Остров Крим

ГЛАВА СЕДМАОК

От няколко години вече площад „Лейтенант Бейли-Ленд“ на крайбрежната улица на Ялта се бе превърнал в огромен, прочут по целия свят ресторант. Върху цялото пространство от луксозния стар хотел „Ореанда“ до стъклените откоси на ултрасъвременния „Ялта-Хилтън“ бяха наредени бели чугунени маси под ярки брезентови чадъри. Петте гигантски платана хвърляха вечно трепкащи сенки върху цветните плочки, по които пъргаво се носеха млади келнери, сновеше полугола космополитична тълпа и с танцова походка се разхождаха от масите до морето и обратно невероятни ялтенски момичета, които сами наричаха себе си по съветска мода — „кадри“. Не че бяха „полуголи“, а просто не бяха облечени — в сравнение с цветния тензух върху зърната на гърдите и венерините им хълмове кои да е най-смели бикини от миналото десетилетие биха изглеждали като монашески одежди.

— Сексуалната революция сложи край на проституцията — каза Арсений Николаевич Лучников на приятеля си, нюйоркския банкер Фред Бакстър. — Неочакван резултат, нали? Виждаш ли какво поколение момичета е израсло тук? Дори аз се изненадвам всеки път, когато идвам в Ялта. Едни такива, всичките нежни, чудесни, с приятен характер и добро чувство за хумор. За половите контакти говорят като за танци. Внукът ми каза, че можело да спреш някое момиче и да му кажеш: „Извинете, може ли да ви поканя на един тек?“ Това е съветски жаргон, модерен бил през този сезон. Същото при абсолютно равенство си позволявали и момичетата. Като на дансинг.

Бакстър хихикаше, скрил искриците в очите си под панамената капела.

— Само че ние, Арсен, дъртите пръдльовци, едва ли можем да разчитаме на буги-вуги.

— Аз все още предпочитам тангото — усмихна се Арсений Николаевич.

— Все още? — Бакстър му хвърли майтапчийски поглед.

— От време на време. Признавам, не често.

— Браво на тебе — каза Бакстър. — Сигурно получаваш вдъхновение в конезаводите си?

— Бак, ти май си сексуален контрареволюционер! — ужаси се Арсений Николаевич.

— Да, и се гордея с това. Аз съм контрареволюционер във всякакъв смисъл и ако в старата ми смрадлива тиква щукне мисълта да потанцувам, плащам за това добри пари. Впрочем трябва да призная, приятелю, че тези разходи при мен намаляват от година на година въпреки инфлацията.

Двамата високи старци, единият с неизменните си избелели одежди, другият — с модерни парижки дрехи, напомнящи комбинезон на строителен работник, намериха свободна маса на сянка и поръчаха скъпа вода от местния водопад Учан Су.

Слънцето почти бе доописало своята ежедневна дъга над веселия карнавален град и сега слизаше към тъмносинята стена на планините, на чийто гребен искряха прочутите ялтенски „климатични паравани“.

— Какво добавят в тази вода? — попита Бакстър. — Защо толкова ободрява?

— Нищо не добавят. Водата си е такава — каза Арсений Николаевич.

— Дяволите ви взели — промърмори Бакстър. — Всеки път като дойда, се хващам на тази рекламна въдица на „ялтенското чудо“. Нещо хипнотично е. Наистина тук започвам някак странно да се подмладявам и дори мисля за жени. Вярно ли е, че онази Чехова история се е случила в „Ореанда“? „Дамата с кученцето“, така ли беше? Какво е било кучето й — пекинез ли?

— Да не си започнал да четеш Чехов, стари ми Бак? — засмя се Арсений Николаевич.

— Сега всички четат нещо руско — промърмори Бакстър. — Навсякъде се говори само за вашите проклети проблеми, сякаш всичко останало на света е в пълен ред — нефтът например, аятолахът в Иран, цените на златото… — изведнъж Бакстър измъкна очилата си от калъфа им, намести ги на месестия си нос и впери очи в някаква жена, седнала сама през няколко маси от тях. — Тя е — смотолеви той. — Виж, Арсен, ето прототипа на онази Чехова дамичка, хващам се на бас, само пекинезът й липсва.

За разлика от нетактичния банкер Арсений Николаевич не се завзира нахално в непознатата дама, а се обърна чак след някое време, и то уж случайно. Приятната млада жена с приятна грива коси и широка рокля в пясъчен цвят, седнала в пълна самота пред чашка мартини, дори му се стори позната, но нямаше нищо общо с Чеховата героиня.

— Фреди, Фреди — поклати глава той. — Така значи се пречупва руската литература в американските ви финансови мозъци? Никакво куче, дори нюфаундленд, не би доближило тази дама до Чехов. Лицето й явно ми е познато. Мисля, че е някаква френска киноактриса. Нашият остров между другото се е превърнал от край до край в снимачна площадка.

— Във всеки случай аз бих потанцувал с нея — изказа се изведнъж Бакстър. — Бих потанцувал и за целта не биха ми се досвидели доста пари.

— Ами ако тя е по-богата от тебе?

Това предположение много развесели Бакстър. Дори от очите му пръснаха сълзи и очилата му се изпотиха от смеха.

Приятелите забравиха за „дамата без кученцето“ и се заприказваха за французойките изобщо, започнаха да си припомнят французойки от различни времена, особено от 44-та, когато заедно бяха освобождавали Париж от нацистите и се бяха сприятелили с много освободени французойки; онази година беше пълна с най-хубавите французойки.

Всъщност самотната дама не беше никаква французойка, нито пък киноактриса, а колкото до предполагаемото богатство, ако Бакстър чуеше за него, смехът му начаса щеше да секне. Таня Лунина, а това беше тя, получаваше благодарение на старанието на другаря Сергеев командировъчни по най-високата съветска тарифа, само че в безумно скъпата Ялта тези пари й стигаха едва-едва, за да живее в евтиния хотел „Василиевски остров“ в стая с прозорци към двора и да се храни също там, на Четвъртото ниво на Ялта в най-близкото италианско ресторантче. Разбира се, и хотелската й стая беше хубава, и климатикът — чудесен, и килимите на пода, и ваната със синкава ароматна вода — разкошни, и храната при италианците беше такава, каквато в Москва просто никъде не можеше да се намери, но… но… слезеше ли три пресечки надолу, при морето, тя попадаше в свят, където нейните пари просто не съществуваха, а пред витрините на крайбрежната „Татари“ отново се появяваха, но вече като зла насмешка.

С една дума, ако до Таня бяха долетели думите на стария Бакстър и ако английският й беше достатъчен, за да ги разбере, тя може би нямаше да откаже да потанцува със стареца. „На майтап“ тя дори понякога си бе мислила за мимолетен „романещи“ с някой мечтателен капиталист, да, в лудата глава на Таня се мяркаха такива неща, но тя веднага започваше да се подиграва със себе си — къде ти ще се котирам аз, старата глупачка, след като тук по площада на Лейтенанта се разкарват такива мацки. С една дума, оставаше й само да седи в привечерен час под платаните, да се прави на нещо като Симона Синьоре, после да се разхожда по „Татарите“, като хвърля небрежни погледи на витрините, а после небрежно, уж от туристическо любопитство, да завива по пресечката, да се връща в своя „Василиевски остров“ и да набира всички телефони на Андрей и от всички да получава един и същ отговор: „Господин Лучников отсъства, не разполагаме с никакви сведения, пардон, мадам…“

Сметката за телефонни разговори беше вече огромна и тя смяташе още утре или вдругиден да зареже предпазливостта, да намине към местната кантора на „филмоекспорт СССР“, тоест при колегите на другаря Сергеев, и да им предаде тази сметчица. Хайде де, намерихте си слугиня, работя за вас, така че бъдете така добри да развържете кесиите. И без това напълнях най-малко с две кила от тези пици, а за хубав бифтек не мога дори да мечтая… Гадове, алчни и жалки гадове!

На Таня бе оказано огромно доверие — индивидуално пътуване до Ялта! Всички съветски туристически, спортни и делегационни маршрути заобикаляха този град, кой знае защо съществуваше мнение, че съблазните на това капиталистическо капище вече са съвсем непоносими за съветския човек. Кой знае защо се смяташе, че Симферопол с камарите му ултрасъвременна архитектура, стилната Феодосия, небостъргачите на международните компании в Севастопол, зашеметяващите вили в Евпатория и Гурзуф, минаретата и баните в Бахчисарай, американизираните Джанкой и Керч, дантелите на стоманените автостради и селищата на най-богатите яки са по-малко опасни за идейната устойчивост на съветския човек, отколкото вечно танцуващата, безсънна, стоезична Ялта, този пристан на кинаджийски и литературни тайфи от целия свят. Според мъдреците от агитпропа в Ялта значително се разкапват такива свещени за съветския човек понятия, като „държавна граница“, „сърпово — чуков паспорт“, „бдителност“, „патриотичен дълг“, че именно тук съветските хора започват да губят „собствената си гордост“, „искрящите криле“, започват да мечтаят за анархистични скитосвания, а освен това тук гледат недостатъчно отвисоко на буржоата. Най-вероятно това бяха резултати от тежките мисловни напъни на агитпропа и в Ялта нямаше нищо опасно за всепобеждаващите идеи на социализма. Целият несъществуващ в природата остров Крим или, както го наричаха официално в съветската преса, „зоната на Източното Средиземноморие“, представляваше ужасна язва за агитпропа, като се започне от времената на Гражданската война (неочакваното съкрушително поражение над непобедимата Червена армия) и се свърши с днешното процъфтяване. За агитпропа би било най-добре този остров изобщо да не съществуваше, но, уви, някъде извън пределите на агитпропа, в някакви други, отделени от него сфери този остров кой знае защо съвсем определено съществуваше и беше обект на някакви смътни размисли и усилия. От там, от отделените от агитпропа сфери бе пристигнала непререкаемата идея за развиване на контакти на дадения исторически етап и, щеш не щеш, наложи се контактите да се разширяват и тежките умове да се напрягат за провеждане на разяснителна работа — ето как резултатът от напрягането на агитпроповските умове — Ялта — негласно бе обявена за идеологическо „табу“.

Разбира се, някои хора ходеха в Ялта, но само най-високите чинове и най-прочутите артисти, както и дечицата на най-високите чинове, да се позабавляват.

И ето че Таня Лунина бе удостоена с честта, обикновената треньорка по лека атлетика, обикновената коментаторка от телевизията бе оставена без придружител, абсолютно сама, една драматична дама в стил Симона Синьоре от старите филми, под платаните на площада на Лейтенанта. Виждаш ли, Татяна, какви перспективи се разкриват пред тебе, стига да се присъединиш към тайния орден. Сама в Крим! Сама в Ялта! Пиеш си мартинито на площада на Лейтенанта!

Когато я инструктираше преди пътуването, Сергеев, естествено, намекваше, че едно всевиждащо око ще следи всяка нейна крачка, но след абсолютното безследно изчезване на Андрей Лучников изпод носа на специално създадения за него сектор Таня вече не вярваше много-много на тези могъщества. Вече и от там, и от тази висша категория намирисва на работа през пръсти, така мислеше тя и сега, попоглеждайки към двамата стари дългунести и сухи англичани, седнали наблизо (единият от тях й изглеждаше познат, сигурно беше актьор), климатичните паравани, които създаваха на гребена на Яйла фантастичен силует на някакъв миражен и вечно подмамващ на път град, голите момичета, които изскачаха от морето и целите в пръски тичаха към масите в заведението, красивите сервитьори яки, които обслужваха несметния брой посетители, сякаш играеха някакъв весел бейзбол, скитащите по крайбрежната улица музиканти и фокусници, полюшващите се мачти на турските, гръцките, израелските, кримските кораби, белите канари на круизните лайнери, приближаващите към пристанището океански яхти, двата вертолета със стъклени коремчета, понесли над града неизменното „Кока-кола няма да излъже очакванията ти!“, руските, английските и татарските надписи, които вече започваха да пламват над покривите на втората, небостъргачна линия на Ялта, попоглеждайки към всичко това и отпивайки от сухото мартини, което отдавна би гаврътнала до дъно, ако беше в Москва, пиейки на малки глътки командировъчните си за цял ден, тя напълно бе забравила за всевиждащото око, а за другаря Сергеев мислеше само във връзка с проклетите телефонни сметки.

Честно казано, тя веднъж вече бе идвала тайно в Ялта, когато Андрей за пореден път я бе отвлякъл след часа за лягане от пансиона в Ласпи, където живееше техният отбор. С неговия бесен турбо питър бяха долетели дотук, бяха вечеряли на люлеещия се покрив на хотел „Невски проспект“, там и бяха преспали. Тя си спомняше как я бе поразила тогава предутринна Ялта. На излизане от хотела бе видяла как край една маса в откритото кафене на малкия площад седяха и разговаряха разноплеменни хора, под една палма момиче с островърха шапчица съвсем тихичко свиреше на флейта, а на верандата на „Клуба на Белия воин“ танцуваха няколко костюмирани в старовремски дрехи двойки. Меката на световния анархизъм, безумие и грях, необузданата и безпътна Ялта!

