Остров Крим

ГЛАВА ПЪРВАПристъп на младост

Всеки знае в центъра на Симферопол сред неговите безумни архитектурни експресии оня дързък в простотата си и подобен на подострен молив небостъргач на вестник „Руски куриер“. В началото на нашето повествование виждаме в края на една доста неспокойна редакционна нощ в края на текущото десетилетие или в началото на бъдещото (зависи кога ще излезе книгата) издателя редактор на този вестник, 46-годишния Андрей Арсениевич Лучников, в личните му покои, в „гълъбарника“. С тази приятна думичка ергенът Лучников с удоволствие наричаше своя плейбойски пентхауз.

Лучников лежеше на килима в йогистката поза на абсолютния покой и се мъчеше да си се представи като перце, като облаче, за да може после, а и изобщо, един вид да отлети от 80-килограмовото си тяло, но нищо не излизаше, в главата му непрекъснато се превърташе редакционният боклук, по-специално неразбираемите съобщения от Западна Африка, които постъпваха в телетипите на ЮПИ и РТА: дали марксистките племена пак нападат Шаба, или, обратното, отбор европейски главорези е атакувал Луанда. Половин нощ се занимаваха с тези бъркотии, звъняха на собствения си кореспондент в Айвъри, но не разбраха нищо със сигурност и се принудиха да дадат за набор неясното „Според неопределени съобщения, получавани от…“.

На всичко отгоре последва абсолютно неочаквано телефонно обаждане от личен характер — бащата на Андрей Арсениевич го помоли да отиде при него, и то непременно днес.

Лучников разбра, че нищо няма да излезе от медитацията, стана от килима и започна да се бръсне, загледан как според законите на съвременната архитектура слънцето разполага утринни сенки и ивици светлина по пейзажа на Симфи.

След икономическия бум в началото на четирийсетте, когато градската управа обяви някогашното забутано градче, разположено върху унили сиви хълмове, за състезателен терен на най-смелите световни архитекти, днес столицата на Крим можеше да смае въображението на кой да е турист.

Въпреки ранния час площадът на Барона беше претъпкан с баровски автомобили. Уикенд, сети се Лучников и едва тогава започна активно да се „включва“ със своя питър турбо, да засича отляво и отдясно, да прескача от лента в лента, докато не излетя на познатата уличка, по която обикновено стигаше до Подземния възел, и не спря както винаги пред светофара, където както винаги се прекръсти. И в този момент го парна нещо не толкова обичайно: пред какво се прекръсти? Вместо познатата стара черква „Вси светии, възсияли над земята руска“ в края на уличката имаше някаква овална сфера. Значи пред светофара си се прекръстил, говедо такова? Съвсем са ми паднали капаците покрай тая моя Идея, с вестника, вече цяла година не съм ходил да видя отец Леонид, кръстя се пред светофари.

Този негов навик да се кръсти, щом види православни кубета, страхотно развеселяваше новите му познайници в Москва, а най-умният му приятел — Марлен Кузенков, дори го увещаваше: „Андрей, та ти си почти марксист, но дори не и от марксистка, ами от чисто екзистенциална гледна точка е смешно да ползваш тези наивни символи“. В отговор Лучников само се подхилваше и всеки път, когато видеше златен кръст в небето, бързичко, уж формално, сторваше кръстния знак. Макар именно той да се самобичуваше заради формалността, заради суетността на живота си, заради отдалечаването си от Храма. И ето че сега се ужаси, задето се бе прекръстил чисто и просто пред някакъв светофар.

В душата му се надигна мътно парене като от стомашни киселини — махмурлийско следствие от вестникарската нощ. Симфи не оставя дори носталгията на своя територия. Светлините се смениха и след минута Лучников разбра, че именно овалната, пронизана от светлина сфера сега е черквата „Вси светии, възсияли в земята руска“, последният шедьовър на архитекта Уго ван Плюс.

Автомобилното стадо заедно с Лучниковия питър бавно започна да се стича в Подземния възел — плетеница от тунели, огромна пътна детелина, по която колите въртяха, докато накрая на висока скорост изскачаха на необходимия им фриуей от кримската магистрална система. По принцип подземното движение беше организирано така, че колите да набират все по-висока скорост и да се изнасят върху изпружените гръбнаци на магистралите със стрелки, сочещи вече втората половина на скоростомерите. С всяка изминала година обаче това ставаше все по-трудноосъществимо, особено през уикендите. Скоростта в устието на тунела не беше толкова висока, че да не могат да се прочетат огромните букви на бетонната стена над Портите. От това се възползваха младежките организации от столицата. Те спускаха с въжета свои активисти, които пишеха с ярки бои лозунгите на групите си и рисуваха символи и карикатури. Динозаврите в градската Дума настояваха да бъдат „обуздани мерзавците“, но либералните сили, естествено, не без участието на Лучниковия вестник, надделяха и оттогава четирийсетметровите бетонни стени при изходите от Възела, нашарени от горе до долу във всички цветове на дъгата, се смятаха дори за нещо като забележителност на столицата, едва ли не за витрина на демокрацията.

Сега, на излизане от Източните порти, Лучников захилен наблюдаваше усилията на млад ентусиаст, който висеше като паяче по средата на стената и завършваше огромния лозунг „КОМУНИЗМЪТ Е СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО“, заличавайки с червена боя многоцветните откровения от вчера. На задника му върху избелелите дънки се мъдреше святкащият знак „Сърп и чук“. От време на време хлапакът хвърляше в автомобилната река долу някакви пакетчета бомбички, които избухваха във въздуха и разпръскваха агитационни конфети.

Лучников се огледа наоколо. Повечето шофьори и пътници не обръщаха на ентусиаста никакво внимание, само през две редици вляво от една каравана фолксваген размахваха кърпички и правеха снимки някакви явно пийнали британски туристи, а вдясно до него в разкошен лъскав русо-балт се мръщеше възрастен вревакуант.

Изтупаният, преизпълнен с чувство за собствено достойнство „мастодонт“ леко извърна глава назад и каза нещо на пътниците си. Две „мастодонтки“ се надигнаха от райски меките кожени недра на русо-балта и погледнаха през прозореца. Възрастна дама и млада дама, и двете красавици, не без интерес се загледаха с присвити очи не в някое паяче в небето — а в Лучников. Белогвардейска паплач. Сигурно са ме познали — завчера се явих пред тивито. Впрочем всички вревакуанти, така или иначе, се познават. Тия две кучки вероятно сега се чудят къде ли може да са ме срещали — на някой от вторниците у Беклемишеви или на някой от четвъртъците у Оболенски, а може пък на някой от петъците у Неселроде…

Стъклата на русо-балта заслизаха надолу.

— Здравейте, Андрей Арсениевич!

— Медам! — възторжено поздрави спътничките Лучников. — Страшно се радвам! Изглеждате прекрасно! Тръгнали сте на голф? Между другото как е със здравето генералът?

Смело можеш да попиташ кой да е вревакуант „Между другото как е със здравето генералът?“ — всеки има по някой грохнал генерал сред роднините си.

— Сигурно не ни познахте, Андрей Арсениевич — меко каза възрастната красавица, а младата се усмихна. — Ние сме Неселроде.

— Ама, моля ви се, как да не съм ви познал — продължи да се кодоши Лучников. — Срещали сме се на вторниците у Беклемишеви, на четвъртъците у Оболенски, на петъците у Неселроде…

— Неселроде сме ние! — каза възрастната красавица. — Това е Лидочка Неселроде, а аз съм Варвара Александровна.

— Разбирам, разбирам — закима Лучников. — Вие сте Неселроде и ние, естествено, сме се срещали на вторниците у Беклемишеви, на четвъртъците у Оболенски и на петъците у Неселроде, нали така?

— Това е диалог в стил Йонеско — каза младата Лидочка.

Двете дами очарователно се ухилиха.

„Абе тия защо са толкова любезни с мен? Аз се държа просташки, а те не спират да се усмихват. Впрочем ясно, този сезон съм свободен мъж за женене. Левите възгледи нямат значение, важното е, че сега съм «добра партия», вревакуант. В наше време, драга, такова нещо не се среща под път и над път“.

— Сигурно сега ще надуете газта на своето турбо? — попита Лидочка Александровна.

— Йес, мем — американският отговор на Лучников прозвуча твърде подозрително за ушите на руските дами.

— Нашият папа предпочита русо-балт, тоест плавното, ритмично движение, което обаче не е лишено от стремителност — Лидочка Неселроде се опитваше да остане в „стила Йонеско“.

— Веднага си личи — каза Лучников.

— Защо? — попита Варвара Александровна. — Защото е ваш политически опонент?

„О, значи ми бил политически опонент!“

— Не, госпожо, разбрах, че вашият папа предпочита русо-балт, веднага щом го видях зад волана на русо-балта.

Господин Неселроде се извърна и каза нещо.

— Михал Михалич се интересува как е със здравето Арсений Николаевич — именно в този вид Варвара Александровна изнесе на повърхността изказването на съпруга си.

Като погледна летящите отпред с еднаква скорост автомобили и се сети, че сега ще започне изкачването и стадото ще се поразреди, Лучников леко извъртя волана, приближи до русо-балта едва ли не боя до боя и пламенно зашепна, кажи-речи, право в ухото на госпожа Неселроде:

— Тъкмо към баща ми съм тръгнал, така че ще видя как е със здравето. Незабавно иде ви бия телеграма или ще ви звънна по телефона. Хайде изобщо да се сближим колкото е възможно повече. Аз не съм млад, но съм ерген. Левите възгледи ще ги оставим настрана. Бива ли?

Лучников натисна газта и яркочервеният му звяр с щръкнала опашка изрева с турбината си, втурна се напред на зигзаг, сменяйки лентите, докато не се измъкна от стадото и не се отдалечи с огромна скорост нагоре по святкащата на слънцето гърбица на Източния фриуей.

ИФ, когато излети от Симфи, набира едва ли не авиационна височина. Свръхлек сребрист виадукт, украсен с дантелите на многобройни срещи и раздели, чудо на строителната техника. „Елате в Крим и ще видите пасторалите на XVIII век на фона на архитектура от XXI век!“, обещаваха туристическите рекламни брошури и не лъжеха.

„Откъде все пак се е взело нашето богатство?“, за хиляден път се питаше Лучников, загледан от фриуея надолу към благодатната зелена земя, където се мяркаха правоъгълни, триъгълни, овални, бъбрековидни петна на плувни пулове и където по виещите се местни шосета бавно с огромните си кадилаци си ходеха на гости заможните якита. Аморално богата страна.

Той си спомни Южния път или както те, в Съюза, го наричаха „трасето“. Неотдавна пътуваха по него с една волга със стария московски приятел на Лучников, разжалвания кинорежисьор Виталий Гангут.

„Как се казваше онова градче, където се отбихме в някакъв магазин? Фанеж? Не, Фатеж. Разкъртеният асфалт на централния площад и неизменната фигура на постамента… Имаше ли там Вечен огън? Не, по статут Вечен огън се полага само на областни центрове. Поне Вечен огън там нямаше“.

— Сега ще видиш нашето изобилие — каза Виталий.

Пред щанда в магазина имаше няколко жени. Те се обърнаха и мълчаливо изгледаха влезлите. Може би ни взеха за чужденци — странни сакове през рамо, странни якета… Докато обикаляхме и разглеждахме щандовете, жените мълчаливо ни гледаха, но веднага се извръщаха, ако забележехме това.

Общо взето, тук нямаше нищо. Впрочем нека не преувеличавам, по-точно, нека не посмалявам постиженията: все пак имаше едно-друго — един вид бонбони, влажни вафли, един вид бисквити, рибни консерви „Туристическа закуска“… В отдела, наречен „Гастрономия“, видях нещо страшно — брикет замразена дълбоководна риба. Пресована по индустриален метод във вид на огромна плоча, рибата вече не приличаше на риба, само тук-там по мръснокървавата повърхност на брикета се очертаваха озъбени уста, изплували във Фатеж от вечната мъгла.

— Нямате всичко тук, виждам — с подла усмивчица рече на жените Гангут.

— А вие какво търсите? — мрачно се поинтересуваха жените.

— Кашкавал — промърмори Луч. — Искахме да си купим кашкавалец.

Чудната склонност на съветското население към употреба на умалителни думи за хранителните продукти му беше известна отдавна.

Жените разцъфнаха в мили усмивки. Ето тази способност на руските женоря мигом да сменят навъсените, мрачни и напрегнати физиономии с топла задушевност — тя е истинско съкровище! Странният ябанджия буди подозрителност, ала човек, който иска да си хапне кашкавалец, веднага става разбираем, симпатичен и тутакси получава добродушна усмивка.

— Кашкавал ли? Във военното градче наблизо има почти редовно — на драго сърце взеха да обясняват жените. — На дванайсет километра от тук е, веднага ще го видите.

— Ясно, ясно — закима Луч. — С кола сме, няма да ни затрудни…

— Ами масло? — продължи да провокира Гангут. — Саламче нещо?

