Отразена в теб

19

Когато се върнах на бюрото си, видях, че Кристофър ми е оставил съобщение на гласовата поща. За момент се поколебах дали да продължа да търся истината. Кристофър беше човек, когото не исках да допускам по-дълбоко в живота си.

Но изражението на Гидиън, докато ми разказваше за миналото си, все още ме преследваше. Преследваше ме дрезгавият му глас, изпълнен с болка и срам.

Усещах болката му като своя собствена.

В крайна сметка нямах друг избор. Обадих се на Кристофър и го поканих да излезем на обяд.

— Обяд с красива жена? — Усещах, че се усмихва, докато го казва. — Разбира се.

— Можем да го направим по всяко време, когато си свободен тази седмица.

— Какво ще кажеш за днес? — предложи той. — От време на време ми се прияждат вкуснотиите от онова бистро, в което ме заведе.

— Чудесно. Дванайсет?

Уговорихме се за точния час и затворих телефона. Точно в този момент Уил спря до бюрото ми. Погледна ме тъжно и каза:

— Помощ.

— Сега идвам — отвърнах с усмивка.

Двата часа до обяд сякаш отлетяха. Когато стана дванайсет, слязох долу и заварих Кристофър във фоайето. Късата му кестенява коса беше разрошена и падаше на вълни, сиво-зелените му очи проблясваха. Беше облечен в черни памучни панталони и бяла риза с навити ръкави, изглеждаше самоуверен и много привлекателен. Поздрави ме с обичайната си момчешка усмивка и в същия този момент си дадох сметка, че не мога да го попитам какво е казал на майка си преди толкова много време. Тогава той самият е бил дете. Дете, растящо в семейство с проблеми.

— Много се радвам, че се обади — заяви той. — Но трябва да призная, че изгарям от любопитство да разбера защо. Питах се дали има нещо общо с това, че Гидиън и Корин отново са заедно.

Заболя ме. Ужасно. Трябваше да си поема въздух и след това бавно да издишам, за да се освободя от напрежението. Знаех истината. Не изпитвах никакви съмнения. Но бях достатъчно честна пред себе си, за да си призная, че искам да имам права над Гидиън. Да го обявя за моя собственост, да го притежавам, да мога да заявя пред всички, че е мой.

— Защо го мразиш толкова много? — попитах и излязох пред него през въртящите се врати.

Някъде в далечината се чу гръмотевица, но горещият пороен дъжд беше спрял, оставяйки улиците покрити с мръсна вода.

Когато излязохме на тротоара, Кристофър тръгна редом с мен и постави ръката си в основата на гърба ми. Побиха ме тръпки на отвращение.

— Защо питаш? Искаш да обменим мнение ли?

— Разбира се. Защо не?

До края на обяда вече имах доста добра представа какво подхранва омразата на Кристофър. Единственото, което го интересуваше, беше мъжът, когото виждаше в огледалото. Гидиън беше по-красив, по-богат, по-могъщ, по-самоуверен… изобщо „по“. И очевидно Кристофър се изяждаше от завист. В спомените си той виждаше Гидиън като детето, което винаги е получавало цялото семейно внимание. Само по себе си това можеше и да е истина, като се има предвид колко объркан е бил Гидиън по онова време. По-лошото бе, че съперничеството между двамата братя навлязло и в професионалния им живот, когато „Крос индъстрис“ придобива контролния пакет акции на „Видал рекърдс“. Отбелязах си на ум, че трябва да попитам Гидиън защо го е направил.

Преди да се разделим, спряхме пред вратите на „Кросфайър“. Едно такси мина бързо през голямата локва отпред и вдигна цял фонтан вода, който се изля върху мен. Изругах под носа си, опитах се да се предпазя и почти се сблъсках с Кристофър.

— Бих искал някой път да излезем заедно, Ева. Може би на вечеря?

— Ще ти се обадя — опитах се да се измъкна аз. — Точно сега съквартирантът ми е много болен и трябва да съм около него колкото е възможно повече.

— Имаш номера ми.

Той се усмихна и целуна ръката ми, предполагам смяташе, че този жест е особено очарователен.

— Аз също ще ти се обадя — добави.

Минах през въртящите се врати и се отправих към пропускателните бариери.

Един мъж от охраната, облечен в черен костюм, излезе иззад бюрото и се приближи към мен.

— Госпожице Трамел — обърна се той с усмивка, — бихте ли дошли с мен?

