Остров Крим

ГЛАВА ЧЕТВЪРТАЛюбопитен епизод

Същата вечер и Марлен Михайлович Кузенков видя на телевизионния екран коментаторката Татяна Лунина, но на него тя не направи зашеметяващо впечатление както на впечатлителния творец Виталий Гангут. Просто му хареса. Наистина е приятно да виждаш на телевизионния екран добре отпочинала, добре облечена жена. Марлен Михайлович смяташе, че това е приятно и на целия народ, с изключение на съвсем одъртелите „мурджовци“, принципните противници на епохата на телевизията. А пък симпатичните лица на екрана не са вредни, напротив, полезни са. Сега се случва да зърнеш на улицата или в театъра лице, необременено от социални съображения. На мястото на другарите от телевизията Марлен Михайлович би привличал активно в своята мрежа такива лица, и то не само поради агитационни съображения, както би могло да се стори на някои повърхностни хора, но и в името на дълбоките исторически промени в страната. Такива лица могат незабелязано, година след година, десетилетие след десетилетие да променят психологическата структура на населението.

Тази мисъл за лицата се мярна в главата на Кузенков, докато той гледаше Таня, но не изчезна завинаги, а залегна някъде в специалния архив на мозъка му за бъдещо използване. Такъв човек си беше Марлен Михайлович — при него нищо не ставаше зян.

Разбира се, още сутринта беше научил, че Таня се е върнала от Крим. Нещо повече, той вече, естествено, знаеше, че в Коктебел тя се е срещнала с Андрей Лучников и е прекарала с него два дни, тоест две денонощия в триъгълника Феодосия-Симферопол-Ялта. Материалите по тази среща бяха пристигнали на бюрото на Марлен Михайлович, смеем да ви уверим, преди онзи донос да пристигне в Първи отдел на Държавния комитет по спорта и физическото възпитание. Просто такава му беше работата на Марлен Михайлович — да знае всичко, свързано с Крим. Не че винаги му се искаше да знае всичко, понякога той, между нас казано, дори искаше да не знае нещо, но материалите пристигаха и той знаеше всичко. Във връзка с работата си Марлен Михайлович Кузенков беше принуден да наблюдава понятието, наричано официално Зона на Източното Средиземноморие, тоест остров Крим.

— И тъй, тя е тук, а той е още в Симфи — разбра Кузенков, когато надникна в хола, където жена му и децата се бяха наместили около телевизора в очакване на някакъв пореден фестивал на песента „Карамфил ’79“ или ’80, или за бъдещето — ’84.

Предстоящият маршрут на Лучников му беше приблизително известен — Париж, Дакар, Ню Йорк, май Женева, после пак Париж, — но зигзазите на тази личност не можеха да се предвидят и никой не би могъл да гарантира, че утре Андрей няма да зареже всички свои ангажименти и да довтаса подир Татяна в Москва. Визата му за многократно влизане май още не е изтекла. Утре ще трябва да уточни всичко това. „Е, престани де, Марлен, стига си мислил само за работа, скастри се Кузенков. Погледни всичко това от друг ъгъл. Нали Лучников е не само твой обект, но и приятел. Нали този, как го наричате помежду си, ОК, тоест остров ОКЕЙ, е не само «политически анахронизъм», но и необикновено природно явление. Трябва ли и ти да заприличваш на одъртелите «мурджовци», които според тогавашния израз са «горели в работата си», а ползата от тях е била минимална, само кръв и гадости. Ти си съвременен човек. Ти, който си взел името си от двамата най-велики люде на хилядолетието“.

