Отпор

Кейти

Взирах се в Деймън с ясното съзнание, че всички останали ме следят с очи. Внимателно. Но защо той не ме поглеждаше? Паниката впи острието си в мен. Не. Това не е истина. Не може да е истина.

Преди да се опомня, се раздвижих. С крайчеца на окото си видях как Ди поклати глава, а един от мъжете пристъпи напред, но аз усещах вътрешна необходимост да докажа, че най-лошите ми страхове не се сбъдват.

Та нали той ме бе излекувал, но после си спомних думите на Ди, поведението й спрямо мен. Ами ако и Деймън беше станал същият? Студен и чужд? Значи ме е излекувал само за да бъде сигурен, че той ще е добре.

Но се спрях.

Моля те, повтарях си наум. Моля те. Моля те. Моля те.

Прекосих стаята с треперещи крака и при все че Деймън с нищо не показа, че е забелязал присъствието ми, отидох при него и сложих треперещите си ръце на гърдите му.

— Деймън? — прошепнах глухо.

Той извърна глава и в следващия миг вече се взираше в мен. Погледите ни се сблъскаха; зърнах в красивите му очи болка. После ме хвана за ръцете. Допирът му ме изгори, дамгоса кожата ми и аз си помислих, че очаквам да ме притисне до себе си, да ме прегърне и при все че това нищо нямаше да промени, щях поне малко да се почувствам по-добре.

Деймън ме стисна толкова силно, че едва си поех дъх.

Очите му светнаха в наситено зелено, после ме вдигна и ме остави крачка назад.

Впих поглед в него, а нещо дълбоко в гърдите ми се пропука.

— Деймън?

Той не обели и дума, само ме пусна — пръст по пръст, както ми се стори, а сетне отдръпна ръце. Отстъпи назад и погледна мъжа зад бюрото.

— Ама че… неловко — измърмори присмехулно червенокосата.

Като че бях пуснала корени на мястото, където стоях. Жилото на отхвърлянето ме изгаряше, раздираше ме отвътре, сякаш бях от хартия.

— Струва ми се, че някой очакваше по-мило посрещане — рече луксианецът зад бюрото и в гласа му звъннаха весели нотки. — Какво ще кажеш, Деймън?

Той сви пренебрежително рамене.

— Нямам какво да добавя.

Понечих да кажа нещо, но не успях, думите замръзнаха на устата ми. Гласът му, тонът му, не беше като на сестра му, но ми говореше както в деня, когато се срещнахме за първи път — с едва овладяно раздразнение; над всяка дума се стелеше тънкият воал на търпимостта.

Пропастта в гърдите ми стана още по-дълбока.

За стотен път след пристигането на луксианците си припомних предупреждението на Дашър. Чия страна ще вземат Деймън и семейството му? Полазиха ме тръпки. Обгърнах тялото си с ръце, без да мога да осмисля докрай това, което се случваше.

— Ами ти? — попита мъжът. Когато никой не му отвърна, той опита отново. — Кейти?

Бях принудена да извърна очи към него и щом го погледнах, ми се прииска да се свия в някой ъгъл.

— Какво аз? — попитах, без да ме е грижа, че успях да изрека точно тази дума. Мъжът се усмихна и заобиколи бюрото. Хвърлих поглед на Деймън, който се размърда и привлече вниманието на красивата червенокоса жена.

— Очакваше ли по-приятелско посрещане? По-интимно, може би?

Не знаех какво да отвърна. Имах усещането, че съм паднала в заешката дупка, и ту отляво, ту отдясно към мен се стрелкаха предупреждения. Нещо първично у мен долавяше, че съм обградена от хищници.

И няма измъкване.

— Не знам какво да… мисля. — Сълзите изгаряха непоносимо очите ми, пъплеха към гърлото ми.

— Разбирам, че за теб срещата е съкрушителна. Целият свят — такъв, какъвто го познаваш — е на път да се промени из основи, а ти си тук без дори да знаеш името ми. — Мъжът се усмихна толкова широко, че се зачудих дали не го заболя. — Казвай ми Роланд.

