са могли да го изчислят преди седемстотин години? Даже и днес, чрез глобалните позициониращи системи...

- Точно в центъра е, Шон! - настоя Tec. - Джед провери с джипиес координатите! Наистина е така! А подобно местоположение притежава огромно окултно значение - контролът над центъра на определена територия ти дава магическа власт над нея! Тази географска точка притежава и други специфики, свързани с пътя на поклонниците до Сантяго и други тамплиерски твърдини. Съвпадение ли е това? Може би. Или може би тамплиерите действително са вярвали в тези врели-некипели?

Райли въздъхна дълбоко. Каквото и да беше това нещо, ясно беше едно - че онзи тип е готов да убива, за да го получи. И може би това наистина бе единственото, което му трябваше да знае.

- Извод - може да е всичко - заключи той.

- Аха! - кимна Tec, довършвайки последното парче телешко.

Той се усмихна, отнесе чиниите на масичката и се хвърли в леглото.

Звънът на телефона го изтръгна от съня. Изправи се на лакти. През цепнатините на щорите струеше ярка светлина. Трябваха му няколко секунди, докато осъзнае къде е. Погледна към часовника на нощното шкафче. Показваше малко след седем сутринта.

Tec се размърда, когато той вдигаше телефона.

Райли постави ръка на слушалката и прошепна:

- Обажда се Бесконди! Попаднали са на нещо. В регистъра.

- Вече? - светнаха очите ѝ. - Конрад?

17

Летището на Акуила, Италия

Докато насочваше колата към последния завой на живописния провинциален път, отвеждащ към портала, Мансур Захед за пореден път се поздрави за избора си на пилот. Летището изглеждаше точно толкова сънливо, колкото и два дена по-рано, когато се бяха приземили. Пилотът, който беше наел - южноафриканец на име Бени Щийл, очевидно си знаеше работата.

Закътано в спокойна долина на италианския окръг Абруцо, малкото летище се намираше само на час и половина път от Рим. Докато приближаваше към него, Захед забеляза, че там не се осъществяваше почти никаква дейност.

Чартърните полети в Италия бяха най-скъпите в Европа, а след унищожителното земетресение, разтърсило Акуила през пролетта на 2009 година, летището бе почти напълно разрушено. Въпреки тесните пътища наоколо фактът, че отдалечената писта бе само на хвърлей разстояние от най-засегнатите градчета и села, се оказа решаващ за провеждането на хуманитарната спасителна операция, което на свой ред вдъхнови италианският премиер да прехвърли срещата на най-високо равнище на Г8 от Сардиния в Акуила, за да покаже солидарност с жертвите от земетресението. Летището бе ремонтирано, за да приеме световните лидери, а след това се върна към обичайното си сънливо състояние.

Спря на малкия пропускателен пункт. В далечината самолетът на Щийл вече го очакваше. Белият фюзелаж на елегантната „Чесна Конкуест" проблясваше на утринното слънце, на почетно разстояние от едномоторните самолети на местния аероклуб.

Месестият пазач остави вестника си и се довлече до колата. Захед му обясни, че се налага да излезе с нея на пистата, защото трябва да натовари багаж на самолета. Дебелакът кимна и вдигна бариерата, но не го попита нищо за сънливия мъж с тъмните очила, който дремеше на съседната седалка. В подобно отдалечено летище като това, открито благодарение на Щийл, резултатите от футболните мачове бяха далеч по-важни от сигурността. Захед спря до самолета. Щийл бе паркирал машината така, че вратата оставаше скрита от погледите на хората по пистата и в контролната кула. Не че предпазната мярка бе особено необходима - наоколо не се виждаше жива душа.

Пилотът - висок и мускулест мъж със зализана назад рижа коса и сиви очи, се появи на вратата и помогна на Захед да натовари Джед Симънс, който беше упоен. Двамата поведоха археолога по късата стълбичка и го настаниха на едно от широките кожени кресла. За всеки случай Захед го провери. Зад тъмните стъкла на очилата очите на Симънс се кокореха невиждащо напред. Устата му леко зееше и от нея се стичаше тънка струйка. Похитителят прецени, че преди да се приземят в Турция, ще се наложи да го боцне с нещо съживяващо.

- Да се махаме оттук! - подкани той пилота.

- Готови сме да потегляме - изръмжа южноафриканецът. - Остави колата в края на пистата, за да не привлича излишно внимание, а аз ще загрея двигателите.

Захед изпълни заръката му. Когато се насочи обратно към „Чесната", двигателите ѝ вече ревяха. Но в момента, в който стигна до нея, забеляза, че от контролната кула излиза мъж с бяла тениска и широки черни панталони с тиранти. Панталоните му май имаха светлоотразителен кант отстрани. Мъжът държеше някакви листове в ръка и като че ли бързаше. Качи се на оставения наблизо велосипед и се насочи към техния самолет.

Захед влезе в кабината и попита:

- Кой е този?

Пилотът вдигна очи от контролното табло:

- Пожарникар. Държат ги, за да оправдаят таксите ни за тях. И тъй като вероятността от избухване на пожар е почти нулева, обикновено ги ползват и като разносвачи на документи. Като го гледам този, може и да е леко досаден, но срещу подходящата сума набързо ще се омете оттук.

- И какво толкова иска от нас?

- Откъде да знам? - изгледа го пилотът. - Вече му платих таксата за престой и му дадох копие от летателния план.

Видяха как мъжът спира пред самолета, плъзва ръка пред гърлото си с универсалния знак за спиране на двигателите и се насочва към вратата.

Щийл автоматично изпълни указанието.

- Отърви се от него! - заповяда Захед. Пилотът излезе от кабината. Захед го последва. Пожарникарят - оплешивяващ мъж на средна възраст и с вид на човек, стреснат в съня си, застана в подножието на късата стълбичка и размаха някакви документи.

- Извинявайте, господа - започна на италиански, едва поемащ си дъх, но после превключи на английски: - Простете, но... Както знаете, вчера в Рим имаше масирана терористична атака, та сега съм длъжен да проверявам паспортите на всеки, който каца или излита от летището.

Щийл го изгледа замислено, погледна към Захед, а после по лицето му се разля широка усмивка:

- Няма проблеми, приятелю! Заповядай! - Обърна се към Захед и изрече спокойно: - Този господин иска да види паспорта ви, сър.

- О, разбира се - кимна учтиво Захед.

Щийл посочи към пилотската кабина и сякаш говореше на дете, обясни:

- Аз ще отида до кабината, за да си взема моя.

Мъжът изтри плувналото си в пот чело и промърмори:

- Хиляди благодарности!

Захед се насочи към куфарчето си и извади оттам паспортите - и двата фалшиви. От купчината налични паспорти този път бе избрал за себе си документ от Саудитска Арабия. А за Симънс - паспорт на гражданин от Черна гора. От онези, с които бе прекарал до Рим и Tec Чайкин, и Бехруз Шарафи, и с които се бе сдобил благодарение на един държавен служител във вътрешното министерство на тази страна. Не че тогава паспортите им му трябваха. При кацането Щийл се бе престорил, че е сам, и се бе оправил безпроблемно с формалностите по приземяването. Едва по-късно, под прикритието на нощния мрак двамата измъкнаха упоените пленници.

Този път обаче ситуацията се усложняваше. Погледна крадешком към пожарникаря и забеляза, че оглежда Симънс, който седеше неподвижен, с безизразна физиономия, с очи, скрити зад слънчевите очила. Иранецът тайничко измъкна скрития си „Глок 28" и го пъхна в колана на кръста си.

След това двамата с пилота се върнаха обратно при пожарникаря с паспорти в ръце.

- Приятелят ви... добре ли е? - попита на разваления си английски служителят на летището.

- О, много е добре! - Захед му подаде паспортите. После му намигна съзаклятнически: - Снощи вашето местно „монтепулчано" май му дойде в повечко.

- Ясно! - усмихна се пожарникарят.

Мансур Захед се загледа в него с присвити очи как започва да описва паспортите, попълвайки формуляра на коляното си. Отваряйки паспорта на Симънс, служителят се смръщи и започна да прелиства документите, които носеше, очевидно търсеше нещо.

Погледна смутено пилота и пътника му. Накрая като че ли откри каквото търсеше. Огледа го, погледна паспорта, после пак документа.

И направи нещо, което за нищо на света не трябваше да прави - вдигна очи към креслото, където бе Джед Симънс.

Захед измъкна пистолета и го насочи към лицето на пожарникаря. Посочи към устните си, правейки му знак да мълчи, а след това кимна към документите и протегна ръка.

Пожарникарят се стегна и започна да се озърта, преценявайки шансовете си. Захед му направи знак, че няма смисъл да се съпротивлява, при което служителят само кимна и му подаде документите.