Последвах го към офиса на охраната, където в началото бях получила баджа за достъп до сградата. Беше ми любопитно какво става. Мъжът отвори вратата и видях, че вътре ме чака Гидиън.

Беше се облегнал на бюрото със скръстени ръце, изглеждаше красив, убийствено секси и очевидно развеселен. Вратата зад нас се затвори и той въздъхна, поклащайки глава.

— Останаха ли някакви хора в живота ми, които планираш да тормозиш от мое име? — попита той.

— Отново ли ме следиш?

— Държа те под око, за да те пазя от неприятности.

Вдигнах учудено вежди:

— И откъде знаеш, че съм го тормозела?

Усмивката му стана още по-широка.

— Защото те познавам.

— Е, не го изтормозих. Наистина — подчертах, когато той ме погледна недоверчиво. — Имах намерение да го направя, но се отказах. И защо сме в тази стая?

— Да не си започнала кръстоносен поход срещу враговете ми, ангелче?

Двамата говорехме със заобикалки и не бях сигурна защо го правим. Всъщност изобщо не ме интересуваше, защото през главата ми премина мисъл, която ми се стори далеч по-важна.

— Усещаш ли, че реагира съвсем спокойно на това, че съм излязла на обяд с Кристофър? И аз реагирам по същия начин на факта, че прекарваш времето си с Корин. Само преди месец реакциите и на двама ни щяха да са съвсем различни.

Той беше различен. Усмихна се, имаше нещо неповторимо в топлата усмивка, която се разля по устните му.

— Имаме си доверие, Ева. Чувството е прекрасно, нали?

— Това, че ти имам доверие, не променя факта, че изобщо не разбирам какво се случва между нас. Защо се крием в този офис?

— Правдоподобно опровержение.

Гидиън се изправи и се приближи до мен. Взе лицето ми в ръце, наведе главата ми назад и ме целуна сладко.

— Обичам те.

— Ставаш все по-добър в произнасянето на това изречение.

Прекара пръсти през новата ми прическа.

— Спомняш ли си онази нощ, когато имаше кошмар, а аз закъснях? Тогава се чудеше къде съм бил.

— Все още се чудя.

— Бях в хотела, освобождавах стаята. Моята бърлога за секс, както я наричаш. Стори ми се, че няма да е много подходящо да ти обяснявам това, докато си повръщаше червата след кошмара.

Въздъхнах дълбоко. Изпитах голямо облекчение да разбера къде е бил. И още по-голямо от факта, че онази стая вече не съществуваше. Нежният му поглед се спря върху мен.

— Бях напълно забравил за нея, докато не я спомена по време на сеанса ни при доктор Питърсън. И двамата знаем, че никога повече нямаше да я използвам. Моето момиче предпочита транспортни средства пред легла.

Той се усмихна и излезе от офиса. Вперих поглед в гърба му.

Мъжът от охраната застана на вратата и аз се опитах да избутам обърканите си мисли настрани, за да мога да се върна към тях малко по-късно и да разбера накъде всъщност ме водят.

На връщане към къщи купих бутилка газиран ябълков сок, вместо шампанско. От време на време виждах бентлито, което ме следваше, готово във всеки един момент да спре, за да се кача. Преди тази гледка ме дразнеше, защото олицетворяваше някаква връзка с Гидиън и това още повече ме объркваше, тъй като двамата се бяхме разделили. Сега колата ме караше да се усмихвам.

Доктор Питърсън беше прав. Въздържанието и по-голямата самостоятелност ми бяха помогнали да виждам нещата по-ясно. По някакъв начин дистанцията между мен и Гидиън беше направила и двама ни по-силни, караше ни да се ценим повече и да не приемаме нищо за даденост. Обичах го повече от всякога и странното беше, че изпитвах тези чувства, докато се прибирах вкъщи при съквартиранта си, с когото възнамерявах да прекарам цялата вечер, без да имам ни най-малка представа къде и с кого ще е Гидиън по същото време. Нямаше никакво значение. Знаех, че съм в мислите и в сърцето му.

Телефонът ми иззвъня и аз го извадих от чантата. Видях, че се обажда майка ми, и вдигнах с веселото:

— Здрасти, мамо!

— Не мога да разбера какво търсят — оплака се тя, звучеше ядосано, готова всеки миг да се разплаче. — Не искат да оставят Ричард на мира. Днес са отишли в офиса му и са взели копия от записа на охранителните камери.

— Детективите ли?

— Да. Направо са безмилостни. Какво искат?

