Отразена в теб

15

В четвъртък сутринта се отбих в стаята на Кари, преди да тръгна на работа. Открехнах вратата и надникнах вътре. Видях, че спи, и понечих да си тръгна.

— Здрасти — прошепна той и премигна.

— Здрасти — отвърнах аз и влязох. — Как си?

— Радвам се, че съм вкъщи — каза той и потърка очи. — Наред ли е всичко?

— Да… Исках само да видя как си, преди да отида на работа. Ще се върна към осем. На връщане ще взема нещо за вечеря, така че очаквам към седем да ми пишеш какво ти се яде… — Думите ми бяха прекъснати от прозявка.

— Какви витамини взема Крос?

— Моля?

— И аз съм непрекъснато възбуден, но не бих могъл да изкарам цяла нощ без прекъсване като него. Непрекъснато си мислех: „Е, това вече е за последно“. И той пак започваше отначало.

Изчервих се и неспокойно запристъпвах от крак на крак.

Кари избухна в смях.

— Тук е тъмно, но знам, че си се изчервила.

— Трябваше да си сложиш слушалките — възроптах.

— Не се притеснявай. Беше хубаво да разбера, че чарковете ми все още работят. Моят човек не е надигал глава от вечерта преди нападението.

— Ух… Гадост, Кари! — възкликнах и тръгнах да излизам от стаята. — Баща ми пристига довечера. Всъщност утре. Самолетът му каца в пет.

— Ще отидеш ли да го посрещнеш?

— Разбира се.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Няма да издържиш, ако продължаваш с това темпо. Цяла седмица не успя да се наспиш.

— Ще си наваксам. Хайде, чао.

— Хей — викна той подире ми. — Тази нощ означава ли, че между вас с Крос всичко е наред?

Облегнах се на рамката на вратата и въздъхнах.

— Има някакъв проблем, но той отказва да го сподели. Написах му писмо, в което излях цялата си несигурност и тревога.

— Никога не изразявай подобни неща в писмен вид, бебчо.

— Да, знам… единственият резултат беше, че дойде тук, чука ме до смърт, но не ми даде никаква идея какво всъщност става. Твърди, че трябва да е така. Дори не знам какво означава това. — Кари кимна. — Държиш се така, сякаш го разбираш — предположих аз.

— Мисля, че разбирам частта, свързана със секса.

Студена тръпка премина по гърба ми.

— Искаш да кажеш, че го е направил като за последно?

— Възможно е — отвърна той тихо.

Затворих очи, опитах се да осмисля твърдението му. След това се изправих.

— Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по-късно.

Най-лошото на кошмарите е, че никога не можеш да се подготвиш за тях. Те се промъкват и те нападат, когато си най-уязвим, заливат те с хаос и разруха, когато си напълно беззащитен. И това невинаги се случва по време на сън.

Седях като в мъгла и агонизирах, докато Марк и господин Уотърс разясняваха детайлите около рекламите на водка „Кингсман“. Болезнено усещах присъствието на Гидиън, който седеше начело на масата, облечен в черен костюм, бяла риза и бяла вратовръзка.

Съзнателно ме игнорираше. Съвсем очевидно отказваше да ми обърне каквото и да е внимание още от момента, в който влязохме в заседателната зала на „Крос индъстрис“, като изключим беглото ръкостискане, когато господин Уотърс ме представи. Моментното докосване до ръката му премина като ток през мен, тялото ми веднага разпозна неговото, усети, че то му бе доставяло удоволствие през цялата изминала нощ. Гидиън сякаш изобщо не регистрира контакта, погледът му се спря някъде над главата ми и той просто каза небрежно: „Госпожице Трамел“.

Държанието му нямаше нищо общо с онова от предишното ми посещение в тази зала. Тогава той не можеше да откъсне поглед от мен. Тогава съвсем очевидно и нахално бе съсредоточил цялото си внимание върху мен, а когато излязох от стаята, ми беше заявил, че иска да ме чука и няма да се спре пред нищо, за да го направи.

Този път се изправи рязко, когато срещата свърши, ръкува се с Марк и с господин Уотърс и излезе от стаята, като ми хвърли бегъл и неразгадаем поглед. Двете му директорки, и двете привлекателни брюнетки, бързо го последваха.

