От милост

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Мишел довърши назначенията и отиде в реанимацията да провери как е Джон-Патрик. Сестрата беше пуснала родителите му при него. Даръл и Чери стояха до леглото на сина си и го държаха за ръцете. Елиът стоеше отвън до вратата; бе твърде разстроен да влезе и само надничаше през стъклото.

— Най-лошото мина — каза Даръл. После погледна Мишел. — И на теб не ти беше лесно тази нощ. Полицията блокира всички изходи и асансьори, и разбрахме, че става нещо ужасно, но не подозирахме колко е лошо положението.

— Радвам се, че не сме знаели — каза Чери, като попи ъгълчетата на очите си с една кърпичка.

— Чухме изстрелите. Всички в болницата ги чуваха, но знаехме, че няма да позволиш нищо лошо да се случи на Джон-Патрик.

— Доктор Ландуски ще бъде тук цялата нощ — каза Мишел. — Но ако предпочитате аз да остана…

Даръл не й позволи да довърши.

— Ти направи каквото трябваше. Не знаем как изобщо ще ти се отплатим. Сега си върви у дома.

Мишел слезе по стъпалата до спешното, където я чакаше Тео. Мечтаеше си да спи поне една седмица. Запита се дали и той бе толкова уморен, колкото беше тя. Вече бе зашила отново раната на ръката му, но той седеше в спешното на една маса за прегледи с пакет лед на коляното си и говореше по телефона.

Затвори, когато тя влезе.

— Детективи Андърууд и Башъм са заловили Камерън Линч. Проявил е готовност да говори — каза той. — Първото, което казал, след като му прочели правата, било, че няма да поема отговорността за убийството на жената на Джон. Казал, че било убийство от състрадание.

— И смята, че това го оправдава? — попита тя и поклати глава.

— Не знаем какъв смисъл влага в това. Същественото е, че е бил мотивиран от парите.

Протегна ръка и я придърпа към себе си, като я прегърна през кръста. Искаше тя да е близо до него, да може да я докосва. В един миг по време на стрелбата си бе помислил, че ще я загуби и знаеше, че никога няма да забрави ужаса, който бе изпитал в този момент.

Целуна я по врата. Една сестра стоеше наблизо и ги гледаше. Тео не се смути, а от начина, по който Мишел се притисна към него, разбра, че и на нея не й пукаше.

В този момент в спешното се появи Ноа.

— Какво е това по лицето ти? — попита Мишел.

Той отиде до огледалото над мивката да се погледне.

— Парченца мазилка и прах — обясни той, пусна водата и взе една кърпа.

Тео му каза за Камерън, докато Ноа се миеше.

— Джон вече е прехвърлил парите от сметката на Кайманите. Направил го е от компютъра си.

— Кога ги е прехвърлил?

— Още не знаем, но Андърууд е възложил на свои хора да проверят. Четиримата от Клуба са били интересна групичка.

— Какво им е интересното на група престъпници? — попита Ноа. Изсуши лицето си с кърпата и я пусна в мивката. После се обърна, скръсти ръце на гърдите си и зачака обяснението на Тео.

— Когато Джон открил сметката, казал на приятелите си, че условието е и четиримата да дадат съгласието си в банката, за да могат да теглят пари от нея. Обяснил им, че това е предпазна мярка, но очевидно това не е било истина. Той ги е мамел от самото начало, а Далас, Престън и Камерън са били глупаци, че са му вярвали. Дори след като ги е манипулирал да му помогнат за убийството на жена му.

— Защо му е трябвало тяхното участие?

— Далас е била връзката с Мънк — каза Тео. — Не знам защо е искал да замеси другите двама. Всеки е отговарял за нещо. Джон е извършвал банковите операции. Той е бил адвокат и вицепрезидент на банков тръст. Камерън е използвал позициите си на брокер, за да прецаква свои клиенти да губят парите от пенсионните си фондове. Далас е била в полицията, а Престън — в прокуратурата и се е грижел за всички проблеми със закона.

— Далас всъщност ни е казала истината, когато ни обясни за призрака. Тя действително е разполагала с досието на Мънк и е била наясно с всичките му минали деяния, просто за да се подсигури. В момента това досие е в Андърууд. Каза ми, че Мънк е убил едно младо момиче преди време, защото бил нает от бащата на момичето. Има достатъчно доказателства да арестуват бащата и вече са изпратили детективи да извършат ареста.

