Остров Крим

ГЛАВА ДЕСЕТАЗемляци

Една сутрин в пентхауза на „Куриер“ звънна телефонът и Таня, май за пръв път през цялото това време, вдигна слушалката. Обикновено в отсъствието на Андрей тя изключваше цялата система за връзка с външния свят, с което донякъде дразнеше любимия си: не можел, видите ли, да научи как тя я getting along93 там.

Тази точно сутрин тя забрави да изключи системата, освен това машинално вдигна слушалката, сякаш си беше в Москва, и взе, че се натресе тъкмо на ужасяващо обаждане:

— Татяна Никитична? — изрече плашещо познат мъжки глас. — Привет, привет!

— Господин Востоков ли е? — смотолеви извънредно недружелюбно Таня.

— Охо, и с Востоков ли сте се запознали вече? Браво — каза гласът. — Добра работа.

— Кой се обажда? — попита грубо Таня, макар вече да бе разбрала кой се обаждаше.

— Ами Сергей е, Танюша — изключително приятелски заговори полковник Сергеев, който, колкото и да е странно, се казваше точно така — Сергей Сергеев. — Съвсем се изгуби, маце.

— Без мацета — изръмжа Таня.

— Ох, какво да те правя — изкиска се Сергеев. — Все същото таралежче си.

— Без таралежчета — кресна Таня.

— Добре де, добре, обаждам се просто така, просто да чуя как си. Между другото неотдавна в Цахкадзор видях Глеб. Ау, голяма работа е станал! Стабилно тласка гюлето, оттатък точката.

— Каква е пък тая точка? — не се сдържа Таня.

— Ами оттатък 21. Ами ти как я караш? Весело ли е?

— Мисля, че не съм се задължавала да ви давам отчет за личния си живот.

— Б-р-р — произнесе Сергеев. — Чак тръпки ме побиват от тона ви. Сякаш се обаждам не в Крим, а в Шпицберген.

— Ама вие какво, от Москва ли се обаждате? — това предположение леко повдигна настроението на Таня.

— От нея, от Белокаменната — кой знае защо въздъхна Сергеев. — Автоматика, Танюша. Скъпо удоволствие, но какво ли не правим, за да напомним на един добър човек за себе си.

— То вас човек може ли да ви забрави.

— Именно, прекрасно, благодаря ти, че не ме забравяш — Сергеев говореше, сякаш увещаваше капризно дете. — Всъщност това беше, приключвам. Да кажа ли много здраве на Глеб?

— Кажете му — неочаквано за себе си скромно и мило помоли Таня.

Сергеев затвори. През първата минута, колкото и да е странно, тя мисли само за своето „мъжленце“. Само споменаването на името му бе предизвикало сладостен спазъм, обзел слабините й и преминал като вълна нагоре по гърба. Тя взе цигара и седна насред стъкления вигвам, който й бе станал омразен.

Востоков познава Сергеев и говори за него с уважение. Сергеев познава Востоков и също има добро мнение за него. Сергеев обаче говори най-спокойно за Востоков по телефона от Москва, а не може да не знае, че ОСВАГ подслушва телефоните на Лучников. Като говори така, той издава Таня, не оставя у „осваговците“ никакво съмнение за организацията, която я държи на въдицата си. Значи… впрочем, какво „значи“ може да има тук… може би… ето това е по-добре… може би този, дето се обади, изобщо не беше Сергеев, а „осваговците“ ловко са го имитирали? Или американците? Или може би Сергеев не се страхува от Востоков? Може би говореше открито, защото цялата информация за Лучников попада при Востоков, който е техен човек? А може би Сергеев има някакъв интерес да я издаде на разузнаването на противника? А може пък… Впрочем не е възможно човек да предвиди всички варианти, така че няма смисъл да се мъчи. Трябва още довечера да каже всичко на Андрей. Та нали той ще разбере, че само заради него тя се „продаде на дявола“, само заради любимия човек се съгласи на тази глупашка и опасна игра, само за да бъде до него, за да сподели с него опасността, за да го предпази. Но защо все още не му е разказала нищо? Защо ден след ден тази откровеност й се вижда все по-немислима? Тогава тя си мислеше — нищо, няма да стане по-лесно, ще му кажа всичко наведнъж и ще се освободя от тежестта. Нима той няма да разбере, че това е било само хитрост от нейна страна, просто трик? В тази постъпка нямаше никаква задна мисъл, никаква, ни най-малка, колкото и да се ровиш в себе си, нищо няма да намериш.