Ледът обаче се бе пропукал и злъчта на московския интелектуалец отиде на вятъра.

— А, тогава ще трябва да отидете до Орел — поясниха жените. — Което си е право, тука салам не ни докарват. Масло — да, случва се, но за саламчето това не може да се каже. Трябва да отидете в Орел, и то само сутрин. По това време вече всичко е продадено. Ами вие, приятелчета, накъде сте тръгнали?

— Към Москва.

— Е, там има всичко, колкото ти душа иска! — радостно зачуруликаха жените.

Те тръгнаха към колата.

— Е, как смяташ, кое е по-морално: супермаркетът „Елисеев и Хюз“ или гастрономът в град Фатеж? — попита Гангут.

— Не знам кое е по-морално, но „Елисеев и Хюз“ е по-аморален — мрачно отвърна Луч.

— Значи вечната подигравка с хората и вечното тъпо покорство са по-малко аморални? Нека тогава ти поднеса един съветски сувенир от недрата на Русия — занеси го на Острова и нагости приятелите си.

Гангут подаде на Лучников плоска кутия консерва. По обиколката на кутията се виеше предназначеният да разпалва апетита надпис „КАЛМАР НАТУРАЛЕН ОБЕЗГЛАВЕН“.

Спомените за тази кутия, за градчето Фатеж и друга някаква гадост потискаха Лучников. Питърът бучеше по високата стоманена магистрала, слънце заливаше благословения край, в стъклото на скоростомера се отразяваха рижавите мустаци на Лучников, които винаги го бяха радвали, но целият днешен ден доста го потискаше и сега Андрей Лучников пътуваше към баща си в лошо настроение. Калмар натурален обезглавен? Подобни спомени за Континента го спохождаха постоянно. Неразбираемото съобщение от Западна Африка? Прекръстването пред светофара? Срещата с тези шантави Неселроде? Възрастта в края на краищата, гадното нарастване на цифрите.

Всичко това, вярно, беше обичайната, нормална житейска гадост. Покрай нея обаче някаква странна — ето, най-сетне я напипа! — тревога, някакво необичайно безпокойство потискаше Лучников. Нещо особено бе прозвучало в гласа на баща му, когато произнесе: „Не, непременно ела утре“. Какво значеше това? Ами просто думата „непременно“ никак не беше присъща на баща му. Май не бе казвал никога, дори когато Андрей беше малък: „Непременно трябва да направиш това“. Условно наклонение — такъв беше езикът на Арсений Николаевич. „Добре би било да седнеш над учебниците…“, „Аз бих предложил на компанията да отидем на морето…“ С този тон общуваше с околните старият „доброволец“. Явно насиленият императив, изречен от баща му, тревожеше и потискаше Лучников сега.

Виждаха се не чак толкова рядко: всъщност ги делеше само един час бързо шофиране по Източния и половин час въртене по страничните наклони. Арсений Николаевич живееше в своята голяма къща на склона на Сюрю Кая и Андрей Арсениевич обичаше да ходи там, да изтичва сутрин на плоския покрив, да усеща под себе си огромното невероятно свежо пространство, да се ободрява със скокове от трамплина в басейна, после да пие кафе с баща си, да пуши, да говори за политика, да следи движението на ярко нашарените турски и гръцки гемии, които ловяха риба тук под наблюдението на малката сива щука, островната канонерка. Кримчани пазеха своите стридени плантацийки, защото прочутите кримски стриди ежедневно поемаха със самолети към Париж, Рим, Ница, Лондон, а останалите, най-прочутите, се сервираха в безбройните туристически ресторантчета. А данъците от фермите за стриди отиваха право във военното министерство, така че щуката канонерка пазеше тези полета особено грижливо.

Преди началото на серпантината за Сюрю Кая Лучников спря за малко край пътя. Винаги правеше така, за да удължи вълшебния миг — появяването на бащината му къща на склона. Оттук се разкриваше просторната панорама на Коктебелския залив и в десния горен ъгъл на панорамата, точно под скалните стени на Пила планина, на три бели тераси се издигаше бащината му къща.

Всъщност и в това нямаше никаква носталгия. Арсений Николаевич беше построил тази къща преди някакви си осем-десет години, когато в Източен Крим бурно се разраснаха конезаводите му. В онези времена успоредно с конския бизнес невероятно много нарасна и популярността на Лучников — старши сред островното общество. Определени кръгове дори намекваха на Арсений Николаевич, че би било напълно уместно кандидатурата му да бъде издигната на изборите за председател на Временната дума, тоест практически за президент на Крим. Че, видите ли, Арсений Николаевич имал всички блестящи данни — един от малкото останали участници в Ледения поход, боеви вревакуант, професор по история, личност, „внасяща огромна лепта в делото за запазване и процъфтяване на руската култура“, и същевременно европеец с огромни връзки в Западния свят, а на всичко отгоре и милионер, притежател на конезаводи „с принос за икономическото процъфтяване на базата за временна евакуация“, тоест на остров Крим.

Вече и ежедневниците започваха да пускат репортажи за Арсений Лучников, за невероятната му къща на дивия склон, за природната ферма отвъд Света гора, за новата порода състезателни коне, селектирана в заводите му. Вече започваше да се създава имидж „Лучников-лък“ — дългунест мършав старец със засмени очи, облечен като юноша: с дънки и кожено яке.

Трудно е да се каже дали нарочно или случайно Арсений Николаевич си отряза пътищата към президентството. Веднъж в едно телевизионно интервю в отговор на въпроса „А не ви ли смущава обстоятелството, че невероятната ви къща е построена в сеизмично опасна зона?“ той отговори:

— Би било смешно да живееш на остров Крим и да се страхуваш от земетресения.

Тази фраза предизвика бурен изблик на фаталистично веселие и странна бодрост: колко смешно наистина е да се страхуваш от земетресения под радарите, ракетите и спътниците на червените, на осемдесет километра от супердържавата, любимата и триж проклета Историческа родина — СССР.

Едва ли обаче авторът на такъв афоризъм, способен да възхити снобите на Симфи и космополитната паплач в Ялта, може да бъде претендент за президентско кресло. Ключовете към политиката на Острова са все още в ръцете на патриотите, истинските вревакуанти, потомствените военни, съхранили увереността си в своите сили, пазещи Крим до светлия ден на Пролетния поход, до Възраждането на Отечеството. Колкото до съвременните левиатановци, любезни господа… вярно, не бива да си въобразяваме много-много, но и не бива да забравяме за нашия герой лейтенант Бейли-Ленд, а защо от време на време да не си спомняме и за примера на Израел, за Давид и Голиат, за собствения си славен опит, когато нашите малки, но ултрасъвременни форсиз1 само за седмица премазаха огромна турска армия и накараха съвременните еничари да сключат договор за приятелство. Така че въпреки постоянната и страшна опасност и дори именно във връзка с тази опасност не ни е потрябвал потенциален пораженец за президент. Освен това, господа, защо да не си спомним и за сина, за Андрей Лучников, този същински едва ли не комунист, който вечно кисне в Москва. Ще прощавате, господа, ама това вече хич не е работа. Разсъждавайки по този начин, заприличваме на цекистите гебисти, погазваме свещените принципи на нашата демокрация, пък и какъв комунист е Андрюша, познавам го от дете. Добре, по-уместно ще е да прекратим тази дискусия, темата май е изчерпана…

Приблизително така си представяше Лучников обсъждането на кандидатурата на баща му „в кръговете“. Сети се за това и сега, когато въртеше по серпантината около Сюрю Кая и приближаваше към „Каховка“.

Както винаги мисълта за „кръговете“ го изпълни с тъмен гняв. Паяци и мастодонти, търгаши и дебили, разсъждават сериозно за Възраждане, разбирате ли! Богатите и безнравствените смеят да се смятат за пазители на руската култура. От деца ни говорят за зверствата на болшевиките, но не бяхте ли и вие зверове? Червените разстрелваха хиляди, вие бесехте стотици. Не, не бяло знаме носехте вие от Юг и Изток към Кремъл, а окървавено черно. Жаждата за мъст ръководеше вашите батальони. Либералите като моя баща юнкера или самия генерал Деникин не смееха да произнесат пред вас думата „република“, не смееха да гъкнат за разделяне на земята. Както червените презираха разпъдената „учредилка“, така и вие мразехте Учредителното изборно събрание на народа на Русия. Дори и след поражението вие правехте хайки за Милюков, убихте Набоков-старши, а какъв щеше да е ловът след вашата победа? Ето и сега вече шест десетилетия сте в своята База за временна евакуация, наслаждавате се на комфорт, свобода и спокойствие, докато кръвта на народа ни изтичаше под ботуша на сталинските гадове, докато той с нечувани жертви отблъскваше нашествието на наглите чуждестранни орди, докато и днес тъне в безправие, духовен мрак, скудоумие и лъжа и отново жертва най-добрите си деца, докато такива извънредно сложни и драматични процеси протичат в Русия, вие все още предъвквате с изкуствените си челюсти приказки за Пролетния поход…

Звук на сирена някъде от високото откъсна Лучников от тези мисли. Той удари спирачки и видя точно пред себе си зад дряновия храсталак издължената фигура на баща си с избеляла небесносиня риза, който му махаше с ръка и викаше нещо. Зад гърба му светеше странен под яркото слънце фар на малък жълт булдозер. Очевидно бе натиснал именно клаксона на този булдозер.

— Андрей, не давай газ! — викаше баща му. Лучников бавно взе завоя.

С младежка походка, размахвайки ръце с присъщата си външна безгрижност, баща му идваше насреща.

— Вчера тук се задейства свлачище с падащи камъни — обясни той. — Сега разчиствам с булдозера. Ол райт, ще го свърша следобед.

Арсений се качи в колата при Андрей и те бавно минаха през опасния участък.

— Е, сега може, както си знаеш — усмихна се баща му. — Нали не си си изгубил формата?

До трийсетата си година Лучников се бе занимавал с автомобилни състезания почти професионално, но никога не показваше това на шосето или в града, само понякога по планинските пътища го обземаше хлапашкият хъс. Помисли си, че може би на баща му ще му бъде приятно да види в този прошарено — рижав чичка с бръчки по лицето своето предишно обично хлапе, и започна леко да пришпорва питъра си, натискайки педалите. Двигателят ръмжеше. Те изскачаха на завоите, сякаш за да продължат да летят към небето и към пропастта, но воланът рязко се извърташе, питърът също и със скриптене на две колела — с другите две във въздуха — се вписваше в завоя.

— Браво! — каза баща му, когато влетяха в двора на „Каховка“ и заковаха моментално и точно в квадрата на паркинга.

Резиденцията на Лучников — старши неслучайно се наричаше „Каховка“. Точно преди десет години Андрей донесе от поредното си пътуване до Москва няколко грамофонни плочи. Баща му снизходително слушаше съветските песни, но внезапно скочи, поразен от една от тях.

Баща му изслуша песента няколко пъти, после известно време седя мълчаливо и едва тогава изрече мнението си:

— Стиховете, право да си кажем, не са съвсем грамотни, но колкото и да е странно, тази комсомолска романтика ми напомня собствената ми младост и нашия юнкерски батальон. Защото и аз съм се бил в същата тази Каховка… И едно наше момиче, Верочка, княжна Волконская, вървеше с шинел… из горящата Каховка…

Странно, но факт — съветската „Каховка“ стана любима песен на стария вревакуант. Лучников-младши, разбира се, с удоволствие подари плочата на баща си — още една стъпка към Идеята за обща съдба, която проповядваше. Арсений Николаевич я презаписа на магнетофон и я изпрати в Париж, на тамошните батальонци: „Ти помниш, другарю, как в боя нестихващ…“ И от Париж пристигнаха възторжени отзиви. Именно тогава старият Лучников нарече новата си къща на Сюрю Кая „Каховка“.

— Не си си изгубил формата, Андрюша.

Бащата и синът постояха минутка на слънцето, оглеждайки се със задоволство. Стени с различна височина на различни сгради ограждаха двора — галерии, вити стълби, прозорци на различни нива, дървета в каци и скулптури.

— Виждам, че си се сдобил с нещо ново — каза Андрей. — Ернст Неизвестни…

— Купих тази работа по каталога чрез агента ми в Ню Йорк — каза Арсений и добави предпазливо: — Неизвестни сега живее май в Ню Йорк?

— Уви — отвърна Андрей, приближи се до „Прометей“ и сложи ръка отгоре му. Колко пъти беше виждал и докосвал тази скулптура в ателието на Ерик — отначало на „Трубная“ после на улица „Гиляровски“.

Влязоха в къщата и по тъмния коридор с африкански маски по стените излязоха в югоизточната терасовидна, многоетажна част на сградата, надвиснала над долината. Появи се древният Хуа, който тикаше пред себе си количка с напитки и плодове.

