Десета глава

Деймън

В живота ми имаше мигове, в които истински вярвах, че нещата няма как да се объркат повече, сега също, след като Ди побягна, за да се присъедини към проклетия цирк на луксианците.

Но всеки път, отново и отново, тази мисъл ме извеждаше на погрешен път.

Нанси се взираше в нас с черните си очи и лице, лишено от всякакви емоции — просто чиста дъска3.

Доусън изруга и понечи да премине в истинското си тяло, но Нанси го спря, преди да направи някоя глупост, която да доведе до експлозии и хаос.

— Ако ви се живее — рече тя с отсечен глас, — качвайте се в хеликоптера, дявол да ви вземе. Веднага.

Нямахме избор. Или повеждахме битка, в която щяха да ни убият с техните оръжия, или се качвахме в хеликоптера. И тогава какво? Щяхме да се измъкнем от врящия казан и да попаднем право в огъня под него. Но единият вариант означаваше да умрем още сега, а другият — по-късно. А това щеше да ни даде време да измислим как да се измъкнем от поредната каша.

Стрелнах Доусън с поглед, който казваше: Успокой топката, и за миг си помислих, че брат ми ще ме прати по дяволите. Но той изпъна рамене и се качи в хеликоптера.

Обърнах се към Кити и срещнах погледа й. Умората в сивите й очи, изтощението и болката й, обагрени с цвета на страха, ме пронизаха дълбоко, а също и мисълта, че в този момент нямаше какво да направя, за да променя хода на събитията.

Наведох се и докоснах устните й.

— Всичко ще бъде наред.

Кити кимна.

— Колко трогателно — обади се Нанси.

Усмихнах се и попитах.

— Помниш ли как свърши всичко последния път, когато смяташе, че държиш здраво юздите ни?

Мимолетен гняв пропълзя по иначе стоическото й лице.

— Повярвай. Това не се забравя.

— Добре — изръмжах аз и повдигнах Кити към Доусън, който чакаше вътре. Той я издърпа, скочих и аз и се изправих над Нанси. Жената отстъпи, седна на една пейка и се втренчи в мен. — Този път обаче краят ще е друг.

— Така ли?

Наврях лицето си в нейното и сниших глас, така че сред рева на перките, който заглушаваше думите ми, да ме чуе само тя.

— Да, защото този път ще се уверя, че си мъртва.

Нанси застина. Аз се оттеглих и поех Кити от ръцете на брат ми, а Нанси не обели дума. Просто отпусна глава назад и затвори очи. При всички положения, жената имаше по-голям кураж от мен.

Сгуших се до Кити, а Доусън седна от другата й страна. Двама от войниците скочиха в хеликоптера и се настаниха до Нанси. Единият се изтегна назад и даде знак на пилота да потегли.

Щом птицата се откъсна от земята, Кити стисна очи. Потрепери силно и се вкопчи в ризата ми. Сърцето й щеше да се пръсне. Не обичаше да лети и явно бе на крачка да се предаде на ужаса.

Без да изпускам от поглед Нанси и малките й раболепни слуги, притеглих Кити в скута си. Обгърнах я и я наместих така, че сърцето й да опре в моето.

Единият от войниците подпря оръжието между краката си и свали шлема. Прокара ръка през русолявата си коса, разкърши врат и отвори очи.

Аметист.

Ужасна основа.

Явно един от успешните продукти на Нанси, като Арчър и Люк. Не бях доловил нищо особено у мъжа, но същото беше и с Арчър, преди той сам да се разкрие. А и с Люк беше така. Винаги съм знаел, че има нещо нередно у това хлапе, но така и не успявах да разбера какво. А Сади я чувствах като луксианка.

Явно поредният талант на основите — да се сливат напълно със средата, която ги заобикаля. Много неща не знаех за тях, но точно сега не давах и пукнат грош.

