Остров Крим

ГЛАВА ШЕСТАДекадентщина

Летище Шереметиево, подготвяйки се за олимпийските разкоши, за момента се бе превърнало в истински битпазар. Построено навремето с предвиждането за седем полета дневно, сега то приемаше и изпращаше вероятно най-малко сто — къде да се денеш от „проклетите чужденци“…

Застанал на опашката в контролно-пропускателния пункт, Лучников както винаги наблюдаваше граничната стража. Отново, както и миналия път, му се стори, че по безстрастните физиономии на тези момчета, сред които незнайно защо винаги бе имало много монголоиди, вместо предишната, леко прикрита насмешка по адрес на задграничното, тоест потенциално враждебното, човечество сега се бе появило нещо като объркване.

Беше ясен есенен ден. Сияещият Марлен, придружен от някакъв голям шеф на митницата, отдели Лучников от тълпата. Шефът отнесе документите. Оттатък пътя извън цялата летищна суетня от нежно по-нежно трепкаше под вятъра букет брезички. Шефът донесе документите и те тръгнаха към личната волга на Марлен. На количка ги следваха двата огромни куфара на Лучников, които бе купил буквално в последната минута в свободната търговска зона на летище „Льо Бурже“. Вятърът духаше откъм северозапад, гонеше късчета изпарения от псковските и новгородските езера, в небето сякаш присъстваше нечутият звън на камбаните на свободата. „Съветските хора твърдо знаят, че където е партията, там е успехът, там е победата“ — гласеше огромен транспарант в началото на шосето. В съседство със заклинанието се мъдреше портретът на неговия автор, който този ден под този вятър в присъствието на нечутите камбани изглеждаше доста странно, като печенег, изгубил се в дотатарска Русия. Беше ясен есенен ден. „Слава на нашата родна Комунистическа партия!“ Отляво на шосето едни върху други се издигаха кубовете на някакъв НИИ или КБ65, а вдясно в необозримите свръхпрозрачни далнини светеше сякаш прясно измит кръст на селска черква. През цялото шосе с огромни червени букви по бетона бе изписано: „Ще изпълним решенията на XXV конгрес на КПСС!“ Градинки от запазил се край Ленинградското шосе бъз и пречупени гергини, локви и глинеста каша между асфалта и стоборите — слънцето явно току-що бе надникнало след обичайното лошо време в Москва. „Народът и партията са едно!“ Гърбицата на моста, от най-горната точка — двата ръкава на Москва река, стръмният бряг на острова, огненорижав, с китка вечнозелени борове на билото. „За петилетката на качеството — работническа гаранция!“ Оттатък извивката на моста като непристъпни крепости вече се издигаха кварталите на жилищните комплекси, святкаха хиляди прозорци, невидимо ехо на новгородска нечута камбана витаеше сред блоковете, съблазнявайки с благата на Ханзейския съюз. От покрив към покрив крачеха огнените букви „Партията е умът, честта и съвестта на нашата епоха!“.

Нататък нещата се сгъстиха: „Ние ще стигнем до победата на комунистическия труд!“, „Плановете на партията — планове на народа!“, „На петилетката на качеството — ясен ритъм!“ „Слава на великия съветски народ, народ съзидател!“, „Изкуството принадлежи на народа!“, „Да живее верният помощник на партията — Ленинският комсомол!“ „Да превърнем Москва в образцов комунистически град!“, „СССР — опора на мира по целия свят!“, „Идеите на Ленин са вечни!“, „Конституцията на СССР — основен закон на нашия живот!“… печенегът, вдигнал длан, печенегът с очила, наведен над вестник, печенегът, множащ се с всяка минута от движението към центъра, все по-уверен, все по-малко объркан, все повече символизиращ всички любими свои символи, все по-малко приличащ на печенег, все повече приличащ на Голям брат, тежкотонажен, стабилен, единствено възможен… най-сетне над площада на Белоруската гара пред Лучников се появи любимото му, срещата с което той винаги предвкусваше, онова, което някога, при първото му пристигане тук, го бе потресло с нечуваното си словосъчетание и недостъпен смисъл и което впоследствие бе станало едва ли не предмет на носталгията му — заклинанието на печенега: „Вестникът е не само колективен пропагандист и колективен агитатор, той е и колективен организатор!“

Тази фраза, разгърната над целия площад и нощем пламваща с неонова светлина, всъщност не беше толкова сложна, тя беше проста в мъдростта си, тя просвещаваше многохилядни пълчища невежи, които смятаха, че вестникът е само колективен пропагандист, тя вразумяваше дори и онези, които си мислеха, че вестникът е колективен пропагандист и колективен агитатор, но не им достигаше акълът за върховната мъдрост, тя оповестяваше на тълпите московски граждани и безброя на „гостите на столицата“, че вестникът е и колективен организатор, най-важното, което човек трябва да знае.

— Е, ти май вече най-сетне го проумя — усмихна се Кузенков.

— Сега то просто проникна до мозъка на костите ми — кимна Лучников.

Хотел „Интурист“. На входа група французи любопитно наблюдаваха преточването на странната тълпа: крайно интересно явление е този руски народ, уж са бели, но не са никакви европейци. Ядосан и разговаряйки на висок глас с Кузенков, Лучников се движеше право към напрегналите се портиери. Двамата помрачнели вохровци, украсени с ширити, щом дочуха руска реч и предусетиха акция на властта, се заусмихваха и заспоглеждаха. Ами вие накъде, господа другари? Уви, жертвата изведнъж се превърна в господар: един от двамата подозрителни руснаци представи с два пръста ум да ти зайде каква книжка — ЦК на КПСС, а с третия пръст посочи зад рамото си — заемете се с багажа на нашия гостенин. До тротоара вече се наместваше съпровождаща кола и от нея юначаги от Моссъвет разтоварваха маркови куфари. А пък вторият руснак, а именно значи който се явяваше гостенин, съвсем потресе интуристката стража — извади, разбирате ли, от портфейл от крокодилска кожа кинт с двуглав орел — 10 тичи! Кримчанин — досетиха се ветераните на невидимия фронт. Обожаваха тези хора: първо, приказват що-годе на нашия език и, второ — долара днеска хич го няма, а руската рубла много дори си я бива.

— Чакали — каза Лучников. — Откъде, вашта верица, ги вземате тези лайнари?

— Не се ли сещаш откъде?

Когато общуваше с Лучников, той постоянно се усмихваше — с усмивка на превъзхождаща персона, усмивка, съдържаща основополагаща мъдрост, която събеседникът не е в състояние да проумее, колкото и да се мъчи, уви. Това вбесяваше Лучников.

— Абе, Марлен, защо се усмихваш с такова превъзходство? — избухна той. — С какво толкова сте ни надминали? Икономиката ви е в разруха, в политиката — пълни идиотщини, в идеологията — тъпизъм!

— Спокойно, Андрей, спокойно.

Качваха се с асансьора към петнайсетия етаж, а спътниците им, западни германци, ги поглеждаха учудено.

— В магазините ви мирише на развалено, народът мрачен, а те, видите ли, се усмихват снизходително. Големи мъдреци сте се извадили! — продължи да мърмори Лучников и на петнайсетия етаж. — Престани да се усмихваш! — кресна той. — Ще се усмихваш в чужбина. Тук нямаш право да се усмихваш.

— Усмихвам се, защото предвкусвам обяда и хубавата чашка водка — каза Кузенков. — А ти се нервираш, защото си махмурлия, Андрей.

Кузенков с усмивка отвори пред него вратата на луксозен апартамент.

— Абе за кой дявол ми наемате тези двуетажни дворци! — крещеше Лучников. — Да не съм ви някое африканско марксистко царче!

— Пак ли дисидентстваш, Андрей? — усмихна се Кузенков. — Още щом слезеш на Шереметиево, започваш да дисидентстваш. А между другото тук са доволни от теб. Имам предвид новата насока на „Куриер“.

Лучников остана като гръмнат.

— Доволни са от новата насока на „Куриер“ ли? — аха-аха, да се задави, но после схвана: да, да, наистина, може да се сметне и за нова насока… след онези заплахи… разбира се, може да са си помислили…

Масата в милионерския апартамент беше вече сложена и на нея имаше всичко, с което Москва взема акъла на важните гости: и най-крехка сьомга, и хайвер, и шунка, и раци, и водка в кристални чашки, и любимото на Лучников червено вино „Ахашени“ в прашасали бутилки.

— Тази „кремльовка“ заради новата насока ли ми е отпусната? — злъчно се осведоми Лучников.

Кузенков седна насреща му и престана да се усмихва и в това сега отчетливо можеше да се прочете: е, хайде стига си дърдорил, стига евтини критикарства. Лучников си помисли, че наистина стига, прекалих, приказвам ангро, това намирисва на безвкусица.

Първата чашка водка наистина тутакси промени настроението му. Московски уют. Някога го бе поразило усещането за този московски уют. Уж би трябвало всеки миг да чувстваш дразнещото внимание на „чеката“, несигурността в едно общество на беззаконието, но не щеш ли, те обзема спокойствие, една тишина на душата, атмосферата на московския уют. Пак е разбираемо, когато това се случваше в малките пресечки на „Арбат“ — там има места, където в полезрението ти не попада нищо совдеповско и можеш да си представиш ей на този ъгъл малкото кадетче Арсюша, — обаче не, дори и на прословутата улица „Горки“, където зад прозореца долу на покрива се виждат каменните истукани на късната сталинска декадентщина, представителите на братските трудещи се народи, дори и тук след първата чашка водка забравяш парижката нощна бъркотия и се потапяш в московския уют, който прилича на почесване със старо пръстче по темето — подремни си, Арсюшенка, бъди нежен, Андрюшенка.

Ободри се и веднага грабна слушалката, набра номера на Татяна. Вдигна десетобоецът. Проклет безделник, по цял ден лежи на дивана и причаква Татяна. Мешавицата на покривите зад прозореца. Прелетя новгородско облаче. Как само са разбъркали стиловете! Ало, ало… наберете отново. Той затвори и облекчено въздъхна — ето че съм си вкъщи: всичко се сля, водката и димът на отечеството — това е моят дом Русия, моят единствен дом.

— На Острова е образуван нов съюз — каза на Кузенков.

Марлен Михайлович приветливо кимна на приятеля си: интересно, сиреч много интересно. Сложи му в чинията сьомга, хайвер, раци и побутна към него салатата.

— Съюз за обща съдба — каза Лучников.

Марлен Михайлович обгърна с поглед стените на суперлуксозния апартамент и въпросително склони глава — не се ли безпокоиш? Лучников махна с ръка. В апартамента вкараха с количка окованите по ъглите куфари на Лучников. По лицата на юнаците от Моссъвета грееше блага почит към марковото.

— Нямам какво да крия. В това се състои цялата наша хитрост — нищо не крием.

— Яж, Андрей. Извинявай, че поръчах обяда тук, но Вера днес има заседание — усмихна се Кузенков. — Знаеш ли, станала е една общественичка…

Лучников се зае с храната и известно време почти не разговаряха, пълнеха стомасите си, чукаха се, ето че им поднесоха и есетрата, пържена по московски, а после и десерта и точно по време на десерта Марлен Михайлович подхвана приказка за Париж, за това, колко го обича, спомни си дори стиховете на Еренбург: „Прости ми, че живях в леса,/ че оцелях, надмогнал всичко,/ че в гроба си ще занеса/ ония залези парижки…“, намекна за някакво свое романтично преживяване в този град, роден за всеки руски интелигент (ако, разбира се, все пак причисляваш към интелигентите и мен, апаратчика), и изрази известна завист към Андрей Арсениевич, този космополит и скитник, който определено има какво да разкаже за Париж, а?

— Не те разбирам напълно, Марлен — студено подзе в отговор Лучников. — Ти НАБЛЮДАВАШ нашето островче, тоест никой в Москва не може да се интересува повече от теб от нашите работи, обаче съобщението ми за СОС сякаш изобщо не те трогна. Може би ще трябва още веднъж да ти обясня, че не бива да хитруваш с мен.

Кузенков избърса устата си със салфетката и си взе пура.

— Извинявай, Андрей, това не е хитрост, а просто черти от характера ми. Аз съм чисто и просто сдържан човек, може би дори бавномислещ. Разбира се, че мисля за СОС. Ако мълча, това далеч не значи, че съобщението ти не ми е интересно, че не го намирам за важно. Но извинявай, Андрей, още по-важни за мен — в светлината на бъдещето, естествено — ми се струват съмненията на полковник Чернок.

Сега дойде ред на Лучников да демонстрира аналогични „черти от характера“, тоест да се опита да скрие изумлението си, нещо повече, дори известно смайване, да се опита да изскочи на повърхността от онова състояние, което в бокса се нарича „заплува“. Докато Марлен Михайлович много меко, явно давайки възможност на събеседника си да събере мислите и чувствата си, му преразказваше вчерашния им разговор с Чернок в кафене „Селект“ на булевард „Монпарнас“.

— Разбираш ли, Андрей, ние познаваме полковник Чернок като самоотвержен руски патриот, знаем, че е предан на ИОС не по-малко от теб самия, но ето че дори той се съмнява относно заменянето на „Миражите“ с „Мигове“, задава въпроса, дали на Съюза ще потрябват в бъдеще летци като него, следователно можем само да си представим колко въпроси от подобен характер, колко съмнения се надигат в душите на хилядите и хиляди островитяни, които не са толкова целенасочени, не са толкова завладени от идеята, колкото Александър Чернок.

Лучников си наля коняк. Ръката, която вдигна чашата, още леко трепереше, но се отпусна на масата вече твърдо — изплува.

— Big Brother watches you everywhere, doesn’t he?66 — позасмя се той, втренчен право в очите на Кузенков.

В очите на наблюдаващия плуваше вече не снизходителна, но все така мека усмивка, изпълнена с доброта. Марлен Михайлович разпери ръце.

— Сега можеш да разбереш какво значение придават тук на вашите идеи.

Лучников стана и отиде до прозореца. Вече започваше да се мръква. Силуетите на братските трудещи се се размиваха на фона на покривите. Долу над парфюмерийния магазин, над „Руски вина“ и „Подаръци“ бяха пламнали неонови цветчета, някакви орнаменти в народен стил. С вкуса, както и преди, тук всичко беше наред.

— Значи ме наглеждате? — попита тихо. — Подслушвате ме? Сплашвате ме?

— Не разбрах последното — неочаквано бързо каза Кузенков.

Лучников го погледна през рамо. Кузенков стоеше пред мъждукащия телевизор, по който течеше многоцветна мултипликация и откъдето долиташе детски писък.

— Не бяха ли ваши момчетата, дето ме гърмяха? — позасмя се Лучников.

— Стреляли са по теб? — Марлен Кузенков се преобрази, същинска стегната пружина.

— Два пъти — весело каза Лучников. — По двете уши — той посочи с ръце. — Тук и тук. По реакцията ти виждам, че не си в течение.

— Веднага ще проверя — каза Кузенков. — Но почти стопроцентово съм сигурен… ако, разбира се… ти самият… с поведението си…

— Гадина — любезно каза Лучников. — Продажна гадина, дето обича специалните доставки. Да не смяташ, че трябва да се правя на послушно детенце, когато по петите ме следват вашите псета?!

— Е, прекаляваш!! — кресна Кузенков. — Как може да преиначаваш така нещата! Имах предвид, че някои лица просто може да са изгубили контрол над себе си, да са нарушили предписанието… ако е така, ще си понесат отговорността! Нима не разбираш, че… ами впрочем извинявай, не мога да кажа всичко… сигурен съм, че са стреляли хора от „Вълчата сотня“…

В луксозния апартамент в хотел „Интурист“ за известно време се възцари мълчание. Лучников отиде в спалнята, отключи единия куфар и извади подаръците за цялото семейство на Кузенков: покит мемо67 за Марлен, часовник „стрида“ за Вера Пав-ловна, кашмирени пуловери за децата. Плочите за Дим Шебеко реши да предаде лично в ръцете на авангардния музикант, защото това беше вече друг свят, друга Москва, това беше ЗДРАВИЯТ свят. Така си го помисли — здравият.

Излезе в хола и сложи подаръците пред Марлен Михайлович.

— За Бога, извинявай, Марлен, не се въздържах. Във всеки случай знам, че ти, лично ти, си ми приятел. Ето… донесох… това-онова на теб, на Вера и на децата. Хубави нещица. Във всеки случай тук няма такива — той не можа да възпре усмивката си, — дори в секция номер 200 в ГУМ.

— Каква трогателна осведоменост за подробностите на нашето снабдяване — каза Кузенков.

За пръв път, откак се познаваха, Лучников видя Кузенков обиден. „Продажна гадина“, „секция номер 200“ — вероятно това бяха удари по слабите места на прогресивния деец, нещо като онези оглушителни изстрели в Париж. Лека контузия.

— Във всеки случай благодаря. Чудесни са, това са подаръци в твой стил, елегантно и скъпо, подаръци на богаташ от високоразвито общество. Утре Вера те чака за обяд. Ще те нагости с продуктите от нашето спецснабдяване. Сутринта ще те посети преводач или преводачка, с нея или него ще можеш да обсъдиш програмата си. Както винаги, ще ти бъде оказано максимално гостоприемство, особено сега — тук все пак се мярна капчица отрова. — Колата е изцяло на твое разположение. Сега трябва да тръгвам.

Марлен Михайлович изрече всичко това спокойно и както се стори на Лучников, леко печално, като междувременно си обличаше шлифера, слагаше си шапката и прибираше в куфарчето си подаръците. Подаде ръка. В очите му — ум и тъга. Уви, колко малка е отделната личност пред неумолимите закони на историята.