Днес следобед по улиците на Москва с Марлен Михайлович Кузенков се случи любопитен епизод. По принцип заради ранга си Марлен Михайлович би могъл и да не посещава улиците на Москва. Колегите от неговото ниво всъщност не посещаваха улиците на Москва, а само с доста вяло любопитство попоглеждаха по време на скоростните придвижвания от вилните селища към Стария площад как зад прозорците на „персоналките“ се суетят безбройните обекти на техните грижи. Марлен Михайлович обаче смяташе за свой дълг да поддържа жива връзка с населението. Той си имаше собствена кола — черна волга, оборудвана с какви ли не вносни джаджи от секция 100 в ГУМ, и си я караше с удоволствие. Беше малко над петдесет, ходеше на тенис корта на „Динамо“, носеше английски сака от туид и обувки с орнамент от дупчици. Тези негови вкусове не се радваха на пълно одобрение във върховното учреждение, където работеше, и той го знаеше. Вярно, думата „международник“ го оправдаваше — когато си имаш работа с буржоазията, ти трябва димна завеса, — но Марлен Михайлович прекрасно знаеше, че на по-долния етаж не се говори по негов адрес, но на неговия собствен някои хора понякога с лека усмивка го наричат „тенисиста“ и пускат шегички по повод на името Марксизъм-Ленинизъм — този вкусов екстремизъм от края на двайсетте сега буди разбираемо недоверие у апарата, защото намирисва на ляв уклон в корените, а на по-горния етаж също не се говори, но някак различно в сравнение е по-долния, там се мълчи със знак „плюс-минус“, в който многообещаващото кръстче все пак леко надделява над унищожителното тире. Именно това горно мълчание окуражаваше Кузенков да си знае цената, макар че от време на време му се налагаше да показва на другарите с някои външни признаци, че е „наш човек“ — е, с някоя и друга псувня в тесен кръг или пък с демонстриране на страст към риболова, със сдържана почит към генералисимуса, тоест към нашата история, с интерес към „селската литература“, с леко деформиране на звуците „г“ и „в“ в южна посока, е, и то се знае, с посещения… хм, ами… да го усучем за по-ясно, другари… ами, с една дума, във финска баня. Тук следва да отбележим, че Марлен Михайлович ни най-малко не си кривеше душата, той наистина беше свой човек във върховното учреждение, сто процента свой, а може би и над сто. Така във всеки случай предполагаха психолозите от по-горния етаж, но те не можеха да знаят за някои „скришни места в душата“ му, за които и самият той би искал да не знае, от които обаче понякога на повърхността изскачаха, винаги неочаквано, тревожни мехури, обяснявани от него, закоравелия материалист диалектик, с наличието на присъствието на едно малко скришно местенце в анкетните му данни. Това бе много добре известно на Марлен Михайлович, но той мълчеше — ами макар и само защото не го питаха, и само гадаеше: дали то е известно на онези, които трябва да знаят всичко. Така след кратката наша презентация на Марлен Михайлович Кузенков, по необходимост изпълнена с усукване и уговорки, най-сетне пристъпваме към вече споменатия „любопитен епизод“ на улиците на Москва.

След като изигра своята партия тенис с един генерал от щаба на стратегическата авиация, Марлен Михайлович Кузенков излезе на улица „Пушкинская“. Неговата красавица, волгата, беше паркирана точно под знака „Спирането забранено“, но нали всеки що-годе грамотен милиционер, щом погледне номера, начаса разбира, че тази кола е неприкосновена. Въпреки това, още щом приближи до своята красавица — кой знае защо тя му харесваше повече от разните мерцедеси, поршета и дори от кримските русо-балти, — от отсрещния тротоар към него тръгна някакъв милиционер. Кузенков го изчака с усмивка, като вече си представяше как несъобразителният униформен ще остане зяпнал, като види документите му.

— Извинете — каза двайсетинагодишният хлапак със сержантски пагони. — Да ви се намират два-три литра бензин в повече? Трябва само да стигна до участъка.

— Разбира се, разбира се — усмихна се Марлен Михайлович. — Резервоарът е пълен. Обаче сам си го вземете, сержант, защото аз и маркуч нямам.

Този нищожен на пръв поглед контакт с населението на Москва, по-точно, с негов ярък представител в милиционерска униформа, достави на Марлен Михайлович значително удоволствие. Той си представи как биха се изопнали физиономиите на съседите му по етаж, ако разпознаеха в обикновения шофьор, предоставил резервоара си на някакво си сержантче, човек от своето „ниво“. Ех, апаратчици, може би това е нашата най-голяма беда — изгубили сме връзката с улицата. За това е говорил още Владимир Илич.

Сержантът донесе туба и маркуч с помпичка специално за целта. Той се туткаше около волгата, но работата вървеше зле: маркучът ли беше продупчен, сержантът ли не правеше нещо, както трябва, но бензинът изтичаше на капки, а понякога съвсем спираше да излиза на повърхността.

— Нищо, нищо — ободри младия центурион Марлен Михайлович. — Не бързай. Опитай с уста.

