От милост

ПЪРВА ГЛАВА

Наши дни, Ню Орлиънс

Първият път бе убийство по милост.

Тя умираше бавно, много бавно. Всеки ден се появяваше ново унижение, сантиметър по сантиметър тялото й отстъпваше пред коварната болест. Горката, горката Катрин. Преди седем години тя бе красива младоженка, със стройна, добре оформена фигура, която предизвикваше фантазиите на мъжете и завистта на жените. Сега тялото й бе дебело и разплуто, а съвършената някога кожа с цвят на алабастър бе станала жълтеникава и на петна.

Имаше моменти, когато съпругът й, Джон, не успяваше да я познае. Спомняше си как изглеждаше тя преди и после виждаше със стряскаща яснота в какво се бе превърнала. Онези прекрасни, искрящи зелени очи, които така го плениха, когато ги видя за пръв път, бяха станали мътни и безизразни като блато от несметните количества болкоуспокояващи лекарства.

Чудовищната болест не бързаше да я довърши и за съпруга й нямаше нито миг покой.

Мразеше да се връща вкъщи вечер. Винаги спираше първо на Ройъл Стрийт и купуваше един килограм от шоколадовите бонбони „Годайва“. Бе започнал този ритуал преди месеци, за да й докаже, че още я обича, независимо от променената външност. Разбира се, би могъл да уреди да доставят бонбоните ежедневно в дома им, но отбиването в магазина отлагаше момента, когато трябваше да се изправи пред нея. На следващата сутрин празната кутия бе в порцелановата кофа за боклук до голямото легло с балдахин. Той се преструваше, че не забелязва как се тъпче с бонбони, тя също.

Джон вече не я упрекваше за лакомията. Шоколадовите бонбони й носеха удоволствие, така предполагаше той, а в мрачното й трагично съществуване напоследък имаше твърде малко удоволствия.

Някои вечери, след като купеше бонбоните, той се връщаше в офиса и работеше, докато умората го надвиеше и го принудеше да се прибере вкъщи. Докато маневрираше своето БМВ кабрио по „Сейнт Чарлз“ към Гардън Дистрикт в Ню Орлиънс, той неизменно започваше да трепери, сякаш страдаше от хипотермия, но започваше да се чувства истински зле чак когато влезеше в черно-бялото фоайе на дома си. Стиснал кутията бонбони в ръка, той оставяше куфарчето си марка „Гучи“ на масичката в антрето и стоеше неподвижно минута-две пред огледалото в позлатена рамка, като си поемаше дълбоко дъх, за да се овладее. Звукът от дрезгавото му дишане се смесваше с тиктакането на старинния часовник на стената до огледалото. Тиктакането му приличаше на таймер на бомба. Бомба, която бе в главата му и се канеше да избухне.

Упрекваше се, че е страхливец и се качваше на горния етаж. Раменете му се напрягаха, а стомахът му се стягаше на възел, докато се изкачваше бавно по витата стълба, сякаш имаше павета на краката си. Когато стигаше в края на дългия коридор, по челото му се стичаше пот, а той трепереше от студ.

Изтриваше челото си с носна кърпа, залепяше фалшива усмивка на лицето си и отваряше вратата, събирайки сили да понесе зловонието, пропило въздуха вътре. В стаята миришеше на желязо, а тежкият ароматизатор с мирис на ванилия, с който домашните помощници постоянно атакуваха застоялия въздух, само правеше вонята още по-непоносима. Някои вечери миризмата бе толкова задушлива, че той бързаше да излезе от стаята под предлог, че ще донесе нещо, само за да не го чуе тя как се дави. Бе готов на всичко, за да не разбере тя колко отвратен се чувстваше.

В други вечери стомахът му издържаше. Той затваряше очи, докато се навеждаше да я целуне по челото, после се отдръпваше леко и я заговаряше. Заставаше до пътечката за бягане, която й бе купил една година след сватбата им. Не помнеше изобщо да я е виждал на пътечката. Сега на ръкохватките висяха статоскоп и два еднакви огромни копринени халата на цветя, а черната й гумена повърхност бе покрита с прах. Прислужниците сякаш винаги забравяха да я почистят. Понякога, когато не можеше да понесе да гледа Катрин, той се обръщаше и отправяше поглед през високите арковидни прозорци към дискретно осветената английска градина зад къщата, скрита като всички други миниатюрни дворчета зад ограда от черно ковано желязо.

