Отпор

Кейти

— Знаеш ли… — подхвана Арчър, а аз затворих очи и потиснах въздишката си. Пак започваха. Десет часа пътувахме, краката ме боляха, а те се заяждаха като сърдити старчета. — По тези пътища има ограничение на скоростта — довърши той.

— Да — отвърна Деймън.

— Просто ми е любопитно. — Арчър седеше зад нас, но все едно се бе наместил в скута ми. Беше се напъхал между двете седалки с ръце, провесени на облегалките. — Защото съм сигурен, че на онзи знак пишеше деветдесет километра в час. А не сто и четиридесет.

— Брей, ти умееш да четеш! — Деймън погледна в огледалото за обратно виждане. — Леле, майко. Изумен съм.

Арчър въздъхна.

— Много умно. — Мълчание. — Просто не искам да катастрофираме и да свърша в огнен взрив.

— Ти си основа. Ще се оправиш.

— Не искам да съм премазана основа, нито пък хрупкава или изпечена основа.

— Мм — измърмори Деймън. — Хрупкава основа ме навежда на мисълта за пържено пиле. С удоволствие бих излапал няколко бутчета.

— KFC? — попита Арчър и аз се втрещих. — Или Popeye’s.

Ха. Чувал е и за Popeye’s.

Деймън се подсмихна.

— Не. Говоря за домашно изпържено пиле. Потопено в яйца и брашно и изпържено в тиган. Ди умее да приготвя фантастично пържено пиле.

— Никога не съм вкусвал домашно изпържено пиле.

— Ама че мутант! — възкликна Деймън.

— Може пък Ди да ми приготви такова пиле — рече небрежно Арчър, без да обръща внимание на Деймън. — Когато, естествено, излезе от отбора „Избий всички до крак“.

— Никакво пиле няма да ти приготви — сопна се Деймън.

— О, ще ми приготви, и още как. — Арчър се разсмя. — Толкова, колкото поискам.

Деймън предупредително изръмжа, а аз се чудех как може да се препират за някакво си пържено пиле. Но защо ли се изненадвах. Преди час разгорещено спореха дали Шейн би бил по-добър баща от Рик в „Живите мъртви“. Деймън дори се отнесе и взе да твърди, че губернаторът, независимо от социопатските си наклонности, е добър пример за баща. Арчър не беше ходил в „Олив Гардън“, но бе чувал за „Живите мъртви“ и това съвсем ме обърка.

Арчър се намуси като сърдит тийнейджър, затворен дълго на едно място. Възцари се кратко мълчание.

— Пристигнахме ли?

Деймън измуча.

— Ще ти зашия устата.

Скрих усмивката си с длан и се загледах през прозореца. Взрях се в пейзажа наоколо и усмивката ми посърна. Не знаех в кой щат се намираме. Сто и петдесет километра, след като напуснахме Билингс, картината бе една и съща.

Пустош.

Абсолютен погром.

През последните два часа не срещнахме нито една кола на магистралата. Нито една движеща се кола. Край пътя обаче имаше хиляди. Някои бяха изоставени заедно с вещите на задните седалки, сякаш собствениците им са отбили от пътя, слезли са и са оставили всичко зад себе си, прегръщайки страната на неизвестността.

Останалите… останалите бяха страшна гледка.

Изгорели останки от коли. Тъжно и гротескно гробище на смачкан, овъглен метал. За първи път виждах подобно нещо. Бях чела за такива гледки, бях ги виждала във филмите, но онова, което виждах на живо, всяваше страх.

— Какво се е случило? — попитах ги, когато спорът им за кратко стихна.

Арчър се отдръпна назад и погледна през прозореца.

— По всичко личи, че много от пътниците са се натъкнали на недружелюбните извънземни. Други са избягали.

Подминахме един джип, чийто багажник зееше. Наоколо бяха разпилени дрехи. Малко плюшено мече се въргаляше на пътя. Спомних си момиченцето в супермаркета и ми се искаше да попитам момчетата дали според тях хората, които са побягнали, са успели да се спасят, но се отказах, защото знаех отговора.

Хората не можеха да надбягат луксианците.

— Докато вие се забавлявахте в стаята, тук се случиха куп неща.

Деймън изобщо не се притесни, но аз се изчервих като домат.

— Разкажи ни де.

— Нали чухте, че цели градове са превзети от луксианците. Е, в тези градове сега телевизията работи, интернетът и телефоните също. Сякаш нищо не се е случило, само дето половината население е от извънземни, които ненавиждат човечеството — каза Арчър и отново се настани между двете седалки. — Но има и много градове, които… просто са разрушени.

