Остров Крим

ГЛАВА ПЕТАПроклетите чужденци

„Каменен век, помисли си Лучников, за разговор със столицата на космическа Русия трябва да даваш поръчка предварително. Така ние се обаждахме в Европа през петдесетте години. А да се обадиш от Москва, да речем, в Рязанска област, е още по-трудно, отколкото да се свържеш с Париж. Така ние изобщо никога не сме се обаждали…“

Лучников отиде до прозореца. Зад хотелските прозорци на булевард „Распай“ цареше тишина, нещо твърде рядко тук. На тротоарите между дърветата една до друга стояха коли, човек не можеше да се промъкне между тях. По останалата асфалтирана пътечка пристъпваше печален мароканец с метла. Небето розовееше. След един час всичко щеше да се раздвижи. Лучников затвори противошумните кепенци, скочи в леглото и веднага заспа. Събуди се след три часа, точно в седем. Предстоеше му напрегнат ден, но имаше резерв от три часа, когато нямаше да е нужно да бърза. Пристигаш в Париж и за никъде не бързаш. Това е наслада.

Ленива йога. Душ. Бръснене. Ще отида да закуся на „Монпарнас“, в „Дом“, където всичко си е както преди, посетителите са същите както винаги: старец с „Фигаро“, старец с „Таймс“, старец с „Месаджеро“, и тримата пушат пури, самотна много възрастна дама, чистичка като порцелан, после кой още? — а, да, блондин с брюнетка или брюнет с блондинка, или блондин с блондин, брюнет с брюнет — при тези цветовите комбинации са по-редки, отколкото у разнополовите двойки; безспорно там се е разположило и младо американско семейство, при което майката седи на стола странишком, защото бебето е прикрепено за гърба й. Всичките тези лица и групи лица са се разположили на голямата веранда на „Дом“ с пълно уважение към човешката личност и заеманото от нея пространство, следователно запазвайки най-първата максима на европейския Ренесанс.

Двамата внушителни, неостаряващи и неподмладяващи се „домски“ сервитьори с дългите бели престилки разнасят кафе, сметана и кроасани. Близо до верандата продавачът на фрюи дьо мер36 разполага на сергията своите стриди. Понякога, тоест почти ежедневно, на верандата се появява някой новопристигнал от някой близък хотел, някой млад джентълмен на средна възраст, който се прави, че за никъде не бърза. В ръцете му винаги има вестници. Ето в това се състои прелестта на парижките закуски — всичко в Париж е както обикновено.

От павилиончето на ъгъла на „Монпарнас“ и „Распай“ Лучников купи „Хералд Трибюн“ и двуезичното издание на своя „Куриер“. След първата глътка кафе за миг си представи, че насреща му на масата седи Татяна Лунина. Усмихна се на въображението си и по този начин отдал дължимото на своя така наречен личен живот, се зае с вестниците. Първо „Куриер“. Прогнозата за времето долу на първа страница, Симфи +25 °С, Париж и Лондон +29 °С, Ню Йорк + 33 °С, Москва +9 °С… Отново Москва е полюс на студа сред всички столици. Каква свинщина, дори климатът се влошава все повече и повече. Няколко години наред антициклоните заобикалят отдалеч Русия, където и без това всичко е дефицитно — и радости, и продукти, — и настойчиво висят над оялата се Европа, осигурявайки й допълнителен комфорт. Главната шапка на „Куриер“ е пускането на съветски космически кораб в орбита, един от двамата космонавти е поляк, както казват те, „гражданин на Полската народна република“. Едри скулести лица с шлемофони, устите им разтеглени от дежурни усмивки. На същата страница долу между другото са поредното изявление на академик Сахаров и малък негов портрет. Мигар не е справедливо, господа? В съветския кораб за пръв път се вози поляк, а господин Сахаров при всичкото ни уважение към него прави далеч не първия си стейтмънт37. В „Хералд“ всичко е наопаки: голям портрет на Сахаров и изявлението му — горе, съобщението за пускането — на дъното, ликовете на космонавтите са колкото две изтъркани копейки. Така или иначе, деморализираната и разложила се Русия отново дава заглавията на световните вестници. Но кои са истинските герои на съвременна Русия, кои са по-храбри — космонавтите или дисидентите? Детински въпрос, но дава повод за сериозни размисли.

На слънчевата страна на „Монпарнас“ Лучников забеляза слабата фигура на полковник Чернок. Смешно, но и той беше облечен в почти същия масленозелен костюм като на Лучников. Почти същата небесносиня риза. Смешно, но и той спря на ъгъла и купи „Куриер“ и „Хералд“. Вярно, придърпа с пръст и юлския брой на „Плейбой“. Влезе в „Ротондата“ и поръча закуска, но не забрави и чашката „Мартел“. Изглежда, и той бе забелязал приятеля си отсреща, както бе седнал като във витрина на терасата на „Дом“. Беше го забелязал, но и той като Лучников не го показа. Имаха определена среща след час на две крачки от тук, в „Селект“, но Чернок разполагаше с този час и можеше мъничко да похитрува със себе си — разположил се на слънчице, да прелиства вестници, да посръбва кафе, сякаш и на него като на Лучников му предстои цял ден безделие.

И тъй, да продължим. Политическите новини от Крим. Фракцията на яки националистите във Временната държавна дума отново яростно е атакувала вревакуантите и е поискала незабавно отделяне на Острова като самостоятелна държава с всички съответни институции. Решителен отпор от страна на СВРП, комунистите, с-д38, к-д, „трудовиците“, „приятелите на исляма“. Всички имат своите съображения, но парадоксът е там, че цялата тая гиньолна39 компания с шантавите им и жалки идейки сега ни е по-близка от симпатичните момчета от „я-н“. Уви, напористите, пълни с живот представители на новата островна нация, за чието зараждане те крещят от всеки ъгъл, сега са по-опасни от всички монархисти и староруски либерали, привърженици на Идеята за обща съдба. Да не говорим пък за „коммисите“40 в целия им спектър, за тях няма смисъл и да говорим. „Московските коммиси“ повтарят каквото каже Москва, „пекинските“ — каквото каже Пекин, еврокоммисите седят в университетските кабинети, докато техните ученици — герилиерите41 — вилнеят по принципа още на 1905 година: „Хляба ще изядем, а хлебарниците ще изгорим!“ Тази идея е неизлечима, грохнала, разложителна. Може би нейното главно и единствено постижение ще бъде онзи здрав кълн, който се ражда сега в самата Москва и от който именно е привлечена ИОС. Андрей Арсениевич Лучников доста често, докато пиеше сутрешното си кафе, усещаше себе си като здрав, умен, активен и непредубеден аналитик не само на нацията, но и изобщо на човешкия род.

Последната глътка кафе. Ръката вече посяга към джоба за вчерашните месажи42. По осевата линия на „Монпарнас“ към булевард „Сен Мишел“ лети, яростно надул клаксони, наряд от полицейски коли. 9 часа и 40 минути. Започва новият безумен ден на главния редактор на един от най-противоречивите вестници на нашето време — симферополския „Руски куриер“.

Общо взето, записките потвърждаваха определените предварително апойнтмънти43, макар че едно от посланията беше съвсем неочаквано. Вчера по обед в хотела се бе обадил мистър Джей Пи Халоуей от компанията „Парамаунт“ и бе помолил мосю Лютшников да се свърже с него на еди-кой си телефон. По-късно, тоест следобеда, мистър Халоуей, тоест това старо говедо приятелят му от младини Октопода, лично се бе отбил в хотела, тоест вече здраво фиркан, и бе оставил бележка: „Андрей Лучников, по-добре да свалите оръжието. Капитулацията е утре в един следобед, брасри44 «Лип», «Сен Жермен дьо Пре». Октопода“. Няма как, ще трябва да обядвам с американските кинаджии, нали не мога да изхвърля стария Октопод на бунището, колко години не сме се виждали — три, пет? И тъй, нека разпределим времето. След петнайсет минути — срещата с Чернок. В единайсет часа — ЮНЕСКО, Петя Сабашников. Към един тръгваме заедно за „Сен Жермен дьо Пре“. Следобед трябва да се обадя в съветското посолство и да питам за удължаването на „визата за многократно влизане“. В пет вечерта — със Сабашников при фон Вите. В шест и трийсет — интервю в студиото на Ей Би Си. После прием в Пен клуба в чест на дисидента X. Допустимо закъснение — половин час. Работите се връзват. Вечерта, надявам се, ще бъда свободен. Ще я прекарам в самота. Нима това е възможно? Ще отида на кино да гледам Бертолучи. Или в онази джазова кръчмичка в Картие Латен. Преди лягане ще почета Платон. Няма да сръбна нито капка. Впрочем няма да ходя нито на кино, нито в кръчмичката, а направо ще си легна с Платон… онова място за тиранията и свободата, ще го препрочета…

Андрей Лучников сложи на масата парите, взе си вестниците и излезе от кафенето. Същото направи на отсрещната страна на улицата полковник Чернок, командващият Северния укрепителен район на остров Крим. Двамата поеха към „Селект“, отразявайки се почти огледално един друг.

Те наистина си приличаха, тези връстници от един и същ затворен елит на „вревакуанти“ единият — с по-едър кокал, другият — по-строен, единият — военен летец, другият — драскач и политик.

— Ти ми пречеше да си чета вестниците в твоята „Ротонда“ — каза Лучников.

— А ти в твоя „Дом“ не ме оставяше да си пия кафето — каза Чернок.

— „Дом“ е по-хубав — каза Лучников.

— А пък на мен костюмът ми е по-хубав — каза Чернок.

— Уби ме — каза Лучников.

— Търсеше си го — каза Чернок.

Зад този диалог, естествено, стоеше Трета симферополска мъжка гимназия „Император Александър Втори Освободител“.

Донесоха им бира.

— Чете ли последните новини от Симфи? — попита Лучников.

— Яките?

— Да. Според последния пол45 популярността им се е вдигнала с три пункта. Сега е още по-висока. Идеята за нова нация е заразителна като откриването на Новия свят. Моят Антошка за един ден на Острова е станал яки националист. През зимата са изборите за Думата. Ако не започнем отсега предизборната борба, никога няма да видим Русия.

— Съгласен — полковникът беше немногословен.

Те започнаха да обсъждат план за бързо създаване на масова партия. Поддръжниците на Общата съдба на Острова са много, сред всички слоеве от населението. За исторически близкото ново съединяване с великата родина призовават десетки вестници начело с могъщия „Куриер“. Няма съмнение, че когато се роди СОС — такава абревиатура е предложена, Съюз за обща съдба, звучи магнитно, да, да, в тази дума вече има залог за успех, — и тъй, когато се роди СОС, редиците на другите партии ще оредеят. Колкото може по-скоро трябва да се обяви новата партия и това да се прави с открито забрало. Абе каква ти секретност! Щом дори моллите са за автономия в границите на СССР, секретността е глупост. На военните щяло да им се разреши да се присъединяват към СОС? Извинявай, но в този случай не можем да смятаме СОС за политическа партия. Какво пък, може и да не го смятаме за политическа партия, но той трябва да участва в изборите. Извинявай, няма ли в това известна демагогия? Е, в това има демагогия именно в съветски дух или в стила на нашите мастодонти — ние сме за разведряване, но при нарастване на идейната борба; ние не сме държава, но сме самостоятелни; не сме партия, но участваме в изборите… Не, демагогията не е приемлива за нас. Нашата хитрост е липсата на хитруване. Ние… Кои все пак сме ние?

Приятелю, това е безсмислен въпрос. Сега става дума за спасяване, и то не за спасяване на Крим, както разбираш… За да участваме в кръвообращението на Русия, трябва да станем част от нея. Ами добре, дай сега да говорим по практиката.

Още известно време те говориха по „практиката“, а после млъкнаха, защото зад стъклото на терасата бяха спрели две момичета.

Две монпарнаски хипарки със снобски избелели туники, несресани, с дивашки грим по лицата. Всъщност дори хубавички, ако ги измиеш. Чернок и Лучников се спогледаха и се позасмяха. Момичетата се долепиха до стъклото, извити във въпросителни пози — е, какво, ще се разберем ли? Лучников посочи часовника си — сиреч нямаме време, ужасно съжаляваме, мадмоазел, но не принадлежим на себе си, такъв е животът. Тогава момичетата се засмяха, изпратиха им въздушни целувки и енергично закрачиха нанякъде. Едната носеше калъф за цигулка под мишница.