Телевизорът проблясваше зад гърба му. Той работеше по двайсет и четири часа в денонощието, включен на един и същи канал с тъпи токшоута или с реклами за продукти, които се поръчват по телефона. Тя никога не се сещаше да намали звука на телевизора, докато той й говореше и той вече бе свикнал да не му обръща внимание. Въпреки че се бе научил да се абстрахира от безкрайното бърборене, често се улавяше, че се удивлява от разрухата на мозъка й. Как можеше тя да гледа тези глупости часове наред? По-рано, преди болестта да обсеби живота и личността й, тя бе интелигентна жена, способна да срази всеки противник с една от невероятно остроумните си и резки като удар с камшик забележки. Помнеше колко много обичаше тя да говори за политика — само да сложеха някой заклет консерватор до нея на масата за вечеря и фойерверките бяха гарантирани — но сега единственото, за което тя искаше да говори и да се тревожи, беше функционирането на пикочния й мехур. Това — и храната, разбира се. Винаги бе готова да говори за следващото си хранене.

Той често се връщаше в мислите си седем години назад, до деня на сватбата им и си спомняше колко отчаяно я желаеше тогава. Напоследък не понасяше да е в, една и съща стая с нея — вече спеше в една от спалните за, гости — и мъчителното усещане изгаряше като киселина стомаха му, разяждаше го жив.

Преди необходимостта да я прикове към леглото, тя бе декорирала просторната спалня в бледозелени тонове. Мебелите бяха в стила на италианския ренесанс и имаше статуи на двама любими римски поети — Овидий и Виргилий. Каменните им бюстове бяха поставени върху високи пиедестали от двете страни на издаващия се навън овален прозорец. Той толкова хареса стаята, когато находчивата млада дизайнерка я завърши, че я нае да преобзаведе и офиса му. Но сега мразеше спалнята, защото тя бе въплъщение на всичко, което липсваше в живота му.

Колкото и да се стараеше, той не можеше да избяга от всичко онова, което го правеше заложник на страданието. Преди две седмици имаше среща за обяд с един от партньорите си в някакво модно бистро в Биенвил, но веднага щом влезе и видя бледозелените стени, стомахът му се сви и той едва си пое дъх. В продължение на няколко ужасяващи минути бе убеден, че го е връхлетял сърдечен удар. Трябваше да се обади на „Бърза помощ“, но не го направи. Вместо това избяга навън, на слънце, за да си поеме дъх. Слънчевите лъчи обляха лицето му и му помогнаха да осъзнае, че току-що е преживял силен пристъп на паника.

На моменти бе сигурен, че започва да полудява.

Слава богу, че имаше подкрепата на тримата си най-близки приятели. Ходеше да пийне с тях всеки петъчен следобед, за да се разтовари, и живееше единствено за петъците, когато можеше да свали товара от плещите си. Те го изслушваха и му предлагаха утеха и съчувствие.

Каква ирония на съдбата — да излиза да пие с приятели, докато Катрин чезнеше в самота. Ако съдбата трябваше да накаже някого от тях двамата за минали грехове, защо бе избрала нея, а не него? Катрин бе проявявала разбиране към всички, тя го превъзхождаше в морално отношение. Никога не бе нарушила закон през живота си, не я бяха глобявали дори за неправилно паркиране и би била поразена, ако научеше какво вършеха Джон и приятелите му.

Те наричаха компанията си Клуба. Камерън, на трийсет и четири, бе най-старият в групата. Далас и Джон бяха на трийсет и три, а Престън, на когото викаха Хубавеца заради красивата му външност, бе най-млад от всички — на трийсет и две. Четиримата бяха учили в едно и също частно училище и въпреки че бяха в различни класове, се сприятелиха, защото откриха много общи неща помежду си. Имаха едни и същи желания, цели, амбиции. Имаха едни и същи скъпи вкусове и нямаха нищо против да нарушат закона, ако така ще се сдобият с нещо, което желаят. Тръгнаха по този престъпен път още в гимназията, когато разбраха колко лесно могат да им се разминат дребните кражби. Разбраха също така, че това не е кой знае колко блазнещо. Първото си престъпление от по-голям мащаб извършиха, когато бяха в колежа — обир на бижутериен магазин в един от съседните градове. Отмъкнаха скъпоценните камъни като професионалисти. После Джон, най-аналитично мислещият от групата, реши, че рисковете са прекалено големи за това, което получаваха — дори и най-добре обмисленият план можеше да се провали от непредвидена случайност или изненада — така че се насочиха към по-изтънчени и интелектуални престъпления, като използваха образованието си, за да си създават връзки.

Първата им голяма печалба дойде от Интернет. С помощта на супермодерните си лаптопи купиха под фалшиви имена акции без никаква стойност, после наводниха чатрумовете с измислени данни и слухове и когато цената на акциите се изстреля в небесата, те ги продадоха, преди някой от службата, контролираща операциите с ценни книжа, да открие какво става. Възвращаемостта на капитала в това дребно начинание бе над пет хиляди процента.