Защо обаче той самият не ме пита за нищо? Тя внезапно почувства остра и сякаш желана неприязън към Лучников. Никога за нищо не я е питал, вкопчи се тя изведнъж в тази нова за нея мисъл, смесена с жал към него. Никога не я е питал за миналото й, за родителите й например или за спорта, за децата, дори за Саша, който спокойно може да бъде негов собствен син. Само я чука и се майтапи, нито една сериозна дума, и така — винаги, той — никога… Като употребяваше наум тези окончателни думи, Таня разбираше, че ако говори за миналото, те са несправедливи — по-рано я бе питал за различни неща, сега не я пита за нищо.

И изобщо как се държи той, този самоуверен „господар на живота“, как се държат приятелите му? Колко просто и с лекота си вършат тези свои работи, неща, от които на нормалните хора свят би им се завил? Супермени и най-супер сред тях е Андрей. Той изобщо се чувства непогрешим, никога в нищо не се съмнява, сякаш няма страх от нищо, сякаш дори за миг не се замисля, че около него плетат мрежи всичките така наречени разузнавания, че те може би слушат всяка негова дума и снимат всяко негово движение, че може да са вкарали в леглото му и любимата жена, че може би дори ей онова вертолетче, синьото, дето се слива с небето, дето всеки ден провлачва покрай кулата на „Куриер“ рекламата на някакъв тъп сапун „Алфузов — all fusion“94, снима с някаква безумна оптика всички предмета във вигвама, всичките тия идиотски листчета на деска, тоест на бюрото, дори може би и кондомчето, което той тази сутрин небрежно хвърли след употребата на теракотения под край ваната, а пък ваната нали виси над главите им; в цялата тая „хавра“ няма нито една стена, само някакви нагъващи се и разгъващи се екрани, никой не може да се оправи с всичките тия бутони, как пък можа да му хрумне да се настани в такава чудесия, само и само да смае света, ах вие, надути типове, ах вие, фукльовци!

Така, след като даде воля на натрупалото се в нея напрежение и изпита от това дори известно удовлетворение, Таня си допуши цигарата, показа кукиш на невинното сапунено вертолетче и тръгна да пазарува.

Ето тези занимания в Симфи все още й доставяха страшно удоволствие и временно я сдобряваха с живота. Свръхизобилието на гастрономическите аркади „Елисеев-Фошон“; лекичкото умиротворяващо движение със сладката телена количка покрай щандовете, отрупани с пъстроцветни опаковки с всевъзможни ястия, през невероятните със свежестта и пикантността си „морски дарове“ и накрая — покрай хавайските ядки „Макадамия“ а най-вероятно едва започвайки с тях; едно движение под съпровода на тиха и изключително приятна музика; Татяна беше готова да идва тук до безкрай. Всяка московска домакиня несъмнено би рухнала в безсъзнание сред тези аркади, за домакините от периферията да те е страх и да помислиш.

Татяна беше „излизаща“ вече от много години и за нея тези припадничави състояния в капиталистическите „манджарници“ бяха отдавна отминал етап. По-рано, в доандреевския живот, тези супермаркети я възхищаваха, но я дразнеха с недостъпността си. Опитай се например да купиш коктейл от скариди, след като той струва колкото тениска „Лакост“. Сега тези разходки бяха абсолютен кеф за нея! Просто не мислиш за пари, дори всъщност изобщо нямаш пари. Подаваш на продавачката, която ти се усмихва още отдалеч, пластмасова картичка на „Симфи-кард“ с някаква перфорация, тя пъха тази картичка в някакъв компютър и готово! Оставяш покупките и пресичаш улицата до бар „Аничков мост“ да вълнуваш събиращите се там за аперитив кримски (или както казват тук, „руски“) офицери. До него се намираше Главният щаб на форсиз и офицерите, рядко галантни и ловки джентълмени, сякаш изобщо недокоснати от процъфтяващия на острова хомосексуализъм, обичаха да се събират тук. Намираш покупките си вече вкъщи — доставени са от коллабоя, тоест от разсилния.

Касиерката върна на Таня картичката, още веднъж широко се усмихна — от това женче винаги лъхаше на „Шанел 5“ — и каза на своя немислим яки, който Таня вече започваше да разбира:

— Ханъм, самван вече чака ю на „Аничков мост“.