— Вчера се запознах с прелестна жена — меко заговори Чернок. Кой знае защо, той култивираше рядко мек старомоден стил в отношението си към жените, което впрочем не му пречеше да се отдава на твърде разгулен живот. — Беше възхитена, че съм руснак — Ом совиетик! — и беше ужасно разочарована, когато научи, че съм от Крим. „Значи вие, мосю, не сте руснак, а кримиен?“ Наложи се дълго да я убеждавам, че не съм от сметана46. Много хора вече са забравили, че Крим е част от Русия…

— Как са твоите „Миражи“? — попита Лучников.

Полковникът беше в Париж вече от цял месец, преговаряше за доставки на определен модел на прочутия изтребител бомбардировач за кримските форсиз.

— Тия дни ще подпишем договора. Ще ни продадат петдесетина — Чернок се разсмя. — Пълна идиотщина! За какво са ни на нас „Миражи“? Първо, нашите „Сикори“ с нищо не им отстъпват, а е и време да си възвърнем познанията за „Миговете“… — изведнъж той се взря в очите на Лучников. — Понякога ми е интересно дали им трябват летци… като мен.

Лучников раздразнено отмести поглед.

— Прекрасно знаеш, Саша, какъв мрак и мъгла е там — заговори той след минута. — Понякога имам чувството, че ТЕ ТАМ сами не знаят какво искат. За НАС е важно да знаем какво искаме НИЕ. Аз искам да бъда руснак, дори съм готов за възможността да ни депортират в Сибир…

— Разбира се — каза Чернок. — Няма връщане назад.

Лучников си погледна часовника. Време беше да поема към „Плас дьо Фонтеноа“.

— Остани още три минути, Андрей — изведнъж каза Чернок с някак нов тон. — Имам още един въпрос към теб.

Булевард „Монпарнас“ леко се люшна пред очите на Лучников, замъждука, изпъстри се с дълги като дъждовни струи разноцветни ивици: имаше нещо особено в гласа на Чернок, нещо, което засягаше лично Лучников, а подобен прицел на събитията лично към него, извън Движението, напоследък започна леко да възпира Лучников в неговите улеи, в които съвсем доскоро се бе плъзгал толкова гладко.

— Слушай, Андрей, една твоя дума — и ще сменя темата… та значи не ти ли се струва… — меко, сякаш с болен или с жена, заговори полковникът и изведнъж завърши, сякаш се хвърли от високо с главата надолу, — че се нуждаеш от охрана?

„Това било значи, помисли си Лучников. Става дума за покушението. По-точно, за заплахата от покушение. По-точно, за намеците за заплаха от покушение. Странно е, че съвсем бях забравил за това. Сигурно Танка е измела тази гадост от главата ми. Колко е срамно — да бъдеш обречен, да будиш у хората предпазлива жалост. Впрочем нали Чернок е войник, бил се е край Синоп, а всеки войник винаги е обречен…“

— Разбираш ли — продължи след кратка пауза Чернок, — аз имам на разположение специална група… Те ще те наглеждат деликатно и ти ще бъдеш в пълна безопасност. Откъде-накъде ще даваме на „Вълчата сотня“ правото да стрелят по най-свестните хора от Острова? Е, говори де, защо мълчиш! Не ме поставяй в идиотско положение!

Лучников сви юмрук и леко потропа с него по челюстта на Чернок.

— Край на тази тема, Саша.

— Край — веднага отвърна полковникът и стана.

С това срещата им приключи. След десет минути Лучников вече си проправяше път с наетото рено пет през автомобилните прегради на Париж. Когато пресичаше „Сен-Жермен“, на „Курфюр Дьо Бак“ колите пълзяха едва-едва и там той успя дори да помечтае, по-точно, да потъне в спомените си. Май беше преди три години, когато долетя в Париж, за да се види с Таня, и нае стая в ето този хотел — „Пон Роял“. Тогава тя беше в Париж с отбора си за някакъв комунистически спортен празник — Денят на „Юманите“ ли беше, или пък Кросът на „Юманите“, — затова имаха само два часа за уединение. Ето тук, на третия етаж, Таня го обсипваше с московски нежности. „Сладкият ми, говореше тя, долетя от толкова далеч заради едно бодване, миличко мое“. А той беше готов заради това „бодване“ пет пъти да обиколи Земното кълбо. Блажените мисли, нощните спомени отново напълно ометоха от главата му „покушението“. И по-рано бе забелязал, че започнеше ли да мисли за Танка (хората там в Москва цял живот се наричат помежду си Танка, Банка, Юрка), начаса забравяше всички гадости. В края на краищата поне настроението му се оправя…

В това извънредно странно добро настроение той най-сетне се измъкна от дефилето на „Рю Дьо Бак“ и излезе на крайбрежната улица, за да подкара по долния път към „Инвалидите“. Десният бряг на Сена беше облян в слънце.

И ето ни в атмосферата на Юнайтед Нейшън Едюкейшън Сайънс Калчъ Организейшън47. Естествено, навсякъде звучи музика, та човек да не скучае. Вероятно основната цел на могъщата организация на международните тунеядци е да не оставят човек нито миг да скучае.

В овалната зала с извънредно изискан дизайн със стенописи ала Шагал, а може и наистина от Шагал, се провежда заседание на някаква подкомисия или полукомисия по въпросите на световната статистика.

Лучников извади късмет, уцели направо спектакъла, разиграван ежедневно в ЮНЕСКО от кримския представител Пьотър Сабашников, също съученик и стар приятел. Крим, естествено, не беше член на ООН — СССР никога не би допуснал подобно „кощунство“, но редовно участваше в органите на ЮНЕСКО, защото беше невъзможно човек да си представи каквато и да било международна активност без този свръхактивен остров. Под натиска на Съветския съюз никой на света не смееше да нарича острова с името, което той сам си беше присвоил, а именно „Крим-Русия“, нито една организация, нито една страна не смееше да се противопоставя на гиганта, с изключение на абсолютно откачените, разните там Чили, ЮАР, Израел и кой знае защо — Габон. В документите на ЮНЕСКО се използваше наименованието „Остров Крим“, но Пьотър Сабашников се явяваше на всички заседания със своята табелка „Крим-Русия“ и първата му работа беше да заменя с нея унизителната география на капитулантите. След заседанието той винаги си прибираше табелката, за да не му я изхвърлят.

— Има думата представителят на Остров Крим господин Сабашников — каза председателят на полукомисията или четвърт — комитета, когато Андрей Лучников влезе в абсолютно празната ложа на пресата.

По пътеката към подиума вече бавно крачеше с кожена папка под мишница Петя Сабашников. Всички делегати с голямо внимание следяха всяка фаза на движението му, а по лицата на новаците, тоест представителите на новите нации, беше изписано изумление. На пръв поглед нищо особено — по пътеката крачи поредният оратор. Петя Сабашников обаче превръщаше във великолепен фарс дори това просто движение. Леко нацупил устнички, но същевременно строго свъсил веждички, издал напред брадичка с претенция за несъкрушимост, но същевременно издул пухкави бузки, господин Сабашников се правеше на нещо средно между съветския министър Громико и московския артист Табаков. Лучников беззвучно се кискаше в шепа. Петя не се беше променил — неосъщественият у него актьор всеки миг разиграваше нови и нови етюди.

Ето го на трибуната. Каскада от зашеметяващи мимики. Греещата усмивка (президентът Картър) остава на лицето му едва ли не цяла минута. После с прокашляне, мляскане, прочистване на гърлото и устата (генсек Брежнев) от джоба се изваждат очилата. Леко завъртане, псевдомечтателно погледче настрани и с „чаговния фгенски изговог“ на премиера на Временното правителство на Крим Кублицки-Пиотух мосю Сабашников започва своя спийч.

— Господин председателю! Дами и господа! Драги другари! Преди да пристъпя към същината на въпроса, трябва да внеса една поправка в протокола на воденето на нашето събрание. Когато ми даваше думата, уважаемият господин председател допусна грешка, като ме нарече представител на остров Крим, докато аз съм представител на организация с официално наименование „Крим-Русия“. Бих помолил господин председателя и всички господа делегати да вземат това под внимание и да направят всичко, та гореспоменатата грешка да не се повтаря.

След това изявление Лучников намери с очи масата на съветската делегация. Там имаше някакво раздвижване. Един твърде излъскан господин — „съветниците“ сега изглеждаха по-буржоазно, отколкото „капите“ — стана и направи знак на секретаря на заседанието. Той кимна с обичайното движение. Всичко вървеше както обикновено — след всяко изказване на представителя на „Крим-Русия“ Съветският съюз веднага правеше формален протест. Всички бяха свикнали с това и гледаха на него едва ли не като на формалност от протокола на ЮНЕСКО. Пьотър Сабашников пък, след като завърши традиционния си преамбюл, иронично се поклони на залата с все пак явно предпочитание към съветската делегация, давайки да се разбере, че специално той, П. Сабашников, най-малко придава значение на цялата тая глупост — както на своя вече осъществен протест, така и на очаквания техен.

— Господа — премина най-сетне към въпроса Сабашников, — в условията на деморализация на съвременното общество статистиката е подложена на не по-слаба, а може би и на по-силна корозия от другите социологически дисциплини. Наш дълг като участници в най-хуманистичната дивизия на международния синклит на нациите — Лучников виждаше, че Сабашников едва се въздържа или се преструва, че едва се въздържа да не избухне в смях, — наш дълг е да спомогнем за възраждането на доброто име на тази наука като един невъзмутим барометър на здравето на планетата. Уви, господа, като представител на организацията „Крим-Русия“, тоест като син на нашето противоречиво време, аз само ще налея масло в огъня. Знам, че ще го направя, но не мога да не го направя. И тъй, аз държа в ръцете си един от последните броеве на списание „Тайм“. В него е публикувана обширна статистическа карта на света, съставена, както съобщава списанието, по данни на различни обществени институции, включително ЮНЕСКО. Естествено, аз ценя списание „Тайм“ като един от форумите на независимата американска преса и това според мен ми дава право да подложа на критика някои прояви на предубеденост и пристрастност в гореспоменатата карта. Първо, какви са тия нива на свобода, изразени в проценти? Къде „Тайм“ е намерил нулевата точка и с какво право превежда свещеното философско понятие на езика на цифрите? Второ, трябва да посоча неточността на всички цифрови данни, отнасящи се за Русия. Организацията „Крим-Русия“, естествено, е много поласкана от факта, че „Тайм“ ни е отчел цели сто процента свобода, но е не по-малко огорчена от факта, че на „Тайм“ са му се откъснали от сърцето само осем процента от същата за Съветския съюз. Ние вече за кой ли път заявяваме, че всички статистически данни за „Крим-Русия“ и Съветския съюз следва да се събират и после да се разделят на общия брой на нашето население. Ето ви и друг пример. В Съветския съюз според данните на „Тайм“ на хиляда души се падат 18,5 леки коли. В нашата организация, която списанието не благоволява да определи дори като географско понятие, а я нарича с дума от туристическия жаргон — „Окей“ — се оказва, че има 605,8 коли на хиляда души от населението. Господа, ако вие в статистическите си изследвания използвате понятието „Русия“, имайте добрината да събирате данните на Съветския съюз и на организацията „Крим-Русия“. При този единствено правилен метод, господа, ще видите, че Русия в текущия исторически момент разполага с 25,3 автомобила на хиляда души и с 16% свобода според скалата на „Тайм“. Това е всичко, което исках да отбележа в текущия момент на дискусията. Надявам се, че не съм злоупотребил с вниманието ви. Благодаря.

Сабашников, самата скромност наглед, събра някакви листчета в папката си и като леко хихикаше с нечуван фалш в тона, тръгна по пътеката към своята маса. Пътьом успя да завърти пръст към Лучников в ложата на пресата — сиреч забелязах те — и веждичка към изхода — сиреч излизай, — а също невероятно пластично с цялото си тяло да изрази абсолютното си уважение към съветския колега, който вече цепеше с гърди пространството по пътеката напред, за да даде отпор на маймунджилъците на разни провокатори от някакви никому неизвестни зле надъхващи организации, които въпреки волята на народите са представени в един международен форум на нациите.

Преди да излезе от ложата на пресата, Лучников откри, че са го забелязали от съветската и американската делегация. Типовете на съответните маси го гледаха и си шепнеха: „Главният редактор на «Куриер»!“

Срещнаха се със Сабашников пред вратата на залата. Откъм трибуната долиташе страховит глас:

…Съветските хора гневно отхвърлят псевдонаучните провокации на буржоазната преса, да не говорим за подигравателните закачки на разни клоуни от някакви никому неизвестни зле надъхващи организации, които въпреки волята на народите са представени в един международен форум на нациите!

— Доста се старае Валентин — поклати глава Сабашников. — А там, където трябва да го прави, не му стиска.

