Оръжието на тамплиерите

- Ще те изкарам оттук веднага, щом мога. Казаха, че ще ти осигурят стая и легло.

- Трябва ми телефон. Искам да се обадя на Ким и на мама.

Той й подаде своето блекбъри:

- Кода за отключване го знаеш.

- О, да - кимна тя и по лицето ѝ отново се разля лека усмивка.

Нечий глас нахлу рязко в стаята:

- Райли!

На прага беше застанал Дъг Тилдън, официалният представител на ФБР в Рим - висок мъж със сресана назад посребрена коса и елегантни очила. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне.

- Трябваш ни! - делово произнесе Тилдън. - Очакваме те.

Райли му кимна и се обърна към Tec:

- Ще бъда в съседната стая.

- Няма проблеми, върви.

Той се изправи на крака, но тя хвана ръката му и го притегни обратно надолу.

- Съжалявам. Нямах представа, че...

Очите ѝ се впиха в неговите, а после го придърпа още по-надолу, докосна нежно устните му със своите и прошепна:

- Благодаря ти, че ме намери!

Той се усмихна. Облекчението беше взаимно. Изправи се и излезе в коридора.

- В голяма каша ни забърка - отбеляза Тилдън, докато двамата вървяха към кабинета на главния инспектор. - Защо не ни предупреди? Можехме да помогнем!

Дъг Тилдън беше официален представител на Бюрото в Рим, отговорен за всички операции на ФБР в Италия, както и за връзките на агенцията си с полицейските власти в Южна Европа, Близкия изток и англоговоряща Африка. Нямаше съмнение, че бе свикнал да се справя с кризи от всякакъв характер, но тази като че ли надхвърляше всички останали. Присъствието му изобщо не улесняваше положението на Райли. Бяха се срещали и преди, когато двамата работеха по една съвместна задача заедно с Агенцията за борба с наркотиците. Тогава мисията завърши трагично - точно както и днешната. И в двата случая се бе стигнало до смъртта на невинни граждани, въпреки че при онзи случай Райли собственоръчно беше дръпнал спусъка.

- Знаеш как стават понякога нещата, Дъг - вдигна рамене Райли.

- Освен това залогът е била Tec, нали?

Райли го изгледа многозначително.

Тилдън се задоволи само да кимне недоволно и промърмори:

- Е, радвам се, че поне си обявил мисията си като изцяло лична. Ще ми спести част от неприятностите.

- Всичко, което сторих до този момент, е за моя сметка.

Тилдън го изгледа косо:

- Разбирам. Но поне не усложнявай нещата, когато влезем там, става ли?

- Имам ли нужда от адвокат?

- Вероятно - изсумтя Тилдън. - Стига, разбира се, да ти позволят да се измъкнеш жив оттук.

Ако трябваше да съди по погледите, които му хвърлиха Джани Делпиеро и другите двама мъже в стаята, последното май наистина не изглеждаше сигурно.

Главното ченге на Ватикана побърза да представи колегите си на Райли - единият се оказа от антитерористичния отряд на държавната полиция, а другият - от италианското разузнаване. После разтвори многозначително ръце:

- Преди час ви оставих с монсеньор Бесконди и вашия професор, като ви казах, че ако имате нужда от нещо, аз съм насреща. Така ли ни се отплащате за щедростта?

Тъй като не разполагаше с отговор на този въпрос, Райли само попита:

- Втората бомба обезвредена ли е?

- Успешно.

- Какви са пораженията от първата?

- Трима мъртви, над четиридесет ранени, двама от тях - критично. Това е информацията, с която разполагаме засега.

- В багажника на първата кола също е имало човек.

Делпиеро се обърна към един от колегите си. Последва кратка, но напрегната размяна на реплики, която подсказа, че този факт ги е сварил неподготвени.

- Вие откъде знаете? - обърна се накрая към него Делпиеро.

- От мъжа, който беше с мен.

- А човекът в багажника - кой е бил той?

- Бехруз Шарафи. Истинският.

- Значи професорът, който беше с вас...

- Оказа се, че е измамник - промърмори Райли и в гърдите му се надигна познатият гняв. Забеляза, че Делпиеро и колегите му също са изненадани от неочаквания обрат.

- Значи сте довели... терорист във Ватикана, без въобще да сте наясно със самоличността му? - извиси глас началникът на ватиканската полиция.

- Нещата не са толкова прости - отговори Райли. - Беше ми съобщено, че трябва да го въведа в Тайния архив, иначе жената, която е в другата стая, ще бъде убита. Копелето изигра отлично ролята си. С ресурсите, с които разполага, за него въобще не е било проблем да се снабди с документи на името на Шарафи, които щеше да ми покаже, ако ги бях поискал. Признавам, че успя да ме измами. Аз просто се опитах да спася живота на Tec Чайкин!

- Но в крайна сметка убихте трима и ранихте десетки други - саркастично допълни Делпиеро.

Думите се забиха като кинжал в гърдите на Райли. Дъг Тилдън долови ада, през който минаваше колегата му, и реши да се намеси:

- С цялото ми уважение, инспекторе, смятам, че се налага първо да чуем фактите, преди някой от нас да каже нещо, за което после може да съжалява.

- Съгласен съм! - избоботи нечий глас зад тях.

В стаята се бе появил кардинал Мауро Бруньоне, следван плътно от монсеньор Франческо Бесконди. Шон осъзна, че няма сили да ги погледне в очите.

- Налага се да разберем всички факти! - отсече кардиналът. - Агент Райли, защо не споделите сега онова, което ни спестихте при първата ни среща?

Райли усети, че нещата неимоверно се усложняват.

- Ще ви кажа всичко, което знам, макар да се опасявам, че и самият аз не знам особено много. Смятам, че е най-добре да чуем и разказа на госпожица Чайкин, която е в другата стая.

- Тогава да я поканим тук - предложи кардиналът.

- Не съм сигурен, че има сили за това - промърмори Райли.

Кардинал Бруньоне го изгледа с присвити очи:

- Ами да я попитаме! Какво ще кажете?

11

- Всичко започна в Йордания - заразказва Tec. - Бях там с още един археолог - Джед Симънс. Той прави разкопки край Петра със спонсорството на университета „Браун"... - Замълча. Напомни си, че трябва да се придържа към най-главното. - Както и да е. Та един ден се появи онзи ирански историк, който познавал някакъв, който пък познавал Джед.

- Бехруз Шарафи - вметна Райли.

- Точно така - кимна Tec. - Та Шарафи се нуждаеше от помощ при разчитането на някакъв документ. Негов познат го насочил към Джед. Макар че работата на Джед край Петра включваше единствено набатейската история, той всъщност е един от най-големите специалисти в света по въпросите на тамплиерите. Тъкмо затова и аз бях там.

Кардинал Бруньоне хвърли бърз поглед към Райли. Очевидно за него всичко започваше да си идва на мястото.

- Госпожица Чайкин е археолог - обясни на останалите Райли. - По-скоро бивш археолог, днес е известна писателка. Първата ѝ книга беше посветена на тамплиерите.

- Исторически трилър - уточни Tec, забелязвайки реакцията на Бруньоне. Очевадно кардиналът бе добре запознат с въпросния трилър.

- Ако не се лъжа, книгата беше приета много добре - отбеляза той, оглеждайки я внимателно.

- Така беше - кимна с благодарност тя, но и с известно неудобство. Веднага разбра, че Бруньоне е напълно наясно с истината, която се криеше зад художествената измислица. Напомни си, че не е сторила нищо лошо – беше се придържала изцяло към онова, което си бяха обещали с Райли - да не споменават и думица за случилото се в онази страховита буря на гръцкия остров. Ала това не означаваше, че не може да използва нещата, които бе преживяла и които беше открила за тамплиерите, като основа за своя роман.

Кардиналът задържа погледа ѝ за няколко неловки секунди, след което кимна:

- Слушаме ви!

- Оказа се, че Шарафи е открил нещо в Националната библиотека на Истанбул, в старите османски архиви. По онова време живеел в Истанбул. Преместил се там от Техеран и преподавал в тамошния университет. И като експерт по суфизма през свободното си време изучавал документи от онзи период. Впрочем, самият той беше суфи. - Пое си дълбоко дъх, за да се концентрира, и допълни: - Всъщност това било идеалното място за този вид изследвания, защото именно там е започнало всичко - в Турция от XIII век, с Руми и неговите поеми.

- И там е открил нещо, свързано с тамплиерите? - върна я деликатно на темата кардиналът.

- Точно така. Та там Шарафи попаднал на някаква книга със забележителни размери, с изящно изработени кожени корици, от началото на XIV век. Съдържала записките на някакъв пътешественик суфи. Но в кориците ѝ били пъхнати и листове от велен. Те събудили любопитството му. И така, без да казва на никого и без позволение, ги изнесъл от библиотеката. Първото, което го изненадало, бил фактът, че за разлика от самата книга те не били изписани на арабски, а на старогръцки. Преписал няколко изречения и помолил свой колега да му ги преведе. Страниците се оказали изповед на монах, живял в православен византийски манастир в планината Аргей!