— Дано изгние в затвора! — каза Мишел.

Тео кимна.

— Андърууд смята, че Мънк има характерен почерк. — Той вдигна пакета с лед и го остави на масата зад себе си.

— Какво значи почерк? — попита Мишел. Тя забеляза каква гримаса направи Тео, когато раздвижи крака си, веднага взе пакета с леда и го върна върху коляното му.

— Винаги оставя по една роза близо до жертвата си, обикновено на леглото, защото предпочита да извършва убийствата нощем.

— Значи детектив Харис не ни е излъгала за това — отбеляза Мишел.

— Тя е била умна — каза Тео. — Придържала се е към истината, доколкото е възможно, за да не се оплете в лъжи.

— Как разбра, че Харис е една от тях? — попита Мишел.

— Когато Ноа беше в Ню Орлиънс, аз го накарах да я провери — каза той. — Стори ми се странно, че шефът й отказал да съобщи на Ноа каквото и да било относно случая, по който работи. Ноа е свикнал с враждебни детективи, които не искат ФБР да им се меси в работата, тъй че решил, че шефът на Харис нарочно не му дава никаква информация. Аз обаче предположих, че шефът й не е знаел какво върши Харис. Макар че не се задълбочих в това. Просто го набелязах като вариант и продължих.

— Трябваше да отделя време и да поговоря с някой от другите детективи — каза Ноа. — За да разбера какво мнение имат за работата й.

— Сигурно нямаше да говорят с теб — каза Тео.

— Все още не разбирам как си се досетил, Тео — каза Мишел.

— Катрин ми подсказа — обясни той. — Тя е била умна жена, затова се опитах да разбера защо е направила всичко толкова сложно. Не е пожелала адвокатът й да изпрати документите в полицията, защото е знаела, че в групичката на Джон има детектив от полицията. Дала е второто копие на Роза, защото е знаела, че икономката й никога не би отишла в полицията. Честно казано, не знам какво е очаквала, че ще направи Роза. Може би е мислела, че Роза ще изпрати документите по пощата… Не знам.

Той се прозя и продължи.

— Както и да е, стесних търсенето до Престън и Далас. Знаех, че един от тях е полицай и ето че Харис се появи, облечена в яке в онази адска жега и задух. Когато се показа в коридора, беше с гръб към мен и видях как посегна към кръста си и разкопча кобура си, но постоянно държеше другата си ръка в джоба. Предположих, че носи допълнително оръжие.

— Много ми се иска да разбера къде се крие Джон Ръсел — каза Ноа.

Тео кимна.

— И него ще пипнем някой ден. — Пак се прозя. — Хайде да се прибираме.

— Готова съм — кимна Мишел.

— Ноа ще спи в спалнята ти за гости — каза Тео. — За всеки случай.

— Не мислиш, че Джон или Мънк…

— Не, но ще спя по-спокойно, а и ти също — прекъсна я той.

Отправиха се към изхода. Тео прегърна Мишел през рамото, докато вървяха.

— Трябва да се отбия в мотела и да си взема някои неща — каза Ноа. — Как е онова момче, Майк? Кажи ми една добра новина.

— Ще се оправи. Не беше толкова зле колкото изглеждаше.

— Още ли се упрекваш, че Мънк ти се изплъзна? — попита Тео.

— Не можех да бъда на две места едновременно — отвърна Ноа. — Знаех, че трябва да се върна и да спася жалкия ти живот, а полицаите вече бяха блокирали стълбището. Предположих, че ще го хванат.

— Аз спасих жалкия ти живот — поправи го Тео.

— Как ли пък не. Къде са ми ключовете от колата?

— Оставих ги в колата.

— Ноа, откъде знаеш, че си ранил Мънк? — попита Мишел. — Видя ли го да пада?

— Не, не падна — обясни той. — Но имаше кръв по вратата и на стълбите. Улучих го или в бедрото, или някъде отстрани. Той се е качил на покрива, прекосил го е и е слязъл по пожарната стълба. — Тръгна към колата си. — Довиждане засега.

— Ще изчакаш ли минута, докато видя дали ще успея да запаля пикапа? — попита Мишел.

Добре стана, че го попита, защото се наложи Ноа да й даде ток, за да запали. Тео настояваше да кара той и сякаш успяваше да движи десния си крак без проблем.

— Ще спя до обяд — каза Мишел.