— Имам няколко желания, Марлен — каза Лучников, като прие ръката на Кузенков. — Щом като съм такава персона грата… Първо, не ми трябва преводач, аз вече си имам преводачка тук. Танка Лунина прекрасно ще ми преведе всичко, което ми е нужно. Второ, не ми трябва и кола с шофьор, ще се възползвам от услугите на фирма „Авис“, която дръзко е проникнала вече и в нашата — той натърти на „нашата“ — столица. Трето, бих искал да направя пътешествие по маршрут Пенза-Тамбов-Саратов-Казан-Омск-БАМ, и то без придружаващи ме лица. Моля да съ-гла-су-ваш този въпрос — още едно натъртване. — И, четвърто, моля те да не се учудваш и да погледнеш на това съвсем сериозно: искам заедно с теб да посетя вашата масонска ложа.

Те се погледнаха в очите и весело се разсмяха. Всички недомлъвки, намеци и заебавки сякаш бяха тутакси забравени.

— Правилно ли те разбрах? — попита през смях Кузенков. — Имаш предвид…

— Да, да — кимна Лучников. — Финската баня. Това ми е необходимо. Не мога да стоя настрана. Банският период на соц — империята. Рим. Декаданс. Разбираш ли?

— Браво, Андрей! — Кузенков го тупна по рамото. — Възхищавам ти се все пак. Не съм срещал друг такъв чужденец.

— Аз на тебе обаче няма да ти кажа „Браво“, Марлен! — смееше се Лучников. — Сега не ти се възхищавам. Колко пъти трябва да ти обяснявам, че аз изобщо не съм чужденец тук.

И се потупаха един друг по рамото. Шеговитите им приятелски отношения май се възстановиха.

Лучников изпрати Кузенков до асансьора. Меко прозвънване, стрелката надолу светна. Асансьорът се оказа празен. Лучников влезе в него след Кузенков.

— На сбогуване все пак ми кажи, Марлен — каза той. — Има ли отговор на въпроса на полковник Чернок.

— Не — твърдо отговори Марлен. — Никой не е чул въпроса, отговор няма.

Вечерната улица „Горки“, Пешков стрийт. След като изпрати Кузенков, Лучников бавно пое нагоре, към пощата. Отпред зад височинката на фона на златния залез от покрива на все още оцеляващата сграда на Ситин грееше със синя светлина думата „Труд“. Транспортът се разминаваше по всички правила към филтриращите пунктове. Огромен термометър скромно показваше температурата на околната среда — чисто и просто + 8 °С. Експонирайки своето синьо кълбо, пощата продължавате дръзко да твърди, че Земята все пак се върти, вярно, стисната от нещо като рачешки щипки, тоест пшеничени класове. Всичко беше нормално и невероятно. На стъпалата пред пощата и по железните бариери до нея седяха и стояха яки млади момчета, сред които, както и преди, имаше много южни партизани. Всички те чакаха приключения. Интересното беше, че всички ги получаваха. В този град, където вече толкова години духът на приключението се пропъжда, то все пак е живо, пълзи по улиците, залепя се за прозорците, тревожи Управлението на вътрешните работи при Московския градски изпълком, търси онези, които го очакват, и винаги ги намира.

Лучников приседна на бариерата край подлеза при пощата и запали цигара. Околните чейнчаджии тутакси усетиха вирджинския цигарен аромат. Братлета, я погледнете какъв кент е седнал тука! Какъв е тоя сют68, дето го е облякъл, не е дънков, обаче е толкова марков, че да се накензаш от кеф. Щатски стил, традиционен щатски стил, глупако шибан. Колко е часът, мистър? Откъде си, авер, веа ар ю фром?69 Ще черпите ли една цигара? Не искате ли да ви запознаем с мадама? Гърлс, гърлс! Имаш ли зелено? Какво изобщо имаш? Абе вие да не сте от Крим? Копелета, другарчето е от Крим! Ей, вярно ли, че там у вас разбирали руски?

Лучников се смееше, заобиколен от момчетата, и им даде целия си пакет „Camel“. Иззад раменете на едрите московчани постоянно подскачаше някакъв черен десантник. В очите му бе застинало отчаяние — беше невъзможно да си пробие път до чужденеца.

— Ей, приятел! Ей, приятел, слушай! — викаше той на Лучников, но постоянно го избутваха, докато той внезапно не увисна на нечии рамене и не изкрещя безкрайно измъчено: — Ще купя всичко от тебе! Всичко! Всичко!

Всички момчета се запревиваха от смях, Лучников се смееше с тях. Той никога не изпитваше презрение към чейнчаджиите, тези отцепници от монолитния съветски колектив, напротив, смяташе ги за нещо като стихийни бунтари срещу тоталитаризма, може би не по-малко, а дори по-храбри от западните млади протестанти.

— Абе, момчета, случайно да познавате Дим Шебеко? — попита той.

— Сингъра ли? С2Н5ОН? Че кой не го познава! — закимаха с уважение юнаците.

— Предайте му, че Лъча е пристигнал — с многозначителни модулации в гласа каза той. — Отседнал съм в „Интурист“.

Компанията зяпна и така и застина във възхитата си. Тайна, големи европейски дела, Лъча е дошъл да се види с Дим Шебеко. Мали-и!

Лучников потупа смелчаците по рамената, измъкна се от плътния пръстен и се заизкачва по стълбището на пощата.

Насреща му слизаше Виталий Гангут. Каква среща! Още първата вечер, и то на пъпа на Москва, да срещнеш тоя домашен бръмбар, тоя дърт маразматик, дето не мръдва от къщи. Хем очите на бръмбара святкаха, а гривата му вдъхновено се развяваше. Лучников дори се постресна — от сто години не беше виждал Гангут в такова приповдигнато настроение: ами ако е пийнал, ако изведнъж сега започне с обичайния московски тъпизъм да го обвинява, че е предал идеалите на младостта, дето се вика, да се прави на важен? Разтвориха се прегръдки:

— Андрюшка!

— Виталка!

Чудо на чудесата — от Гангут лъхаше не на водка или на повърнато, а на одеколон! Дали не беше и „Фаберже“? Май дори се беше подмил и под мишниците.

— Андрюха, ей, страхотно! Такава вечер и на всичко отгоре ти изскачаш пред мен като дяволче от играчка. Всичко наведнъж!

— Какво е „наведнъж“ Витасик? Какво друго има да ти честитя?

— Абе ти нямаш представа, с кого разговарях току-що! Просто нямаш представа!

— С Ема? С Милка? С Виктория Павловна?

— Ха, да вървят на майната си тия женоря! Покорно благодаря, няма нужда! Никаква полова зависимост! Току-що разговарях с Октопода! Разбираш ли, сутринта получавам телеграма от чужбина… не, не можеш да си представиш… лежа, главата ме цепи, не ми се живее и не щеш ли — телеграма от чужбина!

Буквално го тресеше, докато набутваше в ръцете на Лучников дара от небесата — „телеграмата от чужбина“. Текстът на посланието порази и Лучников: „Му friend Gangut call me as soon as possible Paris Hotel Grison telephone No… Octopus“70.

Как пък не свърза нещата веднага — че октопус на руски е именно октопод. Каква оперативност, значи тоя хитрец Джак наистина иска Гангут…

Лучников погледна Гангут. Онзи издърпа телеграмата от ръката му, внимателно я сгъна и я пъхна в задния джоб на дънките си — сигурно там беше най-сигурното място според него. Какво ще кажеш, а? Да, да, същият онзи грамаден американец, е когото ти ме запозна навремето… Помниш ли как се къпахме в забраненото езеро в Архангелск? Халоуей, именно. Митологична личност, ей! Станал е колосален продуцент. Ето на, представи си, лежа си аз на моя скапан диван с телеграмата от чужбина. Цял ден лежа и се мъча да се свържа с Париж. Нищо не излиза. Щом набера международната линия, телефонът ми тутакси се изключва за десет минути. Ей го какво правят тия гадове другарчетата, ще си покажеш носа оттатък желязната завеса, ама друг път. Аха, викам си, така ли, щом е така, сега ще видите: довличам се ей тук в Централна поща и ей така, право в очите си давам поръчката: град Парижск, викам, Парижка област, Френска съветска социалистическа република. Представи си, свързаха ме. Представи си, Октопода вдига слушалката. Чаках, вика, да ми се обадиш, цял ден не съм мръднал от кревата. Представи си, Андрюша, невероятни предложения! Казва си човекът едно към едно — подготвям значи договора. Някакви фантастични суми и изобщо всичко — фантастика… говорим си всичко едно към едно…

— На какъв език? — попита Лучников.

Ръката на Гангут, както бе замахнала, за да се зарови вдъхновено в перчема, спря насред път.

— Вярно бе, на какъв език? Щото аз инглиш много не вдявам, той пък не чактисва руския. Абе няма значение. Важното е, че се разбирахме. Важното е принципното съгласие. Аха, да, това го казах на инглиш — ай ъгри71.

— И какво е решил да снима? — предпазливо запита Лучников.

— Абе каквото ще да е, на всякакви лайна съм готов. Надявам се, че няма да е за проблемите на ПТУ-тата или за БАМ, или за сибирския газ. Аз на моя диван, Лъч, толкова потенция съм натрупал през тези години, мога да изчукам дори ей тоя кон — посочи той конния паметник на Юрий Долгоруки, покрай който минаваха в момента. — Знаех си, че не се въргалям безцелно в собствената си воня. Когато творецът лежи на своя диван, светът мисли за него. Видя ли — излежах си колкото трябваше, дочаках!

— Мислиш ли, че Държавният комитет по кинематография ще те пусне? — попита Лучников.

Гангут дори се задави от моментално налетялата го ярост.

— Тия страхливци, лъжци, демагози, подкупни типове, лицемери, дебили, самодоволни мизерабъли, тая измет на обществото, тия ченгета, тия отрепки на сталинизма ли! — изкрещя той в някакво полуизбухнало състояние, сякаш губеше съзнание, после се сепна, събра пълни бели дробове въздух и завърши почти меко: — Как пък не съм се съобразявал с тези лайнари.

В този момент те стояха пред главния недействащ вход на Моссъвет, срещу бронзовия Основател. Един милиционер наблизо ги поглеждаше любопитно. Сред стабилните московски неонови творения Лучников изведнъж забеляза една странно подвижна, огромна четириетажна дума — РИБА. Единствено тази извънредно странна РИБА пулсираше, свиваше се и се изправяше между неподвижните табели по Пешков стрийт.

— Ами добре — продума той, — значи и ти, Витални, си се запътил навън, а?

Гангут издърпа нагоре ципа на якето си, извади от един джоб каскет, от друг — шал.

— Ами ти, Андрей, никога ли не си си задавал въпроса, защо можеш всеки един момент да поемеш към Америка, Африка, към Москва, ако щеш, а аз, твоят връстник, цял живот трябва да се чувствам закрепостен тук?

— Задавам си този въпрос ежедневно — каза Лучников. — Този и много други подобни.

— Ами върни си тогава швейцарския паспорт — измуча Гангут. — Смени го с червенокожото паспортище. Тогава ще получиш отговор на всичките си сложни въпроси.

— Колко мощна е тази „Риба“ — Лучников посочи табелата. — Погледни как силно се мята сред московското тържествено спокойствие. Жалко, че не съм я забелязвал по-рано. Невероятна, великолепна, непобедима „Риба“.

— Лъч! — избухна в смях Гангут. — Ето такъв те обичам! Хайде тази вечер да забравим, че сме по на 45 години, а? Съгласен ли си?

— Аз тази сутрин навърших трийсет — каза Лучников.

Тогава Гангут заобиколи милиционера с пиянска походка.

— Ваше благородие, да са минавали тая сутрин оттука две хубавици?

Когато пътуваше насам, имаше чувството, че този път ще намери тук само пепелище, мрак след поредната серия процеси и прогонвания — стражите на Идеята са прогонили всички, а останалите не правят нищо друго, освен да мастурбират, налети с водка, и да псуват своята зловеща Степанида. А какво завари — странна бодрост. Едно след друго се заредиха „тавански балове“, спектакли на „домашни театри“ концерти на Дим Шебеко, Козлов, Зубов в някакви научноизследователски институти, в клубове в покрайнините, сборища на бедни поети, група „Метропол“, философстване на чай по кухните, четене на „самиздат“, изложби по разни мазета, слушане на менестрели…

Понякога имаше чувството, че специално заради него, заради своя любимец Лъча московският ъндърграунд се старае да покаже, че е още жив, но после си помисли: „Не, макар че се крепят едвам, със сетни сили, те ще се крепят така вечно, няма да опустее това поле“.

Както седеше с Татяна на някой продънен диван на някоя поредна разпивка след четенето на някой нов гений, той оглеждаше лицата наоколо и се чудеше откъде в столицата отново са се наплодили толкова неидеални граждани. Нали уж всички вече се разбягаха… Нали сякаш вчера пеехме песента на Булат:

Човек би помислил, че всичките тези хора вече седят в парижките кафенета, обикалят Ню Йорк и Тел Авив, но ето излиза, че пак са доста голяма тайфа тия труженици, които никак не приличат на парада на физкултурниците пред мавзолея; и нови са пораснали, пък и от старите, като помисли човек, са останали доста.

„«Декадансът» в нашата страна е неизтребим“, така се изказа веднъж след концерт в Студиото за експериментален балет в червения кът на общежитието при обединение „Мосстрой“ един от танцьорите, невръстен Антиной в работен комбинезон марка „Wrangler“. Това каза той не без известна гордост на чужденеца Лучников. В гримьорната палтата бяха струпани на камара. Всички пиеха чай и от гнусно по-гнусно румънско шампанско.

От купчината реквизит по едно време се измуши най-незабележимата персона, режисьорът на спектакъла, полупобелелият чорлав Гарик Пол, когото по-рано всички познаваха само като пиянде от ВТО72, а ето оказа се, че у него се бил стаил един гений на танца и мислител. Пробивайки с глава одимения въздух и извънредно странно, по лингвински разперил ръце, Гарик Пол влезе в полемика с младия Антиной.

„Руски куриер“

Полемика за декаданса

(по магнетофонен запис)

…Декадансът за мен е моят живот, моето изкуство.

…Извинявай, но това, което ти смяташ за декаданс, това, с което се занимаваме, всъщност е здраво изкуство, тоест живо…

…Да, обаче нали нашето изкуство не е реалистично, нали не е…

…Извинявай, но тук се извършва пълна подмяна на понятията, дето се казва, „от болната на здравата глава“. Декадансът, приятелю, е културна деморализация, загуба на нравствени качества, израждане, помъртвяване, естетически сифилис, а всичко това се отнася за соцреализма, ако ми позволиш да отбележа…

…Нима ние виждаме тези черти в живото, вечно разбунено изкуство на модернизма, на авангардизма, в кръженето на неговите сперматозоиди? Социалистическият вкаменен реализъм — той именно е истинската декадентщина…

…Но това преобръща всички наши разбирания, та нали всички ние открай време сме свикнали да се смятаме за декаденти, тоест за нещо като представители на залеза, а, от друга страна, да виждаме един вид разсъмването, макар че то ни отвращава до гадене, но нали е изкуство на новото общество, а ние един вид се вкопчваме в старото, отиващо си общество, което сякаш поради заболяване страни от народността, от прогресивните идеи, от социалното съдържание, от революционния призив… ето че физкултурниците от Камчатка до Брест се надигат на вълни, а нас тука ни мъчи махмурлук…

…Извинявай, обаче тук и в социален план всичко е преобърнато. Аз съм дълбоко убеден, че здравето на човечеството се крие в либерализма, а революцията е нещо изродено; насилието и кръвта — това е пълна невъзможност да се намерят нови пътища, да се видят нови гледки, а само завръщането към мрачното, към древното разпадане… скованост на мускулите, промиване на мозъка откъм варовик…

…Извинявай, обаче цялата естетика на революционните общества с нейната боязън от (всякакви) промени, от всичко ново, с повтаряните година след година мрачни пропагандистки празненства в неподвижните гънки на знамената, в тези вълни от физкултурници, в обезумяло безконечната повторяемост, в най-вцепенената величава поза на това общество — това е естетика на изроденото, нещо като късновизантийския застой, като вкаменения позлатен брокат, под който са се напластили кир, смрад, въшки и разложение…

…Извинявай, но това далеч не е белег само на днешния ден, далеч не е залез на революцията, всичко това е започнало от самото начало, защото и самата революция е не разсъмване, а залез, крачка назад към древния мрак, към издулата се от кръв величавост, и онова, което някога е минавало за „изкореняване на стария бит“, е било именно дегенерация, вкореняване на най-древния вид отношения, тоест на насилието, чрез нападението на величественото загниващо чудовище върху хоризонтите и ливадите на либерализма, тоест върху новото човечество, върху нашия танц, върху нашата музика и божествената подвижност на човешките същества…

…Но аз не мога да се разделя е думата „декаданс“ обичам я.

…Извинявай, не се разделяй, щом не можеш, но имай предвид другия смисъл на думите.

Успоредно течеше и друг московски живот, в който той оставаше главният редактор на „Куриер“, могъща фигура в международния журнализъм. Тук те имаха солиден кореспондентски пункт на „Кутузовски проспект“, едва ли не цял етаж и дори зала за коктейли. От тримата кримски служители единият несъмнено беше агент на чека, другият — на ЦРУ, но на старшия „кор“ Вадим Беклемишев той можеше да се довери напълно — беше му съученик, също като Чернок или Сабашников.

И Беклемишев, и Лучников смятаха „Куриер“ за един вид московски вестник, ето защо в разговорите помежду си наричаха кореспондентския пункт „филиал“. Освен тримата кримчани тук се трудеха половин дузина млади московски журналисти, които получаваха заплатите си наполовина в „червени“, наполовина в „руски“ рубли, тоест в „тичи“. Тези шестимата, трима весели младежи и три миловидни момичета, седяха в голям светъл офис, бъбреха свободно на три езика, предпочитайки впрочем английския, пушеха и пиеха безконечните си кафета и съчиняваха нахакани материали из живота на московските celebrities73, замествайки липсващите в СССР вестници за светски новини. Всички те смятаха работата в „Куриер“ за невероятна синекура, обожаваха Крим и боготворяха „боса“ Андрей Лучников, просто подрипваха от щастие, когато той влизаше в офиса. Като гледаше подвижните им весели лица, Лучников не можеше да си ги представи като агенти на чека, макар че без никакво съмнение бяха такива. Така или иначе, работят за мен, мислеше си Лучников, работят за вестника, за Идеята, правят това, което аз искам, това, което ние искаме, а ние нямаме тайни, нека долагат, щом при тях не може другояче.