— Защо са го направили? — Облегнах се и се извърнах към него. — По-добре би било да запазят градовете, за да има къде да живеят.

— Да. — Деймън хвърли поглед в огледалото. — Но ако хората са им дали отпор, колкото и безсмислено да е било, тогава…

— Градовете са унищожени по време на битката — довърши Арчър. — Когато всичко свърши — дори да спрем луксианците, — ще бъде много трудно. Всичко ще започне от нулата. Много неща ще се променят.

— Не много — обадих се, докато минавахме покрай изгорял училищен автобус. Дори не исках да мисля дали е бил пълен с деца. — Всичко ще се промени.

Избрахме обиколен път, за да избегнем Канзас Сити, тъй като бе завладян от луксианците. Така се озовахме в малък, неизвестен град в Мисури, където спряхме за кратко, колкото Арчър да смени Деймън зад волана.

През следващите няколко часа спах на пресекулки, не само заради неудобната седалка и ужасния музикален вкус на Арчър. Тялото ми бе кълбо от нерви. Предстоеше ни да влезем в крепостта на арумианците и при все че Люк се кълнеше колко готин е Хънтър, не бях срещала арумианец, от когото да не ми се прииска да побягна надалеч. Ала имаше и друго.

Мама ми липсваше. Ди и Лиса също. Книгите и блогът ми липсваха. И през часовете, в които не успявах да заспя, а Деймън спеше дълбоко, не можех да си представя какъв ще е утрешният ден и животът ни занапред.

— Добре ли си? — попита тихо Арчър.

Не усещах, че се въртя като шило в торба.

— Да.

— Не можеш да заспиш?

— Да.

— Той май няма такива проблеми.

Хвърлих поглед назад и се усмихнах. Деймън се бе излегнал по гръб, преметнал ръка през лицето си. Гърдите му се повдигаха равномерно. Обърнах се напред.

— Деймън има нужда от сън.

— Ти също.

Свих рамене.

— Ами ти?

Той ми хвърли многозначителен поглед.

— Не съм си губил времето в целувки, сякаш утре ще настъпи краят на света.

Бузите ми пламнаха.

— Хайде, хайде, и на теб не ти липсват мигове уединение.

Усмивка плъзна на лицето му, после той отново се взря в тъмния път, който чезнеше бързо. Погледнах с крайчеца на окото си яката му челюст, изразителния му профил.

— Спри да ме зяпаш — рече намусено той.

— Съжалявам. — Взрях се в него и си помислих за…

— Да.

Намръщих се.

— Както вече ти казах — тревожа се и мисля за нея. Много. — Забарабани с пръсти по кормилото. — Харесвам я. Момичето е… страхотно.

Добре, че Деймън спеше и не чуваше нищо.

— Тя също те харесва.

— Знам. — Той се засмя под мустак. — Ди не я бива много да крие мислите си. Впрочем май не се и опитва. Това е едно от нещата, които харесвам у нея.

— И е изумително красива. — Усмихнах се широко.

— Да, красотата й също има пръст в тази работа. — Той стисна по-здраво волана.

Скръстих ръце и отново се загледах напред. Спомних си градината около верандата на моята къща, която бяхме засадили с Ди. Обзе ме тъга.

— Ще я върнем — рече той с глас, който не оставяше място за съмнения.

След това и двамата дълго мълчахме, а по някое време, изглежда, съм заспала, защото когато отворих очи, Деймън се бе събудил и вече се зазоряваше.

— Къде сме? — попитах и се пресегнах за бутилката с вода.

— Тъкмо влизаме в Кентъки. — Деймън протегна ръка и ме стисна за рамото.

Магистралата бе задръстена от изоставени автомобили и се налагаше Арчър буквално да пълзи. Всеки път, когато приближавахме такива коли, без да искам, се вкопчвах в колана. Колкото повече навлизахме в щата, толкова по-зле ставаше. Колите не бяха просто изоставени. Много от тях бяха унищожени.

Изведнъж Деймън ме потупа по рамото.

— Не гледай, Кити.

Твърде късно. Тъкмо заобикаляхме един изгорял миниван и аз погледнах — реакция, присъща на човешката природа, гледаш, дори когато всичко в теб крещи „не“.

Микробусът бе напълно овъглен, вероятно чрез силата на Извора, но за разлика от другите изгорели коли, не беше празен. О, боже, съвсем не беше празен.

Вътре имаше четири тела. Две отпред и две отзад. Едното бе проснато върху волана, а другото — притиснато до прозореца от другата страна. Телата на задната седалка… О, господи, те бяха крехки, мънички.

Всички бяха изгорели до неузнаваемост.

