Остров Крим

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТАСтарият римски път

Обикновено даваха старта на „Антика рали“ в Симферопол край изворите на Югоизточния фриуей, но до началото на древния път Алушта-Сугдея на спортистите се предоставяше право на избор: можеха да се устремят към междинния финиш по стоманения осемлентов път, прелитащ като стрела покрай най-високия кримски връх Чатър Даг, или, ако искаха, да напуснат фриуея на всяка от десетте отбивки и да си опитат късмета по усуканите пръстени долу. Главната цел на всеки участник беше да изскочи преди другите на стария път, защото там, по неговите серпантини, всяко изпреварване се превръщаше едва ли не в игра със смъртта. Разбира се, на пръв поглед 70 километра прав фриуей са благодат за всеки шофьор, давай газ и това е, но там, на фриуея, между състезателите започваше такава жестока позиционна битка, такова „засичане“, такова маневриране, че мнозина отпадаха от състезанието, понеже се забиваха в мантинелите или един в друг, така че най-хитрите предпочитаха да въртят по завоите на асфалтовия лабиринт покрай Машут Султан, Ангара, Тамак, за да изскочат пред носа на ревящата разноцветна тълпа вече в Алушта и да се устремят направо към Демерджи по самата Антика, повлекли подире си опашка от чакълен прах, който сам по себе си не е никак приятен на съперниците.

Лучников и Новосилцев разработиха хитър план. Графът ще изскочи още при първия рамп96 и ще изчезне от полезрението, а Андрей ще се постарае със своя турбо да намали скоростта на основния поток коли на фриуея, доколкото е възможно, ще засича водачите, ще сменя лентите, неочаквано ще намалява скоростта. Ако графът излезе пръв на „Антика“, нито Бил Хънт, нито Конт Портаго ще успеят да го изцреварят, да не говорим за местните гении.

И този път за участие бяха пристигнали най-добрите състезатели в света, най-малко десет суперзвезди, трийсетина просто звезди, а останалите — обикновени звездички, но пламтящи от най-ярка дързост и честолюбие. До старта бяха допуснати всичко 99 коли. „Сто минус единица“ — това бяха рекламните цифри за фланелки, якета, цигари, напитки… На огромния паркинг пред „Югоизток“ разноцветните коли от всевъзможни марки проверяваха спирачките и воланите си, постепенно заемаха местата си на стартовата линия, откъдето цялата ревяща маса щеше да се втурне към фриуея. Зад стартовата линия вреше и кипеше многохилядна тълпа. Трибуните около статуята на Лейтенанта бяха препълнени с елегантна публика. Вертолети на различни телевизии висяха над площада. „Антика ралито“ отдавна вече се бе превърнало в нещо като национален празник на Крим. То обединяваше всички и същевременно изостряше съперничеството между етническите групи: татарите, естествено, искаха да спечели татарин, англокримчаните залагаха за своите, вревакуантите, тоест руснаците, разчитаха на своите герои и така нататък… През последните години на „Антика рали“ побеждаваха международни „тигри“, като присъстващите сега Били Хънт и Конт Портаго.

Колата на Били Хънт, белозъб красавец с меден слънчев тен, също се казваше хънтър, тоест „ловец“. Трудно беше да се определи коя марка е била взета за основа на това чудовище. По корпуса й се мъдреха знаците на различни фирми: „Алфа-Ромео трансмисия“, „Спирачки «Порше»“, „Мустанг карбуратор“… и за всеки подобен знак фирмите отрупваха Хънт с огромни премии, но на него изобщо не му дремеше за парите. Били беше истински фанатик на автомобилния спорт, или както казват в Москва, обсебен. За всяко отделно състезание той лично конструираше своите „ловци“, като поръчваше на фирмите различни части по собствени чертежи. Животът извън автомобилните състезания минаваше за Хънт като някаква поредица от мъгливи миражи. В него се влюбваха световни красавици, като например милионерката супермодел Марго Фицджералд, и той снизходително приемаше любовта им, но едва отразили медените дни, списанията се виждаха принудени да описват разриви: хубавиците не изтърпяваха главозамайващия живот на Хънт, а той, без да се замисля, би ги сменил всичките срещу една свещ за автомобилен двигател. Между другото Бил неслучайно наричаше своите кобилки „ловци“. На всички състезания той си избираше жертва, лидер, започваше да го преследва, залепен за опашката му, вбесяваше го с безкрайното си плътно следене, а накрая, малко преди финиша „поваляше звяра“.

Конт Портаго, мършав и надменен младеж (впрочем вече беше навършил 36), беше състезател със съвсем друг стил. Той сякаш не забелязваше никого от сребърносивото си „испано-сюиза-фламенко“, сякаш се бореше само с времето, вълнуваше го единствено скоростта и само едва-едва кривеше тънките си кастилски устни, когато някой „се плетеше в краката му“. На последните няколко състезания именно той се бе оказал плячката на „ловеца“ Хънт, но въпреки това сякаш не го забелязваше и никога не коментираше пораженията си. Личният живот на Конт оставаше загадка за пресата.

Лучников седеше зад волана на своя питър, който вече бе на стартовата линия, и спокойно наблюдаваше как репортерите се усукват около хънтъра и фламенкото. Средствата за масова информация бяха наобиколили и него. Сензация беше дори фактът, че 46-годишният издател на влиятелен вестник изобщо участва в състезанието. Другата, май още по-голяма сензация бяха надписите по колата му: „СОС! Съюз за обща съдба! Присъединете се към Съюза! СОС!“ Няколко души се надпреварваха да му задават въпроси, навираха в устата му микрофончета, но Лучников ги отместваше с длан и спокойно пушеше цигара. Естествено, загадъчно се усмихваше. Това беше нещо необходимо — една загадъчна усмивка.

И тогава той видя главната сензация на деня — автомобила на граф Новосилцев под номер 87 с екзотичното име „Жигули-Камчатка“. Очевидно от волжкия автозавод в тази кола бе останала само тенекиената кутия, емблемата с ладията и първата част от името, за сметка на това могъщо преобладаваше „Камчатка“, личната камчатка на графа. Автомобилът представляваше кабриолет с една-единствена седалка — за шофьора. За сметка на останалото пространство очевидно бе увеличена мощността на двигателя, там явно бяха разположени някакви нови възли, покрити със стоманен кожух и топлоизолация. Система фарове собствена конструкция, предназначена да прорязва чакъления прах на античния път, красеше предницата. Жигулският корпус бе поставен на шаси, конструирано също лично от граф Новосилцев. Свръхшироки гуми със стърчащи шипове, масивни, ярко боядисани брони, обградили целия корпус на колата и предназначени за разблъскване на конкурентите. Стърчащ изпод задната броня ауспух, напомнящ реактивна дюза. Невиждана до днес система от големи и малки огледала, позволяваща на графа да вижда и надалеч, и буквално пред колелата си. Лучников виждаше това чудовище за пръв път сега, преди старта: Новосилцев на никого не бе показвал колата си, дори на съучениците. Лучников се усмихна. В училище наричаха Володечка Камчатка чак до седми гимназиален клас заради пристрастието му към задните чинове, той вечно се намърдваше някъде там: или преписваше домашно, или дъвчеше хартия, за да се прицели с топчето отвратителна мокра маса в отличника Тимоша Мешков, или майстореше нещо, някаква поредна беля, или пък обратното — нещо твърде мило и забавно, с една дума, живееше най-отзад свой отделен, частен живот и дори май онанираше. После изведнъж този прякор някак мигом се забрави. След една ваканция, прекарана у леля му в Сан Франциско, пъпчивият пакостлив граф се върна в Симфи същински супермен — млад мъж, спортист. Именно тогава се започна — бокс, карате, скокове от кула и автомобилни състезания, състезания, състезания. Тогава графът получи нов прякор — Ново-Сила, примитивно съставен от фамилното му име, но стабилен, дори и сега понякога употребяван от съучениците му.

Обстоятелството, че Володечка изведнъж си бе спомнил детството и онази Камчатка, се видя на Лучников трогателно и уместно. Той му помаха с ръкавици, но Новосилцев не го забеляза. Репортери и папараци се тълпяха около колата му и той явно позираше с украшението на главата си, останало от предишното състезание — нещо напомнящо древен галски шлем с крилца. Лозунги на СОС красяха и неговите странични бордове, но беше трудно да се каже кое интересуваше повече репортерите — тези лозунги, самият граф или новата му кола.

Новосилцев бавно се придвижваше към стартовото си място, като понякога спираше и говореше нещо, загадъчно усмихнат. Наблизо на открита платформа на Ти Ви Миг имаше телевизор и Лучников видя в едър план загадъчното му усмихнато лице, редуващо се с изображението на жигули-камчатката отгоре, от вертолет. Изведнъж графът помоли репортерите да се отдръпнат от колата и демонстрира един от своите трикове — смяната на посоката. Това наистина беше смайващо — тромавата наглед конструкция се завъртя буквално около оста си. Лучников намери с поглед Били Хънт. Той внимателно наблюдаваше колата на Новосилцев. Конт Портаго, естествено, не гледаше никого, пилеше си ноктите и нещо си подсвиркваше.

— Хей, челло! — не щеш ли, чу Лучников весел възглас, отправен към него.

Той видя стърчащата над тълпата глава на сина си Антошка. Антошка си проправяше път към него и размахваше шапка с надпис „ЯКИ!“ Лучников хем се зарадва, хем се засрами. Изобщо не мисля за никого от близките си: нито за сина си, нито за баща си, нито за майката на Антон, която води безсмислен живот в Рим, нито между другото за новата си съпруга, която сега е на трибуните и не помръдва бинокъла си встрани от колата ми. Наистина, съвсем съм „обсебен“ вече, занимавам се само с политиканство, откачил съм по тази проклета Русия, в това отношение Сабаша е прав — станал съм истински „мобил-дробил“.