Марк ме погледна въпросително от другия край на масата. Аз само поклатих глава.

Върнах се обратно на бюрото си. Трудих се усилено до края на работния ден. По време на обедната почивка останах на бюрото си и се опитах да съставя програма за посещението на баща си. Спрях се на три неща — Емпайър стейт билдинг, Статуята на свободата и бродуейско представление. Щяхме да отидем до Статуята на свободата само ако той наистина имаше желание да го направим. Помислих си, че в противен случай можем да пропуснем корабчето и да я погледнем от брега. Баща ми нямаше да остане дълго в града, затова не исках да претрупвам престоя му с непрекъснато тичане насам-натам.

Използвах последната си почивка за деня, за да позвъня в офиса на Гидиън.

— Здрасти, Скот — поздравих секретаря му. — Възможно ли е да говоря с шефа ти съвсем за кратко?

— Изчакай за момент да проверя.

Вече бях готова да чуя отказ, но след няколко минути ме свързаха.

— Какво има, Ева?

Замълчах за миг, наслаждавайки се на гласа му.

— Извинявай, че те безпокоя. Въпросът ми вероятно е много глупав, като имам предвид случващото се, но… ще дойдеш ли утре на вечеря, за да се запознаеш с баща ми?

— Да, ще бъда там — отвърна той рязко.

— Ще доведеш ли и Айрланд? — Изненадах се, че гласът ми не потрепери от огромното облекчение, което изпитах.

Настъпи мълчание, последвано от кратко:

— Да.

— Добре.

— Днес имам късна среща, затова ще се срещнем направо при доктор Питърсън. Ангъс ще те закара. Аз ще взема такси.

— Добре.

Отпуснах се на стола, а вътре в мен проблесна искрица надежда. Фактът, че искаше да продължим терапията и да се срещне с баща ми, беше добър признак. Двамата с Гидиън бяхме затънали в проблеми. Но той все още не се беше отказал.

— Ще се видим там.

В шест без петнайсет Ангъс ме остави пред кабинета. Влязох вътре и видях доктор Питърсън, който ми махна през отворената врата на кабинета си, изправи се от бюрото и ми подаде ръка.

— Как си, Ева?

— Била съм и по-добре.

Погледът му се спря върху лицето ми.

— Изглеждаш изморена.

— Всички така казват — отвърнах сухо.

— Къде е Гидиън? — попита той и погледна през рамото ми.

— Днес има някаква късна среща, затова ще дойде по-късно.

— Добре — каза доктор Питърсън и ме покани с жест да седна на дивана. — Това е чудесна възможност да поговорим само двамата. Има ли нещо по-специално, което би искала да обсъдим, преди да дойде той?

Настаних се на дивана и си излях душата, разказах на доктор Питърсън за прекрасното пътешествие до самотната къща в Северна Каролина и за неочаквания обрат, който настъпи от началото на седмицата.

— Нищо не разбирам. Имам усещането, че е в беда, но не мога да го накарам да сподели нищо. Напълно се е отчуждил от мен в емоционално отношение. Честно казано, имам чувството, че непрекъснато ме подхвърля насам-натам. Освен това се тревожа, че промяната в поведението му може да се дължи на Корин. Всеки път, щом се изправим пред някоя трудност, се оказва, че тя е причината. — Погледнах пръстите си, които бяха вплетени един в друг. Това ми напомни за навика на майка ми да стиска и усуква кърпичка в ръцете си, затова си наложих да се отпусна. — Започвам да си мисля, че тя го държи по някакъв начин и той не може да се откъсне от нея, независимо какви чувства изпитва към мен.

Доктор Питърсън вдигна поглед от записките, които си водеше, и ме изгледа внимателно.

— Спомена ли ти, че няма да може да дойде на сеанса във вторник?

— Не — отвърнах аз, новината ме шокира. — Нищо не е казвал.

— И мен не ме предупреди. Не бих казал, че това е типично поведение за него. Какво мислиш? — Поклатих глава. Доктор Питърсън скръсти ръце в скута си: — Ще има моменти, в които някой от вас, а може би и двамата, ще прави крачка назад. Това може да се очаква, като се има предвид естеството на връзката ви, вие се опитвате не само да се изградите като двойка, но и като индивиди, които да оформят тази двойка.