— За къде говориш? — Лучников погледна, вече през рамо, изригващия шаблонни проклятия квадратен автомат. Странно беше, че това нещо на всичко отгоре носеше името Валентин.

— С него играхме сутринта тенис срещу уругваеца и ирландеца — поясни Сабашников — и се издънихме само заради него.

Излязоха. Всичко трепкаше под слънцето.

— Какъв можеше да бъде животът на земята, ако ги нямаше долните ни дребни страсти — въздъхна Сабашников. — Как сме се оплели още от деня на първото грехопадение.

— Ето това е то духът на ЮНЕСКО — позасмя се Лучников.

— Абе ти се смееш, Андрей, обаче аз смятам да стана монах — избъбри Сабашников.

— Извинявай, ама тук в главата ми се натрапва още едно нещо — каза Лучников.

— Не е нужно да продължаваш — въздъхна кримският дипломат. — Знам кое е то.

С „крушата“ на Лучников тръгнаха към „Сен Жермен дьо Пре“.

Докато пътуваха, Лучников все пак успя въпреки непрестанните кодоши на Петяша да разбере, че той е свършил напоследък много важна работа, като е изяснил позициите на Съюза и на Щатите по отношение на Крим. Е, при Совдепа яснотата си е предишната — пълна мъгла, а колкото до янките, при тях определено тържествува теорията за геополитическата стабилност на онова типче, нали го знаеш, Андрюша, Зоненфелд, тоест, Андрюша, пука им на жилетката за нас. Оказа се също, че въпреки безкрайните си „етюди“ Сабашников не е забравил и друга една задача: генерал Вите ги очаква точно в пет.

Старецът е роднина, впрочем не пряк, а доста далечен, на премиера Вите. Евакуирал се е от материка с чин щабскапитан. Останал е в строя и много бързо е получил генералска звезда. Към 1927 година е бил един от най-младите и най-блестящи генерали на Острова, Барона го е обожавал: защото е известно, че въпреки ежедневния православен борш Барона е запазил за цял живот носталгията си по ревелските кренвирши. Не подлежи на съмнение, че още година-две и младият Вите е щял да стане командващ ВСЮР48, но точно тогава дяволът му е влязъл под кожата, същият дявол, дето ни е гепил и всички нас, Андрюша — любовта към ЕДИННАТА-НЕДЕЛИМА-БЕДНА И ОБИЛНА — МОГЪЩА И БЕЗСИЛНА, тоест, ще прощаваш, ама любовта към ЕНБОМБ, или, както се казваше навремето, към майчица Рус, което в една остзейска глава е още по-странно, отколкото в нашите скито-славянски. С една дума, генералът се присъединил към забранения на Острова Съюз на младорусите, участвал в известното въстание на Евнаторийските гвардейци и едва успял да избяга от контраразузнаването в Париж. А когато през 1935-а нашите, Андрюша, родители установили цъфтящата днес демокрация и пенсионирани Барона, фон Вите, кой знае защо, не пожелал да се върне от изгнанието си и ето че смирено си живее в град Парижск и до ден днешен. Струва ми се, че с него е станало онова, към което пристъпвам аз сега, Андрей, към духовното възраждане, към отърсването на праха от уморените нозе на грешника, към смирението на чуващия… — гласът на Сабашников, достигнал до звънтящи висоти, сякаш секна, сякаш заглъхна в артистично кратко, много силно и невероятно по фалша си ридание. Той извърна светлата си оплешивяваща глава към отворения прозорец на „крушата“ и остана така, давайки възможност на Лучников да си представи сълзите на тиха радост и дълбокия душевен потрес върху извърнатото му лице.

— Страхотно го направи, Петяша — похвали го Лучников. — Талантът ти укрепва.

— Все се подиграваш — с тънък глас каза Сабашников и раменете му се затресоха: не можеш го разбра — дали плаче, или се киска.

— Колкото до фон Вите, мисля, че не се е върнал на Острова, защото не е виждал в нашите бащи съюзници. Сега ме интересува само едно — дали наистина се е срещал със Сталин и какво е мислела оная хлебарка за присъединяването.

— Обаче трябва да те предупредя, че дядката почти напълно е изкукал — каза Сабашников.

Лучников успя без проблеми да се гмурне в подземния паркинг на „Сен Жермен дьо Пре“ а и още на трето ниво — какво чудо! — се намери местенце за „крушата“. Виж, на мерцедеса, който ги следваше от „Плас дьо фонтеноа“, не му провървя толкова. Точно под носа му от паркинга като дяволче изскочи чернокож служител и окачи веригата с табелка complet49. Шофьорът на мерцедеса здравата се нервира, замалко дори щеше да зареже колата, дори вече кракът му почти беше стъпил на земята, когато видя слизащите от сенжерменските недра двама симферополски джентълмени, и кракът му увисна във въздуха. Впрочем джентълмените не се отдалечиха много, повървяха само от изхода на паркинга до брасри „Лип“, така че кракът скоро можа спокойно да се върне в мерцедеса и там да си отпочине. Успокоеният шофьор видя как двамата влязоха в ресторанта и как на вратата се хвърли да ги прегръща страхотно дебел, широк и висок американец.

В моменти на приятелски срещи Джак Халоуей наистина напомняше октопод — количеството на разпрострените му крайници сякаш се удвояваше. Прегръдките се разтваряха и затваряха, той награбваше, притегляше и засмукваше жертвите си. Всички приятели изглеждаха миниатюрни в лапите на бившия дискохвъргач. Дори широкоплещестият Лучников имаше усещането, че е балеринка, когато Октопода затваряше на гърба му стоманеното си менгеме. На някаква олимпиада преди години — преди колко точно, историята мълчи — Халоуей завоювал златен ли, сребърен ли, бронзов ли медал по хвърляне на диск или почти го завоювал, бил близо до медала, просто на косъм от него, във всеки случай бил в олимпийския отбор на САЩ или кандидат за олимпийския отбор или поне бил номиниран за член на отбора, във всеки случай несъмнено бил дискохвъргач. Питайте кого да е от вечно излежаващите се по плажовете на Санта Моника, Зума Вийч, Биг Сур, Кармел и той ще ви отговори: ама, разбира се, Джак беше дискохвъргач, получи навремето златен медал, той и сега въпреки шкембето си може да хвърли диска на страхотно разстояние, по-далеч от всеки университетски глупчо. Впрочем какво има да спорим за медала, след като днес името на Халоуей се свързва с друго едно злато, по-тежко от олимпийското, със шатото на Холивуд. През последните години в студията на „Парамаунт“ той произведе три блокбастъра наред. Започна, може да се каже, от нулата, с някакви дребни и леко подозрителни пари, с някакви никому неизвестни манхатънски умници — Франсис Букневски и Лейб Стоукс — в качеството на сценарист и режисьор, обаче събра Млечен път от звезди и дори несравнимата Лучия Кларк се съгласи да играе заради приятелството си с всеобщия любимец, главозамайващ международен приятел, гръмокипящ романтик, гастроном, полиглот, еротичен партизанин Джак Халоуей Октопода. И между другото тази дивна хубавица от кримските брегове не сбърка: още първият филм — „Намек“, една от странна по-странна творба, донесе колосален „грос“, огромни проценти на всички участници и нова слава на несравнимата Лучия. Следващите два филма — „Проказа“ и „Евридика, трейд марк“ — нов успех, нови пари, цели камари слава…

— Андрей и Пит! — приветства прочутият продуцент новодошлите на вратата на „Лип“. — Само да знаехте какво щастие е да видиш грешните ви муцуни сред слънчевите отблясъци, сред трепкащите сенки на „Сен Жермен дьо Пре“! Без майтап, усетих смрадния ви дъх от няколко хиляди метра разстояние през всички аромати на Париж. Дасеебавглаватапроста, иска ми се във ваша чест да посвиря на рояла и аз ще посвиря днес на рояла във ваша чест, факмайселфвгъза.

По характера на тази приветствена тирада можеше вече да се съди за градусите на Джак — високи бяха, но с тенденция да се вдигнат още повече.

На втория етаж на ресторанта около голяма маса беше насядала цялата банда: в центъра, естествено, несравнимата Лучия, вдясно от нея Лейб Стоукс, тоест настоящият й секспартньор, отляво Франсис Букневски, тоест вчерашният й партньор; по-надалеч в орбитата — красавецът Крие Хансен, нейният партньор по екранна любов, а до него — съпругът му, плешивият Макс Рутен с дебелите устни, после — камераменът Володя Гусаков, нов съветски емигрант с жена си, почтената матрона Мира Лунц, художничка, а също и „неизвестна девойка“, задължителният персонаж на всички трапезни изпълнения на Октопода.

— Привет, момчета! — извика Лучия Кларк на руски.

Всъщност нямаше нищо чудно, че световната суперстар прибягваше понякога до ВМПС (така наричаха в компанията на Лучников „Великия и Могъщ, Правдивия и Свободен“ език), защото той беше и неин роден език, тъй като някога тя се бе казвала Галя Буркина и се бе родила в семейство на вревакуанти от Ялта, макар и да бе получила като наследство от временния пристан на родителите си, тоест от остров Крим, високи татарски скули и малко странно татарско очертание на сините новгородски очи. Какво да се прави, в горещи дни градинарят Карим често бе поглеждал майка й през пъстрата тъкан на гроздето, а мислите на градинарите, както е известно, се предават на скучаещите дами от разстояние.

Нюйоркските интелектуалци по навика на старото съперничество посрещнаха кримските интелектуалци с пресилено пренебрежение и усмивчици, те пък на свой ред, с правото на историческото превъзходство както винаги в отношенията си с нюйоркчани, бяха простодушни и сърдечни, вероятно в същата степен, в която Миклухо Маклай е бил любезен с жителите на Нова Гвинея. Халоуей стоеше малко встрани, вглъбен в огромното винено меню, почесваше се по брадичката и се съветваше с немислимо сериозния като всички френски жреци на гастрономията метрдотел. „Колко е живописен само“, помисли си Лучников за Октопода. Той открай време беше изразител на времето и на онази група двуноги, към която в един или друг момент принадлежеше. През петдесетте години в Англия (където се бяха запознали) Октопода беше нещо като американски морски пехотинец: ниско подстриган, с агресивна походка. През шейсетте ходеше с брадичка ала Телониус Монк, пък и изобщо приличаше на джазмен. Дойдоха седемдесетте и моля: полупо-сивели къдрици до раменете, изопната върху тумбака фланелка с безумна разцветка, жилетка от хипарски битпазари… чешит милионер от Бевърли Хилз. Сега отминават седемдесетте, на прага е неизвестността, а Джак Октопода вече се е подготвил за срещата с нея, подрязал е косата си и се е облякъл в ослепително бял костюм.

Междувременно на масата се възцари тягостно мълчание, тъй като нюйоркчаните вече бяха успели да обгърнат кримчаните с пренебрежението си и още не бяха успели да асимилират ответното добродушие. Лучия Кларк с много недвусмислена усмивка гледаше през масата Лучников, сякаш го виждаше за пръв път, явно искаше да се вмъкне в леглото му. Крие и Макс мрачно си бъбреха, сякаш не бяха съпрузи, а само „колеги“. Володя Гусаков, както си е редно за нов съветски емигрант, „се стесняваше“. Жена му Мира с каменна гръд и високо вдигната брадичка сякаш говореше, че ще се бие докрай за честта на мъжа си. Лучников се стараеше да не поглежда нюйоркчаните, за да не се нервира, и успокоително се усмихваше в отговор на Лучия Кларк: демек по-кротко го давай, Галка, по-кротко, не се познаваме от вчера. Букневски и Стоукс, разпрострени във фотьойлите и вирнали колене, се споглеждаха, намигаха си, кискаха се в шепа, но явно се чувстваха някак не на място тук, нещо им пречеше. „Неизвестната девойка“ май се опитваше да се чупи. Единствен Пьотър Сабашников се чувстваше съвсем на място тук: моментално с актьорския си нюх схвана ситуацията и сега с огромно удоволствие разиграваше участник в „тягостното мълчание“, свенливо сумтеше, смутено потреперваше с рамене, бързичко изпод вежди и някак крадешком поглеждаше съседите си, после веднага се извръщаше и дори сякаш се изчервяваше, говедото с говедо.

— Абе какво се мотаеш там, Джак?! — прекъсна мълчанието Лучников.

Халоуей дойде и седна начело на масата.

— Избирахме вината. Сега това е много важно. Ако избереш виното неправилно, целият обяд ще се провали и всички вие след два часа ще изглеждате като свине.