Приведох глава и заговорих в ухото на Кити, без да изпускам от очи тримата отсреща. Говорех пълни глупости. Разказах й за последното предаване на „Ловци на духове“, което бях гледал, и колко много ми се иска някой ден да видя изоставената лудница. Разказах й за онази случка, когато успях да убедя Адам, че една нощ, докато търсех арумианци, срещнах Мотман, Човекът Молец. След това й напомних, че до Хелоуин остава малко повече от месец и че трябва да си намерим костюми на Гизмо и гремлин. Говорих какво ли не, за да отвлека мислите й от факта, че се носим по въздуха, тръгнали бог знае накъде. И донякъде опитът ми сполучи. Пулсът й малко се успокои и тя поотпусна ризата ми.

С изключение на мен по време на полета всички мълчаха. Пък и бездруго нищо не се чуваше, освен ако не се долепиш до ухото на другия. Монотонното бръмчене на хеликоптера минаваше през телата ни и имах усещането, че съм попаднал в стоманен барабан.

Не знам колко време останахме във въздуха. Може би беше минал час, час и нещо, когато хеликоптерът се наклони на една страна и аз бях убеден, че в тази минута Кити започна тихо да се моли. При всеки друг случай щях да се разсмея, но умората се бе пропила във всяка клетка на тялото ми.

Какво ни чакаше? Дали щяха да ни държат под ключ като в затвор? Нанси отвори очи, приглади черните си панталони и аз реших, че тя няма да ни остави живи. Манията й да отглежда луксианци и хибриди, за да създаде съвършената раса, щеше да ни погуби. Имаше да урежда стари сметки с нас. В края на краищата бяхме избягали от лапите й, убивайки голям брой войници и имахме пръст в разрушаването на цял град, като се бяхме разкрили още преди пристигането на луксианците.

Дявол да го вземе, кой знае дали ние не бяхме причината луксианците да дойдат точно в този момент.

Но пък от друга страна, ако искаше да ни убие, лесно щеше да свърши тази работа на пътя извън Кьор Д’Алейн. С една дума, нямах представа какво си е наумила.

Хеликоптерът кацна и вратите незабавно се отвориха. Кити се отдръпна от мен и аз зърнах за първи път местността, в която се намирахме — висока телена ограда, а отвъд нея, в далечината — сива планинска верига. Скалистите планини може би?

Единият войник слезе и ни махна да го последваме. Пръв мина Доусън, после Кити. Държахме я помежду си, а щом стъпих на земята, я улових за ръка. Огледах се по-обстойно и онова, което видях, не ми хареса.

Личеше, че се намираме в огромна военна база, която се простираше докъдето поглед стига. Безкрайни редици от бункери, самолети, танкове и други солидни препятствия пред изготвянето на план за бягство. Малко по-напред имаше широка и висока сграда под формата на буквата и.

И безчет войници.

Някои носеха камуфлажни дрехи. Други — черни униформи като войниците на пътя. Имах усещането, че са от спецчастите.

— Добре дошли във военновъздушната база „Малмстрьом“ — рече Нанси и мина наперено край нас. Докато вървяхме покрай редиците военни, очаквах да й отдадат чест, но това не стана. — Базата е блокирана. Никой не може да припари нито вътре, нито вън от нея, в това число и луксианците.

Впих поглед в гърба й.

Божичко, тази жена имаше точен мерник в главата си. Не само заради онова, което бе сторила на Кити, на брат ми, на Бет и на всяко друго живо същество, до което извратените й ръце се бяха докоснали.

Отнемането на нечий живот не ме възбуждаше, дори на същество като нея. Но проклет да съм, ако не чаках с нетърпение мига, в който щях десетократно да й върна за всичко.

— Защо ни доведе тук? — попита Доусън.

Нанси продължи да върви с отмерена крачка.

— Базата е оборудвана така, че да се справи с вашата раса.

Това означаваше, че тук има оникс и диаманти, които се използваха като оръжие, а също и куп други приятни неща, които Дедал бяха изобретили през годините.

— Това не е отговор на въпроса ми — отвърна Доусън.