В един от дните на пребиваването на своя издател в Москва кореспондентският пункт на „Куриер“ организира закуска с шампанско. От скромна по-скромна гощавка: топли краваи с чер хайвер и ненадминат брют от избите на княз Голицин в Новия свят. Сред поканените бяха влиятелни дипломати и, естествено, директорът на Станцията за културни връзки на Източното Средиземноморие, тоест посланикът на Крим в Москва Борис Теодорович Врангел, внук на брата на същия онзи „черен барон“, но вече толкова „почервенял“, че не без основание всички го подозираха в принадлежност към една от петте кримски комунистически партии. В дипломатическия корпус на Крим, една от формално несъществуващите организации, тоест всичките тези „мисии за връзки, наблюдателни пунктове и комисии“, комунисти не се допускаха с конституционна забрана, но тъй като конституцията беше временна, на тези неща се гледаше през пръсти — сиреч само не парадирай кой си и какъв си, инак бъди какъвто щеш.

На закуската дойдоха и много културни дейци, сред които имаше доста приятели по някогашни лудории. От официалните лица на бюрокрацията най-внушително засега беше лицето на „наблюдаващия“ Марлен Михайлович Кузенков. Очакваше се обаче и някаква неведома засега персона, носеха се упорити слухове, че непременно ще дойде човек от самия връх. Но ето че вече започваше вторият час на този странен съвременен спектакъл, а персоната не идваше, макар че по проспекта под прозорците сновяха милиционерски мерцедеси. Според някои предположения — „подготвяха трасето“. На всички приеми в кореспондентския пункт на „Куриер“ по списък, съставен лично от шефа, се канеха петнайсетина московски хубавици, не-членове, не-дейци, не-представители, предимно бедни полукурвета, момичета — уви — вече не от първа свежест, дамички с чудните белези на повяхването. Те все още позираха тук-там, снимаха се, демонстрираха модели на Слава Зайцев, преминаваха от легло в легло и накрая улавяха късмета — брак с чужденец! Тук, на приемите на „Куриер“, им се отреждаше ролята на подвижни букети. Нахаканите момчета на Беклемишев дори съгласуваха с тях по телефона цвета на тоалетите им. Хубавиците впрочем не се обиждаха, а се радваха, че все на някого са потрябвали.

Татяна Лунина, този път с делови костюм тройка от туид от улица „Сент Оноре“, с помощта на примижал поглед се правеше на ревнива кучка, зорко следейки придвижванията на своя Андрей сред тълпата. Ролята, която играеше тук, приятно гъделичкаше самолюбието й: уж е никоя, уж е абсолютно случайна гостенка, но същевременно почти всички знаят, че тя хич, ама хич не е случайна тук, че тук именно тя е първата дама и какъв е костюмът, с който е облечена, от чии ръце го е получила. Опияняваща ситуация, интересно е да играеш „кучка“… Не щеш ли, както разговаряше с един бразилски дипломат, тя улови изключително внимателния, анализиращ поглед на някаква непозната личност. Изведнъж под този поглед я прониза усещането за нестабилност, неустойчивост, за абсолютна необоснованост на днешната й толкова уверена и приятна позиция… за наближаващи непредсказуеми промени. Някой бе отвлякъл Лучников, друг бе заслонил от нея мъжа й, непознатата личност си сложи тъмни очила, „латино любовникът“ от Бразилия с изненада откри до себе си вместо международната курва объркана малка руска провинциалистка.

И точно в този момент започна суетливото раздвижване — пристигнаха, пристигнаха! Кой е пристигнал? Не кой да е, а другарят Протопопов! Никой дори не беше очаквал подобна чест. Всъщност най-енергичната личност в компанията от уморени колеги. Невероятно оживление в залата — какво ли би означавало това? Влязоха телохранители и бързо се смесиха с тълпата. Борис Теодорович Врангел, обзет от партиен ентусиазъм, не по-слаб от този на кой да е секретар на обком, се втурна да посрещне гостенина. Протопопов имаше малка, гордо вдигната в своето класово самосъзнание брадичка. На Врангел като човек свой по партийна йерархична етика подаде ръка, без да го погледне, за сметка на това обаче дари шефа на „Куриер“ като представител на временно независимите „прогресивни кръгове на планетата“ с усмивка и любезно ръкостискане.

— Ето, успях да намеря десетина минутки — значи любовта към умалителните живееше и на московския олимп, — в момента имаме страшно много работа във връзка с наближаващия… — какво? Какво? Какво наближава? Лек ступор сред тълпата — с наближаващия юбилей… — успокоиха се — какъв юбилей? — няма значение, просто един юбилей — но реших да засвидетелствам… чета вашия вестник… не всичко в него е, извинете, равноценно… но напоследък… да, да, чета го с известен интерес… — пауза, усмивка, разбирайте я, както искате — ние винаги сме приветствали развитието на прогресивната мисъл в… — нима сега ще произнесе думата „Крим“, нима нещата са се раздвижили? — …в Източното Средиземноморие… — не, нищо не се е раздвижило; не е ли? Нищо ли не се е раздвижило? Може би все пак мъничко…?

Поднесоха шампанското — изключително прозрачно, скъпоценно, „Нова светлина“ с цвят на предзалезно небе. Другарят Протопопов отпи една глътка и цъкна с език — оцени го! Мълвата говори, че ТЕ ТАМ, ако изобщо пият нещо, то е само това. С мек хумористичен ужас отказа да опита предложения му кравай с хайвер — грижа се за фигурата си, разбирате ли. Не, не, нещо все пак се е раздвижило — такава човечност!

— Мечтаем за деня, Тимофей Лукич, когато нашият вестник ще се продава в Москва редом с „Известия“ и „Вечерняя Москва“ — каза високо Лучников.

Всички замряха. Дори „букетчетата“ застинаха в красиви пози. Само „вълкодавите“ от охраната продължаваха да си вършат работата — безшумно зрително инспектиране. Другарят Протопопов отпи още веднъж. Чудесна възможност — един комплимент за „Нова светлина“ и дързостта на Лучников отлита в аналите на политическите нетактичности. Всички чакат. С потракване се търкалят историческите мигове.

— Това зависи от… — другарят Протопопов се усмихва, — от взаимността, господин Лучников… — надига се сдържано — възбуден шепот. — Мисля, казах, че не всичко във вашия вестник е равноценно, нали?… — така, така, точно така го каза, не можеш хвана в крачка другаря Протопопов. — …Та значи в бъдеще всичко, естествено, ще зависи от взаимното разбиране… — „букетчетата“ грейнаха, усетили всеобщата нарастваща екзалтация, — планетата ни е една… морето ни е едно, другари… има много общо помежду ни, приятели… — на това място всички разцъфнаха в обща открита усмивка, — …но и много различия ни делят, господа… — усмивката угасна, нали не може вечно да грее, я, — и тъй, аз вдигам чаша за взаимното разбиране!…

Силно ръкостискане за временно независимите сили на планетата, строг одобрителен поглед за Врангел и без бързане и разбирайки грижите на охраната, подготвяща пътя му, и запазвайки, естествено, класова солидност, другарят Протопопов си тръгва.

След тръгването му около кьорсофрата се възцари мъртво вълнение. Официалните гости бързо си шепнеха помежду си. Полуофициалните и неофициалните писатели (а сред поканените имаше и такива, едва ли не изхвърлени от обществото представители на руската творческа мисъл) хихикаха. Кой от тях бе предполагал, че ще види отблизо един от портретите? Такова нещо е възможно само в „Куриер“, момчета, не, не, ние наистина живеем във времето на чудесата. Дипломатите, загадъчно усмихнати, веднага заприказваха за балет, за спорт, за руското шампанско и постепенно започнаха да се изтеглят към изхода — професия, няма как. Журналистите се събраха около Лучников, престорени, че се занимават със светско бъбрене, а в действителност току поглеждаха към него и очакваха statement.

— Господа! — каза Лучников. — Формулата за взаимност, предложена от Тимофей Лукич Протопопов, напълно задоволява редакцията на вестник „Куриер“.

ЮПИ, АП, Ройтер, PTA, Франс Прес, АНСА и останалите, включително трима японци, драснаха по нещо в бележниците си с модерните монблани в стил „ретро“.

Закуската беше към края си.

— Защо така се унижаваш, Андрей, неприятно е да те гледа човек — каза Гангут на сбогуване, — все пак се причисли към прогресивното човечество.

— Скоро ли ще се връщате на Острова, Андрей Арсениевич? — попита на сбогуване международният наблюдател на „Правда“ и изхъмка, без да дочака отговора. — Сиреч „време е, време е“.

— Как беше като цяло? — попита Лучников, когато се сбогуваше с Кузенков.

Той само се усмихна; усмивката му беше ободряваща.

— Защо никога не се обаждате, Андрюша? — попита на сбогуване едно от „букетчетата“. — Обадете се някой път, да поседим, да си побъбрим, да си спомним старите времена.

Залата много бързо опустяваше, а навън започваше да ръми. Потискащият ден тлееше в края на „Кутузовския проспект“. Неловкостта, глупостта, абсолютната нелепост и безсмисленост на „общото дело“, на общата идея, на общата съдба, на каквато и да било дейност, на каквато и да било активност, затъпяващата тъга и неудобството — всичко това тормозеше А. Лучников, който стоеше мълком до прозореца. Празни бутилки и остатъци от храна, нагризан кравай със следа от червило, също като менструално зацапване — ето резултатите от безсмислената „закуска с шампанско“. Бягай в Нова Зеландия.

И тогава до слуха му долетя гласът на Татяна:

— Чао, Андрей!

Той трепна, извърна се от прозореца. За пръв път мисълта за ферма в Нова Зеландия не се бе обединила в главата му с Таня и това го уплаши.

Залата вече беше почти празна. Само в най-отдалечения ъгъл в един фотьойл предизвикателно се кискаше едно „букетче“ което все пак бе успяло да се напие (май беше Лора, бивша танцьорка от мюзикхола), а недалеч от нея някакви трима юнаци делово обсъждаха въпроса — кой ще поеме джентълменските задължения по доставката на „букетчето“ в по-подходяща диспозиция.

Таня стоеше на вратата. Десетобоецът я държеше под ръка. Тя го гледаше смутено и позата й беше някак неудобна и скована. Можеше, естествено, да си тръгне, без да се сбогува, но ето — напомням за себе си. Нищо повече — само едно напомняне. Разбира се, беше почувствала, че той я е забравил напълно. Усетът на Татяна Лунина беше свръхестествен.

Десетобоецът учтиво, полудипломатично, полуприятелски се усмихваше. Лучников си помисли, че изпод кожата на този красавец атлет вече настойчиво подава глава друг един — доста застарял и не съвсем здрав човек. Може би тази илюзия идваше от излишната му наеженост, една наеженост, явно преувеличена от днешната му от-го-вор-ност като представител на съветските спортни организации.

„Нима знае за нашите отношения?“, помисли си Лучников в този момент.

— Андрей, искате ли да дойдете у нас да пийнем чай? — каза Татяна.

Десетобоецът със застинала усмивка извърна към нея монументалното си лице, явно не схвана отведнъж смисъла на поканата. Главен редактор на буржоазен вестник — на чай?

— Чай? У вас? — пообърка се и Лучников.

— Защо не? Имаме чудесен английски чай. Ще поседим сред домашен уют — неочакваният за самата нея дързък ход я бе променил буквално за секунди. Лучников видя онази жена, която го бе поразила преди десетина години — нахакано московско момиче, което може и като курва да ти пусне в някоя вана, и да те влюби в себе си за цял живот.

— Ах, колко мило от ваша страна — замънка той. — Колко на място. Защото, знаете ли, стана ми някак чоглаво…

— Ами тогава да вървим да пием чай… — буквално грейнала, каза Татяна.

— Разбирате ли, разграбените маси винаги ме натъжават — проговори Лучников.

— Знам, знам — каза му Татяна с беззвучно помръднали устни.

— Заповядайте, заповядайте. На чай, заповядайте — най-сетне продума и десетобоецът. „Ти да не откачи нещо?“, попита с поглед жена си. „Глей си работата!“ отвърна му тя по същия начин.

Във взетата под наем жигула Лучников винаги държеше за всеки случай няколко маркови бутилки и стекове цигари. Сега стовари всичко това на масичката в антрето на Татяниния апартамент. Стовари го и като чу от дъното на жилището детски гласове, се ужаси: беше забравил за децата — не носеше със себе си нито дъвка, нито кока-кола, нито автомобилчета „горджи“. Кой знае защо никога не се сещаше за децата на Татяна, тя самата също никога не споменаваше пред него нито за дванайсетгодишната Милка, нито за десетгодишния Саша.

Децата дойдоха да се запознаят с чужденеца. Милка — сладка нимфетка, дъщерята на Татяна не можеше да бъде нещо друго. Обаче Саша: Арсюша, Андрюша, Антоша и Саша — такава схема се изгради внезапно в главата на Лучников. Той се уплаши. Високочело стройно момченце, май малко тъжно. С Татяна се срещнахме именно преди десет години. Тогава я отмъкнах от някакво пиянско сборище и без никакви церемонии… Нима? Очите му са сиви, и моите са сиви, и на десетобоеца са сиви. Челюстта му е едра и яка, и моята е яка, а на десетобоеца е направо ютия… Напълно шашнат, Лучников подари на Саша своя монблан със златно перо. На отворената кухненска врата се появи Татяна.

— Е, какво, запознахте ли се вече? — една звънлива бодра спортистка.

Лучников я попита с поглед за Саша. Тя комично разпери ръце и същевременно сви рамене, застивайки с маймунска греховна муцунка. Направи го много смешно и всички избухнаха в смях — и Лучников, и децата, а Танка още някое време поскача и танцува на място: евтино сладурче.

Десетобоецът отиде при така нареченото барче и се върна с две бутилки френски коняк — демек и ние имаме това-онова.

Че като се започна една фалшификация! Десетобоецът седна на полираната маса срещу Лучников и напълни кристалните чашки — всичко си имаме: и коняк, и кристален сервиз; сякаш този интересен чужденец беше именно негов гостенин, щом е мъж, значи гостува на мъжа.

— Е, добре сме се срещнали — каза той. — Татяна, ще пиеш ли?

— Сега! — чу се гласът й от кухнята.

— А вие къде работите? — попита Лучников.

— Как къде? — учуди се десетобоецът.

— Ами… работите ли изобщо някъде, или сте… фриланс74?

— Как го казахте? — напрегна се десетобоецът.

— Нещатен! — преведе от кухнята Татяна.

— Ами по принцип съм заместник-началник на главно управление — каза десетобоецът. — Главното управление по спортни двубои.

Лучников се засмя — шегата му хареса. Явно момчето не беше чак толкова тъпо.

— На какво се смеете, Андрей? — попита, влизайки с поднос, Татяна.

— Хареса ми шегата на съпруга ви. Главно управление по спортни двубои — добре звучи!

— И какво смешно има тук? — учуди се „мъжленцето“.

— В нашия комитет наистина има такова главно управление — каза Таня. — Всичко е нормално. Главно управление като главно управление. Главно управление по спортни двубои…

Лучников се чувстваше посрамен всеки път, когато съветската действителност му показваше още някоя своя непозната страна. Така де, колкото и да се сливаш с нея, не можеш я опозна докрай.

— Хумор все пак има: състои се в това… — каза той, като се стараеше да не поглежда Татяна, — че работите в главно управление по двубоите, а пък сте десетобоец.

— Е, и какво? — попита съпругът.

Татяна избухна в смях. Вече беше успяла да удари голяма чашка коняк.

— На мен пък някак не ми беше хрумвало — каза тя. — Наистина е смешно. Десетобоец при двубоите.

Кикотът й будеше лека тревога.

— Колкото до десетобоя, у нас не забравят старите заслуги — каза съпругът. — Ето, погледнете! Това са моите етапи. Осем години се удържах в първата десетка…

Купи и бронзови фигури увенчаваха югославския бюфет. Лучников донякъде се дразнеше от баналността на стила на това жилище — все пак домът на Татяна бе изниквал във въображението му (ако изобщо бе изниквал) малко по-различен.

Наляха си по втора чашка. За чая изобщо забравиха.

— Ето затова сега съм толкова добре устроен — поясни съпругът. — Разбирате ли?

Лучников погледна Татяна — как да се държа?, — но на нея май и през ум не й минаваше да му подсказва, кискаше се, наслаждаваше се на ситуацията.

— Разбирате ли за какво говоря? — десетобоецът настойчиво пулеше очи срещу Лучников над четвъртата си чашка.

— Разбирам.

— Нищо не разбирате. Там при вас веднага забравят за спортистите, а у нас има постоянни грижи. Това разбирате ли го?

— Разбирам.

— Нещо не личи да ме разбирате. Не виждам такова нещо по физиономията ви.

— Ох, ще умра — Татяна се превиваше на стола си. — Андрюша, направи умна физиономия.

— Няма какво да се смееш — десетобоецът хвана жена си за рамото. — При тях е едно, при нас е друго. Ето, другарят ще ти потвърди без никаква пропаганда.

— Вярно, у нас не е същото, не е така мащабно — потвърди Лучников, като поглеждаше изкосо Саша, който седеше на дивана подвил крак под себе си. — Ние изобщо нямаме комитет по спорта. Всичко е оставено на самотек. Много видове спорт доста куцат.

— Видя ли! — извика десетобоецът, втренчен в лицето на жена си, която в този момент, укорително издула устнички, кимаше на чуждоземеца. — Как не ви е… ах-ах-ах…

— Което искахме да докажем! — четвъртата чашка потъна в бездънните дълбини. — Сега пък ти вземи да кажеш, че съветските спортисти били професионалисти!

