Седемнайсета глава

Деймън

Положението се скофти.

По-лошо не можеше да стане.

Пристъпих напред, така че Кити да остане между мен и Арчър. Ако трябва да подпаля залата, за да я измъкна оттук, така да бъде. А после какво? Мисията ни ще се провали, правителството ще пусне е-бомбите над градовете, светът ще се превърне в пустиня, в каквато не исках да живея, а най-лошото бе, че щях да изгубя сестра си. Завинаги.

Май не трябваше да се обаждам.

Лото стана и ме изгледа така, сякаш искаше да ме сдъвче и да ме изплюе.

— Май очаквахте по-различен отговор. — Той отметна глава назад и се разсмя. Няколко от арумианците край нас също се изсмяха. — Очаквали сте да ви помогнем? На луксианци, хибриди или на каквото там е онова нещо? — Той посочи Арчър. — Ако е така, или сте много нахални, или безумно глупави.

Усетих как ме обзе раздразнение и кожата ми затрептя от електричество, но знаех, че трябва да запазя самообладание, поне докато наистина ни атакуват. Колкото и да не ми харесваше, ние се нуждаехме от тях.

— Какво? — Лото слезе едно стъпало надолу, а аз застинах. — Няма ли какво да добавиш, умнико?

Присвих очи.

— Дай ми секунда. Ще измисля нещо.

Хънтър простена.

Две малки ръце ме сръчкаха отзад като предупреждение.

— Не съм очаквал да си стиснем ръцете и да запеем химн — отвърнах аз, а Лото повдигна веждите си. — Не съм очаквал да ни приветствате с добре дошли, но очаквах, че няма да се държите като кръгли идиоти.

— О, господи — измърмори Кити зад мен и заби нокти в гърба ми.

— Така няма да ги спечелиш на своя страна. — Хънтър ме погледна така, сякаш съм си загубил ума.

Брат му, Пинки или Бинки — не помнех името му — бе готов да си потърси лигавник.

Поех си дълбоко въздух.

— Нали разбирате какво ще се случи, ако луксианците превземат Земята?

На Лото явно не му пукаше.

— Нима мислиш, че ни е грижа за хората? От тях… нямаме полза.

Започнах да се съмнявам в интелигентността на вожда.

— След като подчинят човешките същества, луксианците ще тръгнат след вас. Може сега да не ги притеснявате, но и това ще стане. Някога луксианците бяха ваши господари.

— Никога не са били наши господари — изсумтя Лото.

— Така ли? — обади се и Арчър. — Защото живеете в тунелите на метрото? Просто си помислих, че трябва да го отбележа.

— Той е прав — добавих аз и се подсмихнах. — Все ще се научат как да ви победят — продължих, надявайки се поне един арумианец да прояви здрав разум. — В момента нямат представа. Но после? След като убият тук-там някой от вашите? Историята ще се повтори.

— Историята никога няма да се повтори — каза подигравателно една арумианка. — Луксианците никога вече няма да ни подчинят.

— Лесно е да го кажеш, докато се криете тук — отвърнах аз.

Пинки — май така се казваше — тръгна към мен.

— Ние не се крием.

— Точно обратното — обади се Кити, надничайки иззад рамото ми, а Лото така се втренчи в нея, че ми идеше да му изтръгна сърцето. — Като случаен наблюдател смятам, че се криете.

Хънтър стисна очи, като че изпита болка.

Лото слезе като борец тежка категория и след минута се озова пред нас. Не гледаше към мен. Свих длани в юмруци.

По-спокойно, предупреди ме Арчър.

— Ти не си случаен наблюдател — обърна се към Кити той. — Ти си курва на луксианците и се криеш зад тях.

Замръзнах.

— Какво…

— Я чакай малко. — Кити изхвърча иззад гърба ми и вдигна ръка. — Първо, не съм ничия курва. Второ, не се крия зад никого. За разлика от някои хора.

Лото наклони глава.

— И трето. Нито един от вас тук не е причинил разрушението на вашата планета, нали? Има ли сред вас някой толкова стар, че да е участвал във войната между двете раси? — Отговор не последва и тя поклати глава. — Ама че сте смешни! Всички до един!

От няколко посоки ни връхлетя студен въздух. Лошо.

— Кити…

— Затваряй си устата — сопна ми се тя, а аз ококорих очи. — Ти не си по-добър от тях.

— Какво? — възкликнах.

Клонингът на Хънтър вдигна вежди.

— Много ми се ще да чуя как ще свърши тази реч.

Разнесе се смях.

— Вие се мразите само защото сте от различни раси — изкрещя с цяло гърло Кити.

— Та те са създадени, за да ни унищожават, така че… — гласът ми секна.

— А те извършиха геноцид и поробиха народа ни — изсъска Лото като змия.

— Олеле, олеле. Хленчене. Само това чувам. — Кити вдигна ръце в отчаян жест. — Нека ви кажа няколко думи за човечеството. Откакто свят светува, хората се избиват заради религиозни и расови проблеми, причинявайки си далеч по-страшни неща от онези, които вашите народи са си причинили. И то толкова често, че учител по история не би успял да разкаже всичко в един час.

— Ето на това му се вика възхвала на човешкия род — сухо рече братът на Хънтър.

— Ти не разбираш. — За миг си помислих, че наистина ще тропне с крак. — При все че много от расите тук таят жестока вражда помежду си, когато стане напечено, хората се обединяват. Винаги. Защо? Защото знаят, че трябва да се борят заедно. А когато всичко свърши, пак се мразят. И нещата си идват на мястото.