Междувременно по тротоара сновяха минувачи и Кузенков, и да не губи време, започна да наблюдава тази тълпа. В полезрението му попадна странна двойка: крачеха две епохи, едната от тях се бе вкопчила в другата. Блед неспретнат старец с увиснало сако с орденски лентички се влачеше подир дългокос дънков младеж. В дясната ръка носеше мрежичка с някакви жалки продукти, а с лявата силно дърпаше назад дънковия ръкав.

— Четирсе години! — крещеше старецът с изкривената си уста. — Четирсе години се сражавам за социализма! За нашите идеали! Няма да позволя! Айде да вървим, тръгвай!

— Стига, чичка — с приглушен глас му говореше дългокосият. — Не прави сцени. Остави ме на мира.

Той явно не искаше да привлича вниманието на минувачите и да освобождава ръкава си със сила. Явно чувстваше, че старецът ще виси на него и ще крещи още по-силно, ако той сега използва младата си мощна сила, и тогава цялата ситуация бързо ще се развие в катастрофа. От друга страна, май разбираше, че на стареца няма да подействат и увещанията и нещата от всяко положение ще тръгнат в катастрофална посока.

С една дума, този типичен млад московчанин беше объркан под напора на един типичен московски старец.

— Няма да те оставя на мира! — крещеше старецът. — Никога не съм оставял врага на мира. Сега ще те научат как се агитира! Хайде с мен в участъка! Тръгвай да идем, където трябва!

Не е много лесно да задържиш вниманието на московската тълпа. Мрачните хора подминаваха, сякаш изобщо не забелязваха нито унизителното положение на младежа, нито ръмжащата атака на стареца. Но виковете на стария воин ставаха все по-интригуващи, някои хора се обръщаха и дори забавяха крачка.

Тогава Кузенков, без да му мисли много и очевидно подчинявайки се на някакъв сигнал от някакво свое скришно местенце, се качи на тротоара и спря странната двойка.

— Какво става тук? — с протоколен тон се обърна той към стареца. — Вие защо пречите на гражданина да се разхожда?

Получи се фраза като от разказ на Зошченко и той леко се усмихна. Старецът се слиса, запъна се насред думата, като видя тежката кола, приклекналия до нея сержант от милицията и най-важното — като зърна прохладната насмешка в очите на солидния другар. Щом долови тези признаци на любимата власт, старецът за миг загуби координация и пусна ръкава на подозрителния тип.

— Ами ето, вижте го, обикаля гастронома и фучи — най-сетне се оборави старецът.

— Вие фучите, вие — бездарно започна да се отбранява дънковата епоха.

— Но защо сте се заяли с него? — строго, но патронално запита Марлен Михайлович стареца.

— Ами защото фучи, чанта носи, а пък фучи… ние ходехме с цървули… а той носи чанта… обикаля с чантата гастронома и фучи… — мънкаше старецът.

— Не е хубаво да се заяждате с гражданите — със същия тон каза Марлен Михайлович.

— Другарю, вие не преценихте ситуацията! — отчаяно подвикна старецът. — Ами че той там се изказваше, че в магазините нямало нищо!

Той целият трепереше, този стар глупак с увиснало сако, под което имаше омазана с нещо раирана риза, пусната върху панталоните, и със сандали на бос крак. Леко лъхаше на вино, но повече на ацетон и на гнилочта на разкапващ се организъм. Пръстеносивото, та чак синкаво лице трепереше: че как няма да се отчаеш, като и своите хора не те разбират.

— Точно това приказваше тоя враг, че в магазините нямало нищо — той се обърна, за да хване отново за ръкава дългокосия, обут с дънки чантаджия, тоя враг, но се оказа, че от врага вече няма и следа. Марлен Михайлович между другото също не беше забелязал как смелчагата критикар се бе изпарил.

— Защо, да не би в магазините да има ВСИЧКО? — полюбопитства Марлен Михайлович.

— Има всичко, каквото си трябва! — вече крещеше с цяло гърло старецът, оглеждаше се да търси врага и, аха, да се втурне в преследване, но клюмваше, схванал, че не може да го стигне, и току вдигаше към физиономията на Кузенков мрежичката си, пече изпитвайки към попречилия на справедливото дело човек бурно нарастващо подозрение. — Каквото трябва на обикновения народ, го има в магазините. Ей ви ги макаронките, ей го и кускуса, масло триста грама, макаронки… Пълно е с бели франзели! — писна той. — Само ония, дето са се ояли, те фучат! Ние работим ча тях, живота си съсипваме, а той — от всичко недоволен!