Всеки долар, който измъкваха или крадяха, се влагаше в сметката на Клуба на Каймановите острови. По времето, когато и четиримата бяха завършили колежа и започваха работа, вече бяха натрупали над четири милиона долара.

И това само събуди апетита им.

По време на едно от събиранията Камерън каза на останалите, че ако някой психиатър някога ги прегледа, ще установи, че и четиримата са социопати. Джон възрази, че социопатът не се интересува от нуждите и желанията на останалите. Докато те, от своя страна, бяха предани на своя Клуб и на обета, който си бяха дали, че ще направят всичко, което се налага, за да получат това, което искат. Целта им бе да натрупат осемдесет милиона долара, преди най-възрастният от тях да навърши четирийсет. Когато Камерън отпразнува трийсетия си рожден ден, вече бяха изпълнили желаното наполовина.

Нищо не можеше да ги спре. През годините връзката помежду им ставаше все по-силна и всеки би направил всичко, абсолютно всичко, за да защити останалите.

Макар че всеки един от тях допринасяше със своите собствени специални таланти за благото на Клуба, Камерън, Престън и Далас знаеха, че Джон е мозъкът на групичката им и че без него никога не биха стигнали толкова далече. Не можеха да си позволят да го загубят и се тревожеха все повече заради влошаващото се състояние на духа му.

Джон беше в беда, но те не знаеха как да му помогнат. Така че просто го изслушваха, докато той изливаше сърцето си пред тях. Джон неизбежно подхващаше темата за обичната си жена и ги осведомяваше за последните ужасяващи развития. Никой от тях не бе виждал Катрин от години заради болестта й. Това бе по нейно настояване, не тяхно, тъй като тя предпочиташе хората да я помнят такава каквато бе преди, а не такава каквато бе сега. Изпращаха й подаръци и картички, разбира се. Джон им беше като брат и макар че искрено съчувстваха на жена му за тежкото й състояние, те се тревожеха много повече за него самия. По общото им мнение тя бе, в края на краищата, обречена. Той — не. Разбираха, че той не може да се справи сам, че е на път да рухне. Знаеха, че все по-трудно се концентрира — опасна тенденция предвид естеството на работата му — и че пие прекалено много.

Тази вечер Джон бе много пиян. Престън бе поканил него и останалите в новия си мезонет, за да отпразнуват успеха на последното си начинание. Седяха около масата в трапезарията, на тапицираните с плюш столове, а пред очите им се разгръщаше красива панорамна гледка на Мисисипи. Беше късно, почти полунощ, четиримата съзерцаваха примигващите светлинки в мастиления мрак навън. През няколко минути звукът на сирена огласяше тъжно далечината.

Този звук потопи Джон в меланхолия.

— От колко време сме приятели? — попита той завадено. — Някой помни ли?

— От около милион години — отвърна Камерън, докато се пресягаше за бутилката „Чивъс“.

Далас се разсмя.

— Доста изглежда, а?

— От гимназията — обади се Престън — когато основахме Клуба. — Обърна се към Джон. — Ти ужасно ме плашеше. Винаги бе толкова спокоен и невъзмутим. Беше по-самоуверен от учителите.

— А за мен какво си мислеше? — полюбопитства Камерън.

— Ти беше нервак — отвърна Престън. — Винаги бе готов да избухнеш. Нали разбираш? Още си такъв — добави той.

— А ти винаги си бил предпазливият в групата — обади се Далас.

— Този, който все се тревожи за нещо — добави Престън.

— Докато ние с Далас винаги сме били по…

— Дръзки — предложи Далас. — Никога не бихме се сприятелили, момчета, ако Джон не ни беше събрал.

— Аз видях нещо, което вие не забелязвахте — обади се Джон. — Талант и алчност.

— Хайде, хайде — каза Камерън и вдигна чашата си в иронична наздравица към останалите.

— Мисля, че бях на шестнайсет, когато основахме Клуба — каза Далас.

— И още бранеше девствеността си, нали? — попита Камерън.

— По дяволите, не. Загубих девствеността си още когато бях на девет.

Преувеличението разсмя всички.

— Добре де, може би на малко повече.

— Ей, какви наперени копелета бяхме тогава, помните ли? Мислехме се за големи умници заради тайния клуб — възкликна Престън.

— Ние наистина бяхме умни — изтъкна Камерън. — И имахме късмет. Осъзнавате ли какви глупави рискове сме поемали?

— Винаги, когато искахме да се напием, свиквахме събрание на Клуба — спомни си Далас. — Имаме късмет, че не станахме алкохолици.

— Кой казва, че не сме? — попита Камерън и всички отново се разсмяха.

Джон вдигна чашата си.

— Тост за Клуба и за хубавата сума, която спечелихме току-що, благодарение на Престън, нашия толкова сладък източник на вътрешна информация.