— Хей, челло! — викаше синът му като на неочаквано срещнат приятел.

Обръщението „челло“ беше влязло в толкова широка употреба, че понякога го използваха дори вревакуантите, макар че повечето от тях решително отхвърляше жаргона „яки“. Беше образувано от обикновената руска дума „человек“. От север обаче, от англокримските селища, припълзяваше феллоу97, а от многобройните през петдесетте години на Острова американски бази като грах се сипеше енергично — грубоватото „мен“. Беше се образувал очарователният хибрид „челлоу-мен“ (на младини Андрей и компанията му се възхищаваха на тази думичка), а после — и „челло“, човекът се бе превърнал в своеобразно виолончело.

Лучников отвори дясната врата и Антон се намърда в колата.

— Атац — каза Антон и продължи да бърбори на яки, явно се фукаше със знанията си.

Лучников не разбираше и половината от този безброй думи, но от другата половина долови, че той, атацът, е страхотен, че „Антика рали“ е яки, че е „холитуй“ (холидей плюс сабантуй, тоест празник) за всички, но да не разчита на виктъри, тоест на победа, ще победи най-силният, фаворитът на яки, двайсет и три годишният Маста Фа със своя двестасилен игъл.

— С игъл или с игла? — попита Лучников и разроши тила на Антон. — Да не си забравил вече руския? Говори на руски.

Не без скрито облекчение Антон заговори на езика на прадедите си.

— Забавно е, че сме станали нещо като политически противници, тате.

— Ами, никакви противници не сме.

— Ти какво, дори не ни смяташ за сила май? Според тебе яки национализмът няма перспективи, така ли?

— Прекалено е рано — не без известна тъга каза Андрей. — След три поколения това би могло да стане нещо сериозно, ако Островът още съществува.

— Че къде ще се дене? — каза Антон. — Няма да потъне, я.

— Ще го придърпа материкът — каза Андрей.

— А пък ние, младежите, смятаме вашата идея за безумна — без никаква злост, замислено каза Антон. — Как може да обявявате Острова за руски? Това е империализъм. Знаеш, че тук руската кръв е по-малко от половината.

— В Съюза между другото също е по-малко от половината — промълви тихо Андрей.

Гръмовен глас по радиото съобщи, че до старта остават десет минути, и покани всички участници да заемат местата си.

Лучников включи двигателя и се зае да наблюдава приборите. С крайчеца на окото си забеляза, че синът му го гледа с уважение.

— Дядо ти днес дава ли прием?

— Разбира се! — възкликна Антон и мина на английски. — It’s going to be what the Americans call a swell party!98 Всички участници в ралито и маса елегантни гости. Между другото твоята мадам ще дойде ли? Защото аз малко се познавам с нея. Казва се Тина, нали?

— Таня.

— Тина или Таня? — повтори въпроса си Антон.

— Таня! Откъде ти хрумна това Тина?

— Яки, атац! До довечера! Не бързай по трасето. И без това Маста Фа е непобедим.

— Яки, челло! — каза Лучников.

Останаха минута и половина до старта. Той включи своето СВ радио и каза на Таня:

— Здравей.

— Как си? — попита тя.

— Нормално — каза той. — Намери Брук и с неговия вертолет отлетете за Сугдея.

— Но нали го бяхме планирали другояче — запротестира тя.

— Намери Брук и отлитай за финиша — каза той студено. — Край. Край на връзката.

Освен това няколко секунди преди старта той си помисли, че любимата му е станала някак странно опърничава, ето и днес дори не искаше да дойде на празника, насмалко да се скарат.

— Старт!

Ракетите излетяха и всички коли потеглиха.

Правилата на това съревнование не ограничаваха нито обема на цилиндрите, нито габаритите на колите. Ако щеш, се състезавай с огромен русо-балт, това чудо на съвременния комфорт, ако щеш — с двуместен, напомнящ повече чепик, отколкото автомобил, миджиет. При желание дори всички тези ужасни „сини акули“ и „жълти дракони“ развиващи по дъното на соленото езеро почти звукова скорост, може да излязат на старта на „Антика рали“, само че какво щяха да правят по виражите на стария път?

Лучников не бе подготвял колата си специално за състезанието, не бе я тъпкал с разни хитрини, както правеха повечето състезатели. Неговият турбо питър и без това беше едва ли не уникален, най-новото творение и гордост на автоконцерна „Питър Авто“ в Джанкой. Миналата пролет бе произведена малка партида, най-много петдесетина бройки, и разпратена по цял свят преди началото на рекламната кампания. Всички важни възли на апарата бяха пломбирани от престижната фирма, дори маслото се предлагаше да се смени чак след първите сто хиляди версти пробег. Разбира се, навремето Лучников нямаше да се стърпи да не бръкне в търбуха на своето турбо, но сега понякога с горчивина си мислеше, че по принцип не му пука за това състезание — ако не беше нужно на СОС, нямаше и да го забележи: беше се променил, мислеше за предишния себе си почти като за друг човек, очарованието, зародило се миналата пролет в Коктебел, не беше се връщало отново, колко много бе загубил и какво бе получил в замяна — сила, власт, решимост? Нищо не струваше това в сравнение с един миг от някогашното очарование.

„Яки, каза си той, набирайки скорост към небесносиньото, гарнирано със златно сияние, в което само след пет минути от състезанието започна да се очертава силуетът на Чатър Даг. — Яки, трябва да изведа напред Володка, това е моята цел, сега нямам други мисли, нищо нямам“.

Пред него на двайсетина метра разстояние се движеха само три коли. Били Хънт с петнистия си „ловец“ гледаше да се намести зад опашката на гордо летящото торпедо на Конт Портаго. Между тях обаче се носеше яркооранжев автомобил със зелено оперение. Това беше, както се досети Лучников, въпросният игъл на фаворита на якитата — „непобедимия“ Маста Фа. Тази птичка явно беше изненада за Хънт. Той май беше нервен.

Лучников трескаво мислеше: Вече няма да успея да спра Конт Портаго. Той безспорно ще изскочи пръв на серпантината. Но Били с постоянната му ловджийска тактика сега е уязвим за мен и Маста Фа ще ми помогне. Ако Портаго остане сам, на серпантината Ново-Сила ще го изпревари, няма никакво съмнение.

Маста Фа летеше с пределна скорост и не оставяше Хънт да го изпревари, за да се престрои и да се залепи за опашката на Портаго. Били започна леко да изостава с явното намерение да пусне напред игъла и да изскочи зад желания стегнат задник на своя съперник. Лучников натисна газта и се намести точно зад опашката на Маста Фа. Видя вляво озъбената уста на Хънт. Сега, за да изскочи зад Портаго, южноафриканецът трябваше да намали прекалено силно и тогава рискуваше да се оплете в безумна битка, в престроявания и засичания в основната група състезатели. Имаше един изход — да изстиска всичко от колата и да изпревари Маста Фа поне с десет метра. Хънтърът кривна наляво, право към края на фриуея, разстоянието между него и игъла се увеличи, но това позволи на игъла да излезе още малко напред. Били май вече не издържа, помисли си Лучников, а аз имам още резерв от обороти. Той се втурна в пътеката между хънтъра и игъла.

Няколко мига и трите коли се движиха една до друга. Лучников не сдържа любопитството си, изви очи наляво и видя наведената над волана глава на Хънт — той явно беше вбесен. Изви очи надясно — вдъхновено, с пламтящи очи лице на младо татарче. Мустафа, каза си Лучников, така се нарича. Че какъв яки е той, истински кримски татарин, може би с капка гръцка кръв. Всички те сега си преиначават имената, формират нация, наивни момчета — моят е Тон Луч, този е Муста Фа… Чувстваше, че изпреварва и двамата, и все още има резерв. В последния момент Били реши леко да го сплаши и едва-едва се премести наляво. Бронята му одраска борда на питъра. Замириса на изгоряла гума, питърът изръмжа и хънтърът изостана. Сега Лучников вече изместваше игъла. В огледалото видя, че Хънт намалява скоростта, очевидно решил все пак да се втурне изотзад по диагонала на фриуея към жертвата си, продължаващия да лети с безумна скорост Конт Портаго. Хънт няма да успее! Отзад към него налитат ферарита, мазди, мустанги, спитфайъри и питъри от основната група. Още секунда — и основната група поглъща хънтъра. Половината работа е свършена — за графа е спечелена най-малко една минута.

Като изпревари доста лесно Маста Фа, Лучников успя да погледне надолу от авиационната височина на фриуея. На един остър завой зърна ярко петно — жигули-камчатката. Над нея висеше вертолет на Ти Ви Миг, явно режисьорът на репортажа се бе сетил каква е работата.

Лучников нагло натисна спирачки и видя в огледалото как очите на неопитния яки се разшириха от ужас. Разстоянието между тях не намаля. Явно и Маста Фа бе натиснал спирачките. Още няколко секунди. Налетя святкащата вълна на основната група.