— Ю уелкъм, Андрюса, синцето ми, ес юзуал то ся знай — просъска той през остатъците от зъби, които приличаха на камъни в устието на Яндзъ.

— Виждаш ли, не минаха и четирийсет години, и Хуа вече научи руски — каза баща му.

Китаецът ситно-ситно се затресе в щастлив смях. Андрей го целуна по кафявата буза и взе огромната чаша с „Водкатини“.

— Направи ни кафе, Хуа.

Арсений Николаевич отиде до перилата на верандата и извика сина си — погледни надолу, — сиреч там имаше нещо интересно. Андрей Арсениевич погледна и едва не изпусна чашата: там, долу, в края на басейна стоеше собственият му син — Антон Андреевич. Източената и тънка като на дядо му фигура, русолявите космалаци, прихванати на челото с тънко кожено ремъче, вулгарно яркият бански почти до колената. В разпусната нагла поза на стълбичката на басейна бе застанала издънката на Андрей Арсениевич, неговият единствен син, за когото не беше чувал нищо повече от година. Във водата пък плуваха две кръшни момичета, и двете абсолютно голи.

— Довтасаха снощи пеша, с отънели раници, мръсни… — бързо, сякаш се извиняваше, забърбори Лучников — старши.

— Май са се поизмили вече — възсухо реагира Лучников.

— И си отядоха — засмя се дядото. — Бяха гладни като акули. Доплавали от Турция с рибарите… Извикай го, Андрей. Опитайте все пак…

— Анто-о-ошка! — изкрещя Лучников така, както бе викал някога, сякаш съвсем наскоро, едва ли не вчера, когато в отговор на този вик синът му тутакси се втурваше към него с огромни скокове като любимо весело куче.

Неочаквано същото стана и сега. Антон скочи във водата, с бесен кроул прекоси басейна, изскочи от другата страна и се втурна нагоре по стълбата, крещейки:

— Хай, дяд!

Сякаш нищо не се бе случило помежду им: всичките тези отвратителни сцени, разводът на Андрей Арсениевич с майката на Антон, взаимните обвинения и дори няколкото плесници; сякаш хлапакът не се беше губил цяла година из кой знае какви бардаци по света.

Прегърнаха се и както някога се посборичкаха, размениха си по някой и друг боксов удар. С крайчеца на окото си Лучников виждаше как дядото сияе. С другия край забелязваше как от басейна излизат двете хубавици, как навличат върху детеродните си органи нищожни ярки бански гащенца и как бавно тръгват нагоре, палейки цигари и бърборейки помежду си. За сутиени явно и през ум не им минаваше — дали защото нямаха, или пък изобщо не се сещаха за такова нещо?

— Запознайте се с баща ми, приятелки — каза на английски Антон на момичетата. — Андрей Лучников. Дяд, запознай се, това е Памела, а това — Кристина.

Те бяха много хубавички и младички, може би по-големи от деветнайсетгодишния Антон, но не с много. Памела, блондинка с разкошна грива избелели от слънцето коси, с идеални, сякаш скулптирани стегнати гърдички. „Калифорнийска семка, като Фара Фосет“, помисли си Лучников. Кристина беше шатенка и гърдите й (какво да се прави, като именно гърдите на момичетата привличаха вниманието на Лучников: той не общуваше чак толкова често с прогресивната младеж), гърдите й не бяха толкова идеални, колкото на приятелката й, но много предизвикателни, с щръкнали розови зърна.

Момичетата съвсем вежливо казаха „Nice to meet you“3 — Кристина имаше някакъв славянски акцент — и силно, по мъжки стиснаха ръката му. Подчертано не обръщаха внимание на полюшващите им се гърди и сякаш предлагаха и на околните да не им обръщат внимание — сиреч какво по-естествено от една част от човешкото тяло? — и от тази подчертаност, а може би просто от глад старият приятел на Лучников се размърда в панталона му, та дори го ядоса: пак надигаше глава проклетата, уж вече изживяна в безумния летеж на дните зависимост.

— Сигурно сте от Уименлиб4, бейби? — попита той момичетата.

Яростно възмущение. Момичетата дори подсвирнаха.

— Не сме ви бейбита — дрезгаво рече Кристина.

— Male chouvinist pig5 — изръмжа Памела и бързо, развълнувано заговори на приятелката си: — Тази гадост вече не може да се изчисти от тяхното поколение. Обърни внимание, Кристи, как той произнесе тази гнусна думичка „бейби“. Като във филмите от петдесетте години, като войник на някакви проститутки!…

Лучников облекчено се разсмя — значи са просто обикновени глупачки! Приятелчето в панталона му също веднага се успокои.

— Момчета, не се сърдете на моя дядди — каза Антон. — Той наистина си пада малко олдтаймър6. Просто вие го развълнувахте с циците си.

— Извинете, джентълмени — каза Лучников на момичетата. — Наистина изтърсих глупост. Греховете на миналото. Почувствах се малко като в бардак. Защото аз съм именно недодялан войник от петдесетте.

— Ще обядваме ли, господа? — попита Арсений Николаевич. — Тук или в трапезарията?

— В трапезарията — каза Антон. — Тогава момичетата може би ще се облекат. Инак горкият ми татко няма да може да преглътне дори залък.

— Или ще изям нещо, дето не бива — избъбри Лучников.

Бащата и синът седнаха на шезлонги един до друг.

— И къде ходи през цялата тази година? — попита Лучников.

— Питай къде не съм ходил — с хлапашки тон отвърна Антон.

Момчето направи знак на Хуа и той му донесе съдрани, разръфани дънки. Антон извади от джоба им метална кутийка от холандски пури „Вилем II“ и от нея — саморъчно свита цигара. Ясно — пушим грас7. Именно в присъствието на баща си да запалиш грас — ето това се казва свобода! Нима си е мислел някога, че ще го потискам, ще го мачкам, лицемерно ще го ограничавам? Нима той, както и тези две глупачки, ме смята за човек от петдесетте? По целия свят ме смятат за човек, който определя атмосферата и настроението именно на днешния ден, и само собственият ми син е намерил помежду ни generation gap8. Не е ли твърде примитивно? Във всички семейства се говори за „разрив между поколенията“, значи сега и ние трябва да имаме такова нещо? Може би той не е твърде умен? Губи му се малко откъм вкус? На кого се е метнал с тоя едър нахален нос? Ниско, обрасло отстрани чело — като на майка му. Носът обаче чий е? Не, няма как да отрека, брадичката е моя, имаме и огледални бенки: аз — под лявата ключица, той — под дясната, аз — вдясно от пъпа, той — вляво, а фигурата му е от Арсений.

— Сега ще те попитам къде не си ходил — усмихна се Лучников. — В Щатите не си ли ходил?

— От единия бряг до другия — отвърна Антон.

— В Индия?

— Четирийсет дни живях в ашрам. Ходихме дори до Тибет, промъквахме се през китайските постове.

— Кажи, Антошка, а с какво живя през цялата тази година?

— В какъв смисъл?

— Ами с какви пари ядеше, пиеше? С една дума, с какво се препитаваше?

Антон избухна в смях, леко театрален.

— Леле, татко, какви въпроси! Повярвай ми, това сега не е проблем за… ами за такива като мене, за нашите. Обикновено живеем в комуни, понякога работим, понякога просим. Освен това, знаеш ли, ти, разбира се, няма да повярваш, но станах много приличен саксофонист…

— И къде си свирил?

— В Париж… в метрото… знаеш ли, там на кореспонданса9 за „Шатле“…

— Дай да си дръпна — помоли Лучников.

Антон си спомни, че пуши, и веднага демонстрира специфичната разпуснатост, една такава особена елегантна полуотнесеност.

— Това… между другото… е от Мароко… — смотолеви той с уж заплитащ се език.

Хлапе си беше все пак.

— Разбрах — каза Лучников, взе наслюнчения фас и смукна сладникав дим. Сладък боклук.

— Ха, виж колко странно, чак сега забелязах, че ти задавам въпроси на руски, а ти ми отговаряш на яки — той внимателно разглеждаше сина си. Все пак красиво момче, много красиво.

— Това е езикът на моята страна! — неочаквано разпалено извика Антон. От веселото настроение не остана и следа. Очите му пламнаха. — Аз говоря езика на моята страна!

— Аха, сега разбирам! Значи такива са днешните ни идеи?

— Слушай, атац, ти пак ме поднасяш. Виждам, че така и не си се научил да разговаряш с мен сериозно. Яки! — нотката на враждебност, на онази стара, едногодишна враждебност се появи в гласа на Антон. — Яки! Яки, атац!

Атац, тоест баща, типична думичка „яки“ — смесица от татарско и руско.

На вратата на трапезарията долу се появи фигурата на дядото.

— Момчета, хайде на обяд! — извика той.

Антон се надигна от шезлонга и тръгна по верандата, подскачайки на един крак, като в движение си обуваше дънките. Обърна се:

— Да, забравих да ти кажа, че ходих и в твоята Москва.

— Така ли? — Лучников стана. — Е, и как ти се видя Москва?

— Бълвоч — с удоволствие изрече Антон и почувствал, че диалогът е завършил в негова полза, много се развесели.

Дядото явно се любуваше на внука си. На вратата на трапезарията Антон приятелски побутна Арсений с рамо. Лучников-среден се позабави.

— Арсений, ти ме помоли да дойда непременно днес заради него, нали? Да не би утре да вдига гълъбите?

— Не, не. Антошка не ми е казвал нищо за плановете си. Не мисля, че тази троица ще ни напусне толкова бързо. Момичетата са за пръв път на Острова. Антошка предвкусва ролята на екскурзовод. Новата култура „яки“ и животът на руските мастодонти. Пък и Коктебел с неговите вертепи е под носа им. Мисля, че ще е достатъчно за една седмица на младите американчета.

Арсений Николаевич уж се подсмиваше, но Андрей Арсениевич забеляза, че очите на баща му са сериозни и сякаш изучават физиономията му. И това не беше присъщо на стария Лучников и изглеждаше плашещо.

— Защо тогава ми каза „непременно“? Просто така? Без да влагаш специално значение?

„Ще е най-лошо, ако отговори «Просто така», «Без специално значение» — помисли си Андрей Арсениевич.

— Вложих специално значение — усмихна се баща му, сякаш отгатнал хода на мислите му. — Днес съм поканил на обяд Фреди Бутурлин.

— Че аз го виждам всеки ден в Симфи! — възкликна Лучников.

— Ще трябва довечера да си поговорим тримата — с неочаквано твърд тон, като президент в кризисни исторически моменти, изрече Лучников-старши.

Влязоха в трапезарията, едната стена на която беше стъклена и разкриваше гледка към морето, скалата Хамелеон и нос Крокодил. Около трапезата вече бяха насядали Памела, Кристина, Антон и Фреди Бутурлин.

Бутурлин беше член на Министерския съвет, а именно помощник на министъра на информацията. Петдесетгодишният цъфтящ потомък на древен руски род, за приятели и избиратели Фреди, а за вревакуанти Фьодор Борисович, член на партията к-д10 и на спортния клуб «Руски сокол», а всъщност плейбой без каквито и да било особени идеи, Бутурлин навремето беше слушал лекциите на Лучников-старши, а пък по едно време беше хойкал по мадами с Лучников-среден, така че ги смяташе за най-добрите си задушевни приятели.

— Хай, Ендрю! — разтвори той обятията си.

— Здрасти, Федя! — отговори Лучников «според правилата на московския жаргон».

Памела и Кристина — Боже! — се бяха преобразили: и двете бяха с рокли! Вярно, роклите им бяха по новата мода — тензухени, прозрачни, че и с тънички презрамки, но все пак зърната на младите особи бяха прикрити с някакви пъстри апликации. Антоша седеше гол до кръста, само леко беше посресал назад космалаците си и ги беше вързал на понитейл11.

Седмият участник в гощавката беше икономът Хуа. Той даваше нарежданията си в кухнята и на сервитьора Хаври, но от време на време също сядаше на масата, като един вид демонстрираше, че и той е член на семейството, извръщаше спеченото си личице според течението на разговора, грееше щастливо, попиваше всяка дума. Не щеш ли, в разговора намесиха и неговото име.

— Хуа е стар тайвански шпионин — каза за него Антон на момичетата. — Това е естествено, Крим и Тайван са двама братя от разстояние. В семействата на вревакуантите се смята за шик да имаш в дома си китайска агентура. Хуа ни шпионира вече четирийсет години, стана член на семейството.

— Какво значи «вревакуанти»? — Памела прелестно сбърчи носленце.

— Когато през 1920 година болшевиките изритали моето деденце и славното му войнство от Континента, белите офицери на остров Крим започнали да наричат себе си «временни евакуанти». Временен is temporary in English. После се появило съкращението «вр. евакуанти», а вече през петдесетте години, когато идеята за Възраждане на Светата Рус вече е била силно помрачена, се утвърждава думата вревакуант, нещо като националност.

