Отпор

Деймън

Луксианецът усети присъствието ми и се изправи. Хвърлих се като разярена кобра в атака. Той се обърна и светкавично прие човешкия си образ на млад мъж. Мисля, че се подвизаваше под името Куинси. Не че ме интересуваше името му.

— Не бива…

Стоварих юмрук под ребрата му и той се преви на две. Хванах го за раменете, преди да се стовари на леглото, и го запратих встрани. Куинси се блъсна в стената и от удара картините се разтракаха. Сините му очи светнаха в бяло, но аз се метнах напред, ударих го отново и той полетя към стената.

— Какво търсиш тук? — заврях лицето си в неговото.

— Не съм длъжен да ти отговарям.

— Казвай, ако не искаш да дера кожата ти парче по парче — отвърнах аз и сграбчих ризата му.

— Не ме е страх от теб — засмя се той.

Гневът се развихри в мен, примесен с отчаяние и куп други чувства. Исках да си го изкарам на този кретен.

— А би трябвало. Ако още веднъж се вмъкнеш в стаята й, ако дори само я погледнеш или изречеш името й, ще те убия.

— Защо? — Погледна някъде над рамото ми, после — към леглото. Хванах го за брадичката и го заставих да ме погледне в очите. Тялото му затрептя със светлина. — Защитаваш я, така ли? Усещам, че тя не е човек, но не е и една от нас.

— Това няма значение. — Костите на брадичката му изхрущяха, но той се измъкна от хватката ми. Засмя се, отметна глава назад и я опря в стената.

— Доста време си прекарал сред хората. Това е то — приличаш повече на тях. Нима мислиш, че съм сляп? Че и другите не са го забелязали?

Усмихнах се хладно.

— Много глупаво от твоя страна, ако смяташ, че това би ми попречило да те убия. Да не си припарил до нея или до семейството ми.

Куинси преглътна и срещна погледа ми. Каквото и да прочете там, то го накара да отстъпи. Усмихнах се и бялото сияние в очите му угасна.

— Ще кажа на Роланд — скръцна той със зъби.

Пуснах го и го потупах по бузата.

— Кажи му.

Куинси се поколеба за миг, сетне прекоси стаята и излезе, без да поглежда назад. Братлето си бе научило урока. Махнах му и той бавно затвори вратата. Щракването на ключалката отекна гръмовно в главата ми. В къща, пълна с луксианци, беше безпредметно да заключвам вратата, но точно така би постъпил един човек.

Затворих очи и потърках лице. Изведнъж се почувствах страшно уморен. Хрумването ми да дойда тук не беше блестящо, но нямах избор. От мига, в който прекрачих прага на къщата, тази стая ме привличаше със същата сила, с която ме примамваше и собствената ми раса.

Не можех да произнасям името й дори и наум.

Стараех се да не мисля за нищо, но щом се обърнах към леглото, сякаш получих юмручен удар в стомаха. Не можех да помръдна, нито да си поема дъх. Стоях там като вцепенен. Два дни не я бях виждал, а ми се струваше, че е изминал век.

И наистина бе изминало много време — светът вече беше друг, с друго бъдеше.

Докато се взирах в нея, си спомних как след месеци на раздяла я открих заспала в Зона 51, но впоследствие всичко приключи добре. Едва не се разсмях при спомена, че тя искаше да попадне в ръцете на Дедал, това е самата истина.

Лежеше по гръб и по всичко личеше, че след като Доусън я бе докарал тук, никой не се бе погрижил за нея. Бяха я захвърлили на леглото като чувал с мръсни дрехи. Имала е късмет, че не са я зарязали на пода.

Не й бяха свалили кецовете. Единият й крак беше свит в коляното и подпъхнат под другия. Сините й джинси бяха изцапани с кръв. Едната й ръка бе отпусната до тялото й, а другата лежеше на корема й. Голямата риза — моята риза — се бе вдигнала нагоре и разкриваше бялата й кожа. Свих юмруци толкова силно, че пръстите ме заболяха.

Какво търсеше Куинси в тази стая? Дали е бил привлечен от чисто любопитство? Едва ли бе виждал или усещал хибрид; изобщо луксианците посрамиха любопитния Джордж2. И все пак, дали причината не беше друга?