Без да откъсва очи от него, Захед рече на пилота:

- Би ли качил нашия приятел в самолета?

Щийл изтегли нагоре препотилия се от ужас пожарникар.

Междувременно Захед откри документа, който бе създал настоящия проблем - съобщението за издирване, разпратено от полицията. На него се виждаше снимка на Симънс. Не забеляза своя - очевидно записите от камерите на Ватикана не са били достатъчно ясни.

Вдигна очи към пристъпващия смутено от крак на крак пожарникар, посочи към креслото срещу това на Симънс и изрече учтиво:

- Моля, заповядайте!

Мъжът кимна. Когато му обърна гръб, за да се настани на креслото, Захед го удари с пистолета по тила. Костта глухо изпука. Служителят се стовари с лице напред върху креслото. От главата му рукна кръв.

- Боже! - смръщи се недоволно Щийл. - Ще ми замърсиш машината!

- Не се притеснявай! - успокои го Захед, вдигна пожарникаря и го хвърли на пода. - Само ни измъкни оттук!

- Не можем да се приземим в Турция с труп на борда!

- Тогава ще се приземим без труп.

Щийл кимна.

После затвори вратите на самолета, зае мястото си пред контролното табло и включи двигателите. Поведе самолета по пистата и след броени секунди се издигаха към ясното синьо небе. Захед се настани в креслото срещу Симънс, загледа се през илюминатора и зачака.

Няколко минути след излитането Щийл свали дясната си слушалка, приведе се и подвикна през вратата на кабината:

- Имаме разрешение за издигане на хиляда и петстотин метра.

Гледката беше забележителна. Високопланинските поляни скоро отстъпиха място на гористите планини. След укрепения град Кастел дел Монте дойде ред на острите върхове и на покрития със сняг Гран Сасо - най-високия връх на Италия.

Щийл отново извика:

- Хоризонтираме на хиляда и петстотин метра! Разполагаш с няколко минути, докато започнем следващото издигане!

Захед усети лекото забавяне на машината и разбра, че се движат със скорост сто възела. Когато долови и стабилизирането, се изправи на крака. Свали очилата на Симънс, прибра ги в джоба си и го огледа. Археологът беше буден, но дълбоко упоен, във вегетативно състояние. Провери колана му, за да се увери, че всичко е наред, потупа го по бузата и се насочи към вратата на самолета.

Тя се състоеше от две части, които се отваряха като мида - горната се отваряше нагоре, а долната - надолу. Захед хвана лоста с две ръце и бавно го завъртя. Затаи дъх, бутна горната секция и тя автоматично се отвори. Силната въздушна струя го удари в лицето. Повтори процедурата с долната секция на вратата.

Студеният въздух изпълни самолета с оглушителен рев. Захед се закрепи здраво. Налагаше се да действа бързо. Въздушният контрол вероятно вече даваше на пилота разрешение за издигане на следващата височина и ще започне да му задава въпроси, ако се забави. Пристъпи към пожарникаря, хвана го под мишниците и започна да го тегли към вратата. Човекът се раздвижи. Очевидно идваше в съзнание.

Нещастникът излетя от самолета. Вятърът довя до ушите на Захед писъка му. Самолетът се залюля за момент и както го бе предупредил пилотът, носът му се наклони от внезапно променения център на тежестта.

Щийл овладя бързо машината и я стабилизира. После се обърна и двамата със Захед се спогледаха многозначително. Иранецът му даде сигнал с глава, че е готов. Пилотът отново се концентрира върху уредите за управление.

Самолетът бавно се издигаше към следващата височина. Този ход пренасочи въздушния поток, който удари разтворените врати отзад.

Захед беше готов.

Вятърът бе повдигнал вратите, така че те стърчаха почти хоризонтално. Захед пое първо по-голямата от тях, долната. Издърпа я и я заключи с лоста. След това затвори и горната.

После се отпусна и си пое дълбоко въздух.

Щийл надникна от пилотската кабина и го поздрави с вдигнат палец. Той му върна жеста и пак си пое въздух.

Мансур Захед беше преживял неща, за които повечето хора не бяха и сънували, ала никога досега не му се беше случвало подобно нещо. Пулсът му се бе ускорил до максимум. Чувстваше се наелектризиран. Пое си дълбоко дъх и остави спомена да се закотви завинаги в паметта му. Изпита огромно задоволство от факта, че дори и за човек като него все още имаше неща, които да му повдигат адреналина.

Двамата с Бени Щийл бяха говорили по този въпрос още преди няколко години, когато иранецът за първи път нае южноафриканеца за своите тайни мисии. Бяха обсъдили възможността някой ден да прибягнат и до това. Тогава Щийл разказа на Захед за участието си в анголските партизански войни, когато разкарвал бунтовниците от „Унита" в една стара „Чесна Караван". Едно от любимите занимания на водача на бунтовниците било да взема на борда по няколко човека от „Суапо" - правителствените сили, подкрепяни от Съветския съюз и Куба - и да ги хвърля един по един от самолета, изпълнен с неистов бяс. Тогава Захед бе дълбоко заинтригуван от тази история, но никога досега не бе имал възможността да я преживее лично.

Сега той отвори бавно очи.

Погледът му падна върху очите на човека срещу него.

Джед Симънс се оказа напълно буден и в съзнание, а очите му бяха широко отворени. Съдейки по ужаса, който се излъчваше от тях, Захед разбра, че археологът е станал свидетел на стореното от него.

Дари го с тънка усмивка.

Обстоятелството, че Симънс е наблюдавал всичко това напълно безпомощно, правеше събитието още по-незабравимо.

18

Истанбул, Турция

Райли зърна Ведат Ертугрюл в мига, в който вратите на самолета на „Алиталия" се отвориха. Официалният представител на ФБР в Истанбул - червендалест американец от турски произход с челюсти на тромпетист и дълбоки сенки под очите, ги очакваше в края на самолетния ръкав. Бяха се срещали за кратко преди три години в средиземноморския курорт Анталия, където колегата му се оказа изключително ефективен и много разбран. Райли се надяваше, че и сега ще се държи така с тях. Излезе от самолета, следван от Tec.

До Ертугрюл стояха още двама мъже - единият с тъмносиня полицейска униформа, а другият - с черен костюм и бяла риза. След като ги представи, Ертугрюл, началникът на полицията и разузнавачът изведоха Райли и Tec от ръкава през една странична врата. Няколко етажа по-надолу те се озоваха на летището, където ги очакваха два бронирани черни джипа с матирани стъкла. Секунди по-късно джиповете напуснаха аерогарата.

Представителят на ФБР се обърна към него и му подаде кобур с пистолет и кутийка патрони.

- Това е за теб.

Райли пое оръжието и го извади. Беше стандартен „Глок 22" с петнадесет патрона, без никакви драскотини, прясно почистен и смазан. Закопча кобура на колана си и пъхна пистолета в него.

- Ще трябва да се подпишеш за тях - Ертугрюл му подаде формуляра и химикал. - Минути преди да кацнете, говорих с Дъг Тилдън. Нещата не са никак розови.

- Отпечатъците не помогнаха ли с нещо?

- С нищо - поклати глава Ертугрюл. - Нашите са се свързали с ЦРУ, с Агенцията за национална сигурност и с Министерството на отбраната, но засега нищо.

- Не може да не разполагаме с данни за този човек! -промърмори Райли, подавайки му обратно документите. - Той не е аматьор!

- Е, и така да е, значи се е покрил добре.

Райли стисна вбесено устни и се загледа в безоблачното небе навън. Там се бяха подредили няколко самолета, очакващи разрешение за кацане - беше разгарът на туристическия сезон и в Истанбул непрекъснато прииждаха гости.

- Какво казват от тукашния граничен контрол? - попита той.

Началникът на полицията, който седеше точно до Ертугрюл, се обърна и го погледна.

- Той със сигурност ще дойде тук! - поясни Райли. - Ако вече не е пристигнал, разбира се.

- Значи приемаме, че е стигнал до същите изводи, до които стигнаха и момчетата от архива на Ватикана, така ли? - намеси се Ертугрюл.

- Абсолютно! - отсече Райли. - Не забравяйте, че той все още разполага със Симънс, който му помага с Регистъра!

Ертугрюл и главното ченге размениха няколко думи на турски, след което Ертугрюл съобщи на Райли:

- Нашите приятели са поставили всички свои сили в пълна бойна готовност. Повечето от аерогарите тук действат и като военни летища, а предвид положението с кюрдите и проблемите в Ирак, мерките за сигурност и без това са затегнати. Проблемът е, че не разполагаме с достатъчно информация. Не знаем дори какъв вид паспорт използва. - Разрови се в куфарчето си и подаде на Райли една разпечатка: - Единственото лице, за което можем да ги помолим да следят, е Симънс.