Завих и излязох на улицата, на която живеех.

— Да заловят убиеца. Може би искат само да видят как Нейтън влиза и излиза. Да засекат времето, в което е станало.

— Но това е нелепо!

— Да, и е просто предположение. Не се притеснявай. Няма какво да открият, тъй като Стантън е невинен. Всичко ще бъде наред.

— Толкова добре се държи в цялата тази ситуация, Ева — каза тя нежно. — Толкова е добър към мен.

Въздъхнах, усетих умолителната нотка в гласа й.

— Знам, мамо. Разбирам. И татко го разбира. Ти си там, където трябва да бъдеш. Никой не те съди. Така е добре за всички ни.

Наложи се да я успокоявам чак докато стигнах до входната врата на сградата, през цялото това време се чудех какво ли ще открият детективите, ако проверят записите от охранителните камери на „Кросфайър“. Историята на връзката ми с Гидиън можеше да бъде проследена по записите, в които двамата с него сме във фоайето на „Крос индъстрис“. Точно там ми беше направил първото предложение, в което съвсем безцеремонно беше заявил желанието си да ме притежава. Беше ме притиснал до стената веднага щом се бях съгласила да излизам единствено с него. И пак там се беше отдръпнал, когато се опитах да го докосна в онзи ужасен ден, когато започна да се отчуждава от мен. Детективите можеха да видят всички наши интимни моменти, стига да си направят труда да се върнат достатъчно назад във времето.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен — казах аз и захвърлих чантата си на барплота. — Цяла вечер ще си бъда вкъщи.

Затворих телефона и забелязах някакво чуждо палто, преметнато върху единия от високите столове.

— Скъпи, прибрах се! — извиках на Кари.

Оставих бутилката с ябълковия сок в хладилника и тръгнах към стаята си, за да се изкъпя. Точно бях на прага, когато вратата на Кари се отвори и от стаята му излезе Татяна. Очите ми се разшириха, когато видях, че е облечена в костюм на палава медицинска сестра, с мрежести чорапи и жартиери, които се подаваха.

— Здрасти, скъпа! — поздрави ме тя и ме изгледа самодоволно.

Беше учудващо висока на високите токчета, които бе обула, и ме гледаше от горе надолу. Татяна Черлин беше успешен модел с лице и тяло, които биха предизвикали не една автомобилна катастрофа.

— Погрижи се за него вместо мен.

Премигвайки, изгледах как дългокраката блондинка изчезна към хола. Малко след това чух входната врата да се затваря.

Кари се появи на вратата на стаята си само по боксерки, зачервен и разрошен. Облегна се на рамката и мързеливо и самодоволно се усмихна.

— Здрасти!

— Здрасти и на теб. Май доста добре си прекарал деня.

— Така е, по дяволите.

Усмихнах се.

— Не че искам да те съдя, но останах с впечатлението, че между теб и Татяна всичко е свършило.

— Че то никога не е започвало — отвърна той и прокара ръка през косата си. — Най-неочаквано се появи днес, беше много притеснена и непрекъснато се извиняваше. Била в Прага и едва тази сутрин разбрала какво се е случило. Веднага пристигнала тук, облечена по този начин, сякаш е прочела какво се върти в перверзното ми съзнание.

Аз също се облегнах на вратата.

— Май те познава доста добре.

— Май наистина е така — каза той и сви рамене. — Да видим как ще се развият нещата. Тя знае, че Трей е важна част от живота ми, и се надявам и в бъдеще да остане така. Обаче Трей… Сигурен съм, че никак няма да му стане приятно.

Изпитвах съчувствие и към Кари, и към Трей. И на двамата щеше да им се наложи да направят много компромиси, ако искаха да изградят успешна връзка.

— Какво ще кажеш тази вечер да забравим за важните хора в живота ни и да изгледаме няколко филма? Донесла съм безалкохолно шампанско.

Той вдигна вежди.

— Какво му е хубавото на безалкохолното шампанско?

— Много добре знаеш, че не можеш да пиеш алкохол, докато вземаш лекарства — отвърнах сухо.

— Няма ли да ходиш на крав мага тази вечер?

— Не, ще наваксам утре. Иска ми се тази вечер да се отпусна и да прекарам известно време с теб. Искам да се опъна на дивана и да ям пица с китайски пръчици и китайска храна с пръсти.

— Ти си истински бунтовник, бебчо — засмя се Кари. — И определено си намери компания за вечерта.

