От милост

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Детектив Харис не вдигаше телефона си и Тео беше вбесен. Опита да се свърже с нея на два пъти, но всеки път попадаше на гласовата й поща. Съобщенията, които той й остави, бяха пределно лаконични. Искаше пакета и то веднага. Остави съобщение за нея и в участъка и тъкмо затваряше телефона, когато Мишел се появи от асансьора. Въпреки че Тео вече бе чул от Мегън една версия за станалото, той накара Мишел да повтори всичко още веднъж. Вървяха към съблекалнята на лекарите, откъдето Мишел трябваше да прибере дрехите си.

— Но не видя какво пишеше?

— Не. Тя не ми позволи да докосна нищо. Тревожеше се, че ще повредя отпечатъците от пръсти.

— Има си хас! Тя те е изиграла. Твърдо е решила да ме държи настрана от разследването.

— Поне за дванайсет часа.

Мишел натъпка дрехите и обувките си в една голяма торба и застана на вратата. Тео грабна телефона.

— Май е време да действам твърдо — измърмори си той.

— Тео?

Той най-после я погледна.

— Да?

— Като пребита съм. Трябва да поспя, ти също. Хайде да се приберем, моля те.

— Да, добре.

— Дай на жената дванайсет часа — каза Мишел. — Обеща й. — Прозя се. — Знам, че не иска да ти сътрудничи и това те вбесява, но мисля, че трябва да й дадеш един шанс. Посветила е три години на това разследване.

— Не ме интересува, дори да са петнайсет — възрази той. — Няма да се откажа.

Пак започваше да се ядосва. Докато стигнаха до колата, вече се заканваше, че ще лиши детектив Харис от полицейската й значка. Мишел го остави да излее яда си, без да го прекъсва. Когато той свърши, го попита:

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Да.

Той й подаде телефона си.

— Обади се на баща си и му кажи, че отиваме при него.

— Може ли да се отбием вкъщи, за да се преоблека.

— Разбира се.

Докато тя избираше номера, той зави и навлезе в Боуън. Вече се ориентираше добре и не му се струваше толкова объркано, макар все още да бе на мнение, че не би било излишно в този град да сложат няколко знака.

Никой не вдигна телефона в къщата на баща й. Тъй като той нямаше телефонен секретар, Мишел не можеше да му остави съобщение. Спомни си, че нейният мобилен телефон е у Джон-Пол, набра номера и зачака.

— Да?

— Така ли се отговаря?

— А, ти ли си — каза брат й. — Добре ли си?

— Да, но двамата с Тео идваме при вас. Къде е татко?

— Точно до мен, пътуваме към твоята къща. Татко чу какво е станало снощи и искаше да се увери, че си добре.

— Кажи му, че ми няма нищо.

— Вече му казах, но той иска да провери лично.

Джон-Пол внезапно затвори, преди Мишел да успее да говори с баща си. Тя върна телефона на Тео.

Джон-Пол и Джейк паркираха на алеята зад тях. След като Мишел успокои баща си, събра набързо малко дрехи и тоалетни принадлежности. Джон-Пол предложи да оставят колата на Тео пред къщата на Мишел и да отидат до къщата на Джейк с една кола — така, ако някой дойдеше да оглежда, щеше да види колата и да реши, че Мишел и Тео са вътре. Тео нямаше желание да спори с Джон-Пол.

Пикапът имаше нужда от нови амортисьори. Мишел седна в Тео до прозореца и навеждаше глава всеки път, когато брат й преодоляваше някоя неравност по пътя. Докато влизаха в отклонението към къщата, Джейк отбеляза:

— Трябва да сте много уморени, след като онези негодници са ви преследвали почти цяла нощ.

Джейк имаше голяма къща. Отпред изглеждаше като едноетажна къща, построена върху циментова площадка. Джон-Пол спря пикапа отзад, където Тео видя прозорци и на втория етаж, които гледаха към реката. Имаше още една стая, очевидно построена впоследствие, която се издаваше над задната стена. Също както в къщата на Мишел и тук имаше голяма покрита веранда с изглед към реката.