Оказа се, че тази кола не е единствената. Подминахме не един автомобил с овъглени трупове.

Ужасена притиснах гърлото си, за да спра надигащата се горчилка. От всичко видяно дотук, това бе най-потресаващата гледка. Беше ужасно. Скръбта ме погълна.

— Кити — нежно се обади Деймън и ме подръпна за раменете. — Кити. Спри.

Извърнах с усилие глава и видях как по лицето на Арчър потрепна мускул. Деймън опря длан на лицето ми и хвърли мрачен поглед на Арчър.

— Може ли да караш по-бързо?

— Не, не мога — отвърна той. — Освен ако не искаш да излезем от пътя, но хич не съм сигурен, че това е разумно.

— По дяволите. — Деймън отдръпна ръката си и присви очи, загледан в задръстения път.

Арчър изруга.

Аз застинах.

— Какво? — Когато никой не отвърна, подскочих на седалката. — Какво?

— Усетих го — обади се Арчър.

Бях объркана и много притеснена.

— Ако не ми кажете какво става, ще ви ударя по един шамар.

Деймън се усмихна горчиво.

— Наблизо има луксианци.

О, не.

Наведох се напред и подпрях ръце на таблото. Докъдето поглед стигаше, по празната лента на магистрала нямаше движение.

— Нищо не виждам.

— Гледаш в грешната посока, Кити.

Сърцето ми подскочи, обърнах се и погледнах през задния прозорец.

— О, гадни извънземни задници!

Огромен хамър летеше надолу по хълма, по който току-що бяхме минали, и пореше изоставените коли.

— На бас, че не са приятелски настроени. — Стомахът ми се преобърна.

— По какво позна? — попита Арчър и заобиколи един камион.

Деймън отново изруга.

— Определено не са. Усещам как напират да влязат в главата ми. Викат ме, а аз не отвръщам.

— И вероятно се вбесяват — намръщи се Арчър и настъпи газта до дупка.

— Да.

— Това, дето луксианците приемат и предават като радиостанция, е доста странно — рекох аз.

— Не знаеш колко си права. — Деймън се изтегли между двете седалки. Арчър извика и го изгледа сърдито, но луксианецът е човек, тръгнал на мисия. Сграбчи ме за бузите и ме целуна.

Стана толкова ненадейно, че аз не помръднах, а той не спираше да ме целува.

— Точно сега ли? Когато разгневени извънземни са по петите ни?

— Целуването винаги помага. — Той седна обратно и се хвана за седалките. — Трябва да спрем и да направим нещо с луксианците. Няма да успеем да ги изпреварим, а не бива да ни проследят до арумианците.

Арчър въздъхна.

— Няма да е никак забавно.

Аз стоях с изтръпнали устни като кръгъл идиот.

— О, ще бъде много, много забавно. — Деймън ме погледна. — Кити, готова ли си да си поиграем?

— Да — отвърнах. — Естествено. Готова.

Деймън се засмя.

— Добре тогава, да започваме.

Арчър завъртя волана надясно и рязко спря джипа встрани от магистралата. Вратите се отвориха и колкото и да беше нелепо, аз последна успях да си откопчая колана. Слязох с разтреперани крака.

— Наведи се — нареди Деймън.

Видя ококорените ми очи и ми махна да клекна. Изгледах го гадно.

— Какво? Аз да не съм някой нинджа.

— Виждал съм те да се биеш. — Арчър мина спокойно пред експлоръра, като че се намирахме на бензиностанция. — Донякъде приличаш на нинджа.

— Благодаря — усмихнах се аз.

— Ти си една прекрасна нинджа — рече Деймън и ми намигна. — Искам и двамата да останете тук за малко.

Да, да. Изобщо нямаше да го слушам, но преди да изскоча на пътя, Арчър ме хвана за ръката.

— Стой мирно — рече той, без да ме пуска. — Не се шегувам.

Понечих да се измъкна, но хамърът премаза колите и оглушителният звук на метал ме накара да се закова на място.

Хамърът пердашеше бясно към нас, а в това време Деймън излезе насред пътя, приведе глава и разпери ръце. Лицето му бе непроницаемо.

Изглеждаше страхотно, застанал широко разкрачен, с изправени рамене. Приличаше на античен бог, готов да се впусне в битка с титан.

Бяла, трепкаща светлина го обгърна и видях как вените му светнаха в блестящо бяло. Цветът премина в мрежата от линии по лицето и надолу по врата му, скри се под яката на ризата му и се появи по ръцете му.

Бях го виждала и преди в този вид, макар и не така ясно, когато спря камиона, който щеше да ме прегази.