Баща и дядо Лучникови се спогледаха — на Антон наистина му харесваше ролята на екскурзовод. Фреди Бутурлин се разсмя пиянски развеселено: или наистина си беше пийнал преди обяда, или пък му се струваше, че със «соколското» си плейбойско яке, а и в присъствието на хубави мацки трябва да изглежда именно леко пийнал.

— Hoy, Тони, ноу, плиз донт12… — закани се той с пръст на Антон. — Не заблуждавай пътешественичките. Вревакуантите, май янг лейдис13, не са нация. По националност ние сме руснаци. Именно ние сме истинските руснаци, а не… — на това място юначният «сокол» хлъцна, явно спомнил си, че е и член на кабинета, и завърши фразата дипломатично: — …а не други хора.

— Искате да кажете, че вие сте елитът, призван да управлява народа на Крим?! — подвикна Антон, надвесен над масата.

«Какво така е започнал да блещи очи, помисли си Лучников. Дали не е следствие от наркотици?»

— Не вие, а ние — лукаво се закани на Антон Бутурлин с вилицата, на която се полюшваше великолепен шримп14. — Да не би да се делиш от нас, Тони?

— Нашият Антон е представител на културата «яки» — позасмя се Лучников.

— Яки! — извика Антон. — Бъдещето на нашата страна е в яки, а не в отмиращото племе на вревакуантите или в оялите се молли, или в изсъхналите англичани! — той отмести чинията си с лакът и занарежда, обръщайки се към момичетата: — Яки е нещо хубаво, то е нещо средно между «якшъ»15 и «окей», това е формиращата се сега нация на остров Крим, съставена от потомци на татари, италианци, българи, гърци, турци, на руските войски и британския флот. Яки е нация на младежта. Това е нашата история и нашето бъдеще и ние пет пари не даваме за марксизма и монархизма, за Възраждането и за Идеята за обща съдба!

След тази пламенна тирада на масата се възцари напрегнато мълчание. Момичетата седяха с вкаменени физиономии, дясната буза на Кристина беше издута — явно в устата й имаше нещо несдъвкано, нещо вкусно.

— Моля да ни извините, уважаеми лейди — наруши мълчанието Арсений Николаевич. — Може би не всичко ви е станало ясно. Това е вечният спор между славяните в островни условия.

— Ние пък пет пари не даваме за вашите проблеми — избъбри Кристина през несдъвканото и бързо започна да дъвче.

— Браво! — каза дядото. — Предлагам цялата компания да зарежем битката на идеи и да се върнем към реалността. Реалността е пред вас. В центъра на трапезата е омарът, вляво от него има различни сосове. Вече опитахте салатата със стриди. Позволявам си да привлека вниманието ви към ето тези прозрачни листенца балаклавска шунка, тя не отстъпва на италианската «прошуто». Ей там в кристалната съдинка има черна купчинка с резенчета лимон — усмивка от историческата ни родина, супервалутен хайвер. Шампанското «Нова светлина» не се нуждае от реклама. На бой, господа!

Последва много симпатичен, съвсем нормален обяд, по време на който цялата атмосфера се изпълваше с весел лек алкохол, и не след дълго всички започнаха да си задават въпроси един на друг, без да очакват отговор, както и да отговарят, преди да са ги питали, а когато поднесоха кафето, Лучников почувства на коляното си босото стъпало на Памела.

— Този тип — бърбореше златната калифорнийска хубавица и го бучкаше с пурата, извадена от устата на Фреди Бутурлин. — Този тип прилича на реклама на «Марлборо».

— А този тип — отмятайки тензухената си пола, Кристина приседна с голо дупе върху костеливия скут на дядо Арсений, — а този тип прилича на пастир на целия ни род. Пастирът на бялото племе! Дънковият Мойсей!

— Ей, мадами! Я да не закачате прадедите ми! — крещеше Антон. — Тате, може ли да взема твоя турбо? Не може? Как му казваха на това в твоята Москва — «скръндза» ли? Ти си един дърт «скръндза»! Дядо! Дай ми за един час ролса! Скръндзи със скръндзи такива! Вревакуанти! Яки биха свалили от гърба си и последната си риза!

— Ще ви дам ландроувъра с веригите — каза дядо Арсений. — Инак ще се катурнете от серпантината в залива.

— Ура! Тръгваме! — младежите станаха и с танцови стъпки, пляскайки с ръце и припявайки модерната този туристически сезон песничка «Град Запорожие» се оттеглиха.

Преди да тръгне, Памела нахлупи на главата си изисканата лятна капела на помощника на министъра на информацията.

Руско-англо-френският хит заглъхна нейде из покоите на «Каховка». Възрастните останаха сами.

— Тези мацки са способни да направят на пух и прах целия ти замък, Арсений — каза Лучников. — Откъде ги е докарал?

— Каза ми, че се е запознал с тях завчера в Истанбул.

— Завчера? Прекрасно! А кога е станал яки националист?

— Мисля, че днес сутринта. Близо два часа си приказваха в морето с моя лодкар Хайрам, който е активист на «Яки-Фючъ-Туганер център».

— Бива си го сина ти, Андрюшка — изломоти вече съвсем пияният Бутурлин. — Търсещ, буден, с какви момичета другарува само. А пък моите мерзавци костюмари само се шматкат из салоните на вревакуантите, цигулка, пиано, свирят разни идиотщини от Хайдн до Стравински… нали разбирате, духовен елит… Гадост! В къщи вечните звуци са все тези — Рахманинов… Хендел… ужас… не пият, не се кандилкат…

— Е, Фреди, стига вече — каза Лучников-старши. — Сега сме сами.

Фреди Бутурлин веднага се вчеса, оправи си якето и каза:

— Готов съм, господа.

— Хуа, изключи телефоните — помоли Арсений Николаевич.

— Ама вие още ли не сте си инсталирали магнитен изолатор? — попита Фреди. — Препоръчвам ви го. Скъп е, но пък елиминира всички «бръмбари».

— Какво значи всичко това? — попита Лучников.

Ядоса се. Двама вече знаят някаква тайна, която се канят да поднесат на трети, несведущ. Щеш не щеш, но в тези минути се чувстваш избудалкан.

Вместо да отговори, Арсений Николаевич ги поведе към така наречените частни покои на къщата си, тоест натам, където всъщност живееше. Тук стаите бяха облицовани с тъмна дъбова ламперия, по стените висяха старинни портрети на рода Лучникови, част от които бяха успели да се евакуират още през 20-а, а друга част бяха измъкнати вече по различни криви и прави пътеки от Совдепия17. Навсякъде имаше библиотечни шкафове и лавици с книги, атласи, албуми, стари географски карти, старинни глобуси и телескопи, модели на ветроходни кораби, статуетки и снимки на любимите коне на Арсений Николаевич. Над писалището беше окачена снимката на една суперзвезда — любимеца на Лучникови, петгодишния жребец от кримска порода Варяг, който бе взел няколко награди на състезания в Европа и Америка.

— Тия дни имах посетител от Москва — каза Арсений Николаевич. — Истински познавач на конете. Евреин, но изключително интелигентен човек.

Андрей Арсениевич се позасмя. Сигурно с нищо не би могло да се премахне вревакуантското високомерие по отношение на евреите. Дори либерал като баща му се изпускаше от време на време.

— Та, знаете ли, този господин е замислил да води в някакво тяхно списание рубрика «Из живота на забележителни коне». Чудна идея, нали?

— И какво? — повдигна дворянската си вежда Бутурлин.

— Сигурно са й ударили балтията? — мрачно промърмори Андрей.

— Именно тази дума употреби моят посетител — каза Арсений. — Главният редактор й ударил балтията.

Андрей се разсмя:

— Евреите измислят, руснаците «удрят балтията». Сега ситуацията там е такава.

Тримата се отпуснаха в кожените фотьойли около ниската кръгла маса. Хуа донесе портвайн и пури и се разтвори в стената.

— Е, какво е станало? — Лучников все повече се ядосваше и нервираше.

— Андрей, срещу теб се подготвя покушение — каза баща му.

Лучников облекчено се разсмя.

— Ха, така си и знаех, ще започне да се кикоти — обърна се към Бутурлин Арсений Николаевич.

— Арсений, сигурно ти се е обадил някой изкуфял старец от «Вълчата сотня18»? — задъхваше се от смях Лучников. — В «Куриер» и ден не минава без такива обаждания по телефона. Чекистко копеле, курва кремълска, чифутски подгласник… как ли само не ме наричат… ще те удушим, ще те удавим, ще те обесим за топките…

— Сега е много по-сериозно, Ендрю — с тези думи и гласът на Бутурлин стана много по-сериозен.

— Сведенията дойдоха направо от СВРП — студено и сякаш отчуждено Арсений Николаевич започна да излага тези сведения. — Дясното законспирирано крило на Съюза за възраждане на родината и престола е взело решение да те премахне и по този начин да ликвидира днешния «Куриер». Съобщи ми го стар приятел, един от още живите наши батальонци, но… — устата на Лучников-старши леко потрепна в ъгълчето, — …но, уверявам те, още не е изкуфял. Ти прекрасно знаеш, Андрей, че твоят «Куриер» и ти самият страшно дразните десните кръгове на Острова…

— Сега вече май и левите — обади се и Фреди Бутурлин.

— Та така, моят стар приятел също винаги се е възмущавал от твоята позиция и от Идеята за обща съдба, която той нарича просто съветизация, но сега е дълбоко потресен от решението на десните в СВРП. Смята, че това е метод на червените и кафявите, заплаха за нашата демокрация, и ето защо иска да попречи на това, като поставя на по-заден план нашите приятелски отношения. Сега ти, Федя, изложи, ако обичаш, твоите съображения.

Още щом спря да говори, Арсений Николаевич скочи от фотьойла и закрачи по килима, сякаш леко прегъвайки се в коленните стави.

Лучников седеше мълчаливо с незапалена пура между зъбите. Мракът висеше на меки гънки вдясно до слепоочието му.

— Андрюша, ти знаеш върху какво буре с барут живеем, в каква клоака се превърна нашият остров… — започна помощникът на министъра на информацията Фреди Бутурлин. — Трийсет и девет са само регистрираните политически партии. Маса екстремистки групи. Идиотската мода на марксизма се разпространява като инфлуенца. Сега всеки богаташ яки изписва за украсяване на вилата си събрани съчинения направо от Москва. Вревакуантите четат Братя Медведеви. Моллите цитират Енвер Ходжа. В една английска къща присъствах дори на декламация на стихове от Мао Дзъдун. Островът гъмжи от агентура. Си Ай Ей19 и Ка Ге Бе действат едва ли не открито. Размекващият транс на разведряването. Всичките тези нескончаеми делегации на приятелството, на културното, техническото, научното сътрудничество. Безвизови граници, безмитна търговия… — всичко това, разбира се, невероятно обогатява населението ни, но ден след ден ние се превръщаме в международен вертеп бетер Хонконг. С правителството не се съобразява никой. Демокрацията, която Арсений Николаевич и компания изтръгнаха от Барона през 1930 година, сега е доведена до абсурд. Май единствената институция, запазила и до днес смисъла си, са въоръжените ни сили, но и те започват да се разкапват. Наскоро имахме извънредно заседание на кабинета, когато ракетчиците от Северния укрепрайон поискаха да се създаде профсъюз на военните. Представи си една стачкуваща армия. На кого е потрябвала? По данни от ОСВАГ20 шейсет процента от офицерския състав са абонирани за твоя «Куриер». Тоест те четат вестник, който на всяка своя страница отхвърля самия смисъл на съществуването на руска армия. Разбираш ли, Андрей, в друга, по-нормална обстановка твоята Идея за обща съдба би била само една от идеите, правото за чието изразяване — на всякакви идеи! — е дадено от конституцията от 1930 година. Сега Идеята и нейният активен пропагандатор «Куриер» се превръщат в реална опасност не само за амбициите на нашите мастодонти, както ти ги наричаш, но и за самото съществуване на държавата и на демокрацията ни. Помисли, та нали ти, проповядвайки обща съдба с великата родина, възпитавайки у гражданите комплекс за вина пред Русия, комплекс за вина заради неучастието ни в нейните страдания и, както казват те там, велики постижения, помисли сам, Андрей, та така ти проповядваш капитулация пред червените и превръщане на нашата славна бананова република в Кримска област. Само си представи този кошмар — обкоми, райкоми…

— Не разбирам, Федя — прекъсна го Лучников. — Ти какво, подготвяш ме за покушението ли? Доказваш целесъобразността му? Какво пък, не ти липсва логика.

Тежест наля цялото му тяло. Тялото — оловна джунгла, душата — подгонена лисица. Мракът сега висеше като овално тяло около уютния абажур. Тази гадина Бутурлин, докато ми глаголства тук и развива държавни съображения, СВРП вече разработка плановете за хайката. За мен. За едно живо същество. Четирийсет и шест годишен ерген, реклама на цигарите «Марлборо», любител на бързото шофиране, пиянде, сластолюбец, самотен и нещастен, той скоро ще бъде надупчен от картеча на машингъна21. Да ти дожалее до сълзи за момчето Андрюша. Тате и мамо, за какво ме учихте на гами и ме хранехте с каша «Нестле»? Край.