Боже. Не можех да си представя всички варианти, но нито един от тях не беше добър. Ако Роланд ме ценеше и занапред тя щеше да живее, но след като прекарах два дни с луксианците, разбрах, че има и по-лошо от смъртта.

Стоях до леглото — дори не усетих кога съм се приближил. Не биваше да идвам тук, в никакъв случай. И вместо като разумно същество да изчезна на мига, аз седнах до нея, впил очи в ръката й.

Беше толкова бяла, толкова малка и крехка, макар че момичето не беше обикновено човешко същество. Погледнах нагоре. Ризата бе скъсана на рамото й, а синият плат — обгорен и потъмнял от кръвта.

Подпрях се на леглото и се наведох над нея. Кръвта се бе просмукала в белите завивки. Нищо чудно, че беше толкова бледа. Сърцето ми бясно затуптя, когато плъзнах поглед към кестенявата й коса, разпиляна по възглавницата.

Изгарях от желание да я докосна, но мускулите ми блокираха, щом спрях очи на разтворените й устни.

Връхлетяха ме куп спомени, опитах да си проправя път сред тях; пулсът ми се ускори. Само аленочервената драскотина под устната й успя да притъпи бунта във вените ми.

Кръв.

Преместих бавно очи нагоре, съзрях грозната червеникаво лилава синина на слепоочието й и усетих как гневът стяга гърдите ми. Когато Доусън я нападна и я повали на земята, тя удари главата си в пода и този звук отекваше и сега в съзнанието ми като упрек. Щеше да ме преследва и занапред. Вечно.

Гъстите й мигли не потрепваха, под очите й имаше сенки. Забелязах още една синина на челото й, но тя беше най…

Прогоних мислите си, затворих очи и въздъхнах. По незнайна причина зърнах лицето на Арчър в мига, в който тя бе повалена; погледите ни се срещнаха. Сякаш времето бе спряло в кървавото меле. После Арчър тръгна към нея, а аз… аз исках да я оставя там. Знаех, че трябва да я оставя, но някой друг я отнесе.

Не го спрях.

Отворих очи и вдигнах дясната й ръка, моята трепереше. Щом телата ни се докоснаха, от тялото й премина електрически заряд, развълнува ме. Лекичко дръпнах ризата и докоснах корема й — кратко, но мъчително докосване.

След това я погалих. Бях изгубен.

Плъзнах пръсти по хладната й шия, отместих нежно кичур коса от лицето й. Не знам колко време съм седял така, милвайки лицето й, устните й; не я лекувах съзнателно, но синините избледняха, а кървенето спря. Исках да я взема на ръце, да я почистя, но щеше да е прекалено.

Цветът й се върна, по лицето й се разля руменина и аз разбрах, че скоро ще се събуди.

Не биваше да оставам тук.

Нежно свалих обувките й, повдигнах краката й и ги пъхнах под одеялото. Имаше какво още да се направи, но и това стигаше.

Затворих очи, наведох глава, вдъхнах нейното неповторимо ухание, сетне целунах разтворените й устни. Обзе ме плам, внезапно усещане, върховно и възвишено. С усилие на волята се изправих и се отдръпнах от нея, преди да е станало късно, макар един мрачен глас да ми нашепваше, че вече е твърде късно.

Не знаех как ще се развие тази история, но при нито един вариант не виждах щастлива развръзка.

Кейти

С мъка си пробивах път към реалността, мозъкът ми бавно се пробуждаше. Известно време лежах неподвижно и с изненада установих, че не изпитвам болка. Усещах само слабо пулсиране, въпреки че очаквах много повече.

Напълно се обърках, когато си представих случилото се, преди да се срина на пода. Настана хаос, луксианците нахлуваха в магазина, приемайки светкавично човешки вид, а хората умираха. Молех се момиченцето да е избягало, но къде ли можеше да се скрие? Те бяха навсякъде…

Сърцето ми бясно затуптя — спомних си Деймън в истинския му образ; знаех, че той ме видя, но сетне изчезна и… Доусън ми нанесе удар от Извора. Защо го направи? И защо Деймън не дойде при мен?

В най-далечните кътчета на съзнанието ми коварен шепот ми даде отговора. Люк и Арчър се досещаха, но аз не им повярвах, не повярвах, че се сбъдва най-големият ни страх.