— А вие от всичко ли сте доволен? — хладно запита Кузенков.

С този тон той сякаш сам убеждаваше себе си, че у него говори социологическият интерес, макар че всъщност и у него нещо започваше да се надига: омерзението към агресивната протоплазма на доносника доброволец.

— Аз съм доволен от всичко! — сега вече треперещите пръсти посягаха към туида на Кузенков. — Четирсе години съм се сражавал за правото дело! С цървули… с цървули… а те с чантичките…

— Вървете си по пътя — каза Марлен Михайлович. Обърна гръб на стареца и се върна при колата си.

Сержантът още се мъчеше е маркуча. Май изобщо не бе вдигал глава, макар че, естествено, не може да не беше чул стария скандалджия.

— Е, какво става? — с делови автомобилен глас попита Кузенков. — Тегли ли?

Сержантът очевидно също усещаше известния идиотизъм на ситуацията. Той лапваше маркуча, всмукваше бензин, плюеше, навеждаше маркуча към тубата, но от него отново се ронеха само капки и желаната струйка не се появяваше. Кузенков се облакъти на багажника и се постара да се дистанцира от историческата конфронтация, като се съсредоточи в автомобилното дело. И тогава усети как в хълбока го е подпрял мекият корем на стареца.

— Обаче вие не взехте мерки, другарю — сега вече тихо подзе старецът, заничайки в лицето на Марлен Михайлович. — И изобщо кой сте вие?

В ъгълчетата на устата му имаше засъхнала слюнка, в ъгълчетата на очите — гноен секрет. Примижалите очи и вече трезвата интонация показаха на Марлен Михайлович, че пред него вероятно стои не обикновен московски глупак, а някой от сталинските соколи, човече от вътрешната служба, най-малкото бивш вохровец34.

— Слушайте — каза той с погнусено съжаление. — Защо не можете да мирясате? Вие сте доволен от всичко, а пък онова момче — не от всичко. Нали хората са различни, не сте ли съгласен?

— Така е. Така е — старецът внимателно слушаше Кузенков и го оглеждаше най-внимателно. — Хората, вярно, са различни, различни… Ами вие какъв сте, другарю? Сержант, откъде е този другар?

Милиционерът, вече здравата насърбал се с бензин, кресна на стареца, без да повдига глава:

— Вие какво, пили ли сте? Я си вървете по пътя!

Старецът леко потрепери от този крясък и, изглежда, изпита известно съмнение, защото властта, както винаги, беше права — пил беше, а пил ли е човек, трябва да си върви по пътя. И въпреки това не си хвана пътя, а продължи да се взира в Кузенков. Естествено, старецът и хабер си нямаше за английския произход на дрехите на Кузенков, но погледът му явно говореше за посоката на мисълта: но кой е този човек, дето ми отне врага? Наш ли е? Ох, у него има нещо не наше, драги другари! Дали не е враг? Ами ако е цяла група?

Този поглед беше пределно ясен на Марлен Михайлович и в скришните му местенца протичаше процес на ярост, когато изведнъж някъде от най-отдалечените дълбини, от някакво най-скришно местенце бликна фонтанче страх.

Ръцете на стареца посягаха към гърдите му, мокрите от слюнки устни се размърдаха в едва ли не лунатично ломотене:

— Вярно, пил съм… значи имате предимство… а аз четирсе години съм се сражавал… с цървули… с чантаджиите… продоволствени затруднения… храним половината свят… на братските класи и нации… покажете си документчето… кой сте вие… мене тука ме познават, а вие… сержант, я хайде…

Марлен Михайлович се разгневи на себе си за този страх. Нима дори и сега, когато е на такава длъжност, не е в състояние да прогони роба от себе си? Колко лесно би било да прекъсне този кошмар, да изблъска тая сталинска вонещица (точно така си го помисли — „сталинска вонещица“), да се качи в мощния си автомобил и да замине, да, обаче този тъп сержант с неговия тъп маркуч; ама, разбира се, от какво има да се страхувам, е, ще изгубя половин час за обяснения в близкия милиционерски участък, ще звънна на Шчолоков и точка, но същевременно, естествено, ще се вдигне съвсем ненужен идиотски шум и не е изключено нещата да стигнат до горния етаж, сега обръщат внимание на тези дъртофелници, някои хора дори ги смятат за опора на обществото (печална е съдбата на общество с такава опора), та с една дума… Но как да се отърва от него, още секунда и ще се вкопчи в сакото ми, ще започне да ми припада и тогава вече ще се събере цялата улица, нашият народ обича припадничавите…

И, не щеш ли, към стареца се втурна развлечена женица на около четирийсет години, циците й, аха, да се изсипят от раздраната черна фланелка с чужбински надпис GRAND PRIX.