Между другото от разговорите с другаря Сергеев разбра, че все пак бе подценявала своите спортни дребни доносници. Разбра, че всички тия бягства с турбо питъра са регистрирани в бумагите на другаря Сергеев, както и полетите на Андрей до Париж, Токио, Сан Диего за срещите им. Меко, без какъвто и да било натиск другарят Сергеев й даде да разбере, че на тези доноси не е бил „даден ход“ именно защото ги е получавал той, Сергеев, а той, Сергеев си е имал едно наум за Таня, надявал се е на бъдещо творческо сътрудничество.

Таня чувстваше, че глупавото пиянство и сбиването с „мъжленцето“ бяха се превърнали в кризисен момент в отношенията им с Андрей. Защото нали по-рано бе прелитал хиляди километри заради едно-единствено „бодване“, а сега изчезна. Изчезна в Русия, в Москва, изчезна напълно, сякаш тя не съществуваше. Какво става с него? Нима е взел на сериозно тази грозна сцена? По-рано той й прощаваше всичко, смяташе я за московска хулиганка, обичаше я и всичко й прощаваше. А сега, разбирате ли, се разсърди. И какво толкова — натряскаха се, на всеки се случва. Хем и него впрочем си го бива! Кой знае колко жени минават през косматите му рижави лапи.

Само веднъж през цялото това време той й се обади в Москва. Връзката беше отвратителна. Тя едва позна гласа му. Откъде се обаждаш, попита го и веднага се уплаши. Уж въпросът беше най-естествен, но в новото си качество Татяна се улови в нещо позорно — измъквам информация. От Рязан, отговори Андрей, от местата на Солженицин. Какви места? — не чу добре Татяна. На Солженицин, повтори Андрей. Какви, какви? Този път Татяна чу, но не разбра. Тя, честно казано, напълно бе забравила за Солженицин след екстернирането му, ако изобщо бе мислила за него по-рано. Разговорът се получи доста тъп. „Мъжленцето“ седеше до кухненската маса и уж нищо не чуваше, не обръщаше внимание, замислено ядеше миниатюрната си порция извара: след драматичната сцена в първи отдел той, кой знае защо, започна да спазва диета, да тренира, да сваля килограми. Сега съм в Рязан, а после ще бъда в Казан, а после — в Березан. Поради крайно лошата връзка беше трудно да усети настроението му, гласът му май звучеше весело. Кога ще се видим, попита Татяна. Монетите ми се свършват, развика се Андрей. Кога ще се видим? Страхувам се, че няма да е скоро, стигна до нея. Андрей, стига си се правил на глупак, закрещя тя. Ела тук незабавно. Какви са тия Казан и Березан! Искам да те видя! До-мъч-ня ми за теб! Домъчня ми! Какво? Монетите ми свършват! Чао засега! Кога ще дойдеш в Москва? Страхувам се, че няма да е скоро. Връщам се на Острова. Кога летиш? Кога си в Москва? Няма да е скоро. Монетите свър… Макар да разбираше, че са ги прекъснали, тя още една минута говори колко се е затъжила, и в гласа й явно звучеше, че се е затъжила физически, това беше един вид предизвикателство към „мъжленцето“, което след сделката при ченгето не беше я докосвал. А когато най-сетне затвори телефона и се обърна, видя „мъжленцето“ през двете отворени врати с шлифер през рамото и страшно тежкия сак „Адидас“ в дясната ръка. Ами ти къде си тръгнал, с отвратителен уморен глас попита тя гърба му. В Цахкадзор, беше отговорът, и „мъжленцето“ се изгуби задълго.

Сергеев беше потресен и възмутен от съобщението за този идиотски телефонен разговор. Като професионалист той успя да скрие потреса, обаче възмущението си пролича. Несериозно, глупаво се държи Андрей Арсениевич. Каква е тая идиотска игра на котка и мишка? Нима не разбира, че всяка негова крачка… Таня гледаше Сергеев право в лицето и се усмихваше неприятно. Сигурно не разбира, сигурно не се досеща, че следите всяка негова крачка. Защото е наивник. Да, да, той си е наивен открай време. Сигурно е абсолютно убеден, че сте изгубили следите му, другарю Сергеев. Западняк, какво да се прави, несериозно гледа на всичко, подценява нашите органи.

Когато остана сама, Таня се посвети на децата, започна да ги подготвя за пионерския лагер, изхвърли от главата си своите мъже и дори сякаш забрави за тази нова тягостна връзка със сектора на Сергеев.

И, не щеш ли, започна се някаква луда дандания. Сергеев довтаса направо у тях и тропна на масата новичък задграничен паспорт, командировъчно от Комитета на съветските жени и пачка „бели“ рубли, която в този момент дори й се стори доста внушителна. Незабавно тръгвате. Ама закъде? Като ви кажа сега, ще се шашнете: за Ялта! С кого? Тръгвате сама, ние ви имаме пълно доверие. А какво ще правя там? Ще шпионирам някого ли? Та аз не умея. Ще се проваля! Странен човек сте, Татяна, нали сме се разбрали за задачата ви. Вашата напълно благородна и проста задача е да бъдете с Лучников, с вашия любим, това е всичко. Но защо да не се срещна с него първо тук? Нали той е тук? Това не е ваша работа. Сергеев явно се ядоса. Не е ваша работа къде е той сега. Вашата работа сега е да заминете за Ялта, да се настаните в хотел „Василиевски остров“ и всеки ден да търсите Андрей Арсениевич по телефона в „Куриер“, в неговия идиотски пентхауз и в имението на баща му „Каховка“. Когато се видите с него, незабавно ще ни съобщите. Но защо?… — подзе поредния си въпрос Таня, но бе грубо прекъсната: Вие какво, не ви ли се ходи в Ялта? Ходи ми се, ходи ми се, мислено дори закрещя като малко дете тя — в Ялта, сама, с прекрасни тоалети и пари по най-високата тарифа! Мигновено настроението й се повдигна. Ура! Ха, и ето ви го сега, мадам, резултата от всичките ви тъпи „ура“: самота и безумен гняв, гняв срещу Андрей, който е изчезнал, сякаш вие не съществувате…

По крайбрежната улица до платаните приближиха два червено-бяло-сини фургона с въртящи се на покривите буркани за тревога. От тях изскочиха и се строиха в две редици стражари с бели каски, прозрачни щитове и дълги, също бели, палки. Останалата от стара Русия дума „стражар“ (христоматийната представа на Таня — шкембест бузест глупак с огромни ботуши като техния участъков милиционер) почти никак не подхождаше на кримската полиция с нейните сини ризи с къси ръкави — всичките като един бяха същински американски шерифи от уестърните.

След полицейските коли веднага се появи открит ландроувър с вездесъщите журналисти. Дългофокусиращата оптика се прицели към полицейските редици и към крайбрежната улица, където имаше някакво необичайно раздвижване сред тълпата. Няколко фотографи скочиха от ландроувъра и се затичаха към масите на заведението, като непрекъснато щракаха с апаратите си. Един от тях изведнъж забеляза двамата старци, които седяха недалеч от Таня, и нагло, трескаво започна да ги снима от упор, докато старецът с дънковата риза не сложи на носа си тъмни очила, а другият не нахлупи върху червеникавия си нос своята пясъчна на цвят капела с пъстра лента. Внезапно обслужването спря. Сервитьорите се скупчиха на естрадата за оркестъра, издигнаха някакво знаме, яркозелено, с очертанията на острова и с надпис „ЯКИ“ и лозунг на неразбираем език, а после запяха нещо неразбираемо, но весело. Те пляскаха с ръце, правеха танцови стъпки и се смееха, трима-четирима свиреха на духови инструменти. Голите момичета ги аплодираха и се въртяха около естрадата.

Пристигнаха фургони на Ти Ви Миг, „мигновената телевизия“, сребристи, с фирмена емблема — крилато око. Редиците стражари, прикрили се с щитовете, тръгнаха в бавна атака. Тълпата на „Татарите“ вече кипеше в хаотично движение. Изтрещяха три взрива поред. Във вечерното небе се издигнаха кълбета пара от запален бензин.

Таня се качи на стола и се хвана за края на чадъра. Видя, че на крайбрежната улица се вихри масово сбиване, и успя да схване, че се бият три младежки банди: младежи с фланелки като знамето, издигнато от сервитьорите, момчета с фланелки със сърп и чук на гърдите и момчета в изключително странни одежди — кимоно или пък кавказка черкезка с пискюли и вълчи опашки на гърба. Сбиването явно беше сериозно — мяркаха се бейзболни бухалки, прелитаха бутилки със запалителна смес „коктейл Молотов“…

От другата страна на „Татарите“, откъм пристанището, към развилнялата се младеж очевидно също настъпваха редици полиция, последните слънчеви лъчи огряваха пластмасовите щитове.

— Какво става? — полюбопитства Бакстър.

— Третото поколение островитяни си изяснява отношенията — усмихна се Арсений Николаевич. — Доколкото разбирам, митингът на якитата е нападнат от две страни, много лява и много дясна. „Младата вълча сотня“, ако не греша, от една страна, и „Червеният фронт“, от друга. Нашите сервитьори, както виждаш, са на страната на якитата, защото самите те са истински якита. Между другото и внукът ми е станал активист на якитата. Не е изключено и той да се бие там за идеята на новата нация.

— Добре е измислено — каза Бакстър. — Интересен вълнуващ момент за цялата тази вечер на крайбрежната улица. Чувствам се все по-добре и по-добре.

— Момчетата обаче озверяват не с дни, а с часове — замислено проговори Арсений Николаевич.

— Ами то навсякъде е така — отвърна Бакстър. — Бият се и в Лондон, и в Париж, неотдавна ги видях с очите си на Елисейските полета — подражавайки на „французойката“, той се покатери на своя стол и погледна, като си засенчи слънцето с длан.

— Май утихва — каза той след няколко минути. — Напрежението спада. Изгорели са един-два автомобила, счупени са няколко витрини. Виждам засмени лица. Полицията изтиква момчетата към плажа. Е, къпането започна! Чудесно!

Той слезе от стола и тръгна към „французойката“. Арсений Николаевич не вярваше на очите си. Дъртакът Бакстър, почти негов връстник, приближи до изправената на стола млада стройна дама и я хвана за лакътя. Съвсем безцеремонно, дявол да го вземе. Все пак тия американци от нашето поколение са си простаци открай време. Отива при изтънчена изящна дама и я хваща за лакътя, като че е уличница. Ей сега ще му даде да разбере, ще има да се смея на тоя грубиян.

Таня скочи от стола. Над нея се извисяваше елегантен дядка с червена муцуна и нос като картоф. Седнаха на масата. Таня въпросително вдигна вежди. Старецът извади от джоба си бележник от крокодилска кожа, после старомоден, наполовина златен монблан, драсна нещо в бележника си и бащински усмихнат го побутна към Таня.

Тя погледна — бръмбарския знак на доларите, после единичка с три нули и въпросителна. Погледна стареца в очите. Сини детински очички.

— Са ва? — попита старецът.

— Са ва па81 — Таня поиска монблана, зачеркна единицата и сложи над нея тлъста тройка.

— Са ва! — радостно подвикна дъртакът.

Тогава тя още веднъж обви с кръгчета нулите — за по-стабилно — и стана.

— Къде предпочитате? — попита старецът. — „Ореанда“? — той посочи с ръка хотела. — Или яхта? — посочи с ръка пристанището.

— Вашата собствена яхта ли? — попита Таня.

Беше много спокойна и почти правилно зададе въпроса на английски, после небрежно отметна косата си — аристократка на секса, — но отвътре цялата се тресеше — ау, какво правиш бе, Татяно!

Бакстър я увери, че това е неговата собствена яхта, именно с нея е дошъл тук, напълно комфортна плаваща къщичка. С жест обясни на Арсений Николаевич, че ще му звънне по-късно, хвана под ръка прекрасната „французойка“ и двамата тръгнаха към пристанището по плочите на крайбрежната улица, на които още имаше следи от неотдавнашната битка — парчета от накъсани лозунги и фланелки, бейзболни бухалки и счупени бутилки.

Арсений Николаевич погледа след тях с чувство на силна досада, дори горчивина. Отдавна вече през своя дълъг живот, в който уж бе имало какво ли не, би трябвало да се е избавил от идеализирането на жените, но ето излиза, че и сега изпитва досада, горчивина, пък и отвращение, да, да, и леко отвращение, задето тази жена с нейното толкова приятно лице се оказа уличница, веднага тръгна с непознатия старец, сега ще прави всичко, което й предложи развратният Бак, хем никак не прилича на професионалистка…

Огорчен и разстроен, Арсений Николаевич остави на масата парите за „Учан Су“, прекоси площада, качи се в старото си открито бентли и тръгна за Артек, където сега имаше „петък у Неселроде“.