— Никога не бих казал такова нещо — Лучников решително отхвърли подобно предположение.

— Не, бе, кажи, кажи — напираше „мъжленцето“. — Мислиш, че не знаем какво да отговорим ли?

— Той наскоро ходи на семинар по контрапропаганда — любезно поясни Татяна.

Милочка, облечена с яке и с шапка, мина през хола към изхода с чанта през рамо и сърдито затръшна вратата — явно не й харесваше бурно развиващото се родителско напиване.

— Фи-гу-рист-ка — със закъснение я посочи баща й с вече леко неуверен пръст. — Колко изкуствени пързалки имате вън вашата белогвардейщина?

— Три — каза Лучников.

— А пък ние — сто и три!

Саша извади краче изпод дупето си и тръгна към антрето. „Моята походка, помисли си Лучников, или пък неговата?“ Гордо понесъл пред себе си носа на Лучников, Саша затвори вратата след себе си плътно и решително. Явно децата тук са опозиция на конячените разговори на родителите си.

— Хокей — кимна след него татето „мъжленце“. — Голямо бъдеще!

— Ето че останахме сами — почти безсмислено се разкикоти Татяна.

— Ама защо не отговаряш на въпроса ми? — десетобоецът помести стола си по-близо до Лучников и отново наля чашките. — Е, професионалисти ли сме или аматьори?

— Нито едното, нито другото — каза Лучников.

— Тоест?

— Спортистите в СССР сте държавни служители — каза Лучников.

Шестата чашка увисна във въздуха. Челюстта на десетобоеца се отпусна. Таня изпадна в луд възторг.

— Андрюшка, браво! „Мъжленце“, казаха ли ти го! Ей сега ще глътнеш някоя муха! На семинара не са ги подготвяли за такъв обрат!

Тя се залюля на стола и лепна на Лучников една целувка но бузата. Столът изхвърча изпод нея, но тя не падна (реакции на атлетка), а прелетя върху коленете на Лучников и му лепна още една целувка, вече по устните.

— Е, ама и ти, Татяна… — промърмори десетобоецът. — Все пак не е учтиво, между другото… чужд човек по устните…

— Ами че той не ни е чужд — смееше се Татяна и гъделичкаше Лучников. — Идеологически ни е чужд, но в кръвно отношение е наш. Нали е руснак.

— Наистина ли сте руснак? — учуди се съпругът. Изведнъж Лучников остана крайно изненадан, като се видя в огледалото с открито гневно лице и с ръка, обвила със собственически жест раменете на Татяна.

— Ами че аз съм сто пъти повече руснак от вас, другарю „мъжленце“! Нашият род води началото си от Рюрик!…

— Рюриковият род са… белоруси… — изхъмка десетобоецът. — Не това е най-важното. Важното е вътрешно да си честен, да не си реакционен! Тръгвай с мене!

Той сграбчи с желязна лапа Лучников за рамото. Таня, без да спира да се смее, натисна клавиша на музикалната уредба. В апартамента зазвуча „Балада за Джон и Йоко“. Под съпровода на тези звуци троицата влязоха в тъмната спалня, където като гигантска надгробна плоча светеше под уличния фенер съпружеското ложе.

— Прибира ми се вкъщи, в огромността на стаите, навяващи тъга — изведнъж с нормален човешки глас изрече десетобоецът.

Лучников не повярва на ушите си.

— Какво? Какво? Не вярвам на ушите си.

— Нашето мъжленце е голям любител на поезията — каза Таня. — Мъжленце, от кого беше това?

— Борис Манделщам — каза десетобоецът.

— Виждаш ли! — ликувайки, вече подскачаше върху съпружеското ложе Татяна. — Той дори си има тетрадка със сентенции и стихове. Няма шест-пет! Интелигенция!

— Гледай тука! — заканително каза десетобоецът. — Ето ги на — етапите на дългия път. Място не е останало.

Покрай цялата стена на специален рафт под уличния фенер светеха статуетки и купи.

— Защо го наричаш „мъжленце“? — попита Андрей. — Малко изкуствено ми звучи.

— Така ми харесва — хихикна Татяна.

— А ти защо й говориш на „ти“, а на мене — на „вие“? — ревна изведнъж десетобоецът. — Подчертаваш превъзходството си, така ли?

Той замахна с огромното си ръчище — направи кръг във въздуха.

— Защо замахваш нахалос? — попита Лучников. — Удари ме по гърдите!

— Ха-ха — каза „мъжленцето“. — Ето това е по нашему, по другарски. Без дворянски лиготии.

— Ето това е спортен двубой между две системи! — смееше се Таня, седнала на съпружеското ложе.

В стаята, осветена само от уличния фенер, сега тя заприлича на Лучников на истинска курва, на кучка, очакваща на кой пес ще се падне. Скотско желание го прониза до костите, като подкосяващ краката студ.

— Хайде, удряй, „мъжленце“! — тихо каза той и зае тайванска поза.

Започна сбиване от най-класически тип. Лучников посрещаше прекрасно поставените удари на десетобоеца и го хвърляше на кревата. Онзи явно не разбираше какво става с него, но по спортен навик оценяваше ловкостта на партньора и дори възхитено подвикваше.

— Престани, Андрей — изведнъж с трезвен глас каза Таня. — Престани с тази свинщина.

— Пардон, защо точно аз трябва да престана? — каза Лучников. — Не съм толстоист. Нападат ме и аз се защитавам, това е. Не докарвам хватките докрай. „Мъжленцето“ ти е здраво и читаво, сервизите ти — също…

— Изведнъж главата му избухна и в следващия момент той се съвзе, седнал на пода, целият в стъкълца и облаци конячени пари. Лицето му беше залято с някаква течност.

— Жив ли е? — долетя от съпружеското ложе гласът на десетобоеца.

Значи бе запокитил бутилката „Курвоазие“ право по лицето му. По физиономията му. По муцуната. По мутрата. По зурлата. Как другояче наричаха тук човешкото лице?

— Таня — извика Лучников.

Тя мълчеше.

Той разбра, че е победен, и с усилие, като се хващаше за предметите, за столове и секции, започна да се надига.

— Честито. Победен съм. Честният двубой завърши в твоя полза, мъжленце.

— Сега чупка от тук — каза „мъжленцето“. — Да те няма. Сега аз ще любя моята жена.

Таня лежеше с лице, заровено във възглавницата. В тъмното огледало Лучников виждаше дясната половина на лицето си, обляна в кръв.

— Жената тръгва с мен — каза той. — Главата ми е пробита, а у жените е силно развит инстинктът за съжаление.

Таня не помръдваше.

— Много се радвам, че не съм те убил — каза „мъжленцето“. — Само това ми липсваше — да убия главния редактор на „Куриер“. Хубаво щяха да ме подредят за такова нещо.

— Таня! — извика Лучников.

Тя не помръдваше.

— Слушай, върви си като човек — каза „мъжленцето“. — Ние с Таня вече петнайсет години живеем в законен брак.

— Татяна, тръгвай с мен! — извика Лучников. — Нима няма да тръгнеш сега?

— Слушай, белият, ако някога някъде си изчукал Танка, не си въобразявай, че е твоя — кротко каза „мъжленцето“. — Тя е моя. Върви си, белият, върви си с добро. Тебе в Крим те преследват цели табуни гърли, а аз имам само нея.

— Таня, кажи му, че си моя — помоли Лучников. — Хайде, поне стани, избърши ми лицето. Цялото е в кръв.

Тя не помръдваше.

Десетобоецът се наведе над нея и пъхна ръка под корема й, май разкопча някакво копче там. Сега фигурата му изглеждаше немислимо огромна над слабичката жена.

— А ти не помисли ли, „мъжленце“, че и аз може да те фрасна с нещо по тиквата? — попита Лучников. — С някой твой спортен трофей? Да речем, с ей тази Нике от Самотраки.

Десетобоецът дрезгаво се разсмя.

— Това щеше да бъде вече загуба на темпо.

— Да, прав си — каза Лучников. — Не си толкова прост, колкото изглеждаш. Е, какво сега, давай. Чукай моята любов.

— Искаш да гледаш ли? — промърмори „мъжленцето“. — Искаш да присъстваш? Моля, защо не…

Раменете на Таня потрепериха и главата й се надигна от възглавницата.

— Таня! — тихо я повика Лучников. — Събуди се!

— Сега ще видиш… сега… сега… — мърмореше, надвисвайки над жената, огромният мъж. — Сега ще видиш как ние с нея… как го… удряй с каквото искаш… не можеш ни раздели… аз нямам в живота си нищо друго освен нея… Родината изцеди от мен всичко, изсмука ме… остави ми само Танка… без нея съм нула…

— Върви си, Андрей — с непознат глас каза Татяна.

Той дълго стоя пред огромния жилищен блок и през цялото време чувстваше как бързо подпухва дясната половина на лицето му. Абсолютна безсмислица. Звън в главата. Умопомрачителна болка. На петнайсетте етажа на жилищния гигант във всеки апартамент, на тъмно или на светло, мъжленцето на законно основание ебеше неговата незаконна любов. Моята любов, огряна от кримското лунно сияние. Ето я моята родина, ето го моето щастие — остров Крим сред вълните на свободата. Ние никога не ще се слеем с вас, законопослушни, многомилионни, с вас, северен руски боклук. Ние не сме руснаци по идеология, ние не сме комунисти по националност, ние сме яки островитяни, имаме своя съдба, нашата съдба е карнавал на свободата, ние сме по-силни от вас, колкото и дебело стъкло да трошите в главата ни, гадове!

Заваля сняг.

Септември, когато по целия свят, из цяла Европа хората седят под кестените и слушат музика, а в Ялта нимфи с едва прикрити срамни устнички излизат от вълните направо на крайбрежната улица… Безнадежден, мразовит и кишав, сляп руски септември… върви по дяволите заедно с изгубената любов… Такси, такси!

Забравено в подножието на жилищния гигант интуристко жигулче с метнат на облегалката английски двуреден реглан.

След три дена извикаха Татяна Лунина в първи отдел. И непременно, ако обичате, със съпруга си. Ами съпругът ми за какво ви е? Е, няма сега да се обясняваме по телефона, Татяна Никитична. Разговорът е много важен и за вас, и за уважаемия ви съпруг.

Тя не се изненада, когато видя в кабинета на началник-отдела онзи тип, който я бе хипнотизирал на приема в „Куриер“: брадичка, затъмнени очила — върколак последен модел. Обаятелен мъж! Той дори си свали очилата, когато се запознаваха, демонстрира пред нея чистотата и честността на очите си, никакво подхилване, никакви алабализми — пред вас стои приятел. Началникът, стар сталинист със съответната външност, представи гостенина: „Другарят Сергеев, наблюдател от агенция «Новости», ще присъства на разговора ни“.

Таня погледна своя благоверен. Мъжленцето седеше в стойка „мирно“, изпъквайки с ослепително белите си гърди и маншети от възтесния блейзър. Той толкова се вълнуваше, че дори някак се бе подмладил, нещо хлапашки подплашено надничаше от огромното му тяло. Тя открай време се смайваше какви безпомощни кутрета стават винаги съветските супермени, копие-хвъргачи, борци, боксьори пред тези кекави типове от първи отдел и пред „наблюдатели“ като тоя. Хвана я яд.

— А аз между другото нямам намерение да давам каквито и да било интервюта за агенция „Новости“!

— Татяна Никитична… — с миролюбива приятелска усмивка подзе другарят Сергеев.

Тя го прекъсна:

— А вие между другото с какво право ме хипнотизирахте завчера на приема на „Куриер“? Вижте го, моля ви се, тоя Щирлиц! Да не би да демонстрирахте психологически натиск?

— Просто гледах една красива жена — другарят Сергеев се облегна назад на стола и сякаш отново леко се полюбува на Татяна.

— Между другото много рискувахте! — кресна тя, рязко отвори чантичката си и извади цигара.

Два юмрука с езичета газов пламък веднага се протегнаха към нея.

— Таня, Таня — едва чуто мърмореше „мъжленцето“. Той седеше неподвижно, сякаш се страхуваше, че при най-малкото движение ще се пръсне.

— Е, де, защо се развълнувахте толкова — каза другарят Сергеев. — Ние искахме да ви зададем приятелски въпрос за…

— За господин Лучников! — със заканителен бас завърши фразата началник-отделът.

На това място по стародавната традиция на подобни дружески беседи трябваше да настъпят стъписване, размекване и капитулация. Уви, традициите не си изиграха ролята — Татяна още повече се ядоса.

— А пък щом става дума за него, тогава изобщо няма да разговарям с наблюдатели от „Новости“! Хайде де, наблюдатели! Как не! Наблюдавайте някой…

— Престани, Лунина! — началник-отделът удари с огромната си длан по бюрото. — Ти какво, не разбираш ли? Престани да се правиш на глупачка!

— Вие престанете да се правите на глупаци! — кресна тя и дори стана. — Наблюдатели! Ако искате да разговаряме, престанете да шикалкавите! Мое право е да знам с кого разговарям!

— Ама ти, Татяна, говориш като същинска дисидентка! — възмутено, но по бащински забърбори началникът, в далечното минало един от конярите при клуба на военновъздушните сили, в спортната конюшня на Васка Сталин. — Откъде са ти влезли в главата тези идейки? Право, а! Внимавай, Татяна!

Татяна виждаше, че другарят Сергеев е леко объркан. Това я развесели. Тя спокойно се намести във фотьойла и го погледна вече с очите на господар на положението. Е? Другарят Сергеев се понамръщи и представи съответната книжка.

— Смятах, че сме свои хора, Татяна Никитична, и можем да не назоваваме пряко някои неща. Но щом искате друго… — той многозначително извъртя очи към „мъжленцето“.

Той седеше с полупритворени очи, полуприпаднал.

— Хайде, хайде — каза Таня. — Щом вече започнахте, говорете само направо. Ударите изотзад са предателство.

— Позволете ми да изразя възхищението си — каза другарят Сергеев.

— Мерси, няма нужда — озъби се тя.

— Любопитното беше, че в книжката беше написано именно това име — Сергеев, но вместо думата „наблюдател“ — „полковник“.

— Up to you75 — въздъхна полковник Сергеев.

— Как го казахте, другарю полковник? — Татяна широко отмори очи, сиреч дали добре е чула. В този момент й се стори, че наистина има някаква женска власт над полковник Сергеев, а после си помисли, че е чувствала това от самото начало, много интуитивно и дълбоко, и може би именно това, едва сега разпознато усещане й бе позволило да говори така немислимо дръзко.

— Казах: както желаете — усмихна се полковникът. — Дългогодишен навик, трудно е човек да се избави от него.

Стори й се, че сякаш й бе леко благодарен за въпроса, зададен с лукава женска интонация. Това въпросче му бе дало възможност прозрачно да намекне за своето законспирирано, тоест романтично от негова гледна точка, минало и да покаже на дамата, че той далеч невинаги се е занимавал с вътрешни разследвания.

После Сергеев започна да излага същината на въпроса. Нека сме започнели с обстоятелството, че изпитвал пълно уважение към Андрей Лучников и като един от най-големите световни журналисти, и като човек. Да, той имал определено право да нарича този човек просто по име. Но това само между другото, да-да, така-така… С една дума, отговорни инстанции в нашата страна придават на Лучников голямо значение. Ние… нека за по-просто да казвам „ние“… ние разбираме, че в определена историческа ситуация фигура като Лучников може да изиграе решаваща роля. Историята непрестанно опровергава глупавите твърдения на наши теоретици за нулевата роля на личността. Та така… та така, Татяна Никитична, ние имаме съществени основания да се опасяваме за Андрей Арсениевич. Първо, всеки, който е изучавал биографията му, може лесно да види колко криволичещ е политическият му път, колко подвижна е психологическата му структура. Да говорим направо — ние се опасяваме, че в един твърде отговорен момент Лучников може да извърши нещо абсолютно непредвидено, да прояви онова, което би могло да се нарече рефлексии на творческата натура, и да внесе известен абсурд в историческата ситуация. В тази връзка на нас, разбира се, би ни се искало редом с Лучников винаги да има един предан, умен и както се убедих днес, смел и горд приятел… Той отново хвърли зорък и бърз поглед към „мъжленцето“ и после въпросителен и интимен — нали сме си вече свои! — към Татяна.

И окото й не мигна, тя остана каменна и враждебна.

„Наблюдателят“ беше принуден да продължи напред.

— Но това, което казах, Татяна Никитична, беше само преамбюлът. В края на краищата основната ни грижа е самият Андрей Арсениевич, неговата лична безопасност. Работата е там, че… работата е там, че… разбирате ли, Татяна… — дълбоко човешко вълнение погълна празната формалност на бащиното име, другарят Сергеев стана и бързо се разходи из кабинета, уж в старанието си да се овладее. — Работата е там, че срещу Лучников се подготвя покушение. Реакционните сили в Крим… — той отново се запъна и спря в ъгъла на кабинета, отново с ням въпрос загледан в Таня.

— Абе, знам, знам — каза тя с неразбираема за самата нея небрежност.

— Какво значи всичко това? — проговори изведнъж десетобоецът и за пръв път обгърна всички присъстващи с осмислен поглед.

— Може би вие сама ще обясните ситуацията на съпруга си? — предпазливо попита другарят Сергеев.

— Ами вие защо го поканихте тук? — устните на Таня се разтеглиха в кисела усмивка.

— За да не оставим нищо недоизказано — мрачно и басово се изказа завеждащият отдела.

— Ами добре — обърна се тя към мъжа си. — Та ти го знаеше прекрасно: вече от дълги години Лучников е мой любовник.

„Мъжленцето“ дори не я погледна.

— Какво значи всичко това? — повтори той своя труден въпрос.