Маста Фа завъртя волана и тръгна да се отдалечава надясно. В основната група явно бе започнало нещо като паника, някой очевидно набиваше спирачки, друг се опитваше да се измъкне, но други го притискаха и с риск да излязат от състезанието го принуждаваха да намали. Като изчака още няколко секунди, та в групата нещата да се поуталожат, Лучников се засили надясно, подлагайки си борда уж в старанието си да настигне Конт Портаго, а в действителност с единствената цел да забави цялото рали. Още няколко секунди! Като премина в дясната страна на фриуея и видя сега вече на трийсетина метра пред себе си продължаващото победоносния си полет фламенко, Лучников отново погледна надолу и видя как граф Новосилцев мощно и смело се отдалечава към зелените дебри на дефилето, където започваше серпантината към Ангарския проход. Неколцината други хитреци, които бяха предпочели долния път, останаха далеч назад. Така минаха още няколко минути. Всеки път, когато някоя кола се изтръгнеше от основната група, пред нея започваше да се мярка яркочервеният турбо на Лучников и успелият да се измъкне състезател се принуждаваше да сменя лентата или да намалява скоростта. Създаваше се впечатление, сякаш Лучников охранява победоносния полет на Конт Портаго. Фриуеят прелетя над пропаст и при поредната смяна на позиция Лучников видя летящия редом с него огромен вертолет на Ти Ви Миг. Вратите му бяха отворени. Няколко момчета във вертолета се зъбеха и му показваха палци. Яки!

Изведнъж в колата се чу прещракване и след него спокойният глас на Таня:

— Летим над теб. Какво правиш, Андрей? Ей сега ще катастрофираш.

— Не се включвай повече, ако обичаш — каза Лучников.

Той видя как от левия фланг на основната група постепенно започва да се отделя петнистият „ловец“ и сега вече поема не към Портаго, а към него. Разбра, че Били е разгадал играта му, сега вече той, Лучников, се е превърнал в плячка за него и няма начин да се отърве. Изви волана и се позасмя, като видя в огледалото колко точно реагира гениалният състезател Хънт на всяко негово движение. Объркването на Били вече бе изчезнало, играта бе свършила и сега Лучников трябваше само да дава газ — за щастие вече се точеха последните километри на фриуея. В далечината сребрееше като огромна дъга рампът към Алушта, откъдето след един главозамайващ вираж колите трябваше да излязат на Стария римски път.

Рампът беше три пъти по-тесен от фриуея и тук Лучников успя да не пусне напред хънтъра. Фламенкото първо изскочи на чакъла и веднага вдигна подире си огромен шлейф от червеникав прах. След него изневиделица, като дяволче от табакера, изникна и се втурна нагоре по серпантината граф Новосилцев. Планът на съучениците бе успял. Колата на Лучников сега прикриваше жигули-камчатката от хънтъра. Още миг, и собствените му колела заскърцаха по чакъла. Отзад Хънт включи мощните си, заслепяващи дори през праха, лумващи в огледалата на Лучников фарове. Отпред се мержелееше силуетът на камчатката, виждаше се плещестата фигура на графа, галският му шлем. За миг той вдигна дясната си ръка, поздравявайки Андрей.

Започнаха безумните виражи по водещата нагоре серпантина. Ту от едната, ту от другата страна зейваха пропасти. Отляво в благодатните зелени долини и по склоновете бяха разпръснати вили и хотелите на Димерджи, отдясно се бе простряло морето, редуваха се скалисти заливи и мънички крайморски селища, ярки петънца на спортни яхти, един круизен лайнер, пътуващ към Ялта. Тук-там на виражите над пропастите старият път беше ограден с допотопни, изкривени насам-натам колци. Най-често липсваше каквато и да било ограда. Прелитаха покрай опасни места — сринали се, изронени канавки, пукнатини, свлачища. През последните години пътят бе изпаднал в съвсем плачевно състояние, тоест именно в състоянието, което правеше от това рали това рали. Поради липса на време, а и от известно лекомислие Лучников не бе направил предварително нито едно пресмятане, впрочем той със сигурност знаеше, че през последния месец Володечка е ошетал този път най-малко петнайсет пъти, познава всяка пукнатинка тук, а значи — СОС, напред! Сега графът се бе залепил за опашката на фламенкото, но не бързаше да го изпреварва. Конт Портаго просто изстискваше от своя апарат всичко възможно. Лучников пък мяташе колата си ту надясно, ту наляво, като се стараеше колкото може по-дълго да не изтърве пред себе си Хънт. Състезанието продължаваше.

Отгоре всичко изглеждаше доста безобидно. Керванът от коли се бе разтеглил на няколко километра облаци прах и пронизващи ги, искрящи във всички цветове, лумващи под слънцето със стъклата и огледалата си машини. Понякога състезателите сменяха местата си, сякаш съгласувано си отстъпваха взаимно. Впрочем фламенкото и камчатката се бяха откъснали много напред. Най-малко половин километър делеше лидерите от червения питър турбо, който „шеташе“ по шосето, от едната канавка до другата, като не оставяше петнистия хънтър да го изпревари. Отгоре това също изглеждаше доста безобидно, макар че от време на време, когато на екрана на телевизора във вертолета се появяваше среден план на летящите почти като залепени коли на Лучников и Хънт, а после в едър — озъбените и сякаш сплескани от напрежението лица на състезателите, едва забележими през стъклата, покрити с червеникав прах, Таня изпитваше страшно притеснение. Тя виждаше как седналите наоколо — Брук, Мешков, Фофанов, Сабашников, Востоков, Беклемишев, Нулин, Каретников, Деникин, след всяка маневра на колата на Лучников избърсваха потта от челата си и се споглеждаха. Всички бяха крайно развълнувани. Бързият като картечна стрелба говор на телевизионните коментатори допълнително опъваше нервите.

„…Сложна и изнурителна борба се води сега между Андрей Лучников и Били Хънт. Кой би допуснал, че издателят на «Куриер», когото още преди много години зачеркнахме от списъка на нашите състезатели, ще окаже такава съпротива на прославения автоловец от бялото племе на Африка? Колите вече слизат към Туак, скоростта нараства. Вираж. Хънт кривва наляво, опитвайки се по ронещия се ръб на пътя, мачкайки надвисналите дрянови храсти, да мине пред турбото. Лучников също кривва наляво, а ето че сега той, сякаш предвидил поредната маневра на Били, изхвърля колата си надясно. Пред тях има къс прав участък от пътя. Лучников е на корпус и половина пред Хънт. Междувременно водачите в състезанието продължават стремителното си движение, граф Новосилцев е като залепен зад Конт Портаго. Двете коли излизат от рекордния график на «Антика ралито». Обърнете внимание, госпожи и господа, на автострадите за Кючук Узеню, Туак и Капсихора движението фактически е спряло. Публиката е слязла от колите си и гледа като омагьосана кервана на състезанието, който прелита долу по пътя на римските легионери. Внимание! Вираж по 14-градусовия наклон! Фламенкото и жигули-камчатката го изминават в предишния ред. Внимание, внимание, внимание! С бясна скорост, сякаш иска да излети над морето, към виража приближава питър турбото. Но какво прави Хънт? Господи, той го засича! «Ловецът» буквално прескача камъните оттатък канавката на пътя, над главозамайващата пропаст, и изниква на височината пред Лучников! Не, неслучайно целият свят говори за невероятния усет на белия ловец Хънт! Той чувства пътя с всеки милиметър на колелата си, с всеки милиметър на собствената си кожа! И тъй, пред всички продължава да е Конт Портаго, по петите го следва граф Новосилцев, мощно ги настига «ловецът». Лучников още се опитва да спаси положението, но май силите му са свършили. Между другото какво ли е накарало двамата ни ветерани да участват в ралито? Не ви ли се струва, господа, че тук се крият политически подбуди? Вие, разбира се, сте забелязали на някои коли призивни лозунги на СОС. Извинете, отвлякох се. Водачите в състезанието изминаха половината от античната змия, сега вече пред очите им са розовите скални издатини на Капсихора…“

Лучников нямаше време да отдава дължимото на „невероятния“ усет на мистър Хънт. Честно казано, беше стъписан, когато видя как петнистото чудовище се изсули от камъните и му затвори изхода от виража. Той загуби обороти и сега хънтърът стремително се отдалечаваше нагоре подир камчатката, а отзад вече приближаваха двама италианци, едно ферари и едно мазерати, по чиито пети беше някакъв германец с порше. Пътят заобикаляше дълбоко дере, те с Хънт се изкачваха и виждаха от другата страна на пропастта летящите надолу Портаго и Новосилцев. Графът още веднъж вдигна ръка, показвайки на Андрей, че е видял всичко и е оценил ситуацията. Володя вече трябва да разчита само на себе си. Сега трябва да изпревари фламенкото — това е задачата му. Колкото може по-скоро да изпревари Конт Портаго и да накара испанеца и южноафриканеца да се борят помежду си.

Лучников смени скоростта, с три натискания на педала форсира турбината. Ръмжейки, турбо питърът набираше обороти. Пътят сега летеше право към пропастта, отпред се мержелееха трите жалки бели стълбчета на ограждението, а зад тях беше яркосинята бездна на морето. Остър завой. Скърцане на спирачки, миризма на горящи гуми. Завоят е минат и пред очите се разкрива нова пропаст. Разстоянието между „ловеца“ и камчатката намаляваше. Лучников ясно виждаше всичко: тук явно наскоро бе валял проливен дъжд и прахът се бе слегнал. Той виждаше дори пукнатините в глинесто — каменливия край на пътя по вътрешната дъга на завоя и успя да помисли, че тук, на това място, графът вероятно получава първата възможност да изпревари фламенкото, защото канавката е достатъчно широка и ако не се срути веднага под колелата на камчатката, графът ще излезе пръв и ще спечели състезанието, защото по-нататък няма да има други възможности за изпреварване. Аз бих рискувал, успя да си помисли той и видя, че Ново-Сила също рискува, засилен се хвърля към канавката и — земята начаса се срутва под него.