На кея бяха вързани три лодки, всичките малки.

Джейк не си падаше много по климатиците. Беше сложил няколко за всеки случай, но никой не беше включен. Къщата имаше стар дървен под, чиито дъски бяха доста очукани. В дневната бяха разхвърлени тъкани овални килимчета. Вътре не беше задушно. Вентилаторът на тавана тракаше при всяко завъртане, но успяваше да разхлади въздуха.

Слънчевите лъчи струяха от прозорците и огряваха старите мебели. Тео носеше чантата на Мишел и я последва по един дълъг коридор. Забеляза голямото двойно легло на Джейк през една отворена врата в дъното на коридора. Мишел отвори вратата вляво и влезе.

Там имаше две единични легла с нощно шкафче помежду им. Стаята гледаше към предния двор. Вътре беше задушно и горещо, но за щастие на прозореца имаше климатик. Мишел го включи на максимална степен, изрита обувките си и седна на леглото, покрито със синьо-бяла покривка. Джейк не се интересуваше от цветосъчетанията. Другото легло беше с покривка на жълти и червени ивици. Мишел събу и чорапите си и се отпусна на възглавницата. След по-малко от минута спеше дълбоко.

Тео затвори тихо вратата след себе си и се върна в дневната.

Час по-късно кънтящият смях на Джейк събуди Мишел. Тя стана и тръгна към банята, когато Тео се появи иззад ъгъла.

— Събудихме ли те? — попита той.

Тя поклати глава и се дръпна, за да му направи път, но той я последва и я притисна към стената. Целуна я.

— Това е добър начин да се започне новият ден. Като се целуне красива жена — каза той и се върна в дневната.

Тя се погледна в огледалото и се стресна. Реши, че е време да извади гримовете си и да започне да се държи като жена. Той я беше нарекъл красива? Мишел си помисли, че Тео трябва да носи очила постоянно.

След половин час изглеждаше много по-добре. Съжали, че не си бе взела поне една пола, но тъй като нямаше, трябваше да избира между шорти и дънки. Понеже беше горещо, избра шортите. Нямаше никакъв избор какво да облече нагоре. Беше си взела само една бледожълта еластична блуза.

Прекоси боса коридора с чантичката с гримовете си и я постави на шкафчето в спалнята. Тео бе дошъл навярно да си вземе очилата. Говореше по телефона. Огледа я от главата до петите, като погледът му се задържа на краката й, после помоли човека, с когото разговаряше, да повтори последните си думи.

— Да, разбрах. Баща й получи завереното писмо преди около час. Не, Мишел не знае. Ще оставя Джейк да й каже.

— Кой беше това? — попита тя.

— Бен. Още чака доклада на криминолозите.

— Какво е това, което татко трябва да ми каже?

— Добри новини — обеща й той.

— Идваха ли някакви хора по-рано? Стори ми се, че чух вратата да се отваря и затваря и разни непознати гласове.

— Няколко приятели на баща ти донесоха храната от твоята къща. На кухненската маса има цели четири пая — добави той ухилен.

— Без картички, нали?

— Майк, искам да говоря с теб — извика баща й.

— Идвам, татко.

Двамата с Тео отидоха в дневната заедно. Мишел видя албума със снимки на масата и прошепна:

— Охо. Татко го е налегнала меланхолия.

— На мен ми се струва щастлив.

— Не, настроен е меланхолично. Вади семейния албум само когато е тъжен.

Джон-Пол се беше изтегнал на канапето. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а очите му бяха затворени.

Джейк седеше на голямата кръгла дъбова маса в кухнята, която бе свързана с дневната.

— Сега не съжаляваш ли, че не отиде на погребението? — попита той сина си.

Джон-Пол отговори, без да отваря очи.

— Не.

— А трябва — настоя Джейк. — Братовчедка ти не беше такава фукла, за каквато я мислеше.

— Никога не съм казвал, че е фукла. Казах…

Баща му бързо го спря.

