От милост

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тео лесно намери Сейнт Клеър, Луизиана. Но да намери Боуън, се оказа невъзможно. Нямаше никакви табели, а както бе казал Джейк, градчето го нямаше на картата. Тео не искаше да си признае, че се е загубил и трябва да помоли някого да го упъти — този генетичен дефект се предавал по наследство в семейството им, така твърдяха сестрите му Джордан и Сидни — и продължи да обикаля в кръг, докато почти не му свърши бензинът и се наложи да спре. Когато влезе в бензиностанцията, за да плати, попита касиера дали знае къде се намира Боуън.

Луничавият леко кривоглед тийнейджър кимна ентусиазирано.

— Разбира се, че знам къде се намира Боуън. Вие отскоро ли сте в града? — Преди Тео да успее да отговори, момчето зададе нов въпрос: — Сигурно търсите новото училище? Намира се на Клемънт Стрийт. Обзалагам се, че отивате точно там.

— Така ли?

— Разбира се. Ще кандидатствате за треньор, нали? Точно това е, нали? Дошли сте заради обявата. Чухме, че някой проявил интерес, сигурно сте бил вие? Значи не е било само слух. Наистина се нуждаем от помощ, защото господин Фрилънд — той е учителят по музика, но вие сигурно вече знаете това — не разбира и бъкел от футбол2. Е, вие ще приемете ли работата?

— Не, няма.

— Защо? Още не сте огледали мястото. Не мисля, че е добре да решавате, преди дори да сте видели училището.

Търпението на Тео бе на предела си.

— Аз не съм треньор по футбол.

Тийнейджърът не му повярва.

— Приличате ми на треньор. Имате широки рамене, може би сте играл футбол като млад.

Като млад? За колко стар го мислеше това момче?

— Слушай, само искам да ме упътиш…

Тийнейджърът го прекъсна.

— А, ясно — кимна ентусиазирано той.

— Какво е ясно? — не се сдържа да попита Тео.

— Това е тайна, нали? Искам да кажа, докато не поемете официално поста, е тайна. Нали се сещате, докато директорът не обяви избора си на голямото състезание след две седмици. И между впрочем, тренер, аз съм Джеръм Кели, но всички ми викат Кевин, такова е средното ми име. — Протегна ръка през тезгяха и стисна ръката на Тео. — Много се радвам да се запознаем.

Тео стисна зъби.

— Само се опитвам да намеря Боуън. Ще ми кажеш ли къде е или не?

Кевин вдигна ръце, за да го успокои.

— Добре, няма нужда да се ядосвате. Но това е тайна, нали?

Тео реши да се съгласи с момчето само за да го накара да смени темата.

— Точно така. Тайна е. А сега кажи къде е Боуън.

Кевин се ухили широко.

— Виждате ли това? — попита той, като посочи улицата пред бензиностанцията.

— Кое?

— Улицата.

— Разбира се, че я виждам.

Кевин кимна отново.

— Това е Елм Стрийт, макар че по нея няма никакви брястове3. Аз съм нападател.

— Какво си?

— Нападател. Господин Фрилънд казва, че трябва да играя като нападател. Мога да ритна топката на четирийсет метра без никакво усилие.

— Наистина ли?

— Много съм бърз.

— Слушай, Кевин, аз не съм новият треньор по футбол.

— Да, знам и няма да кажа на никого, докато не бъде официално съобщено. Може да разчитате на мен, тренер.

— Къде е Боуън? — гласът му вече беше изнервен.

— Нали това ви обяснявах. Ако карате от тази страна на Елм Стрийт, от източната страна — за да обясни, той отново посочи през прозореца — значи сте в Сейнт Клеър. Ако не знаете накъде е изток и накъде запад, понякога и аз се затруднявам да определя, ще разберете, че сте в Сейнт Клеър, ако виждате тротоари. В Боуън няма никакви тротоари.

Тео изскърца със зъби.

— Та къде всъщност е Боуън?