Замълча и огледа присъстващите, очаквайки реакцията им. Но като че ли името не предизвика асоциации сред тях. Бесконди се приведе към нея.

- Казвате, че Шарафи е открил изповедта на монах от някакъв византийски манастир. Каква обаче е връзката с тамплиерите?

Tec го изгледа и отговори:

- Огромна.

12

Константинопол, май 1310 г.

- Петстотин хиперперона? Но... това е нечувано! - изломоти френският епископ.

Конрад от Триполи въобще не се трогна. Издържа погледа на стария свещеник с безразличието на човек, минавал през цялата тази процедура стотици пъти, и сви рамене.

- Отче, не смятам, че си струва да се пазарим за няколко златни монети, когато става въпрос за нещо толкова свято!

Седяха на дискретна масичка, скътана в сумрака на една пивница в квартал Галата - генуезката колония на Златния рог. Конрад се знаеше със собственика на пивницата и често извършваше сделките си тук. Кръчмарят му осигуряваше спокойствието, от което се нуждаеше, и пазеше гърба му, когато се стигнеше до препирни. Не че Конрад се нуждаеше от нечия помощ. Беше видял предостатъчно битки, беше пролял предостатъчно кръв, но предпочиташе да държи тази част от своето минало изцяло за себе си.

Позлатената кутия седеше в средата на масата, украсена с флорални мотиви по стените и огромен кръст на капака. Вътрешността ѝ беше покрита с избеляло кадифе, което изглеждаше така, сякаш бе произведено преди векове. Когато Конрад запозна за първи път висшия духовник с мощехранителницата, костите, които тя съхраняваше, бяха увити във велен, носещ печата на Александрийския патриарх. Сега лежаха върху мекото кадифе и старинният им жълтеникав цвят изпъкваше ярко на фона на бургундското червено.

Тънките пръсти на епископа потрепериха, когато се протегнаха, за да докоснат отново костите.

- Наистина свято! Кракът на свети Филип! - въздъхна духовникът с благоговейно блеснали очи. - Петият апостол! - Пръстите му леко прорязаха въздуха, за да направи знака на кръста.

- Продължил е да проповядва до самия си край, макар да е бил разпънат на кръст с главата надолу! - допълни Конрад. - Същински мъченик!

- Но как се сдобихте с тях? - попита епископът.

- Е, хайде, отче! Не сме в изповедалнята, нали? - усмихна се Конрад, приведе се към клиента си и съзаклятнически изрече: - В този град има стотици крипти! Под параклиса на Светата Дева от Фарос, в стените на Главния дворец, в църквата Памакаристос... Ако човек знае къде да търси, ще намери всякакви! Най-свещените от тях, скрити далече от ръцете на грабителите, опустошили града, сега очакват да бъдат извадени на бял свят и да възвърнат предишната си слава! Както всеки наоколо ще ви каже, познавам тези места като дланта си! Но сега трябва да знам - искате ли ги, или не, отче? Защото и други чакат... А и за да се добера до най-великото от всички земни съкровища, аз все пак се нуждая от средства, за да продължа работата си!

- И какво ще да е това велико съкровище? - ококори се алчно епископът.

Конрад се приведе още по-близо до него и прошепна:

- Плащаницата!

Епископът възкликна:

- Плащаницата от Едеса?

- Същата! И мисля, че вече съм много близо до нея!

Ръцете на духовника се разтрепериха.

- Ако някога я откриете, аз бих бил особено щастлив да я купя за нашата катедрала!

Конрад наклони нехайно глава:

- Както и редица мои клиенти. Но не съм много сигурен дали трябва да се разделя с нея. Все пак върху нея е отпечатан образът на нашия Господ Бог Исус Христос!

Устните на стария свещеник вече трепереха. Сбръчканите му пръсти се сплетоха умоляващо.

- Моля ви! Обещайте ми, че ще я дадете на мен! Само ме уведомете, когато се сдобиете с нея! Ще платя пребогато!

- Хайде първо да приключим с тази сделка. А за останалото можем да поговорим после, когато му дойде времето!

Епископът го огледа внимателно и се усмихна. Между тънките му устни се показаха изгнили и изпочупени зъби, които си бяха лика-прилика с костите, които купуваше. Споразумяха се за следващата си среща, когато щеше да стане размяната, след което старецът се изправи и напусна пивницата.

Конрад се усмихна самодоволно, прибра костите и се провикна да му донесат гарафа бира. Загледа се в главната зала, пълна с търговци, аристократи, обикновени люде и проститутки, напиващи се рамо до рамо, смеещи се, подхвърлящи си весели закачки на простонароден италиански - местния говор на Галата.

Каква промяна от аскетизма на предишния му живот като воин монах от Ордена на бедните войници на Христа и Храма на Соломон - тамплиерите.

Усмихна се. Този град се оказа добро място за живеене. Беше го приел и му бе позволил да си създаде нов живот, което не беше лесна работа. Не и след премеждията и нещастията, сполетели него и братята му, не и след като всички те бяха превърнати в преследвани зверове. Но сега нещата бяха потръгнали. С всяка следваща поръчка репутацията му растеше. А най-голяма наслада му доставяше, че трупа богатството си на гърба на онези, които причиниха кончината на неговия орден. Обираше здраво пасмината, заради която в крайна сметка се бе озовал в Константинопол.

Проблемите му започнаха преди близо две десетилетия с падането на Акра през 1291 година - в битката, при която Конрад и неговите братя тамплиери изгубиха последната християнска твърдина в Светите земи и която доведе до масовите арести през 1307 година, ръководени от френския крал и папата, които унищожиха и разграбиха богатствата на ордена. Стотина години по-рано Царицата на всички градове също бе изживяла своя черен миг - през 1204 година, когато армията на папата след близо едногодишна обсада я подложи на поголовна сеч. Улиците на Константинопол потънаха в кръв до глезените. Пожарите изтриха от лицето на земята една трета от сградите. А онова, което оцеля от огнената паст, бе ограбено и изтърбушено. След невиждания погром всеки, който можеше да си го позволи, напусна града. Някогашният световен търговски център и дом на божия представител на земята - императора, Новият Рим, беше превърнат в развалини.

Но завоевателите му не се бяха радвали на успешно владичество. Първият император на Латинската империя - Балдуин, беше заловен от българския цар Калоян по-малко от година след като се бе възкачил на престола. Българите го бяха захвърлили в една пропаст, където, както твърдеше легендата, живял още три дена. Не по-добра бе и съдбата на приемниците му, успели да задържат столицата не повече от пет десетилетия.

Византийският император, превзел обратно града през 1261 година - Михаил VIII, се бе заел да възвърне предишната му слава. Възстановяваше дворци, църкви, улици, болници, училища. Но реалността бързо сложи прът в колелата на амбициите му. И най-вече - оскъдният бюджет. Византийската империя вече не беше някогашната. Владетелите ѝ получаваха само нищожна част от данъците и митническите налози, които някога бяха пълнили императорската хазна. По източните ѝ граници турците не се уморяваха да късат нова плът от и без това раздробената и омаломощена империя. В града непрекъснато прииждаха бегълци от завладените провинции - все люде без пукната пара и без никакви надежди. Настаняваха се в претъпканите гета и по сметищата, превръщайки се в допълнително бреме за изнемощялата икономика.

Хаосът и безредиците бяха добре дошли за Конрад. Анонимността, която му предоставяше градът, за него беше като манна небесна. А и тук човек можеше да направи добри пари, стига да знаеше къде да ги търси - в джобовете на лековерните духовници, които се тълпяха в Константинопол от църквите и катедралите на богатия Запад.

Константинопол може и да бе лишен от всичко по-ценно още преди сто години, но все още продължаваше да е истинска съкровищница на свещени реликви - десетки и стотици, разпръснати из целия град, скрити в многобройните му манастири и църкви. Реликвите бяха невероятно ценни за свещениците от Западна Европа. Всяка църква издигаше неимоверно статута си, ако разполагаше с реликва от Светите земи. Така вярващите нямаше да предприемат дългите и невероятно скъпи поклоннически пътешествия по суша и море, за да видят и дори да докоснат кост на мъченик или треска от Христовия кръст. Именно поради тези причини свещениците се тълпяха в Константинопол.

И точно тук се появяваше Конрад - готов да им опразни кесиите срещу стоките, които предлагаше. В повечето случаи те бяха фалшиви. Но като добър търговец той знаеше, че всичко е в представянето. Инвестирай в правилната опаковка, подготви си хубава история и ето че купувачите ще се редят на опашка за отломък от Трънената корона или фрагмент от робата на Дева Мария.

- Поредният доволен клиент, а? - засмя се кръчмарят, поставяйки на масата му гарафата с бира.

- При мен всички са доволни - ухили се Конрад.

