Песента на Кали

7.

Кришна спря да превежда. Гласът му ставаше все по-дрезгав, докато накрая съвсем заприлича на крякане, съответстващо на жабешките му очи. Едвам откъснах поглед от Муктанандаджи. Дадох си сметка, че съм бил погълнат от разказа му и съм забравил за присъствието на Кришна. Сега се подразних, че е замълчал, точно както се дразним от повреден касетофон или телевизор, спрял на най-интересното място.

— Какво има? — попитах аз.

Кришна понаведе глава и аз се извърнах. Към нас се приближаваше собственикът с бялата четина. Колкото и да беше невероятно, огромното помещение се беше изпразнило, без изобщо да забележа. Тежките столове бяха преобърнати и наслагани по всички други маси. Вентилаторите бяха престанали да се въртят бавно. Погледнах си часовника. Беше единайсет и трийсет и пет.

Собственикът — ако това наистина беше той, — изсумтя нещо на Кришна и Муктанандаджи. Кришна махна уморено с ръка, а мъжът повтори нещо — вече по-високо и сприхаво.

— Какво има? — казах отново аз.

— Трябва да затваря — изграчи Кришна. — Плаща за тока.

Погледнах няколкото слаби крушки, които все още светеха, и само дето не се изсмях на глас.

— Можем да довършим утре — каза Кришна.

Муктанандаджи беше свалил очилата и разтъркваше уморено очите си.

— Ох, да му се не види — рекох аз.

Извадих няколкото индийски банкноти, които бях взел със себе си, и дадох на стареца двайсет рупии. Той продължи да стои и да мърмори. Дадох му още десет рупии. Мъжът се почеса по четинестата буза и затътри крака към бар-плота. Бях се разделил с по-малко от три долара.

— Продължавайте — подканих аз.

— Санджай беше сигурен, че до полунощ ще намерим два трупа. Все пак бяхме в Калкута.

На сутринта отидохме в центъра на града и попитахме хариджаните, които прекарваха мъртви животни, дали в камионите им има и трупове на хора. Не, отговориха те, кметството наемало други хора — бедняци, но не от нисшата каста, — сутрин те обикаляли и събирали труповете, с които тротоарите неминуемо били осеяни. Правели го само в центъра. Не ходели нататък, където започвали големите бордеи. Там с труповете се занимавали роднините или кучетата.

— След като съберат телата в центъра, къде ги карат? — попита Санджай.

В моргата „Сасун“, гласеше отговорът. Хапнахме при градския парк няколко мекици и в десет и половина двамата със Санджай вече бяхме при моргата „Сасун“.

Тя се помещаваше на първия етаж и в сутерена на сграда в стария английски квартал. Цред стълбището като на стража още стояха каменни лъвове, но вратата беше заключена и закована с дъски, очевидно не се използваше от години. Всичко се вършеше през задния вход, където камионите спираха и откъдето поемаха отново.

Моргата беше препълнена. По количките в коридора и дори пред кабинетите имаше заметнати с чаршафи трупове. Носеше се много силна смрад. Това ме изненада.

От един кабинет излезе мъж в бяла престилка на жълти петна, който държеше поставка с прихванати към нея листове и който ни се усмихна.

— Какво обичате?

Нямах представа какво да кажа, но Санджай веднага заговори убедително:

— Ние сме от Варанаси. Дошли сме в Калкута заради двама от нашите братовчеди, които за беда останаха без нивите си в Западна Бенгалия и пристигнаха наскоро да си търсят работа в града. Но уви, както личи, са се разболели и още преди да се наемат някъде, са умрели на улицата. Жената на клетия ни втори братовчед ни го съобщи с писмо, после заминала при роднините си в Тамилиад. Кучката му с кучка дори не се е опитала да потърси трупа на съпруга си и на другия ни братовчед, ние обаче пристигнахме въпреки големите разходи, за да ги приберем във Варанаси и да ги кремираме както подобава.

— А, такава ли била работата — свъси се санитарят. — Тези проклети южнячки! Не знаят да се държат. Добичета.

Кимнах в знак на съгласие. Всичко се бе наредило толкова лесно!

— Мъж или жена? Старец, младеж или новородено? — попита отегчено човекът от моргата.

— Моля?

— Другият братовчед. Ясно е, че жената, която е заминала, е била омъжена за мъж, но какъв е полът на другия роднина? И възрастта на двамата? Освен това кой ден са били прибрани от улицата? Първо полът.

