От милост

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тео проспа престоя си в реанимацията. Когато се събуди на следващата сутрин, беше в болнично легло. Страничните прегради бяха вдигнати и на ръката му имаше система. Затвори очи и се опита да проясни главата си. Какво, по дяволите, се бе случило с него? Не помнеше нищо.

Минаваше десет часа, когато отново отвори очи. Тя беше там, стоеше до леглото и придърпваше завивката нагоре към гърдите му. Синеоката. Значи не си я бе въобразил.

Днес изглеждаше по-различно. Пак бе в лекарска униформа, но косата й не бе скрита под шапка. Спускаше се свободно до раменете и цветът й бе наситено кестеняв.

Беше много по-красива, отколкото я помнеше.

Тя забеляза, че се е събудил.

— Добро утро. Как се чувствате? Малко замаян?

Той се опита да седне. Тя натисна някакво копче и горната част на леглото започна бавно да се надига. Тео усети някакво теглене вдясно и леко парене.

— Кажете кога да спра.

— Така е добре. Благодаря.

Тя взе картона му и започна да пише нещо, докато той безцеремонно я оглеждаше. Почувства се уязвим и не на място в леглото, в болнична пижама. Не можа да измисли нищо остроумно, което да й каже. За пръв път в живота си искаше да е чаровен, но нямаше никаква идея как да го направи. Той бе заклет работохолик и в живота му просто нямаше място за светски любезности. През последните четири години — след смъртта на жена му — бе станал прям, рязък и делови, защото това му пестеше време, а Тео, поне напоследък, постоянно бързаше да свърши нещо. Този внезапен обрат го изненада. Той наистина искаше да изглежда чаровен. Да я впечатли, както би се изразил най-малкият му брат, Зак. Все пак Тео смяташе, че ще успее. Да. Определено можеше да бъде чаровен.

— Помните ли какво стана снощи? — попита тя, като вдигна поглед от бележките си.

— Правиха ми операция.

— Да. Отстранихме ви апендикса. Още петнайсет минути и щеше да се стигне до руптура1.

— Помня откъслечни неща. Какво ви има на окото?

Тя се усмихна и отново започна да пише нещо в картона.

— Не се отместих достатъчно бързо.

— Коя сте вие?

— Доктор Ренърд.

— Майк?

— Моля?

— Някой ви наричаше Майк.

Мишел затвори папката, постави капачката на химикала и го пъхна в джоба си. Насочи цялото си внимание към него. Сестрите в хирургията бяха прави. Тео Бюканън беше много привлекателен… и невероятно секси. Но това изобщо нямаше значение. Тя бе негов лекар, нищо повече. Но все пак не можеше да се удържи да не реагира като всяка друга жена при вида на такъв впечатляващ мъж. Косата му стърчеше, брадата му бе набола, но въпреки това бе секси. Нямаше нищо нередно в това, че тя забелязваше този факт… освен, разбира се, ако той не се досетеше, че го е забелязала.

— Току-що ми зададохте въпрос, нали?

Опита се да изглежда невъзмутима.

Той усети, че е смутил спокойствието й, но не можеше да разбере защо.

— Чух някой да ви нарича Майк.

Тя кимна.

— Да. Колегите ме наричат Майк. Съкратено от Мишел.

— Мишел е хубаво име.

— Благодаря.

Тео започваше да си спомня всичко. Той беше на парти и там беше и тази красива жена в елегантна вечерна рокля. Беше ослепителна. Това си го спомняше. Имаше убийствени сини очи и Уили Нелсън беше с нея. Той пееше. Не, това бе невъзможно. Очевидно главата му още не се бе прояснила.

— Вие ми говорехте нещо… след операцията — каза той.

— В реанимацията. Да — кимна тя. — Но вие говорехте повече от мен.

Тя отново се усмихваше.

— Така ли? И какво казах?

— Повечето неща бяха несвързани.

— Взели сте пистолета ми. Къде е?

— Заключен в сейфа на болницата заедно с останалите ви лични вещи. Доктор Купър ще се погрижи да си ги получите, когато ви изпишат. Той ще поеме грижите за вас. Ще се запознаете малко по-късно, когато мине на визитация.

— Защо?

— Защо какво, господин Бюканън?

— Тео — поправи я той. — Казвам се Тео.

— Да, знам. Брат ви вече ми каза.

— Кой брат?

— Колко братя имате?

— Пет. И две сестри. Вие с кого говорихте?

— Ник. Дадохте ми номера му и ме помолихте да му се обадя. Той се разтревожи много и ме накара да обещая да му се обадя след операцията. Веднага щом ви откараха в реанимацията, му звъннах отново и го успокоих, че ще се оправите. Искаше да дойде — добави тя, — но ми се стори облекчен, когато му казах, че не е необходимо.

Тео кимна.

— Ник мрази да лети със самолет — обясни той. — Кога съм ви дал номера му. Не помня.

— Докато ви подготвяха за операцията. Тогава бяхте много приказлив, разбъбрихте се веднага щом ви дадохме нещо, което да ви отърве от болката. Между впрочем отговорът е не, няма да се омъжа за вас.

Той се усмихна, сигурен, че тя се шегува.

— Това не го помня. Но помня болката. Болеше ме адски…

— Сигурна съм.

— Вие ме оперирахте, нали? Не съм си въобразил?

— Да, аз ви оперирах.

Тя бе тръгнала да излиза от стаята. Тео не искаше тя да си ходи точно сега. Искаше да научи още нещо за нея. По дяволите, защо не го биваше повече в любезното бъбрене.