— Така, така — каза Камерън, докато се чукаше с останалите. — Обаче още не мога да си представя как се сдоби с тази информация.

— Как мислиш, че съм се сдобил? — попита Престън. — Напих я, чуках я до изтощение и когато загуби съзнание, прерових компютърните й файлове. Всичко това за една нощ.

— Значи я прекара? — ухили се Камерън.

— Прекара? Кой използва тази дума в наши дни? — попита Престън.

— Искам да разбера как успя да го вдигнеш. Знам как изглежда тази жена. Истинска свиня — каза Далас.

— Ей, просто направих това, което трябваше. През цялото време си мислех за осемстотинте хиляди, които щяхме да изкараме и…

— Какво? — попита Камерън.

— Затворих очи и толкова. Все пак не мисля, че бих могъл да се справя отново. Някой от вас ще трябва да поеме щафетата, момчета. Беше си доста… гадничко — призна той и се ухили.

Камерън изпразни чашата си и посегна към бутилката.

— Е, много лошо. Ти отговаряш за тази работа, докато жените припадат по твоите яки мускули и лице на филмова звезда.

— След още пет години всички ще сме уредени за цял живот. Можем да си тръгнем, да изчезнем, ако се наложи, да правим каквото си поискаме. Не забравяйте целта — каза Далас.

Джон поклати глава.

— Не мисля, че ще издържа още пет години. Няма да мога.

— Ей, трябва да се държим един за друг — настоя Камерън. — Ще загубим твърде много, ако ни изоставиш сега. Чуваш ли ме? Ти си мозъкът на това предприятие. Ние сме само… — Не можа да намери подходящата дума.

— Съзаклятници? — предложи Престън.

— Нещо такова — кимна Далас. — Но всеки от нас върши своята работа. Джон не е единственият, който има мозък. Аз доведох Мънк, забравихте ли?

— О, за бога, не е време да величаем егото си — измърмори Престън. — Няма нужда да ни казваш колко много правиш, Далас. Всички знаем колко много се трудиш. В интерес на истината не правиш нищо друго. В живота ти няма нищо освен работата и Клуба. Кога за последно си взе почивен ден, за да отидеш по магазините? Предполагам, че никога. Ходиш с един и същ черен или тъмносин костюм. Още си носиш сандвич за обяд от къщи. Обзалагам се, че дори си прибираш торбичката от сандвича, за да я използваш отново и на другия ден. Като става дума, изобщо харчиш ли пари за нещо?

— Лошо е, че не съм с широки пръсти ли? — навъси се Далас.

Преди Престън да му отговори, Камерън ги прекъсна.

— Я се спрете, вие двамата. Няма значение кой от нас е най-умен или работи най-много. Всички сме в кюпа. Знаете ли колко години ще ни дадат, ако открият какво сме направили? — попита Камерън.

— Нищо не могат да открият. — Вече и Джон се разсърди. — Няма да знаят къде да търсят. Погрижил съм се за това. Няма нищо документирано, освен на компютъра ми вкъщи, но никой никога няма да получи достъп до информацията в него. Няма нищо друго, никакви телефонни разговори, нищо на хартия. Дори и от полицията или от Комисията по ценни книжа да заподозрат нещо, няма да открият никакво доказателство срещу нас. Чисти сме.

— Мънк може да доведе полицията до нас. — Камерън никога не се доверяваше на куриера, или „наемния помощник“, както го наричаше Джон, но знаеше, че се нуждаят от надежден човек, някой, който да върши черната работа и Мънк пасваше идеално в тази схема. Той бе също толкова корумпиран и алчен като тях и щеше да загуби всичко, ако не правеше това, което му казваха.

— Той работи за Клуба достатъчно дълго, за да започнеш да му вярваш, Камерън — каза Престън. — Освен това, ако отиде в полицията, той ще загази много повече от нас.

— Точно така — измърмори Джон. — Вижте, знам, че си обещахме да продължим, докато Камерън навърши четирийсет, но ви казвам, че няма да издържа толкова дълго. Някои дни си мисля, че главата ми… по дяволите, не знам.

Той стана от стола си и отиде до прозореца, сплете пръсти зад гърба си и се загледа в светлините.

— Разказвал ли съм ви някога как се запознах с Катрин? Бях в Центъра за съвременно изкуство. И двамата искахме да купим една и съща картина и някак си, по време на разгорещения спор, се влюбих. Боже, какви искри прелитаха помежду ни… беше забележително. Толкова години минаха оттогава и искрите още ги има. Сега тя умира, а аз не мога да направя нищо.

Камерън погледна Далас и Престън, които му кимнаха, и каза:

— Знаем колко много обичаш Катрин.

