Двайсет и първа глава

Кейти

Изкъпах се и си починах, болките от лютата битка с Ди отшумяха, така че слязох при останалите в хола. Преди това заедно почистихме и подредихме помещенията в къщата. Без липсващата врата, изпотрошените прозорци, мебели и изпочупените саксии с цветя… О, и разбира се, без дупката в стената.

Чувствах се неловко от този погром. Лор беше добър човек. Къщата му беше хубава. Не се развика, нито се опита да ни излапа, като видя какво сме направили.

Май арумианците ми харесваха.

Е, поне тези двамата. Останалите, особено Лото, все още ме плашеха.

Ди не спря да ми се извинява от мига, в който приключихме разговора за Етан, докато отидох да си взема душ и да поспя. Десетки пъти ми каза „съжалявам“. Затова никак не се учудих, че като влязох в хола, тя незабавно отправи големите си зелени очи към мен.

— Кейти — подхвана тя, стана и аз разбрах какво ще последва. Щеше да се разплаче и да започне отново да се извинява.

Отидох при нея и я прегърнах.

— Всичко е наред — прошепнах. — Всичко между нас е наред.

И това беше самата истина.

Животът е твърде кратък и пълен с обрати, за да се сърди човек, особено за постъпки, които Ди не е могла да контролира.

Тя стисна ръката ми и прошепна:

— Благодаря ти. Няма да те бия за това, че не ми каза за сватбата. — Усмивка грейна на лицето й и придаде топлота на неземната й красота. Боже, как ми липсваше тази нейна усмивка.

— Тъкмо обсъждахме плана си. — Деймън дойде до мен и ме погали. — Връщаме се обратно. Така ще имаме почти цял ден преднина пред Лото и арумианската армия.

Бях учудена, защото очаквах по-сериозен план.

— Така ли?

— Това не е всичко. — Арчър скръсти ръце.

— Планът ни е прост — отвърна Деймън и плъзна ръка по рамото ми. — Връщаме се вкъщи… луксианците ще се появят с единствената цел да ни видят сметката.

Вдигнах вежди.

— Не е ли прекалено прост?

— Деймън не каза всичко.

— Или умът му не е тук — подхвърли Лор.

Изчервих се, когато той прокара пръсти по гърба ми. Май Лор наистина имаше право.

— Ще се престорим, че сме на тяхна страна. — Ди се обърна към нас. — Знам, че не ти е приятно да го чуеш, но ще се справим. Ще ги накараме да ни повярват.

О, тази работа хич не ми харесваше, а и се опитвах да не обръщам внимание на пръстите по гърба ми.

Ди навлажни устни.

— Те не знаят, че съм дезертирала и че другите… са мъртви.

— Как е възможно?

— Ди е получила нареждане да не се обажда, преди да се справи с Деймън — да го убие или да го върне в стадото — обясни Арчър, но аз си помислих, че както нахлу в къщата, е искала да го прати направо на оня свят. — Те не очакват да се свърже с тях и най-вероятно не знаят какво се е случило.

— Вероятно — казах тихо.

— Най-добрата ни възможност засега, Кити.

— Значи ще се приберем у дома, ще се престорим, че вие сте на страната на лошите и ще се надяваме на най-доброто.

— Ще използваме Ди и Деймън, за да се доберем до Етан преди военните или арумианците — рече Арчър. — И преди да е успял да избяга.

Логично. Но планът бе рискован и ненадежден, съшит с бели конци и с куп пожелания за късмет. Единственото хубаво нещо беше, че си отиваме у дома и щях да видя мама. Ако все още беше там.

— Ами Нанси? — обади се Деймън.

— Какво за нея? — попита Ди.

— Успяла е да избяга — осведомих я аз. — Никой не знае къде е, но не вярвам да е тръгнала към най-горещата точка. В това няма смисъл. Струва ми се, че никога не би отишла там.

Деймън ме дръпна за колана на дънките, но не каза нищо.

— Тя е права. Военните я издирват, но е малко вероятно да се отправи към Питърсбърг. Ще се свържа с Люк, за да го информирам как вървят нещата и да му кажа, че луксианците се крият в града заедно с Етан — продължи Арчър. — След това ще се свържем и с Лото, за да го уведомим къде да дойде най-напред.

Това беше разумно. Ако сведенията, с които Ди разполагаше, бяха верни, можеше да унищожим колонията и луксианците, но оставаха много основи, с които впоследствие трябваше да си уредим сметките.

Трепнах.

Да ги унищожим. Да си уредим сметките. Говорех като гангстер.

Или като Люк.

— Добре — рекох накрая. — Това вече е план.

Деймън ме тупна по задника.

— За тази работа ще ви трябва помощ — рече Хънтър и погледна Серина. — Но за нас пътят свършва тук.

Кимнах. Нуждаехме се от тяхната помощ, както и от всяка подкрепа, но да влезем в града с двама арумианци, означаваше да покажем скрития си коз.

— Не ни разбирайте погрешно — обади се Серина. — Искаме да ви помогнем, но…

— Както вече казах, аз имам врагове в правителството. Хората от Дедал може да са спрели работа, но аз не вярвам на никого, свързан с отдела. — Хънтър прегърна Серина. — И няма да допусна да я вземат отново на мушка.

— Напълно те разбирам — обяви Деймън и аз се учудих, че не последва саркастичен коментар.

Лор стана и отиде до шкаф, чиято врата все още беше на мястото си. Отвори я и пред очите ми се откри малък арсенал. Глокове висяха на куки, на стената бяха подпрени различен калибър пушки. Имаше и други пистолети, каквито досега не бях виждала.

— Майчице — промълвих аз.