— Мъж — каза Санджай.

— Жена — отговорих аз едновременно с него.

Санитарят, който ни беше повел към друго помещение, спря като закован. Санджай ме изгледа на кръв, още малко и да ме одере с поглед.

— Извинявайте — подхвана той благо-благо. — Камила, клетата братовчедка на Джаяпракеш, със сигурност е жена. Но сега аз не мога да мисля за нищо друго освен за братовчед си Самар. Ние с Джаяпракеш сме роднини по съребрена линия.

— Аха — каза санитарят, но ни изгледа с присвити очи. — Да не сте случайно студенти?

— Не — усмихна се Санджай. — Аз работя в магазина за килими на баща си във Варанаси. Джаяпракеш пък помага на чичо си в кърската работа. Аз съм учил малко. А той си е съвсем неук. Защо питате?

— Просто така. Просто така — отвърна санитарят.

Той ме погледна и аз се притесних, че ще чуе как сърцето ми бие лудешки, — понякога студентите, които следват медицина тук, в нашия университет… ох… губят свои близки, които умират направо на улицата. Насам, ако обичате.

Помещенията на приземния етаж бяха големи и задушни, от боботещата климатична инсталация вътре беше прохладно. По масите и количките бяха наслагани трупове. Не бяха подредени освен по възраст и пол. Детското отделение, покрай което минахме, беше препълнено.

Санджай посочи дата отпреди една седмица, когато братовчедите ни уж са умрели. От разказа му излезе, че братовчед ни Самар е прехвърлил четирийсетте.

В първото помещение, където влязохме, имаше двайсетина мъже. Вяха в различен стадий на разложение. Тук беше доста горещо. По труповете капеше вода в напразен опит да ги охлади. Двамата със Санджай запушихме устата и носовете си с долния край на ризите. Очите ни се насълзиха.

— Проклетият режим на тока — смутолеви санитарят. — Напоследък е през няколко часа. Е?

Той отиде при няколко от труповете и махна чаршафите. Протегна ръце, сякаш предлагаше за продан вол.

— Не — отсече Санджай, след като се взря покрусено в първото лице. Отиде при друг труп. — Не. Не. Я чакайте… не. Трудно е да кажа.

— Хммм.

Санджай обикаляше от маса на маса, от количка на количка. Ужасните лица го гледаха с изцъклени очи, с отворени уста, някои с подпухнали изплезени езици. Други се хилеха отблъскващо, сякаш ни приканваха да изберем тях.

— Не — продължи да повтаря Санджай. — Не.

— Това са всички трупове, докарани тази седмица. Сигурни ли сте, че не сте объркали датите?

Служителят от моргата дори не си направи труда да прикрива отегчението и неверието в гласа си. Санджай кимна и аз се запитах каква ли игра играе. „Посочи някого и да се махаме оттук!“

— Чакайте — каза той. — А този там в ъгъла?

Трупът лежеше сам върху метална маса, сякаш някой го е метнал от разсеяност там. Коленете и китките стърчаха, ръцете бяха стиснати в юмруци. Трупът беше почти плешив и се беше извърнал към влажната стена, сякаш засрамен от безжизнената си голота.

— Прекалено стар е — изпелтечи служителят, но моят приятел вече беше отишъл с пет бързи крачки в ъгъла.

Надвеси се и се взря в лицето. Щръкналият бял юмрук на трупа се допря леко до вдигнатата риза и голия корем на Санджай.

— Братовчеде Самар! — изхлипа моят приятел.

Той се вкопчи във вкочанената ръка.

— Не, не, не — намеси се човекът от моргата. После се изсекна в пеша на захабената си престилка. — Този е тук едва от вчера. Прекалено нов е.

— Въпреки това е клетият братовчед Самар — отвърна задавено Санджай.

Видях в очите му истински сълзи.

Служителят от моргата сви рамене и се зае да проверява нещо върху подложката с листовете. Наложи му се да отгърне няколко.

— Неустановена самоличност. Докаран сутринта във вторник. Намерен гол на улица „Шудел“… съответства, нали? Предполагаема причина за смъртта — счупен врат в резултат на падане или на душене. Дрехите му вероятно са откраднати. Предполагаема възраст — шейсет и пет години.

— Братовчедът Самар беше на четирийсет и девет — каза Санджай.

Той си избърса очите и пак запуши с ризата носа си. И този път служителят само сви рамене.