Ще бъде сензация, мислеше си тъжно, докато бавно слизаше в крайната дясна лента към предзалезната тъмносиня бездна — подножието на Аю Даг, където в този час лумваха светлините на едно от най-аристократичните селища на вревакуантите. Лучников-старши присъства на петък у Неселроде! Той вече отдавна бе започнал да отбягва традиционните вревакуантски салони, които имитираха „нормален руски светски живот“. Още отдавна, преди най-малко две десетилетия, в тези „среди“, „четвъртъци“, „петъци“ бе започнал да се усеща нетърпим фалш: на Острова се създаваше съвсем различно общество, но в затворения малък свят на вревакуантите все още се поддържаха стилът и духът на „сребърния век“ на Русия. Вече бяха престанали и да го канят, тоест не му напомняха, но и до ден днешен се обиждаха — вижте го вие този международен европейски Лучников, гнуси се от руския живот. Трудно беше да не станеш космополит на такова космополитно място, като остров Крим, намираха се обаче „мастодонти“, както ги наричаше Андрей, които някак съумяваха да поддържат в домовете си изпаряващия се от поколение към поколение дух на Русия. Такъв беше и старият Неселроде, членът на Вр. Държ. Дума от фракцията на монархистите, съсобственик на отбранителния комплекс заводи в Сиваш.

Не щеш ли, тоя Неселроде започна да му звъни: Защо така, Арсений Николаевич? Някак се откъснахте от нашето общество. Защо не прескочите до Артек на някой от нашите петъци? Бихме били щастливи, ако и Андрей Арсениевич ви придружи… Тук около Лидочка се е събрала младежка група и синът ви е едва ли не кумир в техните среди… Тези, разбирате ли, нови идеи… няма да докарат до нищо добро нашата армия… но, какво да се прави, и ние не бива да изоставаме…

До ден днешен мастодонтите не казваха „нашата страна“ и дори „нашият остров“, а само „нашата руска временно евакуирана армия“, „нашата евакуационна база“…

Арсений Николаевич смотолевяше нещо в отговор на тези покани, и през ум не му минаваше да се възползва от тях, пък и беше чул островните клюки, че дамите Неселроде си били харесали ергенуващия Андрей.

И ето че сега, не щеш ли, се качи на старото си бентли и меланхолично се запъти за Артек, като си призна, че го прави като някакъв смехотворен протест срещу съвременната аморалност, при която един циничен богаташ купува без много приказки млада изящна дама… Колко пошло и гнусно е всичко това… по-добре, макар и за минута, макар и фиктивно, макар и фалшиво да се потопи в отминалия век…

На вилата на Неселроде беше започнал техният обичаен „петък“, но същевременно цареше необичайно оживление. В дъното на гостната великолепният пианист Саша Бутурлин свиреше пиеса от Рахманинов. Това беше традиция. Съществуваше легенда, че Рахманинов, когато идвал в Крим, винаги отсядал у Неселроде. Ако нямаше професионален пианист, самата мадам Неселроде сядаше до инструмента и свиреше експресивно, като навремени спираше, сякаш потъваше в страната на мечтите или дори, както гостите си споделяха шепнешком, в страната на спомените. Във фотьойлите седяха старци в генералски мундири и официални костюми. В съседния салон беше средното поколение, финансисти и дами играеха бридж. На откритата веранда смесена компания, предимно младежи, общуваше вече в съвременен стил — на крак, с коктейли в ръце. Там беше бюфетът. Именно там, над морето, цареше, както забеляза Арсений Николаевич, необичайното оживление.

Когато Арсений Николаевич влезе в гостната, естествено, му бе оказано изключително внимание, но далеч не толкова изключително, колкото бе предполагал. Михаил Михайлович, разкошен, с фрак, естествено, разтвори обятията си и Варвара Александровна предостави все още великолепната си ръка за целувка, но двамата съпрузи изглеждаха развълнувани и дори смутени.

Оказа се, че мирното протичане на петъка у Неселроде днес е било прекъснато по най-невероятен начин. Костя, най-малкият син на Неселроде, бил докаран от Ялта доста жестоко бит, с разкъсани — представете си — дрехи, а и дрехите му, представете си, Арсений Николаевич, някак варварски — дънки и фланелка със знаците на тези невъзможни якита.

Сигурно Костя е участвал в днешното сбиване на „Татарите“? Именно, и това е абсолютно невъзможно, Арсений Николаевич, младеж от добро семейство да се набърква в мръсни улични истории. И ето, вие, Арсений Николаевич, ни посетихте днес толкова неочаквано, но много навреме. Но защо „навреме“, ако мога да попитам, мила Варвара Александровна? Какво отношение мога да имам аз към…? Ах, Боже мой, excusez-moi82, най-пряко. Арсений Николаевич, колкото и да е печално, именно вашият внук Антон… извинете, но именно обичаният от всички нас ваш Тоша е въвлякъл нашия Костенка в това дивашко движение „яки национализъм“, именно той днес го е помъкнал към „Татарите“. Ние готвим Костенка за дипломатическо поприще, но то, нали разбирате, изключва подобни улични сбивания. Ами че това е и опасно за живота в края на краищата… Там е била „Вълчата сотня“.

— Там е била „Вълчата сотня“ — мрачно каза Михаил Михайлович, — както и хулиганите от „Червената стража“. Събрали са се всякакви отрепки — и просъветчици, и прокитайци, и младо-турци вече били тръгнали към крайбрежната, но за щастие закъснели. Обадих се на полковник Мамонтов в ОСВАГ и още утре ще поставя въпроса пред нашата фракция в Думата. Ето ви първите резултати от нашата прословута ИОС, а тепърва какво ни чака… Ами знаете ли, че те наричат себе си „сосовци“? Новата партия се казвала СОС — Съюз за обща съдба. Не, днес те не са били там, но именно те забъркаха цялата тази политическа каша на нашия ост… извинете, в зоната за временна евакуация…

— СОС ли? — попита Арсений Николаевич.

— Нима вашият син не ви е говорил за тази нова партия? — напълно небрежно запита приближилият се излъскан господин с монокъл на окото, явен осваговец.

— Позволете да ви представя — веднага каза Варвара Александровна. — Това е нашият далечен роднина Вадим Анатолиевич Востоков, служител на ОСВАГ.

— Не съм виждал сина си вече няколко седмици — каза Арсений Николаевич. — Ще си дойде едва довечера, късно през нощта.

— Разбира се, от Москва? — В. А. Востоков беше усмихнат и любезен.

— Със самолета от Стокхолм — сухо отвърна Арсений Николаевич и излезе на верандата. Отдавна беше забелязал там собствената си кокалеста, издължена, леко прегърбена фигура със собствения му въздълъг нос, тоест своя обожаван внук.

Антон явно беше в центъра на вниманието. Той говореше нещо, размахвайки ръце, ту приближаваше до пострадалия Костенка и поставяше върху рамото на съратника ръката си на вожд, ту сядаше с чаша уиски на перилата на верандата и държеше речи, а Лидочка Неселроде и гостите й, всичките с гръцки туники (вероятно така бе замислен днешният петък — младежите да са с гръцки туники), го следваха и попиваха всяка негова дума.

— Яки! — извика Антон, щом видя дядо си. — Гранати каминг, кабахет, сюрприз! Сигим-са-фак!

Подразбираше се, че говори на езика яки. Гостите възторжено се споглеждаха и повтаряха разкошната ругатня „Сигим-са-фак“.

Арсений Николаевич прегърна внука си през раменете и се взря в лицето му. Под окото му имаше синина, на бузата — одраскано. Фланелката знаме беше скъсана на рамото. Героят на вечерта — Костенка Неселроде, изглеждаше съвсем плачевно — фланелката му висеше на парцали, превръзката беше подгизнала от сукървица, челюстта му беше подута, но въпреки това той геройски се усмихваше.

— Дадохме им добър урок, дядо! — премина на руски Антон. — Хубаво ги подредихме, и червените, и черните! Те са жалки лигльовци, дядо, а ние имаме истински момчета, яки, рибари, момчета от бензиностанции, няколко бивши рейнджъри. Направо им разказахме играта! Сега ще видиш. Май сега е Ти Ви Мигът.

Чу се сигналът на тази най-популярна островна програма, която се стараеше да предава пряко от местата на извънредни събития, а после повтаряше предаванията си вече в монтиран драматизиран вид.

Всички се обърнаха към светещия в ъгъла на верандата огромен телевизионен екран. Трима нахакани коментатори — единият на руски, другият на английски, третият на татарски, непринудено, като си разменяха усмивчици и се прекъсваха един друг, разказваха за случилия се преди два часа на крайбрежната улица в Ялта сблъсък между младежи. Замяркаха се кадри от митинга на якитата, мярна се катерещият се на някакъв стълб Антошка Лучников. „Кой е този младеж от добро семейство? — ехидно попита коментаторът. На екрана се появиха масите на заведението «Под платаните» и Арсений Николаевич видя себе си и Фред Бакстър как си посръбват от напитката «Учан Су». — Може би членът на Вр. Думата господин Лучников-старши би могъл дори да види своя енергичен внук, ако не беше дотолкова погълнат от бутилката «Учан Су» — един мигновен кадър с реклама на напитката — в компанията на Фред Бакстър, който отново е ощастливил нашия остров с присъствието си“. Ах, мерзавци, успели са да снимат дори „французойката“ с изпъкналото й поради неудобната поза очарователно дупе! Едър план — светналите от мерак очички на Бакстър. „Мистър Бакстър, мистър Бакстър, отново ли се вдигат акциите ви, сър?“ Гадове, развика се Антон, нито дума за нашите лозунги, само някаква мръсна буфонада!

Имаше и ефектни кадри: понеслата се в атака „Вълча сотня“. Озъбени уста, над главите шашки. Шашките са затъпени, с тях не можеш да убиеш, но да осакатиш — като едното нищо! Завтеклите се от другата посока и скачащи сред тълпата от балконите на старинните хотели от първата линия на Ялта озверели червени стражници. „«Коктейлът Молотов» отново е на мода!“ Камерата показва панорамата на сбиването на крайбрежната улица — среден план, едър план… „Каква вайълънс83!“ — възклицават едновременно и тримата коментатори.

— Това съм аз! Аз съм! — развика се радостно в този момент Костенка Неселроде, макар че май нямаше с какво да се гордее: един вбесен червен стражник го бе притиснал до стената и го млатеше с ръце и крака.

Мярна се и Антон, който се опитваше да приложи тайванските хватки на баща си и получи удар с тъпа шашка по скулата. Отново на екрана внезапно се появиха Арсений Николаевич и Фред Бакстър. Първият си сложи тъмните очила, вторият нахлупи над очите си пясъчна на цвят капела с пъстра лента. „Не ни пречете, джентълмени — каза саркастично руският коментатор, — ние се наслаждаваме на водата «Учан Су»“. Отново мигновен кадър с реклама на напитката. Стегнатите редици на стражарите също като римски кохорти настъпват от всички страни. Струи вода, сълзотворни газове. Бягство. Опустялата крайбрежна улица с останки от „битката“, догарящите коли и изпотрошените витрини. И тримата коментатори около кръгла маса. Гледат се с двусмислени усмивчици. „И чии идеи надделяха? Кой победи? Както казват в такива случаи в Съветския съюз — победи дружбата!“

Изведнъж на екрана се появиха завоите на пътя, спускащ се към Артек, и по него — бавно пътуващият с откритата си стара кола Арсений Николаевич. „Може би именно по този начин размишлява за днешните събития нашият почтен «вредумец» Арсений Николаевич Лучников. А къде е между другото синът му, главният редактор на «Куриер»? Нима е пак в…?“

С това многоточие предаването и завърши.

„Никога вече няма да отида в тая лудница, помисли си Лучников. Ще си седя на хълма и ще гърмя по репортери“.

— Свине! — кресна Антон. — На богове ще ми се правят, а! Ще се подиграват с делата на света! Следващият митинг на якитата — пред телевизията! Ще разпердушиним тази шайка интелектуалци, дето заради своите усмивчици са готови да предадат народа ни — кучета го яли!

— Ще ги разпердушиним! — със слаб гласец, но ентусиазирано възкликна Костенка Неселроде.

— Колкото до мен, аз съм за СОС! — с пламенен ентусиазъм се изказа Лидочка Неселроде. Тя стоеше на ъгъла на верандата на фона на тъмното море, туниката й като корабно платно облепяше изящната линия на бедрата, кестенявите коси се развяваха.