На това място всички се разсмяха и „тягостното мълчание“ изчезна безследно. Огромната фигура, добродушните дебели бузи и малките зорки и умни очички начело на масата внесоха хармония. Вината се оказаха избрани правилно, обядът пое по добре смазани релси: авокадо с кубчета шунка, шримпи, супа от костенурка, бъбреци по провансалски, шатобриан — под диригентската палка на Октопода „Лип“ не оставяше гостите да си поемат дъх.

Лучников заразказва на Лучия и Джак за дипломатическия демарш на Петя в подкомисията на ЮНЕСКО. Дипломатът престорено се възмущаваше — „Как смееш да ме окарикатуряваш!“. Лучия се превиваше от смях. Нюйоркчаните, като забелязаха, че руските дворяни не се надуват много със синята си кръв, с удоволствие погребаха манхатънския си снобизъм. Разговорът се водеше на английски и като погледна Володя Гусаков, Лучников си помисли, че той може би не разбира всичко.

— Май не мога да разбера всичко — тутакси потвърди мисълта му Володя Гусаков. — Какво толкова забавно разправяте за процентите свобода?

Простоватото му младежко лице сега се бе покрило с мрежичка от бръчки и изразяваше напрегната неприязън. Може би всъщност именно бе разбрал всичко, може би дори повече от разказаното.

— Джентълменът се шегува — с плачлив глас, повдигнала брадичката си, каза жена му. — За него нашата болка е възможност да остроумничи.

Американците не разбраха нейния руски и се разсмяха.

— Мирра ъф Москоу — каза Букневски. — Лейди МХАТ50.

Ръката на дискохвъргача се пресегна през масата и легна върху рамото на Володя Гусаков. Лучников изведнъж забеляза, че малките очички на Джак не греят както обикновено, а мъждукат като слаба жичка на електрическа крушка. Едва тогава схвана, че това не е просто приятелски обяд, начало на пореден парижки запой, че Октопода си е наумил нещо сериозно. Той гледаше ту Джак, ту Володя Гусаков. Новите емигранти бяха загадка за всички руснаци извън страната, а за Лучников — мъка, раздвоение, тъга. Всъщност именно това бяха хората, заради които той постоянно ходеше в Москва, хората, към които вече причисляваше и себе си, хората, чийто живот и борба искаше да сподели. Уви, техният брой намаляваше в Москва, а все повече нарастваше в парижките кафенета и американските университетски кампуси. В Крим те се отбиваха само на гости или за бизнес, нито един не заживя постоянно на „остров Окей“: не сме бягали ние от Степанида Власиевна, за да ни навре отново под фустата си.

Той понечи да каже нещо на Володя Гусаков: че, нали, не бива да се сърдите, аз не се присмивам на вас, а на себе си… но изведнъж го споходи прозрението, че Володя Гусаков и жена му Мира Лунц няма да разберат нищо от това, което би казал, както и да го кажеше, на какъвто и да било език, па дори и на най-модерния московски тавански жаргон. Ето я пропастта, ето я въпросната шейсетгодишна пукнатина в скалата на „общата съдба“.

— Ах вие, руски мазохисти — засмя се Джак. — Андрей и Володя, като познавач на славянската душа ви разделям за десет минути.

Той стана, сложи едната си ръка на рамото на „неизвестната девойка“ — хайде с нас, пусикет51 — и намигна на Лучников — сиреч трябва да обмислим нашите курварски планове. Лучников обаче вече разбираше, че ще стане дума за друго.

Естествено, слизането им долу, в бара, се проточи не десет минути, а цели трийсет. Естествено, в бара на „Лип“ Халоуей намери най-малко трима познати, тъкмо трима — ни повече, ни по-малко — седяха на табуретките там. Един от познатите, някогашен лауреат на „Гонкур“, приличаше повече на впиянчен часовникар, отколкото на изтънчен френски писател, и се оказа и най-добрият приятел на Октопода и това също беше нормално, защото от трима познати единият винаги му беше най-добрият приятел. И с бармана имаха някакво общо минало, някакви сложни отношения, породили се при последното му идване във Франция, някаква жалба на някакъв мосю Делану, посещения на комисаря Приве, който все пак се оказал, както предполагал барманът, добро момче, мосю Октопу не бил прав по отношение на него, но във всеки случай в момента не го заплашвали никакви неприятности в VI арондисман на Париж, защото мосю Приве напълно отговарял на името си, това е „Приве“, това е стара Франция, мосю Октопу, където хората са умеели да се гледат един друг в очите и не са имали представа за кошмарните чудовища на социализма, за компютрите, мосю, които настъпват към нас, моля да ме разберете правилно, от Америка, а далеч не от Русия, както смятат някои, тези чудовища на социализма, които пазят спомените за всички прегрешения на човека, мосю, били те преобърната маса в кафенето, или плесник, ударен на някой негодник, или жалък пешкир, изчезнал от хотел, както се случило с един полски професор, та такова едно чудовище на ченгеджийския социализъм, мосю, е поставено сега и в VI арондисман на Париж, мосю, но вие не бяхте вкаран в него благодарение на мосю Приве, коректман52. На това място „неизвестната девойка“ започна да се бунтува, видя през прозореца своя съблазнителна приятелка и понечи да хукне след нея, та Халоуей се принуди да я стисне с двете ръце за дупето и да започне пламенно да я увещава, кой знае защо на испански, колко безсмислена и нискоефективна е лесбийската любов.

— Слушай, писна ми от тебе, Октопод — каза накрая Лучников, който вече си поглеждаше часовника, да не би да закъснее за генерал Вите.

Тогава Джак пусна мацето, обърна се гърбом към бармана, захлупи с длан ухото си, в което от време на време нещо му мънкаше лауреатът на „Гонкур“, изпсува накратко на всички достъпни му езици, а те бяха най-малко десет, после в стила на президента Никсън сложи ръка на рамото на Лучников и започна да излага деловото си предложение, от което Лучников едва не се срина на пода.

— …Слушай друже писна ми знаеш колко кинти съм избичил през последните години но кълна ти се с ей тая дясната си ръка с която правя Андре най основните си работи та с ей това необикновено ръчище което ми трябва макар и само да си разкопчая дюкяна че се мотая из тоя курвенски бизнес на живите картинки изобщо не заради парите е виждам че вече се усмихнат предвкусваш как старият Октопод сега ще заприказва за изкуство но аз няма да заприказвам макар че не виждам причини за свенливост няма да заприказвам макар и само за да не почнеш ти дърта кранто със синя кръв да хихикаш над детето от филаделфийското дъно да аз бях дете от филаделфийското дъно а ти нима не знаеше за моето ужасно детство е тогава ще ти кажа поне онова на което надявам се ще повярваш а ако не повярваш ще те съборя от стола и ще извикам мосю Приве а той ще те тикне в своя социалистически компютър и тебе вече никога няма да те пуснат в Париж и ти като вечния евреин с хилядолетия ще обикаляш на спирали Париж но никога вече няма да стъпиш в него заради неприличното си поведение в бара на ресторант „Лип“ или ще киснеш и виеш на твоя остров Окей докато не дойдат червените та ще ти кажа значи че си въртя машинката не за себе си а за да давам поминък на цялата тая отвратителна пасмина която ме заобикаля и за да осъществявам мечтите на цялата тая международна неблагодарна отврат тоест моите приятели и ако ти и на това не повярваш кълна се в петия си крайник тебе драги още днес ще те екстрадират от Париж и ще те приковат с верига към статуята на Маркс пред хотел „Метропол“ и ти ще си стоиш там чак докато започне твоята любима Обща съдба а после коммисите в знак на благодарност те наебат с парче кучешки салам и те пратят във вечните ледове на Йошкар Ола което надявам се никога няма да се случи защото те обичам и ти си ми най-добрият без майтап приятел по всички материци и аз съм твой роб…

След като изрече всичко това в безупречния стил на предишните пиянства, Джак Халоуей внезапно заговори като трезвен човек.

— Знаеш ли, наскоро прочетох твоята книга „Ние руснаци ли сме?“. Зашеметяващо! Всичките тези психологически куриози. Това може би е присъщо само на вас, руснаците. Англичаните още след колонизирането на някой остров или друго пространство веднага са започвали да се стремят към отделяне от метрополията. При вас второ поколение спасили се, да не говоря и за трето, започват да мечтаят за суровите прегръдки на един напредничав, макар и най-тъп в историята народ. Суици-ден комплекс, нравствена деградация… но как всичко това с поднесено в твоята книга! Браво, Андрей, не може да ти се отрече нито журналистическият майсторлък, нито мистичното чувство за история. Тъй, тъй, татарската сперма е отровила вашата аристокрация навеки. Само ми кажи честно — присъединяването към Русия, тоест поглъщането на Крим от Съюза — наистина ли това е твоята мечта или е… ами… или е нещо като твой политически похват? Не сме се виждали няколко години, приятелю. Ще ми се да зная какво всъщност мислиш и чувстваш.

Халоуей поглъщаше Лучников с очи. Двете жички на крушката вече се бяха нажежили до бяло и светлината им угасяваше пъстротата на бутилките на стената на бара и прозорците, отворени към „Сен Жермен дьо Пре“. Светът беше избелял и сега пламтеше в черно-бялото интензивно лъчение. Мракът на благородни дипли висеше точно над главите им. Лучников усещаше стисканията на дистонията53.

— Джак, аз никога не съм разговарял с теб на такива сериозни теми — изрече той… — Бих предпочел и занапред, Джак, да те имам за моя стар приятел Октопода…

Халоуей се ухили, и то така, че Лучников си помисли: „Това същият човек ли е, когото бе познавал, наистина ли е Октопода“.

— Андрей, не, не, не бива да не се виждаме по толкова дълго време. Ти сигурно не разбираш всичко. Поне разбираш ли, че кой да е друг политически писател на света би дал какво ли не за такъв разговор с мен? Не разбираш ли, глупчо, че имам предложение за тебе? Делово предложение?

— Какво общо има между нас? — Лучников натискаше с пръсти очните си ябълки, но багрите на света не се връщаха. Тогава изпи на екс един двоен коняк и веднага всичко застана по местата си. — Ако се интересуваш от реклама, „Куриер“ и без това отделя много място на филмите ти. Лучия не слиза от нашите страници… „Перлата на Острова“, какво повече…

— Чуден човек си! — прекъсна го Халоуей. — Моето предложение струва повече от курви като Лучия. Андре, ние с тебе можем да съединим Острова и Русия!

— Какви ги дрънкаш? — Лучников се напрегна, сграбчи Октопода за китката, втренчи се в очите му. — Какво означават тези глупости?

— Мосю Гобо, дясното ви ухо порасна малко в повечко — каза Халоуей на бармана, който правеше някакви изчисления в другия край на бара. — Да се поразходим на чист въздух, Андрей. Не мога да понасям в мое присъствие на някого да му пораства магарешко ухо.

На булеварда американецът хвана Лучников под ръка, така че се получи нещо като стоманено менгеме, и като размахваше разпалено свободната си ръка и надничаше в очите му, започна да развива идеята си.

Филм. Ще снимат гигантски блокбастър за присъединяването на Крим към Русия. Трагичен, лиричен, ироничен, драматичен, реалистичен и „сюр“ по презумпция суперфилм. Тоталитарен гигант поглъща весело зайче по желание на последното. Лучников ще напише сценария. Всъщност сценарият е почти готов. Масовката е готова. Режисьор ще бъде Виталий Гангут. Стоукс ще го сритаме под задника, нещо много гениален стана. Нищо, че Гангут е в Москва, ще го измъкнем от там, сега това не е проблем. Приемаш ли предложението, приятелю?

— Пусни ми ръката — каза Лучников.

— Защо, бе? — някак странно се изненада Халоуей, но не пусна ръката му.

— Искам да запаля цигара — каза Лучников. — Абе ти какво си се вкопчил в мен? Да не съм ти някоя жена?

— Ти си чешит, някакъв странен тип си… — мънкаше уж смутено могъщият Октопод и продължаваше да стиска ръката му. — Предлагат ти милиони, а ти…

— Я хайде! — с тясното на дланта на свободната си ръка Лучников го удари по корема и изтръгна другата.

Смаяният гигант се спря насред сновящата парижка тълпа. Минувачите се обръщаха да го гледат. Лучников се отдалечи на няколко крачки, запали своята „Пантера“ и едва тогава попита:

— От чие име ме провокираш?

— Гадняр! — прелетя в отговор над главите на парижаните.

Октопода бързо си тръгна, но след няколко метра се спря и отново извика:

— Аз ти говоря като на приятел, а ти… лайно!