— Какво? Кой ме чака? — слиса се Таня. — Никой не може да ме чака там.

Касиерката й се усмихна този път някак особено, някак свойски, ама много, прекалено свойски.

— Френда — каза тя. — Бис — трабла, ханъм. Френдага, кадерле, яки, мем…

Докато пресичаше улицата под заслепяващото слънце, под падащите листа на платаните, Таня, естествено, свърза сутрешното телефонно обаждане с този очакващ я в бара неизвестен френд; най-вероятно Востоков, а може и да е някой от „нашите“, от „Филмоекспорт“ или дори от ИПИ… Изобщо обаче не предполагаше, че на ъгъла под снимката на един от конете на Клод ще види самия полковник Сергеев.

Той изглеждаше като най-обикновен бизнесмен от средна ръка: фланелен костюм, риза на ситно райе, едноцветна вратовръзка, скъпи очила. Спокойно, явно чувствайки се на мястото си, четеше „Хералд“ и то колонката на борсовите индекси, а до него на масата имаше „Куриер“ и „Фигаро“, димеше тънка холандска пурета, чашата с кампари с лед и лимон завършваше образа на наслаждаващ се на тишината и спокойствието (на Таня й се стори, че Сергеев именно се наслаждава) господин. Още не беше станало време за аперитив, офицерите още ги нямаше в бара и само в отдалечения от Сергеев ъгъл нежно си гукаха живописен огромен негър и пухкав младичък блондин. Двамата май бяха художници, единият американец, другият германец, и си прекарваха на Острова нещо като меден месец.

— Извинявай, Таня, че те преметнах — просто и сърдечно каза Сергеев. — Просто си помислих, че първо преди тази среща трябва да ти напомня за себе си, някак да те подготвя психически…

— Както винаги, психически сбъркахте — каза хладно Таня.

Собственикът на бара, без да пита, веднага донесе на Таня чашка мартини и бразилско кафе. Усмихна се приятелски и изчезна.

— Не ви ли е страх да седите тук? — попита Таня. — В съседство се намира Главният щаб.

Сергеев се усмихна, демонстрирайки, че е възхитен от наивитета й.

— Просто обичам това заведение и винаги сядам тук, когато пристигна от моето Торонто.

— От вашето Торонто ли? — позасмя се Таня, но точно в момента забеляза дипломатическото куфарче с още неоткъснатото етикетче „TWA, рейс еди-кой си, Торонто-Симфи“.

Сергеев проследи погледа й и се усмихна, вече съвсем доволен.

— Не можеш да си представиш колко се тревожехме за теб в сектора — той леко сниши глас, макар че тази предпазливост беше май излишна за господин, който говори на чист руски; и обича да сяда в „Аничков мост“, когато долети от своето Торонто.

— Трогателно. Сърдечни хора сте там, във вашия сектор — каза Таня.

— Колективът между другото никак не е лош — кимна Сергеев, — след като Иг-Игнатиев те нападна, някои момчета дори предлагаха решителни мерки спрямо този гад… Добре, че същата нощ те водеше Востоков. Браво, момчето има прекрасна интуиция. Успя да предупреди Чернок и той изпрати своята спецгрупа — Сергеев явно се фукаше с осведомеността си.

— Ами той къде изчезна? — попита Таня. — И защо се е обадил на Чернок, а не на своите „осваговци“?

— Защо ти не го попита за това? — в гласа на Сергеев затрепкаха някакви тайни струнки. — Ами че той идва у вас. Нали и той е от съучениците.

— Той е с една година по-малък — промърмори Таня.

— Така ли? — Сергеев дори притвори за миг очи.

Таня разбра, че в този момент му предаде някаква важна информация.

— Зарадвах ли ви? — попита тя. — Получихте информация май.

— Благодаря, Таня — простодушно каза той. — И те моля да зарежеш този ехиден тон. Извинявай, но той не е съвсем уместен, особено тук, в чужбина.

— Ах, значи ние с вас тук сме нещо като земляци — тонът й стана дори още по-ехиден.

— Да, с теб сме земляци тук — изведнъж много строго каза Сергеев. — Истински земляци. Да, искам да получа от теб малко информация. В интерес на общото дело.

— Че какво общо дело имаме ние с вас?