Райли огледа съобщението, което щяха да разпратят до всички гранични пунктове, както и двете снимки - едната неясна, практически безполезна, а другата - усмихната паспортна снимка на Симънс. На нея се виждаше бохем с чуплива, дълга до раменете коса, и изпитателен поглед. Млад, много красив мъж.

Райли за първи път виждаше снимка на похитения археолог. Обърна се изненадано към Tec и възкликна:

- Това ли е Джед Симънс?

- Да. Защо?

Началникът на турската полиция и Ертугрюл разговаряха нещо тихичко, затова се извърна към Tec и прошепна:

- Когато ми каза, че е прочут археолог и експерт по въпросите на тамплиерите, реших, че е... някак си по-стар. И по-смотан. - Кратка пауза. - Всъщност, по-грозен.

- О, такава ли била работата?! - засмя се Tec. - Да, ама не е стар! И не е грозен! Освен това само да го видиш в каква форма е! Тренира въздушен сърфинг!

- Професор Джед Симънс, гений и спортист - отбеляза с крива усмивка Райли. - Е, кой да допусне...

- Божичко, ама ти май ревнуваш!

Но преди той да реагира, Ертугрюл се обърна към него:

- Издирих съпругата и хлапето на Бехруз Шарафи. Снощи даже ходих у тях. Както можеш да си представиш, жената прие новината много зле. А нашите приятели ги поставиха под пълна полицейска защита.

- Какво смятат да правят?

- Положението им не е лесно. Като се има предвид кой може да стои зад всичко това, определено няма как да се върнат в Иран.

- Говори ли с нашите хора?

- И с посланика, и с консула. Не е проблем да им уредим статут на политически бежанци. Жената има братовчеди в Сан Диего, така че няма да имаме спънки и с настаняването.

- А асистентът на професора?

- Изпари се. А по въпроса за неизбухналата бомба, която е била във вашата кола, госпожице Чайкин, пристигна докладът от техническата лаборатория. Оказва се сериозна работа. Десет килограма „С4", свързани към мобилен телефон.

- Без отличителни белези?

- Без.

- И какво значение има това? - намеси се Tec.

- Международните договорености задължават производителите на експлозиви като „С4" и „Семтекс" да добавят уникални химически маркери на своите продукти. Така в случай на нужда произходът на съответния взрив може да бъде проследен - обясни Ертугрюл. - И колкото и да не е за вярване, системата работи. Небелязан материал вече се среща изключително рядко. С изключение на Иран, разбира се.

- Коли бомби, оборудвани от иранското разузнаване - допълни Райли.

- Не знаеш колко си прав! - кимна Ертугрюл. - Структурата на бомбата също е била идентична с техните - до последната свръзка! Така че от малкото, с което разполагаме, става ясно, че всичко сочи към Техеран!

При споменаването на Техеран Райли забеляза, че челюстта на началника на полицията се стяга. Турците и иранците надали можеха да се определят като първи приятели. За никого не беше тайна, че вече две десетилетия иранците подкрепят сепаратистката Кюрдска работническа партия в Турция - снабдяват я с оръжия и експлозиви, и участват в операциите ѝ по контрабанда на наркотици. Така че, ако обектът на Райли, който вече беше обявен за издирване в самата Турция за обезглавяването на нещастната учителка, наистина се окажеше ирански агент, за тях не би имало по-голямо щастие от това, да го пипнат и да изпълнят смъртната му присъда.

Магистралата се извиси нагоре и малко след това пред тях се разкри панорамен изглед към величествения град. Върху всеки от седемте му хълма се извисяваше по една монументална джамия - квадратните куполи и тънките като стрели минарета оформяха уникалния хоризонт на Царицата на градовете. В далечината, вдясно от тях, се извисяваше църквата „Света София" - храмът на мъдростта, в продължение на близо хиляда години най-голямата християнска катедрала, преди да бъде превърнат в джамия от османските турци, завладели Константинопол през 1453 година. Бившата имперска столица беше единственият град в света, разположен на два континента. Още от основаването му тук Изтокът и Западът се срещаха и се биеха.

- Та значи казваш, че той пътува за Истанбул, за да се опита да открие някакъв стар манастир, така ли? - попита Ертугрюл.

- Тамплиерът, който стои в основата на всичко това, е рицар на име Конрад. Момчетата от Ватикана откриха информация за него при сканирането на Регистъра - обясни Райли. - Затова смятаме, че и той ще търси него. След падането на Акра през 1291 година Конрад е бил в Кипър. Симънс вече е знаел това. Но Регистърът съдържа допълнителни сведения за онова, което му се е случило след това.

Обърна се към Tec, която не закъсня да поеме щафетата.

- След първите арести на тамплиерите през 1307 година - започна да обяснява тя на Ертугрюл - из Европа са разпратени десетки инквизитори, за да издирват избягали тамплиери. Един от тях - свещеник, достигнал до Кипър, откъдето тамплиерите са били вече изгонени, се прехвърля във Византия и цяла година обикаля района между Антиохия и Константинопол. В дневника си той е записал, че е попаднал на някакъв запустял манастир в планината, пълен със скелети на монаси. По-нататък разказва, че недалече оттам е открил гробовете на трима тамплиери. Според надписите единият от тях е бил Конрад.

- За коя планина става въпрос?

- Аргей - отговори Tec. - Това е старото ѝ латинско име. Сега я познавате като планината Ерджияс.

- А, да - кимна Ертугрюл. - Ерджиясдаъ. Това е угаснал вулкан. Но е доста обширно място.

- И аз така разбрах - кимна смръщено Райли. - На този етап следата на Конрад завършва там, при гроба му. Мисля, че има голяма вероятност и нашият човек да е тръгнал натам с надеждата да открие следа към мястото, където рицарите са оставили онова, което са взели от монасите. Нямаме обаче никаква представа къде точно са гробовете им. Той също не знае. В дневника си инквизиторът описва единствено мястото на каньона спрямо манастира, но и това не знаем къде е.

- Да съпоставим тогава разказа му със самия терен?

- Там е пълно с долини и каньони. Без да имаме представа откъде точно е влязъл инквизиторът, ще си останем единствено в сферата на предположенията - отвърна Tec. - Но като отправна точка бихме могли да използваме самия манастир. Ако го открием, по-лесно ще определим и посоката, в която да търсим.

- Знаем със сигурност, че това е православен манастир - добави Райли.

- След като говорихме с теб, аз се обадих на секретаря на цариградския патриарх - съобщи Ертугрюл. - Вече ни очакват. Току-виж сме извадили късмет.

Шон Райли почувства как в гърдите му отново се надига ярост, когато си спомни колко добре бомбаджията си беше изиграл ролята - от момента, когато го посрещна на аерогарата в Рим, въплъщавайки се в Шарафи, до мига, в който Райли го изобличи в папамобила. Този човек като че ли не оставяше нищо на случайността, което го наведе на мисълта, че и тук надали могат да се надяват на бърза и щастлива развръзка.

Напуснаха магистралата и се гмурнаха в хаоса на Истанбул. Около тях зазвучаха вбесените клаксони на стари камиони, автобуси и коли, докато си проправяха път към отбранителните стени, издигащи се край тихите води на Златния рог. Поеха по малка еднопосочна уличка, издигаща се по един от хълмовете.

- Ето я Патриаршията - посочи през прозореца представителят на ФБР.

Комплексът беше изграден около катедралата „Свети Георги" - безкуполна църква, започнала живота си като манастир. Макар че не можеше да се сравни с базиликата „Свети Петър", духовният център на православието бе храм с красива иконография, съхраняващ няколко безценни реликви, в това число и бича, с който Христос е бит преди разпятието. Пълният със зеленина двор включваше манастир и няколко административни сгради, сред които и патриаршеската библиотека.

На стотина метра от портала паркираните от двете страни на тесния път коли оставяха място за движение само в едната посока. По-нетърпеливите шофьори надуха клаксоните си. Райли се приведе встрани, за да види какво става.

Десетина коли пред тях, точно пред главния вход на Патриаршията, беше спрял микробус, от който слизаше малка група туристи. Те възбудено сочеха нещо зад оградата.

Райли проследи погледите им. От далечния ъгъл на една от сградите се виеше струйка черен дим.

А после видя и самотната фигура, която излизаше от тази сграда. Мъж с къса черна коса, облечен в черното расо на свещеник. Вървеше спокойно, макар и леко забързано, но не по начин, който би привлякъл внимание.

- Това е той! - Изправи се на седалката Райли. - Онзи свещеник, виждате ли го? Това е нашият човек! Кучият син е успял да проникне в Патриаршията!