Още няколко крачки в сляпа ярост и като еклива тръба откъм кафене „Дьо Maro“:

— Не ща да те знам!

Лучников не помръдна от мястото си.

Халоуей се тръшна на един стол на тротоара, за последен път му се закани с юмрук и започна да вика сервитьора.

Лучников видя през улицата, че от „Лип“ излезе Сабашников. Махна му с ръка и двамата тръгнаха към входа на паркинга, където се срещнаха след минута. Сабашников, самото въплъщение на оскърбената добродетел, разказа на Лучников как се бяха развили през този половин час събитията на приятелския кинообед. Американските знаменитости в края на краищата го нарекли дегенерирал дворянин, а Володя Гусаков се изказал в смисъл, че, от една страна, бил недоубит белогвардеец, от друга — червен гъзолизец, а Лучия Кларк му дръпнала ципа под масата. Както разбираш, обстановката на масата стана непоносима, не издържаха дори моите закалени в ЮНЕСКО нерви и си тръгнах, без да продумам.

— С изключение на? — попита Лучников.

— Е, само дето казах на сбогуване, че масата им е „табл дьо гиньол“, нищо друго. След това си тръгнах, без да продумам. С изключение на… С една дума, всичко това е кошмар. Миазмите на враждата, на непрестанния скандал отравят света. Иде часът на холокоста. Докато не е станало късно — в манастир, нейде на Малта, нейде на островите Тристан да Куня… Да знаеш случайно къде е най-затънтеният и беден православен манастир?

Излязоха с колата на повърхността и сега трябваше да си проправят път през все по-беснеещото движение на Десния бряг, на улица „Биенфезанс“, където ето вече петдесет години живееше неосъщественият деец на руската идея генерал Фон Вите.

Лучников не каза на приятеля си нито дума за предложението на американеца. Всъщност той и на себе си още не бе казал нито дума за него. Знаеше, че злобата ще го обзема все повече и повече, започне ли да размишлява върху това кощунствено, типично за извратените „мънимейкъри“ от хълмовете Бевърли предложение.

Така или иначе, си наложи да не се пали сега, върна се в руслото на своя парижки ден и си спомни, че трябва да се обади в съветското посолство.

— Ало! Другарят Тарасов? Обажда ви се Андрей Лучников.

— Добър ден, господин Лучников — разнежи се в слушалката свръхлюбезен глас. — Мясниченко на телефона.

— Обаждам се по повод на моята виза — каза Лучников, загледан от телефонната кабина към огряната от слънцето стена на черквата „Сен Жермен дьо Пре“. — Има ли някакво движение по нея?

Последният израз, типичен за съвременната съветска бюрокрация, беше употребен сега с максимална точност. Какво прекрасно съгласие се възцари в този момент в света: господин и другар говорят на един и същ език. Дивни са делата Твои!

— Всичко е абсолютно наред, господин Лучников — другарят Мясниченко вероятно представляваше неизчерпаем генератор на душевна топлина.

— Ама сериозно ли? — смая се Лучников.

— Абсолютно сериозно, Андрей Арсениевич. Чисто и просто всичко вече е готово, остана само да се сложи отметката в паспорта ви. Очаквам ви, Андрей Арсениевич…

— М-да… честно казано, не бях очаквал подобна оперативност… в момента съм зает, направо съм на нокти… — замънка Лучников.

— Ни най-малко не се безпокойте, Андрей Арсениевич. Това ще ви отнеме най-много десет минути.

Другарят Мясниченко сякаш се отплаща с любезност за любезността в отговор на Лучниковите съветизми, които включват дори и „на нокти“, отговаря със старорежимното „ни най-малко не се безпокойте“. Той вероятно смята, че така говорят в класическата литература днешните белогвардейски останки и недоубити гадове.

И наистина, процедурата на „Рю Гренел“ отне не повече от десет минути. Оказа се, че другарят Мясниченко е младеж, съветикус от новото производство — лека, донякъде врътлива походка, едва-едва затъмнени стилни очила, свръхлюбезна, макар и леко кисела усмивка.

Лучников пъхна паспорта в джоба си и с бодра стъпка отиде на булевард „Распай“, където го чакаше Сабашников. Потеглиха.

Дипломатът Петяша, сякаш изобщо не беше млъквал, продължи със стенанията си:

— Слушай, Андрюшка, хайде да зарежем всичко това и да го пратим на майната му, хайде да заминем за Нова Зеландия. Ще си купим земя, ще направим там руски фарм, ще подмамим неколцина приятели и отец Леонид, ще отглеждаме зеленчуци, ще посрещаме залеза на живота си, ще четем и тълкуваме Писанието… Нима не ти омръзна — какво ли? — ами всичко това наоколо: Париж, Ню Йорк, Симфи, Москва, всичките тия жени и мъже, полицията, политиката — тук е по-добре да караш право към „Конкорд“, — ех, да можехме да съберем двайсетина добри приятели и да избягаме далеч от този бардак, тогава аз и в манастир не бих отишъл, бих останал в живия свят, сред тихо първобитно обкръжение, аха, ето тук завий към авеню „Вашингтон“ и търси място за паркиране.

Лучников предполагаше, че в дома на генерала ще завари миризма на старческо слабоумие, на грохналост, цял комплект полусенилни странности, цяла тълпа котки например или говорещи птици, разлепени тапети, с една дума, някакво безсрамно разложение. Разбира се, можеше да предположи и обратното, тоест една спретната светла старост, но изобщо не си представяше, че ще попадне в офис на политик. Да, обаче зад масивната резбована врата с медна табелка, на която на руски и френски беше изписан дългият титул на генерала, в просторния хол, украсен с географски карти на Русия, както и с портрети на няколко изтъкнати люде, сред които един до друг се мъдреха главнокомандващият Лавър Корнилов и председателят на Совнаркома Ленин, ги посрещна младеж със сив фланелен костюм, типичен френски дипломат, който се представи като секретар на барон Фон Вите и каза, че негово превъзходителство очаква господата Лучников и Сабашников.

Генералът седеше в кабинета си зад огромно писалище и бързо пишеше нещо; малко прекалено бързо; мъничко по-бързо, отколкото трябваше, за да не прилича досущ на циркаджия.

През няколкото секунди, докато генералът уж не забелязваше влезлите (също с една-две секунди в повече), Лучников го сравняваше с баща си. Сравнението явно беше в полза на Арсений, макар и само по отношение на маниерите, на жестовете, генералът явно не можеше и да се сравнява с безукорността на обитателя на вулкана, пък и физически Арсений беше по-млад, макар че впрочем и генералът не би могъл да се нарече развалина.

Силно ръкостискане, задържане ръката на посетителя и проникновено взиране в очите — сърдечност и благоразположение. Пак прекали! Сядайте, момчета! Дяволски се радвам да ви видя, винаги се радвам на гости от Русия, особено на младежи. Макар да живея вече половин век в изгнание, духом винаги съм в родината, из нейните пространства, край нейните реки, по нейните равнини и острови (последното — много точно и умно натъртено). Остър разузнавателен поглед или имитация на остър поглед, във всеки случай жив бледосин отблясък върху ерозиралата глина на лицето. Ето, разбирате ли, само преди половин час приех секретаря на комсомолската организация на един от свердловските тракторни (внушително свеждане и повдигане на десния клепач) заводи. Не е лоша, не е лоша смяната, която е израсла у нас на Урал, интересни идеи, сила, здрава ръка. А как е на юг? В Крим? Между другото как е със здравето Арсений Николаевич? Предайте поздравите ми на баща си, пламенен привет от мен. Защото с него сме бойни другари. Каховка, Каховка, любима винтовка… М-да, имахте късмет, момчета, че не бяхте принудени да участвате в братоубийствената война. Ами вие как сте? Какво става във вашите среди? Както се казва, какво ви вълнува? Спорт, секс?

На това място фон Вите се сепна и млъкна, май разбра, че е прекалил, преиграл е. Докато говореше всичките тези глупости, включително и когато предаваше поздравите си за Лучников-старши, той, кой знае защо, не поглеждаше Андрей, а се обръщаше към своя познат Сабашников, той пък, както винаги, също доловил лекия фалш, прекрасно се нагоди към играта на стареца и се правеше на „младежта“, на един вид надраснал възрастта си гимназист, пъпчив чекиджия, смущаваше се, хихикаше и дори от време на време си хапеше ноктите, подлецът. В края на краищата генералът все пак погледна Лучников и се постресна, май дори леко се уплаши. В този момент Лучников тръскаше пепелта от своята сигарилос в пепелник с кремълска кула, зорко изучаваше генерала и явно не беше младежта, камо ли „момче“.

— Вярно ли е, Витолд Яковлевич, че през трийсет и шеста година сте се срещали със Сталин? — попита той.

— Момчета, момчета — старецът по инерция заклати пръст с лукав укор, но явно се беше стреснал.

— Аз съм главен редактор и издател на „Руски куриер“, ей онзи вестник, който е на бюрото ви.

— Ама, моля ви се, Андрей Арсениевич! — старецът плесна с ръце, разигравайки невероятна политическа хитрост. — Че кой не знае това!… Кой не ви цени!… Вие дори не си представяте колко се радваме ние тук в чужбина на родното слово, било то в московската „Правда“, или в симферополския „Куриер“! Ние, рус…

— Ако обичате, Витолд Яковлевич!… — въпреки условното наклонение и многоточието тази фраза на Лучников прозвуча като немислима дързост, а подкрепена от последвалия странен жест — леко, с четвърт сила стисване на старческата китка, — се превърна едва ли не в ултиматум, сиреч стига циркове.

След тази фраза и този жест генералът рязко се промени. Бързо енергично сменяне на очилата, вместо синкавото хитро опушено — чисти и силни лещи — самото внимание.

— Слушам ви, господин Лучников.

Започна бърз диалог, по време на който Петя Сабашников, също моментално нагодил се, живо реагираше, вдигаше вежди, правеше умна физиономия, енергично кимаше или отрицателно подрусваше леката си дворянска глава.

— ЛУЧНИКОВ: Ние изразяваме Идеята за обща съдба.

— ФОН ВИТЕ: Кого представлявате?

— ЛУЧНИКОВ: Определено интелектуално течение.

— ФОН ВИТЕ: С наименование?

— ЛУЧНИКОВ: С наименование Съюз за обща съдба. Абревиатурата му е СОС.

— ФОН ВИТЕ: Браво! Това наистина е находка — СОС! Кого обаче…

— ЛУЧНИКОВ: Ваше превъзходителство, зад нас не стои нито едно от разузнаванията в света.

Фон Вите мълчи. Очите му зад лещите безсмислено се увеличават.

— ЛУЧНИКОВ: Сигурно ви е трудно да си представите това?

Фон Вите мълчи. Очите му осмислено намаляват размерите си.

— ЛУЧНИКОВ: Нашата сила е в пълната гласност и…

— ФОН ВИТЕ: Защо се запънахте?

— ЛУЧНИКОВ: …и в готовността ни за всякакъв обрат на събитията.

— ФОН ВИТЕ: Аз бих произнесъл думата „обреченост“…

— ЛУЧНИКОВ: Сега е мой ред да ви поздравя. Браво, генерале!

Размяната на иронични усмивки мина, както се казва, „на реми“.

Схванал, че клоунадата окончателно е приключила, Пьотър Сабашников стана и се оттегли в онзи ъгъл на кабинета, където зад стъклата на аквариума се пулеха срещу случващото се декоративни риби и в клетките чирикаха няколко руски птици, сигурно подаръци от комсомолските организации в Урал.

— Може би, ваше превъзходителство, въпросът ми за Сталин ще ви се стори по-уместен — каза Лучников. — Интересувам се как реагира вождът на прогресивното човечество на идеята за обединение.

— Въпросът може и да е уместен, но иронията по адрес на Йосиф Висарионович е абсолютно неуместна — строго изрече Фон Вите.

— Ако не пожелаете да отговорите на въпроса ми, генерале, значи сте абсолютно лайно — Лучников любезно се усмихна.

Грубият израз беше възприет като шега. Извънредно широка усмивка застина на лицето на фон Вите. Дясното коляно на историческата личност потреперваше като в гърч. „Сигурно сигнализацията не се задейства отведнъж“, помисли си Лучников.

Отвори се вратата на кабинета. До секретаря сега се извисяваха двама широкоплещести младежи с карирани сака.

— Ах-ах-ах, Витолд Яковлевич — поклати глава Сабашников. — Винаги съм ви имал за човек с вкус. Ах-ах-ах, драги, пфу — пфу…

— Това са сигурно комсомолци от Урал? — попита Лучников, разглеждайки младежите.