— Помня какво каза, но не искам да го повтаряш пред други хора. Пък и сега трябва да се чувстваш виновен.

Джон-Пол не каза нищо, само изръмжа вместо отговор.

— В края на краищата братовчедка ти не е забравила роднините си. Майк, ела седни на масата. Трябва да ти кажа нещо важно. Тео, седни и ти. Искам да видиш някои снимки.

Тео издърпа стол за Мишел, после седна до нея. Джейк хвана ръката на Мишел и я погледна в очите.

— Събери силите си, миличка. Това ще бъде шок за теб.

— Кой е умрял?

Баща й примигна.

— Никой не е умрял. Поне не сега. Братовчедка ти Катрин Бодин…

— Онази, дето умря — извика Джон-Пол.

— Разбира се, че умря. Имаме само една братовчедка по линия на майка ви. — Джейк поклати глава.

— Какво за нея? — попита Мишел.

— Оставила ни е пари. Много пари — подчерта Джейк, като повдигна вежди.

Мишел не му повярва.

— О, татко, това трябва да е някаква грешка. Казваш ми, че Катрин ни е оставила пари? Не би го направила.

— Току-що ти казах, че го е направила — настоя баща й. — Знам, че е трудно да го повярваш и че това е шок, както те предупредих, но е истина. Завещала ни е пари.

— Но защо го е направила? Тя ни мразеше

— Не говори така — укори я той. Извади кърпа от джоба си и изтри очите си. — Братовчедка ти беше чудесна жена.

— Това се нарича изопачаване на историята — измърмори Джон-Пол.

Все още невярваща, Мишел поклати глава.

— Трябва да има някаква грешка.

— Не, скъпа, няма никаква грешка. Не си ли любопитна колко пари ни е оставила?

— Разбира се — кимна Мишел, като се чудеше каква ли шега им е погодила Катрин. От това, което бе чувала за нея от братята си, знаеше, че братовчедка им е била ужасна жена.

— Скъпата ни братовчедка е оставила на всеки от нас по сто хиляди долара.

Мишел зяпна.

— Сто…

— … хиляди долара — допълни баща й. — Току-що говорих по телефона с Реми. Обадих се да му кажа за щедростта на братовчедка ви и неговата реакция беше същата като на Джон-Пол и твоята. Отгледал съм трима циници.

Мишел все още не можеше да асимилира шокиращата новина.

— Катрин Бодин… ни е дала… сто…

Джон-Пол се засмя.

— Почна да заекваш, сестричке.

— Мълчи, Джон-Пол — смъмри го баща му. С по-мек тон се обърна към Мишел. — Виждаш ли, скъпа? Катрин не ни е мразела. Просто не е държала да ни вижда, това е всичко. Тя беше… особена, а ние й напомняхме за миналите времена.

Изведнъж Мишел осъзна, че Тео няма никаква представа за кого говорят.

— Братовчедка ми беше на седем или осем години, когато майка й се омъжи за един богат човек, на име Бодин. Преместиха се в Ню Орлиънс и общо взето прекъснаха всички връзки с нас. Никога не съм виждала Катрин — призна тя. — Нито сме говорили по телефона. Не мога да повярвам, че ни е оставила нещо.

— Майката на Катрин беше сестра на жена ми — обясни Джейк. — Казваше се Джун, но всички й викахме Джуни. Не беше омъжена, когато се оказа, че чака дете. По онова време да родиш дете, без да си омъжена, предизвикваше много приказки, макар че с времето всичко се забрави. Бащата на Джун обаче никога не забрави и не й прости. Направо я изхвърли на улицата. Ние с Ели тъкмо се бяхме оженили и Джуни дойде при нас. Когато бебето се роди, останаха и двете. Беше доста тясно, но се справихме — добави той. — После Джуни се запозна с онзи богаташ, омъжи се и се премести. Джуни умря, когато Катрин беше на единайсет. Не исках да забрави, че има роднини в Боуън, които я обичат, затова бях решил да й се обаждам всеки месец и да я навестявам понякога. Тя не приказваше много, а аз се хвалех с трите си деца, за да знае тя за братовчедите си. Катрин много се впечатли, когато научи, че Майк ще става лекар. Беше много горда с теб, скъпа. Просто никога не го е казвала.