19

В джипа настана паника. И шестимата пасажери насочиха погледи към бързо нарастващата тълпа пред входа на Патриаршията.

- Къде? - извика Ертугрюл. - Къде е той?

- Ето там! - изрева Райли, вече привел се толкова напред, че буквално се подпираше на гърба на колегата си. Опита се да не изпуска от поглед целта, обаче мъжът в свещеническото расо лавираше умело в тълпата и скоро изчезна.

Агентът бързо се стрелна навън.

В мига, в който излизаше от колата, чу как шефът на полицията започна да крещи нещо на шофьора. И това бе най-лошото, което можеше да стане в този момент - шофьорът скочи върху клаксона и се развика към предните коли да се отместят.

Райли вече се беше отдалечил от джипа, когато забеляза, че бомбаджията моментално реагира на надутия клаксон. Без да забавя ход, мъжът се обърна и погледите им се срещнаха.

„Грешен ход!" - промърмори наум Райли и се втурна напред с изваден пистолет.

Захед забеляза излизащия от джипа Райли и ускори ход. Нямаше време за губене. Агентът вече тичаше към него с изваден пистолет.

От черния джип се изсипваха още мъже, както и от този зад него.

Което го свари напълно неподготвен.

Беше паркирал наетата кола малко по-надолу по хълма, далече от вратите на Патриаршията. При настъпилите обстоятелства обаче щеше да му се наложи да я остави. Беше на петдесетина метра оттук, а и при това задръстване нямаше да може да я изкара лесно.

Реши да избере по-ефективен път за бягство.

Движейки се с лекотата и хладнокръвието на човек, попадал стотици пъти в подобни ситуации, той се вряза в тълпата по посока на Райли, но целта му всъщност бяха превозните средства, струпани точно пред портала.

Изпод расото му се показа огромният „Глок". И без да забавя крачка, започна да стреля. Първите шест изстрела отправи към въздуха, като се разкрещя, размахвайки подивяло ръце:

- Дръпнете се! Движение! Бързо!

Тълпата се разпищя. Хората се втурнаха напред, точно срещу Райли.

Захед се насочи към шофьора на микробуса, причинил задръстването. Човекът седеше до вратата на своя автомобил и не смееше да мръдне от ужас. Без да спира, Захед изстреля един куршум в гърдите му и скочи зад волана на микробуса. После отново вдигна пистолета си - този път към таксито, спряло точно зад него. Застаналият до колата си таксиджия ококори очи и вдигна ръце. Захед задържа поглед върху него в продължение на секунда, след което изпразни три патрона в дясната предна гума.

Надникна над покрива на таксито и забеляза Райли, опитващ се да си проправи път през насочилия се към него човешки порой. Агентът беше на по-малко от трийсет метра от него. Захед вдигна пистолета и опита да вземе на мушка американеца, но около него имаше твърде голямо движение, за да успее да се прицели добре.

Значи беше време да се изпари оттук.

Без да изпуска от ръка пистолета си, той завъртя ключа и скочи върху газта.

Шон Райли бе изгубил целта от поглед за не повече от няколко вдишвания, когато първите изстрели го накараха да промени посоката.

Срещу него тичаха мъже и жени, обезумели от ужас. Опита се да ги избегне, но осъзна, че губи ценни секунди. И тогава чу нов изстрел, последван от още няколко - напълно достатъчни, за да го накарат да стане по-настойчив.

Като държеше пистолета близо до лицето си, той разбутваше тълпата и крещеше:

- Залегнете!

А после видя микробуса, спускащ се надолу към другата страна на хълма.

Райли се втурна напред, взе го на прицел и изстреля три патрона по него. Но от подобно разстояние стрелбата бе абсолютно безпредметна.

Завъртя се, оценявайки бързо ситуацията. Черният пушек, издигащ се от горния етаж на една от сградите, ставаше все по-гъст. Свещениците напускаха паникьосано Патриаршията. Ертугрюл и турските полицаи тичаха към него. На земята лежеше простреляният шофьор на микробуса. Задръстването ставаше все по-голямо.

Което означаваше, че изходът е само един. Да тича, колкото му държат краката, и да се надява на чудо.

Хукна надолу към микробуса, вече изчезващ по виещия се тесен път. Беше изминал двадесетина коли дължина, когато зърна своето чудо - жена на средна възраст тъкмо влизаше в своя малък фолксваген „Поло" в бургундско червено.

Нямаше време за обяснения.

Райли изрече няколко благодарствени думи, измъкна ключовете от ръцете ѝ, скочи зад волана и се измъкна със свистене на гуми от паркинга, като се стараеше да не обръща внимание на вбесените ѝ крясъци и да не изпуска от поглед микробуса.

20

Мансур Захед се огледа внимателно. Познаваше донякъде Истанбул - град, който бе посещавал няколко пъти при различни мисии. Ала не познаваше достатъчно улиците му, а още по-малко - тесните сокаци на квартал „Фенер", през който минаваше. Беше взел каквото му трябваше от библиотеката на Патриаршията. И сега единственото, което му оставаше, бе да се увери, че не го следят. После щеше да изостави микробуса, да грабне друга кола и да се присъедини към Бени Щийл и техния пленник - археолога.

Стигна до едно кръстовище и зави надясно, към морето. Оттам се насочи към магистралата, виеща се край Златния рог. Ако успееше да излезе на нея, щеше да се освободи от Райли и неговите приятелчета. Трябваше да стигне по-скоро до водата. Оставаха му още няколко пресечки.

Писък на спирачки гилотинира спокойствието му. Кола, вземаща бясно завоя.

Погледна в огледалото. Тъмночервен фолксваген поглъщаше бързо разстоянието между тях.

Само един поглед към шофьора бе достатъчен, за да разбере, че това е Райли. Захед пусна една цветиста псувня и стисна здраво волана.

Натовареното кръстовище, което се появи пред очите му, го накара да натисне спирачките и да надуе клаксона. Запровира се между колите. Загледа се в огледалото за задно виждане и точно след две вдишвания преследвачът му се изстреля от хаоса на кръстовището и се втурна след него като бесен териер.

Следващите две кръстовища бяха взети по същия начин. Предимство му даваше по-големият корпус на микробуса, който Захед използваше като таран. Успя да постави две коли между себе си и Райли. Спусна се по друга улица, задмина един камион и налетя на проблем. Беше достигнал рампата за крайбрежния път - двойна магистрала, състояща се от две отделни платна, съответно на север и на юг, които на някои места вървяха успоредно, но на други бяха значително раздалечени.

И пътят бе блокиран от коли.

Захед скочи отново върху спирачките и се огледа. Нямаше накъде да мърда - отпред и отзад пътят бе задръстен, а от двете му страни се издигаха двуметрови алуминиеви бариери.

Беше приклещен.

И което беше още по-лошо, седем коли по-назад зърна отново колата в бургундско червено. Точно тогава вратата ѝ се отвори и Райли изхвърча навън.

Захед, едновременно вбесен и впечатлен от упоритостта на агента, също напусна микробуса. Хукна напред, прескочи една от бариерите и се втурна през тревата към главния път. Хвърленият за момент поглед назад потвърди, че Райли плътно го следва. Помисли си да извади пистолета, но се отказа. Продължи да лавира между подредените една след друга коли, прескочи друга бариера, прекоси още една поляна и накрая се озова на южното платно, на което също имаше задръстване.

Пак погледна назад. Райли беше скъсил значително разстоянието между тях. Захед забеляза бял седан, идващ срещу него, само с един човек вътре. Застана на средата на пътя и размаха ръце, викайки за помощ. Реши, че свещеническото расо ще помогне - както и стана. Колата намали и спря близо до бариерата. Двете коли зад нея заковаха рязко и надуха клаксоните. Захед не им обърна никакво внимание. Приближи се към шофьора със срамежливо, дружеско изражение на лицето.

Шофьорът тъкмо бе започнал да спуска прозореца, когато ръката на мнимия свещеник се стрелна през него и само за един миг го освободи от колана му и го издърпа навън. Захвърли го на асфалта като чувал с картофи, директно през разделителната алея на платната. Добре, че идващият насреща камион го забеляза и зави. Захед обаче нищо не забеляза. Вече беше седнал зад волана на белия форд „Мондео" и беше отпрашил напред.

Райли прескочи и последната бариера и излезе на пътя само за да изгледа задницата на поредната открадната от иранеца кола. Озърна се, едва поемайки си дъх. Плешивият собственик на „Мондеото" беше успял да се изправи и разговаряше оживено с други няколко шофьори, наизлезли от колите си. Вече бяха блокирали една от лентите и събираха псувните на всички шофьори зад тях.

Не можеше отново да му позволи да се измъкне. За нищо на света!

Втурна се към групата мъже и започна да ръкомаха като лунатик.