Паркър се тръшна върху постелката и изпъшка, а аз изкрещях, въодушевена от успеха си.

— Да! — извиках и свих ръка в юмрук.

Да успееш да хвърлиш мъж с килограмите на Паркър си беше истински подвиг. Беше ми отнело доста дълго време да се науча да заставам в правилна равновесна позиция, за да мога да използвам тялото си като лост, може би по-дълго от необходимото, защото през последните няколко седмици ми беше трудно да се концентрирам.

В живота ми нямаше равновесие, когато отношенията ми с Гидиън не вървяха добре.

Паркър се разсмя и протегна ръка към мен. Хванах го над китката и му помогнах да се изправи.

— Добре — похвали ме той. — Много добре. Днес работиш на пълни обороти.

— Благодаря. Искаш ли да опитаме пак?

— Почини си десет минути и пийни малко вода — отвърна той. — Трябва да поговоря с Джеръми, преди да си тръгне.

Джеръми беше един от инструкторите, които работеха с Паркър, беше огромен и учениците трябваше буквално да се покатерят по него. В този момент не си представях, че някога ще мога да отблъсна нападател с неговите размери, но бях виждала някои съвсем дребни жени в групата да го правят.

Взех кърпата и бутилката с вода и се отправих към алуминиевите пейки, подредени край стената на залата. Пристъпих несигурно, когато видях един от детективите, които ме бяха посетили в апартамента ми. Детектив Шели Грейвс обаче не беше облечена като за работа. Носеше спортно горнище, подходящ анцуг и маратонки, а тъмната й къдрава коса беше вързана на опашка. Озовах се точно пред нея, тъй като тя тъкмо влизаше в залата, а скамейките се намираха близо до вратата. Опитах се да изглеждам напълно равнодушна, макар че изобщо не се чувствах така.

— Госпожице Трамел — поздрави ме тя. — Не очаквах да ви видя тук. Отдавна ли тренирате с Паркър?

— От около месец. Радвам се да ви видя, детектив Грейвс.

— Не, не се радвате — възрази тя и изкриви устни. — Поне за момента е така. Може би и след като си поговорим, отношението ви няма да се промени.

Намръщих се, чувствах се объркана от думите й. Поне едно нещо беше съвсем ясно:

— Не мога да разговарям с вас, без присъствието на адвоката си.

Тя разтвори широко ръце.

— В момента не съм на работа. Но така или иначе не очаквам от вас да кажете каквото и да било. Аз ще говоря.

Грейвс посочи с ръка скамейките и аз неохотно седнах. Имах много добро основание да се държа предпазливо.

— Какво ще кажете да се преместим малко по-високо? — предложи тя и се изкачи на най-високата скамейка.

Изправих се и я последвах.

След като се настанихме, тя се облегна на коленете си и се загледа в хората, които тренираха под нас.

— Вечер тук е съвсем различно. Аз обикновено идвам на следобедните тренировки. Обещах си, че ще поговоря с вас, ако някога се срещнем, когато не съм на работа. Мислех, че вероятността това да се случи, е почти нулева. И изведнъж, ето ви тук, направо не повярвах на очите си. Сигурно е знак на съдбата.

Никак не повярвах на последното, което каза.

— Не ми приличате на човек, който вярва в знаци на съдбата.

— Права сте, но този случай е изключение.

За момент сви устни, като че ли разсъждаваше усилено върху нещо. След това се обърна към мен и ме погледна.

— Мисля, че вашият приятел е убил Нейтън Баркър.

Замрях, не можех да си поема въздух.

— Никога няма да успея да го докажа — каза тя мрачно. — Той е прекалено умен. И изпипва нещата докрай. Цялото убийство е било замислено много внимателно. В момента, в който Гидиън Крос е решил да убие Нейтън Баркър, е организирал всичко изключително прецизно.

Не можех да преценя дали трябва да остана, или да си тръгна — какви ще бъдат последиците от всяко мое решение. А тя използва нерешителността ми и продължи да говори.

— Според мен всичко е започнало в понеделник, след като съквартирантът ви е бил нападнат. Когато претърсихме хотелската стая, в която бе открит трупът на Баркър, намерихме някои снимки. Повечето бяха ваши, но тези, за които говоря, бяха на съквартиранта ви.

— На Кари?

— Ако трябваше да ги представя пред прокуратурата, за да издействам заповед за ареста му, щях да твърдя, че Нейтън Баркър е нападнал Кари Тейлър, с цел да заплаши Гидиън Крос. Предполагам, че Крос не се е поддал на изнудването от страна на Баркър.