— Въпреки всичко не мога да се справя с това. — Поех дълбоко въздух. — Не мога повече да понасям това лашкане напред-назад. Направо ме побърква. Писмото, което му изпратих… беше ужасно. Съвсем искрено, но ужасно. Преживяхме някои наистина незабравими моменти заедно. Каза ми неща… — Трябваше да спра за минута, а когато продължих, гласът ми беше дрезгав: — Някои от нещата, които ми каза, бяха прекрасни. Не искам да загубя тези спомени, да ги оставя да изчезнат сред останалите отвратителни неща. Непрекъснато се питам дали не трябва да прекратя връзката ни, докато още не съм затънала окончателно, но продължавам напред, защото му обещах, обещах и на себе си, че повече няма да бягам. Че ще се заинатя и ще се боря за нас двамата.

— Това ли се опитваш да постигнеш в момента?

— Да. Това е. И никак не е лесно. Защото някои от нещата, които прави… Реагирам по начин, който се бях научила да избягвам, за да запазя здравия си разум. В даден момент човек просто трябва да си каже, че е направил каквото е могъл, но просто не се е получило. Не е ли така?

Доктор Питърсън наклони глава на една страна.

— И какво ще стане, ако не се получи?

— Мен ли питате?

— Да. Какъв е най-лошият възможен сценарий?

— Ами… — Сложих длани на бедрата си и разтворих пръсти. — Той ще продължава да се отдалечава от мен, което ще ме накара да се вкопчвам още по-силно в него, докато загубя всякакво самоуважение. В крайна сметка той ще се върне обратно към предишния си живот, а аз ще се върна пак към терапията и отново ще се опитвам да въвеждам някакъв ред в главата си.

Той продължаваше да ме гледа и нещо в търпеливото му внимание ме подтикваше да продължавам да говоря.

— Страхувам се, че няма да ме пусне да си отида навреме, а аз няма да съм в състояние да си тръгна сама. Страхувам се, че ще продължа да се държа за потъващия кораб и той ще ме повлече към дъното. Просто ми се иска да вярвам, че той ще сложи край на всичко, ако се стигне дотам.

— Смяташ ли, че това неизбежно ще се случи?

— Не знам. Може би. — Откъснах поглед от часовника на стената. — Като се има предвид, че е почти седем и той върза тенекия и на двама ни, възможността изглежда твърде вероятна.

Може би беше ненормално от моя страна, но не бях никак изненадана, когато в пет часа сутринта видях бентлито да ме чака пред входа на блока. Не познавах шофьора, който се появи от колата в момента, в който излязох от входа. Беше доста по-млад от Ангъс, по моя преценка някъде около тридесетгодишен. Приличаше на латиноамериканец — с черна коса, тъмни очи и кожа с цвят на карамел.

— Благодаря — казах аз, когато той заобиколи колата, за да ми отвори вратата, — но ще взема такси.

Като чу това, нощният портиер на сградата излезе на улицата, за да ми спре такси.

— Господин Крос ми каза, че трябва да ви закарам до Ла Гуардия — обясни шофьорът.

— Съобщете на господин Крос, че няма да се нуждая от транспортните му услуги нито сега, нито в бъдеще — заявих аз и тръгнах към таксито, което портиерът ми беше спрял. — В следващия момент спрях и се обърнах. — Освен това му кажете да върви на майната си.

Качих се в таксито и се отпуснах назад, когато то потегли.

Трябва да призная, че не съм безпристрастна, когато твърдя, че баща ми винаги се отличава от тълпата, но това си е живата истина.