- Това вашата кола ли е? - изкрещя на един от тях и посочи първата от спрелите коли. - Ваша ли е?

Плешивият и един от другите мъже го изгледаха подозрително и отстъпиха, клатейки глави. Но трети, доста як мъж с дебел врат, излезе напред и го заля с порой от гневни турски думи, размахвайки предупредително ръце.

Райли нямаше време за подобни сцени. Извади пистолета, вдигна и другата ръка в умиротворителен жест.

- Успокой се бе, човек! - заповяда му. - Искаш онзи тип да се измъкне ли? Това ли искаш?

Плешивият като че ли се опита да каже нещо, обаче якият не беше впечатлен. Поде наново тирадата си и започна да цепи въздуха с ръце, за да му покаже, че оръжието въобще не го плаши. Райли се ядоса и изстреля три патрона в краката му. Той отскочи като ухапан от змия.

- Ключовете! - изкрещя агентът, посочи към колата и на-тика горещото дуло в лицето на бабаита. - Дай ми шибаните си ключове, разбра ли ме?

Райли ги грабна, подхвърли едно „благодаря" и се втурна към возилото - пикап с неясен произход. Метна се зад волана, наложи си да не повърне от вонята на фасове в претъпкания пепелник и се втурна напред.

Първият километър измина бързо благодарение на тапата, която се бе получила зад него. Не след дълго зърна бялата точка и това му върна надеждите, макар че не можеше да изстиска кой знае колко от пикапа. Тъкмо подминаваше стар, претъпкан автобус, когато неговото блекбъри звънна.

В ухото му гръмна жизнерадостният глас на Ник Апаро - така ясно, сякаш беше в съседната кола, а не на площад „Федерал Плаза" в Манхатън.

- Хей, какво става, човече! Как върви европейската ти ваканция? По-добре ли е?

- В момента не мога да говоря - изрече задъхано, вперил очи напред.

- Но това със сигурност ще искаш да чуеш! - продължи Апаро, все още в тотално неведение за огъня, на който се печеше партньорът му. - Става въпрос за нашия мистериозен терорист. Открихме кой е!

21

- После! - извика Райли. - Сега те моля да се обадиш на Ертугрюл! Кажи му, че карам покрай морето с един пикап, синя „Киа", а целта ни е в бял седан, точно пред мен, и се движим на... - Огледа се, за да види къде е слънцето. - Мисля, че се движим на юг, покрай брега!

Както и можеше да се очаква, тонът на Апаро автоматично се промени, сякаш някой хипнотизатор бе щракнал пред очите му.

- Каква цел? Бомбаджията ли?

- Да! - изрева Райли. - Просто се обади, разбра ли?

- Чакай малко! Набирам го на другата линия! Какво кара онзи мръсник?

- Не успях да огледам колата. Но при скоростта, с която кара, няма да бъде трудно да се забележи.

- Ясно. Почакай!

Райли натисна бутона на високоговорителя и остави телефона на седалката до себе си, профучавайки с умопомрачителна скорост покрай почти непомръдващата колона коли на противоположното платно. По едно време забеляза белия седан. Завиваше наляво, за да подмине едно такси миниван. Накрая успя, обаче вече бе изостанал значително и можеше лесно да бъде настигнат. Райли включи фаровете, натисна клаксона и се спусна напред към седана, който вече разпозна - беше форд.

Стисна здраво волана. Недалече от тях се показа първият от двата моста, свързващи Златния рог. „Мондеото" беше забавено допълнително от поредната рампа, така че не след дълго Райли вече дишаше във врата на иранеца по моста „Ататюрк". Мостът беше тесен, с по едно платно в двете посоки и тротоари покрай перилата. Там трафикът беше още по-голям, което забави още повече белия форд, а това позволи на Райли да се залепи директно за задницата му, докато бомбаджията лавираше покрай нещастните турски шофьори.

- Сега съм точно зад него, движим се по някакъв мост! - изрева, като се обърна по посока на телефона си. - От другата страна виждам някаква кула, прилича на замък!

- Ясно! - изрече Апаро. - Ертугрюл вече предава информацията на някакво местно ченге, което е с него!

„Всичко се развива твърде бързо! - помисли си Райли.

- Няма да има време да се намесят. Ще се наложи да се оправям сам!"

- Вдясно от теб е кулата „Галата"! - изкрещя по едно време Апаро, задъхан не по-малко от партньора си. - Засекли са те! Дръж се!

Райли скочи върху газта и удари задната броня на белия форд. Той се дръпна напред. Райли отново натисна газта и се приготви за следващия удар.

Мансур Захед почти виждаше настървението в очите на агент Райли. Последва нова сочна псувня, когато забеляза, че синята кола изяжда разстоянието между тях. Захед направи светкавична маневра и се промуши между две по-бавни коли, за да избегне следващия удар.

Райли изостана, забавен от колите пред себе си и принуден да си гледа лентата.

„Този американец е като обсебен! Няма да е лесно с него! Но няма да го позволя!"

Захед си даваше сметка, че в мига, в който мостът свърши, сигурно пак ще попаднат на задръстване. Затова се налагаше да измисли нещо веднага, ако искаше да се измъкне от тази упорита хрътка зад себе си.

Натисна бясно клаксона, подмина с нахалство няколко коли, като накара една от тях да се качи на тесния тротоар, и пред него се появи претъпкан с хора стар автобус. Озари го велика идея.

Спусна се напред, докато почти се изравни с автобуса, а после започна да върти волана на форда наляво-надясно, изтиквайки автобуса към перилата на моста. По прозорците накацаха уплашени човешки лица. От покрива започна да пада багаж. Захед изви волана така, че да продължи да избутва автобуса към перилата, докато накрая не се случи онова, което бе решил да направи - автобусът се качи на тротоара, разби тънките метални перила и се понесе към водата отдолу.

Захед погледна в огледалото.

И за свое огромно удоволствие видя, че Райли прави точно онова, което иранецът се надяваше той да направи.

Колата пред него закова спирачки. Райли стори същото.

Колите зад тях последваха примера им. Забеляза, че напред вече имаше достатъчно място, за да продължи, но знаеше, че не може да го направи. Не и когато толкова много хора всеки момент щяха да срещнат ненавременна смърт.

Налагаше се да им помогне.

Изстреля се от колата и се втурна към зейналата в перилата на моста дупка. Погледна за миг напред и забеляза задницата на белия форд. Представи си самодоволната усмивка на иранеца. „Мръсен кучи син!" - помисли си Райли и гневът му даде нови сили. Около него започнаха да се събират шофьорите на другите коли и да сочат надолу.

Старият автобус вече почти не се виждаше - единствено задната част на покрива му стърчеше като миниатюрен айсберг. Райли огледа повърхността, но не забеляза хора, които да плуват. Като че ли прозорците на автобуса бяха запечатани, а вратите - с хидравлично управление. Очевидно единственият изход бе през люка на покрива, който, както изглеждаше, беше заял. Значи хората вътре бяха в капан. И никой не правеше нищо, за да им помогне.

Огледа сащисаните лица около себе си - всички бърбореха нещо и гледаха към водата.

„А, не! Никаква смърт повече! Не и заради мен! - каза си той. - Все ще мога да помогна с нещо!"

Изхлузи си обувките, съблече си якето и скочи.

Във водата около него се носеха всевъзможни кашони и чанти, блокиращи пътя му, но все пак успя да стигне навреме до покрива на автобуса и да се хване за перилата, точно преди той да изчезне окончателно във водата.

Застина за миг, изчаквайки успокоението на водата. През задното стъкло на автобуса го гледаха ужасените лица на пътниците. Опитваха се да натиснат лоста за евакуация, но той също беше заял. Без да се пуска от перилата на покрива, Райли извади пистолета си и го размаха пред прозореца, за да даде знак на хората да се дръпнат. Обаче те не помръдваха. Не че това го спря.

Постави пистолета до самото стъкло на задния прозорец и произведе пет последователни изстрела в посока към покрива. Водата погълна звука от изстрелите. Куршумите отслабиха стъклото достатъчно, за да му дадат възможност да го доразбие с дръжката на пистолета. Мощната вълна въздух, която изригна от автобуса, едва не го отнесе.

Приклещените вътре пътници започнаха да изплуват нагоре, хващайки се за протегнатите ръце на Райли, издигайки се към спасителния въздух. Той остана във водата до тогава, докато можа, но все пак успя да изпрати и последния пътник на повърхността. Но щастието, че всички хора бяха спасени, не успя да компенсира докрай разочарованието, което разяждаше душата му.

22

Когато Райли се върна обратно в Патриаршията, районът вече бе същинско олицетворение на хаоса. Пътят беше задръстен от пожарни камиони и полицейски коли. Хора от всякакви служби за бързо реагиране се щураха наоколо и се опитваха да си вършат работата.