- Бог да те поживи, синко! - кимна възрастният човек и допълни: - Отзад те чака някакъв тип. Май се казва Касим. Рече, че си знаел кой е.

Конрад си наля чаша бира, пресуши я на един дъх, после бутна мощехранителницата към него:

- Ще я наглеждаш, нали? Докато се върна.

Откри мъжа край купчина празни бурета, близо до задния вход на пивницата. С Касим и баща му се бе запознал малко след като пристигна в града. Касим - вечно смръщен млад мъж в началото на двадесетте, нямаше и капчица топлота в очите. Бащата, Мехмед, беше съвсем различна работа - окосмена лоена топка с широко чело, изпъкнали очи и къс, дебел врат. Беше изпечен търговец, който би ти продал нещо, за да го купи миг по-късно от теб на половин цена, като при това те остави с впечатлението, че ти прави огромна услуга. Освен това имаше достъп в средите, от които Конрад се нуждаеше за измамите си, а и не задаваше много въпроси.

- Баща ми има нещо, което може би ще те заинтересува - заяви Касим.

- Да тръгваме тогава - отсече бившият тамплиер, без да подозира, че думите на младия турчин ще преобърнат живота му.

Веднага позна мечовете.

Бяха шест, поставени в ножниците си, подредени на дървена маса в дюкяна на Мехмед. До тях имаше още оръжия, които само потвърдиха предположението му - четири арбалета, две дузини обикновени лъкове и цяла купчина ками и ножове.

Оръжия, които му бяха до болка познати.

Най-много го заинтригуваха мечовете. Макар и скромни на вид, те бяха мощни средства за нападение и отбрана. Брутално ефективни, съвършено изработени, перфектно балансирани, но без нито един от натруфените орнаменти, характерни за благородниците. Тамплиерският меч не можеше да бъде средство за демонстрация на богатство - в крайна сметка воините монаси даваха строг обет за бедност. Той представляваше онова, за което беше предвиден - бойно оръжие. С удобна кръстовидна дръжка и идеално наточено и от двете страни острие, за да разрязва плътта и костите на врага, както и ризницата, която се опитваше да ги запази.

Но всеки тамплиерски меч притежаваше по една отличителна, макар и почти незабележима черта - инициалите на своя собственик, обграждащи равностранния кръст на ордена и намиращи се в горната част на острието.

Инициали, които Конрад автоматично разпозна.

- Къде ги откри?

Интересът му не убегна от зоркия поглед на турчина. По месестото му лице се разля широка усмивка:

- Значи колекцията ми ти харесва, а?

- Ще я взема цялата на цената, която кажеш, при това - без да се пазаря, но при едно условие - искам да знам къде си ги открил!

Мехмед го огледа слисано:

- Но защо?

- Ще ги продаваш ли, или не?

- Добре де, купих ги от едни монаси. Попаднахме на тях в един кервансарай преди три седмици - отстъпи турчинът.

- Къде по-точно?

- На изток, на около седмица път с кон.

- Къде? - настоя Конрад.

- В Кападокия. Близо до град Венеса - промърмори неохотно търговецът.

Мисълта му вече препускаше напред. Заедно с двамата си другари рицари той бе преминал през онзи регион на път за Константинопол. Бяха заобиколили няколко кервансарая - големи търговски центрове, разположени по целия Път на коприната, построени от султаните на селджукските турци и предназначени да поощряват и защитават търговията, която течеше по маршрута на камилите от далечен Китай през Персия, та чак до Европа.

- Там ли е техният манастир?

- Не. Казаха, че манастирът им е високо в планините - отговори Мехмед. - Купуваха провизии за обителта си. Продаваха всичко, което можеха. Разправяха, че сланата убила онова, което студът не успял. Както и да е. Надали смяташ да ходиш чак дотам, нали?

- Защо не?

- Опасна територия е, особено за франк като теб. Ще трябва да прекосиш половин дузина бейлици, а освен това рискуваш да попаднеш и на мародерстващите орди на газите.

Конрад знаеше, че търговецът е прав. От падането на Селджукския султанат целият регион на изток от Константинопол беше превърнат в мозайка от независими бейлици - емирати, управлявани от бейове. Бейските армии изобилстваха от наемници гази - войници на вярата. Те бяха безмилостни бойци, налагащи исляма със силата на ятагана, и държаха здраво земите, които контролираха. Преди Конрад и братята му едва успяха да се промъкнат покрай тях незабелязани. А сега би било невъзможно - на открито, разпитвайки за манастир, който вероятно не искаше да бъде открит.

- Ние обаче без проблеми ще стигнем дотам - продължи търговецът със самодоволна усмивка. - Ще те преоблечем с наши дрехи.

Конрад го огледа. Явно турчинът беше надушил келепира.

- Колко ще струва?

- Зависи какво търсиш - отговори Мехмед.

- Искам да проведа един разговор.

Не такъв бе отговорът, който очакваше търговецът. Но не си въобразяваше, че Конрад ще му каже цялата истина. Сви рамене, плъзна месестата си ръка по мечовете и отсече:

- В такъв случай двойна цена на всички тези прекрасни стоки!

Както беше казал и епископът, цената беше нечувана. Но в крайна сметка фалшивите мъченически кости щяха да я компенсират.

Освен това беше за благородна кауза.

Най-благородната от всички.

Увиха мечовете и камите в торба от зебло, която Конрад завърза за седлото. И тъкмо се отдалечаваше от дюкяна, когато се сблъска с нея.

Сестрата на Касим - Майсун.

След всички онези години на целомъдрие в укрепленията на Светите земи сега, когато вече живееше сред жените, той бе запазил благоразумна дистанция от тях. Ала нещо у това момиче караше сърцето му да се разтупти. Тя беше зашеметяващо красива - висока, грациозна, с блестящи тюркоазени очи, безупречна медна кожа и водопад от пищни заоблености, които го подканяха игриво изпод дългата тъмна роба.

Когато тя се насочи към него, той дръпна юздите, задържайки жребеца си точно толкова, колкото да удължи момента. Очите им се срещнаха. При това не за първи път. И точно както и преди, и сега тя не ги извърна. Прикова енигматичния си поглед върху него, запалвайки пожар в изтерзаната му душа. При досегашните им срещи двамата бяха разменили само няколко задължителни любезности. Защото около тях винаги присъстваха баща ѝ или брат ѝ, а тя винаги бързаше да се оттегли.

Касим беше особено ревностен към нея - цялото му излъчване говореше за силно собственическо чувство, на което тя безропотно се подчиняваше. Веднъж Конрад бе забелязал синини под едното ѝ око, но така и не разбра кой ги е причинил. Никога не го оставяха насаме с нея, никога не бе имал възможността да поговори с момичето така, както би искал. Знаеше, че и тази среща няма да бъде по-различна, намираха се само на няколко крачки от дюкяна на баща ѝ. Единственото, което можеше да стори, бе да ѝ кимне благовъзпитано.

Устоя на изкушението да се обърне и да продължи да я гледа. Срита коня си в лек тръс и пое напред. Но не бе в състояние да мисли за нищо друго. И преди се бе изправял пред този вътрешен конфликт, и все така не се бе научил как да се справя с него. Съвсем доскоро целият му живот беше събран в една дума - саможертва. Беше го дарил на един строг монашески орден, давайки обет да се подчинява на правилата му без колебание.

Но всичко това бе далече в миналото.

Орденът вече не съществуваше.

И той вече беше обикновен гражданин, освободен от ограниченията на предишния си живот. Въпреки това се чувстваше като приклещен между два свята и засега му бе все така трудно да приеме новооткритата си свобода. А и не беше сигурен, че ще може да се съпротивлява още дълго.

Което породи още по-голям смут в душата му - сега, когато миналото, което смяташе, че е оставил зад гърба си, бе протегнало отново ръка, за да го стисне за гърлото.

- Всичко свърши, Конрад - каза Хектор от Монфорт. - Знаеш какво сториха онези копелета в Париж! Доколкото ни е известно, братята ни вече са изгорели по кладите.

Седяха с кръстосани крака около малкия огън в разрушената стара къща, която бе изгубила отдавна и покрива, и стопаните си. Трима бивши братя по оръжие, трима съсипани мъже, които бяха избегнали на косъм несправедливата заповед за арест и сега бяха дошли в тази чужда земя.

Конрад, Хектор и Мигел от Тортоса.

Новините, които получиха няколко седмици по-рано, бяха отчайващи. През февруари над шестстотин от техните братя, арестувани във Франция, решили да се откажат от признанията си, за да защитят ордена от безумните обвинения на краля. Смел, но и обречен ход - отричайки се от признанията си, те се превръщаха моментално в прегрешили еретици, които задължително се наказваха със смърт чрез изгаряне на клада. И ето че през май само в Париж бяха изгорени петдесет и четирима от тях. За останалите кладите бяха издигнати по цяла Франция. Стотици други очакваха своя ред.

- Трябва да се опитаме да ги спасим! - възкликна Конрад. - Трябва да спасим нашия орден!