— Не я превръщай в светица, Джон. Никой не е съвършен — каза Далас.

— Хей, не можеш ли да проявиш малко такт — измърмори Престън.

— Няма нищо. Знам, че Катрин не е съвършена. Тя си има своите слабости както всички нас. Кой не е вманиачен на някаква тема? — каза Джон. — Тя просто се тревожи, че може да се лиши от нещо и затова иска да има по две от всичко. Има два телевизора, съвсем еднакви, сложени един до друг на масичката до леглото й. Единият работи денонощно, но тя се страхува, че може да се повреди, затова си е осигурила резервен. Прави същото, когато поръчва нещо от някой магазин или по каталог. Винаги купува от всичко по две, но какво лошо има в това? — попита той. — Не вреди никому, а и са й останали толкова малко радости напоследък. Примирява се с мен, защото ме обича. — Наведе глава и прошепна: — Тя е целият ми живот.

— Да, знаем — съгласи се Камерън. — Но се тревожим за теб.

Джон се обърна и ги погледна. Лицето му бе изкривено от гняв.

— Как ли не, тревожите се за себе си. Мислите, че ще направя нещо и ще прецакам всичко, нали?

— Минавала ни е тази мисъл — призна Камерън.

— Джон, не можем да допуснем да превъртиш, докато си един от нас — каза Престън.

— Няма.

— Да, добре — обади се Далас. — Ето какво ще направим. Джон ще ни каже, ако се нуждае от помощ. Става ли?

Джон кимна:

— Да, разбира се.

Приятелите му изоставиха темата и прекараха остатъка от вечерта, планирайки следващия си удар.

Продължиха да се срещат в петък следобед, но не коментираха задълбочаващата се депресия на Джон. А и не знаеха с какво могат да му помогнат.

Минаха три месеца, без никой да спомене Катрин. После Джон рухна. Вече не можеше да понася дори мисълта за страданията на Катрин и освен това постоянно се тревожеше за пари, което бе абсурдно предвид факта, че имаха милиони в сметката на Клуба. Милиони, които не можеха да пипат още пет години. Джон им обясни, че застраховката покрива част от лечението на Катрин, но не достатъчно и че ако жена му остане още дълго в това състояние, нейните пари в крайна сметка ще свършат и той ще бъде финансово съсипан. Освен, разбира се, ако останалите не му позволяха да изтегли от сметката на Клуба.

Камерън възрази:

— Всички знаете на мен колко много ми трябват пари заради издръжката, която трябва да плащам след развода и всичко останало, но ако изтеглим нещо сега, преди да сме закрили цялата сметка, ще оставим документални следи и данъчните…

Джон го прекъсна.

— Знам. Прекалено рисковано е. Вижте, не трябваше изобщо да повдигам този въпрос. Ще измисля нещо.

Следващия петък следобед се срещнаха в любимия си бар „Дулис“. Навън валеше и трещеше, а вътре от колоните се лееше гласът на Джими Бъфит. Джон се наведе над масата и прошепна тайното си желание на глас.

Искаше да се самоубие и да сложи край на мъчението.

Приятелите му реагираха бурно и възмутено. Укориха го, че изобщо му е хрумнала подобна налудничава идея, но много скоро разбраха, че думите им не помагат. Точно обратното, те осъзнаха, че така засилват нещастието и депресията на приятеля си. Нападателният им тон бързо се превърна в успокоителен. Какво можеха да направят, за да му помогнат?

Несъмнено имаше нещо, което можеха да направят.

Продължиха да си говорят, скупчени около масата в ъгъла на бара, опитвайки заедно да измислят някакво решение за безизходното положение на Джон. По-късно, към полунощ, след като бяха говорили часове наред, един от тях събра смелост да изрече онова, което всички си мислеха. Бедната жена вече имаше смъртна присъда. Ако някой трябваше да умре, това бе неговата нещастна, многострадална жена.

Само тя.

По-късно никой от тях не можеше да си спомни кой бе направил предложението да я убият.

Следващите три петъчни следобеда все още обсъждаха тази възможност, но когато дискусията приключи и гласуваха, нямаше връщане назад. Решението, когато накрая го взеха, бе единодушно. Нямаше колебания, нямаше угризения у нито един от членовете на клуба.

Беше необратимо като петна от засъхнала кръв по бял килим.

Не се смятаха за чудовища и не признаваха, че правят това от алчност. Не, те просто бяха свръхамбициозни играчи, които се трудеха много и играеха безпощадно. Бяха готови да поемат рискове и плашеха хората край себе си с безспорното излъчване на власт, каквато притежаваха. Бяха известни като „жестоки“ играчи — определение, което ги ласкаеше. Но независимо от свойствената им арогантност и безочие, никой от тях нямаше куража да нарече плана им с истинското му име — убийство — така че всички го споменаваха като „събитието“.