— Точно това ви обяснявам. Значи, ако пресечете Елм Стрийт, все едно сте тръгнали пеша…

Тео вече искрено мразеше момчето.

— Да?

— И сте там.

— Къде?

— В Боуън. Разбрахте ли? От едната страна на Елм Стрийт е Сейнт Клеър, а от другата — Боуън. Съвсем просто е. Наистина се надявам да ме сложите нападател. Ще бъда много ценен за отбора.

Тео отброи парите за бензина и попита:

— Да си чувал за „Лебедът“?

— Разбира се — кимна момчето. — Всички знаят „Лебедът“. Голяма стара постройка навътре в мочурището, съвсем на другия край на Боуън. На покрива има голям лебед. Не може да не го забележите, щом го намерите веднъж.

— И как да го намеря?

Кевин този път не се отклони от темата. Когато описа правилния маршрут, каза:

— Хората в Сейнт Клеър предпочитат да мислят, че Боуън им е предградие, но тези от Боуън адски се ядосват за това.

Тео прибра рестото си, благодари на Кевин за помощта и се отправи към колата си. Кевин се втурна след него.

— Сър, как се казвате?

— Тео Бюканън.

— И да не забравите — извика момчето.

— Какво да не забравя?

— Че трябва да играя нападател.

Тео се ухили.

— Няма да забравя.

Кевин изчака колата да потегли по Елм Стрийт, после се втурна в бензиностанцията, за да се обади на приятелите си. Искаше първи да им съобщи новината за треньора Бюканън.

Десет минути по-късно Тео караше по още един видимо безкраен чакълиран път. От двете страни на пътя имаше гъста зеленина и кипариси със сивкаво зелени клони. Навън бе горещо и ужасно влажно, но бе толкова красиво и спокойно, че Тео отвори прозореца си, за да вдишва сладкия мирис на земя.

Можеше да види тъмната вода зад дърветата, ако караше по-бавно. Искаше му се да спре колата и просто да седне, и да се полюбува на гледката. „Чудесно място да си направиш един поход“, помисли си той. Тази мисъл доведе до друга. Алигаторите не живееха ли в мочурища? По дяволите, така беше. Значи трябваше да забрави за походите.

Какво правеше тук? Защо бе изминал целия този път, за да отиде за риба? Защото тя беше тук, призна си той и изведнъж се почувства като глупак. Замисли се дали да не обърне колата и да се върне в Ню Орлиънс. Да, точно това трябваше да направи. Ако побързаше, можеше да успее да хване някой късен полет и да пристигне в Бостън преди полунощ. Нали там бе домът му? Ако искаше да лови риба, можеше да излезе с лодката си в океана и да полови сериозно.

Беше превъртял, точно така. Беше съвсем превъртял. Знаеше какво трябва да направи, но продължаваше да кара напред.

Пътят отново зави и изведнъж го видя „Лебедът“ — точно пред него, в другия край на алеята. Веднага щом видя сградата, Тео избухна в смях. С ръка на сърцето можеше да заяви, че не е виждал нищо подобно. Сградата имаше сиви очукани стени и остър метален покрив. Приличаше повече на голям стар обор, но в огромната птица, кацнала върху покрива, определено имаше някакъв чар. Само дето изобщо не беше лебед. Беше розово фламинго и едното му крило едва се крепеше на тънка тел.

На паркинга имаше само един стар очукан Форд. Тео спря колата си до него, слезе и свали сакото си. Нави ръкавите на синята риза и тръгна към входа, когато си спомни, че носеше сакото, за да скрива кобура на кръста му. Беше твърде горещо и задушно, за да облича сакото. Реши да не се тревожи, че пистолетът му ще се вижда. Мишел вече знаеше, че той ходи въоръжен. Пък и в момента бе прекалено зает да мисли какво ще каже на Джейк, когато той го попита защо е дошъл. Запита се дали възрастният човек ще оцени, ако му каже истината. Луд съм по дъщеря ти. Да, щеше да бъде голямо облекчение за него да изрече истината, но несъмнено щеше да си спечели някой юмрук в лицето.