Нанси спря пред двойна стоманена врата. Явно нямаше да влезем през главния вход. Извърна се, погледна към нас и за първи път, откакто я познавах, прочетох нещо в черните й очи, което не бях виждал дотогава.

Прочетох страх.

Какво, по…?

Металът изстърга, стоманените врати се отвориха широко и откриха ярко осветен тунел, насред който стоеше човек с ръце, пъхнати в джобовете на изтъркани, скъсани джинси.

Кити се отдръпна изненадана и се блъсна в мен.

— Време беше да се появите, момчета. Бях започнал да се отегчавам. — Люк се заклати на токовете на ботушите си и се ухили от ухо до ухо. — Но май си изпуснала един от тях, Нанси.

Нанси застина и пое дълбоко дъх през ноздрите си.

— Ди избяга с луксианците. Тя е под техен контрол.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Пфу, лоша работа.

„Лоша работа“ беше меко казано и аз не знаех какво да мисля. Поклатих глава и го изгледах продължително.

— Какво, за бога, става тук, Люк?

Той повдигна вежди.

— Какво ще кажеш първо да ми благодариш. А? Нали все пак аз ви измъкнах задниците от онази каша? Много ми се иска да си получа благодарностите. Може би дори и прегръдка? Чувствам, че се нуждая от прегръдка.

— Къде е Бет? — Доусън пристъпи напред, сякаш забравил присъствието на Нанси. Но и с нищо не показваше то да го тревожи. — Моля те кажи ми, че не е…

— Успокой се — отвърна Люк и извади ръце от джобовете си. — Бет е добре. Всъщност и тя е тук. Сигурен съм, че някой от тези услужливи… хора — той посочи войниците с камуфлажни дрехи пред вратите, — които и аз не знам с какво се занимават, ще те заведат при нея.

Доусън понечи да се обърне, но един от войниците излезе напред. Протегнах ръка и я сложих на рамото му.

— Чакай малко — пресякох пътя му, преди да е хукнал слепешката. — А ти какво, по дяволите, търсиш тук с нея, Люк?

Люк се усмихна отново.

— Всичко е ток и жица, Деймън. Няма нужда да се перчиш. Тук си в безопасност. Нанси няма да ни създава проблеми. Нали, Нанси? — попита я той. Тя бе стиснала устни и имаше вид на човек, на когото са заврели нещо в задника.

Тя не отговори, но това не ме успокои, дори и да беше потвърдила, нямаше да й повярвам. Стоях неподвижно. Кейти също, но Доусън беше готов да хукне като маратонец.

Люк въздъхна и вдигна ръка.

— Вижте, това не е капан, нито тест или учение. Арчър също е тук и ни чака, а аз горя от желание всичко да ви обясня, но не тук на входа. Освен това малко преди да се появите, намерих пакет „Лънчабълс“, така че ще си направя закуска от бисквитки с шунка и сирене.

Аз го изгледах с ококорени очи.

— Какво?

— Вътре има и „Орео“ — отвърна той. — Просто са страхотни.

— Боже, това момче имаше такъв потенциал — измърмори Нанси под нос.

Люк обърна към нея виолетовите си очи и изрече едва чуто:

— А ти наистина ми лазиш по нервите и съвсем скоро ще ми прикипи. Не вярвам да искаш това да се случи, нали?

Майчице мила, жената пребледня като платно. Хвърлих поглед към Кити, за да проверя дали и тя е забелязала, и широко отворените й очи потвърдиха това.

Все още се колебаех.

— „Лънчабълс“ вървят със сок „Капри Сън“ — добави Люк. — Плодов пунш. „Лънчабълс“ са наистина страхотни.

Боже, каквото и решение да вземех отсега нататък, риск винаги щеше да има, защото не знаех какво да очаквам от Люк. И едва ли някой знаеше. Но положението беше такова, че нямахме кой знае какъв избор.

Погледнах Люк.

— Ако ни прецакаш, кълна се в…

— Господ Исус и Светия дух, че ще ме убиеш или нещо от този род — прекъсна ме той. — Разбрах. И при все че не изглеждам много уплашен, да знаеш, уплашен съм. Е, деца, какво ще кажете да се размърдаме?