— Защо, Джаяпракеш, не потърсиш братовчедката Камила? — рече Санджай. — А аз ще уредя превоз за братовчеда Самар.

— Не, не — намеси се човекът от моргата.

— Не ли? — повторихме в хор ние със Санджай.

— Не. — Служителят погледна свъсен листовете върху поставката. — Не можете да откарате трупа, докато не се установи самоличността му.

— Но нали аз я установих. Това тук е братовчедът Самар — напомни Санджай, без да пуска костеливия юмрук на трупа.

— Не, не. Имах предвид да се установи официално. Това трябва да се направи в пощата.

— В пощата ли? — учудих се аз.

— Да, да, да. Общинската служба „Безследно изчезнали“ и „Непотърсени трупове“ се намира там. На третия етаж. След като се установи самоличността, ще платите такса от двеста рупии в бюджета на общината. Двеста рупии на тяло, де.

— Ой! — ревна Санджай. — Двеста рупии за какво?

— За официалното установяване на самоличността и за удостоверението, разбира се. После трябва да отидете в кметството на улица „Ватерлоо“. Работят с граждани само в събота.

— Но това е чак след три дни! — възроптах аз.

— Защо трябва да ходим там?

— За да платите, разбира се, таксата за превоза — петстотин рупии. — Служителят въздъхна. — И така, за да ви дам трупа, трябва да ми донесете удостоверението за установена самоличност, квитанцията за платена такса, квитанцията за такса „Превоз“ и, разбира се, копие от разрешителното ви, че имате право да прекарвате покойници.

— Ох! — рече Санджай. Той пусна ръката на братовчеда Самар. — И откъде да си извадим такова разрешително?

— От Бюрото за разрешителни към щатската администрация недалеч от Радж Бхаван.

— Ами да каза Санджай. — И това ще ни струва…

— Осемстотин рупии на покойник, който смятате да превозвате. За повече от пет мъртъвци има намаление.

— Това ли е всичко, което трябва да представим? — попита Санджай, а в гласа му прозвуча нотката, която често бях чувал, преди той да почне да блъска по стените или да изрита някое от бирманчетата, които се трупаха във вътрешния двор и по стълбището.

— Да, да — каза служителят. — Освен смъртния акт. Него мога да ви издам и аз.

— Аааа! — въздъхна Санджай. — И това ще ни струва?…

— Само петдесет рупии — усмихна се служителят. — Без наема.

— Наем ли? — повторих аз през ризата.

— Да, да, да. Тук при нас е пренаселено, както сами виждате. За предоставеното място взимаме наем от петнайсет рупии на ден. — Той си провери листовете върху поставката. — Наемът на братовчед ви Самар възлиза на сто и пет рупии.

— Но нали той е бил тук само един ден! — възкликнах аз.

— Така си е, така си е. Но се опасявам, че трябва да вземем наем за цялата седмица, защото той е бил настанен при специални условия предвид неговия… напреднал стадий. А сега ще потърсим ли братовчедка ви Камила?

— Това ще ни струва близо две хиляди рупии! — избухна Санджай. — За всяко тяло!

— О, да, да — потвърди с усмивка мъжът от моргата. — Надявам се във Варанаси да се търсят килими.

— Ела, Джаяпракеш — каза Санджай и се обърна да си ходи.

— Ами братовчедката Камила? — извиках аз.

— Идвай, де! — рече пак Санджай и ме затегли към изхода.

Пред моргата беше спрял бял камион. Санджай отиде при шофьора.

— Труповете? — каза той. — Къде отиват?

— Какво?

— Къде отиват непотърсените трупове, след като ги откарат оттук?

Шофьорът изправи гръб и се свъси.

— В болницата за инфекциозни болести „Найду“. Повечето, Там ги унищожават.

— Къде се намира тя?

— В горния край на шосе „Читпур“.

Имаше голямо задръстване и ни отне цял час, докато се доберем дотам с трамвая. Старата болница беше пълна с хора, които се надяваха да оздравеят или чакаха да умрат. Дългите, задръстени с легла коридори ми напомняха за моргата. През решетките по прозорците влизаха птици, които подскачаха по разбърканите чаршафи, дано намерят някоя троха. По напуканите стени се стрелкаха гущери и докато вървяхме, аз видях как под един от креватите притичва гризач.

Изведнъж на пътя ни се изпречи мустакат стажант лекар.