Останалите „гърци“ се отдалечаваха от телевизора с иронични усмивчици, на тях повече им импонираше именно „шайката интелектуалци“ от телевизията. Сега гостите с интерес попоглеждаха към Лидочка, как й се искаше на нея да се хареса и на Антон, и на дядо Арсюша, какъв ентусиазъм! Хлапаците да крещят за нова нация — това, макар и смешно, е разбираемо, но едно трийсетгодишно развалено момиче, решило да пипне главния редактор на „Куриер“ и отдало се за целта на романтиката на Общата съдба — това, ще прощавате, е кодош от висша класа! Да предположим, господа, че мечтата на Лидочка Неселроде се осъществи и тя се сроди с Лучникови. Какво ще стане с горката госпожица в новия семеен компот? Татко Неселроде е закоравял анархист, а нали тя благоговее пред татко си, защото й е дал живот! Мама Неселроде е за конституционна монархия, а нали и майката е второто „аз“ на Лидочка, пък и възпитанието й е английско. Бъдещият й свекър е един от бащите на островната демокрация, конституционалист демократ. Бъдещият съпруг е създателят на Идеята за обща съдба, за съветизация на Крим. А пък бъдещият й завареник и сега е пред нас — гражданин на Якиленд! Горката госпожица, каква надежда огрява лицето й, колко романтично трепкат одеждите й на фона на Понт Евксинс! Тя вероятно вече вижда нашия монарх в ролята на Генерален секретар на ЦК на КПСС и едно Политбюро, уважаващо конституцията, предложена им от Партията за народна свобода, и Яки АССР в състава на ЕНБОМБ, обагрен от жертвените знамена на Общата съдба…

Извикаха Арсений Николаевич на телефона и той чу в слушалката гласа на Бакстър.

— Хелоу, Арси — забърбори старият развратник, — струва ми се, че ние е тебе още не сме за боклука.

— Е, честито — сухо отвърна Арсений Николаевич. — Твоите успехи още далеч не са и мои успехи.

Бакстър смутено се изкиска.

— Не ме разбра, стари ми Арси. Имам предвид проклетите средства за масова информация. При вас в Крим те са напълно обезумели дори в сравнение с Щатите. Вече из целия остров съобщиха за тебе, че си у Неселроде, а някакъв гад вече цял час фотографира от кея моята лодчица. Какво искат от две клети руини?

— За това ли ми се обаждаш тук? — попита Арсений Николаевич. — За да ти отговоря на този въпрос ли?

— Не се ядосвай, олдшу84, ядосваш се, сякаш съм ти отнел гаджето. Та тя беше сама, абсолютно сама и ничия, никого не съм настъпил по опашката, прости ми моите контрареволюционни маниери — хленчеше Бакстър.

— Слушай, писна ми вече — Арсений Николаевич нарочно нито веднъж не нарече по име събеседника си, защото наблизо се разхождаше Вадим Востоков и явно надаваше ухо. — Тази нощ се прибирам на моя хълм. Ако искаш, ела, ще подишаме чист въздух. Можеш да вземеш със себе си — натърти той, — когото искаш.

— Трябва да се видим — с внезапно делови и дори строг глас каза Бакстър. — Не ти казах, че от тук летя за Москва. Шереметиево ще ми даде сутрешен час за кацане. Ти отиваш в Аеро-Симфи да посрещнеш сина си. Окей, тръгвай веднага и ще се срещнем в Аеро-Симфи поне за един час. Бар „Империя“, харесва ли ти?

Лучников-старши затвори телефона, върна се на верандата, намери внука си и му предложи да отидат заедно да посрещнат баща му. Неочаквано внукът се съгласи, дори с известна радост. Откъде си идва моят стар атац? — поинтересува се той. Арсений Николаевич сви рамене. Очаквах го от Москва, но се връщал от Стокхолм. От баща ми всичко може да се очаква, каза Антон. Няма да се учудя, ако ни се изтресе от Космоса. Арсений Николаевич се зарадва на топлите нотки в гласа на внука си. Все пак той обича баща си, няма съмнение. Е, когато се връща от Италия, след като е бил при майка си, днес графиня Малкованти, е доста враждебен, отчужден, но поживее ли известно време далече от все още злобеещата синьора, отново се превръща в същия чудесен Антошка Лучников.

С умоляващ поглед се приближи Лидочка Неселроде. Не може ли да ги придружи? Просто й се иска да се потопи в атмосферата на летището. Отдавна не е пътувала, заседяла се е в Крим, атмосферата на нощното летище винаги я вдъхновява, а нали е и малко нещо поетеса…

— И поетеса? — смая се Антон. — Какво друго си още, Лидка? Нима е истина онова, което се говори за тебе?

— Отвратителен Антошка! — Лидочка му се закани с юмруче. — Мога да ти бъда майка! — остро погледче, хвърлено към Арсений Николаевич.

Нямаше как, взеха облечената в туника глупачка със себе си. Сложиха я на просторния заден диван на бентлито, а те седнаха отпред, шофираше Антон.

Докато пътуваха, Антон неуморно бъбреше за своята нова идеология, може би беше решил по пътя до летището да направи дядо си свой съмишленик. Шейсет процента от населението на Острова са вече оформени яки. Вие, старите вревакуанти, сте се откъснали от живота, не познавате живота на народа, не познавате тенденциите на съвременния живот. Дълг на съвременната младеж е да помага за пробуждането на национално самосъзнание. Всичко руско на Острова — това е вчерашният ден, всичко татарско — завчерашният, англоезичното население пък си е направо смешна история. Не можем да се вкопчваме в призраци, трябва да търсим нови пътища.

Дядото се съгласяваше, че в разсъжденията на внука му има определен смисъл, но според него бяха твърде преждевременни. За да се говори за нова нация, трябва да се сменят поне още две поколения. Сега няма нито култура „яки“, нито език „яки“. Това е просто смесица, изопачени руски, татарски и английски думи с изкуствено прилепени романски и гръцки елементи.

Внукът възрази: скоро ще има учебници по езика яки, речници, вестници на яки, списания, телевизионен канал. Има вече интересни писатели яки, един от тях е самият той, писателят Тон Луч…

— Вашето движение — каза Арсений Николаевич, — ако съществува, трябва да бъде много по-скромно, да носи просветителски характер, а не…

— Ако се държим по-скромно, ще стане късно — изведнъж каза Антон тихо и замислено. — Може и да си прав, дядо, родили сме се твърде рано, но ако чакаме, всичко ще свърши много бързо. Ще ни излапа Совдепията или тук ще се установи фашизъм… с една дума… — той замълча.

Арсений Николаевич за пръв път погледна сериозно своето любимо хлапе, за пръв път си помисли, че го е подценявал, за пръв път си помисли, че внукът му е пораснал, вече отдавна не е дете.

Лидочка Неселроде не вземаше участие в мъжките разговори, тя беше подчертано женствена и романтична. Отпусната на кожената седалка, сякаш мечтаеше, загледана в прелитащите звезди, в луната и облаците.

Аеро-Симфи се простираше на север от столицата, веднага зад склоновете на Кримските планини, цял отделен град с микрогрупи от разноетажни светещи сгради, с кръстосващи се автостради и безбройни паркинги, пълни с коли. В центъра, сред рънуеите, както наричаха тук пистите за излитане, се извисяваше гигантската светеща гъба (ако можем приблизително така да наречем въпросната архитектурна форма) на централната кула на Аеро-Симфи.

Администрацията на Аеро-Симфи се гордееше с факта, че пътниците не искат да отлитат от тук. И наистина, попаднете ли в безкрайните зали, вестибюли, холове, денонощно работещите елегантни магазини и безбройни уютни барове, тръгнете ли по пружиниращите меки подове заслушани в тихата успокояваща музика, долавяйки с крайчеца на ухото много отчетливия, но съвсем ненатрапчив говор на дикторите, предшестван от мек, по-мек от кадифе гонг, вие се чувствате в сигурните, грижовни и ненатрапчиви ръце на съвременната хуманистична цивилизация и наистина не ви се иска твърде да летите за някаква си кошмарна мразовита и кишава Москва или за вечно стачкуващия Париж, където куфарът ви може да се окаже просто изхвърлен на улицата. Всъщност наистина можете да не отлитате, можете да живеете тук със седмици, да се разхождате из гигантското здание, да наблюдавате излитанията и кацанията, вкусно да се храните в различни уютни национални ресторантчета, да се запознавате с лекомислени транзитни пътници, да нощувате в звуконепроницаемите, пълни с великолепен въздух хотелски стаи, за никъде да не пътувате, но въпреки това да се чувствате сред атмосферата на пътешествията.

В този час в бар „Империя“ нямаше никого освен Фред Бакстър и неговата дама. Старият грешник представи своята проститутка много церемониално:

— Тина, това е мой стар приятел, още от войната, старият Арси. Арси, запознай се с мадмоазел Тина от Финландия. Говориш ли фински, Арси? Жалко. Впрочем мадмоазел Тина разбира английски, немски и дори малко руски. И дори малко френски — добави той с усмивка.

Тина (тоест, естествено, Таня) подаде ръка на Арсений Николаевич и се усмихна много открито, спокойно и както се стори на стария дворянин, леко презрително. Те седяха в полукръгъл алков, облицован със сахтиян, около маса, над която висеше старомодна лампа с ресни.

— Трябва да ти кажа няколко думи, преди да се кача в самолета — Бакстър изглеждаше леко тъжен и уморен. — Може би мадмоазел Тина ще поседи с младежите край бара?

— Хелоу — каза Антон. — Хайде с нас, мисис.

Той поведе жените към бара, до който скучаеше самотен красавец барман с посивели слепоочия, подвижна реклама на „Пийни си «Смирнофф» и дъхът ти ще секне“. Той, естествено, се оказа (или се смяташе за) яки, така че съдраната фланелка на Антон пробуди у него непрофесионални симпатии. Включи телевизора зад бара и на един от дванайсетте канала намери повторение на Ти Ви Мига. Антон коментираше картината, палеше се, опитваше се да обясни и на „финландката“ с нейните откъслечни езици смисъла на събитията, обръщаше се за помощ към Лидочка Неселроде, но тя само се усмихваше — наблюдаваше себе си отстрани: нощно летище, почти празен бар, млада жена аристократка очаква да кацне самолетът на годеника й аристократ. В свят на плебейски страсти — две аристократични души се приближават една към друга.

Таня се преструваше, че почти нищо не разбира на руски и много повече, отколкото в действителност, разбира английски.

Както става обикновено в Крим, разговорът лесно преминаваше от руски на английски, мяркаха се и татарски, и италиански, и някакви други, със съвсем неясен произход, думи.

— Сложен проблем, сър — каза барманът. — Вземете мен. Тате е чист кубански казак, а анима ми е наполовина гъркиня, наполовина бритиш. Аз се ожених за татарка, а дъщеря ми сега се омъжи за сърбин с една четвърт италианска кръв. Сложен коктейл се получава на нашия остров, сър.

— Този коктейл се нарича „Яки“ — каза Антон. Барманът се плесна по челото.

— Блестяща идея, сър. Това ще бъде фирменото ми питие. Коктейл „Яки“! Ще го патентовам!

— А на мен за идеята — едно безплатно питие — засмя се Антон.

— Whenever you want sir!85 — разсмя се барманът.

— Вие тук туристка ли сте, миличка? — любезно попита Лидочка Неселроде Таня. — Иа! Чудесно! Аз пък, знаете ли, очаквам годеника си, трябва да се прибере сега след далечно странстване. Нихт ферщейн? Фиансе, компрене ву? Май брайдгрум…86

През това време на масата под лампата с ресните бавно разговаряха помежду си двамата старци.

— Животът ни свършва, Арсений — каза Бакстър. — Защо не се напием като навремето?

— Аз и навремето никога не съм се напивал като тебе — каза Арсений Николаевич. — Никога не съм се докарвал до скотско състояние.

— Разбирам какво искаш да кажеш — печално и виновно смотолеви Бакстър. — Но това не е скотско, Арси. Това са последните ми шансове, извинявай, свикнал съм да плащам на жените за любовта им. Не ми се гневи. Аз отново се влюбих, Арси. Спомням си как ми се смяхте във Франция. Купувам си някаква курва за сто франка и веднага се влюбвам. А сега… сега съвсем съм се разнежил, Арси… Едно размекнато сантиментално старче… Знаеш ли, тази Тина е същинско чудо, повярвай ми, никога не съм имал такава жена. Тя е нещо особено, Арси. Дето се казва, сладка…

— Млъкни! — гнусливо се намръщи Арсений Николаевич. — Изобщо не ми е интересно да слушам признания на един разлигавен дъртофелник.

— Добре — Бакстър сложи върху дългата му длан своята боксьорска, леко деформирана лапа с петънца старческа пигментация.

„Аз пък още нямам такава отвратителна пигментация“, със странно удовлетворение си помисли Арсений Николаевич.

— Арси, знаеш ли колко от нашето поколение са останали живи до днес? — попита Бакстър.

Арсений Николаевич сви рамене.

— Старая се да не мисля за това, Бак. Живея си на моя хълм и мисля за тях като за живи. Особено за Макс…

— Бих искал да живея до тебе на твоя хълм — каза Бакстър. — Близо до Макс…

— Хем пак се напиваш — Арсений Николаевич надникна в чашата му. — Какво пиеш?