Сетне протегна ръка.

Сведох поглед към нея, но не понечих да я стисна.

Роланд се засмя, обърна ми гръб и се върна на бюрото.

— Е, значи ти си хибрид. Мутирала си и сега си свързана с него толкова здраво, че ако единият от двама ви умре, умира и другият, нали?

Въпросът му ме свари неподготвена, но запазих мълчание.

Той приседна на края на бюрото.

— Всъщност ти си първия хибрид, когото виждам.

— Тя не е нищо особено — каза червенокосата и се подсмихна презрително. — Честно казано, доста е мърлява.

Колкото и да беше тъпо, лицето ми пламна, защото наистина бях мръсна и Деймън току-що ме бе отблъснал от себе си. Гордостта ми, всичко в мен, беше публично оскърбено.

— Сади, момичето е имало тежък ден — засмя се Роланд.

Щом чух името й, всеки мускул в тялото ми се напрегна и аз извърнах поглед към нея. Това ли беше Сади? Онази, за която Ди ми каза, че се опитва да прелъсти Деймън, моя Деймън? Гневът си проби път през болката и объркването. Естествено, че жената ще изглежда като модел от списание, а не като някоя стара вещица.

— Тежък или не, не мога да си я представя напълно чиста. — Сади погледна Деймън и го докосна по гърдите. — Май съм разочарована.

— Така ли? — попита той.

Косъмчетата по тялото ми настръхнаха и аз отпуснах ръце.

— Да — измърка Сади. — Мисля, че можеше да си намериш по-хубаво момиче. Много по-хубаво — и докато говореше, прокара пръст през гърдите му, надолу по корема и право към копчето на джинсите му.

О, за бога, не и пак не.

— Махни си ръцете от него.

Тя изви рязко глава към мен.

— Моля?

— Струва ми се, че се изразих достатъчно ясно. — Пристъпих крачка напред. — Но май ще трябва да повторя. Махни си скапаните ръце от него!

Тя нацупи пълните си червени устни.

— Ще ме принудиш ли?

Изведнъж си дадох сметка, че Сади не се движи и не говори като останалите луксианци. Поведението й повече приличаше на човешко, но когато Деймън отмести ръката й бързо прогоних тази мисъл.

— Престани — изрече той с онзи негов нисък, закачлив глас.

Пред очите ми падна червена пелена.

Картините по стените се затресоха, книжата по бюрото се надигнаха. Статичното електричество пробяга по кожата ми. Бях на път да се разбеснея като Бет, секунди ме деляха от това да се издигна към тавана и да откъсна всеки червен косъм…

— Ти също — рече Деймън, но закачливият тон бе изчезнал. В думите му се долавяше предупреждение, което ме обезкуражи.

Зяпнах го с ококорени очи и всичко си дойде на мястото. По-добре да ме бе зашлевил през лицето.

— Възхитително — рече Роланд и ме огледа така, както мислех, че са гледали всички учени в Дедал, когато са зърнали луксианец. — Усвоила си доста от неговите способности. Възхитително, но при все това смущаващо.

— Тук трябва да се съглася — обади се единият от мъжете. Роланд наклони глава.

— Ние сме по-висша форма на живот и интимността със създание като теб е… направо отвратителна. Ти нямаш право да съществуваш. Трябвало е да умреш след удара в главата.

Един мускул потрепна по долната челюст на Деймън.

— В края на краищата оцеляват най-силните — нали така казват хората? Но ти не си била достатъчно силна, за да оцелееш без нашата намеса.

Е, това беше доста обидно.

— Но стореното не може да се поправи, нали? — Той стрелна поглед към Деймън. — Има толкова неща, които не знаем. Бяхме твърде малки, когато планетата ни бе унищожена, и се разпръснахме из вселената. Стъпваме тук за първи път, но по всичко личи, че и онези от нашата раса, които са живели тук, също не знаят доста неща.