— Чакайте.

Тя спря.

— Да?

— Вода… може ли да пийна чаша вода?

Тя отиде до шкафчето до леглото му, наля съвсем малко вода в една чаша и му я подаде.

— Само глътка — каза тя. — Ако ви се догади и повърнете, може да развалите шевовете ми.

— Добре. — Той отпи една глътка и й подаде чашата. — Не изглеждате достатъчно възрастна за хирург. — Пълна глупост, но не измисли нищо по-добро.

— Постоянно ми го казват.

— Приличате на студентка. — Това бе още по-глупаво, реши той.

Не устоя.

— Всъщност съм гимназистка. Пускат ме да оперирам, за да изкарам по-висок успех.

— Доктор Ренърд? Извинете, че ви прекъсвам. — Един санитар застана на прага с голям кашон в ръце.

— Да, Боби?

— Доктор Купър е напълнил този кашон с медицински консумативи от неговия кабинет за вашата клиника — каза младият мъж. — Какво да правя с него? Доктор Купър го остави в стаята на сестрите, но те ме помолиха да го преместя. Пречеше им.

— Може ли да го занесеш до шкафчето ми?

— Много е голям, доктор Ренърд. Няма да се побере вътре. Но не е тежък. Мога да го отнеса до колата ви.

— Баща ми ще дойде с колата — обясни тя. Огледа се наоколо, после погледна Тео. — Ще възразите ли, ако Боби остави този кашон тук? Баща ми ще го прибере веднага щом се появи.

— Нямам нищо против — каза Тео.

— Няма да се виждаме повече. Днес си заминавам у дома, но вие не се тревожете. В добри ръце сте. Доктор Купър е шеф на хирургията и ще се грижи добре за вас.

— Къде е у дома?

— В мочурищата.

— Шегувате ли се?

— Не — каза тя. Отново се усмихна и той забеляза малката трапчинка на лявата й буза. — „У дома“ е едно малко градче, заобиколено почти отвсякъде с мочурища, в което нямам търпение да се завърна.

— Носталгия?

— Определено — призна тя. — Сърцето ми е там. Далеч не е бляскав живот, но точно това ми харесва.

— Харесва ви да живеете в мочурищата! — Беше твърдение, не въпрос, но тя все пак отговори.

— Изглеждате шокиран.

— Не, просто изненадан.

— Вие сте от голям, огромен град, сигурно изобщо не би ви харесало.

— Защо мислите така?

Тя сви рамене.

— Изглеждате толкова… изтънчен.

Тео не разбра дали това е комплимент или ирония.

— Понякога човек не може да се върне у дома. Мисля, че бях прочел това в една книга. Освен това ви прилича да сте от Ню Орлиънс.

— Много обичам Ню Орлиънс. Чудесно място, където човек може да отиде на вечеря.

— Но никога няма да стане „у дома“.

— Никога.

— И сега какво — ще станете градската лекарка ли?

— Една от няколкото — обясни тя. — Ще открия клиника там. Няма да е нещо голямо, но затова пък ще е доста полезна. Много от хората в градчето не могат да си позволят редовни медицински грижи.

— Значи имат късмет, че ви има.

Тя поклати глава.

— Не, не. Аз съм късметлийката. — Тя се засмя. — Не се правя на светица. Наистина съм късметлийка. Хората там са чудесни — поне си мисля, че са — и ми дават много повече, отколкото аз мога да им дам. — Когато говореше, цялото й лице грейваше. — Знаете ли кое ще ми хареса най-много?

— Кое?

— Че няма да има игрички. Те са честни, обикновени хора, които едва свързват двата края. Не си губят времето с глупости.

— Значи там всички се обичат? — Никак не му се вярваше.

— Не, разбира се, че не — отвърна тя. — Но ще знам кои са ми врагове. Няма да се прикриват зад любезности и да се опитват да ми подложат крак. — Тя отново се усмихна. — Ще действат открито, а това ми харесва. Както казах, няма да има игри. След специализацията, която завърших току-що, това ще бъде огромно облекчение за мен.

— Значи няма да ви липсва големият красив кабинет и всички останали изкушения?

— Никак. Има и други награди освен парите. Разбира се, би било страхотно да имаме всички материали и оборудването, от които се нуждаем, но ще се справим някак. Много години се подготвях за този миг… а и съм дала едно обещание.

Той продължаваше да й задава въпроси, за да я накара да говори. Не толкова се интересуваше от разказите за родния й град, колкото се наслаждаваше на израза на лицето й. Имаше толкова страст и радост в гласа й, очите й блестяха, докато говореше за приятелите и семейството си и за доброто, което се надяваше да направи.

Тя му напомняше за него самия по времето, когато едва бе започнал да практикува право. Още не бе станал такъв циник, какъвто бе сега. Някога той също искаше да промени света, да го направи по-добро място. Ребека бе поставила край на всичко това. Като обръщаше поглед назад, той си даваше сметка, че се е провалил напълно.

— Изморих ви с всичките тези приказки за родния ми град. Ще ви оставя да си почивате — каза тя.

— Кога ще мога да се измъкна оттук?

— Доктор Купър ще реши това, но ако зависеше от мен, бих ви задържала още една нощ. Имахте доста сериозна инфекция. Налага се да избягвате натоварванията през следващите две три седмици и да не забравяте да си пиете антибиотика. Всичко хубаво, Тео.

И тя си замина, а той загуби възможността да научи още нещо за нея. Дори не знаеше къде се намира този неин град. Заспа, докато се опитваше да измисли как отново да се види с нея.