Вратата бе полуотворена. Тео я бутна и влезе вътре. Забеляза Джейк Ренърд зад бара — бършеше лакирания дървен плот с една кърпа. Тео свали слънчевите си очила, пъхна ги в джоба на ризата си и кимна на възрастния мъж. Надяваше се Джейк да си го спомни и се опитваше да измисли какво ще му каже в противен случай. Каква беше другата причина за идването му в Боуън? Риболовът. Да, точно така. Искаше да ходи за риба.

Джейк си го спомни. Веднага щом забеляза Тео, той извика като кънтри певец на концерт. После се ухили широко, остави кърпата, изтри ръце в гащеризона си и бързо излезе иззад бара.

— Я виж ти, я виж ти — каза той.

— Как си, Джейк?

— Много добре, Тео. Много съм добре. Дошъл си да ходим за риба, а?

— Да, сър, точно така.

Джейк разтърси ръката на Тео ентусиазирано.

— Много се радвам да те видя. Тъкмо онази вечер разправях на Ели, че двамата с теб пак ще се срещнем и ето те и теб, цял-целеничък.

Тео знаеше коя е Ели. Джейк бе споменал жена си, докато двамата разговаряха в болницата.

— Как е жена ти? — попита той учтиво.

Джейк го погледна стреснат, но бързо се съвзе и отвърна:

— Жена ми почина преди известно време, лека й пръст.

— Съжалявам — каза Тео объркан. — Ако не възразяваш, че питам, коя е Ели тогава?

— Жена ми.

— А, значи си се оженил повторно?

— Не, никога не ми се е искало да се оженя отново след смъртта на Ели. Не мисля, че бих могъл да намеря някоя, която да й съперничи. — Той спря, колкото да се усмихне. — Просто си знаех, че ще се появиш някой ден. Мислех да ти се обадя, но знаех, че Майк ще ми се разсърди, ако го направя, пък и реших, че сам ще намериш пътя до Боуън.

Тео не знаеше как да разбира коментарите на възрастния човек. Джейк продължи:

— Знаех си, като ти пуснах мухата за риболова, че ще намериш начин да си вземеш два-три почивни дни. Истинският рибар никога не казва не, независимо колко време е минало, откакто последно е държал въдица в ръка. Не съм ли прав?

— Напълно, сър — каза Тео.

— Ако се окажеш рибар по призвание — а имам чувството, че си точно такъв, — може да те избера за партньор на турнира следващия уикенд. Винаги съм бил в двойка с приятеля ми Уолтър, но Майк му оперира жлъчката вчера и той няма да е във форма за състезанието. Той вече ми каза да си търся друг партньор. Ти ще си тук дотогава, нали?

— Не съм мислил колко дълго ще остана в Боуън.

— Значи се разбрахме. Оставаш.

Тео се засмя.

— За какъв турнир приказваш?

— А, това е голямо събитие по нашите места. Правим го всяка година и всички рибари от околните градове идват да се състезават. Залагаме по петдесет долара — добави той. — Получава се доста сериозна сума. Опитвам се да надвия стария Лестър Бърнс и брат му Чарли от пет години. Те побеждават и печелят наградата всяка година, откакто създадохме турнира. Двамата имат скъпи въдици и това им дава предимство. Правилата не са сложни. Съдията тегли улова ти пред публиката в края на деня. След това има празненство — тук, в „Лебедът“, готвим местни специалитети. Е, какво ще кажеш за моя бар? — попита той и размаха ръка. — Не е лош, нали?

Тео се огледа с интерес. Слънчевите лъчи струяха през отворените прозорци и падаха на снопове върху дървения под. Масите бяха наредени край стената, а столовете бяха качени отгоре им. Имаше кофа и дълга четка, подпряна на ъгъла на бара. Вляво имаше джубокс. Вентилаторите на тавана се въртяха бавно и издаваха тракащи звуци. В помещението бе изненадващо хладно, като се има предвид температурата навън.