В мига, в който излезе от зоната за пристигащи, Виктор Рейъс веднага привлече погледите на околните. Със своите над метър и осемдесет и чудесна физическа форма той леко се извисяваше над околните и излъчваше онзи невидим авторитет, така типичен за хората на реда. Погледът му внимателно обходи пространството наоколо, държеше се като истински полицай, макар в момента да не беше на служба. Беше облечен в дънки и черна риза, на рамото му бе преметнат спортен сак. Имаше тъмна чуплива коса, очите му бяха неспокойни и сиви, също като моите. Излъчваше онзи мрачен и опасен сексапил, типичен за „лошите момчета“, и аз неволно се опитах да си го представя до крехката и високомерна красота на майка ми. Никога не ги бях виждала заедно, дори на снимка, а много ми се искаше. Поне веднъж.

— Татко! — извиках аз и размахах ръка.

Лицето му светна, когато ме видя, по устните му се разля широка усмивка.

— Ето го моето момиче! — Обгърна ме в прегръдка, която буквално отлепи краката ми от пода. — Ужасно много ми липсваше.

Разплаках се. Не можах да се въздържа. Да го видя отново след толкова време беше последната капка в и без това препълнената чаша на емоциите ми.

— Хей! — възкликна той и ме залюля. — Какви са тези сълзи?

Обвих ръце по-плътно около врата му, бях толкова благодарна, че е до мен, знаех, че всички неприятности ще отстъпят на заден план, щом той е тук.

— И ти ми липсваше ужасно много — казах аз, подсмърчайки.

Взехме такси до апартамента. По време на пътуването баща ми зададе същите въпроси за нападението срещу Кари, които детективите бяха поставили на Кари в болницата. Когато спряхме пред сградата, се опитах да задържа вниманието му върху разговора, но не се получи.

Орловият поглед на баща ми веднага се насочи към модернистичния стъклен навес, прикрепен към тухлената фасада. Огледа изпитателно портиера Пол, който ни отвори вратата и докосна за поздрав ръба на фуражката си. След това внимателно прецени момичето на рецепцията и леко се заклати на пети, докато чакахме асансьора.

Не каза нищо, запазвайки лицето си безизразно през цялото време, но аз знаех, че преценява какъв е наемът на подобен апартамент в Ню Йорк. Когато влязохме вкъщи, набързо огледа просторното помещение. През огромните прозорци се разкриваше впечатляваща гледка към града, а плазмата на стената беше само един от многобройните ултрамодерни уреди в къщата.

Баща ми много добре знаеше, че не бих могла да издържам сама подобно жилище. Знаеше, че съпругът на майка ми осигурява средства, каквито той самият никога не би могъл да си позволи. Попитах се дали не си мисли и за майка ми, и за факта, че онова, от което тя се нуждаеше, също беше сред нещата, които той никога не би могъл да си позволи.

— Мерките за сигурност тук са наистина сериозни — казах аз, опитвайки се да му обясня. — Невъзможно е да минеш покрай рецепцията, ако името ти не е в специален списък или ако някой от живеещите тук не гарантира за теб.

Баща ми въздъхна дълбоко.

— Това е добре.

— Ами да. Не мисля, че иначе мама би могла да спи през нощта. — Тези думи като че ли го поуспокоиха. — Ела да ти покажа стаята ти.

Поведох го по коридора към стаята за гости. Тя имаше собствена баня и минибар с хладилник. Видях го, че мислено отбелязва всичко това, преди да хвърли сака си на двойното легло.

— Уморен ли си? — попитах.

Той ме погледна.

— Знам, че ти си уморена. А днес ще трябва да ходиш и на работа, нали така? Защо не дремнем малко, преди да тръгнеш?

Опитах се да потисна прозявката си и кимнах, знаех, че щеше да ми се отрази добре да поспя още малко.

— Звучи добре.

— Събуди ме, когато станеш — каза той и раздвижи рамене. — Ще направя кафе, докато ти се приготвяш.

— Чудесно. — Гласът ми беше дрезгав, защото се опитвах да заглуша сълзите си. Почти всяка сутрин, когато бяхме заедно, Гидиън ми приготвяше кафе, защото ставаше преди мен. Липсваше ми този малък ритуал, който споделяхме.

Трябваше някак да се науча да живея без него.

Повдигнах се на пръсти и целунах баща си по бузата.

— Толкова се радвам, че си тук, татко.

Той ме прегърна, а аз затворих очи и се притиснах до него.