— Засрами се, Андрей! — кресна Бутурлин. — Рисувам ти общата картина, за да си изясниш степента на опасност.

Той си изясни степента на опасност. Съвсем точно. Наистина не беше нужно баща му да назовава стария си приятел по име, той веднага разбра, че става дума за майор Боборико и че покушението е замислено от племенника му и съученик на Лучников Юрка, притежателя на двойното фамилно име Игнатиев — Игнатиев.

Цял живот този карикатурен тип съпровождаше Андрей. Дълго време учиха в една паралелка в гимназията, докато Андрей не замина за Оксфорд. Когато се върна на Острова в края на 1955 година, едва ли не още на първата вечеринка срещна Юрка и остана поразен как отвратително се бе променил съученикът му от гимназията, фантазьорът, който обичаше да рисува разни бригантини и фрегати, този срамежлив пъпчив онанист. Беше се превърнал в едър, извънредно тромав пръч и изглеждаше много по-възрастен за годините си — с отвратителна усмивка, разкриваща целите му венци и жълтите неравни зъби, с прав сноп вечно мръсна коса; един страшно креслив монологист, политически екстремист, «ултрадесен».

Тогава на Андрей не му пукаше за политиката, той си въобразяваше, че е поет, гуляеше, възхищаваше се на кипарисите и на появяващите се по онова време «климатични паравани» на Ялта, мъкнеше се из дансингите подир бъдещата майка на Антон Маруся Джерми и навсякъде, където и да срещнеше Юрка, леко му се надсмиваше.

Игнатиев — Игнатиев по онова време също се навърташе около бляскавата Маруся, но никога не й се бе обяснявал в любов, никога не бе танцувал с нея, дори май и не се бе приближавал на по-малко от три метра от нея. Носеше някакви странни полувоенни одежди с вълча опашка на рамото — «Младата вълча сотня». Най-често само мрачно зяпаше Маруся от ъгъла, понякога — след два коктейла — цинично се хилеше с огромната си мокра уста, а след третия започваше гръмогласно да ораторства, уж без да обръща никакво внимание на хубавата италианка. Тогава говореше само на една тема. Сега, в следсталинските времена, сред хрушчовската бъркотия, е време да дебаркираме на Континента, време е като стоманена кама да разрежем смрадливия маргарин на Совдепията, за една седмица да стигнем до Москва и да възстановим монархията.

Когато обаче започна Унгарската революция през 1956 година, «Младата вълча сотня» остана да ораторства в уютните барове на Крим, докато младежите от либералните семейства, именно всичките тези лигльовци, стихоплетци и джазмени, организираха барикаден отряд, взеха самолета за Виена и се промъкнаха в Будапеща право под гъсениците на наказателните танкове.

Тогава Андрей Лучников едва отърва кожата, като си плю на петите от горящия щаб на унгарската младеж, кино «Корвин». Съветски, тоест руски, куршум бе заседнал в рамото му. Потресен, обгорен, унижен от дивата танкова безпощадност на историческата му родина, той бе закаран до вкъщи от някаква шведска санитарна организация. От около тристата доброволци на Острова се завърнаха по-малко от петдесет души. Естествено, върнаха се като герои. Портрети на Андрей се появиха във вестниците. Маруся Джерми не мърдаше от леглото му. Към края на годината раните на бореца за свобода заздравяха и се състоя изключително шумна сватба, която някои естети смятат днес за зората на новата младежка субкултура.

Сред многобройните чудесни епизоди от тази сватба имаше и един от грозен по-грозен. Игнатиев — Игнатиев, приведен над масата, закрещя в лицето на Лучников: «Обаче НАШИТЕ страхотно изкормиха чифуто-маджарите!» Някои искаха да го бият, но младоженецът, сияещият и бляскав идол на младежта Андре, реши да се разберат само двамата. Извинявай, Юра, но ми се струва, че между нас има нещо излишно. Оказа се, че излишното било омразата! Сред фаянсовата тишина на клозета в нощния клуб «Blue Inn22», хълцайки и треперейки, Игнатиев — Игнатиев изригна своя комплекс за непълноценност: «Мразя те, винаги съм те мразил, аристократче със синя кръв, сега ще оповръщам цялата ви сватба!»

Тогава Лучников проумя, че вижда пред себе си своя най-зъл враг, изключително опасен и защото май е влюбен в него, защото не може да го смята за свой съперник. После имаше и някакви други истерии, падания на колене, хомосексуални признания, еротични хлипания по адрес на Маруся, коварни усмивки отдалече, закани, стигащи до него чрез посредници, но всеки път през тези години Лучников забравяше за Игнатиев — Игнатиев, сякаш не съществуваше. И ето накрая — покушение срещу живота му! Къде е тук коренът — в политическата ситуация или в жлезите с вътрешна секреция?

— Добре де, изясних си опасността на ситуацията — каза Лучников. — Какво от това?

— Трябва да вземем мерки — каза Бутурлин.

Баща му мълчеше. Стоеше в ъгъла, гледаше замиращото в здрача море и мълчеше.

— Съобщи в ОСВАГ — каза Лучников.

Бутурлин се изкиска.

— Това е несериозно, знаеш го.

— Какви мерки мога да взема — сви рамене Лучников. — Да се въоръжа? Аз и без това като същински Бонд не се разделям с беретата.

— Трябва да промениш насоката на «Куриер».

Лучников погледна баща си. Той мълчаливо се премести до другия прозорец, дори не се извърна. Залезните небеса над хълмовете изобразяваха битка на платноходен флот. Лучников стана, взе една бутилка и две пури и тръгна да излиза от кабинета. Бутурлин му прегради пътя.

— Андре, ама аз не ти говоря за коренна промяна, за завой на 180 градуса… Нарушаването на правата на човека… насилието над художниците… та нали всичко това наистина го има… няма да има нужда да лъжеш… та ти публикуваш такива неща… но ги осветляваш някак отвътре, някак си… сякаш си един от тях, някакъв либерален «съветник»… Та самият ти, признай си, Андрей, всеки път, когато се връщаш от там, се тресеш от отвращение… Разбери, няколко такива материала — и приятелите ти ще могат да те защитят. Тогава твоите приятели ще могат да казват: «Куриер» е независим вестник на Временната зона за евакуация, долу ръцете от Лучников. Сега, извинявай, Андрей — гласът на Бутурлин изведнъж се наля с исторически чугун, — сега твоите приятели не могат да кажат това.

Лучников леко го избута и отиде до вратата. На излизане успя да забележи как Бутурлин разперва ръце — сиреч това е то, аз направих каквото можах. Баща му не промени позата си и не го извика.

Той напусна «частните покои» и отиде в своята «куличка», отвори вратата на стаята, която винаги го очакваше, и известно време стоя там мълчаливо в мрака, с бутилка в ръката, стискайки двете пури между пръстите. После бавно вдигна завесите. Лумвания на ветроходна битка отвъд плоските скали на Библейската долина. Легна на дивана и започна машинално да следи бавните движения на деформираните и частично горящи фрегати. После видя на рафта над главата си малкия магнетофон, до който можеше да се пресегне, без да променя позата си, и това го съблазни да натисне копчето.

Тутакси сред черноморската тишина избухна заряд от отвъдни звуци, говор на странна тълпа, крясъци на чужди птици, напиращо свистене на мразовит вятър, далечен рев на груби мотори, някакво скриптене, удари на пневматични чукове, някаква идиотска музика — всичко беше чуждо, омразно и далечно и това беше земята на неговите прадеди, комунистическа Русия, и на този свят за Андрей Лучников нямаше нищо по-близко и родно.

Истеричен женски глас проряза като електрически трион цялата тази мешавица от звуци: «Молете се, мили мои, молете се, сладки мои! Нямате си храм, застанете в ъгъла и се молете! Нямате икона, молете се на небето! Няма по-добра икона от небето!»

Миналата зима в Лондон Лучников, не щеш ли, си купи място в евтиния круиз «Магнолия» и пристигна в Съюза. Не се обади на никого от московските си приятели, пътешестваше с групата западни еснафи из старите градове — Владимир, Суздал, Ростов Велики, Ярославъл — и не съжали: «Интурист» обслужваше англичаните изключително зле, караше ги да киснат с часове по гарите, натикваше ги в общи вагони, доста често ги хранеха в обикновени гостилници — едва ли някога Лучников се бе доближавал толкова плътно до съветската реалност.

Беше направил този запис случайно. Както се разхождаше около Успенския храм във Владимир, чу тази религиозна фанатичка. В парка около храма се мъдреха грозни павилиони, боядисани в отвратителни цветове — място за игри на «дечурлига», май учениците бяха във ваканция. Изображения на ракети и космонавти. Къщата насреща беше украсена с умопомрачително неразбираем лозунг: «За петилетката на качеството — работническа гаранция». Влачат се препълнени тролейбуси, безкрайна върволица от камиони, неизвестно защо предимно празни. Голяма чугунена ръка, протегната във вдъхновен порив. И не щеш ли — тая религиозна истеричка и ето че, както си отвърнал очи от животворната съвременност, виждаш пак неизменните руски старици край олющената стена на храма, ятата врани, виещи се над кубетата, подпухналата истеричка и малоумния Серьожа, Божия човек, който пуши «Беломор» и се тресе до жената, защото тя му е родна майка вече цели четирийсет години.

— Погледнете Серьожа, сладки мои! Постилам му на кревата, а аз спя на пода, защото той е Божи човек. Серьожа се храни с котките и кучетата, защото всички сме твари Божии и той ни учи — не обиждайте природата, сладки мои!

Лучников стоеше с касетофон в джоба сред бабичките. Те вадеха корави франзели и ги пъхаха в торбата на малоумните. Подпухналата жена бързо прекръстваше всички благодетелки и викаше все по-пронизително:

— Не ругайте евреите! Евреите са народ Божи! Врагове са тия, дето ви учат да ругаете евреите, а вие нали сте невежи, ги слушате. Не евреин е продал Господа ни, а човек, а и всички апостоли са били евреи!

Приближи се милиционер — какво се говори тука за евреи, — приближиха и млади девойчета с пухкави шапчици — ама гласище вади бабата, а!, — но нито единият, нито другите се намесиха, пристъпваха мълком от крак на крак и слушаха истеричката.

— Миличките ми! Сладичките ми! Не ругайте евреите!

…Платноходната битка избледняваше, фрегатите изтляваха, угасваха като въгленчета в нарастващия мрак, но сянката, плъзнала по стената, още се виждаше. Беше отминала, изчезнала и пак се беше върнала. Поспряла в трепетна поза, сянката на тъничкото девойче след малко бутна вратата и се материализира вътре в стаята като Кристина.

— Хей, Марлборо! Тук ли сте?

Хулиганската й ръка не се лута дълго и скоро безпогрешно спря на търсеното място, улови езичето на ципа. В тъмното той виждаше над себе си светещите очи на Кристина и засмяната й уста, двете редички проблясващи зъби. После косите й се люшнаха надолу и скриха започващия момински пир. Едно докосване на хлъзгавата мекота и той веднага усети мигновена и мощна ерекция.

— …Благодаря ви, милички! Господ да ви пази! А който иска да види баба Евдокия, да хване автобуса до спирка Колядино, после до Първа петилетка километър пеша, а нашата къща със Сергунчик е последната! Да ви благослови Господ! Господ здраве и мир да ви дава, сладки мои! Утоли, Божа майко, нашите скърби!

Мляскането на размекнатия сняг под краката, усилваща се музика — «до най-далечната планета не е и толкова далеко…» Музиката утихва, гърленият кикот на Серьожа, радостта на олигофрена — получил е цигара, животински звуци, собственият му глас.

— Може ли да дойда с вас?

— Ам ти кой си? Не си ли от наш’те? — гласът на баба Евдокия веднага надви всички гласове. Ето така някога са събирали огромни тълпи, без никакви микрофони; специални гласови данни имат руските религиозни фанатици.

— Не, руснак съм, но от Крим.

— Да те благослови Господ! За к’во ти е да идваш с нас?

Неясно мляскане, охкане, пъшкане — качването в автобуса. Креслив глас, почти като на истеричката, обаче през микрофон:

— Граждани, купувайте си билети!

— Но как говорят всички там, нима на руски?

…Кристина искаше да доминира, но Лучников не обичаше амазонките и след кратко боричкане вековната несправедливост възтържествува — момичето бе притиснато от планината мускули. Една предателска мисъл, честа спътница на Лучниковите безобразия — «Ами ако взема, че падна?» — се мярна и сега, но момичето навреме се предаде и тъничко и жално застена, предавайки се под властта на свинското племе на мъжете, а той, ободрен от капитулацията, мощно навлезе в сладките и влажни владения.