Започнах да усуквам и да мачкам кърпата си. Не можех да понеса мисълта, че Кари е страдал толкова заради мен.

Грейвс ме погледна, погледът й беше остър и изпитателен. Поглед на ченге. Баща ми умееше да гледа по същия начин.

— Мисля, че в този момент Крос е осъзнал, че ви грози смъртна опасност. И знаете ли какво? Бил е абсолютно прав. Виждала съм доказателствата, събрани в хотелската стая на Баркър — снимки, подробни записки за ежедневната ви програма, изрезки от вестници… дори част от боклука ви. Обикновено, когато открием подобно нещо, вече е твърде късно.

— Нейтън ме е наблюдавал? — Само при мисълта за това тялото ми се разтресе от неконтролируеми тръпки.

— Следил ви е. Изнудването за пари от втория ви баща и от Крос е било само една от проявите на цялата му мания. Според мен вие двамата с Крос сте станали твърде близки и Баркър се е чувствал заплашен от връзката ви. Мисля, че се е надявал Крос да се отдръпне, когато разбере за миналото ви.

Вдигнах кърпата към устата си, в случай че ми прилошееше още повече.

— Ето как според мен са протекли нещата — заяви Грейвс и започна да потупва връхчетата на пръстите си един в друг; изглеждаше така, сякаш цялото й внимание е съсредоточено върху трениращите долу хора. — Крос ви отряза и започна да се вижда със старото си гадже. Причините за това са две: първо, Баркър се успокоява и второ, Крос вече няма мотив да извърши престъплението. Защо да убива някого заради жената, която е зарязал? Тук изигра нещата много добре, като не ви каза нищо. Вашата естествена реакция направи лъжата още по-достоверна.

Освен с пръсти започна да почуква и с крак, стройното й тяло излъчваше неуморима енергия.

— Крос не наема човек, който да му свърши работата. Би било глупаво. Не иска да оставя следа, като даде пари на някого, а и един наемен убиец винаги би могъл да се разприказва. Освен това е нещо лично. Вие сте нещо лично. Той иска заплахата да изчезне веднъж завинаги. В последния момент организира събитие в един от хотелите си за своя компания, която произвежда водка. По този начин има желязно алиби. Дори пресата е там, за да направи снимки. Освен това знае много добре къде се намирате вие в този момент и така и вашето алиби е непробиваемо.

Стиснах здраво кърпата между пръстите си. Господи…

Шумът от телата, които падаха върху постелките, инструкциите, които треньорите даваха, победоносните викове на трениращите — всичко това се сля в едно и не чувах нищо друго, освен бръмченето в ушите си. Пред мен се случваха толкова много неща, а съзнанието ми отказваше да ги възприеме. Имах чувството, че се отдръпвам назад и попадам в безкраен тунел, а действителността се отдалечава все повече, докато накрая се превръща в малка черна точка.

Грейвс отвори бутилката си с вода, отпи от нея и избърса устни с опакото на ръката си.

— Трябва да си призная, че идеята за партито доста ме затрудни. Как може човек да разбие подобно алиби? Наложи се три пъти да ходя в хотела, докато най-накрая разбрах, че през онази нощ в кухнята е избухнал пожар. Нищо сериозно, но целият хотел е бил евакуиран за около час. Всички гости са били изкарани на тротоара. Крос непрекъснато е влизал и излизал в хотела, държал се е точно така, както би могло да се очаква от един собственик при подобни обстоятелства. Говорих с половин дузина хора от персонала, които са го видели и са разговаряли с него по това време, но никой не можеше да посочи точен час. Всички бяха на мнение, че е царял хаос. Кой би следил какво прави някой в цялата тази бъркотия?

Усетих, че клатя глава, като че ли въпросът й е насочен към мен. Тя изпъна рамене.

— Измерих времето, необходимо да се измине разстоянието от служебния вход, където Крос е бил забелязан да разговаря с пожарникарите, до хотела на Баркър на няколко пресечки от мястото. Необходими са петнайсет минути в едната посока. Баркър е умрял от един-единствен удар с нож в гърдите. Улучен е право в сърцето. Такъв удар не би отнел повече от минута. Няма рани, по които може да се съди, че се е защитавал, а трупът е бил намерен точно до вратата. Какво предполагам ли? Отворил е вратата на Крос и всичко е свършило за по-малко от секунда. И само си помислете… този хотел е бил собственост на дъщерна фирма на „Крос индъстрис“. А охранителните камери не са работили в момента, защото в хотела от няколко месеца се извършва преустройство.