Самата мисъл, че Деймън вече не е същият, че е един от тях, без значение какви са луксианците, ме караше да се чувствам ужасно, сякаш някой бе стиснал сърцето ми в юмрук.

Поех си дълбоко дъх, примигнах, отворих очи и ахнах. Изправих се толкова бързо, че главата ми едва не се откъсна от раменете.

Две смарагдови очи с гъсти черни мигли се взираха в моите. В миг бях запратена обратно в миналото, в онази лятна утрин, когато открих, че Деймън Блек не е напълно човек. В онзи ден той спря времето, за да попречи на един камион да ме премаже като заек на пътя. Когато се събудих, Ди се взираше в мен.

Точно както сега.

Седеше в единия край на леглото с прибрани до гърдите колена, подпряла брадичка отгоре им. Над раменете й се спускаше тежка завеса от черни къдрици. И до днес Ди си оставаше най-красивото момиче, което съм виждала в истинския живот, също като Ашли, но Ашли… вече не бе сред нас.

Но Ди беше тук.

Напрежението постепенно отмина, докато се взирах в момичето, което бе най-добрата ми приятелка дори след трагедията с Адам. Ди беше дошла при мен, а това означаваше нещо хубаво, нещо добро. Надигнах се, за да се протегна към нея, одеялото се свлече до кръста ми, но останах на място.

Тя ме гледаше, без да примигва, както в онази сутрин. Но нещо в нея не беше наред.

— Ди? — рекох с пресъхнало гърло и преглътнах.

— Кейти? — Идеално оформените й вежди щръкнаха нагоре.

Като чух гласа й ме обзе безпокойство. Беше различен — по-студен и равен. Инстинктът ми заговори да не приближавам, макар да ми се виждаше абсурдно.

— Вече се чудех дали изобщо ще се събудиш — рече тя и пусна коленете си. — Спиш като умряла.

Примигнах бавно и огледах стаята. За първи път виждах зелените стени и снимките на красиви пейзажи, поставени в рамки. Мебелите също ми бяха чужди.

Точно като Ди.

Дръпнах краката си по-далече от нея и хвърлих поглед към затворената врата.

— Много… много съм жадна.

— Е, и?

Стъписах се от острия й тон и втренчих очи в нея.

— Какво? — Тя се ококори и изпъна дългите си крака. — Да не би да очакваш да ти донеса вода? — изсмя се, а аз онемях пред този странен, чужд смях. — Помисли си пак. Няма да умреш от жажда.

Слисана от отношението й, аз се взирах безпомощно в нея; тя се изправи и приглади с ръце джинсите си. Може би наистина се бях наранила зле в магазина и се бях събудила в паралелна вселена, където милата и добра Ди се бе превърнала в кучката Ди.

Тя се обърна към мен и присви очи по начин, който ми напомни за погледа на жената в магазина, след като луксианецът отне тялото й.

— Миришеш на пот и кръв.

Повдигнах вежди.

— Доста отблъскващо. — Замълча и сбърчи носле. — Просто да знаеш.

Такааа. Облегнах се на таблата.

— Какво ти става?

— Какво ми става ли? — Ди отново се разсмя. — Поне веднъж в живота ми нищо ми няма.

— Аз… — взирах се в нея. — Не те разбирам.

— Естествено, че ме разбираш. Ти не си глупава. И знаеш ли какво?

— Какво? — прошепнах.

Устните й се извиха в жестока, подигравателна усмивка, която превърна красотата й в отрова.

— Не си…

Тя се спусна към мен и замахна. Без да се замислям, я хванах за китката, преди да успее да ме удари.

— Не си слаба — рече тя и с лекота измъкна ръката си от хватката ми. Отстъпи назад и скръсти ръце. — Можеш да стоиш и да ме гледаш като откачалка, но нямаме много време да си играем на котка и мишка, особено след като Деймън явно те е излекувал.

Разтърсена от отношението й и от факта, че вече два пъти ме удряха с Извора, а това сигурно бе повод за тревога, аз погледнах дланта си, която беше изцапана с кръв. Опипах лявото си рамо. Ризата беше прогоряла, кожата ми — много чувствителна, но рана нямаше.