Прякото началство мълчеше, премяташе нещо в устата си, разглаждаше гънките по лицето си и чертаеше с молив по листа пред себе си безкрайната криптограма на бюросоциализма: явно нещо в тази ситуация не му харесваше — дали тонът на разговора или пък самото му съдържание.

Сергеев още веднъж се разходи из кабинета. Таня си помисли, че всичко тук се развива в темпото на многосериен телевизионен филм. Бавно прекосяване на интериора на спецкабинета и рязко обръщане в отдалечения ъгъл. Монолог от отдалечения ъгъл.

— От това, братлета, следва необходимостта от определени действия. Повярвайте ми, че не съм някакво чудовище, не съм държавна машина… — Сергеев отново запали цигара, явно се вълнуваше, кой знае защо размаха запалката, сякаш беше кибритена клечка. — Впрочем вие може и да не ми вярвате — усмихна се той не без известна горчивина. — С какво ще го докажа? Така или иначе, дайте да помислим заедно. Вие, Глеб, винаги сте били наш кумир — усмихна се на „мъжленцето“. — Когато за пръв път надхвърлихте 8000 точки, това беше празник за всички нас. Вие сте гигант, Глеб, честна дума, за мен сте един вид идеал за славянска или, ако щете, варяжка мъжественост. Тъкмо затова ви помолих да дойдете заедно с Таня, защото се прекланям пред вас, защото смятам, че всяка игра зад гърба ви е нещо недостойно, защото разчитам на вашето мъжество, на това, че разбирате ситуацията, а пък ако не намерим общ език, ако сега ме пратите на майната ми, ще разбера и това, повярвайте, само дето ще се почувствам затънал в мръсотия, повярвайте, остава ми само да разперя ръце… Какво да се прави проклетата история само това си знае, кара ни да разперваме безпомощно ръце… — той изведнъж смачка горящата цигара в юмрука си и дори окото му не мигна, веднага извади и запали друга. — Глупости… идиотщини… какви идиотски обрати се получават… ами по-добре ще е да поседим с вас на чашка коняк или… или… — Сергеев дълбоко въздъхна, изглежда, набра решимост. — С една дума, тук всички смятат, че в интерес на държавни дела от изключителна важност би било полезно Татяна Никитична Лунина да стане съпруга на Андрей Арсениевич Лучников, законна съпруга или приятелка, това може вие да решите, но непременно негов неотлъчен спътник.

Монологът свърши и в кабинета се възцари странната атмосфера на нещо размито, сякаш се бе получило изтичане на кислород, във всеки случай бяха направени няколко странни движения: началникът на специалния отдел например стана и отвори прозореца, макар, разбира се, уличният шум само да пречеше на скритите му магнетофони, другарят Сергеев изпи една след друга две чаши газирана вода, при което втората — очевидно с някакво отвращение, но я допи докрай, Татяна кой знае защо отвори чантата си и уж започна да търси нещо в нея, а всъщност просто прехвърляше в пръстите си шишенца, кутийки, пари и ключове. „Мъжленцето“ кой знае защо надникна в чантичката й, а после смъкна от врата си вратовръзката и я уви около левия си юмрук.

— Освен това ми е възложено да ви съобщя следното — сякаш съвсем насила продума другарят Сергеев: — От всяко положение, каквото и решение да вземете, Татяна Никитична и Глеб, то по никакъв начин няма да се отрази на работата ви, на служебното ви положение или пък на… това… ами… — явно с известна нотка на презрение, — абе на пътуванията в чужбина, с една дума, няма да се породи никаква неприязън към вас. Възложено ми е да ви предам това, а мен лично ме натовариха да бъда нещо като гарант… — той отново прекъсна фразата, сякаш не бе успял да надвие емоциите, впрочем един наблюдателен събеседник безспорно би забелязал, че тези емоционални прекъсвания се получаваха всеки път, когато всичко вече бе казано.

У Таня този наблюдател се пробуди късно привечер същия ден, когато се мъчеше да си спомни всички подробности, сега тя нищо не забелязваше, а само гледаше Глеб, който свободно и мощно кръстосваше кабинета, като дори някак небрежно размахваше смъкнатата вратовръзка. Тя си спомни първата им среща, когато той я слиса с мощта, младостта и свободата на движенията си. Той тренираше в сектора за овчарски скок, а тя отработваше завиването при двестаметровото бягане и всеки път, когато минаваше покрай него, навеждаше глава, сякаш не забелязваше младия гигант, сякаш погълната от завоя и излитанията на своите чудни крайници, докато той накрая не захвърли пръта и не затича редом с нея, като се кискаше и заничаше в лицето й. За пръв път през тези дълги години си припомняше онази вечер на стадиона в Лужники. Нищо чудно — за пръв път през тези дълги години в движенията на нейното издуто от мускулите си „мъжленце“ се мярна предишният победоносен Глеб. В любовта онзи юноша беше далеч от рекордите — дали се изчерпваше целият в десетте вида спорт, дали му липсваше опит, но тя тогава не поглеждаше никого другиго освен него, самата тя още не беше се „развихрила“, възхищаваше му се неудържимо и когато вървяха двамата, сдържано грейнали един срещу друг, всички наоколо се спираха — каква двойка! — и това направо я разтапяше.

Той се мярна за миг, този юноша, сякаш готов за бой, роден за победител, и изчезна и отново насред кабинета нелепо настръхна нейното днешно домашно „мъжленце“, съкрушителният сексгигант, подпухналото пиянде, плашливият спортен чиновник, безпомощен и близък.

Около минута той постоя така настръхнал насред кабинета, като местеше поглед от началника на специалния отдел към другаря Сергеев, а жена си сякаш не виждаше, изпусна вратовръзката от юмрука си, после с тежки стъпки излезе от кабинета, тромав и изпотен.

— Съгласна съм — каза Таня на другаря Сергеев.

Старият сталинист с присвити очи демонстрира презрение — сиреч стратегията си е стратегия, а белогвардейският креват все пак си е бунище за една съветска девойка.

Сергеев строго кимна, седна насреща и подаде ръка на Таня. Тя весело размаха длан пред носа му. Щом като ще е курва, курва да е — нека видят каква весела, нагла и цинична курва е тя. Весела и нагла — каква женска, а, през трупове прекрачва, какъв ценен кадър.

— Честито — каза на Сергеев.

— Какво ми честитите? — попита той.

— Успешното начало на операцията. За да е пълен успехът, остава само една подробност — самият Лучников. Дайте ми го и аз веднага влизам в битката.

— Нима не знаете къде е сега Андрей? — предпазливо попита Сергеев.

— Вече три дни нито съм го чувала, нито съм го виждала. А значи и вие, Сергеев, не знаете нищо?

Сергеев се усмихна с обичайната тънкост „ние знаем всичко“, но беше абсолютно очевидно, че е объркан.

— Ах-ах-ах — поклати глава Татяна. — Май сте се издънили? На това място и нервите на разузнавача отказаха, той дори неопределено посегна към телефона.

— Моля ви, Татяна, не ме будалкайте — този път с много строг тон каза той. — Не може да не знаете къде се намира любовникът ви. Срещате се с него всеки ден. Искате ли да ви изредя всички адреси, искате ли да…

— Снимчици ли ще ми покажете? — засмя се тя. — Все пак значи си гледате работата през пръсти, Сергеев, щом не знаете къде се размотава вече три дни главният редактор на „Куриер“…

— Колата му вече три дни е пред вашия блок — бързо отговори Сергеев.

— А него го няма в нея — засмя се Татяна.

— Не е напуснал апартамента си в „Интурист“.

— Но и не се появява там.

— Два пъти се е обаждал по телефона на Беклемишев.

— Откъде? — истерично закрещя Татяна.

Изтърва се. Скочи и най-каруцарски наруга и двамата типове. Те я утешаваха, Сергеев дори й топлеше ръцете — нали вече беше техен човек, само трябваше да си сложи подписа ей тука… Начспецът наливаше в чашката й уиски и отново — след подписа — се преизпълни с бащински чувства. А самият Сергеев вътрешно неудържимо трепереше — какво ще стане сега? Ще го открием, ще го открием, то се знае, че ще го открием, където и да се намира, но как можа да се случи нещо толкова невероятно — да го изтървем от поглед цели три дни!!!

Това беше или „Волгоградският проспект“, или „Шосето на ентусиастите“, или „Севастополският булевард“, а може да беше и „Профсъюзна“ — нещо страшно широко, с еднакви блокове от двете страни, обточено е червеното на огромни лозунги, с агитационни клубове, увенчани с могъщи символи, заварени макар и надве-натри, но от неръждаем метал — сърп, чук, петолъчка, ракети и гигантски лица на Илич, които наблюдават от най-неочаквани места трите тътрещи се по тази магистрала пияни личности.

Лучников прегръщаше през зъзнещите раменца Лора Лерова, една от онези увяхващи „букетчета“, които бяха красили завчерашния празник на „Куриер“. Преди десетина години звезда на Москва, манекенка на Министерството на леката промишленост, любовница на една дузина гении поред, сега тя явно си доизпяваше песента. Всичко върху нея все още беше най-модерното, широко, парижко, бледолилаво, но тя получаваше това бледолилаво вече не от безкористните московски гении, а от някакви съмнителни музиканти, подозрителни художници, с една дума, от героите на чейнджа и рекета, така че самото то навяваше някакви съмнения.

Тя плачеше, свела глава на гърдите на Лучников, леко се олюляваше, тресеше я от пиянството — още по-явен признак за залез. По-рано след греховна нощ Лора Лерова само бодро се подмиваше, гримираше се, мобилизираше се и без никакви спирки се устремяваше към нови боеве. Сега душата й явно жадуваше за някакво питие, па било то и най-гнусното и евтино.

— Всичките ми хора вече изпозаминаха — плачеше тя, размазвайки парфюмерията си по небръснатите бузи на Лучников. — Ирка е в Париж, има там бутик… Алка се омъжи за богат бразилец… Ленка работи при Тед Лапидус в Ню Йорк… Верка, и тя е в Лондон, макар и скромна машинописка, но е щастлива, посветила е живота си на Лев, хем той обичаше повече мене и аз… нали знаеш, Андрей… бих могла да му посветя живота си, ако не беше онзи проклет сърбин… Всички, всички, всички заминаха… Лев, Оскар, Ърнест, Юра, Дима… всички, всички… всичките ми момчета… да не повярваш, просто понякога няма на кого да звъннеш… кисна тука в тая кишава Москва… никой вече не ме кани дори в Пицунда… само разни мошеници се навъртат… всички заминаха, всички заминаха, всички заминаха…

Лучников стискаше раменцата й и от време на време избърсваше мокрото подпухнало лице на бившата красавица с носна кърпа, която после смачкваше и напъхваше в джоба на развлеченото си сако. През трите дни московска свинщина толкова бе отслабнал, че сакото му сега висеше като на закачалка. Жалостта към изгубените московски души, към които причисляваше и себе си, го измъчваше. Много се харесваше такъв — измършавял и преизпълнен с жалост.

Приятелят му Виталий Гангут, напротив, целият беше някак подпухнал, заоблен, преизпълнен с мрачно презрително високомерие. Той очевидно не се харесваше такъв и именно затова не му харесваше и целият свят.

На предутринния социалистически проспект не се виждаше жива душа, само потракваха безбройните флагове, флагчета и огромни знамена.

— Не плачи, Лорка — бъбреше Лучников. — Скоро ще те омъжим за богаташ, за един италиански комунист. Ще ти пратя цял сандък дрешки.

Гангут вървеше няколко крачки напред, вдигнал яката си и нахлупил „фьодорката“ на ушите си, а гърбът му изразяваше абсолютно презрение и към страдалката, и към утешителя.

— Ах, Андрюша, вземи ме на Острова — разплака се още по-силно Лора. — Страх ме е! Страх ме е от Америка и от Франция! На Острова поне живеят руснаци. Вземи ме, клетата пияница, на Острова, там ще се излекувам и няма да курварствам…

— Ще те взема, ще те взема — утешаваше я Лучников. — Ти си наша жертва, Лорка. Изсмукахме всичката ти красота, но няма да те изхвърлим на бунището, ние ще те…

— По-добре я попитай тя колко кинти изсмука от Вахтанг Чарквиани — каза Гангут, без да се обръща. — Жертва била, хайде де! Колко гени само изсмука от нашето поколение!

— Говедо! — кресна Лора.

— Говедо е — потвърди Лучников. — Витася е говедо, няма жал към никого. Разхайтен и нагъл киногений. Нека загнива в Холивуд, щом иска, а ние ще се жалим и спасяваме един друг.

— Ти пък скоро ще подариш своя Остров на другарчетата, отрепко такава — мърмореше Гангут. — Квислинг76, боклук такъв, я върви на майната си…

Изведнъж той се спря и им посочи малка група хора, наредили се на опашка пред някаква затворена врата. Няколко старци и старици с черни костюми и рокли, окичени с ордени и медали от ключиците до коремите.

— Какво има сега? — попита, очаквайки поредната антипатриотична подигравка, Лучников.

— Ти май обичаше Русия, нали? — попита Гангут. — Май беше голям познавач на нашата страна? Май и лично ти си руснак, а? Просто си също такъв съветски като нас, а? Отгатни тогава за какво се реди тая опашка, творецо на Обща съдба!

— Може да се реди за какво ли не — промърмори Лучников. — Доста неща са дефицитни. Може да е за плодове, а може да записват за килими…

— Познавач, а! — тържествуващо се закикоти Гангут. — Това е опашка за избирателната секция. Другарите са дошли тук два часа преди секцията да отвори, та първи да дадат гласовете си за кандидатите на блока на комунистите и безпартийните. Днес имаме избори за Върховен съвет!

Старците с ордените, които до този момент кротко си говореха пред монументалните колони на Двореца на културата, сега враждебно наблюдаваха тримата чужденци — двама мерзавци и една проститутка, — хората, които ни пречат да живеем.

— Това са бабите и дядовците от нашия блок — каза Лора. — Всичките са герои от първите петилетки.

— За мен това е просто находка — каза Лучников. — Сега ще взема интервю от тях.

— Рискуваш да те прибере милицията — каза Гангут.

— Един журналист трябва да рискува — кимна Лучников. — Професията ми е такава. Рискувал съм и във Виетнам, и в Ливан. Ще рискувам и тук.

— Аз пък няма да те оставя, Андрей — каза Лора. — Хем откога не съм давала гласа си, ето сега ще го дам.

— Мисля, че бяхме тръгнали да си оправяме махмурлука — каза Гангут, който вече се късаше от яд, че бе забъркал тая каша.

— Ти ме нарече Квислинг — каза Лучников, — а пък самият ти си страхливец и дезертьор. Върви да си оправяш махмурлука сред любимата ти буржоазия, върви в твоя лайнарски ОВИР, а ние ще ударим по едно срещу махмурлук тука, в избирателната секция.

Той прегърна през талията своето увяхващо „букетче“ и го поведе на кривящите се токчета към бдителните съзидатели от първите петилетки.

Нататък всичко се разви според сценария на Гангут. Лучников вземаше интервюта. Лора се интересуваше дали някой от дъртелите не е скътал в джоба си шише водка, и предлагаше срещу него диамантен пръстен. Тя плачеше и току се опитваше да падне на колене, за да благодари е този странен жест на творците на всичко, което ги заобикаляше в този миг — плакати, стендове, диаграми и скулптури. Лучников се опитваше да разбере кое е повече у старите ентусиасти — палачът или жертвата, като самият той, разбира се, не спираше да бърбори за своя неизлечим комплекс за вина пред измъченото население на историческата му родина. Гангут се опита да спре такси, та всички да се чупят овреме, междувременно обаче не забравяше да изобличава робската същина на старческия ентусиазъм, като същевременно осмиваше изборите без избор.

Нарядът от Щаба на бойните комсомолски дружини, извикан от един от старците, пристигна навреме. Тази нощ дежуреха най-елитните дружинници — деца на дипломати, студенти от института за международни отношения с дънкови костюми. Те употребиха спрямо провокаторите серия добре отработени хватки, извиха им ръцете зад гърба, хвърлиха ги на дъното на уазката и ги възседнаха с мускулестите си задници.

В последния момент обаче Лора бе спасена — бабичката, която обслужваше асансьора, първа доброволка от Комсомолск на Амур, я обяви за своя племенница. Този факт позволи на Андрей Лучников да си помисли, че народът все пак е запазил „душата си жива“. Той размишлява за това през целия път до щаба, докато един от студентите международници, на когото все пак бе успял да забие в реброто едно тайванско номерче, стенейки, го риташе в корема с якия ток на вносната си обувка.

В Щаба на БКД насред един кабинет с портрета на Дзержински двамата провокатори бяха поставени на столове, а ръцете им — вързани с въже за облегалките на столовете. Дружинникът с тайванската синина под ребрата плюеше върху дланта си, поднасяше я до устата на Лучников и му предлагаше да оближе тази плюнка. Ако оближеш плюнката, ще се разоръжиш морално, ще получиш снизхождение. Не я ли оближеш, сърди се на себе си. В края на краищата Лучников успя да се извърти и с коляно да изкара от играта стегнатия, чистичък и старателен международник. След което завързаха с въже за стола и краката му.

Междувременно полковник Сергеев прекарваше втора поред безсънна нощ. Естествено, не оставяше да спи и целия свой сектор — двама подполковници, трима майори и четирима капитани. От момента, когато се разбра, че е изчезнал обектът, върху който работеше целият сектор, заради който всъщност той беше и създаден, полковник Сергеев започна да се вглежда по-особено в сътрудниците си, понеже заподозря всички, че си гледат работата през пръсти. Обикаляше трите кабинета на сектора и внезапно отваряше вратите — тия негодници със сигурност разглеждат кримска порнография! И тая си я биваше — да изпуснат в Москва човек като Лучников!

Веднъж улови и върху себе си кръстосани погледи — на стария зам и най-младия пом — и изведнъж разбра, че и самият той е под същото подозрение — тръгнал си през просото, Сергеев, разлигавил си се в Москва.