— Катрин не те покани дори на сватбата си — напомни Мишел на баща си. — Знам, че това много те нарани.

— Не е вярно. Пък и сватбата била съвсем скромна. Така ми каза тя.

Мишел се беше подпряла на лакътя си върху масата и разсеяно навиваше един кичур коса около пръста си, докато си мислеше за неочакваното наследство. Парите бяха като дар от бога. Щяха да стигнат да ремонтира клиниката и да наеме сестра.

Баща й я гледаше усмихнат.

— Пак започна да въртиш косата си. — Обърна се към Тео и обясни: — Когато беше малка, увиваше кичур коса около пръста си и си смучеше палеца, докато заспи. Не помня колко пъти Реми и аз сме разплитали обърканите й къдрици.

Мишел пусна косата си и скръсти ръце.

— Чувствам се виновна — каза тя, — защото не мога да се сетя за едно хубаво нещо, което да кажа за Катрин, а вече измислих за какво ще изхарча парите й.

Баща й бутна дебелия семеен албум с черно-червена карирана корица към Тео. Тео го отвори и започна да разглежда снимките, а Джейк му обясняваше кой, кой е. Мишел отиде да си вземе диетична кола и донесе една и за Тео. Той беше сложил очилата си за четене и изглеждаше като учен.

Тя постави ръка на рамото му и го попита:

— Гладен ли си?

— Да, и още как — отвърна й, докато отгръщаше нова страница.

— Татко, Тео не иска да разглежда семейните ни снимки.

— Искам.

Тя се пресегна през рамото на Тео, остави колата си на масата, изправи се и се обърна към брат си.

— Джон-Пол, ще ни приготвиш ли нещо за ядене?

— Как го измисли — засмя се той.

Тя отиде до дивана и седна върху корема му. Той знаеше какво ще последва и стегна мускулите си.

— Спя — каза сърдито. — Не ме закачай.

Тя не обърна внимание на мърморенето му и го дръпна за косата, когато се отпусна назад.

— Можеш ли да повярваш, че Катрин ни е оставила толкова много пари?

— Не.

— Фантастично е.

— Аха.

— Отвори очи — настоя тя.

Той въздъхна шумно, после изпълни желанието й.

— Какво?

— Сещаш ли се за нещо хубаво, което можем да кажем за нея?

— Разбира се. Беше егоистична, алчна, побъркана и имаше цял куп мании.

Мишел го сръга.

— Кажи нещо хубаво.

— Мъртва е. Това й е хубавото.

— Засрами се. Гладен ли си?

— Не.

— Не може да не си. Ти си винаги гладен. Ела да ми помогнеш.

Той стисна ръката й, когато тя се опита да стане.

— Кога си тръгва Тео?

Въпросът дойде неочаквано и я свари неподготвена.

— В понеделник — прошепна тя. — Заминава с приятеля си, Ноа, в понеделник сутрин.

Дори и тя чу тъгата в гласа си. Не се опита да се престори на смела или че не й пука, защото не можеше да заблуди брат си. Джон-Пол я познаваше по-добре от всеки друг и винаги успяваше да прозре в душата й. Тя никога не го лъжеше и не хитруваше.

— Действала си глупаво — прошепна той.

Тя кимна.

— Да.

— Не трябваше да му позволяваш да усети колко си уязвима.

— Знам.

— Тогава защо не си се съпротивлявала? Той е чужд човек.

— Не усетих как стана. Какво мога да кажа? Просто се случи.

— И?

— И какво?

— И ще се поболееш ли, когато той си замине?

— Не — прошепна тя. После повтори по-решително. — Не.

— Ще видим.