Райли бе успял да се хване за една от подпорните греди на моста и да се изкатери обратно горе. Полицията в крайна сметка засвидетелства присъствието си с едно ченге, което след известни пререкания се съгласи да върне агента обратно в квартал „Фенер". Райли хвърли мократа си риза и я замени с якето, което бе съблякъл, преди да скочи, но панталоните му си бяха все така мокри.

Когато стигнаха хълма на Патриаршията, беше принуден да извърви последните стотина метра пеша, тъй като полицейските ленти бяха отцепили доста широк периметър от района. В крайна сметка откри Tec и Ертугрюл край портала, заедно с двама наежени войници от специалните части.

Когато тя го зърна, лицето ѝ грейна от облекчение, но веднага след това погледът ѝ се плъзна към подгизналите му панталони.

- Не е зле веднага да се отървеш от тези дрехи!

- Сакът ми още ли е в колата? - обърна се той към Ертугрюл.

- Разбира се. Паркирана е малко по-надолу.

В този момент на няколко метра от тях двама санитари качиха в линейката носилка. Тялото, което лежеше върху нея, бе изцяло покрито с одеяло.

Райли погледна въпросително Ертугрюл.

- Отец Алексий. Великият архимандрит на библиотеката. Един куршум между очите.

- В една алея малко по-навътре откриха и трупа на друг свещеник - поясни Tec.

- Без расо, нали? - предположи агентът. Tec кимна.

- А пожарът?

- Изгасен е, но от библиотеката не е останало почти нищо. Очевидно нашият човек е намерил онова, което е търсил.

- За пореден път - допълни кисело Райли.

Постоя малко при тях, стиснал яростно юмруци, и отсече:

- Окей. След минута се връщам.

И пое към джипа, за да се преоблече. По пътя се сети за нещо и извади блекбърито си. Апаро вдигна още на първото позвъняване.

- Какво стана? - извика той.

- Изгубих го. Този тип е абсолютен маниак! Кой е той?

- Не разполагаме с име. Просто са го засичали вече.

- Къде?

- В Багдад, преди три години. Спомняш ли си компютърния експерт, дето го измъкнаха от финансовото министерство?

Нямаше как да не си спомня. Случаят бе предизвикал фурор през лятото на 2007 година. От техническия център на министерството бе отвлечен американец заедно с петимата му бодигардове. Похитителите се бяха появили в пълното бойно снаряжение на Иракската републиканска гвардия и се бяха престорили, че го „арестуват". А специалистът бе пристигнал в Багдад предния ден. Задачата му бе да инсталира система за проследяване и контрол на милиардите долари международна и американска помощ, които изтичаха някъде из иракските министерства и за които разузнаването бе разбрало, че се пренасочват към иранските терористични групи в Ирак, чиито представители бяха окупирали редица ключови постове в новото иракско правителство. Очевидно никой в Ирак нямаше сметка корупцията да бъде прекратена, а самото министерство най-безсрамно се съпротивляваше срещу инсталирането на програмата. За капак мъжът, който бе дошъл, за да сложи точка на тази невиждана корупция, бе похитен по-малко от двадесет и четири часа след стъпването си на иракска земя.

Похищението бе перфектно планирано и изпълнено и се приписваше на силите „Ал Кудс", арабската дума за „Йерусалим" - специално формирование на Иранската революционна гвардия за провеждане на секретни международни операции. Две седмици по-късно, когато американският специалист и неговите петима бодигардове бяха намерени мъртви, антииранската риторика на Белия дом ескалира. Американските сили автоматично арестуваха шестима официални ирански представители. Никога неотказващо възможността да раздухва конфликти, иранското правителство в лицето на уж независимата милиция „Асаиб Ал ал-Хак" или „Праведната лига", бе подело още по-нагли нападения, този път срещу щаба в провинция Кербала, при това по време на среща на най-високо равнище между американски и иракски представители.

Десетина оперативни агенти на „Ал Кудс" се бяха появили на портала с кортеж черни джипове, абсолютно копие на тези, използвани от американската армия. Бяха облечени точно като тях и говореха перфектен английски. Прикритието им беше толкова добро, че иракските постове бяха твърдо убедени в американския им произход. И ги пуснаха вътре, за да станат свидетели как адът се разтваря пред тях.

Насред ужаса иранските командоси бяха убили един американски войник, а четирима други бяха пленили, за да ги екзекутират малко след като напуснаха щаба. Това бе третият най-кошмарен ден за САЩ от началото на окупацията в Ирак. Незнайно защо, но при нападението не бе убит нито един иракчанин.

- Та твоят човек е бил там. Бил е един от типовете, които нахлуха в нашата база в Кербала - поясни Апаро. - Според информацията, с която разполагаме, и двете операции са извършени от един и същи екип. Възможно е терористът да е участвал и в отвличането на програмиста.

- Знаем ли нещо за него?

- Нищо - отговори Ник Апаро. - Типовете, които извършиха нападенията, просто изчезнаха. Единственото, което можем да твърдим с относителна сигурност, е, че той може би е бил там. Кой знае в какво още е замесен този мръсник?! Имам чувството, че той е техният човек за специални поръчки.

- Пак извадихме късмет - промърмори кисело Шон.

23

Един час след връщането им от Патриаршията, Райли, Tec и Ертугрюл вече седяха в конферентната зала в истанбулския щаб на националната полиция.

Един ключов въпрос не му даваше мира. И той реши да го зададе.

- Как е успял да проникне в страната? Нали всички летища са с военна степен на сигурност?

Сюлейман Изетин - полицейският началник, който го беше посрещнал на аерогарата, пръв наруши тягостната тишина.

- В момента проучваме въпроса. Но не забравяйте, че граничните ни власти не разполагат нито с ясна негова снимка, нито с конкретно име! А може и да не е пристигнал със самолет.

- Няма начин! - възрази агентът. - Не е възможно от Рим дотук да е пътувал с кола! При всички положения е летял! - Огледа присъстващите и като говореше по-бавно от обичайното, за да е сигурен, че ще бъде разбран, продължи: - Не забравяйте, че той е успял да прехвърли безпроблемно заложниците си от Йордания до Италия! А ето че сега е тук и все още държи един от тях. Поради това главната ни задача е да разберем как прескача от една държава в друга в мига, в който си поиска. Смятам, че е от изключителна полза за разследването, ако разберем през кое от вашите летища се е промъкнал!

Представителите на различните служби за сигурност се впуснаха в разгорещен дебат на турски. Нямаше съмнение, че не им е приятно да бъдат порицавани от колега от друга държава. По едно време Изетин се намеси, за да въдвори ред, и просто повтори пред Райли:

- Ще проучим въпроса!

- Окей. Освен това би било добре да узнаем как се придвижва, откакто е дошъл тук. Как се е озовал в Патриаршията? Дали не е имал паркирана наблизо кола, която е изоставил, когато ни е видял? Или е хванал такси? Или може би някой го е чакал? Може би разполага с помощници.

- Освен това - вметна Ертугрюл, - ако приемем, че е довел и Симънс, къде го е оставил?

- Блокирахме квартала в мига, в който той започна да стреля - напомни Изетин. - Със сигурност мога да твърдя, че никой не го е чакал. От мига, в който опънахме лентите, оттам не е изляза нито една кола.

- Може да е изоставил колата си и да се е измъкнал пеша - контрира го Райли.

- Между другото - обади се предпазливо Tec, обръщайки се към Ертугрюл, - какво стана с асистента на Шарафи? Сигурни ли сте, че е напуснал страната?

- Да, при това отдавна - потвърди Ертугрюл.

- Този тип се придвижва твърде бързо, за да действа сам - отбеляза Райли. - Със сигурност има някакви подкрепления. Не забравяйте, че до снощи, когато открадна Регистъра от Ватикана, той нямаше представа, че следата води към Истанбул! Следователно не е разполагал с достатъчно време, за да планира този ход. Взема решенията си в крачка. Реагира на информацията, която получава, точно като нас, само дето е с един ход пред нас.

Обърна се към Ертугрюл:

- Относно този манастир, кой друг би могъл да ни насочи къде да го търсим?

- Имах възможността да разменя няколко думи със секретаря на патриарха, докато те чакахме - отвърна Ертугрюл. - Каза, че никога не е чувал за него.

- Това не е изненадващо - намеси се Tec. - Инквизиторът, който е попаднал на манастира, пише, че е бил изоставен. А това се случва в началото на XIV век.

- Секретарят обеща да поговори с другите свещеници, когато се поуспокоят - въздъхна Ертугрюл.

Изпълнен с чувство на безсилие, Райли възкликна към домакините си:

- Разпитайте в университетите! Нали там има всякакви специалисти?! Все някой трябва да знае историята на този манастир!