— Много е хубаво — каза Тео.

— През уикенда сме много натоварени — обясни Джейк. — Наистина се радвам, че дойде, синко. И Мишел ще се зарадва. Споменава те неведнъж.

Поради някаква причина тази новина му се стори изключително приятна.

— Тя как е? Видях се с доктор Купър и той ми разказа за обира в клиниката.

— Опитали са да съсипят всичко. Без никаква причина. Нищо не са взели, но са преобърнали и потрошили цялата клиника. Горката Майк още не е успяла да се захване за работа, само огледа щетите. Веднага щом се прибра да се преоблече, я извикаха в Сейнт Клеър за една операция. Не е имала и минута свободна, даже не успя да обясни на брат си и на мен как точно да й помогнем, откъде да почнем да чистим и да подреждаме. Казвам ти, направо се скапва от работа. Очаквам я да се появи всеки момент.

— Нищо ми няма, татко, добре съм.

Тео се обърна, щом чу гласа й и я видя — стоеше на прага и се усмихваше. Беше облечена в кафяви шорти и тениска на червени и бели райета, по която имаше петна от боя.

Тео се опита да не зяпа краката й, но това не бе лесно. Те бяха невероятни. Дълги, добре оформени… удивителни.

— Какво правите в Боуън, господин Бюканън? — попита Мишел с престорено спокоен глас. Всъщност беше потресена да го завари в бара на баща си, а когато той се обърна и й се усмихна, тя усети, че краката й се подкосяват. Сърцето й заби силно, усети, че се изчервява. Защо пък не? Както бяха казали сестрите в операционната, Тео Бюканън беше не просто секси, той беше убийствено секси.

— Така ли се посреща гост, с такива въпроси? — смъмри я баща й.

Тя още не беше се съвзела от шока, че Тео е там.

— Ти ли му се обади? — попита обвинително баща си.

— Не, млада госпожице, не съм му се обаждал. А сега махни тази муцунка от лицето си и си припомни добрите маниери. Докато Тео беше в болницата, аз го поканих да ме навести, за да отидем за риба.

— Татко, ти каниш всеки човек, с когото се запознаваш, да дойде на риболов. — После се обърна към Тео. — Наистина ли дойдохте за риба?

— Всъщност аз…

Джейк го прекъсна.

— Казах ти, че е дошъл за това. Знаеш ли какво реших току-що? Ще го взема за партньор на турнира следващия уикенд.

— Как се чувствате? — попита тя Тео, връщайки се към удобната и безопасна роля на лекар. — Имаше ли усложнения?

— Направо съм като нов, благодарение на вас. Това е една от причините да дойда тук… освен риболова. Исках също така да си платя за роклята, която съм съсипал, но най-вече исках да ви благодаря. Вие ми спасихте живота.

— Не е ли чудесно това, Майк? — Лицето на Джейк беше грейнало като неонов знак. — Нали затова се зае с медицина? За да спасяваш живота на хората?

— Да, татко.

— Гладен ли си, Тео? — попита Джейк. — Става късно, а се обзалагам, че не си обядвал. Имам пилешка супа на котлона. Ела на бара да ме почакаш, докато свърша. Майк, защо не дадеш на Тео една студена бира.

— Предпочитам вода — каза той.

Той последва Мишел до бара и забеляза, че косата й, прибрана в асиметрична опашка, подскача при всяка нейна стъпка. На колко години беше всъщност тя? Боже, май изживяваше някаква криза на средната възраст. Точно така. Мишел го караше да се чувства млад. Само че той бе едва на трийсет и две. Не му ли беше рано за подобни неща?

Джейк постави голяма купа гъста пилешка супа пред Тео и му подаде салфетка и лъжица.

— Внимавай — предупреди го той. — Пари.