— Позволете ми да ви задам контравъпрос, господин Лучников. Защо питате за Сталин? — генералът се взираше в посетителя с измамна любезност, която, естествено, маскираше закана.

— Налага ни се да си имаме работа с наследниците на генералисимуса — засмя се Лучников.

— Ах, Витолд Яковлевич, Витолд Яковлевич… — продължи да мъмри генерала като напакостило хлапе Сабашников. — Плашите ни с трима мускулести педала. Това е безвкусно…

— Какви глупости говорите, Петяша? — Фон Вите наистина говореше с леко пакостлив тон. — Младежите са мои служители…

— Искате ли да знаете, генерале, защо смятам, че сте лайно? — със светски тон запита Лучников и започна да развива своята светска мисъл, разхождайки се из кабинета, в който сега вече ясно виждаше признаците на упадък и загниване, умело, но не безследно прикрити с едно припряно почистване: разлепени тапети, понадъхващи на мишки, радиосистема на петнайсет години, и то със счупени лостчета, на картата на света — триъгълник от дебел слой прах, очевидно случайно пропуснат от мокрия парцал и сега под лъча на слънцето надвиснал над жълтеникавите от старост ледове на Гренландия. — Лайно сте, защото прекалено рано сте предали идеалите си. Борили сте се за тях не повече, отколкото Дубчек се бори за страната си. Дубчек обаче поне не се продаде, а вие моментално сте се продали, ето защо сте сто пъти по-голямо лайно от него. Още пò лайно сте станали, ваше превъзходителство, когато сте продали идеалите си на твърде ниска цена. Когато сте разбрали, че сте взели малко, сте се засуетили и сте започнали да предлагате идеалите си наляво и надясно, така че сте ставали все пò лайно. И тъй, сега, в залеза на живота си, вместо човек с идеали можете в огледалото да видите един жалък нископлатен слуга на три или четири шпионски служби, тоест торба с лайна. Освен всичко останало дори сега, посрещайки със сардонична усмивка думата „идеали“, вие ставате още пò лайно.

По време на този диалог наемните бандити въпросително надничаха в кабинета — сигурно никой от тях не разбираше руски. Генералът пък явно се скапваше: политическият му кураж го напускаше, напрежението се оказа твърде силно — челюстта му увисна, очите стъкленееха.

Лучников и Сабашников излязоха безпрепятствено от апартамента и след няколко минути се озоваха на една маса в кафене на тротоара на Елисейските полета.

— Малко се срамувам — каза Лучников.

— Недей — каза Сабашников. — Дъртото говедо напълно си заслужи определението ти. Как можа да му хрумне да смае въображението ни с такава стража? Дори да предположим, че има страх от тебе, мене нали ме познава от сто години като жантилен54 човек. Колко пъти във вонящата му дупка сме играли с него на „Черен Петър“! А той, видите ли, ми се прави на Голдфингър!

Сабашников мърмореше ядно и местеше от ръка в ръка чашата си с коктейл „кампари — сода“, този път май не играеше, а наистина беше гневен.

Междувременно настъпваше вълшебният парижки час — ранна вечер, слънцето е по мансардните етажи и в пламващите по-надолу, в здрача, витрини, полуотворената уста на Силвия Кристъл над разноезичната тълпа, бодро крачеща по наелектризираните елисейски плочи.

— Аз пък, Андрей, също съм ти приготвил едно лафче — изведнъж, сякаш събрал кураж след известно мълчание, продума Сабашников. — Спомняш ли си нашето гимназиално „мобил — дробил“?

— Е, спомням си го, и какво? — мрачно запита Лучников. Естествено, помнеше твърде обидното „мобил — дробил“, с което в гимназията наричаха възтъпите и старателни отличници, предимно деца на вахмистри и старшини.

— Ами това, че ти май с твоята ИОС и твоя СОС се превръщаш в същински „мобил-дробил“.

Беше много странно, но Лучников внезапно се почувства жестоко обиден.

— Ти май не се шегуваш сега, Сабаша.

— Ами да, изобщо не се шегувам, макар че това ми се случва рядко, но ето че сега, разбираш ли, не се шегувам и не играя роля, и то само защото ти, стари ми приятелю, си се превърнал в такъв „мобил-дробил“!… Нима всичко това е толкова сериозно, Андрей? С такава ли, разбираш, животинска сериозност е натоварено? С такава ли фанатична монархо-болшевишка идейност? Ти ли си това, Луч? Нима целият живот вече свършва, целият наш живот?

— Винаги съм те смятал за съмишленик, Сабаша — продума Лучников.

— Да, разбира се, съмишленици сме! — извика Сабашников. — Но нали сме съмишленици именно по несериозност. Ами че ние дори в Будапеща с тебе се шегувахме, а нали нашата критика по адрес на „мастодонтите“ е невъзможно да се чете без смях. Така е и е Идеята за обща съдба… разбира се… не отричам, всичко това е сериозно… че как иначе… но… но нали все пак… поне… поне мъничко несериозно, а?

Той замълча в очакване и дори сякаш надникна в очите на приятеля си, но Лучников издържа погледа му без каквито и да било гимназистки сантименти, само с нарастващ гняв.

— Не, това е напълно сериозно.

— Ти си отровен — тихо, вече съвсем отчаяно каза Сабашников.

Див гняв изведнъж люшна Лучников.

— Изроди — продума той, сякаш притегляйки изплъзващите се очи на Сабашников. — Твоята любима „несериозност“, Сабаша, прилича на наследствения сифилис. Замисли се какво са стрували на руския народ нашите изтънчени рефлексии. Вечните бътерфлайчета в лоното на природата! Абе я вървете всичките на майната си!

На гребена на гнева си той заряза своя приятел в шанзелизейското капище и си тръгна, мощно поклащайки се върху гребена на гнева, дори срита чугуненото столче, препречило пътя му, и свил юмрук, се обърна към фотосветкавицата — познахте ли ме, мерзавци?, — но не видя пред себе си никого, който да му прилича на репортер, само двайсетина разноцветни лица, привлечени — едва-едва, разбира се, не напълно сериозно — от малкия руски скандал, и пое по пътя си все по-далече от Арката, все по-близо до „Конкорд“, все още на гребена на гнева, но вече на границата на неговия спад, през равнодушно наелектризираната несериозна тълпа, покрай несериозността на търговските твърдини на несериозната цивилизация, все повече съмнявайки се в своята правота, все по-засрамен от себе си, все повече укорявайки се за грубостта, за просташкото отношение към своя едва ли не брат — колко бяхме ние, момчетата вревакуанти от Симфи? Трета класическа „Цар Освободител“, средата на века, една дузина братя… — истински момчета, нищо общо с „мобили-дробили“…

Така той изчезна. Само онзи, който го следваше, не го изгуби от поглед. Още едно щракване, Флашлайт55. Снимка на дълъг паркинг покрай алеите, десетки коли и стотици хора. Нужната част от снимката ще бъде съответно увеличена. Някой се грижи за реконструкцията на живота му. Всичко се запазва за бъдещето, макар и недалечното бъдеще. Самият той, макар и носител на историческа мисия, живее с изтичащата минута, без ни най-малко да се тревожи за нейната ценност, пилеейки прииждащите и изтичащите минути, излизането например на платното, задна-предна, наляво-до-откат — надясно-до-откат, дявол ги взел тези французи, на тях им дай само да се намъкнат, а за измъкването никой не мисли, сякаш, докато те си смучат аперитивите, всичко ще се оправи от само себе си и всички ще се разпръснат от само себе си… хърт, все пак си отъркахме боите с тоя разкекерчен ситроен-де-ес… поток от пропилени минути… отвратителна вдлъбнатина на дясната врата… хайде сега плащай на мистър Херц… мамицата му мистър Херц… и закъде съм се завтекъл пак с това мое вечно чувство за незначителност, второстепенност на деянията ми… нещо главно не съм свършил, нещо най-важно съм изтървал… какво съм забравил?… защо не ме напуска усещането за нещо глупаво и дребно?… та нали всичко това е нужно! — дори и тъпото интервю в ABC, дори и приемът в чест на онзи дисидент… та нали не се трепя заради себе си, а заради Идеята… ами че именно това е главното съдържание на живота… как можа ти, мизернико Сабашка, да ме сметнеш за „мобил-дробил“? Клетнико, нещастен клоун такъв! Не, никога няма да се разделя с тебе. Има ли нещо по-тъжно от участта на вечните кримски момчета вревакуанти?

С това минорно, а следователно вече не ядно настроение той въртеше кормилото по гъмжащия от коли Десен бряг, когато внезапно го прониза паническата мисъл: „Утре летя за Москва, а нищо не съм купил от нещата, които там липсват!“ Не беше купил двойни бръснарски ножчета, цветен филм за фотоапарат, плочи с джаз, пяна за бръснене, дълги къси чорапи, дънки — о, Боже! — вечната съветска поръчка — дънки!, — фланелки с надписи, кецове, дамски ботуши, ски, слухови апарати, блузи поло, бодита, вълнени чорапогащи, кокалени фиби, пуловери от ангора и кашмир, таблетки алка-зелцер, букси за магнетофон, хартиени салфетки, талк за пудрене на потайни местенца, тиксо, шотландско уиски, тоник, джин, вермут, мастино за писалки „Паркер“ и „Монблан“, кожени якета, касети за диктофони, вълнено бельо, кожуси, зимни боти, чадъри с бутони, ръкавици, сухи подправки, кухненски календари, дамски тампони, флумастери, цветни конци, червило, апарати hi-fi, лак за нокти и лакочистител — хем колко пъти му повтаряха за лакочистителя!, — обръч за коса, противозачатъчни таблетки и детски храни, презервативи и биберони, тройна ваксина за кучета, нашийник против бълхи, газови пистолети, игра „Монополи“, електрически ключове с реостати, кафемелачки, кафеварки, очила с опушени стъкла, настенни отварачки за консерви, цветни найлонови покривки за маса, фотоапарати „Полароид“, пожарогасители за кола, касетофон за кола, струйник STR за машинно масло, газ за запалки, както и електронни запалки, пластмасови завески за баня — с халки!, часовници „Кварц“, халогенни фарове, плетени вратовръзки, списания „Vogue“, „Playboy“, „Down beat“, велур и нещо там за кльопане…

Прибереш ли се с празни ръце, ще бъдеш неправилно разбран. Всички ще те разберат неправилно. Дори най-интелигентният и духовно вглъбен московчанин гледа чужденеца, особено един гост от Крим, с немия въпрос: „Какво ми донесе?“ Всяка дреболия повдига настроението, напомня за присъствието на друга система на живот в природата, за съседство с царство на „икономическа демокрация“. Не може да не занесеш нищо, свинщина е да пристигнеш в Москва с празни ръце. Най-натовареният час — това си е капан, къде да оставиш колата, пък и безсмислено е човек да влиза в „Галери Лафайет“ за половин час, а след половин час са телевизионерите — не може да се караш с такива гадове, тоест може да се караш, но не може да закъсняваш… ами нищичко не е купил и за своята Татяна!

Вече напълно зашеметен, той се видя да кара колата по „Фобур Сен Оноре“ и си спомни, че тук някъде имаше страхотен магазин на „Сен Лоран“. Дума да няма, извади късмет другарката Лунина!

Колко приятно е наистина да водиш буржоазен живот! Да влезеш в прохладния и празен салон с едва доловима музика наоколо, да се поклониш в отговор на поклона на появило се от огледалните недра невероятно създание — зелени ресници, шифонови струящи одежди… Той, тя, то мълчи, но те гледа така, че пред теб се разкрива цял един свят от тайнствени възможности.

И тъй… мадам? мосю?… извинете, мадмоазел, каква приятна изненада… и тъй, търся всичко необходимо за млада дама, блондинка, вашия ръст, но с напълно ясни очертания, всичко, като се започне от сутиен и се свърши с манто, включително обеци, гривна и всички други бижута. Моля ви да включите фантазията си, но, естествено, без да изключвате благоразумието. Като казвам това, мадмоазел, имам предвид не финансите, а известната, все още съществуваща тук-там по света традиционност на половото себеусещане и още веднъж подчертавам, че потребителката е жена. Улавям проблясъци на осмисляне в очилата ви и ви отдавам дължимото, задето сте се добрали до него, тоест до смисъла, въпреки доста неудобния за вас език и вечната драма на Егейско море, в която сте потопена по силата на своето възпитание. Мога още да добавя, че имам на разположение само петнайсет минути. Към тях вече бързаше управителката на отдела, облечена с мъжки комунистически костюм.