Наистина имаха железни нерви, особено като се вземе предвид, че „Дулис“ се намираше само на една пресечка от полицейския участък на Осми район. Докато планираха това престъпление, бяха заобиколени от полицаи и детективи. В бара се отбиваха и агенти от ФБР, както и известни адвокати, които се надяваха да завържат полезни връзки. Полицаите и съдебните адвокати смятаха „Дулис“ за свой бар, но същото се отнасяше и за лекарите и стажантите от близката болница. Двете групи рядко се смесваха.

Четиримата от Клуба не вземаха ничия страна. Сядаха в ъгъла. Всички ги познаваха и поне докато не започнеха да пият сериозно, постоянно ги прекъсваха с поздрави — било колеги, било подмазвачи.

Наистина имаха здрави нерви, защото съвсем спокойно обсъждаха плана за убийството насред Ню Орлиънс.

Обсъждането никога не би стигнало толкова далече, ако не разполагаха с необходимите връзки. Мънк беше убивал за пари и със сигурност не би се поколебал да убие отново. Първи Далас съзря неговия потенциал и реши да се възползва от него, затова спаси Мънк от ръцете на правосъдието. Мънк си даваше сметка за дълга, който ще трябва да изплати. Той обеща на Далас, че ще направи всичко, абсолютно всичко, стига рисковете да са в границите на допустимото и цената да си струва. Като се оставеха настрана чувствата, техният убиец беше преди всичко бизнесмен.

Събраха се да обсъдят условията в един от любимите барове на Мънк — „Франкис“, който представляваше обикновена съборетина край междущатската магистрала, от другата страна на Метеър. В бара миришеше на тютюн, на печени фъстъци, чиито обелки клиентите пускаха на очукания дървен под, както и на развалена риба. Мънк се кълнеше, че във „Франкис“ правят най-добрите пържени скариди в целия Юг.

Той закъсня и не се извини за закъснението си. Зае мястото си, скръсти ръце върху масата и изброи своите условия, преди да приеме парите им. Мънк беше образован човек, което бе една от основните причини Далас да го спаси от смъртоносната инжекция. Трябваше им умен човек, а той отговаряше на това условие. Освен това изглеждаше доста впечатляващо, прекалено изтънчен и шокиращо любезен, като се има предвид, че бе професионален престъпник. Преди да го арестуват за убийство, досието на Мънк бе чисто. След като двамата с Далас сключиха споразумението, той успя да се изфука с доста богата автобиография, включваща подпалвачество, изнудване, рекет и убийства. Полицаите не знаеха за миналото му, разбира се, но имаха достатъчно доказателства да го осъдят за убийство — стига тези доказателства да не бяха своевременно загубени.

Първия път, когато Далас доведе Мънк в апартамента си, за да го запознае с останалите, той им направи незаличимо впечатление. Бяха очаквали да видят някой бабаит, а вместо това се срещаха с човек, когото почти биха могли да си представят като един от тях, професионалист с високи стандарти — докато не се вгледаха по-внимателно в очите му. Те бяха студени и безжизнени като на змиорка. Ако бе вярно, че очите са огледало на душата, то Мънк отдавна бе продал своята на дявола.

— Сигурно се шегуваш, това е живо изнудване — каза Престън.

— Не, това е убийство — възрази Мънк. — По-голям риск — повече пари.

— Това не е убийство — настоя Камерън. — Случаят е специален.

— Какво му е специалното? — попита Мънк. — Искате да убия жената на Джон, нали така? Или съм разбрал погрешно?

— Не, но…

— Но какво, Камерън? Притеснява те това, че наричам нещата с истинските им имена? Мога да използвам и друга дума вместо убийство, но това няма да промени същността на работата, за която сте ме наели. — Той сви рамене и добави: — Искам повече пари.

— Вече забогатя достатъчно благодарение на нас — изтъкна Джон.

— Така е.

— Слушай, копеле, уговорихме се за цената — избухна Престън, после погледна през рамо — да види дали някой не го е чул.

— Правилно — кимна Мънк. Изглеждаше абсолютно невъзмутим въпреки този изблик на гняв насреща си. — Но не ми обяснихте какво искате да направя, нали? Представете си колко бях изненадан, когато поговорих с Далас и научих подробностите.

— Какво ти каза Далас? — настоя Камерън.

— Че има един проблем, който всички вие желаете да бъде елиминиран. След като вече знам какъв е проблемът, удвоявам цената. Мисля, че е съвсем основателно. Рискът е много по-голям.

Мълчание последва това изявление. После Камерън каза:

— Аз съм разорен. Откъде ще намерим останалите пари?