Лото изпъна гръб и се втренчи в нея.

— Божичко! — Кити тропна с крак. — Не може ли поне веднъж да постъпите като хората?

Мълчание, а сетне Лото попита.

— Искаш от нас да забравим злините, които луксианците са ни причинили и продължават да ни причиняват?

— Не. Искам да помните, да помните всичко, което ви е било сторено, защото луксианците, които пристигнаха сега, са вашите врагове. А не Деймън или аз. Или повечето луксианци, които отдавна живеят на Земята.

Той се усмихна.

— Между тях няма разлика.

Кити поклати плава, сякаш не вярваше на ушите си.

— Нещата не са само черни или бели. И ако наистина си мислите, че не е във ваш интерес да излезете срещу атакуващите луксианци, то… ами късмет тогава.

Лото извърна очи и огледа лакеите си. За миг притихна смълчан. Настръхнах, а в следващия миг той се спусна към Кити.

Обърнах се, преминах в истинския си образ. Лото сграбчи Кити, стисна я за врата и я блъсна в стената.

Огненочервен гняв избухна в мен. Ревът, който излезе от гърлото ми, бе примитивен, животински. Втурнах се напред, но братът на Хънтър и още един арумианец хванаха ръцете ми. След секунда още един се метна на гърба ми и тримата ме повалиха на студения под. Нямаше нужда да поглеждам, за да разбера, че и Арчър е обграден.

Опитах да се измъкна, призовах Извора, но момчетата бяха доста яки — сякаш преди малко се бяха натъпкали с луксианци. Светлината запулсира във въздуха, припламна. Вдигнах глава, всичко наоколо светеше в бяло и червено.

— Как мислиш — кое ме спира да сложа край на живота ти още сега? — изръмжа Лото само на сантиметри от лицето й.

— Нищо — рече тя. — Но нима убийството ми… ще реши нещо?

— Поне ще ме развесели. — Лото се наведе напред, беше я заклещил здраво. Леко наклони глава и успях да видя как погледът му пропълзя по тялото й. — И ще ми достави удоволствие.

Избухнах.

В мен се разля чиста енергия и се взриви в светлина. Арумианецът, който се хвърли на гърба ми, отхвръкна като детска топка. Скочих и повлякох със себе си брата на Хънтър. Силата изригна във вихрена вълна и аз блъснах една в друга главите на двамата арумианци.

Строполиха се на мига.

Тръгнах напред, спрях колкото да запратя в безсъзнание един бързо трансформиращ се арумианец, а после фраснах друг под брадичката и го изстрелях в тълпата.

— Пусни я — казах аз и минах в човешкото си тяло. Изворът бучеше по ръцете ми. Сърцето ми щеше да изскочи, а подът се затресе. — Пусни я или ще срина цялото това проклето място.

Лото ме погледна през рамо.

— Виж се само, ти и твоето голямо, лошо его. Бррр.

— Още нищо не си видял — изръмжах аз. — Давам ти пет секунди да махнеш ръцете си от нея. Едно… две… четири…

Той я пусна и се обърна към мен.

— Май не знаеш да броиш.

— А на теб не ти е мил животът.

Лото ме изгледа за миг, после отметна глава и гръмко се разсмя. В това време братът на Хънтър се надигна.

— Ъ… — Хънтър се намръщи и хвърли поглед към него. Той се изправи с мъка. — Това не го очаквах.

Нито пък аз, но без да свалям очи от Лото, минах край него, ударих го по рамото и стигнах до Кити.

— Добре ли си?

— Да — тя преглътна едва, без да отделя очи от Лото. — Та той се смее…!

Втурнах се към Лото. Все още виждах всичко в бяло-червено. Канех се да забия ритник в гърдите му, но Кити ме спря.

— Харесват ми — каза Лото на Хънтър, който бе не по-малко объркан от нас. — А това е добре, защото няма да те убия, задето ги доведе тук.

Хънтър се навъси и скръсти ръце на гърдите си.

— Хубаво е да го знам.

— Пуснете онзи мутант — заповяда той на арумианците, които бяха обградили Арчър. После се изкачи до импровизирания си трон и се отпусна с арогантно спокойствие. — Добре тогава. Искате армия. Ще я имате.

Арумианците край нас се размърдаха и усетих облекчение. Трябваше да благодаря, но езикът ми не ме слушаше.

— Давам ви дума, но при едно условие — рече той и вирна брадичка.

— Казвай — измърморих.

Лото ме изгледа така, като че бях насекомо под микроскоп.

— Искам нещо дребно.

Арчър кимна, но с крайчеца на окото си зърнах как Хънтър изпъна рамене и изруга.

— Ще се нахраня с нея.

Втрещих се.

— Сигурно не съм чул добре.

— Напротив — хладно отвърна Лото. — Искам да се нахраня с енергията й. — Той кимна към Кити. Кръвта се отдръпна от лицето ми, но се вля като огнен потоп из тялото ми. — Няма да я убия. Само ще я вкуся. Веднъж-дваж. А може и три пъти.

Мина известно време, а аз все така се взирах в този кучи син, който съвсем скоро щеше да бъде мъртъв. Как бе дръзнал да поиска това? Умът ми не го побираше. Яростта се разпали в гърдите ми, превърна се в огнен ад. Погледът ми се замъгли, светът смени цветовете си.

— Не може да бъде — Хънтър поклати глава.

— Е, това е моето условие. — Лото се усмихна и гневът ми мина всякакви граници. — Или го приемете или се махате оттук.

Загрузка...