Тео реши, че това означава да изчака минута-две супата да поизстине. Разбърка я и лапна пълна лъжица. Преглътна. След две секунди очите му се насълзиха, носът му потече и се разкашля, като в същото време се опитваше да си поеме дъх. Имаше чувството, че е погълнал разтопена лава. Грабна чашата с вода и я изпи наведнъж.

— Май този път си я направил твърде люта — каза Мишел. — Колко точно сложи от специалния си чили сос?

Джейк подаде още една чаша вода на Тео и го наблюдава, докато я пресушаваше, продължавайки да кашля.

— Сложих едно шише от соса — обясни той. — Стори ми се малко безвкусна, като я опитах. Канех се да сложа още.

Мишел поклати глава.

— Той идва тук да благодари, а ти се опитваш да го убиеш.

Тео още не можеше да проговори. Джейк се пресегна през бара и го удари силно по гърба няколко пъти. Тео би му казал да спре, но беше сигурен, че гласните му струни са изгорели току-що.

Мишел му подаде кора от франзела.

— Изяжте това — каза тя. — Ще ви помогне.

— Бас ловя, че вече си готов за студената бира, нали? — попита Джейк веднага щом Тео преглътна хляба.

Тео кимна и след като отпи продължително от бутилката, която Джейк му подаде, каза:

— Тази сутрин се видях с доктор Купър.

— Мислех, че се оправяте без проблеми — каза Мишел. Тя бе минала зад бара и подреждаше чашите на купчини.

— Така е. Но не се явих на първия контролен преглед. Трябваше да замина за Бостън няколко дни след операцията. И тъй като насрочиха нова дата, на която да изнеса речта си, ето че се върнах в Ню Орлиънс. По-добре късно, отколкото никога.

— Сигурно сте били полужив, когато сте се прибрал в Бостън — каза тя. — Парадирането с издръжливост може да убие човека.

Той кимна.

— Едва не ме уби — призна си Тео. — Както и да е, доктор Купър ми каза за погрома в клиниката ви.

— Виждаш ли, Майк? Не съм му се обаждал аз — подчерта Джейк. — Аз предлагах да ти се обадя — обясни той на Тео, — защото си единственият човек от ФБР, когото познавам.

— Работя в Министерството на правосъдието — поправи го той.

— Е, нали ФБР е към правосъдието?

— Да, така е, но…

Джейк не го остави да обясни.

— Точно затова исках да ти се обадя. Мислех, че може да се заемеш с този случай, но Майк не щеше и да чуе. Знаеш ли какво още са направили тези момчетии в клиниката й? Напръскали са стените с черна боя. Разни думи, които дори не бих повторил. Накъсали са картоните, замърсили са материалите. Мишел трябва да започва от нула. Нали, скъпа?

— Ще се справим. Поне моментът е подходящ. Следващите две седмици съм в отпуска и ще мога да изчистя клиниката. Това е предостатъчно време.

— Но нали това трябваше да бъде твоята отпуска. Щеше да си почиваш, да ходиш за риба. — Той се обърна към Тео. — Дъщеря ми е заклет оптимист. Наследила го е от мен. Кажи, Тео, какво мислиш, че трябва да направим в тази ситуация?

— Извикали сте полиция, нали? — попита той Мишел.

Тя го погледна раздразнено.

— Да, извиках. Бен Нелсън, шефът на полицията в Сейнт Клеър, направи доклада. Той води разследването и също като баща ми смята, че са били младежи, които са търсели наркотици. Да се надяваме, че сега ще се разчуе, че не държа никакви наркотици в клиниката и инцидентът няма да се повтори.

— Не съм сигурен, че мога да направя нещо конструктивно…

Джейк не се съгласи.

— Ти работиш за правителството и носиш оръжие. Предполагам, че не биха ти дали пистолет, ако не си обучен как да го използваш.

— Татко, говориш така, сякаш се каниш да застреляш някого.