Излязох от малкия магазин с продуктите за вечеря в ръце и се намръщих, когато видях Ангъс да се мотае на тротоара. Сутринта бях отказала да се кача в колата, а също и преди малко, когато си тръгвах от „Кросфайър“, но той продължаваше да ме следва навсякъде. Беше направо нелепо. Не можех да не се питам дали въпреки че очевидно Гидиън вече не ме искаше като гадже, невротичната му пристрастеност към тялото ми означава, че няма да позволи на никой друг да се възползва от него, и по-специално на Брет.

Докато вървях към къщи, започнах да се забавлявам с мисълта какво ще стане, ако вместо Гидиън бях поканила Брет на вечерята. Представих си как Ангъс ще се обади по телефона на Гидиън, за да му съобщи, че Брет наближава дома ми. Разбира се, това беше просто фантазия, изпълнена с желание за отмъщение — никога не бих подвела Брет по този начин, а той, така или иначе, беше във Флорида — но самата мисъл ми подейства добре. Започнах да крача по-леко и когато влязох в апартамента, за първи път от няколко дни бях в наистина добро настроение.

Оставих продуктите в кухнята и отидох да потърся баща си. Заварих го в стаята на Кари да играят видеоигри. Кари играеше с една ръка, тъй като другата беше гипсирана.

— Да! — извика баща ми. — Победен!

— Как не те е срам — възкликна Кари — да се възползваш от един инвалид!

— Не виждаш ли, че умирам от срам!

Кари погледна към вратата, където бях застанала, и ми намигна. В този момент го обичах толкова много, че не можех да се въздържа, отидох до него и го целунах по посиненото чело.

— Благодаря ти — прошепнах.

— Отблагодари ми се, като приготвиш вечеря. Умирам от глад.

Изправих се.

— Взех всичко необходимо, за да направя енчилада2.

Баща ми ме погледна и се усмихна, знаеше, че ще имам нужда от помощта му.

— Ще започваме ли?

— Когато си готов — казах му аз. — Ще взема един бърз душ.

След четиридесет и пет минути двамата с баща ми стояхме в кухнята и навивахме сирене и парченца пиле на грил от магазина — малък трик, за да спестя време, в покритите с мас бели царевични тортили. Дискът на аудиосистемата в хола се смени и прочувственият глас на Ван Морисън се разнесе от съраунд колоните.

— О, да! — възкликна баща ми, хвана ме за ръката и ме дръпна встрани от плота. — Хъм-дъ-ръм! Хъм-дъ-ръм! — започна да тананика с прекрасния си баритон и ме завъртя.

Разсмях се очарована.

Той постави обратната страна на дланта си на гърба ми, за да ме предпази от мазните си пръсти, и ме завъртя в импровизиран танц из кухнята. И двамата пеехме песента през смях. Бяхме по средата на втората обиколка, когато забелязах двамата до барплота.

Усмивката ми изчезна, спънах се и баща ми беше принуден да ме задържи, за да не падна.

— Внимавай с двата леви крака! — пошегува се той, вперил поглед в мен.

— Ева танцува чудесно — намеси се Гидиън, лицето му отново бе покрито с непроницаемата маска, която ненавиждах.

Баща ми се обърна, усмивката изчезна и от неговото лице.

Гидиън заобиколи бара и влезе в кухнята. Беше облечен в джинси и фланелка на янките, подходящ избор за неангажираща вечеря с приятели, а и даваше добър повод за начало на разговор, особено като се има предвид, че баща ми е страхотен фен на „Сан Диего падрес“.

— Не знаех обаче, че освен танцьорка е и прекрасна певица. Гидиън Крос — представи се той и протегна ръка.

— Виктор Рейъс — отвърна баща ми и размаха мазните си ръце. — Малко съм мръсен.

— Няма проблем.

Баща ми сви рамене, стисна ръката му и го огледа внимателно.

Хвърлих им една кърпа, за да се избършат, и отидох при Айрланд, която сияеше от щастие. Сините й очи светеха, бузите й бяха зачервени от удоволствие.

— Толкова съм щастлива, че успя да дойдеш — казах аз и леко я прегърнах. — Изглеждаш страхотно.

— Ти също.

