Отпор

Деймън

— Хънтър?

Люк въздъхна. И повтори:

— Хънтър.

— Онзи глупак, когото видяхме в клуба? — Люк и Кити седяха в нашата стая и това не ми харесваше.

— Хм. — Люк се замисли и погледна Кити, която седеше на леглото. — Там имаше двама глупаци. Единият от тях беше той. Значи ти…

— Странно — прекъснах го.

— И аз си помислих същото. — Люк ми се усмихна и се настани до Кити. — Има една поговорка: просещият не може да избира.

Присвих очи.

— Аз никога не съм просил.

— Момчета. — Кити прибра косата си зад ушите. — Какво не му харесвате на този Хънтър?

— Ами да видим. — Престорих се, че мисля. — Като начало, той е арумианец.

Тя завъртя сивите си очи.

— Нещо друго?

— Трябва ли да има друга причина? — Това ми стигаше, за да подхрани яростната ми ненавист към Хънтър.

Люк сръга Кити с лакът.

— Няма никакво значение дали Деймън харесва арумианците, или не. Той ми дължи услуга и ако има някой, който да знае къде се крият истинските убийци, то това е той.

— И можем да му се доверим? — попита тя.

Изсумтях. Да се довериш на арумианец? Как ли пък не.

Люк не ми обърна внимание.

— Той няма да посмее да ме прекара, не и когато има толкова много да губи.

Понечих да кажа нещо грубо, но то се изпари като неясен спомен. Сетих се за жената, която видях с Хънтър в клуба — човешко същество. Ясно си личеше, че двамата имат връзка.

Само при мисълта за това едва не повърнах.

— Вече говорих с него — уведоми ни Люк и протегна ръце над главата си като котка, която се прилича на слънце. — Ще ни чака в Атланта.

— Атланта? — попита Кити изненадано. — И как ще се доберем дотам.

— Ще се наложи да карате. — Той сви рамене. — Всички полети са отменени, след като Ити се е обадил вкъщи и после е свалил един търговски самолет.

Кити пребледня. Не бяхме чули новината.

— Та предлагам да не летим в неприятелско небе. Вече проверих всичко — продължи той. — Пътуването ще отнеме трийсет часа — ще бъде славно пътешествие. Хънтър ще се срещне с вас на летището — на изхода за вътрешните полети. — Той се усмихна, сякаш нещо го развесели.

Облегнах се на шкафа.

— И как ще ни помогне Хънтър да намерим арумианците? Не знаех, че е такава голяма клечка.

— Хънтър е важен, но не чак толкова. — Люк изпъна крака. Можеше ли изобщо да стои мирен? — Той е вашият билет за клуба на арумианците. Знае къде се спотайват и чакат. Лесно ще го накарате да ви заведе при техния водач… главатар… какъвто ще да е.

Повдигнах вежди.

— Трябва само да склоните Великия вожд да се съгласи да участва. Арумианците приличат много на вашето племе. Дай им вожд и те ще го последват слепешката. — Той замълча и сбърчи нос. — Никога не съм го виждал. Но съм чувал разни работи.

— Какви работи? — обади се Кити.

Той сви рамене.

— Няма значение.

Кити свъси вежди.

— Както и да е. Аз ще остана тук. Присъствието ми е необходимо, за да попреча на Нанси да извърши някоя глупост. Арчър ще ви придружи. И двамата потегляте, нали? — погледът на Люк заснова помежду ни. — Съмнявам се, че единият ще остане тук, а другият ще потегли сам.

— Надали. — Потърках с ръка лицето си. Трийсет часа в една кола с Кити ще бъдат забавни, но с Арчър? Това можеше да ме докара до самоубийство.

— Като заговори за Нанси… — Кити хвърли поглед към вратата и продължи. — Не бива да допуснеш онези деца да се върнат при нея — все едно какво си й обещал.

Широка, но малко плашеща усмивка озари лицето му.

— Не се безпокой. Тя не е проблем. Накрая случаят с Нанси ще се разреши от само себе си.