— Арси, повярвай, целият бизнес и цялата политика сега са боклук за мен, най-важното в залеза на живота са човешките отношения. Казват ми: Ти си Ной, можеш да подкараш нашия ковчег! Глупости, отговарям. Какъв Ной съм ви аз, аз съм един дърт пръч, когото е време да изхвърлите зад борда. Гръм да ме удари, но пристигнах тук преди ужасно скучните си финансови задачи в Москва само за да те видя, добри ми стар Арси.

Той се облегна назад на сахтиянените възглавници и изведнъж зорко се вгледа в стария си приятел, на когото сякаш не бе обръщал особено внимание, който преди това беше за него нещо като приемащо устройство.

— Ето кой е Ной — каза той тържествено. — Ной си ти, Арсений Лучников! Слушай — той отново се облегна с лакти на масата като шофьор на камион, — ти, естествено, знаеш, че на света съществува едно такова нещо — Тристранна комисия. Често присъствам на нейните заседания и се правя, че всичко разбирам, че много уважавам тези джентълмени, заети със спасяването на човечеството. Тези нови Сим, Хам и Яфет строят ковчег в отсъствието на Ной. С една дума, там, не щеш ли, са научили, че с тебе сме приятели, и започнаха да ме подкокоросват. Искаш ли да знаеш какво мислят в Тристранната комисия за ситуацията на остров Крим? Разбираш ли, на мен изобщо не ми дреме за това, за мен е важно някак си заедно с тебе и с останалите наши връстници да си доживеем живота и да се „присъединим към болшинството“ в добрия стар английски смисъл, но те ми казаха: Нашата Комисия е Ной, ние строим ковчег сред червения потоп… Помолиха ме да поговоря е теб, казват, че си бил кримският Ной — нещо са мръднали на тема ковчег, — но едно мога да ти кажа, не дойдох при тебе заради тях, дойдох просто да се видим…

— Бак, ти наистина изпадаш в старческо слабоумие… — раздразнено го прекъсна Арсений Николаевич.

— Добре, минавам към същината — Бакстър запали една „хаванка“ и заговори бавно, делово и ясно, сигурно така се изказваше и пред прословутата Тристранна комисия или в управата на своята банка. — Ситуацията на Острова и около него става неуправляема. Достатъчно е Съюзът да си мръдне пръста, за да ви присъедини към себе си. Островът се намира в естествената сфера на съветското влияние. Населението е деморализирано от развилнялата се демокрация. Идеята за обща съдба завладява умовете. Мнозинството не си представя и не иска да си представи последствията от аншлуса. Стратегическата острота в съвременните условия е изгубена. Говори се единствено за несъзнателния физиологически акт на поглъщане на малкото от голямото. Това все още не се е случило само защото в Русия много влиятелни сили не искат да ви погълнат, нещо повече, тези сили отразяват масовото непроявено настроение, което, разбира се, никога не може да излезе на повърхността по идеологически причини. На тези сили не им трябва нова автономна република, те не знаят как да постъпят с петте милиона души в повече, които при това не притежават специфичната съветска психика, те разбират, че на икономическото процъфтяване на Крим ще се сложи край още на следващия ден след присъединяването. Сега тромавата им система що-годе се е приспособила към съществуването на една малка фалшива Русия в непосредствено съседство, приспособила се е и идеологически, и стратегически, и особено икономически. Според секретни сведения една трета от валутата, която влиза в Съюза, минава през Крим. С една дума, статуквото май е удобно на всички, да не говорим, че то внася някаква симпатична пикантност в международните отношения. Но ситуацията излиза от контрол. Единствената реалност на Острова са просъветските и панрусистките настроения. Останалото — всичките тези „яки“, „китайци“, „албанци“, „вълчи сотни“, са детски игрички. Съветската система, колкото и да е странно, е трудноуправляема в сравнение със западните структури, често я движат малко изучени стихийни сили, нещо като тектонични размествания. Наближава денят, когато СССР ще погълне Острова.

— Никой у нас не се съмнява в това — потвърди Арсений Николаевич.

— Извинявай, но той ще бъде принуден да погълне Острова. Ще го направи пряко волята си. Тристранната комисия е получила достатъчно прозрачни намеци за това непосредствено от Москва.

Известно време те се гледаха мълчаливо, после Арсений Николаевич, нарушавайки обещанието, което си беше дал, поиска от Бакстър пура.

— По-нататък? — каза той, като търсеше през дима острите сини очички на бандита от Западната пустиня Фред Бакстър.

— По-нататък започва художествена литература — позасмя се той. — Западът май изобщо не е заинтересуван от съществуването на независима руска територия. Стратегически Крим, както вече казах, в наше време е пълна нула. Природните ресурси едвам стигат на самите вас, а „Арабат Ойл Къмпани“ вече се ориентира към Персийския залив. Вашата промишленост е един конкурент в повече на нашите стесняващи се пазари. На пръв поглед — плюй и отмини, но се оказва, че Западът и, разбира се, Тристранната комисия на първо място все пак са заинтересувани от съществуването на независим Крим. В съответствие със съвременните възгледи ние сме заинтересувани от вашето съществуване нравствено нестетически. За Запада, видите ли, е важно насред тоталитарния потоп на повърхността да плава такъв един красив ковчег, като Остров Окей. Как ти харесва тази измишльотина?

— Не е чак толкова глупаво — каза Арсений Николаевич.

— Аха — тържествуващо каза Бакстър. — У тебе, виждам, заговори дворянският романтизъм. Е, ще ти кажа тогава, че според съвременните футуролози вашата дворянска руска старомодна сантименталност, така наречените високи пориви са най-позитивната и прагматична позиция на човечеството.

— И затова аз съм Ной? — позасмя се Арсений Николаевич.

— Sure — кимна Бакстър. — Само ти и никой друг.

— И къде е вашият Арарат? — попита Лучников.

— North Atlantic Treaty Organization87 — каза Бакстър. — Рязко и решително засилване на западната и дори на проамериканската ориентация. Западен военен гарант. Стабилността ще се възстанови и с облекчение ще въздъхнат преди всичко в Москва. Ще започне яростна пропагандистка кампания, ще прегазят двайсетина дисиденти, после всичко ще се успокои. Комисията получи достатъчно ясни намеци от същите московски източници. В края на краищата нали и там има хора, които разбират, че всички ние сме свързани… Ти чел ли си Сахаров? Представи си, и в Кремъл има хора, които го четат.

— Аз не ставам — каза решително Арсений Николаевич. — Прекалено стар съм, Бак, прекалено много тъга съм натрупал, не искам да губя своя хълм, Бак, аз ще си стоя там, на хълма, Бак, вече съм почти на осемдесет години, Бак, млад съм само в сравнение с моя хълм, стари ми Бак. И най-сетне, не искам да враждувам със сина си.

— Разбирам — кимна Бакстър. — Вземи ме на своя хълм, Арси. И на мен всичко ми дойде до гуша, смешно ми е да седя и да заседавам в тая Тристранна комисия, където всички са такива прагматици и оптимисти, просто ми е смешно да ги гледам и слушам. Току вземе някой Хари Киселбургер, че сложи длан на челото си, сякаш решава световен проблем, а аз виждам скелет, череп и кости… Живот, който си отива… Колко ми се иска да вярвам, че основните събития ще започнат отвъд нашия живот. Стари ми Арси, сериозно, продай ми парче от твоя хълм. Бих казал майната му на всичко, за да живея близо до тебе и вечер да играем канаста. Бих взел Тина и бих живял с нея на твоя хълм…

— Да, бе, как пък не е останала с тебе на нашия хълм — засмя се Арсений Николаевич и приятелски сложи ръка на тила на стария Бакстър.

И по-рано им се бе случвало: ако деловият разговор не вървеше, сякаш тутакси забравяха за него, преструваха се, че не са го и започвали, като с това показваха, че поставят личните си отношения над всякаква икономика и политика.

— Защо да не идва поне през част от годината при мен на хълма — наивно разшири сините си бандитски очи старият Бак. — Ако й се доще свеж хуй, сам ще я пусна в Ница или в Маями, където поиска. Защото отчасти ще се отнасям към нея като към дъщеря. Отчасти — подчерта той. — Арси — той зашепна в ухото на стария си приятел, — аз вече й направих такова предложение, нещо подобно. Предложих й да стане моя спътница, приятелка. Сигурен съм, че проституцията за нея е просто игра. Тя е особена жена, на света са малко като нея, повярвай ми, знаеш какъв опит имам…

В този момент меко, като че с кадифе по кадифе прозвуча гонгът и рядко приятен глас обяви, че самолетът Стокхолм-Симферопол се спуска за кацане.

Отляво на бара светна голям екран, на който в тъмните небеса се появи снишаващ се, мигащ с десетина светлини и огряващ пътя си с носов прожектор джъмбо джет на компанията SAS.

Ултрамодерна, все още неизпробвана никъде другаде освен в Симфи система включи телевизионните камери на борда на огромния въздушен кораб във всичките четири огромни салона, където пътниците усмихнати си разменяха шеги или, напротив, се съсредоточаваха и потапяйки се в нещо като анабиоза, се подготвяха за кацането. Андрей Лучников явно го нямаше нито в първа, нито в средна класа, но в препълнената „икономична“, някъде в задната част се мярна познатото, но кой знае защо дяволски небръснато лице.

Внезапно Тина скочи от табуретката и хукна навън от бара.

— Тина! — извика уплашено Бакстър и скочи, протегнал ръце.

Тя дори не се обърна.

Работата е там, че докато двамата стари джентълмени разговаряха на политически теми, Таня-Тина, седнала край бара, започна да схваща невероятния за нея смисъл на случващото се. Антон и Лидочка Неселроде от време на време си разменяха реплики на руски и тя постепенно разбра кой кой е и защо цялата компания е дошла посред нощ в Аеро-Симфи. Източеният младеж, който между другото веднъж-дваж уж случайно я погали по гърба, се оказа син на Андрей. Идиотката с романтичните въздишки се смяташе за годеница на Андрей, а високият белокос старец, приятел на днешния й клиент (когато употреби наум тази дума, цялата плувна в студена пот), е чисто и просто бащата на Андрей, същият онзи прочут Арсений Лучников. На това място Таня направо загуби ума и дума, а когато на екрана се появи джъмбото, когато видя или убеди себе си, че е видяла ухилената физиономия на Андрей, не издържа и хукна накъдето й видят очите — по-надалече!

Повече от половин час се скита по безбройните коридори и търговски аркади, качва се и слиза с ескалаторите на Аеро-Симфи. Навсякъде звучеше тиха музика, ту тук, ту там се появяваха любезни усмихнати лица с въпроса — ще бъде ли нужна тяхната помощ? Устните на Таня трепереха, тя имаше чувството, че ей сега ще се втурне нанякъде, ще се блъсне в някаква стена и ще запълзи по нея като полусмачкана муха. Хулиганското й „приключение“ сега се превръщаше за нея именно в онова, което си беше в действителност — проституция. Тя отпъждаше от себе си тези толкова пресни спомени — как я бе обладал този старец, как отначало я бе съблякъл и бе докосвал всички места по нея, бавно и замислено, а после изведнъж съвсем по младежки много силно я бе стиснал и я бе обладал, бе я чукал дълго и силно, мърморейки някакви американски мръсотии, които тя за щастие не разбираше, а после… тя отпъждаше тези срамни спомени… а после, разбирате ли, бе започнал да й се обяснява в любов… на кого — на една уличница? А после бе поискал още нещо… може би са му имплантирали маймунска жлеза някаква… да се махат, да се махат тези отвратителни спомени… и с лице, изкривено от яд, тя бе влязла в отворения и празен офис на „Краймиа банк“ и бе връчила на уплашения млад чиновник чека, подписан от Бакстър.

Оказа се, че е чек не за три, а за пет хиляди долара. Щедрата стара горила! Чиновникът, преизпълнен с почит към подписа на горилата, й наброи едри шумолящи банкноти на Въоръжените сили на Юга на Русия: такава сума „тичи“ тя никога не бе държала в ръце. Ето го моето бъдеще — ще стана уличница. Само че кой ще ми плати сега толкова пари? Ще упражнявам занаята по гарите, по клозетите. Мръсна твар. Явно нещо у мен е рухнало веднага щом дадох подписа си на Сергеев, а може би и по-рано — когато „мъжленцето“ наби Андрей. Такива неща не минават безследно. С каквито и импулси, с каквито и рефлексии да оправдаваш поведението си — ти си просто наемна доносничка и мръсна курва. Не си достойна дори да стоиш до Андрей, нямаш право и с мъжа си да спиш, още не се знае дали дъртата горила не ти е лепнала нещо там, на яхтата си, където целият екипаж се изопваше с ръце по шевовете, сякаш че си Грейс Кели, а не сиромашко женче от крайморското заведение; нямаш право и с децата си да общуваш; как ще възпитаваш децата си, мръсно чудовище?