— Вие кои сте?

Стреснат, Санджай каза имената ни. Забелязах как мисли трескаво — дано му хрумне някаква правдоподобна история.

— Тук сте заради труповете, нали? — попита лекарят.

И двамата примигахме.

— Репортери сте, нали? — попита човекът.

— Да — потвърди Санджай.

— Да го вземат мътните! Знаехме си, че все ще се разбере отнякъде — изръмжа лекарят. — Е, ние нямаме никаква вина!

— Как така да нямате? — възкликна Санджай.

Извади от джоба на ризата си опърпаното старо тефтерче, където си записваше кой колко дължи на шефовете на просяците, номерата на квитанциите за прането и списъците какво трябва да купим от магазина.

— Какво ще кажете в свое оправдание?

Той наплюнчи върха на счупен молив.

— Елате с мен — тросна се лекарят.

Преведе ни през отделението на тифозните, после през кухнята до него. Излязохме навън и подминахме купчини отпадъци. Зад болницата имаше обрасъл с бурени пущинак, разпрострял се на доста декари. В далечината се виждаха брезентовите навеси и ламаринените покриви на разрастващ се бедняшки квартал. Насред бурените имаше ръждясал булдозер и на него се беше облегнал старец по торбести панталони до коленете с допотопна пушка.

— Ей! — изкрещя лекарят. Старецът скочи и свали от рамото си пушката. — Там! Там! — извика лекарят и посочи бурените.

Старецът гръмна с пушката и ехото прокънтя о сградата зад нас.

— Мамка му, мамка му! — развика се лекарят и бързо се наведе да вдигне голям камък.

При звука на изстрела от буренаците се беше показало сиво куче с щръкнал гръден кош, което сега ни наблюдаваше. Изпосталялата животинка подви опашка и захапала нещо розово, хукна да бяга. Лекарят метна камъка, който падна в тревата по средата между него и псето. Старецът при булдозера се бореше с предпазителя на пушката.

— По дяволите — изруга лекарят и ни поведе през полето.

Навсякъде се виждаха ровове и купчини пръст, сякаш булдозерът копаеше като огромна домашна котка тук от години. Спряхме на ръба на плитък ров, където бяхме видели кучето.

— Ай! — възкликнах аз и се дръпнах назад.

Разложената човешка ръка, която се подаваше от влажната пръст, се беше докоснала до сандала ми и до голия ми крак. Виждаха се и други неща. После забелязах в далечината още ровове и още кучета.

— Преди десет години всичко си беше наред — обясни лекарят, — но сега, когато индустриалната зона е толкова наблизо…

Той млъкна, за да метне друг камък по друга глутница псета. Те се отправиха спокойно към храстите. Старецът зад нас бе успял да махне празния патрон и зареждаше друг.

— Това какви са били, мюсюлмани или християни? — попита Санджай.

Беше вдигнал молива.

— По всяка вероятност индуисти. Знае ли човек? — избълва лекарят. — Крематориумите не желаят да приемат неплатежоспособни клиенти. Но вече от няколко месеца проклетите кучета ги изравят. Имахме желание да покриваме разходите, докато… Чакайте. Чули сте какво се случи днес, нали? И заради това сте тук.

— Разбира се — каза напосоки Санджай. — Но вие може би искате да ни кажете вашата версия.

Почти не слушах. Бях погълнат от това да разглеждам наоколо и да откривам нови и нови човешки части, които се показваха от преобърнатата пръст като мъртви риби, излезли на повърхността на езеро. Поне от онова, което виждах, едва ли имаше вероятност ние със Санджай да намерим тук цял труп за принос. Над нас кръжаха гарвани. Старецът беше седнал върху веригата на булдозера и май беше задрямал.

— Заради днешната история получихме много жалби — каза лекарят. — Но трябваше да предприемем нещо. Постарайте се да съобщите, че болницата е била готова да плати кремациите.

— Да — рече Санджай и си записа нещо.

Отново тръгнахме към сградата на болницата. Край планините от боклуци имаше импровизиран палатков лагер на роднини на пациентите.

— Трябваше да предприемем нещо — повтори лекарят. — Нали разбирате, режим на тока. А при тези кучета, които се навъртат насам, не можехме да направим онова, което сме правили от години. Затова платихме на общината да извози труповете и днес сутринта извадихме от хладилника трийсет и седем, които да бъдат откарани в крематориума „Ашутош“. Откъде да знаем, че ще пратят камион с открита каросерия, който часове наред ще чака в задръстванията.