Повечето луксианци не бяха и чували за хибридите. Деймън също, не и преди аз да мутирам, тъй че не трябваше да си гений, за да се досетиш, че онези, които не бяха живели на Земята, не знаеха нищо по въпроса. Питах се дали са наясно, че ониксът и диамантеният щит ги правят уязвими тук. Съмнявах се, че разполагат с импулсно енергийно оръжие като онова, което създаде правителството, а то с един изстрел можеше да изпрати всеки луксианец в отвъдното.

— По природа сме любопитни. Знаеше ли това? — попита Роланд и плъзна многозначителен поглед към Деймън. — Сигурен съм, че си знаела. А може би тъкмо любопитството го е насочило към теб. Или е било нещо повече?

Устните на Деймън изтъняха и дори под угрозата на пистолет нямаше да ги отвори.

— Любов, а? — подсмихна се Роланд.

— Това беше отдавна — Ди извърна очи към брат си.

— Така ли?

Деймън издържа погледа на Роланд и след малко потвърди:

— Да, беше отдавна.

Поех си шумно дъх, а Деймън най-сетне ме погледна. Стоеше неестествено изправен, очите му срещнаха моите, но сякаш гледаше през мен.

— Питам се дали наистина всичко е останало в миналото — предизвика го Сади, но той решително я пренебрегна. Лицето й се изопна и тя явно се вкисна.

Отново настръхнах, но причината бе друга. Роланд се усмихна широко.

— Както казах, ние сме любопитни създания. Куинси? — Той хвърли поглед през рамо и след миг мъжът кимна.

Луксианецът тръгна напред, а аз облещих очи. Не беше висок колкото Деймън, но имаше широки рамене и вървеше, сякаш се плъзгаше по вода. Мина край Деймън и му се усмихна подигравателно.

Отстъпих назад, разтворих ръце и отново ги отпуснах. Не знаех какво да очаквам от луксианците, а в този момент — даже от Деймън. В гърдите ми се надигна ужас.

Куинси приличаше на полузащитник по ръгби, а от погледа му ме лъхна леден вихър. Плъзнах се по пода, енергията се сви на топка в стомаха ми. Сърцето ми тупкаше силно, погледнах Деймън. Той впери очи в моите и тогава Куинси спря пред мен. Необикновените черти на лицето му бяха резки и груби. Усмивката му ме изпълни със страх; той протегна ръка към мен. Отблъснах я и отскочих назад.

— Не ме докосвай — предупредих го и усетих прилива на статично електричество по кожата си.

Куинси присви очи и усмивката му се изпари.

— Защо е необходимо всичко това? — попита Деймън.

— Любопитен съм — рече Роланд с мазен глас и погледна към Деймън. — Хвани я.

Сърцето ми се сви; гледах ту Деймън, ту луксианеца. Деймън остана за миг неподвижен, взирайки се в Роланд. Сетне се завъртя рязко. Тръгна към нас, а аз сключих ръце, гърлото ми пресъхна.

Хвърли заплашителен поглед на Куинси и мина зад мен. В мига, в който обгърна раменете ми, за да ме задържи мирна, си помислих, че ще повърна — и сякаш наистина щях да избълвам всичко върху самодоволния луксианец пред мен.

Куинси отново протегна ръка, хвана ме с хладните си пръсти за брадичката и въпреки че се отдръпнах назад, притискайки се в Деймън, не можах да избегна докосването. Деймън бе непоклатим като стена.

Куинси сниши глава, така че очите ни да са на едно ниво, а зад мен Деймън застина. Никога не ми беше минавало през ум, че ще изпадна в ситуация, в която, вместо да ме закриля, Деймън ще позволи на някакъв случаен, мерзък луксианец да завира лицето си в моето. Не и след деня край езерото, когато той за първи път разкри сърцето си пред мен и ми разказа за брат си.

— Усещам я различно — обяви Куинси и плъзна ръка по врата ми — там, където пулсът ми биеше учестено. — Не е като другите човешки същества. Освен че ги надушваме, ще можем да ги различаваме и при допир. — Той замълча и обърна поглед към Деймън. Усмивката му стана хладна; описа кръг около врата ми с дългите си, тънки пръсти. — Май си ядосан.