Повдигнах очи.

— Той… той е бил тук?

— Беше.

Сърцето ми подскочи и аз се надигнах. Забравих Ди, лошото й отношение и обстоятелството, че смърдя. Трябваше да видя Деймън. Отметнах завивката и се измъкнах от леглото. Обувките ми ги нямаше. Нито чорапите. Какво, по дяволите, ставаше тук? Все едно.

— Къде е той?

— Не знам. — Въздъхна, повдигна завесата, която закриваше единия прозорец и се загледа навън. — За последен път го видях да влиза в една от спалните. — Завесата се плъзна между пръстите й и Ди се обърна към мен с вледеняваща усмивка. — Не беше сам.

Замръзнах.

— Сади го последва. Стана й навик. Мисля, че в момента почти го изнасилва. — Замълча и потупа с пръст брадичката си. — Но пък от друга страна си мисля, че не е изнасилване, ако актът е желан и от двамата.

В стомаха ми се образуваха ледени топчета.

— Сади?

— Точно така. Ти не я познаваш. Но съм сигурна, че скоро ще се срещнете.

Поклатих глава — цялото ми същество се бунтуваше срещу онова, което Ди намекваше.

— Не, не може да бъде. — Изправих се на разтрепераните си крака. — Не знам нито какъв ти е проблемът, нито какво е станало с теб, но Деймън никога не би постъпил така. Никога.

Ди ме изгледа с остър поглед, сякаш бях по-нищожна от земята, по която стъпваше.

— Кейти, нищо вече не е каквото беше преди. Колкото по-скоро го проумееш, толкова по-добре, защото точно сега ти си неговото слабо място. — Тя пристъпи предпазливо напред, но аз не се отместих. — Той е причината все още да си жива. Но не защото те обича — тази лодка отплава по големия син океан в мига, в който прогледнахме. Слава богу.

Трепнах от думите й, а ледът се разпростря по вените ми.

— И беше време — продължи тя. — Откакто ти се появи в живота му — в живота ни — всичко се обърка. Ако можех да те убия, без да погубя него, бих го сторила на часа. С удоволствие. Както и той. Ти не представляваш нищо нито за нас, нито за него. Само проблем, на който трябва да намерим решение.

Поех си дъх, но това с нищо не помогна. На гърлото ми заседна буца, не можех да преглътна. Казах си, че няма значение какво казва Ди. Нещо се бе случило с нея, защото Деймън не просто ме обичаше, той беше влюбен в мен и бе готов на всичко, за да бъдем заедно. Точно както и аз бях готова на всичко заради него и нищо не бе в състояние да промени това. На практика обещанието, което си дадохме във Вегас, не беше законно, но бе истинско за мен, за нас. Думите на Ди обаче… все още ме пронизваха по-болезнено от острие.

Ди притвори очи, а лицето й се изопна.

— Е…?

Отворих уста, но кълбото от чувства ме задушаваше и не можах да продължа. Когато заговорих, гласът ми стържеше.

— Какво очакваш да ти кажа?

— Нищо — сви рамене тя. — Просто трябва да те заведа при него, за да те види.

— Деймън ли? — напрегнах се аз.

— Не. — Тя се засмя — безгрижно, весело и за миг ми прозвуча като онази Ди, която познавах. — Не при него.

Не каза нищо повече и когато аз не помръднах, тя цъкна раздразнено с език и скочи напред. Стисна ме здраво за ръката и ме повлече навън в широкия коридор.

— Хайде, мърдай — подкани ме тя нетърпеливо.

Вървеше с широки крачки и аз с мъка гледах да не изоставам. Боса, капнала от умора, напълно объркана, аз се чувствах повече като обикновен човек, отколкото като хибрид. Когато стигнахме площадката, тя едва не издърпа ръката ми от ставата, рамото жестоко ме болеше.

— Мога и сама да вървя. Няма нужда да ме теглиш. — Дръпнах ръката си. Разбрах, че тя просто ме пусна. — Мога… — Снимка на мило семейство привлече погледа ми. Стъклото бе счупено, а по снимката имаше тъмни, ръждиви петна.

Стомахът ми се обърна.