На следната сутрин седях на бяла правоъгълна маса, която ми напомняше на училищния стол. Не знаех какво да мисля. Училището ли ми липсваше? Не, не бих казал. А може би животът преди тази гадост, когато бяхме само аз, вярната ми химикалка и седящата пред мен Кити.

Да. Понякога.

Но никой не е в състояние да върне времето назад.

Доусън седеше срещу мен и прехвърляше бъркани яйца в чинията на Бет. Това момиче наистина се хранеше за двама.

Бременността е странно нещо.

Кити си открадна резен бекон от моята чиния.

Тя нямаше причина да се тъпче, но обичаше да си похапва… бекон. Усмихна ми се, раздели парчето на две и остави половината обратно в чинията ми.

— Трябва да останеш тук — обърнах се към брат си и взех своя мизерен дял от бекона.

Доусън си играеше с бутилката шоколадово мляко. Намръщи се. Знаех какво се върти в главата му. Беше като отворена книга с картинки.

— Чуй ме, ти трябва да бъдеш до Бет. — Погледнах я точно когато бе гребнала солидно количество яйца. — Не бива да идваш с нас. Твърде опасно е и за двама ви.

Бет вдигна очи.

— А за вас с Кити не е ли опасно?

— Да, опасно е. — Кити ме погледна и прехапа устни. Още не бяхме казали на Доусън и Бет, че ние не сме свързани като тях. Кити си пое дълбоко дъх, отвори уста и тогава, сякаш от въздуха, цъфна Арчър и се настани до нея.

— Тези двамата — рече и ни посочи — не са свързани като теб и Бет.

Доусън се намръщи, а погледът му зашари между мен и Кити.

— Какво искаш да кажеш? Деймън излекува Кити. Тя е хибрид като Бет.

— Да, но Дедал са дали на Бет един серум, а върху Кити са тествали друг, нов, серума „Прометей“ — обясни Арчър. — А това означава, че не са свързани като теб и Бет.

Както се очакваше, Доусън взе да спори, че това е невъзможно, но след като му обясних какво ни беше казала Нанси, брат ми се втрещи.

— Е, виждаш ли? Ти ще рискуваш прекалено много — казах му. — Трябва да мислиш за Бет и бебето.

Доусън изруга тихо, отпусна се назад и разтри врата си.

— А вие наистина ли ще търсите арумианците?

— Да. — Беше лудост, но по-добре така, отколкото да не правим нищо.

Той поклати глава.

— Никога не съм мислил, че ще дойде ден да търсим помощ от арумианците.

— Никой не е мислил — подсмихнах се аз.

— Люк ще остане тук — каза Кити, побутвайки остатъка от яйцата в чинията си. — Иска да е сигурен, че Нанси няма да направи някоя беля. Тръгваме след няколко часа. След като убедим арумианците да ни помогнат, ще уведомим генерал Итън и после вероятно ще тръгнем обратно насам.

— Защо потегляте толкова скоро? — Бет хвърли неспокоен поглед към Доусън.

— Нямаме време за губене — отвърнах. — Но вие тук ще сте в безопасност.

— Аз не се тревожа за себе си и Бет — рече Доусън, а на мен ми се прииска да го ударя по главата, защото трябваше да се безпокои както за нея, така и за себе си. — Тревожа се, че ви оставям да заминете, за да се срещнете с някакъв проклет арумианец и да се опитвате да го убедите да ни помогне. Това е много опасна работа.

Самата истина, нямаше спор. Никога не съм бил лъжец и тепърва нямаше да стана.

Арчър се приведе напред, облягайки се на ръцете си. Погледна брат ми.

— Разбирам те и макар че не се познаваме и ти нямаш причина да ми вярваш, аз ти обещавам, че ще имам грижата Деймън и Кейти да се завърнат с Ди. Можеш да бъдеш сигурен.

Облегнах се назад и се вгледах в основата.

Никога не бих си го признал, даже и след милион години, но Арчър… хм, понякога беше голяма работа и много ми харесваше увереността му. Дяволски решен да изпълни обещанието си да върне обратно не само нас, но и Ди. Само не биваше да научава какво си мисля за него.