— Така ли? — Деймън сви ръце конвулсивно. — Помниш ли какво ти казах преди малко? Още важи.

— Нима? — Куинси се поколеба, а сетне сложи ръка над гърдите ми — както правеха луксианците в супермаркета. Ниско боботене отекна зад гърба ми, но не бях сигурна дали идва от Деймън, или от собственото ми неудържимо треперене. Луксианецът събра вежди съсредоточено, после хвърли поглед към Роланд.

— Нищо не става — рече. — Не мога да усетя нейната ДНК.

Дъхът ми спря — сега разбрах. Боже, та нали видях какво се случваше с хората, чиято ДНК бяха асимилирали светкавично. За малко не ме уби! А Деймън — в този миг умирах да го сритам в слабините. Гневът се разгоря в мен, опитах да се отскубна, защото нямах пространство да замахна, но той ме стисна по-здраво. В очите ми напираха сълзи.

— Става интересно — отбеляза Роланд. — Какво още можете да правите вие двамата? Знаем, че ако единият умре, ще умре и другият. Вижда се, че тя има достъп до Извора. Но има ли друго?

— Тя не боледува. Точно като нас. — Деймън говореше кратко, по същество. — Освен това е бърза и силна.

Поех си дъх и усетих как около сърцето ми се увиват ужасните пипала на предателството.

— Забележително. — Роланд запляска с ръце, сякаш му бяхме изиграли „Лебедово езеро“.

— И това ли е всичко? — попита Сади, която изобщо не бе впечатлена.

— Да — отвърна Деймън, а аз отново се облещих, но бързо придадох безизразно изражение на лицето си. Затаих дъх, но Ди не се обади. И двамата излъгаха безочливо. Защото имаше и друго. Когато Деймън влизаше в истинския си образ, двамата общувахме чрез телепатия. Не знаех какво да мисля за лъжата им, но дълбоко в гърдите ми пламна искрица надежда. Погледнах Ди, но тя се взираше в стената, сякаш там се случваше нещо интересно.

Какво всъщност ставаше тук? Имаше и още…

Мислите ми се разпиляха, в главата ми лумна огън — Куинси, който се взираше в Деймън, бе плъзнал ръка по гърдите ми. Това ме потресе, обзе ме неистов гняв и отвращение. Всяка частица от мен пулсираше.

Изведнъж усетих как се плъзгам по пода и се тръшвам в празно кожено кресло. Сепнах се и погледнах през разрешената си коса, която закриваше лицето ми.

Двамата луксианци бяха впили поглед един в друг, а Ди се обърна и погледна към брат си. Стаята бе притихнала дотолкова, че и муха да кацнеше, щеше да се чуе.

И тогава Деймън избухна като бомба.

Деймън

Гневът имаше вкус на кръв и ми пречеше да мисля ясно. Много неща можех да понеса, много неща можех да изтърпя, и то още дълго време. Но докосването му мина всякакви граници, разби на пух и прах търпението ми.

Преминах в истинския си образ и мигновено усетих обстрела на останалите от расата ми — техните нужди и желания се надигнаха в ожесточен циклон, но яростта ми ги заглуши. Сграбчих Куинси миг преди да се трансформира, запратих го в отсрещната стена, но този път с много повече сила, отколкото когато го сварих в стаята й.

Тяло, кажи „здравей“ на стената.

Той се блъсна в нея и от удара мазилката се пропука. Във въздуха се вдигна облак бял прах. Куинси се плъзна надолу по стената. Смешна работа, но луксианците все още не си бяха дали сметка колко уязвими са в човешките си тела.

Хвърлих се отгоре му, преди да падне на пода.

Забих юмрук в челюстта му, наслаждавайки се на пукането, което се чу, когато главата му отхвръкна назад. Но още не бях свършил. Вдигнах го и буквално го проврях през стената, чак до подпорните греди.