— Това е мой проблем, не ваш — каза Джон. Той се обърна към Мънк. — Дори ще добавя още десет хиляди, ако изчакаш за останалото, докато бъде прочетено завещанието.

Мънк кимна с глава:

— Допълнителни десет хиляди. Разбира се, че ще изчакам. Знам къде да ви намеря. Сега да уточним подробностите. Наясно съм кого искате да убия, така че остава да ми кажете кога, къде и колко да страда, преди да умре.

Джон бе потресен. Той се прокашля, изгълта на един дъх половин чаша бира и прошепна:

— О, боже, не така! Не желая да страда. Тя страда достатъчно.

— Тя е нелечимо болна — обясни Камерън.

Джон с мъка продължи:

— За нея няма никаква надежда. Не мога повече да гледам как я измъчва болестта. Постоянно… няма миг покой. Аз…

Бе прекалено разтърсен емоционално, за да продължи. Камерън бързо се включи.

— Когато Джон заговори за самоубийство, разбрахме, че трябва да направим нещо, за да му помогнем.

Мънк му направи знак да замълчи, защото една сервитьорка се бе приближила до масата им. Тя донесе нови чаши бира и каза, че всеки момент ще им поднесе вечерята.

Веднага щом сервитьорката се отдалечи, Мънк каза:

— Виж, Джон. Не знаех, че жена ти е болна. Сигурно ти е прозвучало доста грубо. Съжалявам.

— Достатъчно ли съжаляваш, че да намалиш цената? — Попита Престън.

— Не, не чак толкова.

— Все пак ще го направиш ли? — попита Джон нетърпеливо.

— Задачата е любопитна — заяви Мънк. — Всъщност ще извърша едно добро дело, нали така?

Той разпита подробно за състоянието на жената и за ситуацията в къщата. Докато Джон отговаряше на въпросите му, Мънк се наведе напред и разпери ръце пред себе си. Ноктите на ръцете му бяха с идеален маникюр, пръстите му бяха гладки, без никакви мазоли. Той се взираше право пред себе си някак отнесено, като че мислено сглобяваше детайлите от задачата.

— Значи прислужницата си отива вкъщи всяка вечер? А икономката?

— Роза… Казва се Роза Винчети — обясни Джон. — Тя остава всяка вечер до десет, освен в понеделник, когато обикновено аз съм си вкъщи и тя може да си тръгне още в шест.

— Някакви приятели или роднини, които трябва да имам предвид?

Джон поклати глава.

— Катрин се изолира от приятелите си още преди години. Не желае да има никакви посетители. Притеснява се от… състоянието си.

— Ами роднини?

— Има само един чичо и няколко братовчеди, но отдавна е прекъснала всякакви връзки с тях. Казва, че са боклуци. Чичото се обажда по телефона веднъж месечно. Тя се опитва да бъде любезна с него, но не остава на телефона твърде дълго. Това я изморява.

— Този чичо отбива ли се неканен?

— Не. Катрин не го е виждала от години. Няма нужда да се тревожиш за него.

— Добре, няма — кимна Мънк.

— Не искам тя да страда… искам да кажа, когато ти… Това възможно ли е?

— Разбира се — каза Мънк. — Аз съм състрадателен човек. Не съм чудовище. Колкото и да не ви се вярва, държа на ценностите и на морала — похвали се той и никой от четиримата не посмя да се изсмее на противоречието в думите му. Дори да им беше казал, че може да ходи по вода, пак щяха да се престорят, че му вярват.

Когато Мънк се върна на конкретната поставена му задача, каза, че не одобрява жестокостта и неоправданата болка и въпреки уверенията си, че „събитието“ ще протече безболезнено, предложи на Джон да увеличи дозата на болкоуспокояващите, които жена му взема преди лягане. Не трябваше да има никакви други промени. Джон трябваше да включи алармената система, както правеше всяка вечер, после да отиде в стаята си и да не мърда оттам. Мънк гарантираше със самоувереност, която прозвуча на всички неприлично успокояващо, че Катрин ще бъде мъртва до сутринта.

Той бе човек, който държеше на думата си. Уби я през нощта. Джон така и не проумя как Мънк бе успял да се вмъкне в къщата и как бе излязъл, без да задейства алармата. В къщата имаше детектори за движение и звук, а отвън — видеокамери за наблюдение, но безплътният Мънк бе успял да влезе, без да бъде видян или чут и бързо, и умело бе изпратил изстрадалата жена във вечен сън.

За да докаже, че е влизал в къщата, той бе оставил една роза на възглавницата до главата й, точно както бе обещал на Джон, че ще направи, за да изтрие всяко съмнение кой трябва да получи благодарностите и заплащането за убийството. Джон премести розата, преди да се обади на лекаря.