Това не беше съвсем вярно, но оцених комплимента й. Не бях правила нищо с лицето и косата си, след като излязох от душа, защото знаех, че баща ми не се вълнува от подобни неща, а изобщо не очаквах Гидиън да се появи. Все пак последния път, когато се чух с него, ми каза, че ще се срещнем в кабинета на доктор Питърсън.

Айрланд погледна към плота, където бях стоварила всичко.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита.

— Разбира се. Само не започвай да пресмяташ калориите, главата ти ще експлодира.

Запознах я с баща ми, който се държа с нея много по-любезно, отколкото се бе държал с Гидиън, и след това я заведох до умивалника да се измие.

Набързо я накарах да ми помогне да завием последните енчилади, докато баща ми прибираше в хладилника вече охладеното мексиканско вино, което Гидиън беше донесъл. Дори не си направих труда да се запитам откъде знае, че ще сервирам мексиканска храна за вечеря. Чудех се само защо е вложил време и усилия да проучва, след като беше съвсем ясно, че има да прави други неща, като например да не спазва уговорките ни.

Баща ми отиде в стаята си да се измие. Гидиън застана зад гърба ми и ме прегърна през кръста, леко допирайки устни до слепоочието ми.

— Ева.

Напрегнах се, за да възпра неустоимото желание да се отпусна върху него.

— Недей — прошепнах аз, — предпочитам да не се преструваме.

Той въздъхна така дълбоко, че дъхът му разроши косата ми. За момент пръстите му притиснаха силно бедрата ми. Усетих как телефонът му започна да вибрира, той ме пусна и се отдръпна, за да погледне екрана.

— Извинявай — каза рязко и излезе от кухнята, преди да вдигне.

Айрланд пристъпи към мен и прошепна:

— Благодаря ти. Знам, че ти си го накарала да ме вземе.

Успях някак да й се усмихна.

— Никой не може да накара Гидиън да направи нещо, което не иска.

— Ти можеш — отвърна тя и тръсна глава, отмятайки лъскавата си, дълга до кръста черна коса. — Не видя как те гледаше, докато танцувахте с баща ти. Очите му блестяха. Помислих, че ще се разплаче. А докато се качвахме в асансьора, беше страшно нервен, макар че се опитваше да го прикрие.

Вперих поглед в консервата със сос, която държах в ръцете си, и усетих още едно парче от разбитото ми сърце да се откъсва.

— Сърдита си му, нали? — попита Айрланд.

Изкашлях се:

— За някои хора е по-добре да бъдат просто приятели.

— Но ти каза, че го обичаш.

— Това невинаги е достатъчно.

Обърнах се, за да взема отварачката за консерви, и видях, че Гидиън е застанал в другия край на кухнята, вперил поглед в мен. Замръзнах.

Един мускул на брадичката му конвулсивно се стегна, преди да отвори уста и да попита дрезгаво:

— Искаш ли бира?

Кимнах. Можех да пийна и нещо по-силно. Даже повече от едно.

— Искаш ли чаша?

— Не.

— Жадна ли си? — обърна се той към Айрланд. — Има безалкохолно, вода, мляко.

— А какво ще кажеш за една от тези бири? — изстреля тя с очарователна усмивка.

— Опитай пак — отговори той сухо.

Наблюдавах Айрланд и виждах как цялата потръпва от щастие, когато Гидиън й обръща внимание. Не можех да повярвам, че той не забелязва колко го обича. Може би в момента любовта й се основаваше на някакви повърхностни неща, но съществуваше, и щеше да се развие с мъничко окуражаване. Надявах се, че ще се постарае в това отношение.

Пръстите ни се докоснаха, когато Гидиън ми подаде бутилката. Той задържа ръката си за миг и ме погледна в очите. Знаех, че мисли за онази нощ.

Струваше ми се, че е било сън, че всъщност никога не е идвал при мен. Почти бях готова да повярвам, че всичко е плод на отчаяна халюцинация, че съм била толкова зажадняла за допира и любовта му, че съм имала нужда от някакъв отдушник за безумния си копнеж и желание. Ако все още не усещах болезненото изтръпване дълбоко в себе си, нямаше да мога да различа случилото се в действителност от напразните надежди.