— Просто казвам, че той е професионалист. Бен Нелсън е чудесен шеф на полицията. Извадихме късмет с него. Но две глави мислят по-добре от една. Не е ли така, Тео?

— Съмнявам се, че шефът на полицията ще поиска да му се пречкам.

— Ти няма да се пречкаш, а и той ще се радва на помощта ти.

— За бога, татко! Това беше просто вандализъм. Бен ще хване хлапетата, които са го направили. Дай му малко време.

— Майк, скъпа, защо не ми донесеш чаша студено мляко от хладилника. — Веднага щом тя се отдалечи, Джейк се наведе към Тео и снижи глас: — Гордостта е най-големият недостатък на дъщеря ми. Упорита и самонадеяна, ето каква е, мисли си, че може да се оправя сама с целия свят. А вече си има достатъчно отговорности като лекар. Може да е било вандализъм. А може би не. След като така или иначе ще прекараш няколко дни с нас, защо не хвърлиш едно око на тази работа? Пък и тя ти е спасила живота — сам го каза. Можеш да върнеш услугата на дъщеря ми, като направиш нещо за нея, докато си тук. — Той хвърли поглед през рамо, преди да прошепне: — Мисля, че няма да е зле, ако отседнеш в нейната къща. — Видя Мишел да се задава от кухнята и бързо добави: — Не й споменавай нищо за това, което ти казах. — Когато Мишел подаде чашата на баща си, Джейк каза по-силно от необходимото: — Да, мисля, че на Бен няма да му е излишно още едно мнение. Казах си думата и повече няма да повдигам тази тема.

Мишел се усмихна.

— За колко време?

— Не дразни баща си. Просто мисля, че Тео може да помогне.

— С удоволствие ще огледам клиниката — предложи Тео.

— Добре. Майк може да те закара там още сега, а довечера можеш да отседнеш при мен или при Майк — каза Джейк и хвърли заговорнически поглед на Тео. — И двамата имаме свободни стаи. Няма да ти позволя да отидеш в мотел. Ти си ми партньор за турнира, така че си мой гост и можеш да се храниш тук безплатно.

— Не е необходимо. — Каза го толкова бързо, че Мишел се разсмя.

— Не мисля, че Тео хареса как готвиш.

Тя отново му се усмихна. Тази невероятна усмивка. В какво, по дяволите, се забъркваше? Риболовният излет нещо се усложняваше.

— Съвсем забравих — каза Тео. — Купър ви изпрати още един кашон с разни неща за клиниката. В багажника на колата ми са.

— Много е мил.

— Той я ухажва по този начин, точно това прави.

— Татко, той е женен мъж.

— Ухажва те, за да отидеш да работиш при него и да се преместиш в големия град. Това имах предвид.

Силно тропане по вратата прекъсна разговора им. Всички се обърнаха, а вратата се отвори по-широко и един тийнейджър подаде глава вътре. Изглеждаше огромен. Имаше модерна прическа и навярно тежеше над сто и двайсет килограма.

— Господин Ренърд? — извика той несигурно. — Виждам, че барът не работи, но може ли да вляза за малко?

Джейк позна момчето. Казваше се Елиът и бе най-големият от синовете на Даръл Уотърсън. Даръл и Чери имаха осем момчета, всички здрави и яки, но семейството бе доста затруднено финансово, особено след като Даръл пострада при злополука във фабриката. Сега по-големите момчета работеха по малко, за да помагат в изхранването на семейството, докато Даръл се оправеше.

— Елиът, знаеш правилата. Щом си непълнолетен, кракът ти не бива да стъпва в бара, независимо по кое време — през деня или вечер. Не искаш да си загубя лиценза за продажба на алкохол, нали?

— Не, сър, разбира се, че не искам.

— Работа ли си търсиш?

— Не, сър. Имам си хубава работа в Сейнт Клеър, разтоварвам кашони в една фирма всеки уикенд. Ние просто се чудехме колко време…

— Кои по-точно сте вие? — попита Джейк.

— Някои от момчетата.