Джон се съгласи на аутопсия, за да елиминира всякакви въпроси по-късно. Патологът установи, че тя се е задавила и задушила с шоколад. Една бучка карамелизиран шоколад с големината на лешник бе заседнала дълбоко в гърлото й. По врата й имаше синини, но се предполагаше, че са причинени от самата нея, докато се е опитвала да освободи гърлото си от задушаващата преграда. Смъртта бе определена като резултат от нещастен случай, разследването бе официално приключено и тялото бе освободено за погребение.

Поради извънредната й тежест щеше да се наложи поне осем носачи да носят ковчега, който, както деликатно обясни погребалният агент, трябвало да бъде специално изработен. С доста смутено и определено страдалческо изражение той се мъчеше да обясни на вдовеца с много думи, че е просто невъзможно да напъхат покойницата в някой от готовите им ковчези от полиран махагон, подплатени със сатен. Осмели се да предложи, че е по-благоразумно тялото да се кремира и съпругът се съгласи с готовност.

Службата бе частна и бе посетена само от неколцина роднини на Джон и няколко близки приятели. Камерън дойде, но Далас и Престън се измъкнаха. Присъстваше икономката на Катрин — Роза, и Джон още чуваше виенето й, докато излизаше от църквата. Видя я в преддверието на църквата — стиснала броеницата си, тя го пронизваше с поглед, който казваше: „Дано гориш в ада за греховете си“. Джон подмина истеричната жена, без дори да обърне поглед назад.

Дойдоха и двама опечалени роднини на Катрин, но те изостанаха зад другите, докато скромното шествие се движеше към гробницата. Джон постоянно хвърляше погледи през рамо към мъжа и жената. Имаше отчетливото усещане, че те се взират в него, но когато осъзна колко се е изнервил от присъствието им, им обърна гръб и сведе глава.

Небето също оплакваше Катрин. Докато свещеникът говореше, една светкавица проблесна и отекна гръм.

Проливният дъжд не намаля, докато урната с праха не бе положена в гробницата.

Катрин най-после бе намерила покой и мъчението на съпруга й бе приключило. Приятелите му очакваха от него да скърби, но в същото време да изпита облекчение, че жена му вече не страда. Той бе обичал съпругата си с цялото си сърце, нали така?

Въпреки че другите настояваха да си вземе няколко дни почивка, вдовецът се върна на работа още в деня след погребението. Повтаряше, че трябва да бъде зает с нещо, което да отвлича мислите му от мъката.

Беше ясен, слънчев, безоблачен ден и той караше по „Сейнт Чарлз“ към офиса си. Слънцето стопляше раменете му. Ухание на цветя изпълваше влажния въздух. От уредбата в колата гърмеше любимия му диск.

Спря на обичайното си място в подземния паркинг и взе асансьора до офиса си. Когато отвори вратата, на която имаше табелка с името му, секретарката се отправи бързо към него, за да му изкаже искрените си съболезнования. Той й отвърна, като каза, че съжалява, задето жена му не може да се наслади на този прекрасен летен ден и по-късно секретарката му сподели с останалите в офиса, че в очите му е имало сълзи, когато е произнесъл името на Катрин.

Известно време той сякаш продължаваше да се бори с депресията си. Докато бе на работа, често изглеждаше вглъбен и отнесен, и вършеше ежедневната си работа като в унес. На моменти пък изглеждаше шокиращо весел. Странното му поведение бе повод за загриженост сред колегите му, но те го оправдаваха като разбираемо предвид скръбта му. Най-доброто, което можеха да направят, бе да го оставят на мира. Джон не бе човек, който би обсъждал чувствата си и всички знаеха колко затворен човек е.

Това, което не знаеха, бе, че Джон беше и доста зает.

За две три седмици след „събитието“ той успя да изхвърли всяка вещ, която болезнено му напомняше за жена му, включително старинните италиански мебели, които тя обожаваше. Освободи преданите й слуги и нае икономка, която не бе познавала Катрин. Боядиса всички стаи в двуетажната къща в ярки свежи цветове и промени вида на градината. Добави един фонтан, какъвто отдавна искаше — с херувимче, от устата на което пръска вода. От месеци искаше такъв фонтан, но когато показа на Катрин снимката в каталога, тя го отхвърли като прекалено претенциозен.

Всичко бе извършено според изискванията му. Той предпочете модерни мебели заради изчистените им линии. Когато ги доставиха от склада, разполагането на мебелите бе лично контролирано от консултантката по вътрешен дизайн.

После, когато и последният камион за доставки потегли от алеята, той и толкова умната, красива и млада дизайнерка изпробваха новото легло. Чукаха се цялата нощ в черното лакирано легло — точно както си бе обещал още преди повече от година.