Тогава го пуснах.

Куинси се свлече на пода, присветваше като стъпкана светулка. От тила му потече синя течност и докато се взирах в него и размишлявах дали да не го изхвърля през прозореца, осъзнах, че в стаята е тихо.

Зарязах Куинси или онова, което беше останало от него, излязох от истинското си тяло и се обърнах. Може би малко прекалих, но нямаше какво да се направи.

— А, така… — вирна вежди Роланд.

Гърдите ми се вдигнаха рязко, хвърлих бърз поглед към него, сетне се обърнах към нея. Тя се взираше в мен, стиснала с ръце облегалката на едно кресло, а сивите й очи изглеждаха големи и кръгли върху пребледнялото й лице.

Срещнах погледа й и по изумлението й разбрах, че не може да си обясни случилото се. Объркването, ужасната болка и гневът, които струяха от мен, насищаха въздуха, задушаваха ме.

Не след дълго дойдох на себе си. Задишах по-спокойно и с усилие на волята отново се обърнах към Роланд. Гледаше ме с любопитство.

— Предупредих го преди малко да не я пипа с пръст и му обещах, че ако го стори, ще го убия. Аз не съм лъжец.

Сади премести поглед към проснатия на земята Куинси.

— Той не е мъртъв.

— Засега — отвърнах.

По лицето на Сади се изписа очакване, истинско нетърпение; тя навлажни долната си устна.

— А теб какво те интересува, че я е докоснал?

Имаше безброй причини.

— Тя ми принадлежи. — Усещах физически ножовете, които тя забиваше в гърба ми, но не я погледнах. — Само на мен и на никого другите. Съвсем простичко е.

Роланд ме изгледа настойчиво, а после стана от бюрото. Изпъна гръб и плесна с ръце.

— Я ме чуйте всички.

Замръзнах, защото знаех, че ще последва нещо лошо.

— Ти — посочи той един луксианец. — Изнесете Куинси оттук. Съобщете ми, когато се свести.

Част от мен се молеше да дойде на себе си, за да го пребия до смърт.

С остър поглед Роланд закова Сади:

— Вземи тази млада… дама и се погрижи да бъде приведена в чист и спретнат вид и да се чувства добре.

О, по дяволите, не. Отворих уста, но Сади се спусна напред с искрящи от зложелателство очи.

— Разбира се — рече тя и ми хвърли иронична усмивка. Подмина ме със забързани крачки. Понечих да й препреча пътя — горях от желание да я метна през прозореца.

— Ти — Роланд се обърна към мен — оставаш тук. — После се усмихна на Ди. — Стана късно. Откривам, че в това тяло страшно огладнявам. Ще ми донесеш ли нещо за хапване?

Ди се подвоуми, но после кимна. Обърна се, стрелна ме разтревожено с очи, сетне излезе бързо от стаята, за да изпълни волята на Роланд.

Едва не се нахвърлих на някого, докато гледах как Сади извежда Кити насила от стаята. По тила ми полазиха тръпки, кожата ми изтръпна, когато вратата се затръшна след тях. Останах с Роланд и още един тип, чието име така и не научих.

Роланд седна зад бюрото.

— Куинси се оплака от теб сутринта. Каза, че… си се нахвърлил отгоре му, защото бил в стаята с онова… момиче. — Облегна се назад и преметна крак върху крак. Посочи дупката в стената. — Не че гневът ти сега има някакво значение.

— Мога да ти кажа, че той не е единственият — свих рамене аз. — Не вярвам и на Сади.

— Така ли? — повдигна вежди той.

— Точно така.

Той скръсти ръце и ме изгледа внимателно.

— Искам да ми отговориш на един въпрос, Деймън Блек, но честно.

Стиснах зъби толкова силно, че чак челюстта ме заболя. Нямаше какво да правя в тази стая. Трябваше да бъда там, където отиде Сади, но кимнах.

— Както казах, трудно е да те разбере човек. За разлика от брат ти и сестра ти. Ти си различен.