— И те ли са непълнолетни?

— Да, сър, мисля, че са и момичетата също, но те…

— Затвори вратата след себе си, синко. Така влизат мухи. И предай много поздрави на приятелите си. Кажи на Даръл, че ще намина в неделя да го видя.

Елиът гледаше объркан.

— Да, сър, непременно, но…

— Хайде, тръгвай.

— Татко, не мислиш ли, че трябва да разбереш за какво те търсят? — попита Мишел.

Тео тръгна към вратата.

— Може би някой от тях знае нещо за станалото в клиниката ти. Трябва да поговорим с тях.

— Май прибързах — призна си Джейк. — Някой да не се е наранил, Елиът? Майк, може би трябва да отидеш да видиш.

Елиът трескаво въртеше глава.

— Не е нищо такова — каза той. — Никой не е пострадал. — Той се обърна, облегна се на вратата и извика: — Ей, момчета, той носи пистолет. Готино, а?

Момчето се извърна точно когато Мишел тръгна към него. То погледна бързо краката й и отмести поглед.

— Не, госпожо, тоест не, доктор Майк, никой не е дошъл при вас. Е, всички ви харесваме… не, исках да кажа друго. Просто казвам че никой не е болен или нещо такова. Честна дума.

Елиът се изчерви силно. Очевидно не бе по силите му да говори свързано в присъствието на красива жена. Тео искрено му съчувстваше.

— Знаеш ли нещо за случилото се в клиниката? — попита тя.

— Не, госпожо, не знам, а разпитах наоколо, точно както ми заръча татко ви. Никой не знае нищо, а това е малко странно, защото обикновено, ако някой направи такова нещо, ще иска да се похвали. Нали се сещате. А сега никой не се хвали. Никой не знае нищо. Честна дума.

— Тогава защо си дошъл тук, Елиът?

Той не можеше да спре да зяпа Мишел, но все пак успя да посочи Тео.

— Ъъъ… ние просто се надявахме… ъъъ, ако той няма нищо против… може би треньорът, господин Бюканън, ще излезе за малко да се запознае с някои момчета от отбора.

Мишел беше сигурна, че не е чула правилно.

— Какво каза току-що?

— Може би треньорът, господин Бюканън, ще излезе за малко да се запознае с някои момчета от отбора.

Тя примигна.

— Треньорът?

Тео мълчеше вцепенено. Откъде, за бога, му бе хрумнало на Елиът, че… В следващия момент се сети и се разсмя.

— Говорих с едно момче…

Елиът прекъсна обяснението и извика навън:

— Треньорът ще дойде. Всички да се приготвят.

Джейк сръга Тео между лопатките.

— По-добре излез навън, синко, и виж за какво е тази шумотевица.

— Това е недоразумение — каза той на Мишел, която вървеше към вратата.

Той я последва с намерението да й обясни, но веднага щом излезе навън, го посрещнаха бурни възгласи. Огледа се удивен. Паркингът беше пълен с коли, пикапи и момчета, поне четирийсет момчета, всяко от които викаше и свиркаше.

Четири тънички руси девойчета пристъпиха напред едновременно. Всички бяха облечени с бели шорти и червени тениски. Носеха червено-бели помпони на мажоретки и започнаха да подскачат и да скандират името му. Бюканън, Бюканън!

— Нямам думи — каза Тео.

— Бюканън! — ревеше тълпата.

Мишел избухна в смях. Тео вдигна ръце нагоре, опитвайки да успокои тълпата.

— Аз не съм вашият треньор — извика той. — Чуйте ме. Това е недоразумение. Това момче…

Беше безнадеждно. Никой не обръщаше внимание на протестите му. Въодушевените тийнейджъри се втурнаха към него, викайки едновременно.

Как, по дяволите, бе изтървал нещата да стигнат дотам? Усети, че Джейк постави ръка на рамото му и погледна към него.

Старият човек се усмихваше широко.

— Добре дошъл в Боуън, синко.