— Не можеш. Трябва да станеш рано заради турнира по риболов.

Мишел изстена.

— Оставам си вкъщи.

— Трябва да дойдеш с мен. Нали си ми партньор.

— Нямаме лодка, забрави ли? Моята е някъде из гъсталаците, а не можем да спечелим без лодка. Най-добрите места за риболов са навътре в мочурището.

— Баща ти накара Джон-Пол да ни даде назаем една от неговите. Вече е на кея зад „Лебедът“.

Тази новина никак не я зарадва.

— Предпочитам да се наспя, но ще оставя решението на теб. Нали сме партньори. — Приближи се до него, постави ръка на бедрото му и се опита да прозвучи прелъстително, когато прошепна: — Ще направя каквото поискаш.

— Труден избор — въздъхна той. — Я да видим. Мога да стана преди изгрев — много обичам да го правя — и да седя цял ден в лодката, да се тревожа, че някоя змия ще ми падне на главата, да се потя и да гоня комарите, или…

— Да? — попита тя усмихната.

— Мога да прекарам деня в леглото, като се забавлявам с една красива гола дама. Труден избор, наистина.

— Кой е казвал, че ще бъда гола?

Той я погледна така, че сърцето й се разтуптя силно.

— Скъпа, това се подразбира.

— О, боже!

— Ти се изчерви. След всичко, което…

Тя постави ръка върху устата му.

— Помня какво правихме.

Мишел осъзна, че той е завил в погрешна посока.

— Накъде караш?

— „Макдоналдс“. Умирам от глад.

— Имаме толкова храна в къщи.

— Един чийзбургер ще ми помогне да издържа по пътя.

— Добре, няма да споря.

След минута той разбра защо Мишел бе толкова сговорчива. Тя знаеше, че „Макдоналдс“ е затворен. Когато стигнаха до дома й, Тео вече бързаше твърде много да я съблече, така че не се сети за ядене. Мишел искаше да си вземе душ и Тео не възрази, при положение че влезеше под душа с нея.

Строполиха се на леглото и се любиха отново. Той я затисна под себе си, вдигна ръцете й неподвижно над главата и й каза всички нежни и страстни думи, които искаше да й каже и които тя искаше да чуе.

После беше неин ред.

— Кажи го — прошепна той.

Тя искаше да бъде здравомислеща.

— Когато се прибереш у дома и се върнеш към ежедневието си…

— Кажи го — настоя той.

— Ще гледаш на това като на… авантюра.

— Искаш да се скараме за първи път ли?

— Не, просто…

— Кажи го.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Познаваме се едва от…

— Кажи го.

— Обичам те! — прошепна тя.

Той беше толкова доволен да го чуе, че я целуна, после се претърколи по гръб и я издърпа отгоре си. Тя измокри гърдите му със сълзи. Тео знаеше защо. Мишел си мислеше, че той ще се върне в Бостън и ще продължи живота си… без нея.

Щеше да й се разсърди, ако не си беше напомнил, че жената, която обичаше, не разбираше изобщо мъжете.

Изчака я да се наплаче и когато тя започна да хълца, я погали по гърба и каза:

— Излизах с Ребека една година, преди тя да се премести да живее при мен. Живяхме заедно още една година, преди да се оженим и знаеш ли какво?

Тя вдигна глава, за да види лицето му.

— Какво?

— Не я познавах така добре, както вече познавам теб. Животът е твърде кратък, Мишел. Искам да бъда с теб. Искам да остарея с теб.

Тя отчаяно искаше да му повярва. Знаеше, че той й казва истината, но освен това беше сигурна, че когато той се върнеше към работата си в Бостън, при приятелите и близките си, щеше да осъзнае, че мястото му бе там.

— Омъжи се за мен, Мишел.

— Ти трябва да се върнеш в Бостън. Ако след шест месеца чувствата ти са същите като сега, можеш да ми предложиш отново.

— Не мога да издържа толкова дълго без теб.

— Искам да проявиш здрав разум. Шест месеца — повтори тя.

Той я събори по гръб и се претърколи върху нея, като се опря на лакти, за да не я смачка с тежестта си. Боже, колко я обичаше. Дори и когато тя проявяваше такъв инат.

Той не спори повече. Други неща занимаваха мислите му в момента. Започна да я целува и се намести по-удобно върху нея.

— Печелиш, скъпа. Шест месеца.