— Чичо Коля, айде да те няма туканка! Чичо Коля, к’ви ги вършиш пак? Айде, тръгвай! Ей сегинка ще дойде твойта бабичка! Вече цял час те търсят из дворовете!

Старецът се дърпаше и хриптеше, размахвайки мрежичката към Кузенков. От дупките се изсипваха и се трошаха дълги макарони.

— Тоз! — крещеше старецът. — Не ще да си покаже документите! Сержантът не си изпълнява служебните задължения! Помагайте, другари!

— Чичо Коля, айде да бягаме от тука! Запомни му номера, ще напишеш заявление! — женчето напъхваше във фланелката изскачащите цици, подхващаше изхлузващите се от краката й чехли — явно беше изскочила от къщи, както си е била, — като при това успяваше да намига на Марлен Михайлович, че и някак особено да примлясва с изкривената си пияна уста.

Напомнянето за заявлението, което ще напише, подейства: старецът се остави да го отведат, като постоянно се обръщаше и колкото повече се отдалечаваше, толкова по-заканително и все по-неразбираемо приказваше.

— Е, какво става тук с вас, сержант? — Марлен Михайлович раздразнено надникна в тубата, там едва-едва се плискаше нещо на дъното. Приятният и познавателен контакт е уличния живот се бе превърнал в тягостен идиотизъм. Кузенков се вбесяваше най-много от мярналото се, уж вече забравено чувство на страх. Нима е още живо у мен? Каква гадост!

Той дръпна маркуча от ръцете на сержанта и го огледа — ами да, дупка. Промърмори нещо ядно, потърси в собствения си багажник, измъкна от там някаква тръбичка, пъхна единия й край в резервоара, другия в устата си, смукна и се задави от бензина, но за сметка на това излезе стабилна струйка и сержантът много бързо се сдоби с нужното количество за своя нещастен московец.

— Отплата за ненамесата. Отменяме нефтеното ембарго — позасмя се Марлен Михайлович.

Сержантът го поглеждаше някак странно, може би и той не разбираше каква птица има пред себе си. Във всеки случай не се впусна да благодари.

Кузенков вече беше седнал зад волана, когато в огледалото за обратно виждане отново видя чичо Коля. Той бързаше към полето на идейната битка, тежкото му сако се беше издуло, ризата — разкопчана, виждаше се тестообразният му корем. Старецът явно бе оставил мрежата си вкъщи, но вместо нея в ръката му имаше някаква червена книжка с размери на партиен билет, която той току вдигаше над главата си като един вид сигнал. На Марлен Михайлович му оставаше да направи няколко движения, за да се отдалечи и да прекрати безсмислената история: трябваше да отпусне съединителя, да включи на първа и левия мигач. Ако беше направил всичко малко по-бързо, отколкото обикновено, щеше да успее, но му се стори, че всяко ускоряване ще прилича на бягство, и затова дори забави движенията си, което позволи на чичо Коля да дотича, да провре муцуната си през прозореца и да подаде книжката.

— Ето го моя документ! Четете! И представете своя! Незабавно!

— Кука — каза изведнъж Марлен Михайлович и със силната си длан избута мокрото лице на стареца извън колата. — Да не си посмял повече да закачаш хората, мръсна куко такава.

С тези думи той потегли. Старецът го засипа с псувни зад гърба му. В страничното огледалце се мярна мрачното лице на сержанта. Колата мощно изнесе Марлен Михайлович към средата на улицата, но точно тогава отпред светна червено. Спрял пред светофара, Кузенков още виждаше в огледалото на петдесетина метра зад себе си и стареца, и сержанта. Чичо Коля размахваше червената книжка, сочеше с ръка отдалечилата се кола и призоваваше за съдействие милицията. Сержантът, с тубата в едната ръка, го хвана с другата за рамото, пораздруса го и му посочи с брадичка колата си — демек, хайде, качвай се. Тогава старецът падна на тротоара. Последното, което видя Кузенков, пяха гърчещите се крака, обути в син анцуг. Светна зеленото.