Хайде да не бяха петнайсет минути, но след половин час той излезе от магазина, придружен от три сенлорановски създания, понесли една дузина кутии за щастливата московчанка. Най-близкият филиал на могъщата „Симфи-кард“ на авеню „Опера“ санкционира изтичане на личен капитал в размер на 15 899 франка, ни повече, ни по-малко две хиляди и петстотин тичи, тоест два и половина милиона руски военни рубли. Плюс глобата под чистачката на реното. Поклон към „буркана“. Браво, мадам, и вие сте дали воля на фантазията си — 500 франка, какво повече да каже човек! Хайде, момичета, тръшнете всичките тези глупости тук, на задната седалка. Ето ви на всички по стотачка за четки за зъби, а на вас, другарко мадам, едно силно партийно ръкостискане. Учението на Ленин е непобедимо, защото е вярно. Оревоар, момичета. Ако посред нощ ви споходи фантазия да посетите щедрия чичко, тоест ей това момче, да, да, мен, на булевард „Распай“, в хотел „Савой“ — добре сте ми дошли. Поканата, разбира се, се отнася и за вас, другарко.

А също и всички вие, телевизионери от ABC, говорители, гафъри56, оператори и всякаква друга сволоч, знайте, че Андрей Лучников не е „мобил-дробил“. Той е Лъч57, разбрахте ли какъв с… мотоциклетист, баскетболист и автомобилен състезател, лидер на младежта от петдесетте, лидер на плейбойството от шейсетте, лидер на политическия авангард от седемдсетте, той е лидер. И в стила на „златната епоха на петдесетте“ може да сложи ръка на рамото на един от тези съвременни американски мухльовци и да каже:

— Call me Lootch, buddy!58

И тъй, на екрана е Ендрю Лъча, един от онези, на които казват нюзмейкъри — производители на новини.

Интервюто се получаваше изключително забавно. Мухльото май беше разчитал на сериозен диалог за едно-друго, уж за проблемите на „Куриер“, за това, как успява да издава на своя отдалечен остров един от най-влиятелните вестници в света, но с намеци за обречеността както на идеята на Лучников, така и на вестника, така и на целия ОК. Система от клопки, през която бичето ще претича чак до главния убийствен въпрос: Представяте ли си своя вестник в СССР?

— Ние, руснаците, имаме богато въображение, господа. Немислимите страници на партийната преса — и те са продукт на нашето въображение. А какво представлява нашият невероятен остров? Ами че той не е нищо друго освен вездесъщото UFO със сменена само средната дума — Unidentified Floating Object59. Целият наш свят се крепи на измислици и на игра на въображението, ето защо не е трудно да си представим такава дреболия, като ежедневния „Куриер“, в павилионите в Москва, но впрочем още по-лесно е да си представим закриване на вестника поради дефицит на хартия, защото, ако ние можем сега да си представим Русия като единно цяло, нищо не ни струва да разберем защо с нашите най-обширни в света горски масиви изпитваме недостиг на хартия.

Леко слисаният от този слалом домакин на токшоуто мистър Хлопхайт с усилие на волята си прибра увисналата челюст. Неидентифициран плаващ обект — блестящо! Браво, мистър Лучников. Да, да, Лъч, благодаря ви, ние, buddy, се надяваме, че още… Разбира се, разбира се, и аз ви благодаря, Хлоп! А сега… — той видя, че камерата се приближава, и бързо се усмихна — органиката и металокерамиката грейнаха в една сексуална ивичка. — Приятелство между телевизионните звезди от всички континенти. Не ви каня в страната на ароматите, но всъщност защо не вземете да дойдете? Четете! Всички подробности — в „Куриер“! Адио!

Щракване. Софитите угаснаха. Отличен финал. Е, Хлоп, нямате ли нещо за пийване? Извинете, не пия, мистър Лучников. Да, Хлоп, виждам, ти си истински „мобил-дробил“! Моля, сър? Целувки! Чао!

Той вече си представяше корицата на ежеседмичника — черен фон, контурите на Крим, червени букви UFO и непременно въпросителна. Ловка журналистическа метафора… Отново, за кой ли вече път днес, изплува: Аз съм побеснял потен международен сергиджия, накъде съм хукнал, защо не мога да се спра, не мога да си спомня нещо най-важно? Какво ми убягва? Откъде изведнъж ми се стоварват спазмите на срама?

Думата „потен“, уви, не влизаше в метафоричната система: от утринната свежест не бе останала и следа — масленозеленото сако беше омачкано, по небесносинята риза бяха плъзнали тъмни петна. Нощната улица пред телевизионното студио изпаряваше в този час своята собствена пот и не му донесе прохлада. Изведнъж той почувства, че не може да помръдне нито ръка, нито крак. От време на време напоследък го спохождаха такива усещания: четирийсет и шестте години бяха нависнали като гирички по него — от главата до петите. Дори главата не щеше да се извърне, поне за да сподири с поглед бавно движещия се край него мерцедес, от който май някой го гледаше. По щастлива ирония улицата се казваше „Рю Коняк Же“. Да, да, разбира се, желаем коняк, и то по-скоро.

И тъй, Платон. Анализ на тиранията. Уединение…

Ето, мосю, вие вече се усмихвате, каза барманът. Тежък ден ни имахте? В портфейла сред шумолящите франкове се намери картонен правоъгълник — покана за „Рю Дьо Сент Пер“ — приема в чест на дисидента. Няма как да не отиде. Налейте ми още едно, сил ву пле60.

Триетажен апартамент в сграда от XVI век, вече станали полегати, излъскани до блясък подове, ревматично разкривени стълби от могъщ френски дъб — крепост на здравомислието на своето време, гнездо на крамолата на нашите дни.

Гостите стояха и седяха из всичките три етажа и по стълбите. Френска, английска, руска, полска и немска реч. Почетният гост, възрастен съветски човек, говореше нещо на домакинята (нещо дълго, лилаво, ококорено), на домакина (побеляло, сиво, иронично), на гостите, на журналистите, на издателите, на преводачите, на писателите, на актьорите, на ултраконсерваторите и на екстрарадикалите — една парижка мешавица от маратонки адидаски до обувчици от крокодилска кожа, от значки с дръзки надписи до перлени огърлици… Сред гостите имаше дори една рокзвезда, Карл Питърс ли беше, Питър Карлтън ли — дълъг и мършав, със златно сако на голо. Непостижимите завои на марихуанната психология го прехвърлили неотдавна от Съюза на Червените кхмери в Европа в Дружеството за съдействие на демократичния процес в Русия.

Лучников познаваше дисидента — рядко симпатичен московски чичко, още от средата на шейсетте години, неведнъж бе седял на гости в кухнята му, бе философствал, потискайки неприязънта си към кьопоолуто и рибния пастет. Сега си спомни как винаги го бе смайвала думичката „ние“. Дисидентът тогава още не беше дисидент, тъй като тогава и такова понятие не съществуваше, тогава той само се ежеше срещу властта, както и хиляди други московски интелигенти тогава се ежеха в кухните си. „Как обаче всички ние постоянно лъжем… как извращаваме историята… ами че Катинската гора е наша работа… ето че се захванахме с разработване на волфрама, а пък не разполагахме със съвременна технология и, естествено, се насадихме на пачи яйца… лъжем и самите себе си, и целия свят…“ Както всички чужденци, и Лучников тогава оставаше поразен от пълното отъждествяване на хората с властта.

Сега обаче не отиде при виновника за тържеството. Ако ми падне случай, ще му стисна ръката, може и да го целуна, но да се навирам сега в най-голямата навалица — не, малко ме е срам. Подпрян на тъмновишневата греда от XVI век, посръбвайки от чудесното шампанско и разменяйки по някоя фраза с гърлфрендката61 на писателя Флойд Роан, скромничко женче от къщата на Вандербилт, той току поглеждаше към ъгъла, където от време на време иззад глави и рамена се появяваше широкото лице със сапунен цвят, измъчено от възторжения прием от страна на „свободния свят“.

За него най-добре би било да си отспи две-три седмици в Нормандия, в някой хубав хотел на брега на морето. Никога по-рано не е бил на Запад. Вече седем дни, откак е кацнал във Виена, а още носи московско сако. По-добре би било сега да хукне по магазините, вместо да репрезентира руския интелект. Той се бори със световъртежа си, намира се на ръба на „културния шок“. Едва вчера го е гледал лошо участъковият милиционер, а днес го заобикалят такива дружелюбни китове и акули, липсва само Бриджит Бардо, но пък присъства сенатор Мойнихен. Акули и китове, вие всички знаете за неговите „смели изказвания в защита на човешките права“, но не си представяте жилището му на „Красноармейская“ с прекъснатия телефон, домашните арести на всеки всенароден празник, самият аз не си представям това, макар че добре си представям Москва.

Така размишляваше Лучников, докато гледаше появяващото се от време на време в отсрещния ъгъл до средновековния стъклопис подпухнало потно лице, което ту бързо мърдаше устни, ту светваше в слабичка, макар и принципна усмивка. Така размишляваше, докато не забеляза, че и той е обект на наблюдение.

Над блюдото от птица е навела глави цяла компания. Лапат и си бъбрят. Някой цепи въздуха с длан. Друг — с брада до скулите, с разпилени по раменете космалаци, нов Менсън, а очичките му чекистки. Ей, Лучников, ами ти какво търсиш тук?! Господа, тук има кремълска агентура!

— What are they talking about?62 — попита мис Вандербилт.

Руската компания приближаваше. Трима мъже и две жени. Гой не познаваше никого от тях. Впрочем пардон… Ей този рядко симпатичен блондин отляво, с тези толкова изящни очила, ами че това е Слава, да, Славка, джазовият пианист, познаваме се още от 1963-та… „КМ“ на улица „Горки“… После му уредих покана за Симфи, да-да, това беше вече през 1969-а, и там той провали концертите, защото се запи, крещял в хотела, гонел гол жените по коридора — „Мадам, разрешете да си потъркам пишлето?…“, след което „се чупи“ в Щатите… Разбира се, това е Слава…

Не съм ти никакъв Славка, копелдако Лучников, предател, болшевишка курво, колко ти платиха, минетчия такъв, за остров Крим, въшко кагебейска, не съм ти Славка, аз такива като тебе ги газя на всяко кръстовище, лайно марксистко, педеруга гноен, коммис триперен заразен!

Опитайте се да запазите европейска толерантност, когато се развива московски скандал. Усмивката още се крепи на лицето ви при първата спирала на отвратителната фраза, тя би могла и да се удържи на него, на лицето ви, вашата надменна усмивка, ако фразата не се оказва толкова дълга, толкова отвратителна. (Сладурчето Славка има калаени очи. Уви, не е станал Дейв Брубек, Оскар Питърсън, Ерол Гарднър, уви, няма и да стане, защото вие сега ще му счупите китката на дясната ръка. Западът, заразен от микробите на болшевизма, ня-ма да ре-а-ги-ра. Храбрите радетели за свобода, едва вчера в Москва харчили „иличи“ из складовете на едро и изпълвали рубриките „година на ударен труд“, също няма да реагират, защото се страхуват от елегантната компания. Прости се с дясната си ръка, Слава, вече нито ще дрънкаш с нея по клавишите, нито ще можеш да биеш чекии.

С една особена китайска хватка (научил я беше в Тайван от едно приятелче, майор от войските със специално предназначение) той държеше слабата китка на агресивния пианист и бавно се придвижваше (заедно с пианиста) към масата с напитките — все пак трябва да се пийне нещо. Изумено „О“ на лицето на Слава, леко забелени очи, границата на търпимата болка. Послушно се движи редом. Другарите по оръжие си шепнат. Едного от тях Лучников определено си спомня от Москва: беше фотограф в „Огоньок“, еврейче изпод задника на Софронов. Да пийнем, Слава, ти имаш една свободна ръка, и аз имам една — да ударим по едно „Хенеси“? Ах, не пиеш ли вече? Какво тогава, боцкаш ли се? Ти, животно такова, си вече девет години на Запад и би могъл да обясниш на новаците, че тук не всички принципи на соцреализма минават и, по-специално, „който не е с нас, е против нас“ се цени само сред мафиотите, в тяхната среда, в мафията, разбираш ли, в мафията, това е закон, а в нормалното общество е празен звук. Сега ще търпиш, недоносче жалко. Я да взема да те представя аз на Каунт Бейзи. Мистър Бейзи, да ви трябва случайно еднорък пианист?