- Това е православна църква, агент Райли - отговори спокойно началникът на полицията. - Нейната история едва ли е водеща научна област за нашите академични среди.

Райли кимна мрачно.

- Значи засега единственото, което знаем за манастира, е, че се намира в региона на планината Аргей, сегашната Ерджиясдаъ. За колко голям район става въпрос?

Ертугрюл размени няколко думи с домакините им, а после един от тях вдигна телефона. Миг по-късно млад полицай донесе сгъната карта, която разтвори на масата. Ертугрюл попита още нещо официалните лица, а после се обърна към Райли.

- Всъщност, това не е планинска верига, а само една планина. Ето тук! - И посочи към обширна, доста по-тъмна на цвят област в центъра на страната. - Това е угаснал вулкан.

Райли погледна мащаба в долната част на картата, а после попита:

- Диаметърът ѝ е около петнадесет километра?

- Доста голяма купа сено - промърмори Tec.

- Така си е - съгласи се Ертугрюл. - Освен това теренът не е никак лесен. Планината е висока около три хиляди и шестстотин метра и изобилства на клисури и долини. Нищо чудно, че онзи манастир е успял да оцелее толкова години, дори и след нахлуването на османските турци. Би могъл да бъде скрит в която и да е от многобройните планински гънки. Затова, за да го види, човек би трябвало да попадне съвсем случайно на него.

Райли тъкмо се канеше да каже нещо, когато се намеси Tec:

- Мислиш ли, че ще можеш да намериш подробна карта на региона? Може би топографска карта? Като онези, дето използват алпинистите.

- Мисля, че не е проблем - отговори Ертугрюл. Обясни молбата ѝ на турски и един от домакините им отново вдигна телефона.

Райли я погледна въпросително, но после се обърна отново към картата и попита:

- Далече ли е?

- Оттук ли? Около осемстотин километра.

- И как според вас ще стигне той дотам? С кола? Или ще лети? Малък самолет или хеликоптер биха свършили работа.

Домакините им си размениха няколко думи, след което заклатиха енергично глави.

- Може да използва и самолет - обясни Ертугрюл. - Наблизо е Кайсери, а там има летище. Доколкото знам, приема по два полета на ден от Истанбул. С кола са единадесет-дванадесет часа.

- Има и влак - сети се началникът на полицията. - Но няма как да се качи на него, щом има заложник.

- Ясно. Ако предположим, че ще пътува с кола, откъде би могъл да я вземе? - обърна се Райли към Ертугрюл. - Какво знаем за колите, които е използвал в Рим? Имам предвид онези, в които са били Шарафи и Tec?

Официалният представител на ФБР разлисти докладите в папката си и откри онзи, който търсеше.

- Единственото, с което разполагат засега, е, че всички коли са били с фалшиви регистрационни номера. Предварителната проверка на колата, в която е била госпожица Чайкин, сочи, че е била обявена за открадната. Тук също би могло да стане, но за придвижване на жалбите за откраднати коли обикновено е необходимо време. А що се отнася до фалшивия регистрационен номер, това не може да се разбере, докато не хванеш самата кола.

- Същият почерк, както и при колите бомби в Ливан и Ирак - отбеляза Райли. - Или крадат коли, или ги купуват с пари в брой и фалшиви лични карти. И в двата случая не разбираме нищо, докато не ги взривят. Но този случай е специален! - възкликна разгорещено. - Непременно трябва да разберем каква кола кара сега!

- Ще ни трябва списък на всички откраднати коли от... вчера насам! - обърна се Ертугрюл към Изетин.

- Няма проблеми - кимна началникът на полицията.

- Колко пътя водят към онази планина? - попита Райли. - Не можете ли да направите блокади? Все пак вече сме сигурни, че се е запътил натам!

Началникът на полицията поклати глава, приведе се към картата и обясни:

- Дори и да знаем, че идва оттук, би могъл да мине по десетки пътища. Всичко зависи от това, към коя част на планината се е запътил. Към всяка от тях води различен път.

- Освен това - допълни Ертугрюл, - ще се сблъскаме със същия проблем и като момчетата на летището. Не можем да предоставим на полицията нито ясна снимка, нито конкретно име. Могат да се оглеждат единствено за Симънс.

- Блокадата напълно отпада като вариант - отсече Изетин. - Този район е популярен сред туристите. А по това време на годината Кападокия е едно от най-посещаваните места. Не можем да спираме хората.

Този път тишината бе нарушена от Tec:

- Щом казвате, че може би работи за иранците, не е ли възможно тук да има негови хора, които да му осигурят кола, убежище, оръжия...

- Възможно е - съгласи се Райли. Той самият си бе задавал този въпрос, но засега не бе посмял да го изрече на глас, за да не засегне домакините си. Вместо това се обърна към Ертугрюл: - Наблюдаваме ли посолството им?

Ертугрюл дипломатично отклони въпроса:

- Посолството им не е тук, а в Анкара. Тук имат само консулство.

И с това обясненията му приключиха.

- Но иначе наблюдаваме ли ги? - не го оставяше на мира Райли.

- Обърни се към колегите ни от ЦРУ.

Райли най-сетне схвана намека и реши да изостави въпроса. Засега. В отчаянието си се обърна към един от турските им домакини на масата - Мурат Челикбилек от турската МИТ, Националната разузнавателна организация.

- Ами вашите хора? Не може да не извършвате някакво наблюдение!

Челикбилек се загледа за миг в него с неразгадаемото изражение на лешояд, а после отговори:

- Това не е въпрос, който може да се обсъжда пред всеки.

- Напълно ви разбирам - усмихна се агентът от ФБР. - Не мога да изисквам от вас подробности по съответните задачи, които изпълнявате. Единственото, за което ви моля, е да проверите дали около консулството няма някакво раздвижване, дали някой не е забелязал нещо, което би могло да ни помогне.

Челикбилек го изгледа изпод притворените си клепачи, след това бавно изрече:

- Ще видя какво мога да направя.

- Предварително ви благодаря! - продължи със същия угоднически тон Райли. - Защото трябва да действаме бързо. Този човек вече уби трима души във вашата страна и няма никакви гаранции, че ще спре да убива. Вероятно вече пътува към манастира и ако не разберем какво кара или закъде точно се е запътил, той ще продължи да си развява байряка! - Огледа всички, за да се увери, че е разбран, след което се обърна към Ертугрюл и с доста по-тих глас допълни: - Ще се наложи да поговорим с момчетата от Лангли. Незабавно!

24

Мансур Захед се включи в потока коли, излизащи от града, и се концентрира в пътя пред себе си.

Джед Симънс седеше до него, на предната седалка, с леко отпуснато тяло и вече познатия невиждащ поглед в очите си. Транквилантът за пореден път бе изсмукал жизнените му сили и го бе превърнал в покорна кукла на конци. Захед бе наясно, че ще се наложи да го задържи в това състояние доста време - пътят, който поемаха, беше доста дълъг. Много по-дълъг, отколкото предишния.

Не беше във възторг, че отново се налага да пътува. Би предпочел да стигне до Кайсери със самолет - така, както прелетя от Италия до летище в относителна близост до Истанбул. Ала Бени Щийл набързо го разубеди. И двамата знаеха, че турците охраняват изключително строго своите аерогари, а след приключението им в Рим рискът за тях се бе удвоил. Захед никога досега не бе поставял под въпрос преценката на своя пилот. И затова се съгласи да кацнат на север от Турция, в България, в някакъв черноморски курорт с малко гражданско летище. Кой кога пристига и защо, бе последна грижа на местните власти. А оттам до Истанбул пътят не бе дълъг.

Сегашното му пътуване щеше да бъде най-малко десетчасово, ако не и повече. Но нямаше друга възможност. То бе започнало с един от неговите кошмари - задръстванията във вечерния час. Хаосът му напомни за Исфахан, неговия роден град в Иран - поредния образец на архитектурата, обезобразен от стълпотворението на автомобили. Но за разлика от тази сутрин, когато бягаше от Райли, сега караше внимателно, избягвайки всякакви поводи за конфликти с другите шофьори. Знаеше, че дори и един леко ожулен калник би имал катастрофални последици, тъй като караше открадната кола и пренасяше упоен пленник.

Шестлентовата магистрала беше удобна, но Захед седеше на тръни. Никога досега не бе виждал толкова много и толкова големи камиони, каращи бясно по пътя Истанбул-Анкара, без да обръщат внимание нито на не особено добрата настилка, нито на 120-километровото ограничение на скоростта. Турция беше на едно от първите места в света по пътни инциденти, а колата, която му намериха - черен лендроувър „Дискавъри", макар и идеална за черните пътища, беше твърде висока за магистралата. Въздушните течения, създавани от подминаващите го тирове, непрекъснато го отнасяха, принуждавайки го да стиска здраво волана, за да я държи в своята лента.