- Вече няма какво да се спасява! - възрази му Мигел, подхвърляйки един от мечовете обратно върху купчината ножници и ножове, която Конрад беше донесъл. - Още след падането на Акра и потъването на галерата „Фалкън Темпъл" орденът ни умря и беше погребан!

- В такъв случай ще го съживим! - не се предаваше Конрад. - Чуйте ме! Ако успеем да си върнем онова, което Еверард и хората му изгубиха, ще съживим ордена!

Хектор и Мигел се спогледаха, все още неспособни да осмислят онова, което Конрад им беше казал тази вечер, когато им показа оръжията. Като един от любимците на Великия магистър, Конрад бе сред малцината, запознати с истинската история на Ордена на тамплиерите. Той много добре знаеше с каква задача са били натоварени Еверард от Тира и хората му през 1203 година. И сега я разказа на Мигел и Хектор.

- Братко, бъди реалист! - въздъхна Мигел. - Какво могат да сторят трима мъже срещу френския крал и папата? Още преди да отроним и думица, ще ни качат на кладата!

- Не разбирате ли, че столетия наред именно това съкровище е поставяло на колене папи и крале?! Ние бихме могли да сторим същото! Да съградим наново онова, което имахме, и да продължим делото им!

Загледа се в своите събратя. Бяха изминали близо двадесет години, откакто отбраняваха Акра. Бяха по-стари, по-тежки и по-бавни в резултат на безгрижния напоследък живот. В душата на Конрад се зароди съмнение. Може би това, което искаше от тях, бе твърде много - доброволна саможертва заради нещо, чийто изход въобще не беше сигурен.

- Бихме могли да останем и тук, да обърнем гръб на миналото и да продължим да живеем като другите - продължи той. - Но бихме могли и да си припомним обета, който сме дали. И всички онези, които пожертваха живота си, и да докажем, че не са загинали напразно! Тук изобщо няма място за избор! Налага се да опитаме! - Протегна ръка и грабна един от мечовете. - Тези мечове можеха да попаднат в ръцете на който и да е търговец по тези земи. Но не стана така! Те ни откриха! Нямаме право да пренебрегнем техния зов! Нашите братя ни зоват от гробовете си! Не ми казвайте, че ще останете глухи за молбата им!

Погледна към Хектор. Французинът се взря замислено в него и бавно кимна. После се обърна към Мигел. Испанецът въздъхна, засмя се тихичко и също кимна.

Поеха на път четири дена по-късно - Конрад, Хектор и Мигел, Мехмед и синът му, както и още четирима мъже - допълнителна мускулна сила.

За огромно изумление на търговеца Конрад не беше на кон. За разлика от Хектор и Мигел, които бяха яхнали жребците си, той караше стара и раздрънкана каруца.

- Не спомена нищо за нея - заяви турчинът. - Ще ни позабави.

- Което ще има последствия за цената, за която се договорихме, така ли?

Търговецът го изгледа с престорена обида:

- Някога да съм те лъгал за нещо?

- О, ти си самата добродетел, няма що! - изсумтя Конрад. - Хайде, казвай новата си цена и да потегляме!

Не след дълго вече излизаха от града, огрени от лъчите на изгряващото слънце. Ден по-късно напуснаха територията на Византия и навлязоха в земите, контролирани от различни бейове.

Вражеска територия.

По настояване на търговеца рицарите бяха облечени в мюсюлмански тъмни роби, туники и тюрбани, наполовина скриващи лицата им. Бяха препасали ятагани, а не мечове.

Маскарадът се оказа успешен. Мехмед успя да ги прекара по живо, по здраво покрай две банди мародерстващи гази. Така, след осем дена усилна езда, стигнаха Сари Хан - огромна, широка и ниска каменна постройка без никакви отвори по стените си, с изключение на богато декорирания портал.

За съжаление намирането на манастира не се оказа толкова лесно, колкото влизането в хана. Нито водачите на кервани, нито самият ханджия бяха чували за него. Продължиха напред и разпитаха в още няколко кервансарая, но без успех. Дните се нижеха, докато накрая съдбата ги възнагради за упоритостта - попаднаха на монах от местна кападокийска скална църква, който знаеше за манастира.

Въпреки не особено ясните му указания, най-сетне го откриха - десетина стаички, скътани в скалния скут, далече от светската суета.

Конрад помоли Мехмед да го придружи, за да огледат мястото. Оставиха конете и каруцата при останалите и изпълзяха на една скална тераса. Заеха позиция зад огромен камък, за да наблюдават необезпокоявани и да разгледат по-добре монасите, когато излязат от своята обител.

Не след дълго Мехмед разпозна единия от монасите, които му бяха продали мечовете. Оттук нататък тамплиерът трябваше да продължи сам. Върнаха се при групата. Конрад яхна коня си и пое към манастира.

Докато стигне до него, монасите вече се бяха скупчили пред входа и го очакваха. Насред настъпилата тишина напред пристъпи игуменът - отец Никодим. Старецът изгледа с любопитство странника и го покани вътре.

Седнаха на голямата маса в трапезарията, заобиколени от петима монаси. След като прие предложената чаша вода, Конрад реши да не си губи времето в празни приказки. Представи се с истинското си име и спомена, че идва от Константинопол.

- Отче, тук съм заради нещо, което неотдавна сте продали.

- И какво е то?

- Няколко тамплиерски меча.

Думите му свариха игумена неподготвен. Конрад забеляза издайническите знаци на притеснението - примигването, потреперващите пръсти. Монасите прекарваха по-голямата част от живота си в уединение, далече от всякакви социални контакти. Поради което не бяха особено добре обиграни в изкуството на заблудата. Не толкова очевидна обаче бе причината, породила реакциите на стареца.

- Знаете за кои мечове говоря, нали? Искам да разбера как сте попаднали на тях!

- И защо ви е да знаете, ако мога да попитам?

- Защото са принадлежали на моите братя!

Конрад извади тамплиерския си меч и го постави внимателно на масата, между себе си и игумена. Почука с пръст върху гравираните букви в горната част на острието и кимна.

Игуменът се приведе, за да погледне. Конрад показваше равностранния кръст. Бръчките по съсухреното лице на игумена внезапно се увеличиха.

- Как са се оказали във ваши ръце? - отново попита Конрад.

- Аз... не съм сигурен. От години седяха в един от складовете. Заради студа и влагата ни беше трудно да отгледаме нещо, затова се наложи да продадем каквото имаме. А както сам виждате, друго тук надали става за продажба.

- Излиза, че нямате представа как са се озовали в манастира. Но нали хроникирате всички събития в обителта.

- Разбира се! - възкликна изненадано отец Никодим. - Но защо?

- Бих искал да погледна хрониките ви от онзи период.

Примигванията му зачестиха.

- Нашите хроники са... те са лични документи и... Не съм сигурен, че разбирате...

- О, напротив! Отлично разбирам! Но въпреки това настоявам да ги видя! Тези мои братя изчезнаха! Следата им води към вашия манастир. Надявам се, разбирате причината за моята настойчивост! - Очите на монаха се стрелкаха наляво-надясно. Очевидно не смееше да погледне своя гост.

Конрад изгледа безизразните лица на останалите монаси. Повечето от тях бяха млади и слаби, с изпити лица и бледа кожа. Всички го съзерцаваха с присвити очи и стиснати устни, леко поклащаха главите си.

- Кой сред вас е хронистът?

Един от монасите колебливо пристъпи напред.

- И вие нямате никаква представа за подобно събитие, така ли? - попита Конрад.

- Никаква - поклати глава той.

- Е, значи ме чака четене!

Игуменът си пое дълбоко дъх и неохотно кимна. Заръча на хрониста да отведе госта в скрипториума.

- След малко ще дойда при вас - рече им. - Изглеждате уморен и бледен, братко Конрад. Сигурен съм, че малко храна няма да ви се отрази зле.

Огромни свещници с по десет свещи украсяваха стените на скрипториума и осветяваха масите и задушните с книги рафтове. Хронистът се насочи към дъното на залата, огледа подредените сборници с ръкописи и накрая измъкна два тома. Постави ги на леко наклоненото писалище и покани Конрад да ги огледа.

Рицарят приседна и започна да търси съответната дата.

Знаеше, че Еверард и хората му са напуснали Тортоса в началото на лятото през 1203 година. Все още прелистваше крехките страници от велен, когато се появи игуменът, следван от верния си антураж млади послушници. В едната си ръка старецът носеше чиния със сирене и комат хляб, а в другата държеше чаша.

Постави чашата и чинията на равната дъска встрани от писалището и отбеляза:

- Не е много, но е единственото, което можем да ви предложим.

- Достатъчно е. Благодаря, отче!

Отчупи си мъничко от хляба и го постави в устата си, след което вдигна чашата. Беше пълна с гореща, златиста напитка. Конрад я подуши - нещо, което не беше пил досега.