Поех си дъх и пуснах рамото на Доусън. Войникът го изчака. Нанси отстъпи встрани, за да им направи място да минат. Тази работа не ми харесваше, но Доусън мислеше само за едно — за Бетани. Изобщо не се обърна назад.

Точно като Ди.

Мисълта за сестра ми се стовари като камък на плещите ми, отново въздъхнах и потърсих ръката на Кити. Тя преплете пръсти в моите.

— Добре — казах. — Да вървим.

Люк скръсти ръце и се завъртя на пети. Тръгнахме по тунела и завихме надясно, а Доусън се бе отправил в другата посока. Военната база ми напомняше на Зона 51. Просторни коридори. Множество заключени врати. Странен мирис на антисептици.

В някои отношения беше по-добре, отколкото сред луксианците. Поне тук познавахме врага.

Люк бутна с коляно една двойна врата и я подпря. Нанси влезе след него и както каза, в единия край на масата го чакаше „Лънчабълс“. В другия край, вдигнал крака и сключил ръце зад врата си, седеше Арчър.

Вратата зад нас се затвори и освен Нанси, никой друг не влезе. Тогава усетих, че има нещо необичайно в цялата работа. Някога тя винаги се движеше с антураж.

— Ти си жив и здрав — рече задъхано Кити, пусна ръката ми и накуцвайки, заобиколи масата. — Толкова се тревожех за теб.

Арчър свали от масата дългите си крака и се надигна. Само след миг взе Кити в прегръдките си.

— Казах ти да останеш в бунгалото, но ти — не, не ме послуша. — Той ми хвърли поглед над главата й. — Казах й да остане, наистина.

Люк се нацупи.

— А аз защо не получих прегръдка?

Никой не му обърна внимание.

— Съжалявам. — Гласът й бе приглушен. — Трябваше да те послушам.

— Разбирам. Но дявол те взел, момиче, нещата можеха да не свършат толкова добре. Можеше да се оплескат и тогава кой щеше да ме заведе в „Олив Гардън“, за да опитам чудните им франзели?

Кити се засмя, но глухо, сподавено.

Стоях на мястото си и си казвах, че раздразнението, което нахлуваше в мен, се дължи на объркване, а не на ревност. Категорично не беше ревност, защото Арчър с нищо не ме превъзхождаше.

Но трябваше ли да я прегръща толкова дълго? И толкова силно? Хайде стига де.

Арчър втренчи в мен виолетовите си очи. — Да, да, трябва.

Свъсих вежди. — Все така не те харесвам.

Той се ухили, отдръпна се и взе един стол.

— Кити, май всеки момент ще се строполиш на земята. Защо не седнеш?

Тя се отпусна на металния стол. Наистина изглеждаше изтощена.

— Момчета, какво става? Какво търсите тук с нея?

Арчър седна и отново ме погледна.

— Къде е Ди?

Тръгнах към Кити, а напрежението в стаята нарасна. Лицето на Арчър се изопна, безпокойство се четеше в очите му.

— Тя… — поклатих глава, без да знам как да обясня случилото се с нея.

Той стисна ръце.

— Тя не е… не е мъртва, нали?

— Не — отвърна Кити. — Но вече не е същата. Сега играе за противниковия отбор.

Арчър зяпна, но се облегна назад безмълвно. Нямах представа какво знаят за станалото, но не можех да разисквам каквото и да било, преди да разбера какво се случва тук.

Обърнах се към Люк и видях да слага парченца сирене и шунка на една солена бисквитка.

— Какво става?

— Занапред Нанси ще бъде добро момиче — каза той и побутна сиренцето в средата.

Тя седеше до Люк и имаше вид на човек, който тръпне да изпотроши всичко наоколо. Погледът й срещна моя.

— Повярвай ми, ако имах избор, всички щяхте да сте мъртви.

Люк цъкна тихо с език.