По дългото нанагорнище след лидерите идваха най-малко двайсет коли и значи най-малко двайсет състезатели освен Хънт, Портаго и Лучников станаха свидетели на трагедията. Да не говорим за пътниците и пилотите на цяло ято вертолети, камо ли за милионите телевизионни зрители.

Изгубилата почва под колелата си Камчатка се заби в стърчащия от пропастта каменен зъб и се преобърна във въздуха. Ударът явно бе толкова силен, че обезопасителните колани се скъсаха и тялото на граф Новосилцев изхвърча от седалката като от катапулт. Миг — и тялото, и колата изчезнаха на дъното на пропастта. Сред рева на двигателите никой не чу избухването на резервоара.

Впоследствие всички участници в състезанието признаваха, че са изпитали мигновен шок, когато са видели гибелта на камчатката. Дори водачът Конт Портаго намали, няколко мига изгуби дори Били Хънт. Това позволи на Андрей Лучников да изпревари и двамата и да се откъсне напред, защото не намали и не изгуби нито миг. Впоследствие призна пред себе си, че от самото начало, още от вечерта, когато Володечка бе обявил намерението си да участва в състезанието, дълбоко в душата си той си бе представял нещо подобно и със сигурност бе знаел, че няма да намали и няма да загуби нито миг, защото в това състезание трябва да победи не Новосилцев и още по-малко Лучников, а СОС. Както се бе засилил по наклона към селището Парадизо, той видя на хълма гръцката черква, понечи да се прекръсти, но си помисли, че с това ще загуби частица от мига, така че не се прекръсти, а само прошепна: „Царство ви небесно!“ „Царство ти небесно, Володка! Царство ви небесно, Камчатка, Ново-Сила! Силни приятелю на живота ми!“

— Царство ви небесно! — изръмжа той, когато зърна в огледалото настръхналите, излитащи в този момент над виража фламенко и „ловец“. Изведнъж се преизпълни с ярост и вдъхновение и разбра, че е победил.

Когато на екрана на телевизора се появи простряното на камъните тяло на рицар с галски шлем, всички във вертолета се прекръстиха, Таня също се прекръсти — за пръв път в живота си. В очите на всички имаше сълзи, а Тимоша Мешков ридаеше като дете.

Междувременно вертолетът летеше над трасето на състезанието и Таня, още преди да успее да осмисли онова, което бе направила за пръв път в живота си, погледна през прозореца към другия борд и изведнъж ясно видя на върха на хълма бяла каравана и легнал на покрива й човек е винтовка. Тя сграбчи за рамото Востоков и му посочи с ръка, безсилна да продума. Востоков мигновено включи своята минирадиостанция.

— Саша, внимание! Бяла каравана форд на хълма веднага след Парадизо. На покрива има снайперист!

От летящото пред тях ято вертолети моментално се откъсна един реактивен „Дрозд“ и се стрелна надолу. В машината на „Куриер“ успяха да забележат как сянката на вертолета легна върху бялата каравана, как помръдна рамото на снайпериста — изстрел. В следващия миг керванът на състезанието започна да завива зад огромните скали по висящата над морето камениста тясна пътека към Нов свят. Пилотът свърна към морето, всички се втурнаха към левия борд и радостно въздъхнаха — отпред продължаваше да лети яркочервеният турбо питър.

— Господ е насочил погледа ви, мадам — прошепна Фофанов и целуна ръката на Таня.

Лучников, естествено, не забеляза нито изстрела, нито самия снайперист, който се целеше в него от хълма. Не би могъл да види и юнаците, които скочиха от вертолета на Чернок право върху покрива на караваната и заловиха снайпериста. Той изобщо, кой знае защо, предпочиташе някак да не забелязва предпазните мерки, които приятелите му вземаха за неговата защита, макар да разбираше, че „групата за незабавни действия“, подчинена пряко на Чернок и следователно на СОС, винаги е в готовност. Разкъсаната дупка от куршум в лявото задно крило на питъра щеше да види по-късно. Сега той летеше към разкошната, застроена в псевдогенуезки стил, ликуваща Сугдея, към победоносния финиш.

Вечерта в „Каховка“ Лучников, приятелите му и Таня, избягали от гостите в куличката, гледаха по канала на Ти Ви Миг първия разпит на снайпериста. Беше трийсетгодишен късо подстриган мършав субект, който, колкото и да е странно, много напомняше Ли Харви Осуалд. Говореше чист руски, без никакви яки акценти, следователно произходът му беше вревакуантски. Никой впрочем не можа да го идентифицира. Правеха се предположения, че е от северозападната част на Острова, където в района на Караджа и Нови Чуваш съществуваше доста затворена в себе си колония от потомци на гвардейски казаци, най-сигурния резерв на „вълчесотниците“.

Излегнат във фотьойла и преметнал крак връз крак, престъпникът се усмихваше със сдържана наглост, скривайки известна уплаха, но и не без известно удоволствие: все пак беше център на такова внимание.

— Вашето име, господине? — учтиво го питаха застаналите около него осваговци.

— Иван Шмид — усмихваше се престъпникът и махаше с ръка. — Викайте ми Ваня, момчета.

Той категорично отричаше да е вземал каквото и да било участие в покушението срещу новия шампион, а уликите, толкова очевидни, изобщо не удостояваше с внимание. Винтовката със снайперистки прицел лежеше на бюрото и камерата на няколко пъти я показа в едър план. Ама, моля ви се, господа, и през ум не ми е минавало да стрелям, просто наблюдавах състезанието, просто гледах с едното око през прицела, за да виждам по-добре. Всъщност тая джаджа изобщо не е оръжие за мен, а нещо като далекоглед, господа, именно, далекоглед, как другояче да я нарека. Когато нямам подръка бинокъл, гледам през този далекоглед, господа.

— Значи това е далекоглед, господин Шмид? — попита осваговецът, сочейки вещественото доказателство.

— Именно, вие сте абсолютно прав — усмихна се „господин Шмид“.

— Защо тогава към далекогледа, господин Шмид, е прикрепена винтовка? — попита осваговецът.

— Ами разбирате ли… — измънка престъпникът с наведени очи, а после погледна изпод вежди и забърбори, въртейки глава, разцъфнал в очарователна усмивка. — Ами знаете ли… понякога… когато нямам подръка оръжие, аз, разбира се, използвам този далекоглед като винтовка, но… господа, в случая аз не бих могъл да стрелям по нашия руски шампион, дори това да е другарят Лучников, та нали съм патриот, господа, и изобщо, господа, защо се държите така е мен, разбирате ли, хванали сте ме грубо, измъчвате ме с нетактични въпроси, позволете ми да ви напомня за конституцията… нали не сте ГПУ, а?…

На това място Ти Ви Миг прекъсна прекия репортаж и на екрана отново се замяркаха кадри от „Антика ралито“. Сега непрекъснато ще повтарят тази програма, докато във всички барове по целия Остров публиката не научи наизуст и най-незначителните епизоди от състезанието — от началото до края.

Утре ще пуснат мерзавеца под гаранция и ще започне безкрайна следствена и съдебна епопея, а през това време той ще се чупи я в Гърция, я в Латинска Америка — каза Фофанов.

— Нима няма да получи дори присъда? — възмути се Таня. — Востоков, вярно ли е?

— Да, можем да смятаме, че господин Шмид се отърва леко — Востоков някак многозначително се усмихна на Таня. — Такива са гримасите на буржоазната демокрация, мадам.

На екрана започнаха да се появяват лицата на победителите.

— Истинският победител в състезанието е граф Владимир Новосилцев — мрачно каза от екрана измъченият Лучников.

— Цяла поредица от случайности — ето причината да остана втори — процеди през зъби Били Хънт.

— Следващата година аз ще бъда пръв! — ярко се усмихна Маста Фа.

— Дълбоко съм потресен от гибелта на моя приятел и роднина — почти без да се обърне към камерата, каза Конт Портаго.

— Как, ама те роднини ли са? — изненада се мадам Мешкова. Ами да, разбира се, те са сватове… или как се казваше на руски, отвърна мадам Деникина. Дъщерята на Володя миналата година се омъжи за племенник на Портаго, барон Ленц. Ха, това е ново за мен, каза мадам Фофанова, и какво, доволна ли е Катя от този брак?

Екипът на Ти Ви Миг отново прекъсна програмата. В сгъстяващия се здрач под лъчите на фаровете преведоха някакъв тип с белезници, после показаха вътрешността на полицейския фургон, където имаше още двама арестувани. Около фургона се мотаеха тълпа репортери и любопитни. Коментаторът на Миг, ловко извърнат с лице към камерата, бърбореше в микрофона на английски:

— Край трасето на състезанието в околностите на Парадизо полицията е арестувала още трима заподозрени, въоръжени със снайперски пушки. Изглежда, някой от участниците в състезанието е бил мишена за тези храбри ловци…

Всички седяха във фотьойлите, само победителят Андрей лежеше на килима в ъгъла на стаята и гледаше не телевизора, а през прозореца, където зад хълмовете на Библейската долина изстиваше залезът.

После всички си тръгнаха и Андрей за пръв път остана насаме с Таня в своята „куличка“, за пръв път с нея в дома на баща си. Няколко минути мълчаха, усещайки как между тях се разширява някаква зона на пустота и мрак.

— Таня — повика я най-сетне Андрей. — Можеш ли да ми дадеш сега?