Дръпнах бирата от ръката на Гидиън и се извърнах встрани. Не исках да казвам, че всичко между нас е приключило, но вече беше ясно, че имаме нужда да си починем един от друг. Гидиън трябваше да си даде ясна сметка какво прави, какво търси и дали аз имам някакво важно място в живота му. Защото това непрекъснато люшкане нагоре-надолу щеше да ме съсипе, а не можех да го допусна. Бях твърдо решена да не го позволя.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той.

— Ще помогнеш ли на Кари да се премести? В стаята му има инвалидна количка.

— Добре.

Излезе от кухнята и аз отново можех да дишам спокойно.

— Какво се е случило с Кари? — Айрланд се приближи с бърза стъпка към мен.

— Ще ти разкажа, докато подреждаме масата.

Изненадах се, че изобщо бях в състояние да се храня. Вероятно вниманието ми беше съсредоточено върху безмълвното противопоставяне между баща ми и Гидиън и затова не осъзнавах, че слагам храна в устата си. В единия край на масата Кари омайваше Айрланд и предизвикваше звънки изблици на смях, които ме караха да се усмихвам. В другия край на масата, на челното място, беше седнал баща ми, от лявата му страна беше Гидиън, а от дясната — аз.

Двамата разговаряха. Както очаквах, първата тема беше бейзбол, след това преминаха на голф. На външен вид и двамата изглеждаха съвършено спокойни и отпуснати, но въздухът около тях беше като наелектризиран. Забелязах, че Гидиън е свалил скъпия си часовник. Беше се постарал да изглежда колкото е възможно „по-нормален“.

Но каквото и да правеше с външността си, нищо не променяше това, което Гидиън беше отвътре. Беше невъзможно да скрие истинската си същност, тази на властен мъжкар, на крупен бизнесмен, на част от елита. Тя прозираше във всеки негов жест, във всяка дума, във всеки поглед.

В момента двамата с баща ми водеха битка, за да установят кой е алфа-мъжкарят, и подозирах, че залогът съм аз. Като че ли някой друг, освен мен, можеше да контролира живота ми.

Въпреки това много добре разбирах баща си. Той беше получил правото наистина да ми бъде родител едва през последните четири години и нямаше да се откаже лесно от него. От друга страна, Гидиън се опитваше да се добере до позиция, която вече не бях сигурна, че искам да му дам.

И все пак носеше пръстена, който му бях подарила. Опитах се да не влагам прекалено голямо значение в това, но исках да се надявам. Исках да вярвам.

Бяхме приключили с основното ястие и точно ставах, за да разчистя масата и да сервирам десерта, когато ми позвъниха от рецепцията. Вдигнах домофона.

— Ева, детективите Грейвс и Мична от нюйоркската полиция са тук — каза момичето.

Погледнах към Кари, попитах се дали детективите не са открили кой го е нападнал. Казах на момичето да ги пусне и бързо се върнах на масата.

Кари ме погледна, любопитно вдигнал вежди.

— Детективите са — обясних аз. — Сигурно имат някакви новини.

Баща ми веднага наостри уши.

— Аз ще им отворя.

Айрланд ми помогна да разчистим масата. Едва бяхме сложили чашите в мивката, когато звънецът иззвъня. Избърсах ръце и отидох в коридора.

Детективите, които влязоха, не бяха тези, които очаквах, просто защото не бяха същите, които в понеделник разпитваха Кари.

Гидиън се появи в коридора, прибирайки телефона в джоба си.

Запитах се кой ли му звъни цяла вечер.

— Ева Трамел — каза жената и пристъпи крачка навътре.

Беше слаба, със сурово лице и остър интелигентен поглед в сините очи, които бяха най-красивото нещо у нея. Косата й беше кестенява, леко къдрава, по лицето й нямаше никакъв грим. Беше обута с черни обувки без ток, носеше панталони, памучна блуза и леко яке, което не скриваше нито значката, нито пистолета й, закачен за колана.

— Аз съм детектив Шели Грейвс от полицейското управление на Ню Йорк. Това е партньорът ми, детектив Ричард Мична. Извинявайте, че ви безпокоим в петък вечерта.