Между другото има истина в това, самокритично си помисли тон за себе си, през десетте години нелегален живот в чужбина си свикнал с капитализма, отвикнал си от родината, весело, енергично действахме и зад паравани, и под паркети и ето че сега волю-неволю навлизам в коловоза, възстановявам си връзките по продоволствените поръчки, по каналите за дефицитни стоки, за билети за модерните театри, за книги, за тям подобни глупости… и постоянно се улавям в подлия роден афоризъм „Работата не е заек, та да избяга“. Работата обаче всъщност си е сапьорска — ха си сбъркал веднъж, ха си гръмнал, после не можеш си събра ташаците!

През всичките тези дни оперативните групи от сектора преравяха Москва по всички възможни явки на Лучников, подслушваха телефони, пъхаха под коли подслушващи „сардини“, редица лица наблюдаваха и пряко. Никакъв резултат. Междувременно се разбра, че функционират само половината „сардини“. Причината — явна кражба: момчетиите от секретната лаборатория задигат скъпоструващите вносни устройства.

С една дума, положението беше критично. Генералът, шеф на отдела, вече почти беше изпаднал в паника, но все още не съобщаваше по-нагоре. Там обаче също бяха усетили нещо, забелязаната странна активност в сектор „Лучников“ накара референта направо да звънне и да попита — всичко ли е ОК с обекта от ОК? Тогава Сергеев успя да забаламоса референта с подробен разказ за плодотворната среща с Лунина, но ето че сега, след втората безсънна нощ, докато сърбаше отвратително кафе от термоса, опипваше немитото си лице и с отвращение оглеждаше лицата на сътрудниците си, стените на кабинета и дори портретите по стените, той разбираше, че не след дълго референтът ще се обади отново и този път той ще трябва да му каже цялата истина — изтървахме, изгубихме в собствената си столица главния редактор на най-големия международен вестник, този неустойчив либерал, нестабилен приятел, тази историческа личност и простичко казано — този свестен човек.

Случи се обаче нещо още по-страшно от телефонното позвъняване на референта. Точно в часа, когато отвързаха от столовете Гангут и Лучников и ги поведоха на разпит при началника на щаба на комсомолската дружина, точно в този момент на Сергеев се обади по телефона не някакъв си референт, обадиха се от другия край на площада, от самата голяма къща. Обади се не кой да е, а самият Марлен Михайлович Кузенков и се поинтересува къде се намира в момента Андрей Арсениевич Лучников. Оказа се, че довечера на Кузенков заедно с Лучников е определена строго приватна среща в една от най-тайните сауни с лице, чието име дори не бива да се произнася. Край. Еба си майката. Фул краш77, другарю Сергеев.

При обиска от единия от двамата „провокатори“, опитали се да провалят народното волеизявление, бяха иззети пропуск за киностудия „Мосфилм“ и сумата единайсет рубли. В портфейла на втория бе открита огромна сума в чуждестранна валута — долари и тичи, визитни картички на чуждестранни журналисти и бележник с телефони в Симферопол, Ню Йорк, Париж и други чужди страни. Потресен от подобна находка, началник-щабът изхвръкна от кабинета си — може би за да се посъветва с някого, а може би просто да си поеме дъх.

Ръцете на „провокаторите“ сега бяха развързани, на метър от тях на бюрото имаше телефон, на вратата дежуреше само един комсомолец.

— Хайде, обади се на твоя Марлен — каза мрачно Гангут. — Стига вече таковата…

— Абе за нищо на света няма да се обадя — каза Лучников.

— Стига се ебава — с изкривено лице каза Гангут. — Сега ще ни помъкнат към Държавна сигурност, а на мен това много ще ми попречи.

— На никого няма да се обаждам — каза Лучников.

— Все по-малко ми харесваш, Андрей — изведнъж изтърси Гангут.

— Това е неизбежно — измуча Лучников.

— Тогава аз ще се обадя — Гангут взе телефонната слушалка.

— Оставете слушалката! — кресна дежурният бекедеец.

Да, усърдието на доброволните жандарми беше голямо, обаче още им липсваше умение. Лучников без много усилия даде възможност на Гангут да се обади на някой си Дмитрий Валентинович и с две думи да му опише ситуацията.

Унизеният физически млад атлет, който само преди миг си се беше представял като супервойник в бъдещите комсомолски войни за тържеството на социализма, седеше сгърчен на пода, когато дотича запъхтеният началник-щаб. След него нахлу цяла тълпа студентска младеж от МГИМО78.

— Не го закачай! — закрещя началникът на младежите, когато у тях се породи естественото желание да се застъпят за физическата чест на другаря си.

Едновременно зазвъняха два телефона на бюрото под портрета на Дзержински. Неволно закачено от нечия ръка, рухна тежко кадифено знаме. Започна се онова, което днес в Русия се нарича извънредно произшествие, и по време на него съдбата на нашите герои непрестанно и с трескава бързина се променяше. Ту ги завличаха в някакъв мрачен, пропит с миризма на хлор зандан и ги хвърляха на хлъзгавия под, ту изведнъж ги канеха в друго помещение, настаняваха ги в меки фотьойли и им донасяха кафе и вестници. Ту пък довтасваше някакъв неврастеник с треперещи устни и започваше груб разпит. Не щеш ли, след малко го сменяше приятен спортист пътешественик, черпеше ги с цигари „Марлборо“ и отдалеч подхващаше разговор за възможната миграция на древните племена, за лодки от папирус, салове от палмови стъбла, за „пришълци“.

Изведнъж пристигнаха бригада криминалисти и започнаха да ги снимат със светкавица — в профил и анфас. После внезапно девойки с невероятно пухкави, разпръснати по раменете коси донесоха надъхващи на лошо кюфтета и половин дузина чешки бири. През цялото време някъде в недрата на зданието гърмеше музика, ту патриотична, ту развлекателна — изборите за Върховен съвет следваха естествения си ход.

Най-сетне влезе як мъжага с кожен кител и физиономия, украсена с увиснали мустаци и дълги тънки бакенбарди, със свирепи очища, но и с просветваща в тях лукавост. Той подаде на Гангут двете си ръце и като не получи в отговор нито една, го прегърна през раменете.

— Ето, виждаш ли, Виталий, не ни изложи нашата птичка, всичко е уредено — заръмжа той гальовно. — Всичко е наред, клети ми приятелю, да вървим, да вървим…

— Олег Степанов — каза той и подаде ръка на Лучников, като го разглеждаше внимателно и дори може би го сравняваше с някакви стандарти.

— Андрей Лучников — звукът се оказа приятен за спасителя. Той се усмихна и покани доскорошните „провокатори“ да го последват.

Началник-щабът на дружината забърза редом с тях, като дуднеше нещо за недоразумение и се извиняваше за пламенните реакции на младежите и за тъпотата на старците ентусиасти. Явно не беше съвсем наясно какво става.

В колата — а вън ги очакваше кола с антена на покрива — Олег Степанов още веднъж внимателно огледа Лучников и каза:

— Името ви звучи добре за руското ухо.

— Какво толкова хубаво долавя в името ми руското ухо? — любезно се поинтересува Лучников.

Гангут нацупено мълчеше, май го бе хванал срам.

— Ами просто Лучникови са стар руски род, гвардейци, участници в много войни за Отечеството — очите на Степанов се свиха, впивайки се.

— Включително Гражданската война — позасмя се Лучников.

— Да, да, включително Гражданската… — много уважително произнесе Степанов. — Какво пък, естествено е, накъдето е тръгнала войската, натам са тръгнали и те. А вие случайно не сте ли роднина на онези, островните Лучникови? Този род там процъфтява — единият май е „думец“, другият — собственик на вестник… Само да не си помислите, че ви разпитвам. Виталий ме познава, не съм от ония… Лично аз само бих се гордял с такова роднинство.

Лучников и Гангут се спогледаха.

Степанов седеше отпред, извърнал цялото си лице към тях, и покровителствено и приятелски усмихнат, внимателно ги наблюдаваше — два едри жълти зъба личаха под мустаците. Шофьор е абсолютно неопределена външност и телефон в кола с неопределено предназначение. „Виж ги ти славянофилчетата“ — помисли си Гангут.

— Андрей е точно този собственик на вестник на Острова — обади се той.

Тренираният шофьор само помръдна глава, обаче очите на Олег Степанов щяха да изхвръкнат и по лицето му започна да се разлива израз на такова неподправено щастие, каквото вероятно е споходило малкия Аладин пред входа на пещерата. От този момент нататък извънредното произшествие започна да приема все по-вълнуващи форми. Отначало пристигнаха там, закъдето бяха пътували, на закуска в апартамент, където очакваха „руския режисьор“ Гангут. След минута обаче в жилището, където бе сервирана въпросната закуска, се възцари невероятна суматоха — мащабите се променяха, закуската сега вече се подготвяше в чест на огромната персона Лучников, твореца на Идеята за обща съдба, за която московските националистически среди, естествено, бяха слушали много. Това вече, приятели мои, намирисваше на история, на тарама хайвер намирисваше, другари. Закуската вече не беше основното събитие, тя остана някак встрани, пък и участниците в закуската, включително самата всемогъща „клечка“ Дмитрий Валентинович, хилаво типче, което кой знае защо носеше значка на списание „Крокодил“ в петлицата, също се оказаха някак второстепенни, което Олег Степанов подчертаваше пред почетния гост с твърде убедителни интонации.

Телефонът звънеше непрекъснато, в антрето се тълпяха някакви хора, бръмчаха възбудени гласове. Подготвяше се преминаването на закуската в обяд в по-висши сфери.

Обядът се състоя наистина много високо, над покривите на старата Москва, в зала, която, естествено, наричаха трапезна, с икони с богати обковки и с иконоподобната портретна живопис на Глазунов. Тук вече бяха сервирани и блини с хайвер, и банички с визига, и прасенца с елдена каша, сякаш действието се развиваше не в епохата на развития социализъм, а в самия разцвет на руската покупко-продажба. Около трапезата бяха насядали не повече от двайсет души, от сутрешната компания имаха честта да присъстват само Дмитрий Валентинович и Олег Степанов, а и те се държаха тук като младши. Останалите се представяха с име и бащино — Иван Илич, Иля Иванич, Фьодор Василиевич, Василий Фьодорович, имаше дори един Арон Израилевич и един Фатах Гайнулович, които сякаш демонстрираха с присъствието си широтата на възгледите относно националните малцинства.

Ние ще дадем на всички народи на нашата земя онова, от което те се нуждаят, меко, спокойно говореше Иля Иванич, май най-голямата клечка тук. Говореше така, сякаш още не всичко бе дадено на народите, сякаш народите ето вече шест десетилетия не се наслаждаваха на всичко най-необходимо. Но, Андрей Арсениевич, пръв ще получи необходимото нашият основен народ, многострадалният руснак — това ние смятаме за справедливо.

Всички бяха, дето се казва, в разцвета на силите си, между 50 и 60, за официално заеманите от тях длъжности никой не говореше, но по маниерите, по погледите, по интонациите и без това си личеше, че длъжностите са солидни.

Вдигаха се тостове за верността. Всички тостове бяха за верността. За верността към земята, за верността към народа, знамето, дълга, за верността към приятеля. Фьодор Василиевич предложи наздравица за руснаците в чужбина, които са запазили верността си към историята. Всички станаха и се чукнаха с Лучников.

Само Гангут се престори на пиян и не стана, но това снизходително не бе забелязано — какво да го правиш, завеян творец.

Гангут междувременно току хвърляше на приятеля си красноречиви погледи — сиреч време е да се чупим. Лучников обаче нямаше никакво намерение да се чупи. Изневиделица, без да иска, той бе попаднал в самата сърцевина на московския „Руски клуб“, а един журналист по никакъв начин не бива да изпуска такива възможности. Освен това и връзката с делото на живота му оттук беше от пряка по-пряка. Че кои ще са съмишленици на ИОС, ако не тези патриоти? И не са никакви юдофоби, нито шовинисти, ето моля, на трапезата са и Арон Израилевич, и Фатах Гайнулович. Пък и концепцията за руския народ като жертва в значителна степен е близка до ИОС, така че, ако започнем открит разговор, ако се посближим и заговорим без заобикалки за обединяването, за новия живот на единна Русия…

Между другото извънредното произшествие далеч не утихваше, а, напротив, набираше скорост. Лучников не чуваше как в отдалечените стаи на надмосковските палати се водеха телефонни разговори, и всичките — за него.

Извънредното произшествие, естествено, не подмина и учреждението, където съществуваше специален сектор „Лучников“ начело с полковник Сергеев. Всъщност именно с това учреждение се бе свързал скромният крокодилец Дмитрий Валентинович, именно от там бе пристигнала колата с антена на покрива, от там и началник-щабът на дружината бе получавал съответните разпореждания — че как иначе, откъде другаде?

Разбира се, и в това учреждение се вдигна суматоха, когато се разбра, че един от двамата типове, задържани от глупачетата комсомолци и освободени, честно казано, просто с най-обикновени връзки, е бил толкова важна чуждестранна птица.

Пикантното обаче в случая беше, че отделът, в който се вдигна суматохата, нямаше нищо общо със сектора на полковник Сергеев, макар двата да се намираха на един и същ етаж, в един и същ коридор и дори вратите им бяха една срещу друга.

През целия този ден секторът на Сергеев, вече изпаднал в пълно отчаяние, се луташе из Москва и околностите в опити да открие поне някаква следа от изчезналия „белогвардеец“ и трепетно очакваше поредното позвъняване на Марлен Михайлович Кузенков, докато в стаите отсреща солидният щат на друг сектор от сродния отдел дейно „водеше“ търсената персона от закуската към обяда и по-нататък, фиксирайки буквално всяко нейно движение, фраза, поглед и, естествено, броейки изпитите чашки…

Какво да се прави, случват се такива издънки в съвременните високоразвити структури при разделението и специализацията на труда.

В един момент наистина се породи възможност за комуникация, когато по време на обедната почивка машинописката от сектора на Сергеев седна на една маса със секретарката от съседния отдел. Днес при нас всички са откачили, каза машинописката. И при нас днес всички са откачили, каза секретарката. Сигналните светлини сред бушуващото море се доближиха. Къде мога да си купя миещи се тапети, попита машинописката. Сигналните светлини се разминаха.

Свечеряваше се. Над Москва светеха кръстовете на реставрираните черкви. Обядът угасваше и преминаваше в друга фаза — пътуване някъде „към лоното“. Не, не, няма да ви пуснем така, скъпи Андрей Арсениевич, вие на Острова може и да сте се заразили малко с англичанството, но в метрополията руското гостоприемство е живо, ние сега спазваме традициите, възраждаме ги. Накъде сега? Сега — към лоното! „Лоното“ беше придружено с донякъде странни намигания, подхилвания, потриване на длани. Към лоното! Към лоното!

— Нима и в лоното ще отидеш с тая шайка? — зашепна Гангут на Лучников. А какво искат да кажат е това „лоно“? Ами някаква държавна вила с финска баня и дебелогъзи курви. Разбира се, че ще отида, не бих пропуснал такъв случай. Ами ти, Витася, нима ще се делиш от своите приятели? Абе какви приятели са ми тия, ебал съм ги, презирам я цялата тая олигархия, чупя се, и толкоз, повръща ми се.

Съвсем успешно „руският режисьор“ Виталий Гангут се „чупи“, всъщност никой дори не забеляза изчезването му. Всички вече бяха солидно напити, радостно възбудени и насочили всичкото си внимание към скъпия чуден гост, този приказен милионер от изконно руската перла, остров Крим.

Тръгнаха с различни коли. Кой знае защо Лучников се озова върху меките възглавници на новичък японски датсун.

В „лоното“ след трите пропуска, пазени от стража, се разкри дивен пейзаж — зелени хълмчета, озарени от залязващото слънце, алеи, посипани с късчета отъпкана червена тухла, гостоприемни „палати“ с традиционен интериор, но с всичко необходимо и преди всичко, разбира се, с финска баня. Знакът на Третия Рим — финската баня — скрит далеч от хорските очи.

Голата компания изглеждаше още по-радушна, още по-благосклонна не само към госта, но и един към друг. Растат, растат нашите соцнатрупвания, говореше един, потупвайки друг по увисналите меса. Ето обърнете внимание на Андрей Арсениевич, това е то западната школа, какъв тренаж, никаква тлъстинка. Аристократи, хе-хе, а ние сме си селско семе. Нашите прадеди са си тъпкали стомасите с попара с гола вода, а Лучникови — как мислите? — колко поколения са израсли с най-качественото месо?

— А къде е Арон Израилевич? — поинтересува се Лучников. Всичките тези Или Ивановичи, Василиевци Фьодоровичи, Дмитриевци Валентиновичи в сухата финска жега порозовяваха, овлажняваха, порите на кожата им се отваряха, гърдите им волно се повдигаха, очите проблясваха.

От сауната се пльосваха в басейна, после отиваха при масите, отрупани с традиционната руска щедрост. След всеки сеанс в сауната и апетитът се подобряваше, и чашковият ентусиазъм нарастваше, и дори се появяваше интерес към чевръстите девойчета сервитьорки, облечени само в хавлийки.

— А къде е Фатах Гайнулович? — поинтересува се Лучников.

Какъв спорт все пак практикувате, Андрей Арсениевич? — интересуваха се околните. Всякакъв, какъвто се случи. Блудните очи неволно следяха движението на чевръстите сервитьорки. Аз съм доста хаотичен спортист. Хаотичен спортист, ха-ха-ха! Чувате ли, другари, Андрей Арсениевич бил хаотичен спортист. То си личи, личи си. Люда, запознайте се с нашия гостенин. Хаотичен спортист, ха-ха, на тебе пък, Василий Спиридонович, само едно ти е в главата, стар грешнико. Между другото, обърнете внимание, гостенинът ни има кръстче на шията, а уж е съвременен човек. Икономиката им там е солидна, а философията, то се знае, изостанала.