— Наистина откъде — каза Санджай и си записа нещо.

— А после, след като товарът е бил изсипан в парка на крематориума, се е появило множеството, участващо в празника.

— Да! — намесих се и аз. — Днес започва Кали Пуджа.

— А ние откъде да знаем, че церемонията ще привлече в парка точно на този крематориум десет хиляди души? — попита рязко лекарят.

Не му напомних, че Кали е богиня, покровителка на всички крематориуми и места, където витае смъртта, включително бойни полета и неиндуистки гробища.

— Знаете ли колко време продължава една истинска кремация дори в новите електрически пещи в града? — попита лекарят. — Два часа — отговори си той сам. — Два часа всяка.

— Какво е станало с труповете? — попита Санджай така, сякаш темата не е особено интересна за него.

Вече беше ранен следобед. До полунощ оставаха десет часа.

— Ах, жалбите! — простена лекарят. — Мнозина от поклонниците са припаднали. Днес сутринта беше много горещо. Но се наложи да оставим повечето трупове тук. Заради следобедните задръствания шофьорите отказаха да се върнат при нас в болницата или в моргата „Сасун“ и да натоварят отново камионите.

— Благодаря ви — рече Санджай и се ръкува с мъжа. — Нашите читатели с радост ще научат и гледната точка на болницата. А между другото вашият пазач ще бъде ли тук и след като се мръкне? — кимна Санджай към заспалия старец.

— Да, да — тросна се лекарят, който беше плувнал в пот. — Макар че полза никаква. Еййй! — провикна се той и се наведе да вземе камък и да го метне по псето, което точеше лиги и влачеше към шубрака нещо голямо.

В десет часа същата вечер отидохме в крематориума „Ашутош“. Санджай беше уредил да вземе за малко един от микробусите, с които шефовете на просяците събираха сакатите си подопечни. Тясното пространство отзад беше без прозорци и вонеше ужасно.

Не знаех, че Санджай знае да управлява автомобил. Не се уверих в това и след като безразсъдно започнахме да се провираме с натиснат клаксон и мигащи фарове по задръстените вечерни улици.

Портата на крематориума беше заключена, но ние влязохме през пералнята до него. Водата вече не течеше от отворените тръби, по циментовите плочи и корита нямаше пране, работниците от кастата на перачите си бяха тръгнали на свечеряване. Между крематориума и пералнята имаше каменен зид, но за разлика от много огради в града по него не бяха наслагани парчета стъкло и ножчета за бръснене и ние се прехвърлихме лесно.

След като се озовахме от другата страна на зида, се поколебахме какво да правим. Вече имаше звезди, но новата луна не беше изгряла. Беше тъмно като в рог. Постройките с ламаринени покриви на крематориума се очертаваха в тъмното като сиви силуети. Имаше още една сянка по-близо до портата: дървена площадка на колела, огромна и висока, с огънат на купол навес и гигантски дървени колела.

— Божията колесница на Кали Пуджа — пошушна Санджай.

Аз кимнах. Отстрани на площадката бяха наслагали ламаринени листове, но и двамата знаехме, че огромното разярено четириръко божество е вътре. Идолите за празници рядко се смятаха за джаграта, но знае ли човек с каква сила се сдобиваше този тук нощем, на място, където витаеше смъртта?

— Насам — прошепна Сандзкай и се отправи към най-голямата постройка най-близо до кръглата алея. Минахме покрай купчини дърва гориво за заможни семейства, и струпани на едно място изсъхнали кръгли кравешки изпражнения за по-обичайните кремации. В светлината на звездите павилионът без покрив за погребалния оркестър наподобяваше гола сива плоча. Заприлича ми на маса в моргата, която чака трупа на огромен бог. Извърнах се притеснен към колесницата с покритото с ламарини божество.

— Насам — каза Санджай.

Труповете бяха наслагани на криви редици. Ако имаше луна, сянката на колата с божеството щеше да пада върху тях. Направих една крачка и се извърнах.

— Уф! — простенах. — Утре ще си изгоря дрехите.

Представях си какво ще стане, ако тръгна в жегата из навалицата с тях.

— Моли се да има утре — изсъска Санджай и започна да прекрачва сгърчените трупове.