Гласът му леко трепереше. Случва се нещо особено, помисли си Таня, но не се помъчи да вникне по-дълбоко в това особено нещо. В сумрачната стая с плуващи по стената последни отблясъци от залеза й се стори, че сега той излъчва такъв мощен зов, какъвто не е познавала никога преди. Не се извърна към него веднага, но тялото й откликна моментално и тя цялата се разтвори. Развърза презрамките на раменете си, роклята, нещо като туника, се свлече на пода. Свали пликчетата и сутиена. Приближи се до лежащия на килима мъж, който сякаш целият трепереше, чиито очи светеха, който издаваше жални кудкудякащи звуци. Какво така кудкудяка, помисли си тя, отпускайки се до него на лакти и колене, може би така плаче? Тя потреперваше от толкова познатата й от предишния живот смесица на мерзост и въжделение. Той влезе в нея и тя за пръв път се почувства така с Андрей — той сякаш веднага я запълни цялата, от слабините до гърдите, стори й се, че в този момент стана необикновен, огромен, всеки път стъписващ, като „мъжленцето“.

— Е, значи ме спаси, спаси ли ме, спаси ли ме, спаси ли ме? — питаше той, стиснал бедрата й в длани.

Тя мълчеше и се стараеше да не застене, хапейки устни. Гад, мислеше си, жалък сополив парцал, фалшив супермен, мислеше си, и леко се поклащаше в такт с неговите движения.

— Значи изпълни задачата? — питаше той, хленчейки, мокър от сълзи и пот, и я разкъсваше с невероятно странна мощ отвътре. — Изпълни задачата, която са ти дали господарите ти? Опази ценен за Русия кадър? Защо мълчиш, курво? Тебе питам, хайде, отговаряй… Таня, Танечка, отговаряй…

— Не мога да говоря — изхриптя тя, чувствайки, че още миг — и ще дойде изпразването.

— Всичко това обаче се бавеше, той нарочно проточваше всичко това. Мократа му ръка, която докосваше зърната й, беше слаба, но вътре мърдаше нажежен маркуч и тя не издържа — застена.

— Не можем да говорим, а? — мърмореше той, давейки се в сълзи. — Пазим професионалната тайна, другарко сътрудник? Ама да спасяваш живот можеш, можеш, нали? Защо спаси мене, а не спаси Володечка, гадино, dirty cunt99, курво наемна…

И тогава започна на тласъци да изхвърля в нея всичко, което имаше в себе си, цялата натрупала се у него нищожност, слабост и страх, и тя отговаряше на този могъщ фонтан със свои взривове на омерзително съжаление и защита.

Няколко минути лежаха един до друг на килима, без да си продумат.

— Извинявай — смотолеви той най-сетне. — Вече след финиша един доброжелател ми подхвърли пълната информация за тебе. Извинявай, Таня… — той се пресегна и докосна гръдта й.

Тя ужасена се дръпна и просъска:

— Нищожество…

Тогава той стана и отвори вратата към банята. Ивицата светлина пресече крака й, тя го отдръпна.

— Твоята стая е наляво по галерията — каза той. — Там има и баня. Не се мотай, след половин час започва приемът. Хайде престани, Танка. Права си, някаква гадост се изля от мен, но прости ми, прости ми — изведнъж тя с ужас усети, че той се усмихва, усмихва се излеко, както преди, сякаш нищо не се бе случило, сякаш не бе прегазил току-що трупа на приятеля си, сякаш не бе излял в нея, като в леген, някаква своя страхлива слуз.

— После ще си поговорим и ще изясним нещата. Хайде, Танка, хайде, ставай! — предишният снизходително — победен тон.

— Не съм ти Танка — изхриптя тя, без да помръдне.

Той затвори след себе си вратата към банята. Зашуртя вода.

Известно време тя лежа, без да помръдне. Струваше й се, че животът й изтича от нея, че мълниеносно измършавява, че щръкват всичките й кости, злобата и отвращението си отиваха заедно с живота, заедно с прелестта, която по-рано понякога изненадваше и самата нея, всичко изтичаше и единствено тъга, тежка и тревожна, изпълваше сърцето й. Тя разбираше, че това е последната й среща с Андрей, че зад тази врата вече нищо не е останало за тях двамата.

После стана, събра всичко свое — роклите и чантите, пътьом зърна образа си в огледалото, равнодушно си помисли, че още има прелест в нея, и отиде там, където й бе казал — по галерията наляво, в своята стая — да се измие и да се подготви за тържеството. В края на коридора видя силует на младо момиче с тъмен пуловер. Момичето седеше на перилата, подпряно на един стълб, и пушеше. Не обърна никакво внимание на Таня.

Тези приеми в чест на „Антика ралито“ в дома на предводителя на дворянството на феодосийска губерния отдавна вече бяха традиция. Освен участниците в състезанието на тях обикновено присъстваха членовете на Временното правителство и видни вревакуанти, ръководството на Клуба на Белия воин, дипломати от уж несъществуващи посолства, крупни индустриалци, военачалници от форсиза, лидери на национални и религиозни общности, в частност представители на ханския двор, депутати, видни граждани — всички смятаха, че е чест да получат покана за дома на Лучников-старши, но не се смяташе за недопустимо и да дойдеш без покана: огромното дивно имение на стръмния склон на Сюрю Кая беше отворено за всички през цялата нощ. С една дума, ставаше голяма блъсканица, същинска Ходинка100.

Колкото до „врепремиера“ Кублицки-Пиотух, той бе пристигнал в „Каховка“ тайно още рано сутринта, за да си поговори поверително с Арсений Николаевич. Навремето Кублицки-Пиотух бе слушал лекциите на Арсений Николаевич по история на Русия, беше един от любимите му ученици, впоследствие надмина учителя си и стана изтъкнат изследовател на ранното руско християнство. Съдбата го направи премиер, без той изобщо да го бе желал, поради някакви между- и вътрешнопартийни интриги. След като се озова на върха обаче, скромният, интелигентен и беден Кублицки-Пиотух сметна този обрат на съдбата за решаващ и изключително важен за него, повярва в своето избраничество и започна да изпълнява дълга си най-съвестно, макар че от време на време, а напоследък все по-често изпадаше в стъписващо объркване.

„Врепремиерът“ завари своя учител да прави сутрешната си гимнастика. Слугата го заведе в парка и му каза да вдигне глава по-високо. Когато я вдигна, държавникът видя в прозрачния коктебелски въздух сухата фигура на стария Лучников, който се катереше по въже към върха на отвесна скала. Докато гледаше отдолу това изкачване и последвалото слизане, Кублицки-Пиотух все повече се изпълваше с увереност, че е дошъл на точното място, че старият Лучников е уникален и както и него, Кублицки-Пиотух, Господ го е избрал за велико дело, а когато научи, че Арсений Николаевич използва алпинизма като средство за борба срещу спохождащите го световъртежи, окончателно се увери в това. Арсений Николаевич пък, като забеляза още отгоре, от скалата, фигурата на премиера долу, разбра, че отново историята е дошла да го призове, тръбата свири за херолдите, и се преизпълни отначало с тъга, а после с решимост да „отстреля“ от себе си всичките тези исторически призиви. Цял ден бяга от Витя, както наричаше главата на правителството, като се оправдаваше със заетостта си, с подготовката за приема, а Кублицки-Пиотух цял ден се разхожда из парка под скалистия профил на Пушкин или седя в шезлонга, наблюдавайки морето, мислейки, че в това днешно съзерцание може би се крие някакъв духовен, но способен да премине в политически изход от поредното объркване. Докато страната от сутринта до вечерта благополучно се оправяше без ръководство.

На здрачаване пристигна секретарят на премиера, донесе тъмносиния му костюм „Пиер Карден“ с ордена „Владимир“ в петлицата. След като се облече, Кублицки-Пиотух започна да наблюдава през прозореца на кабинета на Лучников пристигането на разкошните мерцедеси, ролс-ройсове, линкълни и русо-балти и отново да се изпълва със своето историческо объркване, което, естествено, достигна върха си с пристигането на колата на съветския ИПИ, един брониран ЗИЛ.

Преди церемонията по награждаването помълчаха една минута в памет на загиналия граф Новосилцев, достоен гражданин и истинска гордост за „спорта на Русия“, както го нарече врепремиерът. След като употреби тази дръзка формулировка, Кублицки-Пиотух хвърли поглед към съветските другари. Месестото лице на директора на Института по изучаването не изразяваше нищо. Току-що пристигналият тайнствен генерален консултант Кузенков много симпатично наклони глава.

Тялото на граф Новосилцев беше изпратено във Владимирския храм на нос Херсонес. Там предстоеше да го опеят, а след завършването на приема за там щяха да заминат всички съученици.

А победителите стояха до врепремиера. Купите и медалите, както и чековете на паричните награди бяха подредени на старинна инкрустирана масичка. Отвсякъде висяха и стърчаха микрофони. Периодично лумваха софитите на телевизията.

От четиримата победители Андрей Лучников беше най-възрастен, най-елегантен и най-сериозен. Таня стоеше сред приближените дами, гледаше Андрей и извръщаше очи — не й се искаше да вярва, че този господин, самата увереност и решимост, и онзи хленчещ, просълзен, скимтящ неин инквизитор са едно и също лице. Край, мислеше си тя, стига ми толкоз. Още утре се разритваме. Той никога вече няма да ме докосне. Не го обичам. Пък и обичала ли съм го някога? Може би онази нощ, преди десет години на „Качаловская“, в асансьора?