Те се движеха от един дринк към друг, от маслените курабийки към опашчиците на скаридите, ту една важна клечка, ту друга се кланяха на главния редактор на могъщия „Куриер“ и Лучников бърбореше наляво и надясно на английски, френски и руски, уговаряше си някакви срещи, ланчове, намигаше на хубавици, дори от време на време произнасяше по някоя реч — например каза нещо дълбокомислено за преговорите по SALT, и през цялото това време горкият Слава, спасявайки своето оръдие за производство, се влачеше до него. И най-малкият опит да се освободи водеше до страшна болка в оръдието за производство, тоест в дясната му ръка. Изтикани от писателката Фетоние надясно и избутани напред от издателя Реноар, те чуха две-три фрази, произнесени от дисидента: „…ама разберете, другари, на нас за нищо не бива да ни се вярва, на нито една наша дума…“

Смаяният преводач, младо момче от третото поколение франко — руснаци, след мигновеното вкаменяване се зае да уточнява мисълта на своя подопечен, докато заобикалящите дисидента китове и акули, уловили лъхащата на борш дума „другари“, великодушно се смееха: и той намерил „другари“ тука…

В един момент дисидентът грейна толкова ярко, че всички китове и акули се обърнаха по посока на сиянието и щом видяха популярната физиономия на главния редактор на „Куриер“ също грейнаха, и то толкова ослепително, че нашият герой сякаш отново се почувства под софитите на кинаджиите.

— Андрюша!

Наложи се да пусне миличкия Славик, като преди това му даде начален тласък с коляно под грешния задник.

Сляха се в прегръдка. Гънките на това лице все така, въпреки седмицата „долче вита“, лъхаха на рибен пастет. Няколко топчици влага вече бодро се търкаляха по пресечената местност… какви ярки спомени!… Така моментално се връщат!… Андрюша, ами ти сигурно си спомняш нашето старо жилище на „Кривоарбатский“… помниш ли как седяхме там?!… не, помисли си само — аз съм в Париж!… Не, представи си!

Невероятността на пребиваването на човека в Париж изведнъж изкриви рядко доброто лице с нещо като гърч, но тутакси една друга невероятност пробуди още по-силни чувства. Как? Ти летиш за Москва? Утре? За Москва? За няколко дена? Не може да бъде!

Лучников се измъкваше от прегръдките, а именитият дисидент трескаво търсеше нещо по джобовете си… Ами какво… Андрюша… ако знаех… ето телефончето — 151–0088… Тамара Фьодоровна ще търсиш… или сина й Витя… ама аз ако знаех… колко неща бих изпратил… но ето поне това… непременно го предай…

Наблюдателят от списание „Експрес“, президентът на издателство „Трипъл Найт“, съпругата на министъра на задморските територии, певецът Кларк Пийпъл, писателката Мари Фестоние леко объркани наблюдаваха как guest of the honor63 вади от джобовете си пакетчета чуинггъм64 и ги набутва в джобовете на Лучников. Непременно, непременно предай всичко това на Тамара Фьодоровна за Витенка и й кажи (дъх на кьопоолу в ухото)… само нея… винаги… навеки… чакам… да подаде… всичко ще се уреди… разбра ли, Андрюша?… а когато се върнеш, намери ме…

Няколко светкавици. Кой е допуснал тук папараци? В различните ъгли на залата се вдига лека паника. Кой снима? Кого снимаха? Не бяха открити нито ловецът, нито целта му.

Лучников излезе на двора, настлан с безценни средновековни плочи. Едната стена на затворения четириъгълник грееше с всичките си три етажа, на трите други само тук-там тлееха светлинки, същински средновековни. Към небето летеше разчорлено облаче. Различават ли се облачетата от нашия век от облачетата от шестнайсетия? Сигурно се различават — нали изпаренията са други… Бил ли съм в шестнайсети век? Има ли го у мен? Нещо се мярна, някакъв полет на душата. Мигът е неуловим, той начаса се превръща в глупаво вцепенение.

Заскърца отворената по радиостанцията средновековна порта и на двора шумно се появи цялата кинобанда начело с могъщата фигура на Октопода. Лучников отскочи към тъмната стена, после се измъкна на улицата на Светите отци. Някъде наблизо прохърка палещ мотор. Той направи няколко крачки по тесния тротоар. Някаква тъмна маса — моточудовище — префуча покрай него. Сред сдържаното й ръмжене се чуха две изпуквания: мигновен и силен натиск по слепоочията, лек звън; отпред и отзад от стената бяха избити две фаянсови плочки. Някакъв минувач изкрещя от ужас и се скри в нишата. Лучников извади пистолета от тайния си джоб, застана на едно коляно и се прицели. На сто метра пред него на ъгъла на крайбрежната улица спря автомобил. Добропорядъчно и солидно светнаха стопове. Лучников прибра пистолета в джоба си. Автомобилът бавно завиваше зад ъгъла, сякаш се предлагаше на префучаващия край него постоянен поток от коли.

Леко му се виеше свят. Усещането беше както при дълбоко гмурване под вода. Незначителна контузия. Все пак е трудно да не улучиш, когато стреляш от упор на тясна парижка улица. Било е сплашване.

— Мосю, излезте! — извика на човека, който се бе скрил в нишата. — Опасността премина!

Изскърца врата, появи се бледо лице.

— По вас ли стреляха, мосю? Боже, Боже. За пръв път виждам такова нещо. Също като на кино!

— Такъв е животът — позасмя се Лучников. — Вървиш си по улицата, не щеш ли — бум-бум — и ето ви го резултата: едва ви чувам, мосю.

— Проклети чужденци — такава беше реакцията на подплашения парижанин.

Лучников се съгласи:

— Изцяло съм на ваша страна, мосю, макар че и аз сега имам нещастието да съм от тази категория. Но у нас, в моята страна, аз не съм чужденец и като всички други граждани страдам от тази паплач. Ако пътувахме по-малко, ако си стояхме повече вкъщи, светът щеше да е много по-спокойно място. Съгласен ли сте, мосю?

Ключалките на реното бяха разбити и всички опаковки на подаръците — разпрани с нож. Подаръците обаче май бяха непокътнати. Може би на това говедо сърце не му е дало да повреди скъпите дрехи? Може би е солиден човек, който цени парите. Така или иначе, Танка пак бе извадила късмет.

Да замине с нея. Да я отнеме най-сетне от десетобоеца, да се оженят, да заминат за Австралия или още по-добре — за Нова Зеландия. Майната им на всичките проклети руски, островни и континентални проблеми. Да пише белетристика, да завърти ферма, да открие хотел… Какъв е тоя огън, дето постоянно ни изгаря? Какво съм се захванал с тая Обща съдба! И изобщо не с ли идиотизъм този проблем? Не е ли всъщност подлост? Все по-често се чува думата „предател“… сега вече и с куршумчета от пистолет със заглушител взеха да ме оплюват. Игнатиев-Игнатиев наистина е горила, пианистът Слава е дрънкало, какво да го правиш, но нали и умни хора, почтени, стари приятели, вече ме гледат накриво… Идеологията напира от всички страни, а съдбата на народа, отново зарязан от своята интелигенция, никого не вълнува… С тежко отвращение в душата и с главоболие той измина булевард „Сен Жермен“ където дори в този час гъмжеше от хора; уличен клоун размахваше езици от огън, две пантомимистки кълчеха стави.

На верандата на малкото кафене пред хотела му седеше един човек. Щом видя Лучников, той стана. Беше самият генерал Фон Вите, лично. С вдигнатата яка на тежкия балтон и деформираната шапка приличаше на клошар.

— Нито веднъж през последните години не бях напускал своя арондисман — издума старецът, излизайки от кафенето, за да посрещне Лучников. — След като си тръгнахте, Андрей Арсениевич, в душата ми се надигна истинска буря.

Лучников гледаше генерала и съвсем неочаквано за себе си откриваше, че му харесва. Торбички под очите, потрепващи жилки, угарка от дебела жълта цигара „Бояр“ в ъгъла на устата, руло вестници, стърчащо от джоба на провисналия кашмирен балтон — във всичко това сега се усещаха абсолютна липса на фалш, неприкрита старост, в която личеше дори определена храброст.

— Ами добре, нека влезем в хотела — покани той стареца.

По лицето на фон Вите плъзна смутена усмивка.

— О, не, едва ли ще бъде много удобно. Там, в хола ви чакат.

— Мен? Чакат ли ме? — Лучников рязко се обърна към хотела.

През стъклената врата се виждаха дремещият нощен портиер, късче от килима, половинка от картина на стената, празен фотьойл. Прозорците бяха със спуснати завеси.

— Някакви приятни личности — проговори фон Вите. — Впрочем, Андрей Арсениевич, не е и нужно да влизам. Просто исках да отговоря на въпроса ви, а това ще ни отнеме не повече от пет минути.

Той извади нова цигара „Бояр“, запали я и за миг се замисли, сякаш мислено отплувайки във времената, когато го бе приемал Сталин. Лучников приседна на капака на реното — беше нагрят като крайбрежен камък на някой плаж в Гърция. Помисли си за „приятните личности“. „Кои ли ще са тези приятни личности, уморено, без страх, но и без храброст в душата си мислеше той. Веднага ще започна да стрелям, без много приказки“. Не се въздържа и се прозя.

— Тогава Сталин ми каза буквално следното: „Нашият народ ненавижда белогвардейското гнездо в Черно море, но засега няма нищо против съществуването му. Трябва да изчакаме някакви си петдесет години. Върнете се в Париж, генерале, и се борете за правото дело“.

Докато предаваше думите на Сталин, Фон Вите, естествено, не си спести имитацията на грузинския акцент.

— Така си и мислех — каза Лучников. — Не ме изненадахте. Изненада ме само конкретността на историческия срок. Петдесет години май още не са изтекли, а?

Фон Вите слабо се усмихна на спомените си.

— Това беше последното ми ходене в Москва. Същата вечер гледах „Лебедово езеро“ в Болшой. Божествено!

— Благодаря ви, Витолд Яковлевич — със сетно усилие на вонята Лучников изигра разбиране на историческото значение на тзи миг, силно стисна голямата мека генералска ръка. — Извинете ни за някои грубости, но повярвайте… аз извънредно много ценя… и бях сигурен, че в края на краищата… — и силите му окончателно секнаха.

Старецът счупи цигарата си и веднага извади нова.

— Прав бяхте, Андрей Арсениевич — изведнъж с пресипнал глас изрече той. — Аз изживях жалък и страшен, абсолютно недостоен живот…

Извърна се и бавно тръгна да пресича улицата. Струйка пушек се вдигаше над лявото му рамо. Вдигна бастуна си и повика такси.

В хола на „Савой“ във фотьойлите от зеленикава кожа Лучников го очакваха трите красавици от магазин „Сен Лоран“. Какъв усет за чувствата на другия, разбирате ли. Ето ви го новия свят, новите отношения между хората. Направиш си майтап в стар стил, подхвърлиш между другото шеговита покана, а после се чудиш: взели са я на сериозно. Пардон, не мога да си помръдна нито ръката, нито крака. Впрочем някои неща все пак мърдат. Да, да, нещо живна. Неочакваните резерви на организма. Моля, мадмоазел. Моля, мадам. Позволете да отбележа, че тази рокля с презрамки и кожата около лебедовата ви шия ми вдъхват много повече оптимизъм, отколкото дневният ви костюм в стил теоретика на революцията Антонио Грамши. Много съм поласкана от вниманието ви, мосю Рюс, но аз не съм сама тук, както виждате, с нас са и тези две дивни създания. Дума да няма, чудесна компания, как да не се зарадваш на такава изненада. Надявам се, че в стаята ми ще се намери и място, и радост за всички ни…

В ивичките светлина, проникваща от жалузите, около Лучников на килима се усукваха някакви чудни, ароматни, трепкащи и еластични неща. Ръцете му се плъзгаха по тези неща, докато дясната не напипа, не щеш ли, кораво пулсиращо стълбче, напомнящо неговото собствено. Ами това, ако позволите да попитам, чие петленце е? Надявам се, не е вашето, мадам? О, не, то е на нашата мила Жулиета. Разбирате ли, тя е корсиканка, какво да се прави. Така, така, ситуацията се прояснява. В нашия чудесен съюз на мен се е паднала ролята на възпламенител и аз ще я изиграя на драго сърце. Моля ви, мадам, оставете вашите момичета, естествено, и Жулиета с нейния корсар, за известно време на мира и се настанете по традиционния тропически начин. И тъй, навлизаме в делтата на Меконг. Благодаря ви, мадам. На вас едно огромно благодаря, мосю Рюс, от мен и от моите момичета. Момичета, при мен, благодарете на джентълмена.

Заспивайки, той още дълго усещаше около себе си усукване, целувки, примлясване, хлипане, щастливо кискане, лекичко ръмжене. Благодатен сън. Платон, самолетът, залезът на цивилизацията…