- Това е анасон. Отглеждаме го тук.

Конрад поднесе чашата към устата си. И когато горещият ръб докосна устните му, очите му се впиха в очите на игумена. И някъде в дълбините на съзнанието му звънна аларма. Нещо не беше наред. Този човек беше прекалено напрегнат. Дългите години сред измами и предателства в Светите земи бяха изострили сетивата на Конрад и го бяха научили да очаква удари в гърба от всички посоки. Животът под друго име в непозната страна бе изострил тези сетива още повече. И сега те го предупреждаваха, че онова, което смяташе за немислимо, изглеждаше напълно възможно.

Задържа чашата опряна до устните си и без да отпива от нея, плъзна поглед по лицето на игумена.

- Честно да ви кажа, отче, вие също изглеждате доста бледен. Мисля, че топлата напитка е по-подходяща за вас!

И протегна ръка, предлагайки му чашата.

- О, не! - отдръпна се уплашено игуменът. - Моля ви, това е за вас! Ние ще ядем след края на работния ни ден!

Със стоманен поглед Конрад се приближи до монаха и поднесе чашата към устните му.

- Пийте! - изрече сурово тамплиерът.

Ръката на игумена се разтресе. Част от напитката се разля по земята. Монахът затвори очи. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще отпие, когато ръката му внезапно се скова и изпусна чашата, която се разби върху каменния под.

Без да откъсва очи от игумена, Конрад извади камата си, постави я нехайно на писалището и изрече:

- Пак питам - как всъщност мечовете са се озовали при вас?

- Мисля, че съвместната ни работа приключи - заяви Конрад на търговеца, подавайки му кесията. - Оттук нататък ще се справим и сами.

Мехмед огледна алчно златните монети в кесията, след което стегна връзките ѝ, втъкна я в пояса си и отбеляза:

- Пътят до Константинопол е дългичък. А тези територии са опасни. Газите са навсякъде.

- Ще се оправим! - повтори Конрад. - Няма да се връщаме в Константинопол.

- В такъв случай - безопасен път! - пожела им Мехмед.

- Да разбирам ли, че си намерил нещо? - обади се Хектор.

- Да, братко - отговори Конрад, без да откъсва очи от шестимата турци, отдалечаващи се в планината.

Отец Никодим седеше на работната маса на манастирския хронист и с всеки следващ ред, който пишеше, му ставаше все по-зле. Тежестта на товара, който беше поел, замъгляваше разума му. Трудно подбираше подходящите думи. Но знаеше, че е длъжен да го направи. Нямаше връщане назад.

„Трябваше да ги изгорим - каза си той сега. - Трябваше да ги изгорим, при това много отдавна!" Беше мислил често по този въпрос през изминалите години. И друг път му беше хрумвало да го направи. Даже на два пъти беше на крачка от съдбоносното решение. Ала подобно на всичките си предшественици, и той не можа да събере сили и не посмя да го стори от страх да не прегреши и да си въвлече на главата божия гняв.

Усещаше тежките погледи на послушниците, събрали се около него, но не можеше да събере сили да вдигне очи към тях. Съсредоточи се върху листовете от велен и се постара да удържи спокойна ръката си, докато плъзгаше перото по тях.

„Предадох моята Църква - написа игуменът Никодим. - Предадох нашата Църква и нашия Господ Бог, и заради това предателство за мен няма опрощение. Страхувам се, че рицарят Конрад и неговите братя тамплиери подпечатаха съдбата ни. Сега бродят по земята, запътили се към крепостта Корикос, натоварени с ръкописите на дявола, сътворени от собствената му ръка с помощта на отрова, извлечена от бездните на ада, чието прокълнато съществувание е унищожителна заплаха за скалата, върху която се крепи нашият свят. Не бих търсил нито прошка, нито милост за нашия провал. Единственото, което мога да предложа, е този простичък акт, за да спася небесния ни баща от грижите за нещастните ни души."

Прочете наново написаното с уморени и насълзени очи. Когато завърши, остави перото до себе си и едва тогава намери сили да погледне монасите, насъбрали се около него.

Всички го съзерцаваха мълчаливо.

Лицата им бяха по-изпити и бледи отвсякога, устните и ръцете им трепереха.

Пред всеки от тях бе поставена обикновена пръстена чаша.

Игуменът срещна очите на всеки от тях. В неговите се четеше безнадеждност. След това им даде знак и вдигна бавно чашата си.

На свой ред и монасите вдигнаха своите.

Игуменът пак кимна.

13

Ватиканът. В наши дни

В стаята се възцари тягостна тишина.

Tec не можеше да прецени дали да продължи. Особено притеснени от разказа ѝ бяха кардинал Бруньоне и монсеньор Бесконди. Райли също изглеждаше озадачен.

- Излиза, че първата група тамплиери са разполагали с нещо, заради което монасите са ги убили. Сто години по-късно други трима тамплиери случайно напипват изгубената следа на изчезналите си другари, появяват се внезапно в манастира и си прибират стоката, а монасите са толкова уплашени, че са принудени да се самоубият?!

- Така твърди писмото на отец Никодим - потвърди Tec.

- Измамникът, който е дошъл тук с агент Райли - намеси се Тилдън. - Кой е той?

- Нямам представа - отговори Tec. - Шарафи също не знаеше кой е. След като открил изповедта, Шарафи осъзнал, че е попаднал на нещо голямо. И решил да разрови историята, надявайки се в крайна сметка да открие какво се е случило с онези тамплиери и какво са взели от манастира. Прекарвал много време в библиотеката, търсейки някакви насоки. Пътешественикът суфи не споменавал нищо за изповедта, която скрил в кориците на дневника си. Според Шарафи той също е бил не по-малко уплашен от него самия. И все пак дневникът му е съдържал подробно описание на местностите, покрай които е преминал, а това все пак е било добра отправна точка, макар че, както всички знаем, имената на местата и природните ориентири са претърпели съществени промени през вековете.

Затова се заел да огледа областта, през която е преминал този суфи - областта около планината Аргей, която днес се нарича по друг начин. Разпитвал хората с надеждата да открие останките на скалния манастир, но непрекъснато удрял на камък. Областта, която обходил, се оказала слабо населена. Не открил и името на Конрад в хрониките, до които имал достъп. И преди около два месеца вече бил готов да се предаде, когато внезапно при него се появил този човек. Знаел всичко за находката му. Казал му, че иска да открие ръкописите, за които пише монахът. И заплашил него и семейството му.

Тук Tec погледна към Райли, който ѝ кимна окуражаващо.

- Шарафи беше... ужасен. Онзи мъж му показал отрязаната глава на любимата учителка на дъщерята на професора. Отрязал ѝ главата ей така, за да докаже колко е сериозен.

Всички в стаята настръхнаха.

- Как този тип е разбрал върху какво работи Шарафи? - попита Райли. - Зададох този въпрос и на измамника в таксито от аерогарата насам, когато си мислех, че е истинският Шарафи, а той заяви, че не е казвал на никого за това.

- Ние също го питахме - поясни Tec. - И той ни каза, че е неговият асистент в университета. Той е единственият, който е знаел върху какво работи. И когато Шарафи го попитал, той изобщо не отрекъл. Дори се скарал на професора си, че сам не е докладвал за откритието, защото това било негов дълг.

- Какъв е този асистент?

- От Иран.

- А самият убиец? Шарафи каза ли нещо за него?

- Каза, че също е от Иран.

- Защо е бил толкова сигурен? - изгледа я Райли.

- Просто каза, че е от Иран. Не останах с впечатлението, че има съмнения по този въпрос.

Сслед всичко случило се до момента, Райли не бе изненадан. И без това вече му намирисваше на някоя разузнавателна агенция, която изобщо не си поплюваше. Което не вещаеше нищо добро.

- Та тогава Шарафи - продължи Tec - решил да потърси помощта на експерт по въпросите на тамплиерите.

- Затова е заминал за Йордания - намеси се Дъг Тилдън. - Да се консултира с вашия приятел Симънс.

Tec обясни:

- Когато се появи при нас, изглеждаше съсипан. Първоначално се опитваше да го крие. Не ни разказа всичко. Каза само, че е работел върху някакво изследване, че се е опитвал да хване следите на някакъв рицар на име Конрад, за когото последните сведения са от Константинопол през 1310 година.

- Но нали всички тамплиери са били арестувани още през 1307 година? - изуми се Райли.

- Да, заповедите за арест са от октомври 1307 година. Но някои са успели да се измъкнат. Например мнозина от френските тамплиери се озовали в Испания и Португалия, където местните монашески ордени били относително добре пазени от местните крале. Там сменили имената си, за да избегнат разпознаването, когато инквизиторите на папата започнали да ги търсят. А на изток тамплиерите изгубили базите си в Светите земи много преди това. Акра пада през 1291 година, нали? Последният тамплиерски бастион по онези места остава един малък остров на запад от сирийските брегове - Арвад. През 1303 година обаче биват изритани и оттам. Оцелелите се озовават в Кипър, където си навличат редица неприятности, защото помагат на брата на краля да го свали от трона. И когато законният крал си възвръща трона, заповядва четиримата водачи на заговора да бъдат екзекутирани. Останалите изпраща в изгнание. Оттогава насам не разполагаме с почти никакви сведения за тях.