Тя усещаше, че всички наоколо я гледат. Главният редактор на „Куриер“ и победител в „Антика ралито“ за пръв път представя на обществото новата си съпруга. От време на време я докосваше и погледът на Лучников-старши, който стоеше сред официалните лица във втората редица. Очевидно бе познал в нея онази странна „финландка“ от Аеро-Симфи, но погледът му беше любезен. Сто пъти по-свестен е от сина си, помисли си Таня. На никого нищо не натрапва, никакви свои идеи, да, може би няма и идиотски политически идеи, може би единствената му идея е честта. За пръв път в живота си го помисли така, пък и всъщност за пръв път думата „чест“ й прозвуча така обемно. Тази стара сребърна дума, потъмняваща до известна граница, но не повече. Тя гордо вдигна брадичка и остана така, замряла, и престана да обръща внимание на когото и да било, в най-дивната си поза, в пълния блясък на своята прелест, която при нея след полови наслади — трябваше да си признае — ни най-малко не повяхваше, а разцъфваше.

По време на речта на Кублицки-Пиотух Лучников оглеждаше околните. Виждаше мрачните очи на приятелите си и лицето на Таня, изразяващо сега неразбираема за него надменност. Защо сте толкова горделива, госпожо? Какво основание имате за това, малка московска плебейка такава, любима моя, херцогиньо на ГПУ? Виждате себе си като първа дама на бала? Уви, другарко Лунина, не можете да се мерите с Марго Фицджералд, която преди час долетя от Флорида, за да поздрави своя Бил за непостигнатата победа. Учете се на саможертви, руска жено, та нали сте тук просто по поръка на вашата авторитетна организация. Впрочем вие ме спасихте, много ви благодаря за което. Няма да я гледам вече. Днес всички гледат мен, нас, днес ние сме победители.

Изведнъж видя сред съветските гости Марлен Кузенков. Ха, каква изненада! Какво означава това посещение? Непременно означава нещо, те там не правят нищо просто така. Намери погледа му и двамата се усмихнаха един на друг.

Изненадите продължаваха. В тълпата се мярнаха иронично усмихващите се Октопус и Витася Гангут. Аха, значи все пак съветският Фелини е прескочил „оттатък“. Ще трябва да се сдобря с него, човек не бива да пилее приятелите си на стари години. После видя своя духовен баща Леонид, зарадва се и се засрами: едва ли не от две години вече не бяха разговаряли, не бяха мълчали заедно. Духът ми е слаб, нужен си ми, отче Леонид… Защо е казано, че всички косми на главата вече са преброени? В тълпата присъстваше и някакъв особен поглед, насочен към него, той не можеше да го улови, но го усещаше много отчетливо. В дъното на залата видя сина си, който стоеше прав на перваза. Антон беше с костюм и вратовръзка и до него стоеше някакво момиче, той го прегръщаше през раменете, а то просто блестеше от красота. Погледът, особеният поглед продължаваше да се усеща и Лучников не можеше и не можеше да разбере откъде се е насочил към него, докато изведнъж не забеляза на вратата жена с черен пуловер с бяла якичка, косата й беше стегната в кокче на тила, а очите — скрити зад тъмното стъкло на масивни очила. Ето откъде се бе устремил към него този „особен“ поглед — иззад тези тъмни стъкла. Коя ли е тя? Той не успя да се съсредоточи. Врепремиерът му връчи купата, медала и чека, поставен в рамката на кожена папка.

Аплодисменти. Докосването на меката буза на Кублицки-Пиотух. С купата в ръка той пристъпи към микрофона.

— Уважаеми госпожи и господа — започна той и като се усмихна едва-едва, завърши обръщението си по съветски. — Скъпи другари! Вече казах, че смятам за истински победител в състезанието своя загинал приятел, граф Владимир Новосилцев. Участието на ветерани в „Антика ралито“ беше негова идея. Аз винаги съм се прекланял пред неговите спортни качества, винаги съм се възхищавал на верността му към идеалите на нашата младост. Това беше човек на честта и мечтата, истински руски рицар.

Да хвърлиш ръкавицата на предизвикателството на гениални автомобилни състезатели на съвременността, като Били Хънт и Конт Портаго, като нашата талантлива островна младеж — това беше огромен риск. Ала Новосилцев реши да го поеме, за да могат гражданите на Острова именно на този ден да прочетат върху нашите коли абревиатурата на основания от нас нов руски политически клуб — Съюза за обща съдба.

Надявах се, че именно граф Новосилцев ще съобщи за създаването на новия клуб при този тържествен акт. Това не стана и сега аз поемам тази мисия.

СОС не е политическа партия, защото неговите призиви са отправени към всички граждани от целия политически спектър. Основната идея на Съюза е чувството за общност с нашата историческа родина, стремежът да излезем от островната еуфорична изолация и да се присъединим към великия духовен процес на човечеството, в който на страната, която ние от деца наричаме Русия и която нарича себе си Съюз на съветските социалистически републики, е отредена особена роля. Ние призоваваме към размисъл и дискусии и в краен исторически смисъл към обединяване с Русия, тоест към един дръзновен и благороден опит да споделим съдбата на двеста и петдесет милиона наши братя, които десетилетие след десетилетие сред мрака на безкрайни страдания и проблясъците на вълшебно тържествуване осъществяват неповторимата нравствена и мистична мисия на Русия и народите, крачещи заедно с нея. Кой знае, може именно Крим да се превърне в онова електронно запалване на руския мотор, с което той ще поеме по световното антично трасе. В този тържествен и толкова обичан от нашето население ден аз съм щастлив да съобщя за създаването на Съюза за обща съдба в островната част на нашата страна и за намерението на нашия съюз да участва в поредните избори за Временна държавна дума. Ние няма да издигаме свои собствени кандидати, но ще подкрепяме онези кандидати на различни партии, които споделят нашата историческа философия. Народът на Острова трябва да направи избор и този избор ще бъде не сляп, а съзнателен. Публикациите на „Куриер“ и други съчувстващи на СОС печатни органи дават правдива картина на днешния живот в Съветския съюз. Те не крият нищо от нас. За това мога да гарантирам с честта си. Изборът на Обща съдба ще се превърне в жертва за всички нас. Ние можем само да се досещаме за мащабите на тази жертва. Колкото до самия избор, формулираме го така: сито живуркане в задния двор на човечеството или участие в месианския път на Русия, а следователно в духовния процес на нашето време. Вие ме познавате, познавахте нашия герой граф Новосилцев, познавате летеца Чернок, индустриалеца Мешков, професор Фофанов, дипломатите Сабашников и Беклемишев… Ние ви призоваваме да се присъедините към Съюза за обща съдба, да гласувате за хората, верни на тази идея. Сега аз казвам — СОС! Господи, укрепи!

Лучников остави купата на масата. В тази пауза залата сякаш се взриви. Кой би помислил, че събралият се тук каймак на обществото ще вдигне такава дандания? Аплодисменти, свирене с уста, възторжени викове и ругатни, имаше дори котешко мяукане. Той вдигна ръка и веднага настъпи тишина. Властта на идола вече действа, помисли си той, преди да приключи речта си със сърдечна благодарност към организаторите на ралито и към правителството, фирмите и спортните съюзи, с приятелски поздрав към чуждестранните участници и гости, както и с думи на възхищение по адрес на прелестните дами, почели ни днес с присъствието си.

Не сбърка. Камерите тутакси се извъртяха към дамите, отначало за обща панорама на цялата бляскава компания, а после отделиха „едрово“ мадам Татяна Лунина, Марго Фицджералд и Лучия Кларк, която, естествено, помаха на телевизионните си обожатели и викна в микрофончето: „Хелло, СОС!“ И в това Лучников никога не беше се съмнявал: вълшебната Лучия никога не би пропуснала възможност да изскочи на гребена на събитията.

Сензацията се разрази гръмовно. СОС ще участва в изборите за Дума! Стъписаният врепремиер Кублицки-Пиотух, запъвайки се на всяка дума, довърши процедурата по награждаването. Били Хънт беше вбесен: явно не всичко му бяха превели, но бе разбрал, че изобщо не става дума за автомобили, че е бил въвлечен в някаква глупашка неавтомобилна афера. Затвореното лице на баща му. Свирещият с два пръста Антошка. Кикотещата се и свиреща също като него златна мацка. Ха, ами че това беше една от онези, които бяха гостували в „Каховка“ през пролетта!

Маста Фа се опита да каже нещо за движението „яки“, но явно и той, и самото движение нямаха достатъчен опит в тези неща, той току сменяше новия език с татарски, руски и английски, получи се някаква абракадабра, почти всички се смееха. Надменното и безучастно лице на Татяна. С целия си вид показва, че е чужд човек тук. Съсредоточеното шушукане на служителите на съветския ИПИ. Марлен, който с любопитство разглежда възбудената тълпа.

„Особеният“ поглед изпод тъмните очила не остави Лучников на мира и тогава, когато тръгна към Югозападната поляна да дава пресконференция. Сега успя да огледа дамата с черен пуловер и бял панталон. Доста стройна фигурка, но принадлежи на явна американска досадница, някоя млада професорка русистка. Той попита Брук дали случайно не познава… Брук случайно знаеше всичко — дамата била пристигнала от Ню Йорк за сесия на Амнести Интернешънъл, мисис Кълифлауъ, или мадам Кебидж101, нещо такова, шефе… Лучников веднага забрави за дамата.