Тео не обръщаше внимание на Мишел и Джон-Пол. Той отвори на следващата страница от албума и се загледа в избелялата снимка на красива млада жена. Тя стоеше права под едно дърво и държеше букет маргарити. Носеше дълга до глезените светла рокля от коприна, пристегната на кръста с панделка. Късата къдрава коса обграждаше ангелското лице. Снимката беше черно-бяла, но Тео се досети, че косата е червена, а очите — сини. Ако дрехите и прическата бяха по-съвременни, той щеше да си помисли, че вижда Мишел.

— Това е моята Ели — каза Джейк. — Истинска красавица, нали?

— Да, сър, много е красива.

— Като гледам децата си, виждам Ели във всеки от тях. Реми е наследил смеха й, Джон-Пол — любовта към природата, а Мишел — сърцето й.

Тео кимна. Джон-Пол последва Мишел в кухнята, но като чу, че баща му говори за майка му, спря и надникна през рамото на Тео. После Тео обърна на нова страница и Джон-Пол продължи. Имаше снимка на Реми и Джон-Пол като малки момчета и едно момиче между тях. Момчетата изглеждаха така, сякаш се бяха валяли в калта и бяха много горди с това. Бяха ухилени до ушите. Момичето не се усмихваше и носеше твърде отесняла рокля.

— Това е Катрин — обясни Джейк. — Винаги ходеше облечена с рокля, независимо от случая. Тази й беше любимата, защото имаше дантела. Помня, че все караше майка си да закърпи някой разпорен шев. Катрин имаше голям апетит и беше пълничка.

Тео продължи да разгръща страниците. Явно майката на Катрин бе изпращала снимки и след като се бяха преместили в Ню Орлиънс, защото имаше поне двайсет снимки на дъщеря й. На всяка една момичето носеше рокля, но качеството на дрехите й бе видимо по-добро. На едната от снимките момичето стоеше пред коледна елха и държеше две еднакви кукли в ръцете си. На следващата страница Катрин беше с различна рокля и държеше две плюшени мечета.

Джейк се засмя, когато видя снимката.

— Катрин винаги държеше да има по две от всяко нещо — обясни той. — Повечето от хората, които са били бедни някога, но са се видели с пари, просто не могат да им се наситят, независимо млади ли са или стари. Нали разбираш какво имам предвид?

— Да — каза Тео. — Хората, преживели Депресията, все се запасявали за следващата.

— Точно така. Катрин беше от тях. За нея Голямата депресия беше само в уроците по история, но тя се държеше така, сякаш я е преживяла. Сигурно се е тревожела, че ще остане без любимите си неща, така че когато харесаше някоя кукла или играчка, караше майка си да й купи още една, съвсем същата, в случай че нещо се случи с първата. Правеше същото и с дрехите. Когато Джуни се сдоби с достатъчно пари за харчене, тя се грижеше дъщеря й да има най-доброто и изпълняваше всеки неин каприз. Ели смяташе, че Джуни глези момичето, защото се чувства виновна, че я е родила неомъжена. Мислех, че с годините ще изчезне това желание да се запасява, но не стана така. Както се оказа, положението даже се влоши. Започна да прави някои много странни неща. Дори си прекара втори телефон. Когато я попитах защо, тя каза, че ще й потрябва, ако първият телефон се повреди. Не искаше да й се наложи да чака телефонния техник.

Мишел го прекъсна, когато се приближи до масата.

— Джон-Пол топли пилешката супа — каза тя.

Тео разлистваше албума напред-назад. Погледна снимката на Катрин, облечена в износена рокля, твърде тясна за наедрялото й тяло, после се върна на снимката на Катрин, облечена като принцеса с две еднакви кукли в ръцете си.

— Горкичката, започна да пълнее, след като се омъжи — отбеляза Джейк.

— Откъде знаеш? — попита Мишел. — Тя никога не те покани да я посетиш.

— Икономката й ми каза — обясни той — Роза Винчети и аз си говорехме от време на време, когато тя се случваше на телефона. Тя е добра жена. Много скромна, но приятна. Даде ми рецепта за домашна юфка, но още не съм я опитвал. Освен това ми казваше, че се тревожи за състоянието на Катрин. Притесняваше се, че сърцето й няма да издържи, така казваше.