- Значи Конрад вероятно е от малцината бегълци - обобщи ситуацията Райли.

- Така предположи и Джед - потвърди Tec. - Провери всички данни от периода. И откри сведения за рицар на име Конрад, свързани с времето до ареста му в Кипър. Оттам нататък следата му изстива. Вероятно той и другарите му са се насочили към големи градове като Антиохия или Константинопол. И когато чу това, Шарафи се пречупи. Разказа ни какво всъщност става. Джед реши да стори всичко по силите си, за да му помогне. Аз също бях съгласна с него. Защото тук не ставаше въпрос за някакво си скучно академично проучване.

На всички ни стана ясно, че онзи тип, който беше хванал Бехруз Шарафи, за нищо на света не би се примирил с неуспех. Шарафи се бе поболял от притеснение, че онзи може да стори нещо с жена му или дъщеря му. Затова се налагаше да намерим нещо. И когато Джед удари на камък с хрониките, с които разполагаше, ни спомена за Регистъра. Той знаеше за него, беше сигурен, че съществува. Каза ни, че се пази във Ватикана. Но освен това беше сигурен, че никой няма да ни позволи да го видим.

Тук Tec замълча с надеждата някой да каже нещо.

Райли се обърна към кардинала и го попита:

- Вярно ли е?

Бруньоне сви рамене и промърмори:

- Да.

- И защо? - настоя агентът.

Мауро Бруньоне погледна недоверчиво към Tec, а после и към Райли:

- Нашите архиви са пълни с всевъзможни документи. Голяма част от тях биха могли да се интерпретират погрешно или да се изопачат. Затова достъпът до тях е ограничен.

- Какво представлява Регистърът?

Бруньоне кимна към монсеньор Бесконди, който пое щафетата:

- Това е изчерпателна хроника за ареста на тамплиерите и за разпускането на техния орден. Съдържа подробни описания на всичко, което инквизиторите са открили, списъци на хората, с които са говорили. Имената на всички членове на ордена от Великия магистър до най-низшия войник, какво е станало с тях, къде е настъпил краят им, кой какво е казал, кой е оживял, кой е умрял... Списък със собствеността на ордена, имуществата му в Европа и Леванта, съдържанието на библиотеките им... Въобще всичко.

- Значи Симънс е бил прав. Знаел е, че ако изобщо съществува някаква следа за Конрад, то тя би могла да бъде открита там.

- Така е - съгласи се Бесконди.

Райли забеляза, че архиварят поглежда към кардинала. Между двамата се проведе безмълвна размяна на реплики, при което кардиналът отвърна на архиваря с почти незабележимо кимване. Бесконди му отговори по същия начин.

Райли насочи вниманието си отново към Tec:

- А ти някъде по това време ми се обади.

- Много съжалявам - поклати глава тя. - Просто... ти си единственият мой познат, който би могъл да вкара Шарафи в архивите на Ватикана, за да огледа Регистъра. Не бях убедена, че трябва да ти се обаждам, двамата с Джед тъкмо спорехме, когато... внезапно се появи онзи тип с пистолет в ръка, подкара ни към микробуса си и ни откара в някакво мазе, не знам къде беше. Прикова ни към радиаторите с белезници. Шарафи вече беше там. И в съзнанието ми изплуваха всякакви ужасни сцени - отрязаната глава на учителката, на заложниците в Бейрут и Ирак... После той ме накара да ти се обадя.

- Но как е узнал за всичко това?

- Може би ни е подслушвал. Сигурно е поставил микрофон в кабинета на Джед.

Райли се замисли и изрече бавно:

- Този тип, който и да е той, очевидно разполага със сериозни ресурси. Появява се внезапно в Истанбул и за добро утро убива една невинна жена, за да мотивира Шарафи. После тръгва незабелязано след него към Йордания и някак си успява да научи какво си говорите вие със Симънс. После отвлича и трима ви и ви прехвърля в Рим. После има наглостта да се срещне с мен на аерогарата, да ми пробута историята си и да ме накара да го доведа тук, за да открадне Регистъра, като оставя две коли бомби ей така, за всеки случай... Този тип има достъп до средства, които му позволяват да пътува навсякъде, където си поиска, достъп до експлозиви, детонатори и коли. И е абсолютно хладнокръвен. - Огледа присъстващите и отсече: - Следователно именно той трябва да бъде главната ни цел. Ако искаме да имаме поне някакви шансове да го хванем, трябва да си подсигурим същите ресурси!

Джани Делпиеро моментално настръхна.

- О, ние непременно ще го изправим пред правосъдието! Но смятам, че вие също имате за какво да отговаряте! Май забравихте, че сте му съучастник!

- Нищо не съм забравил! - сряза го Райли. - Но надали някой иска да хване този тип повече от мен!

- Очевидно не съм се изразил правилно - изсъска главното ченге на Ватикана. - Ще повдигнем обвинения срещу вас! Именно вие го доведохте във Ватикана! Ако не бяхте го сторили, той нямаше да стигне до архивите, нямаше да му се налага да детонира бомби и...

- И си въобразявате, че с това щеше да се свърши, така ли? - контрира го Райли. - Мислите, че ако нямаше възможност да се добере до Ватикана, той щеше да се прибере по живо, по здраво? Вие майтап ли си правите с мен? Нали видяхте как действа! Ако аз не го бях вкарал тук, щеше да намери друг начин! Не мога да кажа как, но съм сигурен, че щеше да се добере до монсеньор Бесконди! Вероятно с още една отрязана глава - за да покаже колко е сериозен!

- Вие сте упоили монсеньора! - изръмжа Делпиеро. - И помогнахте на бомбаджията да избяга!

- Но това беше, преди да разбера, че именно той е бомбаджията и че дори съществува бомба! - побесня Райли. - Просто направих онова, което беше необходимо, за да му осигуря проклетата книга и да спася заложниците! Защо се правите, че не разбирате?! Я ми кажете как щяхте да реагирате, ако ви бях казал, че онзи тип иска достъп до Регистъра на тамплиерите? Щяхте ли да го оставите просто да влезе в Тайния архив и да го види? Или първо щяхте да се уверите кой точно е той и защо иска да го види?

Този въпрос очевидно затрудни главния инспектор. Той погледна към кардинала и архиваря, които обаче изглеждаха не по-малко притеснени.

- Е? - Райли ги огледа свирепо и тримата.

Агентът изтри потта от челото си, постара се да овладее гнева си и продължи с по-спокоен, но все така твърд глас:

- Вижте какво, може би смятате, че съм сгрешил, че е трябвало да постъпя различно. И може би сте прави. Но когато бях изправен пред онази дилема, просто не видях друг изход. Нямам нищо против да си понеса вината за стореното. Но само след като онзи тип е в затвора или в моргата. Дотогава трябва да бъда част от преследването! И искам помощ за залавянето му!

Делпиеро го погледна в очите и саркастично се усмихна:

- Похвално от ваша страна, агент Райли. Но вече обсъдихме въпроса с вашите началници и те са съгласни с нас.

Райли проследи погледа на инспектора към Тилдън, който му отговори със свиване на рамене, означаващо: „Че ти какво очакваше?!"

- Присъствието ти тук не е било свързано със задача на Бюрото. И което е още по-лошо, не ни информира за истинската си цел! А това не се възприе много добре от началството в Щатите. Мисля, че докато трае разследването на ватиканските и италианските власти, ти трябва да се считаш за отстранен.

- Нямате право да ме изолирате! - развика се Райли. - Този тип вече ме въвлече в тази история!

Огледа се за подкрепа и забеляза, че кардинал Бруньоне го наблюдава внимателно.

Тилдън разпери безпомощно ръце:

- Съжалявам, но засега така стоят нещата.

- Но това е истинска лудост! - скочи на крака Райли. - Налага се да действаме бързо! Да обработим веднага местопрестъплението! Да анализираме бомбата! Да вземем отпечатъци от колите, от архивите и да разгледаме записите от камерите! Трябва да пуснем съобщение до всички пристанища, да се свържем с Интерпол! - Впи очи в Делпиеро и допълни: - Не си режете сами клона, на който седите! Знам, че сте бесни. Аз също съм бесен! Но освен това мога и да помогна, така и така съм тук! Можете да използвате и други ресурси на ФБР, ала надали можете да си позволите да чакате, докато решат кого да изпратят! Дотогава този тип ще бъде в другия край на света!

Молбата му като че ли не впечатли главния инспектор на Ватикана. Обаче три стола по-нататък кардинал Бруньоне прочисти гърло, за да привлече вниманието на присъстващите, и се изправи.