— Предайте за едно билетче. Къде се натискате? Абе какви хора сте? Ох, какъв народ се навъди — зверове! Ухм-ухм-ухм — Серьожа… Искате ли да гризнете франзелка, ябанджията? Следваща спирка — автогарата! Ау-ау-ау, абе накъде кара тоя? Поледица… Искам да ви попитам нещо, майко Евдокия. Чакай, гълъбе, първо аз да те попитам: как сте с продуктите в Крим?

Съскането на пневмосистемата — отварят се вратите. Нахлува гълчавата на автогарата, викове — започва битката около качването.

— Прощавайте, откъде взехте портокалите?

…Лучников си забрави годините и в тази самозабрава се заигра със слабичката, но гъвкава, простенваща и подвикваща Кристина, като ту я мъчеше като нагъл млад войник, притискаше я, натикваше я дълбоко в дивана и я блъскаше в стената, ту внезапно се изпълваше с бащински чувства и нежно галеше мократа кожа, ту пък внезапно тя порастваше и му заприличваше на майка, а той виждаше себе си като дете и тогава започваше да смуче ушенцата й, ключиците и в тези паузи набираше сили, за да се превърне отново във воин завоевател.

…Тънко мъжко гласче говореше на съседа си:

— Пътувам значи със сестра ми за Рязан и, не щеш ли, във вагона се качват пияни младежи. Викат на сестра ми — айде с нас, маце, и значи почват да й пускат ръце. Чупката, викам, момчета, не пречете на хората да си почиват. Те ме цапардосаха по окото и си тръгнаха. Та седя аз и си викам: каква несправедливост. Качва се тогава във вагона приятелят ми Козлов, двамата излизаме и тръгваме да търсим онези момчета. В съседния вагон ги намерихме. Ха сега да си поприказваме с добро! Тогава един от онези избива прозореца с лакът, изважда оная, дългата работа от стъклото — отворен го раздава! — и започва да ни плаши с Козлов с нея, а другите не ни пускат да излезем. И ето ви плачевните резултати — едва вчера ме изписаха от травматологията, а Дима още е вътре.

Гласецът постоянно се губеше, внезапно го заглушаваше шумолене на вестник или кашлица, често долиташе «Танцът на малките лебеди» от някакъв транзистор.

Собственият му глас:

— Вие лекувате ли хора, майко Евдокия?

Ужасяващ вопъл на целия автобус, писък на спирачки, усилващ се вопъл, грохот, сподавени викове, стонове, скърцане. Вашта-мамка-ебах-ви-в-гъза-мамицата-в-устенцата-всичките-ви-ебах-курви-позор-осакати-ни-курварин-помощ-добри-хо-ра!

Катастрофа, моментно мълчание.

…И тъй, моментът на истината наближава. Сдържано ръмжейки, Лучников нагласяше момичето за последното втурване към бодливата тел на райските градини.

В следващия момент те се изравниха, изгубиха и зависимост, и доминанта, всичките си различия и бариери, вкопчиха се, изригвайки възторзи, и полетяха все по-близо, все по-близо, все по-близо — и наистина сякаш зърнаха късче от нещо чудесно — и все по-далече, все по-далече, все по-далече, докато не отпаднаха един от друг.

Винаги се бе чудил колко бързо, почти мигновено след любовните актове започваше да мисли за странични неща, за работа, за пари, за коли. Сега, отпаднал от Кристина и кротко галейки трепкащото й рамо, мигом се пренесе в мръсноснежните поля, откъдето идваха магнетофонните звуци и където в набъбналата канавка лежеше на хълбок автобусът от маршрута Владимир-Суздал.

Нямаше сериозно пострадали. Май някой си беше счупил ръката, друг си бе изкълчил крака, останалите се бяха отървали с ударено тук-там. Дечицата виеха, женорята стенеха, мъжете псуваха. Като се измъкваха и стъпваха един върху друг, пътниците излизаха от автобуса през левите врати, които сега се намираха над главите им. Лучников се стараеше да не гледа ужасното женско бельо под полите. От Евдокия лъхаше на обор и урина. Заедно с някакъв войник от артилерийските войски Лучников крепеше жената, за да стигне до изхода, когато тя изведнъж занарежда:

— Ами Серьожа де го? Серьоженка, милички, забравихте ли го? Къде ми е детенцето, Господи, спаси го! Серьожечка, обади се, златничък!

Глупакът беше затрупан в задния ъгъл с торби и куфари. Плешивата му глава се тресеше. Скимтейки, лапаше портокали, като ги ръфаше направо през пролуките на една мрежа. Чул, че го викат, скочи и изкрещя също като човек:

— Майче!

Портокалов сок, парчета кора по небръснатите бузи на Серьожа.

Когато всички се измъкнаха, в канавката скочиха и войникът, и Лучников — и веднага потънаха до кръста в калната, парещо студена каша.

— Великолепно — постоянно повтаряше войникът. — Обстановката е великолепна.

Край пътя вече бяха спрели няколко камиона. По ледената коричка на асфалта бавно, влачешком се приближаваше автокран, опря муцуна в крайпътните храстчета и спря. Спря и един насрещен автобус. Тълпата край мястото на катастрофата растеше.

— Разправях им аз на тия гадове, че в такава поледица не може да се тръгва по маршрута! — крещеше шофьорът на падналия автобус. — Не тръгнеш ли, викат, ще се простиш с партийния си билет!

От мътните вечерни небеса се сипеше сняг, примесен с дъжд. Евдокия седеше край пътя и приспивно успокояваше огромната си рожба. Серьожа често изхлипваше, сврял лице в подпухналия й корем. Изпищя сирената на Бърза помощ. Появиха се две жълто-сини милиционерски коли.

— Майко Евдокия! — повика я Лучников.

Жената го погледна стреснато, после явно го позна.

— Върви си по пътя, пътниче — каза тя с непознат дрезгав глас. — Никого не лекувам и никакви отговори не знам. Ела в Колядино през лятото, кога пеят птиците, кога тревицата е зелена. Върви си сегинка!

— Благослови, майко Евдокия — помоли Лучников. Жената помръдна ръка, но не я повдигна, скри я.

— Върви си при твоите немци, в Кримия, вие тамка имате черкви колкото щеш, там иди да те благословят.

Тя му обърна гръб и изду долната си устна, сякаш му даваше да разбере, че той вече не съществува за нея.

— Много великолепно! — кресна наблизо войникът. Той вече мъкнеше отнякъде стоманено въже. — Сега да имаше една бутилка, щеше да е съвсем великолепно!

По края на заледеното шосе Лучников пое към града. Вдигна яката на кашмиреното си сенжерменско палто, обгърна се с ръце, но мокрият зъл вятър на Русия продължаваше да го пронизва до кости, костите му се тресяха и тъпо загледан в дългите еднообразни постройки на механизираните краварници, усещаше как няма абсолютно нищо общо с всичко, което го заобикаляше сега, с всичко, което се бе случило, случваше се и щеше да се случва тук в бъдеще. Последното, което бе записал магнетофонът му, беше викът на капитана от милицията:

— Минавай, не се туткай!

…Докато той слушаше всичко това и си припомняше, Кристина се измъкна изпод хълбока му. Взе от перваза някаква топчица, тръсна я — оказа се, че е роклята й. Скоро седеше сресана и облечена на масата, пушеше и си наливаше херес в чашата.

— Какви са тия шантави звуци? — тя посочи с брадичка магнетофона.

— Това не ви засяга.

Тя кимна, угаси цигарата и се протегна.

— Е, аз да вървя. Благодаря ви, сър.

— И аз съм ви благодарен. Беше мило от ваша страна. Вече на вратата, тя се извърна.

— Един въпрос. Сигурно сте си мислили, че при вас ще дойде Памела?

— Честно казано, не съм си мислил нищо по този въпрос.

— Чао — каза Кристина. — Памела е там долу, с Тони. Чао, мистър Марлборо.

— Всичко хубаво, Кристина — много учтиво се сбогува Лучников. След като остана сам, си наля една чаша и запали цигара.

«Да, никак не е трудно да се смени насоката на „Куриер“ — помисли си той. — Няма нищо по-лесно от това да презираш тази страна, нашата страна, моята във всеки случай. Между другото тъкмо в утрешния брой съм пуснал репортаж за съветските пътища. Да, да, как можах да забравя, та това е вътрешен дисидентски материал, направо е безценен. „Пътешествие през страната на гостилниците“. Анонимен материал от Москва, талантлива подигравка с кошмарните съветски крайпътни заведения. Може би това е достатъчно, за да опази кожата ми няколко дни?»

Обърна се към дивана и вдигна телефонната слушалка — всъщност човек може и да не помръдва от това ложе, щом мадамите му идват на крака, в Русия може да се върне с едно натискане на копче, а с вестника си може да се свърже само като набере осем цифри.

Вдигна Брук. Бодър, леко нахален и пиянски глас:

— Courier! Associate editor Brook is here23.

— Колко пъти трябва да ви казвам, Саша, все пак работите в руски вестник — скастри го Лучников.

— Ха, насадих се! — все така весело и още по-пиянски възкликна Брук. — Вие ли сте, чиф? Не се гневете. Нали ги знаете нашите кошмарни парадокси: много от читателите изпитват затруднения да се изразяват на руски, а аз яки не чаткам, хабер си нямам от него. Така че английският ни обединява.

— Какво ново от Африка, Саша?

— Мога да ви зарадвам. Ромка изпрати от Киншаса абсолютно точни сведения. Боевете по границата се водят между племената ибу и ебу. Оръжието е съветско, мирогледът и от двете страни — марксистки. Вече пратихме това за набор. На първа страница.

— Свалете го от първа страница и го сложете на осма. Така ще бъде по-смешно.

— Сигурен ли сте, чиф, че това е смешно съобщение?

— Така го виждам. И още нещо, Саша. Извадете от броя онзи московски материал.

Пауза.

— Имате предвид «Пътешествие през страната на гостилниците» ли, Андрей?

— Да.

— Но…

— Какво?

Пауза.

— Какво сега, по дяволите? — закрещя Лучников. — Какво има? Защо ми мънкате, Саша?

— Извинете, Андрей, но… — сега Брук звучеше напълно трезвен. — Ами нали знаете… От нас отдавна се очаква такъв материал…

— Кой го очаква? — кресна Лучников. Яростта му, като морска звезда, се вкопчи в тъмната стена.

— Какво да сложим на негово място? — студено попита Брук.

— Интервюто на Самсонов със Сартър! Край! След един час ще се обадя да проверя!

Той тресна слушалката, грабна бутилката, сръбна малко от гърлото й, захвърли я и се просна на дивана. От омачканото одеяло миришеше на женска секреция. Виж ги ти с какво решили да го шантажират — със заплахи за живота му!

Отново грабна слушалката и набра същия номер.

Лекомислено подсвиркване. Брук вече си подсвирква този идиотски хит «Град Запорожие».

— Courier! Associate edi…

— Брук, извинете, не се сдържах. Ще ви обясня по-късно…

— Нищо, нищо — каза Брук. — Ще направим всичко, както наредихте.