Тя спря до поста за безопасност, където двама въоръжени с къси автомати полицаи внимателно наблюдаваха по телевизора потока от пътници, който изтичаше от търбуха на скандинавския лайнер право в осветения коридор на летището. Полицаите учтиво се поотместиха, та тя да вижда по-добре.

— Франсе, мадам? — попита единият.

— Москва — каза тя.

— О! — каза полицаят. — Избягали ли сте, мадам?

— Откъде-накъде? — ядоса се Таня. — В командировка съм.

— Браво, мадам — каза полицаят. — Аз не одобрявам хората, които бягат от великия Съветски съюз.

Вторият полицай мълчаливо побутна фотьойл към Таня.

Тя веднага видя Андрей, който закрачи по коридора с грозна зелена раница на раменете. Беше облечен от глава до пети в съветски дрехи. Мизерни дънки от плат „планета“, явно чужди, му висяха като торба. На главата му се мъдреше така наречената туристическа шапка, безформена трикотажна топка с надпис „Ленинград“ и пластмасова козирка с цвят на желе от боровинки. Възкъсото найлоново яке беше разкопчано и под него се виждаше от гнусна по-гнусна пъстра фланелка. Великолепните му рижави мустаци не се виждаха, защото целият, до очите бе обрасъл с гъста рижава четина, тук-там на побелели петна. Смееше се, весел донемайкъде. Размахваше ръце, поздравявайки невидимите на екрана свои посрещани, своя благороден татко, красивото си синче, романтичната си жилеста кукумявка годеница и вероятно приятеля на семейството, гадния американски чичко-паричко с присадената маймунска жлеза.

— Не е ли вашият човек, мем? — прекъснал безконечното дъвкане на чуинггъма, я попита вторият полицай.

Лучников мина покрай камерата.

Без да отговори на полицая, Таня рязко стана, отблъсна стола и хукна към края на коридора, където светеше на различни езици надписът „Изход“, където се чернееше спасителната или гибелна нощ и където бавно се точеха жълтите кримски таксита марка „Форд-Питър“.

— Защо се прибираш от Стокхолм? — попита сина си Арсений Николаевич. — Очаквахме те от Москва.

— Не можете да си представите, приятели, какви приключения преживях в историческата ни родина — весело разказваше Лучников, прегърнал през раменете баща си и сина си и с известно учудване, но напълно благосклонно попоглеждайки грейналата Лидочка Неселроде. — Първо си откъснах опашката, не можаха да ми хванат следата. Две седмици се шматках из централните губернии без нищо подобно на паспорт в джоба. Всички смятат, че това е невъзможно в нашата държава, но е възможно, приятели! После започна най-фантастичното. Няма да повярвате — прекосих границата нелегално и ги направих буквално на клоуни!

Арсений Николаевич снизходително слушаше потока от жаргонни съветски експресии, който Андрей изригваше. Вече има бели косми, но още не може да се отърве от хлапащината — ето и сега се перчи със своята съветскост, с тази немислима залежала бъчвария.

— Не, не, нашата родина наистина е страна на чудесата — продължи Лучников.

Той започна да разказва как цяла седмица плавал с някакъв „откачен“ джазмен с лодка „русалка“ към езерото Пюхяярви нейде в непроходимите дебри на Карелия, как живели още една седмица там, на това езеро, като се хранели с боровинки и риба, и как най-сетне при езерото долетял един швед, приятелят на джазмена Кел Ларсон, със собственото си самолетче и как тримата с това самолетче, което едва ли не закачало с търбуха си върховете на елите, прелетели безпрепятствено през държавната граница. Бен-Иван, въпросният джазмен, кой знае защо смятал, че именно този ден всички граничари ще са къркани, защото май в близкия селски хоремаг били докарали водка и евтино вино, и вярно, нищо не трепнало на свещената земя, докато летели над нея — на ви една желязна завеса, а от финландците — тия гадове имали договор със съветските за предаване на бегълците, — от „финците“ се откупили като две и две четири с една каса от същата онази гнусна „водяра“ и ето че долетели спокойно до Стокхолм, а Бен-Иван смятал след седмица-две да се върне по същия начин. Той бил езотеричен тип.

— Но защо ти е потрябвало да правиш всичко това? — учуди се страшно много Арсений Николаевич. — Нали в Совдепия си „персона грата“, приятелю? Да не си си променил убежденията?

Андрей Арсениевич с нескрита наслада пресуши чаша истинска „Нова светлина“, огледа всички с весели очи и се изказа донякъде високопарно:

— Върнах се от Русия преизпълнен с надежди. Ще оцелее това племе!

Таня се скиташе из нощна Ялта и не забелязваше красотата й: нито спуснатите за през нощта и отразяващи сега лунната светлина климатични паравани на огромна височина над града, нито нагъсто греещите светлини по склоновете на хълмовете, нито извисяващите се един след друг стъклени гиганти от „втората линия“, нито каменните лъвове, орли, наяди и атланти от „първата историческа линия“ покрай крайбрежната улица „Татарите“. Не забелязваше нищо, отвътре я тресеше паника, вътрешна треска. На два пъти зърна във витрините лицето си, изкривено от неосъзнат страх, и не го позна, тя сякаш и не усещаше самата себе си, не осъзнаваше напълно присъствието си в нощния град, където животът не замираше дори за миг. Машинално влезе в ярко осветен пуст супермаркет, прекоси го надлъж, като докосваше машинално някакви предмети, които неясно защо бяха неразбираеми за нея, на изхода купи една абсолютно нелепа вещ, някаква боливийска шапка, нахлупи я на главата си и когато излезе от супермаркета, се озова на малък площад, заобиколен от старинни къщи, на покрива на едната от тях върху глобус бе разперил криле орел, пред входа на друга лежаха лъвове, атлант и кариатида крепяха портика на трета. Тук се почувства малко по-спокойна, изведнъж усети глад. Това я зарадва — просто съм гладна. Не ми се иска да се давя, нито да се беся, нито да се тровя — просто да хапна нещо.

На площада под големи кипариси, чиито върхове леко се полюшваха от егейския ветрец, беше паркиран голям фургон каравана с номер от ФРГ. Всичките му врати бяха отворени, вътре няколко души играеха карти, а един гол човек, само по бански, седеше на стъпалото на фургона и пушеше. Щом видя Таня, той учтиво я повика и запита какво би казала за малко секс.

— Животно! — кресна му Таня.

— Ентшулдиген — извини се човекът и добродушно добави нещо в смисъл: защо трябва да се ядосвате толкова.

На отсрещната страна на площада светеха стъклените стени на денонощното заведение със забавното, истински ялтенско име „Уилкинсън, синът на Вилицата“88. Виждаше се някаква дебелогъза особа, която нагъваше огромна торта е бита сметана и ягоди. Таня влезе, седна през няколко табуретки от дебеланата и поиска порция шишчета. Двамата усмихнати „юга“, чиито глави, естествено, също бяха пълни само със секс, за няколко минути й приготвиха чиния с чудесно изпечени шишчета, сложиха до нея дървена паница със салата, олио, подправки и бутилка минерална вода.

— На нервна почва ли го правите? — попита на руски дебеланата, която унищожаваше тортата.

— Кое да правя на нервна почва? — Таня я изгледа враждебно: раздърпано създание, кълките издуват шортите, шкембето виси между краката й, по гърдите — пръски сметана, устата й — мокра — дали от размазано червило или пък от разтекли се ягоди.

— Ами тези среднощни — дебеланата се изкиска — хапвания. По-рано не страдах от това, кълна ви се. Бях по-стройна от вас, госпожице. На „Татарите“ всички юнаци подсвирваха подир мен. Имах еротична походка, всички ахваха. Сега изживявам нервен стрес — денем спя, а нощем набивам торти. За една нощ изяждам седем. Как ви се струва, а? — тя се вгледа в Таня — дали кабалистичната цифра й е направила впечатление, и като забеляза, че не, добави почти заканително: — Понякога стигам до дузина! Една дузина торти! Как ви се струва, а! И всичко това заради мъжете! — тя внимателно погледна Таня.

Наглият порочен поглед на руската дебелана пронизваше Таня до кости. Тя вече чувстваше, че сега ще последва лесбийско предложение. „Гадост, мислеше си. Наистина, ето я гадостта на капитализма. Имат от пиле мляко, джобовете им са пълни с пари, всички проституират и жадуват за наслади. Загиващ свят, мислеше си. Трябва да се махам от тук колкото може по-скоро. Утре ще взема самолета за Москва, ще пратя на майната им Лучников и Сергеев с все кантората му, ще си прибера децата от пионерския лагер, ще ремонтирам колата и всички ще отидем при «мъжленцето» в Цахкадзор. Ще тренирам с него. Единствено той ме обича искрено, аз съм неговата съпруга, а той е моят съпруг, той всичко ще ми прости и ще живея в нашия, в моя свят, където всичко е дефицитно, където всички от всичко се страхуват, да, да, той е по-нормалният свят; ще се хвана някъде продавачка или склададжийка в склад за хранителни стоки, ще крада и ще се чувствам нормален човек“.

Междувременно тя бързо и май също много немарливо се хранеше, така че подправката на „Хиляда острова“ вече на два пъти капна на елегантната рокля, която Андрей й бе купил тази пролет от феодосийския „Мюр и Мерилиз“.

В другия край на дългия полукръгъл бар седеше слабо девойче с тъмна фланелка, огромни уплашени очи и глава, с която приличаше на полуоскубана кокошка. В някакъв момент на Таня й се стори, че там е седнала самата тя, че това е нейното отражение, отново се уплаши, но после си спомни, че и облеклото й е друго, и косата й е сресана, и освен това яде шишчета…

От кухнята, която блестеше с плочките и алуминия си, излезе мъж на около четирийсет и пет години, наведе се през бара и вулгарно ухилен заговори нещо на момичето с уплашените очи. То се криеше със салфетката, щъкаше ужасено с огромните си очи и май се канеше да побегне.

В заведението влезе мъж със затъмнени очила, поръча кафе и започна да го пие прав, без да поглежда Таня, но от време на време вдигаше очи към огледалния таван, където се отразяваше всичко. „Ето на, откриха ме вече, помисли си Таня. Разбира се, това е Сергеев. Неговите маниери, неговите очила, само дето брадата му е някак оперетна, като на Радамес, но нима е трудно да си залепиш брада? За тях е фасулска работа. Не, няма да ви се оставя. На никого няма да се оставя. Писна ми, днес ще избягам. Днес ще избягам на място, където няма да ме намерите, където никой няма да ме смята нито за проститутка, нито за шпионка…“

— Ха-ха-ха — каза дебеланата. — Не, не, няма да ме измамите, госпожице, аз виждам, опитен психолог съм и виждам, че и вашето е на нервна почва…

— Оставете ме на мира! — кресна й Татяна. — Просто съм гладна. Цял ден не съм яла. Ако на вас ви хлопа дъската, това не значи…

— Ха така, пипнах ли те! — оказа се, че дебеланата изобщо не слуша възмутената тирада на Таня. Беше се пресегнала с огромната си ръка през бара, ловко бе сграбчила за ризата някакво хлапе „юг“ и сега го притегляше към себе си. — Вчера ме измами, Люба Лукич, но днес няма да ми избягаш. Днес ще трябва да се полюлееш върху дюните на пустинята Сахара… — тя пъхна в устата на хлапето лъжица със сметана и ягоди. — Яж, предател такъв!

Човекът със затъмнените очила, вдигнал до устата си чашката с кафе, бавно изви глава.

Лакътят на Таня трепна. Чинията с остатъците от шишчетата се плъзна по бара и се пръсна на стотици парченца върху теракотения под.

Мъжът със затъмнените очила бързо излезе от заведението и се стопи в мрака.

Момичето с безумните очи притисна до устата си салфетка, сякаш се опитваше да възпре изтръгващ се от нея ужасен вик.

Готвачът с ослепително бялата униформа, явно нейният мъчител, пъргаво, като в каубойски филм, прескочи бара, сграбчи момичето и притисна слабините му до своите. „Лакомницата на нервна почва“ дърпаше с мощната си ръка през бара югославянчето готвач, а с другата тъпчеше в устата му парчета торта.

Таня изведнъж осъзна, че крещи, пищи заедно с онова нещастно момиче с тъмната фланелка, и изобщо не проумяваше накъде трябваше да бяга — изходът към черния площад сякаш криеше още повече безумие и опасности от тази ослепително бляскава нощна лапачница.

Само касиерът, красив възрастен „юг“, който седеше в центъра на залата, беше невъзмутим. Той пушеше холандска пура и от време на време поглеждаше към отдалечения край на залата, където седяха още двама — Таня ги забеляза сега — също с тъмни очила.

— Окей? — питаше от време на време касиерът онези двамата.

Те забелваха зъби и вдигаха палци.

Таня хвърли някаква банкнота на касиера и се втурна към въртящата се стъклена врата. Тук се сблъска с нещастното подгонено момиче. Полата му беше разкъсана и висеше на парцали. Ужасният готвач, гол до кръста, но надолу от него, го преследваше. Момичето изскочи на площада първо и веднага се стопи в мрака. Таня изтича след него.