- Предлагам да не избързваме с решенията - отсече властно той, поглеждайки Делпиеро. После се обърна към Райли: - Агент Райли, ще ме изпратите ли?

Делпиеро се развика:

- Ваше Високопреосвещенство.... моля за извинение, но.... Какво правите? Мястото на този човек е в ареста!

Бруньоне се усмихна и махна небрежно с ръка - простичък жест, но излъчващ огромен авторитет.

- Успокойте се!

Това беше напълно достатъчно, за да озапти главното ченге на Ватикана.

Райли погледна неуверено към Тилдън и Делпиеро, а след това последва кардинала.

14

Райли вървеше до държавния секретар през площад „Санта Марта". Отдавна минаваше пладне и слънцето прежуряше. На петдесет метра вдясно от тях се виждаше задната част на катедралата „Свети Петър", извисяваща се високо в небето. От черния облак на бомбата бяха останали само няколко тънки ленти дим, но самият площад, обикновено пълен с коли, автобуси и туристи, беше пуст. Въпреки че втората бомба бе обезвредена, Ватиканът приличаше на призрачен град. И това накара Райли да се почувства още по-зле.

Кардиналът крачеше мълчаливо, с ръце на гърба. По някое време, без да се обръща към Райли, изрече:

- След последната ви визита тук нямахме възможност да говорим. Кога беше това? Преди три години?

- Точно така.

Бруньоне отново потъна в мислите си.

- Изпитанието не е било от най-приятните за вас, нали? - обади се внезапно той. - Въпросите, които имахте, отговорите, които получихте... И след всичко това да попаднете в онази буря...

В главата му нахлуха спомени. Макар и три години по-късно, все още усещаше вкуса на солената морска вода в устата си. Прекара часове наред на един импровизиран сал, отдалечен на километри от най-близкия гръцки остров. Но далеч по-силни бяха тръпките от думите, които кардиналът му бе казал, когато се върнаха: „Опасявам се, че онова, от което се страхувате, е истина." Това напомни на Райли, че все пак не е получил категоричен отговор на въпроса си.

Спомняше си как стоеше на онази скала заедно с Tec и безпомощно наблюдаваше как парчетата пергамент потъват в мощния водовъртеж, лишавайки го от възможността да разбере дали са били истински.

- Днес също не беше много приятно - отвърна Райли. - Не знам защо, но посещенията ми тук са все...

- Тук е съсредоточена огромна власт, агент Райли. А където има власт, винаги има и конфликти. Все се канех да ви питам... Когато се запознахме, бяхте ревностен католик. Продължавате ли да ходите на литургия?

- Не съвсем. През свободните си недели помагам на отец Браг за детския отбор по софтбол, но с това връзките ми с църквата се изчерпват.

- Мога ли да попитам защо?

- Оттогава насам прочетох доста неща... Мислих много и... Вероятно вече не се чувствам толкова удобно с идеята за институционализираната религия, колкото някога.

Мауро Бруньоне се замисли, зареял поглед напред. Никой от тях не каза и думица, докато навлизаха в южния сектор на катедралата.

Райли никога досега не бе стъпвал в огромната базилика и гледката, която се разкри пред очите му, го накара да онемее. Едва сега осъзна защо считат тази църква за най-величественото произведение на архитектурата на цялата планета. Вляво зърна папския олтар на Бернини с колоните от житни класове и изобилието от балдахин, който сякаш се губеше под гигантския купол над него.

През високите прозорци нахлуваха снопове светлина, които обгръщаха църквата в неземно сияние. Тя като че ли разпали у него някаква искра, която през последните няколко години бе изгаснала.

Кардиналът забеляза ефекта върху своя гост, затова поспря за момент, за да му даде възможност да разгледа.

- Май никога досега не ви е оставало време, за да се насладите на красотите на Ватикана?

- Така е, няма да остане и този път - промърмори Райли и добави: - Ваше Високопреосвещенство, трябва да знам нещо!

- Интересува ви какво е имало в онези сандъци? - невъзмутимо го попита кардиналът.

- Да.

- Ако е онова, което си мисля, че е... Ще се окаже още по-страшно за нас дори и от съкровището, което преследваше Ванс при предишното ви разследване. - Направи кратка пауза и продължи: - След всичко, което се случи днес, вече има ли някакво значение?

- Всъщност не - сви рамене Райли. - Но все пак би било полезно да знаем. Вероятно така ще открием по-лесно и иранеца.

Бруньоне кимна, обмисляйки молбата му. После изрече:

- Изслушах внимателно какво казахте в жандармерията. И макар да не одобрявам действията ви, все пак разбирам, че сте се намирали в извънредно трудно положение. А истината е, че ние сме ви задължени. Преди три години вие ни направихте голяма услуга, която, както разбирам, ви е създала доста проблеми. Но въпреки съмненията си вие останахте верен на принципите си и изложихте живота си на опасност заради нас, а това не е нещо, което всеки би направил!

Райли изтръпна от срам. Казаното от кардинала беше отчасти вярно, но той не знаеше цялата истина.

След завръщането си от Гърция двамата с Tec се договориха да разкажат една леко редактирана версия на случилото се. На практика бяха излъгали. Бяха казали на началниците от ФБР и на представителя на Ватикана в Ню Йорк, че в бурята са загинали всички участници в мисията, с изключение на тях двамата, както и че останките на потъналия кораб „Фалкън Темпъл" не са били открити. Обещаха да не говорят пред никого за онова, което бяха преживели след нападението в музея „Метрополитън", когато четирима ездачи, облечени като тамплиери, бяха нахлули при тържественото откриване на изложбата със съкровища на Ватикана и бяха задигнали старинния декодер. И с това всичко приключи.

Така, що се отнасяше до Ватикана, Райли се бе бил храбро до самия край за папската кауза, което също не беше напълно вярно.

- Преди три години ние се нуждаехме от вашата помощ - продължи кардиналът. - И въпреки всички трудности вие се съгласихте да ни помогнете. Онова, което сега искам да знам, е: променило ли се е нещо от тогава? Готов ли сте отново да се хвърлите в бой заради нас?

Райли усети, че това е неговият шанс, и отговорът му не закъсня:

- Моята работа е да правя всичко възможно типове като онзи иранец да не получават втори шанс. Затова по принцип не ме интересува особено какво има в древните сандъци. Просто искам да сгащя онзи тип и ако се наложи, да го заровя два метра под земята!

- В такъв случай не виждам причина, за да не се заемете със своята работа.

- Но нали съм арестуван?

Бруньоне махна небрежно с ръка:

- Случилото се тази сутрин започна тук, зад стените на Ватикана. Как ще се оправим с него, си е наша работа! А и както добре знаете, ние също имаме известно влияние, разпростиращо се далеч отвъд тези стени!

- А влиянието ви случайно да се простира до Федерал Плаза в Ню Йорк? Защото имам усещането, че скоро ще ми вземат значката.

Кардиналът се усмихна многозначително:

- Надали на света съществуват области, които да са извън нашите сфери на влияние. - А после, доста по-сериозно, допълни: - Искам да бъдете част от разследването, агент Райли! Искам да откриете този човек и да сложите край на касапницата! Но искам и да съм сигурен, че ще съблюдавате нашите интереси. И ако откриете онова, което търси и той, да го донесете първо на мен, независимо от всички останали съображения.

- Какво искате да кажете? - изгледа го неразбиращо Райли.

- Искам да кажа, че някои от вашите приятели може би имат други идеи за начина, по който биха могли да използват находка от подобна историческа величина - обясни кардиналът, като наблегна на думата „приятели".

- Притеснявате се от Tec?

- Една хубава жена винаги е повод за притеснение. Точно затова държа да се уверя, че ще се ръководите преди всичко от интересите на Църквата! Имам ли думата ви, агент Райли?

Райли се замисли. От една страна, сякаш го изнудваха. От друга, надали го молеха да направи нещо, което той и без това не би сторил. Точно сега главният му приоритет беше да хване човека, причинил този ужас. А онези сандъци и тяхното съдържание бяха от второстепенна важност.

- Да, имате думата ми! - изрече твърдо той.

Кардиналът кимна доволно:

- В такъв случай се захващайте за работа. Ще говоря с Делпиеро, както и с вашите началници. Останалото оставям на вас.

- Благодаря ви! - усмихна се Райли и протегна ръка, макар да не беше сигурен какъв е църковният етикет в подобни случаи.

Мауро Бруньоне хвана здраво ръката му и отсече:

- Открийте този човек и го спрете!

- Няма да бъде лесно. Той има онова, за което беше дошъл тук. Регистърът му дава огромна преднина пред нас.

По лицето на Бруньоне заигра лукава усмивка.

- Отдавна ни е ясно, че архивът е твърде голям, за да се съхранява по обичайните ни методи. Разполагаме с над осемдесет и пет километра рафтове, всички те натежали от материали. Затова преди осем години започнахме да ги прехвърляме на електронни носители. Вече сме сканирали почти половината.