Както и при всички останали свои мисии, така и сега Захед направи бърза оценка на ситуацията. Успя да влезе незабелязано в Турция, да открие в Патриаршията информацията, която му трябваше, и да избяга от Райли. Предпочете да не мисли сега за агента от ФБР и се върна към събитията от предишния ден.

Спомените за Ватикана отключиха приятни асоциации. Изпълни се с чувство на задоволство, припомняйки си адреналина, който изпита, докато гледаше репортажа за своите действия по телевизията през целия ден. Беше сигурен, че след днешното му посещение в Патриаршията ще последват нови репортажи. Каза си, че дори и да не успее да открие намереното от Бехруз Шарафи, или ако то се окаже безполезно, приключението му пак няма да е било напразно. То бе по-добро от всичко, постигнато досега и в Бейрут, и в Ирак. Много по-добро. Беше му дало възможността да атакува врага си в сърцето на неговата вяра.

Жадните им за кървави сензации медии щяха да предъвкват новините дни наред, за да ги запечатат завинаги в съзнанието на публиката си, която в крайна сметка бе главната му цел. Финансовите пазари вече вършеха своята част от задачата, като се сриваха и изтриваха милиарди долари от сметките на западняците. Не, не се съмняваше, че делото му ще бъде забравено скоро. А с малко повечко късмет това щеше да бъде само началото. То щеше да събуди за бой хиляди други воини на тяхната вяра, показвайки им какво може да бъде сторено.

Съзнанието му се върна назад, към началото. И пред очите му изплуваха лицата на по-малките му братя и на сестра му. Сякаш още ги виждаше, чуваше ги как тичат и се гонят из двора на къщата им в Исфахан.

Ако бяха живи, родителите му щяха да се гордеят със стореното от него. В главата му нахлуха спомените за онзи кошмарен ден, събудил в душата му пламъците на гнева, които оттогава насам го изгаряха. Беше неделя, 3 юли 1988 година - отвратително влажен ден, в който семейството му изригна в небето, денят, в който светът на четиринадесетгодишното момче, което той беше тогава, се възпламени. Денят, в който започна новият му живот.

„Даже не благоволиха да се извинят" - помисли си жлъчно той, спомняйки си за празните ковчези, които бяха погребали. Нищо. Само малко кьрвави пари за него и за близките на останалите загинали.

Преглътна гнева си и си пое дълбоко дъх. Наложи си да се успокои. Нямаше смисъл да скърби за случилото се или, както неговите сънародници обичаха да казват, за онова, което е било писано да се случи. Нали в крайна сметка всичко това е записано някъде. Засмя се тихичко на тази наивна мисъл. Отдавна бе престанал да ѝ вярва. Онова, в което обаче вярваше, бе, че неговите родители, братята и сестра му не бяха загинали напразно. Оттогава насам животът му бе поел в далеч по-значима посока.

Захед се огледа и прецени, че след няколко часа ще трябва да спре. Не искаше да пътува през нощта, когато трафикът е прекалено разреден. Нищо чудно полицията да постави постове. Не можеше да поема риска и да отседне в хотел. Мотел би бил добър вариант, но Европа все още не бе възприела идеята за анонимността, предоставяна от подобни местенца в Щатите. Не. Двамата със Симънс щяха да си останат в джипа. След двеста-триста километра ще намери паркинг за тирове, ще се вмъкне между две от тези чудовища, ще бие поредната доза успокоително на археолога и ще поспи.

А на зазоряване отново ще потегли на път - първоначално на изток, към Анкара, а после по древния Път на коприната в посока Кайсери и съкровището, което толкова отчаяно търсеше.

25

- Проблемът е, че за толкова обширен район ще бъде трудно да намерим нещо, което би ни свършило работа - отбеляза резидентът на ЦРУ.

Намираха се в стая без прозорци в консулството на САЩ в Истанбул - квадратен бетонен бункер, скрит зад добре укрепени стени и пропускателни пунктове. Разположено на петнадесет километра северно от града, то приличаше по-скоро на модерен затвор. Нямаше нищо общо с архитектурната елегантност на старото консулство, скътано сред китните тесни сокаци и пазарищата на стария град. Построено след 11 септември 2001 година, то бе конструирано така, че да устои на всякакви нападения.

- Какво искаш да кажеш? - попита Райли.

- Че можем да пренастроим някой от сателитите ни да мине над района в съответната времева рамка, но няма как да получим жива връзка, нито постоянно излъчване. Сателитът ще ни показва само онова, което вижда, докато минава над мястото. Което изобщо не те устройства.

- Така е. А и нямаме представа кога ще се появи иранецът.

- Мога да изкарам някой от нашите безпилотни разузнавателни самолети от Катар, но...

- Ще го забележи! - прекъсна го безцеремонно агентът от ФБР.

- Нямам предвид „Хищниците". Говоря ти за най-новия писък на модата в тази област - „Ар Кю-4 Глобал Хоук". Тези ястребчета висят на дванадесет хиляди метра височина. Твоят човек няма да го забележи.

- Имай предвид, че този тип е наясно с всичките ни номера. Отлично знае как изглеждат. А и по това време на годината небето е съвсем ясно. Не можем ли да получим някоя от големите птици?

Подобно на резидента, Шон Райли също беше наясно, че най-използваните разузнавателни сателити, популяризирани по филмите, няма да им свършат работа. Те бяха подходящи за наблюдение на конкретна цел през определени интервали от време - да следят примерно за изграждането на нова атомна централа или за появата на ракетни установки. Но не бяха в състояние да предоставят постоянни данни в реално време. За тази цел Райли се нуждаеше от нещо, което Националната разузнавателна служба се стараеше да държи в тайна - разузнавателен сателит, който да поддържа геосинхронна орбита над постоянна точка от земната повърхност и да предава картина в реално време. Невероятно трудна задача.

Сателитите обикновено се отклоняваха от своята орбита под въздействието на различни фактори - земната гравитация, слънчевия вятър, радиацията. За задържането им над точно определена точка от планетата им трябваха специални позициониращи програми. За да изпълнят задачата си, те трябваше да бъдат изведени на разстояние от тридесет и пет хиляди километра от земната повърхност и снабдени с високотехнологична видеоапаратура. И затова бяха по-големи от училищен автобус, а мълвата твърдеше, че струват над два милиарда долара - така де, ако изобщо ги имаше. Последното вероятно обясняваше факта защо не се срещаха под път и над път.

- Няма начин! - отсече резидентът на ЦРУ. - Графикът им е натоварен до дупка. А дори и да освободим един, не мисля, че ще успеем да го пренастроим за времето, когато ти трябва.

- Но все пак не може да не изпратим нещо! - провикна се отчаяно Райли. - Този тип вече причини достатъчно щети и всеки момент вероятно ще причини още!

Резидентът разпери ръце:

- Повярвай ми, ястребчетата ще ти предоставят всичко необходимо! Момчетата ни в Ирак и Афганистан се кълнат в тях. А и те са единствената ни реална възможност. Затова ти предлагам да приемем и да се надяваме на късмет!

Резидентът подценяваше способностите на „Глобал Хоук". Ястребите имаха разпереност на крилете над триста метра, можеха да изминат пет хиляди километра до целта си и да се задържат над нея часове наред, наблюдавайки обширен регион. Носеха всевъзможни камери на борда си и предаваха информация при всякакви атмосферни условия и по всяко време на денонощието.

Резидентът отново огледа картата на планината Ерджиясдаъ.

- Да предположим, че ни отпуснат едно ястребче. С това обаче проблемите ни не свършват. Подходите към мястото са твърде много, за да бъдат наблюдавани едновременно. Налага се да стесним набелязаната област, за да получим ясна резолюция на изображението. В такъв случай обаче може и да пропуснем целта.

- Засега не разполагаме с повече информация - изсумтя Райли.

- Окей. Ще говоря с Лангли. Ще видя дали могат веднага да ни освободят една птица.

- Кажи им, че е само за ден-два - напомни му Райли. - Но ни трябва веднага. Ако е по-късно, няма никакъв смисъл да я пращат.

- Хубаво де. Ще натисна няколко лоста и ще ти намеря нещо - кимна резидентът. - И въпреки всичко все още не знаем какво търсим, нали?

- Ти само ми дай очи, пък аз ще се погрижа за какво да се оглеждат! - увери го Райли.

Откри Tec в празна стая за разпити. На масата пред нея бяха разгърнати големи карти. Беше вперила очи в екрана на лаптопа, потънала в размисъл. Забеляза го едва когато застана до нея.

Вдигна очи и попита:

- Е, как мина?