Мирно струеше фонтанът, двата купидона се забавляваха в бронзовата горичка. Светеха прозорците на германската каравана. Всичко беше абсолютно спокойно. Таня се огледа. Нощното заведение изглеждаше напълно спокойно. Еротоманът спокойно се отдалечаваше, въртейки грапавия си задник. Дебеланата спокойно си дояждаше тортата. Момчето зад бара спокойно подсушаваше халби. Касиерът засмян разговаряше с онези двамата, които сега бяха излезли иззад ъгъла и стояха до касата. Стори й се, че за миг е заспала, че онова е било само мигновен кошмар.

Тя приседна на ръба на фонтана. Водата струеше кротко. Средиземноморският вятър докосваше косата й, огъваше върховете на кипарисите, посребряваше листата на големия платан. Орелът, лъвовете, атлантът и кариатидата, милите символи на спокойното минало. Сега никой не я виждаше и тя се разплака леко, като дете. Наслаждаваше се на сълзите си, защото знаеше, че след тях като малка винаги изпитваше облекчение.

На този площад излизаха три тесни улици и от едната изведнъж почти безшумно, ката бръмчеше едва-едва с мотора си, излезе открит ландроувър. Той спря до караваната и хората от ландроувъра започнаха да молят германците да изпеят хорово някоя нацистка песен.

— Ние не знаем никакви нацистки песни — дърпаха се германците. — Никога не сме знаели.

— Е, не може да не знаете поне „Хорст Весел“ — възразиха хората от ландроувъра. — Изпейте я, както правите винаги — прегърнати и с полюшване.

Разговорът се водеше на развален английски и Таня разбираше почти всичко.

— Няма да пеем тази гадост! — изплю се един от германците.

— Хандред бакс89 — предложиха от ландроувъра. — Съгласни? И тъй, прегърнете се и пейте. Думите нямат значение. Важното е да се полюшвате в такт. Ето ви една стотачка за това удоволствие.

Ландроувърът бързо даде на заден и изчезна. Германците се прегърнаха и запяха някаква идиотщина. На трите тъмни улици се появиха бавно приближаващи слонове. Злокобен женски писък проряза струящата средиземноморска нощ. Таня видя, че от бронзовата горичка, където току-що си играеха само двата бронзови купидона и където нямаше нищо друго, се надига изкривеното от ужас лице на онова момиче с огромните безумни очи. Тогава Таня чу и собствения си див писък. Тя затисна устата си с ръце и се залута, не знаеше накъде да бяга. Слоновете приближаваха, на гърба на всеки седеше все същият сексуален маниак. Германците пееха и се полюшваха, това очевидно все повече им харесваше, дори си припомняха думите.

— Stop! — изведнъж прогърмя над целия площад радиоглас. — That’s enough for tonight. All people are off till Wednesday! Thank you for shooting!90

Снимките бяха приключили, всички излязоха на площада. В тъмните стари къщи пламнаха светлини, назад-напред засноваха ландроувъри с апаратура, настъпи суетня. Извадиха момичето с безумните очи от фонтана и го увиха в разкошен халат от алпака. По този същия халат та замина, седнала зад волана на бяло ферари. Едва тогава Таня разпозна в нея една прочута актриса.

При Таня дойдоха няколко кинаджии и през смях й заговориха нещо. Тя почти нищо не разбираше. На ръба на фонтана приседна човекът с външност на Радамес. Той й се усмихваше много приятелски.

— Казват, госпожо, че появяването ви на снимачната площадка е внесло особена пикантност в сценария. Били сте нещо като отражение на кризата у тяхната героиня. Благодарят ви и дори ви предлагат нещо. Промяна в сценария. Доста пари.

— Кажете им да вървят по дяволите — каза крайно измъчената Таня.

Когато всички се разотидоха, „Радамес“ остана и тихо заговори:

— Проклетите кинобандити! Харесали са си нашия остров и снимат тук безкрайните си бездарни мръсотии… Мадам Лунина, казвам се Вадим Востоков. Полковник Востоков. Представител съм на местното разузнаване ОСВАГ, искам да си поговорим…

— Колко си приличат похватите ви — каза Таня. — Дори дрехите ви си приличат.

— Имате предвид нашите колеги от Москва ли? — усмихна се Востоков. — Права сте. Разузнаването в наше време е голям международен бизнес и принадлежността към него, естествено, слага някакъв общ отпечатък върху хората.

— Разузнаване, ха — злъчно се усмихна Таня. — По-добре кажете следене, съгледвачество.

— Госпожо — не без тъга отбеляза Востоков. — Съгледвачеството не е най-гнусната работа, с която трябва да се занимава нашата служба.

— Ами брадата ви истинска ли е? — попита Таня.

— Можете да я дръпнете — усмихна се Востоков.

Тя я дръпна с удоволствие. На Востоков дори окото му не мигна. Няколко бели косъмчета останаха в юмрука и. Тя гнусливо ги отръска от дланта си и стана. Востоков деликатно я хвана под ръка.

Тръгнаха си от стария площад и като слязоха на стотина метра надолу, се озоваха на крайбрежната улица „Татарите“. Слязоха още надолу, чак до плажа. Тук имаше полуоткрито заведение, ниши с плетени фотьойли. Виждаше се пристанището, където покрай няколкото пристана стояха големи екскурзионни катери и океански яхти. Една от тях беше „Елис“, яхтата на Фред Бакстър, на която само преди няколко часа Таня според московския израз толкова „бодро се бе изявила“. Востоков поръча кафе и джин — фис.

— Красива е тази „Елис“ — каза той замислено. — Мистър Бакстър безспорно има прекрасен вкус.

— Хайде, хайде, казвайте. Само имайте предвид, че от нищо не ме е страх — Таня гаврътна коктейла до дъно и изведнъж се успокои.

— Разбирам причините за безстрашието ви, госпожо — усмихна се Востоков.

Наистина, колко си приличаха похватите на кримските и московските „колеги“: и едва забележимите, но малко в повече от едва забележимите усмивчици, и смайващата искреност, сменяна тутакси от неуловими, но все пак уловими нотки на закана, и внезапно появяващата се умора, един вид непукизъм — какво да се прави, съдба, такъв ми е бизнесът, но в човешки план можете напълно да разчитате на симпатията ми.

— Госпожо, изобщо не искам да ви слисвам със своята всезнайковщина, както се прави в лошите съветски криминалета — продължи Востоков, — пък и я нямам, тази всезнайковщина. Всезнайковщината на разузнаването винаги е преувеличена от самото разузнаване.

— Ето че се появи известна разлика — позасмя се Таня. — Нашите чекисти никога не биха си признали непълното всезнайство.

— Обаче — продължи Востоков — причините за вашата самоувереност са ми известни. Те са две. Първо, Андрей Лучников, една много могъща фигура на нашия остров. Втората, разбира се, е полковник Сергеев — Востоков не се сдържа — направи пауза, бързо погледна Таня, но тя само се позасмя, — между другото много компетентен специалист. Като стана дума за него, поздравете го от мен, ако го срещнете в близко време — той замълча, сякаш за да даде възможност на Таня да асимилира „смайващата информация“.

— Браво — каза Таня. — Защо така скромничите, маестро Востоков? Такава зашеметяваща информация, а пък скромничите.

— Не, не е точно така, Татяна Никитична — усмихна се Востоков. — Ни най-малко не скромнича. Информацията в наше време е второстепенна, не кой знае колко трудна работа. Много по-важно и много по-трудно е да проникнеш в психиката на проучвания обект. Аз например изпитвам голямо затруднение да разбера причината за истерията ви в „Уилкинсън, сина на Вилицата“. След като съм ви проучвал доста години, не мога да приема, че е било спонтанна дистония, някаква вегетативна буря…

Да, господин Востоков изпреварва с няколко точки другаря Сергеев.

— …В такъв случай, Татяна Никитична, дали ей тази дреболия не е станала причина за истерията ви?

Востоков извади от джоба на сакото си изключително елегантно портмоне и разхвърля върху масата няколко великолепни снимки. Таня и Бакстър в мекия сумрак на каютата, усмихват се един на друг с чаши шампанско в ръцете. Разсъбличането на Таня и Бакстър. Голата Таня в ръцете на стареца. Изкривените лица с капки пот по челото. Подписването на чека. Бащинската усмивка на Бакстър.

Отново всичко се помъти в главата й и викът се натрупа в гърлото зад някаква опъната до крайност мембрана. Тъмното море се плискаше на петдесетина метра от тях. Да се втурне към него, да изчезне, да се превърне във водна твар без мисли и чувства…

— …вече ви казах, че съгледвачеството не е най-мръсната работа, с която се налага да се занимаваме — започна да стига до нея гласът на Востоков. — Уви, това, което правя сега, е просто шантаж, не може да се нарече другояче. Мога само да ви уверя, впрочем това едва ли е важно за вас, че аз върша своята мръсна работа от идейни съображения. Аз съм руски аристократ, Татяна Никитична, и ние, Востокови, познаваме предците си още от…

— Аристократ — дрезгаво, сякаш в нея се бе вселил демон, изръмжа Таня. — Поне да си беше обръснал въшливата брада, гадино. Ами че аз с аристократ като тебе… — изведнъж й дойде на ум един московски „хамалски“ израз, — с такъв като тебе не бих срала дори.

Тя бръсна от масата плътните, май полароидни снимки и те излетяха като малко ято гълъби към черноморския мрак, преди да паднат върху камъчетата на плажа или да рухнат в джендемите, в казармите на нечистата сила, където им е мястото, преди да изчезнат, да се стопят в черната сладка нощ на капиталистическата джунгла, където и самият въздух е абсолютна порнография. Тя силно притисна слепоочията си, за да не вижда нищо, и залепи с длани ушите си, за да не чува нищо, в главата й се мярна дребната странна мисълчица, че в мига, когато освободи ушите си и отвори очите си, светът ще се промени и ще се издигне слънце, над топлото и мирно море ще изгрее утрото на социализма, онова лято в пионерския лагер на кавказкото крайбрежие, последното лято на детството й, един час преди треньорът по гимнастика — същият такъв гърдест, подобен на Востоков тип, само че без древноегипетската му брада — да й отнеме девствеността.

Когато отвори очи и освободи ушите си, полковник Востоков наистина не беше пред нея. Вместо него насреща й седеше кокалест селяндур с мокра уста и безсмислена усмивка, разкриваща не само дългите му зъби, но и бледите нездрави венци, и с разделени на две врани крила мазни коси.

— Ти, кучко чекистка — отчетливо произнесе той, — я ставай! Сега ще покажем и на тебе, и на гаджето ти, кремълския гъзолизец, че е още рано онези да празнуват. Стани!

Три фигури с тъмни якета и качулки на главите се появиха в нишата и закриха морето с внушителните си плещи.

Тя стана, трескаво обмисляйки какво да направи, за да не се даде жива на тези типове. Сега не можеше да се измъкне. Трябваше да се подчини, да приспи бдителността им, а после да се хвърли от парапета на камъните или под някоя кола, или да изтръгне пистолета, ножа от някого… и… да се наръга в корема…

— Излизай! — изкомандва главният с кучешката усмивка и също нахлузи качулката на главата си.

Заобиколена от четиримата маскирани субекти, Таня излезе от заведението. С крайчеца на окото си видя, че съдържателят и две сервитьорки уплашено надничат иззад осветения бар. С крайчеца на ума си помисли — ами ако и това са някакви поредни филмови снимки, сред които случайно се е натресла, и сега ще се чуе оглушителното:

— Stop! Thank you for shooting!

Уви, не бяха снимки. На крайбрежната улица беше спрял огромен черен русо-балт със затъмнени и очевидно непробиваеми стъкла. Хвърлиха Таня на задната седалка, също там скочиха и тримата бандити, а шефът се намести отпред до шофьора и свали качулката от главата си. Колата меко измина крайбрежната улица и по извиващата асфалтова лента мощно и безшумно започна да набира височина — бе поела или към акведуктите на автострадата, или към някакви неизвестни улички по хълмовете на Ялта.

Бандитите залепиха устата на Таня с плътна гумена лента. После един от тях й разкопча роклята и започна да мачка и смуче гърдите й. Друг й запретна полата, разряза с нож пликчетата и напъха цялата си лапа във вагината й. Всичко това се правеше в пълна тишина, без никакъв звук, само возещият се отпред шеф тихо изхлипваше от наслада. Таня разбра, че този път не е възможно да се измъкне, че с нея се случва нещо вече абсолютно ужасно и за съжаление това не е краят, а само началото.