— Съвпадение — обадих се дрезгаво.

Сърцето ми биеше до пръсване. Някаква далечна част от съзнанието ми регистрира факта, че на няколко метра от мен има десетки хора, чийто живот продължава да тече, без да имат ни най-малка представа, че друго човешко същество в залата преживява събитие с катастрофални размери.

— Да, разбира се. Защо не?

Грейвс сви рамене, но очите й я издадоха. Знаеше. Не можеше да го докаже, но го знаеше.

— Ето как стоят нещата, мога да продължа да се ровя и да си губя времето с този случай, докато на бюрото ме чакат други. Но какъв е смисълът? Крос не е опасен за обществото. Моят партньор би казал, че човек никога не трябва да взема закона в ръцете си, и като цяло съм напълно съгласна с него. Но Нейтън Баркър възнамеряваше да ви убие. Може би не още следващата седмица. Може би не и следващата година. Но някой ден непременно щеше да го направи. — Тя се изправи, изтупа анцуга си, взе си бутилката с вода и кърпата, без да обръща внимание на неконтролируемото ми ридание.

Гидиън… Притиснах кърпата до очите си, завладяна от емоции.

— Изгорих записките си — продължи тя. — Партньорът ми се съгласи, че сме стигнали до задънена улица. На никого не му пука, че Нейтън Баркър вече не диша от въздуха ни. Дори собственият му баща заяви, че за него синът му е умрял преди години.

Вдигнах поглед към нея, премигах, за да прочистя мъглата от сълзи.

— Не знам какво да кажа.

— Вие скъсахте с него в неделята, след като прекъснахме вечерята ви, нали така?

Аз кимнах и тя кимна след мен.

— Тогава той беше в полицейския участък и даваше показания. Излезе от стаята, но аз продължих да го наблюдавам през прозореца на вратата. Подобна болка съм виждала само по лицата на хора, на които съобщавам за смъртта на техен роднина. Честно казано, това е причината да ви разкажа всичко това — за да можете да се върнете при него.

— Благодаря.

Никога преди не съм влагала толкова много чувства в една-единствена дума. Тя поклати глава и понечи да тръгне надолу по стълбите, след това се спря, обърна се и ме изгледа.

— Не съм аз човекът, на когото трябва да благодарите.

Някак се озовах в апартамента на Гидиън.

Не си спомням как съм си тръгнала от залата на Паркър и как съм казала на Кланси къде да ме закара. Не си спомням как съм се отбила до рецепцията и как съм се качила в асансьора. Когато осъзнах, че съм пред входната врата на Гидиън, трябваше да спра за момент, защото не бях сигурна как съм стигнала от скамейката в залата дотук.

Натиснах звънеца и зачаках. След като никой не ми отвори, седнах на пода и облегнах гръб на вратата.

Гидиън ме завари така. Вратите на асансьора се отвориха, той излезе от него и се закова на място, когато ме видя. Беше облечен за тренировка, косата му все още беше влажна от пот.

Никога не бе изглеждал толкова прекрасно. Стоеше неподвижно, вперил поглед в мен, така че се наложи да му обясня:

— Вече нямам ключ. — Не се опитах да стана, защото не бях сигурна дали краката ми ще издържат.

Той клекна пред мен.

— Ева, какво има?

— Срещнах детектив Грейвс тази вечер — казах и се опитах да преглътна, въпреки бучката в гърлото ми. — Ще приключат случая.

Пое си дълбоко въздух и гръдният му кош се разшири. С този жест вече знаех.

Тъмна сянка помрачи красивите очи на Гидиън. Разбра, че знам всичко. Истината висеше във въздуха между нас, почти осезаема.

„Готов съм да убия заради теб, да се откажа от всичко, което притежавам, заради теб… но никога не бих се отказал от теб.“

Гидиън падна на колене на студения твърд мрамор. Наведе глава. Чакаше.

Размърдах се и застанах в същата поза пред него. Повдигнах брадичката му. Докоснах лицето му с пръсти и устни. Благодарих му шепнешком, допряла устни до кожата му.

„Благодаря… благодаря… благодаря.“

Той обви ръце около мен и ме притисна плътно до себе си. Допря лице до врата ми.

— А от тук нататък накъде?

Прегърнах го.

— Накъдето ни заведе животът. Заедно.