— Това не беше никак хубаво.

Нищо не разбирах. Люк задъвка закуската си, а аз се наведох напред.

— Какво те спира да ни убиеш?

— Да кажем, че всеки си има ахилесова пета и аз открих нейната. — Люк се зае да приготвя нова бисквитка. — Грозна работа. Даже и на мен не ми се искаше да падам толкова ниско. Но какво да се прави.

Това никак не ни осветли по въпроса.

Кити се приближи към мен.

— Как така се озовахте тук заедно?

— Успях да се прибера в бунгалото. Разказах на Люк какво се случи в супермаркета и двамата решихме час по-скоро да бягаме — обясни Арчър. — Но така и не можахме да тръгнем, защото хората на Дедал цъфнаха.

Нанси сви устни.

— Нанси си помисли, че ни е спипала. — Люк сложи една бисквитка „Орео“ върху кракера с шунката и сиренето. Е, това вече беше гадно. — Но…

— Ти каза, че работиш по този проблем — рече Кити и хвърли поглед към смълчаната Нанси. — Търсеше начин да се справиш с Дедал. Да не би да си открил нещо?

— Аз съм човек с много връзки — рече Люк, докато дъвчеше тази гадост. — И го доказах, когато те разбиха вратата, а Нанси влезе триумфално като голяма клечка.

— Как? — попитах, наблюдавайки Нанси.

— Както казах, всеки си има ахилесова пета. Тази на Нанси е повече от очевидна. — Люк заби сламката в сокчето „Капри Сън“. — На този свят Нанси милее само за едно и заради него би хвърлила цялото си семейство под веригите на танк — стига да има семейство, защото съм сигурен, че тя се е излюпила от яйце. А именно — онези бебета основи.

— Бебета основи ли? — повторих аз.

— Мика? За тези ли говориш? — попита Кити.

— Да — кимна Люк.

— Смешна работа, но повечето хибриди и основи от онези, които дойдоха с нея, за да ви приберат, не са особено щастливи от отношението на Дедал към тях. — Арчър се усмихна, но без грам хумор. — Онези, които й бяха верни…

— Копелета — изсъска Нанси. — Знаеш ли колко време отнема да култивираш нещо, което да ти бъде предано, изпитано…?

Нещо? — Кити повиши глас. — Виждаш ли, ето затова си на този хал. Хибридите и основите не са нещо. Те са живи, дишащи хора.

— Ти не разбираш. — Нанси изгледа Кити навъсено. — Ти никога не си създала нещо…

— А ти си създала, така ли? Това, че си принудила двама души да създадат деца, а сетне си им ги отнела, не означава, че си създала нещо. — Кити сви устни от гняв. — Ти не си тяхна майка. За тях не си нищо друго, освен чудовище.

Болка изкриви лицето на Нанси.

— Майка или чудовище, те означават много за нея, а аз разбрах къде ги крият — обясни Люк, изяждайки последната бисквитка. — Кажи им какво поискаха от теб големите клечки. Нанси Манси.

Тя вкопчи пръсти в ръба на масата.

— След пристигането на луксианците получих заповед да спра проекта „Дедал“.

— Да го спреш? — прошепна Кити, а аз мигновено си дадох сметка какво иска да каже Нанси. Мисля, че Кити също разбра, но явно не можеше да повярва на ушите си.

— Беше ми наредено да изтрия програмата, да залича всичко — обясни жената.

— О, боже! — възкликна Кити.

Затворих очи. Да спре програмата. Да заличи всичко. С други думи, някой над нея в хранителната верига й бе наредил да премахне всички доказателства за съществуването на проекта.

— Поискали са от теб да ги убиеш?

Тя въздъхна и кимна.

— Правдоподобно опровержение, така казаха. Обществото не биваше да научава, че ние знаем за съществуването на извънземни форми на живот и от десетилетия работим с тях.

— Мили боже. — Потрих чело с ръка. — И не само децата, така ли? Всеки луксианец, който е бил при вас по своя воля? Онези, които са ви помагали да провеждате експериментите си? И дори онези, които все още не са били подготвени за вашия начин на живот?