— Катрин беше… — започна Мишел.

— … странна — извика Джон-Пол от кухнята.

— А ти не си ли? — подразни го Мишел.

— Аз съм си нормален в сравнение с нея.

— Татко, как научи, че ще получим парите? — попита Мишел.

— Все още ли не ми вярваш?

— Не съм казала такова нещо.

— Но още не си убедена, нали? — Джейк избута стола назад и се изправи. — Получих нотариално заверено писмо като доказателство. Пристигна преди един час.

Джейк отиде до кухненския плот, вдигна капака на кутията с форма на слон, в който държеше важните си документи и извади един плик.

Мишел седеше до Тео и разглеждаше албума. Видя една снимка на майка си с бебе на ръце. С върха на пръста си докосна лицето на майка си.

— Това е Реми като бебе.

Две страници по-нататък Тео видя снимки на Мишел и се разсмя. На всяка от тях нещо стърчеше и се подаваше: косата, ризата, езикът…

— Била съм много сладка, нали?

Той се засмя.

— Определено си сладка.

Джейк постави плика на масата пред Мишел.

— Ето ти доказателството, многознайке.

Мишел поклати глава и се усмихна.

— Татко ми е измислил един куп прякори.

Тео се смееше, когато хвърли един поглед и видя името на юридическата кантора в горния ляв ъгъл на плика.

— Това е — прошепна той. — Това е — повтори и плесна с ръка по масата.

— Какво?

— Връзката. Това е същата кантора. По дяво… — Обърна се към Джейк, като грабна писмото. — Може ли?

— Разбира се — кимна Джейк.

— Но ти не обясни… — започна Мишел.

Тео постави ръката си върху нейната.

— Дай ми минута. Става ли? Къде са ми очилата?

— На носа ти.

— А, да. Боже, всичко си идва по местата.

Джейк и Мишел го гледаха изпитателно, докато той четеше писмото. Когато свърши, избута стола си назад и се изправи.

— Трябва да отида в Ню Орлиънс.

Мишел взе писмото и бързо го прочете. Съгласно нарежданията на Катрин, адвокатът й, Филип Бенчли, информираше всеки от наследниците за завещаната му сума, както и за общата стойност на наследството. Семейство Ренърд получаваше четиристотин хиляди долара, които трябваше да се разделят по равно между Джейк и трите му деца. Роза-Мария Винчети получаваше сто и петдесет хиляди долара за дългите години вярна служба на Катрин. Джон Ръсел, съпругът на Катрин, трябваше да получи сто долара, а остатъкът от огромното наследство се завещаваше на един резерват за птици.

— Съпругът й ще получи само сто долара?! — попита тя удивена.

— Може бракът им да не е бил щастлив — отбеляза Джейк.

— Има си хас! — обади се Джон-Пол от кухнята.

— Роза със сигурност не го харесваше — добави Джейк. — Мисля, че е хубаво, дето Катрин не е забравила да остави нещо на икономката си. Тя се грижеше добре за нея.

— Джон явно е подписал предбрачно споразумение, че Катрин сама ще контролира парите си — каза Мишел.

— Той ще се опита да оспори завещанието — каза Тео. — Какво работи?

— Адвокат е — каза Джейк. — Работи в една от големите банки в Ню Орлиънс. Никога не съм говорил с него и мисля, че това е срамота. Двамата с Майк не успяхме да поговорим с него дори и на погребението, нали, скъпа.

— Така е, татко, не успяхме. Но това беше по моя вина. Налагаше се да се върна спешно в болницата и ти трябваше да ме закараш.

Мобилният телефон на Тео иззвъня и прекъсна разговора. Обаждаше се Ноа.

— Къде си? — попита Тео.

— Току-що пристигнах в Сейнт Клеър.

— Ела в дома на Джейк. Знаеш ли къде е?

— Да. Ще бъда там до десет минути.

— Какво откри? — Тео прекоси кухнята и излезе на верандата. Затвори вратата зад себе си.