— Безопасността на Андрей — ето това е общото ни дело — каза Сергеев. — Повярвай ми, Таня, моля те, повярвай ми. Разбира се, аз си имам и друга работа, би било глупаво да крия това от теб, защото ти не си глупава — ох, никак не си глупава ти! Но по отношение на Андрей делото ни, Таня, е общо, кълна ти се.

— И какво значи ви интересува?

— Интересува те какво ме интересува? — в гласа на Сергеев се появи метален звук. — Или ми повярва?

— Разбирайте ме, както искате — небрежно подхвърли тя и с жест помоли собственика на „Аничков мост“ да й донесе още една чашка.

Собственикът веднага се появи с чашка на малък поднос. Той приближаваше, но Сергеев сякаш не го забелязваше. Говореше спокойно, без никакво опасение.

— Интересува ме за какво си говорят сега съучениците. Събират се все по-често. Какво е настроението им? Какво планират?

— Автомобилно състезание — каза Татяна. — Готвят се за „Антика ралито“. Граф Новосилцев и Андрей смятат да участват, откачалниците недни.

— Нямах предвид тази глупост — строго каза Сергеев.

— Но те говорят само за тази глупост — каза Таня. — През всичките тези дни дърдорят единствено за своите питъри, ферарита, мазератита, а Новосилцев подготвя, представете си, жигула. Само това се чува наоколо — цилиндри, клапани, спирачки, гориво…

— Я не ми се прави на наивница — Сергеев за пръв път й заговори със заканителен тон. — Спомни си по-добре, а преди това се замисли по-хубавичко за себе си.

— Ами защо не попитате Востоков? — Таня дори се озъби, но като зърна лицето си в огледалото, се овладя. — Защото той идва у нас. Те го имат за приятел.

Тя вече разбираше, че Сергеев я разпитва сега за всички тези неща, за настроения и планове именно защото не разчиташе на информацията от Востоков. Сигурно бе долетял именно когато бе разбрал, че Востоков не знае всичко за съучениците, че невинаги гостува у тях, че не е толкова близък приятел. Проумяла тези дълбоки съображения, тя дори се възгордя.

Сергеев изведнъж избухна в почти подигравателен смях, във всеки случай в смеха му прозвуча явно превъзходство.

— Востоков?! — превиваше се той от смях. — Направо ще ме умориш, Татяна! Да питам Востоков? Ха-ха-ха! Ами че Востоков е от конкурентна фирма!

Той престана да се смее също тъй внезапно, със същия великолепен професионализъм.

— Друг е въпросът, че ние знаем всичко за него. А за тебе, Таня, ние знаем най-много от всички, имай го предвид.

— Какво, да нямате предвид снимчиците на Востоков? — Таня дори засъска от злоба.

Нищо не трепна по лицето на Сергеев, но Таня изведнъж схвана, че той може би е стъписан, че може нищо да не знае за „снимчиците“, за яхтата „Елис“.

— Да, снимчиците — каза той с безцветен тон.

— Е, тогава за всеки случай знайте, че ей тонинко не ме е страх от тях — тя показа върху дългия си нокът мизерното количество страх, който изпитва. — Нима смятате, Сергеев, че ние е Андрей имаме каквито и да било тайни един от друг?

Сега вече той явно остана смаян и вбесен и засъска като змей горянин:

— Да не би да искате да кажете, мадам, че и нашите отношения с вас не са тайна за господин Лучников?

— Именно това искам да кажа — смело изтърси Татяна.

— Е, това вече — Сергеев се принуди да издуха цял облак холандски пушек, за да скрие поне за миг объркването си. — Това… вече… Прескачаш в другия лагер? Препродаваш се? Абе ти имаш ли представа, с какво се захващаш?…

В този момент бар „Аничков мост“ изведнъж се изпълни с шум, смях, весели гласове: влязоха цяла тълпа офицери от Главния щаб, петима летци и трима моряци. Всички те насядаха около кръглия бар. Всички познаваха Таня. Обръщаха се и я поздравяваха с вдигнати чашки.

— Татяна Никитична, искате ли да чуете нов виц от Москва?

Тя си взе чашката и отиде на бара. В огледалото изглеждаше много красиво — бляскава лейди, заобиколена от бляскави офицери. Пак в огледалото видя как Сергеев си плати за удоволствията, грижливо прибра „била“95 в куфарчето си (за отчет) и излезе от заведението. Военните тайни на Крим очевидно не го интересуваха.