— Хората казват, че съм специален.

Роланд се изсмя под нос.

— Какво означава за теб това момиче, Деймън? Искам честен отговор.

Свих дланите си в юмруци. Секундите течаха.

— Тя ми принадлежи.

— Това вече го каза.

Направих усилие да си поема въздух.

— Тя е част от мен, моя е. Тъй че, да, означава много за мен, но онова, което изпитвам към нея, не променя отношението ми към теб. — Срещнах погледа му, без да трепна. — Поддържам действията ти.

— Моите? — Той се засмя. — Не мен трябва да поддържаш. Аз съм просто една… работлива пчеличка, също като теб.

Така.

— Още ли я обичаш? — смени той темата. — Още ли я желаеш?

Истинският въпрос, скрит зад думите му, беше дали след пристигането им все още изпитвам човешки чувства, или съм се настроил на честотите на кошера.

— Желая я.

— Физически?

Челюстта ме болеше зверски, но макар с усилие, вдигнах брадичка.

— Искаш ли нещо повече?

Взех внимателно да подбирам думите си:

— Искам дом, в който семейството ми да бъде в безопасност. Само ние можем да осигурим това. Нашата раса е на първо място.

Роланд наклони глава, без да ме изпуска от очи.

— Така е. Скоро ще получиш сигурен дом за семейството си. Той вече се гради.

Искаше ми се да попитам как точно се гради, защото досега бях видял само разруха и масови убийства.

Напрегнато мълчание се възцари помежду ни, а после той махна с ръка към вратата.

— Върви да свършиш онова, от което се нуждаеш, но, моля те, не мятай Сади по стените. Може да ми свърши работа и не искам да се лиша от нея.

Не бях от хората, дето гледат зъбите на харизан кон, затова се обърнах и тръгнах към вратата.

— О, Деймън!

По дяволите. Спрях и го погледнах.

Проклетата усмивка пак бе цъфнала на лицето му — същата, с която се обърна към обществеността по местния телевизионен канал. Беше казал на града, или на онова, което бе останало от него, че всичко ще бъде наред, че човечеството ще победи и още куп безсмислици, които прозвучаха достоверно от устата му.

— Не ме карай да съжалявам, че не отнех живота ти в сечището, защото ако се окажеш trataaie — премина той на родния ни език, — не от мен ще се страхуваш, а от senitraaie. И не само ще загубиш семейството си, но онова момиченце горе ще умре от бавна и мъчителна смърт, а нейният ужас ще бъде последното нещо, което очите ти ще зърнат. Inteliaaie?

Изпънал гръб, кимнах отново.

— Не съм предател и отговарям само пред водача ни. Разбирам.

— Добре — рече той. Вдигна ръка и сграбчи едно дистанционно. — Помни. И не убивай Сади.

С това враждебно предупреждение бях освободен. Напуснах кабинета и докато излизах от преддверието, едва не налетях на сестра ми. Ди ме хвана здраво за ръката и заби нокти в кожата ми.

— Какво, по дяволите, мислеше?

— А ти не трябваше ли да му занесеш нещо за хапване?

Очите й светнаха.

— Можеше да те убие, за това че я защитаваш.

Вгледах се в нея за миг, потърсих нещо в очите й, каквото и да е, но нищо не открих. Внимателно отместих ръката й.

— Нямам време за това.

— Деймън.

Обърнах й гръб, прекосих хола и хукнах нагоре, като взимах по две стъпала наведнъж. Когато стигнах втората площадка, вече чувах виковете, които идваха от третия етаж.

Боже!

Нещо горе се разби на парчета и аз полетях светкавично натам. За по-малко от секунда стигнах до последната врата на третия етаж. Блъснах я и огледах стаята, докато се чудех как ще се стърпя да не запратя Сади нанякъде.

Вътре нямаше никого, но през стаята сякаш току-що бе профучало торнадо. Маслиненозеленото кресло бе прекатурено, а едното от дървените му крачета бе счупено. Белите завеси бяха смъкнати от корнизите. Мръсни и окървавени, възглавниците се въргаляха навсякъде по пода.