Деймън спираше времето.

Хамърът неочаквано замръзна, запращайки пътниците напред. Успя да спре колата, но не можеше да превърне луксианците в статуи. Неведнъж го бях виждала да спира времето, ала всеки път благоговеех пред способностите му. Огромна енергия трябваше, за да се спре времето — веднъж и аз успях, но съвсем случайно.

Деймън дръпна рязко ръката си. Отстрани изглеждаше, като че хамърът е свързан с нея с невидима връв. Беше освободил времето и колата възвърна скоростта си, но гравитацията си каза думата.

Хамърът застана на предните си гуми, задържа се за секунда, а после със страшна сила се сгромоляса с колелата нагоре. Металът изхрущя и покривът хлътна.

— Уха — измърмори Арчър.

Луксианците бързо се окопитиха. Вратите изскърцаха, а сетне експлодираха в бяло-червена светлина. Излязоха навън — бяха петима — и се спуснаха към нас в човешкия си образ.

— Стойте там, аз ги поемам — рече Деймън и приклекна, подготвяйки се за мощното нападение на петимата луксианци.

— Какви ги говори, за бога? — погледнах Арчър.

Той кимна.

— Няма начин да останем тук, докато той се забавлява.

Арчър ме пусна и аз хукнах към мястото на битката точно когато капакът на близкия седан се откъсна и полетя като огромен нож. Удари единия луксианец, разсече го на две и връщане назад нямаше.

По дяволите.

Рязко спрях, когато видях зловещата усмивка на Арчър.

— Точка за нас.

— Майсторско изпълнение — рече Деймън и хвана един луксианец през кръста. Повдигна го и го тръшна с все сила на земята. Асфалтът се пропука. На пътя се пръсна трепкаща синя течност.

Ама че гадост.

Една луксианка се извърна рязко и се втурна към мен. Призовах Извора, вдигнах ръка и се концентрирах върху онова, което исках да се случи. Когато още свиквах да използвам силата, куп предмети ме удряха по лицето и се разбиваха на пода.

А сега?

Не толкова често.

Луксианката бе на няколко крачки от мен, и аз я запратих в един тир. Последва скриптене, което ме ужаси, но трябваше да продължа. Спуснах се напред, преди „машата“ да се съвземе, и пуснах силата на Извора да мине през мен. Мълнията я порази в гърдите, точно над сърцето. Тя пламна като фойерверк и изгоря.

Деймън хвана за раменете онзи, когото бе тръшнал на земята, и заби коляно в гърдите му. Костите му се натрошиха и луксианецът изрева от болка. Обърнах се. Ръката на Деймън отскочи назад и Изворът потече по нея.

Застанах лице в лице с Арчър и глока в ръцете му. Погледите ни се срещнаха и в гърдите ми избухна страх. Дъхът секна в гърлото ми и аз замръзнах на място. Виждах единствено дулото на пистолета. Той дръпна спусъка и искрата припламна. Приготвих се да посрещна болката от метала, който щеше да разкъса кожата и костите ми.

Но така и не дойде.

Зад мен едно тяло падна на земята. Обърнах се с тих вик и видях луксианец да лежи по очи на пътя сред локва искряща течност.

— Куршум в главата — обясни Арчър. — Дори те не могат да му устоят.

— Не е честно, мамиш — рече Деймън, завъртя се и с мълния от Извора премахна и последния луксианец, запращайки го в близкия камион.

— Какво от това. — Арчър прибра пистолета. — Гледам да не хабя енергия.

Отметнах косата от лицето си и огледах зловещата сцена.

— Това ли са всичките?

Арчър се огледа.

— Засега, да.

Засега? Не бях сигурна, че ще изкарам още един рунд. Обърнах се към Деймън и сърцето ми се сви. Синьо червеникава течност се стичаше от ъгълчето на устата му. Скочих към него уплашена. Дори не бях видяла, че е пострадал.

— Ранен си.

— Добре съм — увери ме той, но кървеше и това ме притесни. — Удар по лицето, но няма страшно. След няколко минути всичко ще бъде наред.

Не се успокоих, напротив, паниката се надигаше у мен.

— Деймън е добре — подметна Арчър. — Важното е, че е ден, раната бързо ще зарасне.

Отначало не разбрах какво иска да каже, но после си спомних как Деймън ми бе обяснил, че слънцето върши чудеса за луксианците, а големите количества захар помагат на хибридите.

— Трябва да побързаме. — Деймън ме хвана за ръка и ме повлече към експлоръра. — И други ще ни надушат, въпрос на време е да се досетят, че сме намислили нещо.

А това щеше да е лошо, много лошо.