— Да — отвърна тя.

— Естествено, никак не й беше трудно да ги заличи. В края на краищата те не са незаменими, поне според нея. Но онези основи — Люк поклати бавно глава — не е могла да убие.

Вдигнах вежди. Нима жената криеше сърце някъде в гърдите си?

Люк се засмя — беше доловил мислите ми.

— Не, Деймън, тя няма сърце. Не и по начина, по който едно нормално същество би се привързало към малки мутирали, но все пак очарователни деца. Тя просто не искаше работата й да отиде на вятъра, затова ги премести от Зона 51, като си мислеше, че ги е скрила.

— Но само е мислила? — Кити прибра косата зад ухото си. Люк кимна.

— Както казах, аз съм човек с много връзки. Знам къде са основите и знам колко силно Нанси желае да се върне при тях, когато всичко свърши — ако дотогава някой от нас е все още жив де — и да култивира малките мутанти в големи.

— Както направих с теб? — попита Нанси.

Люк й показа среден пръст.

— Нанси знае, че и косъм да падне от главите ни, даже само да ни погледне накриво…

Безразличието, което Люк демонстрираше, се смъкна от лицето му като маска. Той се приведе напред, очите му светнаха като пурпурни диаманти. Нанси се обърна към него.

В този миг видях този Люк, който караше дори възрастни мъже да се подмокрят, този Люк, пред когото не исках да изпадам в немилост, а този Люк бе доста страховит, когато изопнеше лицето си.

— Тя знае, че само секунда е нужна на моите хора, за да убият основите до крак — рече той с нисък глас. — А ако не получат вест от мен, ако не стигна навреме до телефона, всички ще умрат. И тогава Нанси ще остане с празни ръце.

Мили боже.

Кити се взираше в хлапето, като че го виждаше за първи път.

Не се съмнявах, че Люк е способен да извърши такова нещо. Колкото мръсно и нередно да беше, той би го извършил, но пък от друга страна не вярвах, че ще допусне онези деца да попаднат отново в лапите на Нанси.

Питах се дали тя самата вярва в това. Но пък какъв избор имаше?

— Защо не я уби? — попитах го.

— Ами в известен смисъл се нуждаем от нея — обясни Арчър. — Или поне от правителството. От безопасно място поне докато… е, този хаос няма да продължи вечно. А освен това трябваше да измъкнем и вас оттам.

— Страхотни сме — подхвърли Люк и възвърна вида си на основа мафиот.

Арчър го изгледа невъзмутимо.

— Трудно ще е да се изправим срещу толкова много луксианци. Точно сега тя е необходимото зло.

— А като казваме зло, имаме предвид наистина зло — ухили се Люк.

Облегнах се назад и прокарах ръка през косата си. По всичко изглеждаше, че Люк държи Нанси на каишка. През ума ми препускаха хиляди мисли.

— А сега какво? — попита Кити и привлече погледа ми. — Трябва да измъкнем Ди от луксианците.

Като чух това, ми се дощя да татуирам името й на челото си.

— И да намерим начин да спрем нашествието…

Този път ми се прииска да я заключа някъде.

— Първо си починете и хапнете нещо — намеси се Арчър и ме погледна. — И двамата. Това е най-важното.

— Има някои новини, които Нанси с удоволствие ще ви разкаже, но това ще стане друг път. — Люк се протегна и потупа Нанси по ръката, като че беше малко дете. — Но за едно нещо трябва още сега да ви разкаже.

Нанси издаде долната си челюст напред.

Аз се усмихнах самодоволно.

— Едва ли ще е нещо, което ме интересува.

— Всъщност — провлече Люк думата — струва ми се, че на вас с Кейти ще ви бъде интересно да го чуете.

— Какво има сега? — сопна се Кити.

— Кажи им — подкани той Нанси и тъй като тя замълча, изрече с твърд глас: — Кажи им истината.