В долната част на леглото бе захвърлена скъсаната риза, с която тя беше облечена, моята риза. Какво, за бога, се бе случило тук?

Стрелнах поглед към вратата на банята — отвътре се чу звук, като че нечие тяло се беше блъснало в нея, а сетне отекна и пронизителен вик.

Отворих вратата с ритник и се заковах на място. Банята беше просторна, от онези, в които ваната и душът са отделно, но тази тук бе виждала и по-добри дни. Огледалото над двойната мивка бе счупено. Множество шишета бяха разпилени по пода, който бе покрит с бяла пяна.

Широко разкрачила крака, Кити стоеше пред огромната вана. Разрошената й коса се спускаше край зачервеното й лице, а сивите й очи бълваха огън. От носа й се стичаше струйка кръв. В ръката си стискаше парче стъкло.

Беше само по сутиен и джинси — бял сутиен на жълти маргаритки. Гърдите й се повдигаха от възмущение и гняв.

По всичко личеше, че Сади е придала на хигиената съвсем нови измерения.

Плъзнах поглед натам — тя стоеше на няколко крачки от нея и дишаше тежко. Бялата й риза бе разкъсана. Копчетата бяха изхвръкнали. Фризираната й коса като че бе минала през ураган. Но едно беше прекрасно!

По лицето на Сади имаше дълбоки синкавочервени следи от нокти. Тревожно голяма гордост се разля на вълнички в мен.

Котето имаше нокти, и то какви!

— Тя не играе по правилата — изпухтя намусено Сади. — Затова се заех да я сложа в ред.

— Аз пък съм се заела да ти изтръгна сърцето, кучко!

Въпреки цялата бъркотия в живота ни, се усмихнах.

— Вън.

Сади ме погледна с омраза.

— Аз…

— За бога, махай се оттук. — Но Сади не помръдна. Хванах я за раменете и я избутах от банята. Тя се опомни и тръгна обратно към нас. — Тази вечер Роланд ще има нужда от теб и ако искаш да си му полезна, не приближавай и крачка към мен.

Ноздрите й се разшириха, страните й пламнаха от гняв, но тя спря и изви пръстите си като нокти на звяр. Мина секунда, но Сади не се отместваше от прага. Изпробваше търпението ми, и то много сериозно.

Тръшнах вратата на банята в лицето й и се обърнах с туптящо сърце. И когато видях Кити, мигновено забравих за жената отвън.

Тя продължаваше да стои пред ваната с парчето стъкло в ръка и ме гледаше като заклещено в капан животно. В този миг не приличаше на беззащитно коте. Тя беше пораснала тигрица и видът й показваше, че все още жадува да се хвърли отгоре ми. Нима можех да я виня? Колкото по-дълго се взирахме един в друг, толкова повече очите й се пълнеха със сълзи, а това беше по-лошо и от ритник между краката.

Бях загазил здраво, много здраво. И двамата бяхме загазили. Тя не биваше да идва тук. Трябваше да стои далеч, далеч от този ад, но вече бе твърде късно.

Твърде късно и за нея, и за мен, а може би и за всички останали.

Долната й устна затрепери, тя се наведе и пръстите й потънаха в разлетия балсам и шампоан. Поглъщах я с очи, а помежду ни се разстла вечността. Колаж от спомени ме връхлетя — от деня, в който почука на вратата ми и промени живота ми, до първия път, в който ми каза онези три думи, превърнали съществуването ми в това, което беше днес. Но не бяха само спомените. Давах си ясна сметка, че не бива да давам воля на чувствата, които ме вълнуваха, ала всяка клетка в мен я желаеше. Кръвта ми кипеше.

Жадувах я.

Нуждаех се от нея.

Обичах я.

Тя направи крачка назад и се блъсна в ръба на ваната.

— Кити — произнесох името й за първи път от дни насам, позволих си да го помисля, и в мига, в който го сторих, бариерата в мен рухна.