Междувременно на цялата територия на „Каховка“ — в холовете, на терасите и на полянките в парка, бе започнало коктейл партито с бюфет и вечеря за желаещите да вечерят, а те се оказаха доста. Таня изведнъж остана сама и, разбира се, веднага си помисли, че е просташко от страна на Андрей да я остави сама насред цялата тая идиотщина. Взе си от бюфета чаша мартини и тръгна нагоре към площадката на солариума, където й се стори, че има по-малко хора. Но и там всички безцеремонно се втренчиха в нея. Някакви групи сноби съвсем неприкрито я оглеждаха и се усмихваха. Когато мина покрай една от тези групи, Таня дори каза в лицето на някаква окачалка за скъпи украшения: „Какво си ме зяпнала, дъртофелнице?“ Дамата отскочи и бързо забърбори нещо на френски, но слисаната компания явно разбра изтънчената по московски фраза.

От ъгъла на терасата Таня гледаше залива с пропълзяващите габаритни фарове на гемии и яхти, купчините светлини покрай брега и святкащите, намигащи, преливащи се кристали на Коктебел в подножието на планината. Тя се взираше в далечината, за да не вижда ярко осветената полянка наблизо, където направо на тревата бяха насядали журналистите, а с лице към тях стояха съучениците, основателите на СОС, и сред тях — Андрей, строен, с тъмносин костюм; хубав мъж, дума да няма. Отдалече изглеждаше така, сякаш не бяха минали десет години, сякаш той бе все същият щур и весел Лъч, когото бе обикнала в кръчмичката на „Качаловская“. Ала илюзиите бързо се разпръснаха. „Лъчът“ сложи на носа си пенсне ала Чехов и зачете на журналистите някакъв пореден стейтмънт. Кой знае защо, това пенсне дяволски дразнеше Татяна: дори не може да си купи нормални очила, вечно нещо се прави на интересен, сноб със снобите такъв, цялото това мъжество и решителността са гола показност, защото сега тя знае колко треперлив и хлъзгав може да бъде той, не можеш я измами вече, всичко е едно изфукване и само заради това изфукване повлича милиони щастливи хора след себе си към мръсното бунище.

О-ла-ла, какви времена енд нрави, мъжете са откачили по политиката, красавиците са принудени да съзерцават природата. Ето ви причините за лесбийството, не е ли така, госпожо? Тя се извърна. Двама плейбои с мустаци ала Риимс нагло се усмихваха и й подаваха визитните си картички. Списанията „Клюкар“ и „Сваляч“, мадам. Искаме да се запознаем. Двамата мерзавци се приближиха съвсем, а единият („Свалячът“) дори сложи ръка на бедрото на Таня. Доволна ли сте от приятеля си, мадам? Не, не, никакви съмнения, но нашите читатели биха искали да научат някои подробности. Вашите интерсекции спонтанно ли се случват, или съществува някакъв режим, нещо като график? Какви насоки дава в този смисъл съветската сексология? Противозачатъчни средства, мадам? Известно ли ви е, мадам, че законният ви съпруг Лунин е станал шампион на Съюза по тласкане на гюле? Той има ли си любовница? Таня, колко ръце ви трябват, за да преброите приятелите си? Мадам, не съзирате ли в Идеята за обща съдба ярко изразено мъжко начало, стремеж на нещо горещо и твърдо да се внедри в гигантската женствена плът?

През това време папараци подтичваха наоколо и снимаха така наречения разговор, мача на една врата, защото мерзавците не оставяха Таня дори да си отвори устата. Най-сетне тя отърси ръката на „Сваляча“ от бедрото си и небрежно го чукна с пръст по носа. И на двамата, дето се вика, им увиснаха челюстите.

— На въпроса с въпрос, авери — с нагъл ленив глас каза Таня. — Вие самите какво отношение имате към Идеята за обща съдба?

— Горещо я приветстваме! — бързо избъбри „Свалячът“.

— Искрени нейни поддръжници сме — смотолеви „Клюкарят“.

Тя избухна в смях.

— Причина за смеха, госпожо? — бързо попита „Клюкарят“.

— Един вид мастурбация, нали? — изтърси „Свалячът“.

Явно бяха сащисани от нейния ленив и нагъл тон.

— Просто си ви представям двамата в системата на „Агитация и пропаганда“ — каза Таня.

Застаналите наблизо групи сноби възторжено й заръкопляскаха и се засмяха: колко ловко мадам Лунина запуши устата на тези бандити! Браво! Браво!

— Ето, господа, какво не достига на нашето общество — този дързък демократизъм, присъщ на съветските хора! Така де, трябва да усещаш зад гърба си някаква могъща сила, за да можеш с такава увереност и небрежност да отпращаш булевардните вестникари, тези гадове, господа, които тия дни — чухте ли? — разплакали княжна Вешко-Вершковская…

Никой не забелязваше, че Таня всеки момент ще си изпусне нервите. Вече беше готова да си запуши устата, за да не закрещи от отчаяние, когато изведнъж видя домакина, който приближаваше към нея под ръка — майчице! — с Фред Бакстър. И изведнъж още при първия поглед към двамата страшно високи старци й стана спокойно, почувства се в безопасност. Двамата старци й се усмихваха, а Бакстър — тя не вярваше на очите си — й се усмихваше дори леко стеснително. Те подхванаха с нея светски разговор, сякаш се познаваха отдавна, сякаш помежду им нямаше никакви неясноти. Арсений Николаевич каза на Таня, че хитрият Бакстър се пазари с него да купи част от хълма му, алчната лапа на американския империализъм посяга към долината оттатък Северния склон, обаче нъц, нищо няма да получи, долината оттатък Северния склон е земен рай. Не сте ли ходили още там, Татяна? Е, утре ще отидем, но имайте предвид, пеша; впрочем вие сте отлична спортистка. Там ще обядваме в истинска ферма; представете си, Таня, нито електричество, нито газ, нито дори атомна енергия, всичко е като в XVII век, но ще видите как всичко е подредено, как прекрасно е нагласено всичко — ех, ако човечеството можеше да спре дотам!

Като каза всичко това и буквално заля Таня с очарованието си, а същевременно показа и на любопитстващите как трябва да се държат с приятелката на сина му, Арсений Николаевич се извини и гъвкаво се измъкна, за да ги остави насаме с Бакстър.

Чудо на чудесата — старият бандит явно се вълнуваше. Таня се усмихна и го попита всичко ли знае за нея. О да, дарлинг, разбира се, каза той с тъжна усмивка, научих всичко за вас още онази нощ. Още щом излетяхме от Аеро-Симфи за Москва, моят секретар ми предостави пълната информация за вас. Нямам представа, как тоя мизерник я получава толкова бързо, тази дяволска информация. Всичко се е преплело, дарлинг, в този лайнян свят — Си-ай-ей-кей-джи-би-осваг-си-ай-си-шим-бет-дозием-бюро — цялата тази свинщина плюс частното дирене, дарлинг. Докато летях за Москва, вече знаех всичко за вас, пък и после, през цялото време, докато вие живеехте тук, а аз пътешествах, постоянно постъпваше някаква информация. Защо съм отново тук ли? Ами разбирате ли, „Елис“ е още в Ялта, та се канех… Е, с една дума, дарлинг, честно казано, исках да ви видя. Моля ви, дарлинг, за половин минута мълчание, трябва да ви кажа нещо. Разбирам, тогава тръгнахте с мен от отчаяние или от злоба, или от други някакви неприятни чувства. Моля ви… винаги знайте, че старият Бак е зачеркнал това от паметта си, нищо не е имало. Какво? Благородно, казвате? Моля, можете да се усмихвате иронично, но аз съм старомоден човек, нека бъде благородно. Лейди, аз ви обожавам.

— Как го казахте, сър, admire ли?

— Yes, lady, but I might better say: I am in awe of you…102

— Това се превежда твърде силно на руски. Благоговея. Извинете, но преводът наистина отразява английския смисъл. Но как е възможно да благоговеете пред една уличница?

— Лейди, ще се разсърдя, моля ви, вие сте обект на моето обожание…

Изведнъж тя не можа да се сдържи:

— Бак, спасете ме! Измъкнете ме от тук, отведете ме някъде! Той я гледаше внимателно и проникновено, на нея буквално й се стори, че я гледа баща й.

— Нищо по-лесно — каза той. — За мен няма нищо по-лесно, мога да ви отведа, където пожелаете, когато пожелаете, и да ви дам всичко, което пожелаете — във всеки случай пълен комфорт и пълна защита. Но не ми ли се подигравате, лейди?

— Бак, да знаете само в каква каша съм се забъркала.

— Всичко знам.

— Не знаете всичко.

— Всичко, с изключение на Андрей.

— Именно.

Лейди? — питаха избелелите сини очички. Той наистина е влюбен в мен, каза си Таня, хем наистина, в някакъв старомоден стил. Тя го погледна право в очите, като се постара с този поглед да му обясни всичко: вече нищо не я привързва към Андрей, всичко е прегоряло.

— Окей — каза Бакстър. — Къде искате да живеете, Таня?

— В Нова Зеландия.

— Окей — кимна той. — Там има чудесни места и далеч не е толкова скучно, както смятат някои.

— Ами да… именно… в Нова Зеландия… — забърбори Таня, — да, да… Ню Зиланд… там, където не е скучно, както смятат някои…

Започна да я втриса. Покрай масата, до която седяха те над Коктебелската долина, се мярна някаква сянка, деликатно изщрака фотоапарат.

— Таня, стегнете се — промърмори Бакстър. — Не се вълнувайте. Не се тревожете за нищо. Всички снимки ще бъдат унищожени. Ако искате, ще вземем самолета още днес. Ако искате, първо ще заминем за Лондон, за Париж, за Ню Йорк или пък направо за Нова Зеландия… Или през нощта ще отплаваме с „Елис“. Ако искате, тръгнете сама или с моята доверена секретарка мисис Хигинс… С една дума, може старият болт да си е изтъркал резбата, но за себе си аз съм решил твърдо: you are my queen for the rest of my life…103, извинете, Таня, това е от една стара песничка.