Очите на Райли светнаха. Като че ли вече знаеше какъв ще бъде отговорът на държавния секретар, но за всеки случай попита:

- Надявам се, че не го правите по азбучен ред.

- Съобразяваме се със значението на материалите - отговори кардиналът. - А тамплиерите надали могат да се нарекат маловажни.

15

Останалата част от следобеда Райли и Tec прекараха в жандармерията, където беше сформиран временен команден център. Tec направи изявление за случилото се с нея, а Райли следеше да не би местните ченгета да пропуснат нещо при издирването на нейния похитител.

За голямо облекчение на агента те се оказаха добри професионалисти. Вече бяха разпратили съобщения до всички полицейски управления на страната. Интерпол пък се зае със задачата да предаде молбата за издирване до съседните държави.

За съжаление информацията беше крайно оскъдна. Бомбаджията, за когото приеха, че е иранец, беше успял да не поглежда директно към нито една от камерите на Ватикана. Единствените негови снимки, с които разполагаха, бяха твърде неясни. Бяха разпратени екипи, за да открият негови отпечатъци в архива, беемвето и съсипания папамобил. Колегите им от антитерористичните отряди оглеждаха обезвредената бомба за нещо, което би им подсказало нейния произход.

Включиха в съобщението за издирване и Джед Симънс, изхождайки от предположението, че подобно на Tec и Шарафи, той също е бил докаран по някакъв начин в Рим. До посолството беше изпратена спешна молба за информация от паспорта му, a Tec се зае да помогне на детективите да открият негови снимки в интернет.

Райли се свърза с официалния представител на ФБР в Истанбул, инструктира го да намери съпругата и дъщерята на Бехруз Шарафи, както и да накара местните ченгета да издирят асистента му. Междувременно монсеньор Франческо Бесконди събра всички свои сътрудници, за да проучат каква информация има в тамплиерския регистър за рицар с името Конрад.

Райли се стараеше да не обръща внимание на Делпиеро и полицейските детективи. Намесата на Бруньоне в негова защита като че ли не беше възприета добре. Местните ченгета не полагаха никакви усилия, за да прикрият факта, че вместо да се мотае около тях, той би трябвало да е зад решетките. На няколко пъти агентът бе изправен пред спречквания с тях, но се въздържа, за да не усложни и без това сложната ситуация. Освен това се стараеше да не им се мярка много пред очите и прекара по-голямата част от следобеда в телефонни разговори.

Първо беше насолен здравата от шефа си от ФБР, после беше принуден да докладва за случая на няколко шефове на отдели във Федерал Плаза, в Лангли и във Форд Мийд, а накрая се включи в конферентния разговор, за да бъдат всички в крачка със събитията.

Тилдън остави Райли и Tec в „Софител" - дискретен хотел от средна категория, който посолството често използваше за свои гости. Двамата бяха регистрирани с фалшиви имена и получиха две съседни стаи с обща врата на най-горния етаж. Пред хотела бяха поставени две цивилни ченгета в необозначена ланчия, паркирана на Виа Ломбардия.

Стаите бяха просторни и предлагаха панорамен изглед към Вила Боргезе, църквата „Свети Карло" и базиликата „Свети Петър". Гледката беше прекрасна по всяко време на годината, а още повече - на фона на бляскавия залез, ала Tec успя да ѝ се наслади само за три секунди. Припълзя до огромното легло и се стовари върху него. За разбитите ѝ мускули то изглеждаше като същински рай.

Изпъна ръце и се отпусна още по-дълбоко в пухкавите възглавници. После се провикна:

- Какъв беше онзи хотел, дето непрекъснато се хвалеше с леглата си?

Райли се появи на вратата, която отделяше двете стаи, подсушавайки лицето си с кърпа.

- „Уестин".

- О, вярно. Обаче изобщо не могат да се сравнят с този тук! - промърмори тя и потъна още по-дълбоко в пухкавото легло, затваряйки очи от удоволствие.

Райли се насочи към минибара и попита:

- Искаш ли нещо за пиене?

- Защо не - отговори тя, без да отваря очи.

- Какво?

- Изненадай ме!

И чу приятния пукащ звук на отваряща се капачка - капачките със завъртане все още не бяха навлезли масово в Европа. А после на още една. След това матракът вляво от нея леко пропадна - Райли седна на леглото.

Тя се изтегли нагоре, подпря гръб на възглавниците и взе студената бутилка бира, която той ѝ подаде.

- Добре дошла в Рим!

- Добре дошъл и ти - рече тя и по лицето ѝ отново се изписа озадачение. Все още не беше сигурна как точно беше станало това. Макар че вече няколко пъти повтори разказа си в жандармерията, все още всичко й изглеждаше нереално. В Рим. В хотелска стая. С Райли.

Отпи продължително и остави студената бира да погъделичка гърлото ѝ, след което се загледа в лицето му. Имаше две малки рани - едната на лявата му буза, другата, по-голяма и дълбока, над дясната вежда. Беше виждала доста такива преди три години, когато се запознаха. Но след като се върнаха в Щатите и след като започнаха да се срещат, и след като малко след това той се бе преместил да живее при нея, раните бяха изчезнали. Но само за да бъдат заменени от друг вид. Tec си даде сметка, че образът му на супергерой ѝ е липсвал. И се сконфузи от тази мисъл.

- Липсвах ли ти? - не се сдържа и попита тя, свила закачливо устни.

Видя как очите му се плъзнаха по цялото ѝ тяло. Господи, този негов поглед!

- Какво? - настоя тя.

- Невероятна си, знаеш ли?

- Значи това е „да", нали? - ухили се тя. Знаеше, че той трудно ще устои на усмивката ѝ.

- Разбира се, че ми липсваше!

Веждите ѝ се повдигнаха в престорена изненада:

- Тогава какво ще кажеш, ако спреш да ме гледаш така и...

Не ѝ даде шанс да довърши. Нахвърли се върху нея и я обсипа с целувки. Недоизпитите им бутилки се претърколиха на пода. Телата им се сплетоха едно в друго.

- Мръсна съм - прошепна Tec, докато той измъкваше ризата от дънките ѝ, за да изпие с устни корема ѝ.

- Знам - каза той, но не спря. - Точно такава те харесвам.

Тя се засмя дяволито, а после простена:

- Не, ама наистина съм мръсна.

- Както вече казах, това е част от удоволствието.

Тя хвана главата му с две ръце, затвори очи, гърбът ѝ се изви в дъга, а главата ѝ потъна между възглавниците.

- Трябва да си взема душ, прасе такова!

- Не само ти - изсумтя той някъде отдолу. - После.

16

Това после настъпи след около два часа. Не се бяха виждали четири месеца. Всъщност изобщо не знаеха дали някога ще се видят, предвид не особено приятелските обстоятелства, при които се бяха разделили. Сега те отново бяха в леглото, но този път по халати. Нагъваха вечерята, която им беше донесена от румсървиса - ориз и телешко с лимон.

Райли се загледа в изгладнялата Tec. Въпреки безумието на последните двадесет и четири часа, за него беше напълно естествено да бъде с нея. Отново. Присъствието ѝ му припомни колко много му липсваше. И докато тя поглъщаше храната си с настървението на човек, който поема живота на големи глътки, той не можеше да повярва, че ѝ е позволил да си тръгне от живота му.

И въпреки това го бе сторил, макар че от днешна гледна точка причините за раздялата им му се струваха ако не тривиални, то най-малкото изтълкувани погрешно.

Още тогава трябваше да каже нещо. Да сложи край на бавната ерозия на отношенията им, на разочарованията и на усещането за неадекватност. На болката. Но тогава като че ли нямаше лесно решение. Бяха решили да заживеят заедно. Тя вече имаше дъщеря от бившия си съпруг, но той искаше да бъде не само доведен баща на Ким, но и самият той баща. А както с все повече жени в средата на тридесетте, тази работа не се бе оказа така проста.

Тестовете бяха показали, че не неговото тяло е виновно. Причината като че ли се коренеше в противозачатъчните, с които се бе тъпкала Tec години наред.

И така, между двамата се настани неизказана меланхолия, когато неговото желание стана и нейно. Последвалото лечение имаше неприятни странични ефекти и лека-полека разрушаваше връзката им. Всеки неуспешен опит им се струваше като развод. И накрая Tec си даде сметка, че трябва да се махне. Емоционалната болка и усещането, че го е предала, ѝ дойдоха в повече. А той не положи усилия, за да я спре, въпреки че навремето и той се чувстваше изцеден и празен като нея.

Да, трябваше да каже нещо. И сега си обеща, че никога повече няма да ѝ позволи да напусне живота му, макар да знаеше, че това решение не е само негово.

Тя като че ли усети погледа му и се обърна.

- Ще го ядеш ли това?

Той поклати глава, засмя се и ѝ подаде чинията си. Тя грабна последното парче телешко и го налапа на един дъх. След като я изчака да сдъвче хапката си, той попита:

- Какво стана току-що?

- С кое?