Лучников изведнъж започна да се приготвя. Закъде съм се заприготвял — не се знае. С такава муцуна човек не бива да се приготвя за тръгване. С такива панталони човек не може да тръгва за никъде — вонят на проституция. Както на женска, така и на мъжка проституция. На политическа проституция обаче не миришат. За нощния Коктебел ще свършат работа и такива панталони. Дюкянът ще бъде закопчан здраво. Ще взема пачка пари. Къде са ми парите? Ето ги съветските шагренови хартийки, ето ги доларите — по дяволите! Банкнотите на Банката на Въоръжените сили от Юга на Русия — това е валута! Якитата май вече са забравили думата «рубла». Тяхната парична единица е «тича». Тысяча24 — тыща — тича. Смешно е, но в бюлетините за валутните курсове в «Известия» също пишат «тича». Кримски тичи — за 1,00–0,75 рубли. Всички берьозки25 на драго сърце приемат парите, но се правят, че това не са руски пари, че на тях липсват руските надписи «една… две… сто хиляди РУБЛИ… Банка на Въоръжените сили от Юга на Русия». Ето това е странната, но въпреки това изцяло приемана от целия народ черта на съвременна Русия, на Съюза — да не забелязваш очевидното. Пишат в така наречените си избирателни бюлетини: «Оставете ЕДИН кандидат, останалите зачеркнете», а останали няма, такива няма и никога не е имало! Фантастично идиотска измама, но никой не забелязва това, никой не желае да го забелязва. Всички искат да бъдат скотове с комфортното чувство, че са част от стадо. Програма «Время» в съветската TV е една ежевечерна лоботомия. Обаче и нашите мастодонти си ги бива — защо трябва с тъпашки инат да наричаме държавната банка Банка на Въоръжените сили, и то ОТ ЮГА НА РУСИЯ??? Защо муцуната на Барона още се кипри върху нашите пари? По дяволите, ако се смятате за пазители на руската култура, рисувайте върху банкнотите Пушкин, Лев Николаевич, Фьодор Михайлович… Егати героя — бездарния барон Врангел, спасителя на «сетния бряг на Отечеството». Да не би той да е създал Чонгарския проток? А лейтенант Бейли-Ленд изобщо не е съществувал ли? Лъжци и тъпанари властват по руските брегове. Защо в Москва лепват за мен преводач? Другари, помислете — за какво ми е на мен преводач, нелепо е аз да се разкарвам из Москва с преводач. Безсмислено е да се правят доноси за мен, аз нямам тайни, знаете го. Пак добре, че го знаете. Но защо тогава? Ние си имаме такъв обичай — на важните гости от чужбина се дава преводач. Тоест сякаш в Крим не се говори руски? Именно. Нали знаеш, Андрей, че когато Сталин е започнал да създава някакви връзки с Крим, един вид е установил, че там никой не говори руски, че там няма абсолютно нищо руско, че това е сякаш напълно чужда държава, но същевременно сякаш не е и държава, ами един вид географска зона, населена с някакъв «народ», а ние обичаме всички народи, защото те са потенциални потребители на марксизма. Обаче, възразявам аз, нито Сталин, нито Хрушчов, нито Брежнев някога са се отказвали от претенциите си за Крим като част от Русия, нали така? Вярно, казват умните приятели апаратчици. В териториален смисъл ние не се отказваме и никога няма да се откажем и дипломатически никога няма да признаем Крим, но в смисъл на културни връзки смятаме, че вие сте напълно чуждоезична държава. Има ли в това някакъв смисъл? Нима не разбираш, Андрюша? В това се крие дълбок смисъл — по този начин даваме на народа да разбере, че руският език е немислим извън социализма. Абе я стига глупости, цял свят знае, че в Крим официалният език е руският. Всички знаят, но сякаш не забелязват, там е работата. Там била работата значи? Да, да, именно там. Ето например ти самият казваш, че вие там имате много пръчове, ама и у нас, Андрей, пръчовете не са малко. Вярно, глупост, естествено, анахронизъм, но в известен смисъл полезен, циментиращ, като много други сталински анахронизми. Та нали впрочем тебе, Андрей Арсениевич, наистина трябва да те превеждат на съвременен руски, тоест на съветски. Мене? Нищо подобно! Смея да твърдя, че аз говоря абсолютно съвременен руски език, дори знам двата жаргона — и стария, и новия. О, така значи! Опитай тогава да поздравиш телевизионните зрители. Моля: «Добър вечер, другари!» Видя ли, веднага сгреши — казва се: «Добър вечер, скъпи другари», за интонацията да не говорим. Интонацията ти, Андрей, няма нищо общо с нашата. Знаем, знаем, че си патриот, и уважаваме твоята Идея за обща съдба, греховете ти пред Родината са забравени, ти си наш, Андрей, имаме ти доверие, обаче фразата «Нямам думи да изразя чувството на дълбоко удовлетворение» не е за твоята уста лъжица… Така обикновено се кодошеше с Лучников новият му приятел — от близък по-близък, изключително умният и хитър Марлен Кузенков, голяма клечка в международния отдел при ЦК.

Значи има нещо общо между Москва и Симферопол? Общо нежелание да се забелязват съществуващи, но неприятни факти, вкопчване в остарели форми: всичките тези одъртели «общоруски учреждения» в Крим, където вече и муха не се свърта; и елитарното неприсъединяване към гражданите на страна, която ние самите управляваме — тази думичка «вревакуант»; и московското непризнаване на Острова от страна на руснаците, и всичките им бюлетини, и кой знае защо Първа конна армия, след като и дума не се обелва за Втора, и кой знае защо в юбилейните телевизионни филми за историята на страната ги няма нито Троцки, нито Бухарин, нито Хрушчов — къде изчезна съвсем скорошният Никита Сергеевич, кой тогава посрещна Гагарин? Абе всичките тези московски фокуси със заличаването на имена чет нямат, но… но щом и у нас тук съществува такава тенденция, значи може би въпросът е не и в тоталитаризма, а просто в някои черти от националния характер, а? Щото характерчето ни, характерчето ни е особено. Не е ли така? При кого например още съществува сладурската поговорка «Да не си изнасяме кирливите ризи на показ»? Келти, нормани, сакси, гали — цялата тая глутница сигур се е почиствала, изнасяла е мръсното за проветряване, докато гордият внук славянски го е прибирал да си го мирише вътре с една-единствена цел — съседите да не видят. Е, и щом всичките тези гадости тръгват от националния характер, значи всичко е оправдано, всичко е правилно, та нали ние и лайнари се наричаме, докато виж, англичанинът никога няма да нарече себе си лайнар.

Стигнал в края на краищата след доста продължителни размисли до този донякъде смърдящ извод, Андрей Арсениевич Лучников откри, че вече се е втурнал с ръмжащата си кола по серпантината, която се вливаше направо в главната улица на Коктебел, от край до край застроена с многоетажни хотели. И щом откри, че се намира тук, сякаш си припомни предшестващите си движения: ето излезе, размахал пачка тичи, от Кулата за гости, ето енергично закрачи по галерията, ето поспря за малко, зърнал на парапета неподвижния контур на Кристина, ето подмина я, ето заподсвирква си нещо демонстративно старомодно, «Сантиментално пътешествие», ето поспря се пак, зърнал в осветения прозорец на библиотеката мълчаливо изправената фигура на баща си, ето подмина го, излезе на двора и прескочи като младок вратичката на питъра, чу призивния възглас на Фреди: вземи и мене, и тутакси запали.

Сега, когато се видя да приближава посред нощ злачните места на младостта си и си спомни цялото си днешно поведение, Андрей Арсениевич толкова се смая, че рязко удари спирачки. Какво му става днес? Обърна се. Зелено небе в дъното на улицата, лунен сърп над очертанията на Сюрю Кая. В страничната уличка, която води към морето, бавно се върти светещият овал на найтклъб «Калипсо». Остър пристъп на младост. Вятър, долетял от Библейската долина, преви за миг връхчетата на кипарисите, разпени и посребри листовината на платана, развълнува и завъртя Лучников. Какво изостри днес всичките ми чувства — появилата се опасност, заплахата? Отново се появи нещо абсолютно забравено — просторът и обещанията на коктебелската нощ.

Пред входа на «Калипсо» стояха петнайсетина коли. Няколко стройни момчета яки правеха танцови стъпки на асфалта под сменящата се светлина на овала. Вход — 15 тичи. За двайсетте години, откак Лучников не бе идвал тук, заведението бе станало луксозно. Някога тук, в гардеробната, висеше голяма картина, която компанията на Лучников наричаше «художествена». На нея беше изобразена нимфата Калипсо с огромни гърди и татарски плитки — как тъжно изпраща отплаващия сред пенестите вълни татарин Одисей. Сега в същото помещение по стените се виеше изискан три-, а дори може би и четирисмислен релеф, изобразяващ приключенията на малкия като сперматозоид Одисей в лоното на гигантската, надробена на десетки съблазнителни късчета Калипсо. Всичко това беше осветено и сякаш дишаше и трептеше, движеха се кинетичните части на релефа. Лучников си помисли, че в тая работа със сигурност имат пръст новите емигранти. Дали не я е измудрил Нусберг?

Още щом влезе в залата и тръгна към бара, чу зад гърба си извънредно силни гласове:

— Вижте, господа, главният редактор на «Куриер»!

— Лично Андрей Лучников!

— Какво ли ще значи това — Лучников в «Калипсо»?

Говореха на руски, и то явно с цел той да се обърне. Той не се обърна. Приседна до бара, поръча «Манхатън» и помоли бармана веднага след идиотската песничка «Град Запорожие» — сигурно са я пускали най-малко десет пъти тази вечер? Най-малко сто пъти, сър, мозъкът ми се разкапа вече от това «Запорожие», сър, — та значи веднага след нея включете, ако обичате, музиката на моята младост, «Serenade in Blue» на Глен Милър. С възторг, сър, та това е и моята младост. Не съм се съмнявал и това. Струва ми се, че съм ви виждал някъде, сър. И още се съмнявате? Не е изключено да сте от Евпатория, сър. Май имахте хотел там. Разсмивате ме, Фадеич… Как ме нарекохте?… Разсмивате ме, казах, Фадеич, минаха двайсет години, аз станах прочут човек, а ти си остана бюфетчия, обаче ето аз прекрасно те помня, а ти мене, копеле недно, не ме познаваш. Андрюша! Хуюша! Не говори мръсни думи! Е, поне не може ли да те прегърна? Да отроня някоя и друга сълза? Чуваш ли сребърните духови — Глен Милър Бенд!… Небесносинята серенада, 1950 година, първите ни влизания в «Калипсо»… първите целувки… първите момичета… сбиванията с американските летци…

Докато тупаше по гърба и по бузите Фадеич, докато слушаше суинговите извивки на Милър, Лучников изведнъж осъзна какво го бе довело тази странна нощ именно тук, в «Калипсо». Именно тук по времето на неговата младост не беше спирала да цари пленителната атмосфера на опасността. Близо до нос Хамелеон имаше американска авиационна база и летците никога не пропускаха възможността да се сбият с руските момчета. Може би и днес, неочаквано подмладен от усещането за опасност, от думичката «покушение», Лучников беше изпитал желание да предизвика съдбата, а къде би могъл най-добре да предизвика съдбата, ако не в «Калипсо»?

Беше го срам да си признае това дори пред себе си. Всичко тук се бе променило през тези две десетилетия. Клубът беше станал тежкарско, скъпо място за напълно благопристойни развлечения на горния слой на средната класа, сексът вече не беше главозамайващо приключение, а летците, остарели, бяха демонтирали отдавна базата и хванали пътя за своите Милуокита.

Останал е само старият Фадеич и дори си ме спомни, приятно беше. Сега ще си допия манхатъна и се прибирам в Симфи, утре съм във вестника, а след три дни в самолета — Дакар, Ню Йорк, Париж, конференция срещу апартейда, сесия на Генералната асамблея, среща на главните редактори на водещи световни вестници по проблема «Спортът и политиката» и накрая — Москва.

Изведнъж видя в огледалото зад бара сина си, за когото, планирайки следващата седмица, по най-отвратителен начин бе забравил. Какво има за чудене — изгубихме се, защото не се търсим. Разпредели си цялата седмица — Дакар, Ню Йорк, Париж, Москва — и дори не се сети за сина си, когото не беше виждал повече от година.

С кого е седнал там? Странна компания. В нишата в дъното на залата — бледото издължено лице на Антошка, златната главица на Памела на рамото му, а около масата им — четирима яки мъжаги със скъпи костюми, гривни, златни ролекси. Аха, сигурно са чуждестранни работници от Арабатската стрелка.

— Ей там е седнал синът ми — каза на Фадеич.

— Това е синът ти, така ли? Много висок, бе.

— А кои са тези хора е него, Фадеич?

— Не ги познавам. За пръв път ги виждам. Не са от постоянните ни посетители.

Днешният Фадеич се извисяваше зад бара като завеждащ катедра белокос авторитет, а под негово ръководство работеха трима чевръсти италианци.

Лучников махна с ръка и извика на сина си:

— Антоша! Памела! Елате тук!

— Приготви шампанско, Фадеич — помоли той стария си приятел.

Щракване с пръсти — и сребърна кофичка с бутилка «Вдовицата» моментално цъфна пред нас. Къде е обаче синът ни? В края на краищата трябва да го запозная с Фадеич, да му предам щафетата на поколенията. Не иска да дойде — това пренебрежение ли е? Generation gap? В огледалото обаче Лучников виждаше, че Антон иска да дойде, но — странно защо — не може. Седеше със своята Памела в дъното на нишата, а четиримата богати чичковци сякаш го притискаха там, сякаш не му даваха да излезе. Някак неучтиви изглеждаха.

— Нещо неучтиви ми се виждат — каза Лучников на Фадеич и забеляза, че той по твърде познат начин целият се напрегна — като в старите времена! — и впери присвити очи в неучтивите хора.

— That’s true26, Андрей — издума бавно и с една позната усмивка Фадеич. — Не са учтиви.

Подхвърлен от някакъв възторг, Лучников скочи от табуретката.

— Ще отида да ги науча на учтивост — подхвърли леко и закрачи към нишата.

Докато крачеше под звуците на «Небесносинята серенада», забеляза, че симферополските интелектуалци са вперили в него ококорени очи.

Приближи, хвана ръката на единия чичка и я стисна. Ръката се оказа изненадващо слаба. Сигурно поради изненадата: такъв бияч не може да има слаба ръка. Лучников мачкаше тази ръка, едва ли не я прекърши.

— Какво има, Антоша? Какви са тези хора?

— Знам ли ги — промърмори разсеяно Антон. Смути се значи и веднага заприказва на руски, а! — Дойдоха при нас, седнаха и викат — няма да излезете от тук. Какво искат от нас — не знам.