О, мътните го взели. Стомахът ми сякаш се взриви.

— Истината за кое?

Нанси сви устни.

Арчър стана и скръсти ръце, сякаш се канеше да играе ролята на бияч, а на мен никак не ми хареса накъде вървят нещата.

— Какво има, за бога? Изплюй камъчето. — Търпението ми се изчерпваше.

Нанси си пое дълбоко дъх и изправи рамене.

— Както знаете, в Дедал изпробвахме много серуми, преди да постигнем минимален успех, а в някои случаи… — Тя замълча и погледна Люк многозначително, а той й се усмихна ведро. — Успехът в крайна сметка се оказваше провал. Изобретихме серума „Дедал“, който дадохме на Бет и Блейк.

Кити си пое дъх, щом чу името на копелето. Надявах се да гние в някое специално кътче на ада. Дори споменаването му в нейно присъствие ме вбесяваше. Кити го бе убила при самозащита, но аз знаех, че въпреки това се измъчва.

— След това дойде ред на серума „Прометей“ — продължи Нанси и очите й грейнаха като на дете, хванало Великденския заек, докато крие яйцата. — Това е серумът, който давахме на хората, които вие превръщахте в мутанти.

— Искаш да кажеш на хората, които вие принуждавахте да се подложат на мутация? — предизвиках я аз.

— На доброволците. Давахме и на хибридите, от които създадохме последните основи — обясни тя за моя изненада.

— Чакай — намеси се Кити. — Докато ние бяхме там, вие просто сте изпробвали серума?

Люк поклати глава.

— Нанси иска да каже, че са тествали серума върху хора, които по случайност са мутирали през годините. Не само върху онези, които Деймън е мутирал, а върху хора като теб и Бет и всеки друг, който е бил излекуван от луксианец.

Бях напълно объркан.

— Значи сте тествали серума за първи път върху принудително мутирали хора?

— Както казах, бяха доброволци — поправи го Нанси.

А аз бях готов доброволно да забия юмрук в нечия глава.

— Добре. Тази информация е чудесна, но не разбирам още нещо.

За първи път от началото на приятната ни среща самодоволна усмивка се изписа на устните на Нанси.

— Серумът „Прометей“ е различен от серума „Дедал“. Той гарантира, че мутиралият човек — хибридът, вече не е свързан с луксианеца.

Наклоних глава.

— Така ли?

— Когато ти излекува Кити, а доктор Майкълс ни уведоми, че тя се е разболяла, не използвахме серума „Дедал“.

Кити застина.

— Какво? Но той каза…

— Да не би да мислиш, че той е знаел какво сме му дали? — Тя впи мрачен поглед в Кити. — Повярвал е в онова, което му казахме. А му дадохме серума „Прометей“. — Вниманието й отново се върна към мен. — Същият серум дадохме и на онези, които ти мутира, Деймън.

— Не. — Приведох се напред. — В това няма логика. Когато Кити беше простреляна…

— Ти се разболя. Помисли си, че умираш? О, спести ни тази драма. — Тя присви очи. — Причината е в това, че си свързан емоционално с нея. Ти я обичаш. — Изрече думата „обичаш“, като че беше болест, предавана по полов път. — Да, и за това бяхме помислили — за копнежа, необходимостта и тъй нататък.

— Ами браво на вас, само че аз умирах.

Тя поклати глава.

— Ти беше болен, отпаднал, но ако тя беше умряла, ти щеше да оцелееш. Щеше да се оправиш. Животът за теб щеше да продължи. Но не стана така, защото явно някой успя да я излекува.

Кити ахна.

Изправих се. Подът под краката ми се олюля. Допрях колената си едно в друго. Бях разтърсен из основи, не можех да повярвам на ушите си.

Нанси си пое дълбоко дъх.

— Не сте свързани както си мислите. Ако единият умре, другият ще почувства болката, ще усети всичко чак до последния дъх, до последния удар на сърцето, но след това ще вдъхне въздух и сърцето му ще продължи да тупти.

Загрузка...