Мична беше по-възрастен, по-висок и доста едър. Косата му беше започнала да посивява по слепоочията и да оредява по темето, но пък привличаше вниманието със силното си лице и тъмните очи, които внимателно огледаха стаята, докато Грейвс се бе съсредоточила върху мен.

— Добър вечер — поздравих.

Баща ми затвори вратата и нещо в поведението му веднага привлече вниманието на Мична.

— Колеги ли сме?

— Да, работя в Калифорния — потвърди той. — Тук съм на гости на дъщеря ми Ева. За какво става въпрос?

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, госпожице Трамел — заяви Грейвс и после се обърна към Гидиън: — На вас също, господин Крос.

— Има ли нещо общо с нападението над Кари? — попитах аз.

Тя погледна Гидиън.

— Може ли да седнем?

Всички се преместихме в хола, но само ние двете с Айрланд седнахме. Другите останаха прави, а баща ми докара Кари в инвалидната количка.

— Много хубав апартамент имате — отбеляза Мична.

— Благодаря — отвърнах аз, погледнах към Кари, недоумявайки какво, по дяволите, се случва.

— Колко време ще останете в града? — обърна се детективът към баща ми.

— Само за уикенда.

— Често ли ходите в Калифорния, за да се видите с баща си? — попита ме Грейвс и ми се усмихна.

— Преместих се тук само преди два месеца.

— Веднъж като дете ме водиха в Дисниленд — продължи тя. — Това, разбира се, беше много отдавна, но все се каня да отида пак там.

Намръщих се, не разбирах защо водим този любезен разговор.

— Ще ви зададем само няколко въпроса — започна Мична и извади бележник от вътрешния джоб на якето си. — Не искаме да ви задържаме повече от необходимото.

Грейвс кимна, без да отделя поглед от мен.

— Бихте ли ни казали дали познавате мъж на име Нейтън Баркър, госпожице Трамел?

Стаята се завъртя пред очите ми. Кари изруга, изправи се с мъка и направи няколко крачки, за да седне до мен. Стисна ръката ми в своята.

— Госпожице Трамел?

Грейвс седна в другия край на дивана.

— Той е син на бившия съпруг на майка й — отвърна рязко Кари. — За какво става въпрос?

— Кога за последен път сте виждали Баркър? — попита Мична.

„В съдебната зала…“ Опитах се да преглътна, но устата ми беше твърде суха, като посипана с пясък.

— Преди осем години — отвърнах с дрезгав глас.

— Знаехте ли, че е в Ню Йорк?

„О, Господи!“ Силно разтърсих глава.

— Какъв е смисълът на всичко това? — попита баща ми.

Погледнах безпомощно първо към Кари, после към Гидиън. Баща ми не знаеше нищо за Нейтън. Не исках да разбира сега. Кари стисна ръката ми. Гидиън дори не ме погледна.

— Господин Крос — обади се отново Грейвс, — а вие?

— Какво аз?

— Познавате ли Нейтън Баркър?

Вперих умолителен поглед в Гидиън, надявах се да не спомене нищо пред баща ми, но той дори не ме погледна.

— Нямаше да ми задавате този въпрос, ако вече не знаехте отговора му — отвърна той.

Стомахът ми се сви. През тялото ми премина силна тръпка. Гидиън продължаваше да не ме поглежда. Опитвах се да осъзная какво се случва… какво означава това… до какво ще доведе…

— Каква е целта на тези въпроси? — попита баща ми.

Кръвта шумеше в ушите ми. Сърцето ми биеше до пръсване от ужас. Дори мисълта, че Нейтън е някъде наблизо, предизвикваше в мен пристъп на паника. Задъхвах се. Всичко започна да плува пред очите ми. Помислих си, че ще припадна.

Грейвс ме наблюдаваше като ястреб.

— Можете ли да ни кажете къде бяхте вчера, госпожице Трамел?

— Къде бях вчера ли? — повторих аз.

— Не отговаряй — нареди ми баща ми. — Този разпит няма да продължи, докато не разберем за какво става въпрос.

Мична кимна, като че ли беше очаквал прекъсването.

— Нейтън Баркър беше открит мъртъв тази сутрин.