— Май трябваше да ви кажа за този шкаф — каза той. — През годините натрупах солидна колекция. — Лор извади един пистолет и го подаде на Арчър. — Всички забравят, че тези оръжия покосяват смъртоносно не само луксианците, но и нас.

— Куршум в главата или в сърцето е фатален без значение от расата. — Хънтър се ухили доволно и ме полазиха тръпки. — Проблемът е, че арумианците и луксианците са доста бързи и е трудно да ги уцелиш там.

— Вече не. — Лор се усмихна зловещо.

— Майко мила — рече Арчър, докато разглеждаше странния пистолет. — Как се сдоби с това оръжие?

— Имам си начини — подсмихна се самодоволно Лор.

Арчър поклати глава.

— Така и не ги одобриха за широка употреба. Дедал разполагаха с тези пистолети, но не предполагах, че ще видя такъв и извън отдела.

Деймън отдръпна ръката си.

— Какво му е специалното?

— Проектиран е за луксианци. Но не е импулсно оръжие. — Арчър също се ухили злокобно. — Пистолетът работи с патрони, които са заредени със същия материал, с който се заредени и импулсните оръжия. Но това не е МНМ.

— МНМ? — попита Ди.

— Мъртъв На Място — обясни той. — Но ако уцелиш луксианец, хибрид или основа, където и да е с тази играчка, го поваляш на мига. Особено ако куршумът заседне в тялото или не успеят да го извадят бързо. Смъртта обаче настъпва бавно и затова пистолетите не бяха одобрени.

— Та това е изтезание. — Повдигна ми се.

— Да, но с този пистолет не е нужно да се прицелваш точно. Пак трябва да си бърз, но вместо да хабиш енергия и да призоваваш Извора, оръжието ще ти свърши същата работа. — Арчър приличаше на дете, което току-що е получило любимата си играчка. — Даже и по-добра.

— Всички ще вземете по един — рече Лор. — Да не кажете, че не съм се погрижил за вас. Очаквам картички за всяка Коледа. С благодарности.

Усмихнах се и взех един от пистолетите, доста по-опасен от обикновените — опитах се да привикна с тежестта му.

Държах пистолет. Отново.

Сега вече наистина се чувствах като гангстер.

* * *

Върнахме се на верандата, Деймън седна на най-горното стъпало с широко разтворени крака. Настаних се между тях и леко се обърнах, за да виждам лицето му на чезнещата слънчева светлина.

Отначало седяхме в мълчание. Той си играеше с косата ми, навиваше дългите кичури на пръста си и ме галеше с краищата им по лицето. Не знаех каква беше тази мания да ме докосва с косата ми, с химикалки, моливи и каквото му паднеше, но нямах нищо против. Имаше нещо успокояващо в това. Оставих го да прави каквото иска — скоро трябваше да потеглим.

Арчър информира Люк за промяната в плановете, а той щеше да предаде сведенията на властите. Близо до Питърсбърг, предимно в околностите на Северна Вирджиния, бяха разположени военни части, но както намекна Арчър, не можехме да разчитаме на тях, тъй като не трябваше да напускат окръг Колумбия. Налагаше се да изчакаме други военни части, скрити на трийсетина часа път с кола от Монтана, които щяха да бъдат дислоцирани в Питърсбърг горе-долу по времето, когато щеше да пристигне армията на арумианците. Арчър щеше да се свърже с Лото — стига Лото да не си играеше с нас и наистина да се появи.

Ако нещо се объркаше, губехме всичко. Но щях да се прибера у дома, където се надявах да е мама…

Отхвърлих лошите мисли. Мама е добре. И сигурно ме чака, защото знаех, че няма да се откаже, без значение колко дълго съм отсъствала и какво става по света.

Ала точно сега не можех да си позволя да мисля за нея. Трябваше да се съсредоточа върху изпълнението на плана.

— За какво мислиш? — попита ме Деймън.

— Планът не е добър — признах след секунди.

— Така е, не става.

Погледнах го в очите.

— Не ми вдъхваш кураж.

Усмихна се унило.

— Имаш ли по-добра идея?

Помислих за минута, после въздъхнах.

— Не, нямам. Стига да не разберат, че Ди е кривнала от пътя, луксианците ще продължат да вярват, че тя трепе наред.

Той сведе глава и ме целуна нежно по устните.

— Разтревожена си.

— Аха.

— Нали знаеш, че аз ще се грижа за теб.

— Друго не ми дава мира.

Преди да отвърне, той пак ме целуна.

— Какво те тревожи?

— Мисля за теб. За Ди. За Арчър. За Доусън и Бет, при все че те двамата засега са в безопасност. Тревожа се даже за Люк. — Замълчах и се намръщих. — Макар че Люк е последният човек, за когото трябва да се безпокоя, той си е Люк, но ме е страх и за него. И дори за Хънтър, Лор и Серина. Тревожа се, че…

Деймън ме целуна настойчиво и ме отнесе в небесата.

— Кити, ти имаш добро сърце. — Движеше устни по моите. — Точно това обичам най-много у теб. Е, разбира се, голям почитател съм и на тялото ти, но сърцето ти те прави съвършена.

— Понякога… — Загледах се в него и примигнах, за да прогоня сълзите. — Понякога от устата ти се сипят прекрасни слова.

— Освен това обожавам да те хващам за задника.

Разсмях се.

— Верен съм на себе си. — Той отново ме целуна. — Кити, няма нищо лошо, че се безпокоиш за всички, но трябва да се погрижим за себе си. — Той допря челото си до моето. — Планът ни е лош и опасен, но знам, че заедно ще се справим с това изпитание. Аз ще се погрижа.

— Обещаваш ли? — прошепнах.

— Обещавам. — Той вирна брадичка и ме целуна по носа.

— Винаги съм спазвал обещанията си, нали?

— Да, винаги.

Загрузка...