Лимузината мощно се движеше по тясна уличка сред спящи къщи, когато изведнъж отпред от една пресечка със страхотна скорост изскочи военна кола на петна и се закова пред русо-балта. Както винаги при автокатастрофи, отначало никой не можеше да схване какво се е случило. Вътрешностите на русо-балта бяха облицовани с много мека тапицерия, така че нито Таня, нито насилниците й пострадаха особено, само подскочиха до тавана и изпадаха в различни посоки върху меките възглавници. Отпред стенеше, едва ли не ридаеше шефът, който се бе ударил силно в челното стъкло. Шофьорът, в чиито гърди се бе забил воланът, рухна в безсъзнание. От военната кола веднага изскочиха три момчета с комбинезони на десантници. През задното стъкло се виждаше как стремително се приближава още една, абсолютно същата като тази кола, от която в движение, държейки автомати над главите си, изскочиха още трима. Избухна немного силен взрив, вратата на русо-балта падна и десантниците мълниеносно издърпаха навън всички. Не мина и минута и всичките четирима бандити вече бяха с белезници. Без много церемонии ги натикваха в колата, която бе дошла отзад. Там хвърлиха и безчувственото тяло на шофьора.

При Таня дойде един от спасителите й и допря длан до слепоочието си. Тя забеляза на баретата му овал в цветовете на дъгата и си спомни, че това е бил знакът на военната авиация в предреволюционна Русия.

— Молим за извинение, лейди — каза войникът, — позакъсняхме. Чантичката ви, лейди. Моля насам. Нашата кола е нормална. Можете от нищо да не се притеснявате, лейди. Ще ви закараме в хотела.

Лице със слънчев тен, белозъба усмивка, мощ и спокойствие. От какъв свят се пръкнаха тези шест яки и добре сложени момчета?

Тя загърна роклята си, беше разкъсана на гърдите.

— Кои са тези мерзавци? — с треперещи устни едва успя да промълви Таня.

— Извинете, лейди, не знаем — каза десантникът.

— Ами вие кои сте? — попита Таня.

— Еър форсиз91, лейди. Поделение от Качинския полк за специални операции — усмихна се момчето. — Вдигнаха ни по тревога. Лична заповед на полковник Чернок. Успокойте се, лейди, сега всичко е наред.

Всичко не беше съвсем наред. В безопасната и комфортна хотелска стая във „Василиевски остров“ Таня рухна на пода и запълзя към банята. Дълго време се мъчи да заобиколи меката надуваща се табуретка, която се търкаляше насред стаята, но не успяваше, защото главата й попадаше под телефонната масичка, а кракът безизходно се заклещваше под кревата. В това положение тя се гърчи няколко минути и тихо скимтя, докато изведнъж в яростта си се хвърли в атака срещу червената табуретка и се оказа, че дори коте би могло да я отхвърли настрани. Най-сетне се добра до банята и пусна докрай всички кранове. Сред рева на водата се съблече и застана пред огледалото. Изтормозено безумно момиче, като онова, от „Сина на Вилицата“ я гледаше отсреща. Тя е на около 18 години, мислеше Таня за себе си, проститутка и шпионка, върнала се е след мръсна нощ цялата в синини от гадни дяволски лапи, с какво са я наградили тази нощ — със сифилис, трипер, срамни въшки? На кого друг се е продала, на коя мръснишка служба? Пуснала е всичката вода и се мъчи да се измие. Преобладава горещата, парата се сгъстява, огледалото се омъглява. Не тя е застанала там, не мръсната курва, която всички влачат нанякъде и разкъсват на парчета. Аз съм застанала там и се омъглявам, 38-годишната майка на две обичани деца, съпруга на обичан и могъщ съпруг, бивша световна рекордьорка, любовница на блестящ руски джентълмен, истинска руска жена, способна на саможертва, „в горящата къща ще влезе, жребеца препускащ ще спре…“. В огледалото очертанията й се виждаха едва-едва, а после изчезнаха напълно. Ваната преля. Тя стоеше почти до коляно в горещата вода и нямаше сили да помръдне. Водата изтичаше в стаята и се разливаше върху меката пружинираща настилка. Тя с изненада видя как близо до кревата плуват джапанките й. Излезе от банята, отиде до нощното шкафче, безразборно започна да вади от него хапчета — приспивателни, разхлабващи, спазмолитици, да разкъсва опаковките и да изсипва всичко в празна чаша. Чашата се напълни на две трети. Сега ще излапам всичко наведнъж, помисли си тя и се изкиска, и ще го прокарам с кока-кола от хладилника. Трябва да побързам, докато хладилникът не е потънал. Когато дойдат хората, ще видят, че едно тяло плува досами тавана. Голям майтап ще падне. В Москва има да се смеят… Майтап от най-големите. Влиза камериерката, а Танка Лунина плува под тавана. Пукнала мадама плува около полилея, кодош в стила на… В чий стил? В какъв стил?

В лявата ръка държеше чашата с хапчетата, в дясната — отворената и леко вдигаща пара бутилка кока-кола. Водата й стигаше до коленете. Някой блъскаше по вратата, непрекъснато звънеше телефонът. Ах, тяхната мамка, кискаше се тя, не оставят човека да си довърши шегичката от серията черен хумор.

— Мадам, мадам, госпожо! — викаха зад вратата камериерки.

Вратата се тресеше. Тя вдигна слушалката.

— Мадам Лунина, във фоайето ви очаква един джентълмен — с изключително мек глас каза портиерът.

Още един джентълмен. Колко много джентълмени наоколо. Нищо, сега вече никой няма да я спре. Всички хапчета наведнъж в устата и непременно веднага да ги прокарам с кока-кола. Последната наслада — студена кока-кола.

Избиха вратата и веднага с писък отскочиха настрани. Таня, хихикайки, зашляпа по коридора. В края му имаше балконче, от което можеше да се види цялото фоайе. За последен път да видя джентълмен. Любопитството не е порок, но е голяма свинщина. Последната свинщина в живота — да погледна мъжката свиня, която чака долу женската свиня.

Долу в един фотьойл, преметнал крак връз крак и внимателно изучавайки последния брой на „Куриер“, седеше безукорно избръснатият и вчесан Андрей Арсениевич Лучников, облечен във великолепен платнен костюм от „Ив Сен Лоран“. Беше толкова потънал в четенето на вестника, че не забелязваше нито паниката сред хотелската прислуга, нито струите вода, които се лееха от балкона във фоайето, нито ручея, който вече се стичаше надолу по стълбището, нито голата Таня, която го гледаше отгоре.

— Андрей! — изкрещя тя.

На пода паднаха и станаха на сол бутилка кока-кола и чаша. По мокрия килим се разпиляха десетки разнокалибрени хапчета.

Той мигновено разбра всичко и излетя горе, обгърна раменете на мятащата се Таня и я притисна до себе си.

Зад стойката на рецепцията прекрасно школуваните професионалисти — портиерът и помощникът му — се правеха, че не се е случило нищо особено. Само тихо си говореха.

— Обърнете внимание, Мухтар ага, какви невероятни дами започнаха да пристигат при нас от Москва.

— Да, да, там определено стават много сериозни промени, Флинч, щом започват да се появяват такива невероятни дами.

— Мухтар ага, какво мислите за Идеята за обща съдба?

— Сигурен съм, Флинч, че ще принесем голяма полза за великия Съветски съюз. Макар че не съм руснак, аз се гордея с огромните успехи на СССР. Това е многонационална страна и между другото там на Волга живеят наши братя татари. Ами ние, Флинч? Любопитен съм какво мислите за присъединяването вие, англокримчаните?

— Мисля, че ще можем да окажем добра помощ на съветските другари при организирането на хотелското дело.

— Браво, Флинч, радвам се, че работя с прогресивен човек като вас.

— Господа! — извика им отгоре Лучников. — Помогнете ми, ако обичате, да натоварим багажа на моята дама в колата ми!

След четвърт час те вече се движеха с огромна скорост с опашатия турбо питър по главния фриуей към столицата. Андрей всяка минута целуваше Таня по бузата.

— Вместо всичките онези хапчета вземи само това — той й подаде на длан розово хапченце транквилизатор. — Всичко е вече наред, Танюша. Аз съм виновен за всичко. Заплеснах се по моите приключения из Русия и те изоставих. Искаш ли да знаеш какво ти се е случило тази нощ?

— Не! — викна Таня. — Нищо не искам да знам! Нищо не се е случило!

Хапчето изведнъж я изпълни с радост и спокойствие. Пространството светна. Долу под стоманената гърбица на фриуея прелиташе благодатна и мирна страна, по хоризонта преплуваха зелените хълмове, яркосините чела и зъби на древните планини — страна на наивна и очарователна романтика, осъществената мечта на бялата гвардия, измислените градове и планини на Грин.

— С мен не се е случвало нищо, любими — мърмореше тя. — От деня, когато ти излезе от нашия дом, с мен не се е случвало нищо. Имаше празен и безсмислен хаос. Едва днес ми се случи нещо. Ти пристигна да ме вземеш — ето това се случи, нищо друго.

Лучников се усмихна и още веднъж я целуна по бузата.

— Работата е там, че те е проследила „Вълчата глутница“, това е законспирираното (е, в нашите условия всяка конспирация е измамна) крайно дясно крило на СВРП — Съюз за възраждане на родината и престола. Е, честно казано, на тях изобщо не им дреме за родината и престола. Това са просто истински фашисти, бандюги, спекулиращи с романтиката на „бялото движение“, оттук и вълчите опашки, като на конниците на генерал Шкуро. Малобройни са, влиянието им върху масите е почти нулево, но имат оръжие и пари, а най-важното — нагло хулиганско безумие. Не без значение е и обстоятелството, че сега им е водач лицето Игнатиев-Игнатиев, мой бивш съученик и враг през целия ми живот, който има някакъв комплекс спрямо мен, най-вероятно от хомосексуален характер. Именно той е организирал нападението срещу теб. Следили са те през всичките тези дни и накрая са осъществили киднапинга92. Смятали са да те изнасилят и осквернят само за да ми отмъстят и да ме заплашат за пореден път. За щастие за това е научил друг наш съученик — Вадим Востоков, осваговец, който незабавно се е свързал с още един наш съученик — Саша Чернок, военен летец, и именно той е вдигнал по тревога цялата своя спецкоманда. Сега тези бандити са във военния арест на Качинския полк и ще бъдат предадени на съда.

— И това е всичко? — попита Таня.

— Това е всичко — нова целувка по бузата. — Двойният Игнатиев е изрод. Всички мои съученици от Трета симферополска гимназия „Цар Освободител“ са ми приятели и съмишленици. Ние сме деветнайсет души и тук, на Острова, сме хора с положение. Ти си в пълна безопасност, моето момиче. Колко се радвам, че най-сетне сме заедно. Сега вече никога няма да се разделим.

Вече следваха извивките на пътя над Симферопол, готови да се гмурнат в един от тунелите на Подземния възел. Под тях се простираше невероятен град.

— Виждаш ли, в центъра стърчи един молив? — попита я Лучников. — Това е небостъргачът на „Куриер“, а горе, в „подострената“ част, е моето собствено жилище. Доста е интересно. Ще останем там три дни, после ще отидем да си починем при баща ми на Сюрю Кая, а там току-виж и Антошка благоволил да се запознае с новата си мащеха.

— Не! — извика Таня. — Никъде няма да ходим. Никъде няма да живеем заедно. Изпрати ме в Москва, Андрей. Умолявам те.

— Е де, е де — той й подаде още едно розово хапче. — Вземи още едно. Та ти си ми храбро момиче, Татяна, я се стегни. Чудо голямо, бандюгите я нападнали. Че то и в Съюза се случва, и то често, ще ти кажа под секрет. Според една свръхсекретна статистика ние сме световни шампиони по немотивирана престъпност. Всичко ще се оправи, бейби.

След няколко минути вече се качваха със скоростния асансьор към върха на подострения молив.

Напомнящият барака едностаен, но огромен апартамент на Лучников беше замислен като чудо на плейбойския интериор: множество неочаквани стълбища, подиуми, някакви килери, люлеещи се кревати, огнища; ваната, естествено, беше окачена под покрива. Таня си хареса една бърлога между издатините на две стени, зад завеси от тигрови кожи. Пред нея беше стъкленият скат на покрива, зад който се виждаше само небето с прелитащите наблизо облаци.

— Искам там. Само не ме докосвай, Андрей. Моля ти се, не ме докосвай. Затрупай ме с някакви одеяла, дай ми мляко и пусни телевизора. Най-добре някоя спортна програма. Не ме докосвай, моля ти се, аз сама ще те повикам, когато мога.

Той направи всичко, което бе поискала: нагласи й бърлогата по най-уютния начин, загърна я като дете с мексикански и шотландски одеяла, донесе й кана с топло мляко и препечени кифлички. Огромният телевизор излъчваше безкрайно спортно предаване на единайсети спортен канал.

— Чудо на спортното дълголетие — говореше обаятелен коментатор с посребрена коса. — Бивш шампион по десетобой, медалист от 60-а година възнамерява да участва в олимпиадата като тласкач на гюле.

— Ето на — каза Лучников. — Окей ли е всичко?

— Окей е — прошепна тя. — Върви, върви, съучениците и съмишлениците те чакат.