Лучников също се стараеше да наблюдава домакините си. Разбираше, че около него е реалната съветска власт, на ниво над средното, а може би и много над. Любезно общувайки и запазвайки своята немногословност (това качество явно импонираше на присъстващите), той се стараеше да се вслушва в доловени откъслеци от разговорите, които от време на време водеха помежду си тези изпълнени с достойнство разсъблечени особи с гениталии, обрасли с посивял пух. Нивото — именно то беше главната тема на разговорите… Той се изкачва на нивото на Михаил Алексеевич… не, това е нивото на Феликс Филимонович… не, такива въпроси не се решават на нивото на Кирил Киреевич…

В един момент той ги погледна отстрани, както излизаше от басейна, и си помисли: кого ли ми напомня цялата тая шайка? Седем-осем души, небрежно прикрити с пешкири, седяха край дългата псевдогруба маса от скъпо дърво. Някой бавно наливаше по чашките „Гордън“ джин, друг — в халбата си бира „Туборг“ от кутия, трети навиваше на вилицата си прозрачно късче сьомга, четвърти леко прегръщаше хавлиеното дупе на приближилата с поднос тропически плодове Людочка. Водеше се някакъв ритмичен и явно делови разговор, който, разбира се, веднага секна с приближаването на „нашия скъп гостенин“. Не, все пак не приличат на римски сенатори. Мафия! Ами да, разбира се, това е Чикаго, компанията от филма за „Ревящите 1920-и“ — всичките тези свирепи и тъпи носово — устни гънки, изключително странното сред върхушката усещане за не твърде легална власт.

— Но къде е Арон Израилевич?

По време на поредното влизане в сауната до Лучников приближи непосредственият му днешен спасител Олег Степанов. Без никакво съмнение този огромен като кон активист за пръв път се намираше сред такова висше общество. Беше леко непохватен, леко срамежлив, като момче, за пръв път допуснато в мъжка компания, май беше и леко смутен от превъзходството на ръста си, прегърбваше се и прикриваше слабините си с пешкирче, но беше явно щастлив, ах, колко щастлив!

Радостно, угоднически и вдъхновено сияеха възмрачно-лукавите му очи. Той бе предусещал своя звезден час. Ето че този час бе дошъл, и то толкова неочаквано и благодарение на кого — на някакъв си жалък пияница, Гангут! Руската историческа аристокрация, шефовете на партията, армията и търговията — и сред тях той, Олег Степанов, редник от националното движение. Днес е редник, но утре…

— Лучников, аз знам защо питате за Арон Израияевич и за Фатах Гайнулович — подзе той. — На вас ви е любопитно допускат ли се тук неруснаци. Имате рефлекси на западен журналист, Лучников, време е да се разделите с тях, ако искате да бъдете един от нас… — той говореше уж само лично, уж само на Лучников, но гласът му постоянно се надигаше и по пътя към сауната някои от немногословните босове започнаха да го поглеждат някак косо. Степанов хвърли пешкира си на фотьойла и Лучников с любопитство забеляза, че дългият и тънък член на Степанов е почти „готов“.

Влязоха и се настаниха в сауната на амфитеатралните, хубаво огладени дървени пейки — същински сенат. Започнаха да порозовяват, да изпаряват ненужните шлаки, за да приемат безболезнено нови и нови вкусни шлаки. Нали така и гостите на Лукул са повръщали в специална зала, та отново да се излегнат край ястията.

— Ние не сме примитивни шовинисти — все по-високо говореше Степанов, — камо ли пък антисемити. Ние искаме само да ограничим особената еврейска специфика. В края на краищата това е наша земя и ние сме стопани на нея. У евреите е развита взаимната помощ, през нея човек трудно пробива. На мен например три пъти са ми удряли балтията за моята дисертация само по национален признак и никога нямаше да пробия, ако не бях намерил приятели. Евреите трябва да се научат да се държат по-скромно тук и тогава никой няма да ги закача. Ние сме стопаните на нашата земя, а на тях сме дали само сигурно пролетарско убежище…

— Как го казахте — пролетарско убежище ли? — попита Лучников.

— Да, да, точно това казах. Не мислете, че с възраждането на националния дух ще отмре нашата идеология. Комунизмът — това е пътят на руснаците. Искате ли да знаете, Лучников, как се трансформира в наши дни руската историческа правда?

— Искам — каза Лучников.

На скамейките в амфитеатъра бъбренето за „нива“ полека-лека утихна. Гласът на Олег Степанов продължаваше да набира сила. Той слезе долу и се обърна с лице към аудиторията едър и тромав, човек кон, напомнящ описания от Оруел Кон, но с поглед, пламтящ от нечувания късмет, който бе извадил, и с полунадървен член.

— Православие, самодържавие и народност! Руската историческа триада е жива, но е трансформирана по отношение на нашия единствен път — Комунизма!

— Кой е тоя? — попита нечий ленив глас зад гърба на Лучников.

В отговор някой бързо прошепна нещо.

— Декларира — с одобрително, а може би и заканително подхилване продума „ленивият“.

Олег Степанов несъмнено чуваше тези изказвания и смело отхвърли от челото си дългите черни кичури ала Маяковски. Той нямаше намерение да изпуска днешния си шанс, да си тръгне незабелязан от тази баня, за него беше по-страшно от всякакъв риск.

— Християнството е еврейска измислица, а православието е особено хитро скроена клопка, предназначена от мъдреците от Цион за гигант като руския народ. Именно затова нашият народ с такава лекота през периода на историческите поврати е отхвърлил християнските приказки и извечната му мъдрост го е насочила към идеологията на общността, артелността, тоест към комунизма!

Самодържавието, което само по себе си е почти идеална форма на властта, поради случайностите на браковете и ражданията, уви, към края си също е изгубило националния си характер. В нашия последен император е имало една шейсет и четвъртина руска кръв. И нашият народ с дълбоко вкоренената си мъдрост съчета идеологията и властта, вярата и ръката, като изуми целия свят със съветската форма на власт, съвета! И тъй, ето я нея, руската триада на нашите дни — комунизъм, съветска власт и народност! Непоклатимата във вековете народност, защото народността е нашата кръв, нашият дух, нашата мощ и тайна!

— Братлета, ма той е надървен! — каза, хихикайки, ленивият глас зад Лучников. — Я как си го размята! Виж го ти наш Степанов!

И самият Степанов не беше забелязал как във вдъхновения си порив се бе надървил. Той ахна и се опита да се похлупи с длани, но ерекцията беше толкова мощна, че алената главичка победоносно стърчеше между пръстите му.

Компанията на финските пейки се запревива от смях. Я какъв хуй вири тоя теоретик! Бърже бягай при Людочка, братко Степанов. Абе той го вири не за Людочка, а за триадата! Бравос, Степанов! Страшен си, Степанов!

„Теоретикът“ подплашено се кокореше срещу кискащите се лица, докато изведнъж не схвана, че смехът е приятелски, че сега вече е забелязан веднъж завинаги, че сега вече е един от тях. Щом схвана това, той се посмя на себе си, повъртя глава и дори потича в почетна обиколка, хванал в юмрук непослушния орган.

В този момент вратата на сауната се отвори и на прага застана още един човек — гол, с яка спортна фигура. Смехът стихна.

— На ви сега един Арон Израилевич — тихо каза някой.

Лучников позна приятеля си Марлен Михайлович Кузенков.

Някой тихичко се изкиска. Лучников се повъртя и огледа всички. А те се бяха извърнали към новодошлия е любезни усмивки на лицата. Беше очевидно, че той, макар и допуснат, не е съвсем техен човек.

Марлен Михайлович приближаваше към пейките, загледан някъде над главата на Лучников, неуверено усмихнат и разперил ръце — явно беше обезкуражен от нещо и се чувстваше виновен. После сведе поглед и изведнъж видя Лучников. Смайването му беше безгранично.

— Андрей!… Е, ама това… направо не знам! И тая си я биваше! Как така? Възможно ли е? Ама това е направо фантастика! Не, не, фантастика е, нямам други думи! Ти — тук? Че то това е направо обрат като в криминален роман!

— Защо пък да е обрат? — усмихна се Лучников.

Те излязоха от сауната и скочиха в басейна. Тук именно Марлен каза на Андрей как се бе развило тридневното извънредно произшествие около неговата личност, как съответните органи го бяха изгубили, как го бяха издирвали безуспешно из цяла Москва, как лично той бе крещял днес на тези органи по телефона, да-да, и той се бе принудил да потърси помощта им, да, защото ти, Андрей, имаш достатъчно реалистично мислене, за да разбираш, че към особа от твоя калибър не може да не бъде приковано вниманието на съответните органи, та затова се принудих да ги потърся, защото ти се изгуби, не се обаждаш, не идваш, а с тебе имаме нерешени проблеми, да не говорим за нормалните човешки отношения, обаждах се вече на Татяна в кореспондентския пункт и дори на моя Дим Шебеко, но никой не знаеше къде си — да разбирам ли, че си се скатал заради Татяна?, — е, та затова се наложи да звънна в съответните органи, защото днес трябваше да се състои срещата ти с едно много видно лице, напомням ти собствената ти шега за масонската ложа, та ето — беше постигнато пълно разбирателство, а тебе те няма, това, разбираш ли, при нашата субординация е абсолютен скандал, ето защо се наложи да се обърна към съответните органи и представи си каква история — изясни се, че и те не знаят къде си, така и до момента нищо не знаят, дори не знаят, че тук си гледаш кефа, а пък те трябва да знаят всичко, ха-ха-ха, голям кодош!

— Аз пък си мислех, че всеки стол тук е свързан със съответните органи — проговори Лучников. — Дори че този басейн се изтича директно в съответните органи.

— Страна на чудесата! — леко издигна ръце към тавана Марлен Михайлович и леко потъна в прозрачната зелена, обогатена с морски калий водичка.

— Какво сега, излиза, че срещата ми с този ваш магистър не се е състояла? — попита Лучников.

— Уви, състояла се е — Марлен Михайлович отново леко потъна, — обаче, уви, без моето участие. Доплувал си тук по други канали, Андрей, а това за съжаление ще се отрази в бъдеще на много неща…

— Какво, значи и вашият магистър…? — попита Лучников.

— Ами да, там е — Кузенков изви очи към сауната.

Лучников излезе от басейна. Кузенков го последва.

— Марлен, от три дни не съм си сменял ризата — каза Лучников. — Не би ли ми услужил със своята? Имам… имам… разбираш ли, днес имам прием в британското посолство, няма да успея да се отбия в хотела.

— Да-да, разбира се — Кузенков замислено се загледа в Лучников.

— И друго — Лучников сложи ръка на рамото на човека, който тук наричаше себе си негов приятел. — Не би ли могъл да ме изведеш от тук с твоята кола? Напълно загубих ориентация.

Кузенков се замисли още по-дълбоко.

От сауната излезе и моментално обви слабините си с пешкир Олег Степанов. В дъното на хола под сянката на вечнозелените палми три сервитьорки, хвърляйки смели погледи, подреждаха масата. Зад стъклената стена във външната среда под елхите се движеха безучастните фигури на охраната. Олег Степанов стоеше неподвижно, с лице, изкривено от гримаса на най-висше щастие.

— Добре, Андрей, да вървим — решително каза Кузенков. Трудно е да се каже дали действаха предишните хора, или най-сетне секторът на Сергеев бе поел всички грижи, но една оперативна кола дисциплинирано следваше волгата на Кузенков по целия път до града, като впрочем спазваше съвсем тактична дистанция. От време на време Кузенков поглеждаше в огледалцето за обратно виждане и се мръщеше. Не се стараеше да скрие тази мимика от Лучников, по-скоро дори я подчертаваше, подсъзнателно, сякаш показваше на приятеля си, че лично на него това му се вижда крайно отвратително…

— Маршрутът ти, Андрей, по принцип е почти съгласуван — говореше Кузенков по пътя. — Но не разчитай, че ще те оставят да пътуваш сам. На чужденци от твоя ранг се полага преводач, така че ще получиш преводач. Впрочем ще се постарая да ти дадат някой свестен младеж…

Боязливо погледна Лучников, но той само смирено кимна. Съгласен е на преводач! Но какво му става?

— Може дори да помоля за някое свястно момиче — усмихна се Кузенков. — От теб зависи. Между другото какво става между теб и Таня?

— Нищо особено — измънка Лучников. — Този, нейният съпруг…

— Голям дебил, нали? — бързо попита Кузенков.

— Не, съвсем нормален тип, но разбираш ли… ами, с една дума, прекалено е заплеснат по съпругата си…

— Да не си се разочаровал в нея? — попита Марлен.

— Ни най-малко. Само че не знам дали съм й нужен, ето това е въпросът.

— Искаш ли да поговоря с нея? Впрочем по-добре да го направи Вера. Двете са в прекрасни отношения.

— Може би с нея ще поговорят съответните органи? — невинно попита Лучников.

— Е, ама ти вече! — задави се от възмущение Кузенков. — Понякога буквално ме вбесяваш, Андрей! Рисуваш във въображението си същинско оруеловско общество! Говориш като чужд човек! Сякаш изобщо не те засяга какъв път изминахме ние от сталинщината, какво ни струваше това… на хората като мен… ти… Къде е тогава твоята ИОС?

— Извинявай, приятелю — Лучников наистина изпита угризения на съвестта. Той разбираше, че с това свое неочаквано отпътуване от държавната вила, с факта, че бе откарал от там него, Лучников, без каквото и да било „съгласуване“, Кузенков бе нарушил тяхната мафиотска етика, бе поел сериозен риск. — Марлен, трябва някой път да си поговорим с теб, да се разберем веднъж завинаги, да си кажем всичко направо, без майтапи и заобикалки — каза той. — Страхувам се, че ако не го направим, това ще се отрази не само на отношенията между нас двамата.

Кузенков го погледна е благодарност.

— Колкото до тази баня — каза Лучников, — само се радвам, че формалното ни запознаване с персоната не се състоя. Щом около него има хора като тези, дето ги видях днес, да върви на майната си. Тези хора не са по вкуса ми. Не са от моя клуб.

Кузенков го погледна още веднъж и мълчаливо се усмихна.

— Марлен, ако обичаш, спри, хем бързичко, близо до някое такси — каза Лучников.

Движеха се по „Кутузовски проспект“. Придружаващата ги волга спазваше предишното разстояние, което не беше трудно, защото движението в този час не беше натоварено, префучаваха само таксита и току се мярваше по някоя дипломатическа кола.

Когато изскочи от рязко ударилата спирачки кола, Лучников изведнъж отново с изумление почувства мимолетен пристъп на младост: може да беше от алените проблясъци сред облаците зад острата куличка на хотел „Украйна“, а може пък и от самата ситуация на поредно бягство, от близостта на ново, макар и незначително приключение…

„Оперативката“ префуча покрай него и стъписано спря насред моста над Москва река. Колата на Марлен си продължи пътя и прехвърли гърбицата на моста. Лучников се качи в таксито и каза адреса на жилищния комплекс на Татяна.

Когато минаваха покрай оперволгата, тримата типове, които седяха в нея, се престориха, че той изобщо не ги интересува. Таксито извъртя под моста, рязко изскочи по нагорнището към зелената стрелка покрай зданието на СИВ. Зеленото очевидно веднага угасна, защото Лучников видя как започна насрещното движение, как в него потегли огромен интуристки икарус и как иззад него, нарушавайки всички правила, със зверски вираж се измуши оперколата.

Явно там се бяха мобилизирали и сега водеха преследването много умно, професионално, като излизаха точно навреме при светофарите и не изпускаха от поглед раздрънканото такси на Лучников.

Изведнъж той се сети, че няма нито една рубла от тукашните пари. Дали шофьорът ще вземе долари?

— Много ви благодаря — каза таксиджията, като взе зелената десетачка. — Сенкю, мистър, вери мач.

Лучников слезе, без да бърза, влезе във входа и извика асансьора.

Вратата на входа остана отворена и в стъклото й се отразяваше почти целият двор, ограден от многоетажни стени. Ясно се виждаше как черната волга бавно се придвижва по двора, избирайки удобна позиция за наблюдение. По асфалтираната алея тя мина покрай уредите на детската площадка и спря точно срещу входа. Запалиха дългите светлини, видяха Лучников до асансьора и се успокоиха, угасиха фаровете.

Точно тогава в двора влезе хлебарски фургон и като спря пред рампата на хлебарницата, заклещи волгата между храстите и детската площадка. Лучников не беше очаквал такъв късмет. Без да му мисли много, се втурна през детската площадка към фургона. Оперативниците изскочиха от волгата чак когато ключът за запалването на фургона се озова в джоба на Лучников.

Дългокосото шофьорче на фургона наблюдаваше зяпнало невероятната сцена — ченгета гонят изтупан вносен тип.

Изтупаният се шмугна под арката и изчезна, ченгетата, поставяйки рекорди по бягане с препятствия, префучаха през детската площадка и също изчезнаха. Оперативната волга събори слончето и люлката и се заклещи между въртележката и шведската стена. Хлебовозчето се опомни и също се шмугна под арката да види как ще гепят изтупания — щото на такива не можеш им избяга. Що ли обаче копелето ми чопна ключа?

Оказа се обаче, че работите били замислени много по-засукано, че тоя, изтупаният бил много по-сложен другар. Зад блока, представете си, той имал жигула с бял номер „ТУР–00–77“. Качи се изтупаният в жигулата си, мина усмихнат покрай ченгетата, а на шофьорчето подхвърли ключа, че и подвикна: „Благодарско, приятел!“

Ченгетата, естествено, се нахвърлиха на шофьорчето — айде, викат, разкарай от тука тва, твоето бунище, блокирал си оперативна кола, съскат, по твоя вина изпуснахме държавен престъпник! Шофьорчето, естествено, се възмути — кво бунище, бе, във фургона има хляб, нашето богатство. Шибнаха му един по врата и право във фургона, докато се измъкнат изпод арката, събориха павилиона на „Съюзпечат“. Волгата изскочи на оперативен простор, а просторът, знайно е, си е простор — пустиня, само жълтите светлинки мигат. Нищо, вика едното ченге, не може да избяга далече. А сега ще си имаме големи разправии с началството, момчета, вика второто ченге. Ей, вика третото ченге на шофьорчето, дай ни по една прясна франзелка. На ви, вика шофьорчето, и им донесе три топли франзелки, да хапнат хората преди служебните неприятности.