— Там ли ще стоиш? — Ди ме погледна с присвити очи. — Ако не се размърдаш, ще те метна по стъпалата. Ще те заболи. Може да си счупиш врата. После все ще се намери някой да те излекува. А може би ще те държим така, жива, но без да…

— Схванах — сопнах се в отговор и вдишах дълбоко, за да не я бутна аз по стълбите.

— Добре — изчурулика Ди и се ухили.

По необяснима причина точно когато се опитвах да свържа момичето, което само преди пет-шест дни стоеше с мен в кухнята и приготвяше спагети, с отвратителното същество сега пред очите ми, се сетих за Арчър.

— Какво стана с…? — ненадейно замлъкнах и с право, защото се уплаших да не издам кои са останали в бунгалото.

— Арчър? Измъкна се. — Тя заслиза по стълбите.

Взирах се в гърба й, а сърцето ми щеше да се пръсне.

— Не се шегувам — провикна се Ди. — Ще те хвърля по стъпалата.

За миг ми се дощя да я ритна като бейзболна топка. Спря ме единствено мисълта, че луксианците със сигурност й бяха вкарали някоя извънземна буболечка, която бе променила характера й. Тя не беше виновна за поведението си.

Тръгнах по стълбите и заставих мозъка си да заработи. Огледах се наоколо. Намирах се в голяма къща, на която всеки би завидял. Имаше безброй стаи и коридори, а когато слязохме на втората площадка, пред мен се разкри вестибюл, осветен от кристален полюлей.

Видях и луксианците — всички до един в човешки тела. Никой не ми се стори познат. Ако не друго, поне бяха открили удобството на дрехите, но докато ги оглеждах, забелязах, че освен тримата Блек, всеки се отличаваше от останалите. Бях стиснала толкова силно ръцете си, че не усещах пръстите си. Луксианците ме изгледаха точно като Ди. Когато минахме край тях, неколцина наклониха зловещо глави. Някой се надигна от кожен стол. Бяха между двайсет и четиресет годишни, макар че кой знае на колко бяха в действителност.

Случилото се в супермаркета не приличаше на онова, което Деймън и Ди ми бяха разказвали. Това, което луксианците направиха там, бе различно.

Една светлокоса жена се подсмихна подигравателно. Стори ми се, че тръпне от желание да прескочи дъбовата маса, да ме яхне и да ми откъсне главата. Опитах се да изправя рамене, макар че не ми беше лесно; сърцето ми туптеше бясно и мислех, че ще припадна.

Минавахме през дълго преддверие и по мрака отвъд големите прозорци разбрах, че е нощ. Бяхме по средата, когато го усетих.

Тръпки ме полазиха по тила.

Сърцето ми спря, прескочи един удар. Деймън беше тук, зад двойната врата. Надеждата и съмнението поведоха ожесточена битка у мен.

Вратите се отвориха, преди да сме стигнали до тях. Пред мен се разкри разкошен кабинет, какъвто не бях виждала в частен дом. Погледнах към бюрото в средата на стаята, зад което седеше усмихнат мъж, но най-шокиращ за мен беше фактът, че само преди минути го бях видяла.

Това беше мъжът от снимката, но веднага разбрах, че не е човешко същество. Очите му светеха в ярко, неестествено синьо. Щом влязохме в кабинета, той се надигна бавно и вратите зад нас се затвориха. Начаса отвърнах поглед от него.

В стаята имаше и други луксианци — двама мъже и една висока, красива, червенокоса жена. Никой от тях не ме интересуваше. До червенокосата, от дясната страна на мъжа зад бюрото, стоеше Деймън.

Сърцето ми заби в бесен ритъм. По кожата ми затанцуваха иглички. Очите ни се срещнаха и аз отново усетих, че главата ми се замайва. У мен се надигна вълнение, пристъпих към него, устните ми изрекоха името му, но гласът ми бе изчезнал. Гледахме се така още секунда, а сетне той… той погледна встрани — изглеждаше напълно безучастен. Взирах се в него, а сърцето глухо биеше в гърдите ми.

— Деймън? — пророних и когато той не отвърна, а погледна мъжа зад бюрото сякаш бе отегчен, опитах отново. — Деймън?

Както в нощта, в която луксианците пристигнаха, така и сега, отговор не последва.