Когато се прибра, Марлен Михайлович веднага отиде в банята да си измие ръцете. Имаше чувството, че на лявата длан още има лепкава влага, останала от стареца. Помисли малко и започна да се съблича — трябваше да вземе душ. Докато се събличаше, се разглеждаше в огледалото. Леко прошарен, с хубав тен, пълен със сили мъж. „Не е хубаво така да му отпускате края, Марлен, каза си. Не е хубаво, не е. Държахте се не в съответствие с положението си, впрочем какво ти положение, не в съответствие с дълга си, с отговорността пред — няма защо да се плашим от думите, — пред историята. Държахте се — изведнъж го прониза тревожната мисъл, — държахте се като дисидент. Държахте се като дисидент и се чувствахте като дисидент, не, това е абсолютно недопустимо“.

Тогава се постави на мястото на стария глупак вохровец, представи си как изведнъж пред него се руши изграденият от оскъдния ум логически свят; сержантът, черната волга, присвитите очи като символи на мощта и властта, която той е пазил като пес през целия си живот, изведнъж се обръщат срещу него, цяла катастрофа. Не, не, отхвърлянето, отритването на тези старци, а името им е легион, би било трагична грешка на държавата, зачеркване на цял период от историята. Недържавническо, неисторическо поведение.

Той мисли през целия остатък от деня за този „любопитен епизод“ (именно така реши да го озаглави пред жена си, когато дойдеше времето да си пошушукат — „любопитен епизод“). Мислеше за това и зад бюрото, докато четеше кримските вестници. Трябваше да подготви малък обзор на текущите събития на острова за един от членовете на политбюро. Тези обзори бяха любимата работа на Марлен Михайлович, той се отнасяше към тях с голяма отговорност и увлечение, но сега проклетият „любопитен епизод“ му пречеше да се съсредоточи, той мечтаеше вечерта да мине по-скоро, та най-сетне да остане насаме с жена си, за да може да сподели с нея усещанията си.

Лицето на Таня Лунина, появило се на екрана на телевизора, го поразсея, в главата му нахлуха мисли за Андрей Лучников, за целия комплекс от проблеми, свързани с него, но ето че по асоциация Марлен Михайлович стигна до режисьора Виталий Гангут, московски приятел на наблюдаваната личност, и си помисли, че ето Гангут например щеше да се държи нормално в глупашката кавга на улица „Пушкинская“. Той поставяше на свое място Гангут и нещата изглеждаха нормално, естествено. Връщаше себе си на своето място и всичко ставаше неестествено, тоест според определението на Николай Гаврилович — отвратително.

Както винаги преди лягане и както винаги ни в клин, ни в ръкав по телефона се обади големият му син от първия брак Дмитрий. Това двайсет и пет годишно момче беше, както се казва, „лист отбрулен“, солист в полунелегалната джаз-рок група „С2Н5ОН“35. Дмитрий носеше фамилното име на майка си и настояваше винаги да го наричат с концертното му име — Дим Шебеко. Той смяташе политиката за „дрисня“, но, разбира се, беше абсолютен дисидент, ако под тази дума се разбира инакомислие. Марлен Михайлович понякога имаше чувството, че Дим Шебеко се срамува от роднинството си с такава важна клечка, като него, и крие този факт от своите френдове. Впрочем и Марлен Михайлович нямаше много основания да се гордее с такова синче пред другарите си по етаж. Отношенията им цял живот бяха ненормални, осакатени от неутихващата с годините ярост на изоставената съпруга, тоест майката на Дим Шебеко. Вярно, напоследък музикантът някак твърде много загрубя, откъсна се от обожаваното майче, шляеше се из столицата с великолепна презрителна усмивка върху наглата си красива физиономия, а с баща си установи естествени, тоест потребителски, отношения: ту парички ще поиска, ту бутилка хубава „неградска“ водка от специалното снабдяване. Този път се заинтересува кога ще дойде кримският авер Андрей, защото му бил обещал при следващото си идване да му донесе най-новите плочи на Джон Кламер и Кийт Джарет, както и групата „Секс Пистълс“, която според Дим Шебеко била слабо перспективна, но въпреки това трябвало да се познава.