— Сега ще научим, сега ще научим — Лучников усукваше слабата тлъста ръка, а с другата ръка започна да разкопчава сакото на корема на непознатия. В добрите стари времена този номер хвърляше противника в паника.

Междувременно към нишата приближаваха любопитни и сред тях — симфипийпъл, хора, дето го познаваха. От прага наблюдаваше сцената дежурният участъков полицай, Фадеич май си намигаше с него.

И четиримата бяха над четирийсетте и говореха на яки с леко татарска интонация, както обикновено говореха на острова турците, които работеха в «Арабат Ойл Къмпани».

— Гив май хенд, ага — помоли пленникът. — Кадерлер вери мач, молим, Лучников ага.

Лучников пусна ръката му и остави всички да излязат от нишата — единия, втория, третия, а четвъртия посочи на сина си.

— Поинтересувай се, Антон, откъде джентълмените знаят името ни.

Момчето бързо последва четвъртия и в средата на залата с мигновена и мощна карате хватка го притисна към земята. Лучников изпадна във възторг. Тази хватка беше един вид приятелски жест от страна на Антон — преди няколко години заедно вземаха уроци по карате.

— Откъде познаваш баща ми? — попита Антон.

— Ти Ви… яки бой… Ти Ви… юк мескел… кадерлер… маярта… сори мач… — пъшкаше четвъртият.

— Виждал те е по телевизията — направи нещо като превод Антон. — Извинява се.

— Пусни го — каза Лучников.

Тупна сина си по рамото, той пък го ръгна с лакът в корема, а Памела през смях плесна двамата по задника. Четворицата мигом се изпариха от «Калипсо». Пъхнал ръце в колана си, крепящ мощен «колт», полицаят излезе след тях. Симфипийпъл аплодираха. Беше се получила сцена като в уестърн. Очите на Фадеич грееха с младежки плам.

Пийнаха шампанско. Памела с интерес попоглеждаше Лучников, сигурно преценяваше дали Кристина го бе посетила и какво бе излязло от това. «Очевидно е бил възможен и друг вариант» — реши Лучников. Антон разказваше на Фадеич разни каратистки истории, как това изкуство му влязло в работа в различни екзотични кътчета на света, Фадеич кимаше сериозно и с уважение.

Когато тримата излязоха, се оказа, че три от гумите на дядовия ландроувър са разпрани с нож. «Нима СВРП се занимава с такива дребни пакости?» — помисли си Лучников. — Може би е самият Иг-Игнатиев? Той е способен на такива работи“.

Към тях бавно, със същата шерифска кинематографична походка приближаваше полицаят. До него на групичка пристъпваха укротените четирима злосторници.

— Видяхте ли, офицер? — Лучников посочи ландроувъра.

— Ей, вие — повика полицаят четворицата. — Разкажете на господата каквото знаете.

Четиримата на пресекулки, но с готовност започнаха да разказват. Те просто били тръгнали за „Калипсо“ да се повеселят, когато ги спрял някакъв ага, предложил им 200 тичи… 200 тичи? Именно — двеста… и ги помолил да посплашат „палето на Лучников“. Е, били в добро настроение, та сглупили и се съгласили. Въпросният ага през цялото време седял в „Калипсо“ и наблюдавал какво се случвало, а после изскочил преди тях навън, пробил с дагър27 гумите на ландроувъра, качил се в колата си и изчезнал. Яркожълта, ага, сори мина, стар форз, кандерлер.

— А как изглеждаше този ага? — попита Лучников. — Ей такъв? — и се опита да се направи на Игнатиев-Игнатиев, да се озъби някак, да пусне слюнки, да изпъчи муцуна напред с вкаменен поглед.

— Си! Си! — възторжено се развикаха четиримата. — Такъв беше, ага!

— Вие познавате ли го? — попита го полицаят.

— А, не — махна Лучников. — Аз просто така. Сигурно е някой психар. Забравете за това, офицер.

— Психарите са най-опасните — наставнически издума полицаят. — На нас тука психари не ни трябват. Имаме много туристи, идват и съветски другари.

В този момент на гърдите му забърбори и запулсира уоки-токито и той започна да предава по микрофона отличителните белези на „психаря“, а Лучников, Антон и Памела свърнаха зад ъгъла, където намериха червения турбо — цял и невредим.

— Можете да вземете моя кар, деца — каза Лучников. — А аз ще се поразходя малко тука в пълна самота.

— Ама как така, па… — измънка Антон.

Памела мълчеше и чудно спокойно се усмихваше, притиснала буза до рамото му. Лучников си помисли: „Напълно прилична съпруга за Антошка. Защо ли не се оженят, гадинките“.

— Днес имам нощ на носталгията — каза той. — Искам да поскитам из Коктебел. Не бой се, въоръжен съм до зъби — тупна се по джоба на сафарито, където наистина носеше берета.

Бавно се размиваше очарованието на нощта, маларийният пристъп на младост постепенно отминаваше. Гнусничко оздравяване. Краката си възвръщаха собствената тежест. Лучников обикаляше Коктебел и не познаваше тук почти нищо освен пейзажа. И това всъщност не е малко де — пейзажът.

Ето ги всички извивки на тези хълмове, под луната и под слънцето, докосването до морето, скалите и високите чела, на едно от които при камъка на Волошин трепка маслиново дръвче — всичко това толкова отчетливо ни сочи вездесъщото присъствие на Душата.

Изведнъж пейзажът започна рязко да се променя. Лунният профил на Сюрю Кая значително се разтегли и го споходи усещането, че стои пред обширна лунна повърхност, насечена от каньони и цепнатини, зъбати върхове. Смайващо нов пейзаж! Оттатък побелелия хълм на Волошин изведнъж израсна някакъв базалтов истукан. Крачка встрани — и от морето се надигна неведома по-рано скала с пещера в подножието… Тогава той си спомни: Дисниленд за възрастни! Вече беше чел някъде за изобретението на коктебелската скучаеща администрация. Така наречените Аркади на въображението. Каква свинщина — нито един турист не забелязва преминаването от естествения в изкуствен свят: първичната природа се влива тук през изкусно замаскирани пролуки в стените. Влива се и се допълва от забележителни имитации. Всяка крачка открива нови главозамайващи перспективи. Повечето посетители изпадат тук в особена еуфория, в необикновено състояние на духа. Не е забравено и комерсиалното. Тук-там в извивките на псевдосвета са нацвъкани барове, ресторантчета, витрини на скъпи магазини. На никого и през ум не му минава да си прави сметка на парите в Аркадите на въображението, където всеки смята за свой дълг да ги пилее.

С изключение, разбира се, на съветските другари. Гражданите на развития социализъм няма какво да пилеят освен своите командировъчни. И те изпадат в еуфория, но от друг характер — обикновената съветска еуфория при вида на западните нитрини. Учтиво разглеждайки коктебелските чудеса, докато се влачат подир екскурзоводите, туристическите групи от Север, естествено, примират не за гледките на въображението, а за ширините на Фаберже, Тестов, Сакс и мислено за хиляден път пресмятат „валутата“ си, всичките тези скапани франкове, долари, марки, тичи…

В този глух и пустинен час Лучников видя в далечината на Аркадите на въображението самотна женска фигура. Несъмнени съветски човек, че кой друг посред нощ на кръстовището между фалшивия и реалния свят под пристъпите на пенестия и свистящ съвсем натурално, но въпреки това изкуствен прибой би изучавал в такъв унес витрината на една парфюмерийна фирма.

Лучников реши да не притеснява дамата и пое встрани от нея, заизкачва се по някакви псевдостаринни псевдостъпала, докато — не щеш ли — излезе пред малко уютно заливче, зад чиито скали грееше лунният простор. Тук се оказа, че не се е отдалечил от дамата и парфюмерийната витрина, а, напротив, значително се бе приближил до тях.

Тя не го забеляза, понеже продължаваше внимателно да разглежда и да чете призивите на Елена Рубинщайн, така че той сега, ако вярваше на очите си, би могъл внимателно да я разгледа, но когато я видя по-отблизо, не повярва на очите си.

Отдалечи се на още няколко крачки от съветската дама и така се приближи до нея толкова, че вече беше трудно да не повярва на очите си…

Гледаше шлифера й, силно пристегнат в талията, милото кокче от избелели коси, небрежно завързано на тила, почернялото от слънцето красиво лице и ситните лъчи на бръчиците, плъзнали към ухото като поводи на кон. Тя гледаше с присвити очи флаконите, тубичките, бурканчетата и кутийките и тихо шушнеше с напуканите си устни английския текст. „Такава жена не може да бъде имитирана — помисли си Лучников. — Повярвай на очите си и не се дърпай от спомените“.

— Таня — повика я той.

Тя трепна, изправи се и кой знае защо запуши устата си с длан. Сигурно гласът му се бе разнесъл точно над ухото й, защото той видя как тя се огледа наоколо, търсейки го на близко разстояние.

— Андрей, ти ли си?! — стигна до него далечният й глас. — Къде си? Андрей!

Той разбираше: тук е Аркадата на въображението, а тези гадове са объркали всичко и тя може да го види само като миниатюрна фигурка в далечината. Започна да й маха с две ръце, смъкна си якето и го заразмахва, докато не разбра, че го е забелязала. Очите й бяха грейнали радостно. Изпита желание начаса да се втурне и да развърже колана на шлифера й, да смъкне всичко от нея както преди години.

И тогава започна еуфорията. Вдигнал ръце към небето, Андрей Арсениевич Лучников стоеше насред странния свят и се чувстваше главозамайващо щастлив. Система от огледала, липсваща плът, акустика, електронни гадости, но, така или иначе, аз я виждам и тя ме вижда.

Баща му, синът му, любовта, миналото и бъдещето — всичко се сля в едно, размътено от неясна надежда. Островът и Континентът, Русия… Център на живота, кръстопът.

— Танка — каза той. — Хайде, по-скоро се измъквай от тази идиотска стая на смеха.

Арсений Николаевич, естествено, не мигна цяла нощ, много пуши, докара си пристъп на кашлица и отвратително свирене в бронхите, а когато най-сетне кашлицата поспря, още преди разсъмване отвори прозореца в кабинета си, пусна си Хайдн и седна до прозореца, като сложи под малката лампичка томчето руска философска антология. Отвори я напосоки — уцели отец Павел Флоренски.

Само че не успя да прочете и ред. В предутринния сумрак през перилата на солариума се прехвърли Антошка и зашляпа с боси крака право към прозореца на кабинета на дядо си. Седна на перваза. Огромно стъпало до антологията. Въздъхна. Погледна розовеещия изток. Накрая попита:

— Дядо, можеш ли да ми разкажеш за най-острото сексуално преживяване в твоя живот?

— Бях горе-долу на толкова, на колкото си ти сега.

— Къде се случи?

— Във влака — усмихна се дядо Арсений и отново запали цигара, забравил за неотдавнашната кашлица. — Отстъпвахме, просто си бяхме плюли на петите. Махно разбута тиловете ни, не можахме да завземем Москва и бяхме търтили към морето. Веднъж остатъкът от нашата рота, около двайсет и пет души, се метнахме на някакъв влак край Елизаветград. А влакът, майко мила, претъпкан с момичета, с него евакуирали студентките от „Смолни“. Горките, бяха изгубили роднините си, да не говорим за домовете, повече от година композицията им се лутала из нашия тил. Бяха измъчени, немити, но наши, наши момичета, същите, които съвсем доскоро бяхме ухажвали, бяхме ги канили на валс, разбираш ли, и на пързалка. И те ни познаха, разбраха, че сме свои хора, но се уплашиха — в какво ни беше превърнала Гражданската война — и, естествено, се приготвиха за капитулация. Веднага съзрях моето момиче, още в първото купе, личицето й, острите й раменца, просто ми се зави свят, приятелю, когато разбрах, че е моето момиче. Не знам откъде намерих толкова наглост, но почти веднага я поканих на платформата, а тя веднага стана и тръгна с мен. На платформата имаше чували с въглища, постлах шинела си върху тях, подпрях до нас винтовката. Настаних я върху чувалите, тя си вдигна полата. Никога, нито преди, нито след това, не съм усещал по-остро физическата любов. Влакът спря на някаква гаричка, някакви селяни се опитваха да счупят стъклото и да се качат в платформата, но аз им показвах винтовката и продължавах да любя моето момиче. Мъжете тогава разбраха какво става, и се разкикотиха зад стъклото. За щастие тя не виждаше това, седеше върху чувалите с гръб към тях.

— Изгуби ли я после? — попита Антон.

— Да, изгубих я за дълго време. Срещнах я много години по-късно, през 1931 година в Ница.

— Но коя е тя?

— Ето я — дядо Арсений посочи портрета на покойната си съпруга, майката на Андрей.

— Баба?! — възкликна Антон. — Арсений, нима е била баба ми?

— Sure28 — смутено, кой знае защо на английски каза дядото.