Мишел предположи, че той не иска останалите да слушат разговора му, така че се зае да подрежда масата. Джон-Пол стоеше облегнат на кухненския плот и я зяпаше навъсено.

— Какво има? — попита тя, като отвори едно чекмедже, за да извади салфетки.

— Ще пуснеш още един агент на ФБР в тази къща?

— Точно така — каза тя. — Не ми прави сцени, Джон-Пол. Не съм в настроение. Искам да се държиш любезно с Ноа.

— Мислиш ли, че ще стане?

— Сигурна съм. Татко? Джон-Пол…

Нямаше нужда да продължава. Брат й поклати ядосано глава и се усмихна.

— Продължаваш да ме ковладиш на татко, така ли?

Тя му се усмихна.

— И номерът все още действа. Благодаря, Джон-Пол.

— Не съм казал…

— Няма нужда. Опитай се да си припомниш как трябва да се държиш.

Върна се на масата и започна да подрежда салфетките. Почувства се изморена, седна и подпря главата си с ръце. Продължаваше да мисли за стоте хиляди долара и чувството й за вина се засилваше. Какво бе накарало една толкова студена жена да извърши нещо толкова мило? И какво друго й бе изпратила Катрин, което толкова интересуваше полицията и мъжете, които дойдоха да я убият, за да си го вземат?

Джейк седеше до нея и разгръщаше албума.

— Бедната Катрин! — каза Мишел. — Нямаше много приятели. На погребението… нямаше много хора. Единственият човек, който плака за нея, беше икономката й. Помниш ли, татко? Само тя плачеше за Катрин, никой друг. Това ми се стори много тъжно.

Тя си спомни жалката процесия, която я съпровождаше до гробницата. Роза носеше молитвена броеница и плачеше. Джон вървеше зад свещеника и постоянно хвърляше погледи през рамо към нея и Джейк. Тъй като никога не се бяха срещали, Мишел бе предположила, че той се чуди кои са те двамата. Още един мъж ги гледаше странно. Той вървеше до Джон и…

— О, боже, това е той… това беше той! — извика тя и скочи на крака. В нетърпението си да каже на Тео какво си е спомнила, събори стола си. Нетърпеливо го вдигна, после изтича през кухнята. Тео тъкмо влизаше. Той приключи разговора си точно когато тя връхлетя отгоре му. Той я прегърна и двамата излязоха на верандата.

— Какво става?

— Спомних си къде съм виждала онзи мъж… нали се сещаш, вече ти казах, че ми се стори познат. Това е същият човек. — Думите й препускаха една през друга.

— Чакай малко — спря я той. — Започни отначало.

— Куриерът, който дойде при мен на стадиона. Казах ти, че ми се стори познат, и мислех, че съм го виждала в болницата, но не е било там. Той беше на погребението на Катрин. Говореше с Джон и вървеше до него на гробището.

Джейк не беше чул разговора им. Той също си мислеше за щедростта на Катрин и си казваше, че Ели сигурно се усмихва в момента, защото племенницата й бе направила такъв мил жест за семейството й. Приживе жена му се тревожеше заради егоизма й, но сега се оказваше, че Катрин се бе променила.

Той чу Мишел да споменава името на Джон и извика:

— Мисля, че трябва да взема телефона и да се обадя на съпруга на Катрин.

— О, татко, не го прави — каза Мишел.

— В никакъв случай! — обади се рязко и Тео.

— Защо не? — попита Джейк. Той се обърна и погледна Тео. — Трябва да му благодаря за парите. Така е редно. Той беше съпруг на Катрин и сигурно е одобрил решението й.

Мишел поклати глава, но Тео тръгна към баща й.

— Джейк, не искам да му се обаждаш. Обещай ми, че няма да го направиш.

— Тогава ми посочи една причина, поради която не бива да му звъня, и ще ти обещая. Обаче трябва да е сериозна причина.

— Добре — кимна Тео. Каза със съвсем спокоен глас: — Той се опита да убие дъщеря ти.