Довършихме закуската си, сякаш денят бе обикновен като всички останали, опитвайки се да забравим, че независимо от убедеността на Люк и Арчър, може би никога повече няма да се видим. С Кити опаковахме дрехите, които Арчър ни беше намерил.

Сърцето се блъскаше в гърдите ми, докато я гледах как натиква последния пуловер в един брезентов сак, който намерихме в гардероба. Веднъж потеглехме ли, събитията щяха да се развият мълниеносно и никой не знаеше какви изпитания ни чакат по пътя и при срещата с арумианеца.

Може би това бе последния път, в който с Кити оставахме насаме.

Не бях песимист. Но Арчър щеше да бъде с нас през цялото време и ако нещата тръгнеха зле, това бяха последните ни минути насаме.

Кити дръпна ципа на сака и се обърна. Косата й бе спусната, отиваше й. Лицето й бе поруменяло, а гълъбовосивите й очи сякаш бяха превзели цялото й лице.

Усмихна се, а това, че го правеше, когато наоколо цареше пълен хаос, говореше за силен дух.

— Какво има? — попита ме.

— Нищо. — Пристъпих към нея бавно, а тя отметна глава назад.

Огледах лицето й, извивката на скулите й, ъгълчетата на очите й, където ресниците й бяха по-гъсти, загорялото, леко вирнато носле и плътната долна устна.

Дявол да го вземе, не ми се искаше да пропилявам тези минути. Исках да ги използвам, за да я издигна в култ и да се преклоня пред нея. Но най-много от всичко ми се искаше да бяхме извървели различен път. Никога преди не ми се е искало да бъда човек и да съм от нейната раса и да няма никакви извънземни, които нападат Земята. Искаше ми се да сме завършили училище като всички нормални юноши, да учим заедно в колеж и вместо да си стягаме багажа, за да нагазим в леговището на някакви социопати, да планираме уикенд на плажа или каквото правят нормалните човешки същества, когато планетата им не е във война. Но мечтите за онова, което никога не би могло да се случи, бяха за неудачници. А отдавайки им се, губех и бездруго малкото време, което ни оставаше.

Доближих устни до нейните, целунах я нежно, а щом ръцете й докоснаха раменете ми и се плъзнаха по врата ми, страст изпепели тялото ми. Божичко, можех да живея от вкуса на устните й.

Бавно, без да бързам — макар да не разполагахме с време — погалих извивката на устните й, като опитвах да запомня усещането. Тих, задъхан стон се откъсна от Кити, тя се притисна в мен, а пръстите й намериха път през косата на тила ми. Копнежът ме връхлетя с мощна сила, изпълни всяка моя клетка.

Спуснах ръце по тялото й, за миг поспрях на кръста й, а сетне допрях длани на хълбоците й, които така прелестно се извиваха. Исках я по-близо, целият да съм в нея. Държах се като ненаситен кучи син, но на нея й харесваше.

— Две минути? — попита тя.

Ухилих се, а после я обсипах с целувки.

— Мм, харесва ми как мислиш.

— Не съм изненадана.

— Познаваш ме добре.

Кити се измъкна от прегръдките ми. Погледна ме в очите с дяволита усмивка, хвана пуловера и го измъкна през главата си.

О, да.

След това дойде ред на панталоните и всичко останало, което бе облякла, и тогава всяка разумна мисъл се изпари от главата ми. Тялото й поруменя в най-красивото розово, но тя не сведе брадичка уплашено, не се скри от мен.

Майчице, всичко в нея бе възхитително. Кити беше красива, но и невероятно силна; носеше силата си като истински боец. Беше умна и упорита, но преди всичко беше добра и ме бе дарила с най-голямата благодат, отвръщайки на любовта ми с любов.

Това бе най-важното нещо, което научих.

Любовта е дар, благодат.

Съблякох се бързо и я обгърнах с ръце. Нямаше нужда да й казвам, че я обичам. Думите се обезсмисляха, когато се изричаха често. Действията винаги бяха по-силни, по-убедителни.

И аз й го показах.