— Нима това е истина, Бак? — тя вече бе разбрала, че наистина е спасена, че задънената улица изведнъж се е разтворила и в далечината се е появила блажената Нова Зеландия, но ето че завесите отново се заспускаха. — Не, нищо няма да излезе, Бак. Вашите информатори, разбира се, са ви съобщили за децата ми? Не мога да изоставя децата си, а те никога няма да ги пуснат при мен. Те никога не пускат роднини при невъзвращенците.

— Това не е проблем — каза Бакстър. — Просто ще звънна на Алексей и всичко ще бъде уредено за един ден.

— На кой Алексей? — учуди се Таня.

— Косигин — Бакстър премигна няколко пъти с наивните си очички. — Няма да ми откаже. Много пъти сме ловили риба заедно.

Тя избухна в смях. Колко било просто да живееш на този свят! Фред Бакстър звънва на Алексей Косигин и — няма проблеми! Риболов, голф, зелените склонове на зелената нюландия.

Да вървим, Бак. Да направим още една сензация за тази вечер. Не, на Андрей няма да кажем нищо, няма да му отравяме тържеството. Той ще бъде огорчен от новата сензация, нали ще се отрази върху сензацията СОС, идеята и движението леко ще пострадат. Ще го огорчим по-късно, ще му се обадим по телефона. Откъде? Сега ще решим. Ще му се обадим от морето или след като прекосим морето. Да, да, още днес се махаме от тук, от този Остров, от всичките тези мерзки проблеми, от тези окови, от тази подла абревиатура, мили мой Бак. Аз трябва да свърша само едно нещо. Трябва да се отбия на нос Херсонес в храма „Свети Владимир“ и да запаля там свещ. Ще тръгнем веднага, защото и „те“ смятат да бъдат там сутринта, а не искам да се срещнем.

След пресконференцията, която продължи най-малко два часа, Лучников най-сетне се добра до бутилка шампанско и я пресуши наведнъж, чаша след чаша.

— Хелоу, мистър Марлборо — изведнъж чу зад себе си тих глас и видя до себе си скромната досадница мисис Парели от Амнести Интернешънъл.

— Извинете, мадам… — подзе той и изведнъж се сети: — Кристина!

Не беше лесно да разпознае в тази срамежлива, с ъгловати движения „професорка“ онази разпусната секстерористка, международната курва, скитащата нимфоманка — не бе и мислил по друг начин за нея, ако изобщо някога бе мислил за нея. Тя беше забавен епизод в живота му, а колко такива епизоди бе имало в него! Странно, че веднага се сети за името. Кой знае защо, много отчетливо си спомни гласа, шегата за „Марлборо“ и този лек полски акцент. Изведнъж си спомни всичко с подробности — как бе дошла, битката за полово надмощие и онази чудесна капитулация. Той се усмихна и изведнъж видя, че тя се изчервява, облива се в мъчителна червенина, от шията до ушите, и дори капчица пот се отронва от челото й.

— Не е лесно да ви познае човек, бейби — каза той присмехулно. — Хубава гатанка ми зададохте, бейби. Кой ли, викам си, ме хипнотизира цяла вечер? Признавам, дори си помислих — дали не е някоя терористка? Смайващи промени, бейби. Напълно сте променили стила си. Ново направление в Уименслиб? Или с това е приключено, бейби? Амнести е новата ви играчка? Сигурно сте от заможно семейство? Прощавайте, бейби, за тази градушка от въпроси — стар репортерски навик, бейби. Дори се изчервихте, бейби, просто съм смаян. Изчервяване от свян — това е нещо ново. Класика, така ли? Завръщане към класиката?

— Ако знаехте, Андрей, колко се радвам, че ви виждам — много тихо продума тя, протегна ръка и едва-едва, с връхчетата на пръстите си докосна лакътя му.

Виж ти, виж ти, помисли си той, какъв ток ме удря от нея. Да не би да е влюбена? Хем наистина — влюбена е в мен. Фантастика, тя е сътворила от мен романтичен образ, помисли си Андрей. Не, човек не може да разбере тези женоря, колкото и да се занимава с тях.

Огледа се наоколо — Таня я нямаше никъде. Тогава каза на Кристина, че е гладен като вълк и може би тя ще сподели с него нощната му трапеза. Ще й харесат ли печени „скампи“ с шампанско „Нова светлина“? Окей, той помоли стария Хуа да им сервира маса в южната галерия, от която имаше стълбище право към куличката.

Седяха двамата над затихващата долина, в дъното на която в този предутринен час като въглени в клада изстиваше гуляйджийският Коктебел. Из цялата „Каховка“ обаче още се мяркаха сенки: солидните гости се бяха разотишли. Беше настъпило времето на младежта. На полянката под скалата танцуваха няколко двойки: в светлината на ниските, сплескани над тревата фенери се виждаха подскачащи нозе, мракът скриваше всичко, което беше над коленете.

По време на тази нощна гощавка изведнъж се разкри доста важно обстоятелство. Оказа се, че Антон и приятелката на Кристина — Памела, са се венчали още тогава, през пролетта, че Памела е забременяла и следователно шампионът на „Антика ралито“ скоро ще стане дядо.

Ето това се казва работа, подхвърли Лучников, всичко наведнъж, макар че не си даваше ясна сметка — какво наведнъж. Оказа се също, че и за Кристина тези месеци не бяха минали безплодно: макар че не забременяла, у нея се родило ново съзнание. Проумяла безцелността на младежките си лутания — и на лефтизма104, и на феминизма — и сега решила да се посвети на репресираните заради убеждения по целия свят. Тази промяна стана не без вашето влияние, мистър Марлборо. Извинявай, Кристина, но аз имам само косвено отношение към репресираните заради убеждения, в смисъл, че участта на чилийците или аржентинците — признавам си засрамено — ми е някак чужда. Руските затворници — това ме тревожи мен. Уви, ние изобщо сме затънали само в своите, руски проблеми, а те са толкова много… уви…

— Обаче всичко започна от руснаците — печално призна Кристина (не можеше да я познае човек): — по-точно, от руснак, от вас, Андрей. Мислех за вас… Може би са виновни славянските ми гени… сантименталност… като помисли човек, уж little sexual affair105, но аз не можах да ви забравя… и в Щатите започнах да ви изучавам… да, да… вникнах във вашата идея… останах поразена от нейната жертвеност… Професорите ми от Харвард казваха, че това бил типичен руски садомазохизъм, но аз имам чувството, че е нещо по-дълбоко, по-важно… може би това е свързано с религията… не знам… във всеки случай моят безпътен и глупав живот ми се видя отвратителен и тогава дадох половината си пари на Амнести Интернешънъл и започнах да работя за тях… Ако искате, вярвайте, ако не искате, недейте, но след вас не съм имала нито един мъж.

Да се шашнеш, промърмори Лучников, и защо този аскетизъм? Той погледна приятния овал на лицето, високата шия с бяла якичка — наистина някаква монашеска свежест… Беше развълнуван — в тази малка американка се усещаше нещо от стара Русия, нещо от онези госпожици и от „небе в елмази…“

— На колко сте години, Кристина? — попита той.

— На трийсет и една.

— А Памела?

— На двайсет и две.

„Съпругата на Антошка е три години по-голяма от него…“, помисли си той.

Изведнъж в дъното на галерията се появи непозната фигура. Лучников бързо извади малкия си пистолет от кобура под мишницата. Човекът направи успокоителен жест с длан, сложи на пода някакво сандъче, извади телескопична антена и натисна някакво копче. Грейна екранът на Ти Ви Миг. Човекът бавно се отдалечаваше.

— Какво значи това? — уплашено продума Кристина.

— Всички си правят майтапи — ядосано се усмихна Лучников. Пистолетът се върна на обичайното си място.

Чу се гальовният шепот на телесъгледвача:

— Ако някой не спи, имате възможност да се докоснете до тайните на великите. Въпросите после, господа. Сега — внимание. Сюжетът е заснет преди двайсет минути.

На екрана се появи нос Херсонес, тъмната грамада на Владимирския храм, заобиколен от разхвърляни по хълмовете антични руини: стълбчета от мраморни колони, парчета от капители и мозайки блещукаха под разлюлените светлини на Севастополския порт.

Към храма бавно приближи безшумен русо-балт. От него слезе жена. Бяла рокля, голи рамене със слънчев тен. След нея се измъкна източена слаба фигура. Възрастен господин. Двамата тихо тръгнаха към входа на черквата и вратите пред тях се отвориха с тежко скърцане. В храма горяха няколко свещи, сводовете и страничните притвори бяха потънали в мрак, но се виждаше масивният ковчег, поставен пред клироса. Тялото на граф Новосилцев. После се разкри картина от друг ракурс, кощунственият оператор сигурно се бе промъкнал зад олтара. Високият старец остана до вратата. Жената се приближаваше. След няколко секунди Лучников позна Таня, видя я наведена над ковчега със свещ в ръка, над главата на приятеля му. Свръхчувствителната оптика изтръгна от мрака умореното й и почти злобно в светлината на свещта лице. То се задържа дълго на екрана и през това време озлоблението го напускаше, оставаше само умората.

Той не откъсваше очи от това лице.

— Сбогувате ли се с нея? — чу отдалеч гласа на Кристина.

Тогава той изключи подлия сандък.