След като поговори със сина си, Марлен Михайлович отново се върна към „любопитния епизод“, понеже се сети, че на мястото на онзи, дългокосия спокойно можеше да бъде и Дим Шебеко. Впрочем Дим Шебеко имаше такава муцуна, че дори бдителният чичо Коля не би посмял да го закачи. „Такива трябва да се премазват, дяд — би казал Дим Шебеко. — На твое място аз бих премазал тая дърта жаба“.

В края на краищата Марлен Михайлович се отдръпна от пишещата машина и тъпо зачака да свърши проклетата „Бяла маргаритка“. Телевизионните страсти се укротиха чак след единайсет. Той слушаше как Вера Павловна изпраща децата в спалнята, и чакаше желания миг на срещата с жена си. Наближаваше сребърният им юбилей, но чувствата помежду им ни най-малко не бяха изстинали. Напротив, едва ли не всяка вечер въпреки умората Марлен Михайлович сладостно предвкусваше срещата с мекото нежно тяло на вечно благоухаещата Вера Павловна.

— Какво, миличко, Дим Шебеко ли се обади? — попита жена му, вече укротила дишането си след срещата.

Главата на Марлен Михайлович лежеше върху вярното й рамо. Ето един свят, и мил, и мирен, разбираем във всеки квадратен сантиметър кожа — света на неговата съпруга, приятни хълмове и долини. Ех, как би си живял в него, как никога не би излизал навън, в смутните пространства на външната политика.

— Знаеш ли, котенце, днес в града с мен се случи един любопитен епизод — едва чуто прошепна той и тя, схванала, че става дума за важни неща, не повтори въпроса си за телефонното обаждане, а се приготви да слуша.

— Ами виж сега, Марлен — каза тя, когато разказът, поточно, твърде обстойният разбор на усещанията на Кузенков, вкопчващи се във външната дребнавост на събитията, свърши. — Виж какво мисля аз, Марлен. А: — тя подгъна малкия пръст на лявата си ръка и на него както винаги му се стори, че това не е малкото пръстче на лявата й ръка, а именно едно твърде сериозно А, което ще бъде последвано от Б, В, Г…, все близки, конкретни и умни. — А: не е трябвало да се набъркваш в тази кавга, тоест не е трябвало да й обръщаш внимание. Б: щом си й обърнал внимание, трябвало е да се намесиш и ти си постъпил правилно, като си се намесил; В: след като вече си се намесил, ти, сладкият ми, си се държал идеално, като човек с висок нравствен потенциал и остава само въпросът, дали си приключил правилно този любопитен епизод, тоест трябвало ли е да наричаш стареца „мръсна кука“. И накрая, Г: тъмният страх, който си изпитал под погледа на чичо Коля, ето кое ми се вижда съществено, защото ние с тебе, Марлуша, знаем колко прозрачен е този страх и къде се крият корените му. Ако щеш, на мен цялата тази история ми изглежда като твой бурен подсъзнателен протест срещу живеещия у теб и у мен, пък и у цялото наше поколение страх. Е, а щом е така, тогава всичко е обяснимо и ес-тест-ве-но, разбираш ли ме? Колкото до възможния донос от страна на припадничавия старец, това е…

Вера Павловна отхвърли петата точка от своите размисли с цялата китка на ръката си, леко и небрежно, сякаш заради такава глупост не искаше дори да си подгъва пръстчетата. „Каква дълбочина, какъв финес, мислеше си Марлен Михайлович, галейки с благодарност рамото на жена си, как ме разбира тя. Каква стройна логика, какъв нравствен потенциал!“

Вера Павловна преподаваше в университета, беше заместник-секретар на факултетското бюро, член на управата на Дружеството за културни връзки между СССР и Източното Средиземноморие и наистина не можеха да й се отрекат качествата, изброени току-що от мъжа й.

Облекчено и кротко те се прегърнаха и заспаха като едно пяло, представлявайки едно не толкова често под луната зрелище на съпружеско съгласие. Рано сутринта ги събуди телефонно обаждане от Париж. Беше Андрей Лучников.

— Изтекла ми е визата, Марлен. Можеш ли да звъннеш в посолството? Трябва да бъда в Москва.