На колене, на тясното легло, опрян в гърдите й, после надолу. Исках да направя много, много повече, но нямах предпазни средства, а последното нещо, от което имахме нужда да се тревожим сега, беше една малка Кити или малък Деймън.

Но както и преди, имаше и други… неща, които можехме да направим. И ги правихме, докато аз напълно изгубих ума си и отново и отново се влюбвах в нея. Бяхме алчни, ненаситни, приближавахме нетърпеливи края, чувствахме се дори глуповато от вълнението, което ни изпълваше, сетне в последния миг се отдръпнахме, а накрая полетяхме заедно от върха, сплели ръце, притиснали устни.

Беше прекрасно.

Тя беше прекрасна.

Бях най-големият късметлия.

Най-сетне тръгнахме, за да се срещнем с Арчър, а при вратите на изхода, преметнал ръка през раменете на Бет, ни очакваше Доусън. Не знаех какво да му кажа. Довиждане не ставаше, твърде кораво сърдечно беше. Затова спрях и се вгледах в двамата с надеждата, че дори нас да ни чака зловещ край, то брат ми и неговото момиче ще продължат да живеят. Ще бъдат живи и здрави.

Кити първа ги доближи. Прегърна Доусън, а сетне и Бет. Момичето й каза нещо и Кити се усмихна.

Поех си дълбоко дъх, отидох при Доусън и го стиснах за рамото.

— Тук ще сте в безопасност.

Той се приближи и опря челото си в моето.

— И с теб всичко ще бъде наред.

— Точно така.

Доусън се усмихна, после ме прегърна. И двамата съзнавахме рисковете, както и какъв можеше да е краят. Не си казахме дори довиждане. Отдръпнах се от него. Не исках да го оставям сам в сградата с жената, която бе объркала живота му, беше в противоречие с желанието ми да го закрилям.

Ала трябваше да го сторя.

Трябваше да оставя Доусън сам да се грижи за себе си, за Бет и детето. Това беше негово задължение.

Когато излязох, по кожата ми плъзнаха мравки — жадувах да се върна назад, но не се поддадох, а продължих, загледан напред. Генерал Итън ни чакаше до един черен експлорър — от онези, в които преди се возеха хората на Дедал.

Искаше ми се да взривя тази кучка, но нямаше да е правилно. Нужен бе контрол над импулсивните желания. Гордеех се със себе си.

— Ще чакаме новини от вас — рече генералът и ни погледна в очите. — Едва ли трябва да ви напомням значението на това начинание и каква отговорност тегне на плещите ви, но ако успеете да доведете мисията до успешен край, ще прекарате остатъка от дните си, без да чуете за нас. Ще се погрижа в бъдеще, независимо от мерките, които ще ни се наложи да вземем, да ви осигуря пълен имунитет от всички закони и санкции. Ще бъдете свободни.

Трябваше ми минута да проумея думите му; срещнах изненадания поглед на Кити. Щом мозъкът ми отново включи на скорост, разбрах какво се върти в главата й.

— Не само за нас.

Генералът ме изгледа.

— Искам това да важи за семейството и приятелите ми — казах и хвърлих поглед към Арчър. Не знаех какво ще прави, когато всичко свърши, но и не ме интересуваше. — Искам майката на Кити да бъде свободна от отговорност за случилото се. Не искам да страда заради нас.

Устните на Кити потрепериха и тя ги стисна с усилие. Очите й се замъглиха.

— Разбирате ли какво ви казвам? — попитах го.

— Разбирам. — И кимна отсечено. — Мога да го уредя за теб.

— Ще ви държа отговорен за думите ви.

Още едно бързо кимване, след което времето ни свърши. Минах покрай генерала и отворих вратата на Кити. Арчър щеше да седи отзад — все едно дали това му харесваше или не.

— Какво ти каза Бет? — попитах Кити, когато хванах дръжката.

Тя се усмихна леко и ме погледна в очите.

— Каза ми онова, което ми се иска и аз да ти кажа.

— Че съм неповторим?

Тя се засмя и звукът от смеха й ме накара да се усмихна.

— Не. Каза ми „благодаря ти“.