Лучников спря своето жигулче на „Стари Арбат“, облече английското двуредно палто, което намери на задната седалка, кой знае защо се почувства много комфортно и пое из малките улички, онези, които винаги будеха у него измамното чувство, че руският живот е нормален, разумен и стабилен.

На ъгъла на „Сивцев Вражек“ и „Староконюшенний“ (какви нормални думи обаче!) се издигаше стара сграда, в чийто двор се издигаше още по-стара сграда, а в двора на тази сграда, тоест вече оттатък третия безистен, се намираше шестетажен паметник на сребърния век във вече предаварийно състояние — в него на последния етаж живееше музикантът Дим Шебеко, в апартамент, който той наричаше „комунално убежище“ или съкратено — „комубежаловка“.

Минаваше един през нощта, цялата сграда спеше, но от „комубежаловката“ долитаха гласове и смях. Тази бърлога на млада Москва се бе създала по доста любопитен начин. Някога Дим Шебеко и майка му бяха настанени в две стаи на голямото комунално жилище, в което течеше обикновен комунален живот с всичките му дрязги, кавги и кухненски битки. Междувременно Дим Шебеко израстваше в „рок музикант“ и в края на краищата стана такъв, същинският Дим Шебеко. Същевременно растяха децата и в другите стаи на апартамента и всички постепенно или ставаха музиканти, или лудо се влюбваха в музиката. Тогава бе решено всички старци да бъдат прогонени от „комубежаловката“, бе въведена свръхсложна система от жилищни замени под личното ръководство на Дим Шебеко и в резултат бе създадена „свободна Арбатска територия“. Участъковият само безпомощно разперваше ръце — всички наематели живееха тук на законно основание.

Вратата на „комубежаловката“ беше винаги отворена. Лучников я побутна и видя, че няма къде да стъпи: цялото антре беше задръстено от апаратура, раници и куфари. С2Н5ОН явно се готвеше за път. Момчета и момичета изнасяха от стаите и струпваха в антрето още и още багаж. Разкошно проблясваха в мъждивата светлина два барабана „Премиер“ и три китари „Джонсън“. През последната година групата явно бе забогатяла.

— Къде е Дим Шебеко? — попита Лучников някакво непознато момиче е фланелка с надпис „As dirty as honest“79.

— Пие чай — момичето завъртя глава към една ярко осветена врата.

Естествено, Дим Шебеко беше не само музикален лидер на оркестъра, но и негов духовен баща, гуру.

Той седеше в челото на масата и пиеше зелен узбекски чай от пиала. Всички останали присъстващи също пиеха чай. Парадоксалното беше, че групата, която носеше името на молекулата на спирта, по идейни съображения не употребяваше спиртни напитки, такова беше днешното направление на Дим Шебеко — никакви допинги освен музиката.

Много музиканти познаваха Лучников: вече от няколко години той им носеше най-новите дискове и списание „Down beat“. На новите веднага бе представен като Лъча светлина в царството на мрака. Целият оркестър, забравил за подготовката за път, се скупчи около масата.

— Заминаваме на гастроли, Лъч — не без известна гордост каза Дим Шебеко. — Ще гастролираме в град Ковров.

— Какъв е тоя град? — попита Лучников.

Град Ковров е прочут с мотоциклетите „Ковровец“ — обясниха му веднага.

— Гастроли като гастроли, Лъч — каза вече съвсем важно Дим Шебеко. — Град Ковров ни плаща много пари и ни дава автобус. Можеш ли да си представиш, Лъч, град Ковров жадува да чуе съвременен джаз-рок.

— Вземете ме и мен, момчета — помоли Лучников. — Трябва да фъсна от кагебистите.

— Да вземем ли Лъча, момчета? — попита Дим Шебеко.

— Разбира се, да го вземем — казаха всички и подариха усмивките си на Лучников.

— Ще се постараем да ви скрием, господин Лучников.

— Защо, какво искат от тебе? — попита Дим Шебеко.

— Абе нищо особено — сви рамене Лучников. — Обграждат ме с грижи. Искат всичко да знаят. А аз искам да пообиколя родната си страна без тях. Интересно ми е да видя как живее моята родна страна. Какво, не съм ли и аз руснак?

— Лъча е истински руснак — поясни Дим Шебеко на своите новаци. — Той е главен редактор на руски вестник в Симфи.

— Ей, супер! — възхитиха се съвсем младите новаци. — Разправят, че там при вас на Острова било голям кеф, вярно ли е?

— Донякъде — каза Лучников.

Нежно свежо момиче го целуна по устните и мустаците.

— Как да разбирам това? — попита Лучников.

— Как да разбираме това, Талка? — вдигна вежди Дим Шебеко.

— По национален признак — доста мъгляво обясни момичето.

— Нима е възможно да се избяга от кагебистите? — попита някакво момче с кожена лента през челото. — Мисля, че това е просто невъзможно.

— Ха-ха-ха! — извика театрално Дим Шебеко. — По този въпрос — справки при нашия тромбонист Бен — Иван. Колко пъти си пресичал държавната граница, Бен-Иване?

Всички погледнаха към дребно тъмно и дългокосо момче с войнишка риза, което на крайчеца на масата кротко дъвчеше коматче чер хляб.

— Два пъти — тихо каза Бен — Иван. — Засега два пъти. Наесен може би ще тръгна за грети път.

— Шегувате ли се, Бен-Иван? — попита Лучников.

— Не, не, не се шегувам — каза Бен-Иван. — Имам приятели в средите на унгарските контрабандисти и заедно с тях пресичам държавната граница в Карпатите.

Бенджамин Иванов беше роден през 1952 година, в разгара на гоненията срещу „безродните космополити“. Тези странни хора, родителите му, го записали в акта за раждане с английско име тъкмо в отговор на тази кампания.

Тихо и ненатрапчиво Бен-Иван обясни на присъстващите, че е трудно, но възможно да пресечеш държавната граница на СССР. С унгарците той вече два пъти бил ходил в Мюнхен, те по търговските си работи, той — от любопитство. Тази есен след гастролите между другото смятал да иде до Стокхолм. Един познат швед щял да дойде да го вземе от Карелия с малък самолет…

— Но нали има радари, локатори! — каза Лучников.

— Често се повреждат — каза Бен-Иван. — Вярно, може и да ни свалят, но този швед е идвал тук вече три пъти, извеждал е дисиденти. Човек трябва да има склонност към риска и… — той вече някак съвсем се накокошини, — е, и, разбира се, известен опит от езотеричен характер.

— Езотеричен ли? — попита Лучников. — Не вярвам на ушите си.

Бен-Иван сви рамене. Пиенето на чай беше приключило и всички започнаха да изнасят навън апаратурата.

На малката уличка „Староконюшенний“ до канадското посолство огромен икарус на ковровския мотоциклетен завод очакваше музикантите.

— Всички налице ли са? — попита Дим Шебеко. — Духовите инструменти налице ли са? Галка, я се премести по-далече от Лъча. Е, хайде, потегляме!

Пред мощните фарове на икаруса тясна асфалтирана лента стремително пресичаше гората. От двете й страни бяха спрели за нощувка огромни хладилни камиони и тирове.

Младежите вече спяха, изтегнати на удобните седалки. Лучников и Дим Шебеко седяха отзад и разговаряха.

— Все забравям да те питам — каза Лучников. — Миналата година да си се запознавал случайно със сина ми Антон?

Дим Шебеко се плесна по челото.

— Ха! Ами че точно за това и аз забравям да те попитам, Лъч. Какво прави твоят Тошка?

— Значи сте се запознали?

— Две седмици се размотавахме заедно. Много му беше кеф на твоето момче тук, в историческата му родина.

— А на мен каза, че Москва била бълвоч.

— Защото ние му казахме, че Москва е бълвоч.

— А, сега разбирам — позасмя се Лучников.

— Учих го да свири на саксофон — каза Дим Шебеко. — Момчето има вроден суинг.

— Уроците ти са му били от полза — Лучников започна да разказва на Дим Шебеко за уличните музиканти в Париж и за метростанцията на „Шатле“ където именно неговият син „бичел кинти“, като използвал московските уроци.

— И-и, колко гот — шепнеше Дим Шебеко, слушаше като хлапе и се усмихваше на Париж, който никога не бе виждал. — Колко е гот при вас, в големия свят, и колко е гадно при нас… — той се замисли за миг и тръсна глава. — И все пак за нищо на света няма да се чупя. Наскоро едни от Щатите ми гарантираха място в Синдиката на музикантите, но няма да се чупя и момчетата няма да посъветвам да се чупят.

— Защо? — попита Лучников.

— Защото руската младеж трябва да свири в Русия — убедено каза Дим Шебеко и с известно ожесточение добави: — Да се чупят от тук ония.

— Кои?

— Всичките смрадливи доносници! — Дим Шебеко дори леко се озъби.

— Слушай, Дим Шебеко, а в твоя оркестър кой е доносник, как мислиш?

— Никой. При нас няма такива.

— Но това е невъзможно.

— Мислиш ли, че е невъзможно?

— Абсолютно невъзможно. Ти имаш около себе си двайсет души и това е просто изключено. Със сигурност има няколко доносници.

Дим Шебеко се замисли, после покри очите си с длан, после махна дланта си. Очите му бяха изумени.

— Абе май си прав, Лъч. Наистина е невъзможно. В такъв колектив — и без доносник? Не, това е невъзможно. Пфу, чак ми стана лошо. Някой от нас определено клепа.

— Може би онзи, дето ходи в Мюнхен? Как му беше името? Бен-Иван?

— Бен? Да не откачи, Лъч? Впрочем защо не?

— Ами Галя, дето толкова сладко се целува?

— Галка? Ами че аз спя с нея понякога. Тя е много искрен в секса човек.

— Именно такива момичета… — продължи Лучников жестоката си игра.

— Ами да, да — очите на Дим Шебеко се присвиха. — Тя почти със сигурност е доносничка.

— Герка, Витя, Изя, Аскар, Нина… — изброяваше шепнешком Дим Щебеко своите млади приятели. — Защото те там сигурно вербуват най-неочакваните… Да, да… те, между другото… и мен веднъж ме пробваха… в „Бомбоубежището“… знаеш ли го онзи бар на „Столешников“? Момчетата ми разправяха, че там имали специален отдел за музиканти и хипита… имало и хипарстващи офицери… в Ленинград на „Крестовский“ миналия месец разтуриха една „комуна“… колко ли доносници е имало там? Хем човек никога не научава, и през ум не му минава. Вземи например баща ми.

— Смяташ, че Марлен е доносник? — попита Лучников.

— Че какъв е според тебе? Доносник от висок ранг. Ами Вера Павловна? Във висша степен международна доносничка. Ами ти самият, Лъч, не си ли доносник?

Лучников се разсмя.

— Тук у вас, по-точно, тук у нас, човек започва да се съмнява и в себе си. Доносник ли съм, или не съм доносник? Та какъв доносник съм аз, щом те ме преследват? Впрочем в някакъв косвен смисъл може наистина да съм доносник…

Дим Шебеко зяпна, захлупи устата си с длан и зашепна през дланта си в ухото на Лучников:

— Знаеш ли каква мисъл ме шокира, Лъч! А може би в косвен смисъл всеки наш гражданин е доносник? Нали всички правят нещо, говорят нещо, а пък всичко се стича при онези…

— Значи и ти, Дим Шебеко, си доносник?

— В косвен смисъл, разбира се, доносник съм — смаян от откритието си, промърмори Дим Шебеко. — Вземи нашия оркестър. Ние свирим антисъветска музика. Чужденците пълнят салоните на нашите концерти и значи ние един вид ги будалкаме, че у нас тук има свобода, правим каквото си искаме. Отиваме на гастроли в Ковров, момчетата от мотоциклетния ще ни слушат зяпнали, ще куфеят и хоп, онези тихомълком ще ги засекат. Да, да, Лъч, в моята и твоята Русия сега — той тържествено се окашля — всеки човек е пряк или косвен доносник.

— Отвратително е да мислиш така — каза Лучников. — Така че прости ми, Дим Шебеко, аз сам те наведох на тези мисли. Трябваше да проверя какво мислиш по въпроса, и неволно те провокирах. Прости ми.

— Престани! — дръпна се Дим Шебеко. — Сега всичко ми е ясно, всички сме доносници… — той се замисли и тихичко смотолеви нещо, после едва чуто каза: — Освен един човек.

— Кой? — Лучников сложи ръка на рамото му.

— Мама не е доносник в никакъв смисъл — прошепна Дим Шебеко.

Мярнаха се светлинките на някакво село, после пиян младеж, който влачеше мотопеда си, после осветено павилионче „Стоки от първа необходимост“. Автобусът отново навлезе в гората.

— Можеш ли да ми дадеш назаем стотина рубли? — попита Лучников. — Ако искаш, мога да ти ги сменя с валута по курса на „Известия“.

— За чий ми е твоята валута — промърмори Дим Шебеко. — Ако щеш, и двеста мога да ти дам, Лъч, и триста даже. Сега имаме колкото щеш кинти. Сега ни плащат супер за нашата музика. И това е парадокс, нали? Ние свирим срещу тях, а те ни плащат. Майтап, а? Ние бягаме от тях, а те тичат редом с нас, че и ни плащат отгоре на това. Какво да правим, Лъч, а? Накъде да бягаме сега?

Лучников взе пачка десетачки от Дим Шебеко и го помоли да спре автобуса. Отидоха напред.

— Ще пикаете ли, момчета? — попита шофьорът.

В неговата кабинка радиото тихо припяваше с гласа на Пугачова.

Някои от музикантите надигнаха глава, когато автобусът спря.

— Какво, пристигнахме ли?

— Накъде да бягаме сега, Лъч? — попита Дим Шебеко е пиян глас.

— Пътят за вас е един — каза Лучников. — Трябва да бягате към музиката, хем по-надалече. Аз ти завиждам, Дим Шебеко. Ето на кого винаги завиждам — на вас, музикантите, вие все пак имате накъде да бягате. Ако, бягайки, навлезете по-навътре в музиката, няма да ви хванат.

— Мислиш ли? — попита Дим Шебеко. — Сигурен ли си? Ами ти самият накъде бягаш?

И на Лучников му се стори, че е мъртвопиян. От отворената врата на автобуса, от чернотата на Русия лъхаше на влага. Струваше му се, че и двамата с този млад музикант са мъртвопияни — като двама кретени край някой павилион за водка, които си разменят свински неразбираеми откровения.

— Накъдето ми видят очите — проговори той. — Само че очите ми вече не ги бива, Дим Шебеко. В историческата си родина леко ослепявам, приятелю. Засега ще побягна ей нататък — посочи той мрака с жеста на Ленин. — Бягане по пресечена местност. Гуд бай нау!80

Той скочи край пътя и автобусът веднага потегли. Докато се облекчаваше над канавката, Лучников гледаше подир него. Огромният комфортен куфар изглеждаше абсолютно неуместен на тесния разбит път с дивашки разхвърляни асфалтови кръпки. Въпреки това той се движеше с висока скорост и не след дълго габаритните му фарове изчезнаха зад невидимия завой.

Изведнъж се възцари тишина и се оказа, че в Русия не е чак толкова тъмно в този час. Грееше пълна луна. Шосето леко сребрееше. Извивката на някаква рекичка под насипа сребрееше по-силно. Ясно се виждаше стръмен хълм с ниви и край него — селище с развалини на черква.

Той вдигна яката на палтото си и тръгна по левия край на пътя. Отзад, а май и отпред вече приближаваше рев на мотори. Зад височинката нарастваше сиянието на фарове. След минута с ужасяващ грохот минаха една след друга насрещни камари мръсен метал.

Той се изкачи по склона на шосето и видя встрани малък огън. В проблясъците от огъня шаваха няколко фигури. Трима мъже, всичките с американени каскетчета с целулоидни козирки, с разпуснати ризи и така наречените анцузи, увиснали като торби от изпъкналите им задници, бутаха закъсала кола. Много дебела млада жена хвърляше клони под колелата и току подръпваше надолу пъстрата си рокля.

— Ей, другарю! Другарю! — развика се тя, щом видя фигурата на Лучников.

Той приближи и видя наполовина хлътнала в канавката каравана, от онези модели, дето тук кой знае защо им викаха „рафик“. Стъклата на колата бяха счупени, а покривът — разбит.

— Точно един мъж не ни достигаше — каза някой от присъстващите. — Дай едно рамо да побутаме, приятел.

Той слезе край пътя, обувките му страшно натежаха, по тях полепна мокра глина. Напънаха колата петимата. Колелата отначало побуксуваха, после зацепиха, „рафикът“ постепенно потегли. Всички отведнъж се развеселиха.

— Ето кой ни е липсвал, ибахмааму — дишаше в ухото на Лучников пъхтящ до него младеж. — Точно той, ибалсъмгу, е трябвало да дойде.

— Край тебе, приятел, човек може да мези — усмихна му се Лучников.

— А ти, приятел, си пил нещо добро — каза младежът. — Усещам по миризмата, този другар днеска е пил пшеничена. Греша ли?

— Отгатна — кимна Лучников.

„Рафикът“ излезе на асфалта. Младежът посочи на Лучников разбития покрив.

— Схващаш ли, копеле, тоя идиот кара нощем тръби с ремаркето и не ги закрепва, педерастът гаден. Една тръба, маамумръсна, увиснала насред пътя и преебава насрещния транспорт.

— Слава на Господа, поне останахме живи — кресливо се изказа жената и изтегли роклята, събрала се на гърдите й, надолу към корема.

— Слава Богу, живи сте — каза Лучников, падна на колене и широко се прекръсти.