Някои бяха заметнати с платнища и одеяла. Повечето лежаха направо под небето. Бях свикнал със слабата светлина на звездите и вече различавах кости, които бяха щръкнали от плътта и проблясваха белезникаво. Тук-там над купчините разбъркани трупове се подаваше огънат крайник. Сетих се за ръката, която се беше докоснала до крака ми зад болницата, и потреперих.

— Побързай!

Санджай си избра труп от втория ред и започна да го влачи към задната стена.

— Чакай! — прошепнах отчаян, но той вече бе погълнат от тъмнината и аз бях останал сам с черните препятствия под краката ми.

Отидох в средата на третия ред и веднага съжалих. Понечех ли да стъпя, кракът ми хлътваше в нещо, което поддаваше гнусно. Излезе лек вятър и на няколко крачки от мен се вдигна парче разкъсан плат.

Изведнъж нещо се размърда в редицата трупове най-близо до колесницата с божеството и се чу шум. Изправих се и стиснах длани в немощни юмруци. Беше птица — огромна, прекалено тежка, за да полети, с настръхнали черни криле. Тя заподскача по труповете и изчезна в тъмнината зад навеса с богинята. Изпод прихванатите надве-натри ламаринени листове екна трополене. Представих си как огромният идол се размърдва, как четирите му ръце се пресягат към краищата на дъсчената площадка, как слепите му белеещи се очи се разтварят, за да огледат неговите владения.

Нещо се вкопчи в глезена ми и го стисна здраво.

Изпищях, скочих встрани, препънах се и се свлякох сред преплетените студени крайници. Накрая се подпрях с китка в крака на труп с лице, заровено в тревата. Хватката около глезена ми не се разхлаби. И не само това, теглеше ме назад.

Застанах с усилие на колене и прокарах трескаво ръка по десния си крак. Викът ми беше толкова силен, че очаквах откъм портата да дотичат пазачи. Надявах се някой да дойде на бегом при мен. Но пазачи нямаше. Повиках с цяло гърло Санджай, отговор обаче не последва. Глезенът ми направо гореше там, където нещото се беше вкопчило здраво в него.

Наложих си да се поуспокоя и да се изправя. Хватката се поотпусна. Застанах на коляно и се взрях в нещото, което ме стискаше.

Трупът беше покрит с гладък като коприна брезент, към който бяха прикачени много найлонови върви. Бях стъпил в една от широките примки и със следващата си крачка я бях затегнал. Отне ми само няколко секунди да разплета въжето.

Усмихнах се. Изпод копринената плащаница се показваше само бледа длан, която в светлината на звездите изглеждаше бяла като ларва. Пъхнах я с върха на сандала обратно под покривалото. „Чудесно!“ Нека Санджай се бори като презрените превозвачи на трупове с плътта на мъртвеца. Без дори да докосвам тялото под брезента, го пъхнах навътре в копринените гънки, завързах го с поклащащите се върви, вдигнах пихтиестата маса върху рамото си и забързах покрай черните постройки. Докато се отдалечавах от колесницата с божеството, шумовете вътре в ламарините заглъхнаха.

Санджай ме чакаше в сянката на зида.

— Побързай! — изсъска той.

Беше минало единайсет часът. Бяхме на доста километри от храма на капаликите. Прехвърлихме с общи усилия двете тела през зида.

Пътуването от крематориума до храма на капаликите се състоеше от кошмари — от нелепи кошмари. Товарът ни се търкаляше отзад в микробуса, докато Санджай криволичеше по шосето, като изтласкваше встрани волските каруци, принуждаваше пешеходците да скачат върху купчините боклуци, за да не бъдат прегазени, и мигаше трескаво с фаровете, за да предупреди камионите в насрещното движение, че няма да се отдръпнем. На два пъти той свръщаше в лявото платно и бяхме принудени да се покатерим на тротоара. Онази нощ пътят ни през Калкута беше белязан от крясъци и какви ли не ругатни.

Накрая се случи неизбежното. На едно кръстовище, недалеч от градския парк Санджай се опита да профучи пред трите платна на насрещното движение. Регулировчикът скочи от огромната тракторна гума, откъдето насочваше движението, и вдигна длан, за да ни спре. За някакъв лудешки миг бях убеден, че Санджай ще го прегази. Той обаче стовари и двата си крака върху спирачката и дръпна назад волана, сякаш се опитваше да озапти разбеснял се вол. Микробусът се завъртя на една страна, за малко да се преобърне, и закова на трийсетина сантиметра от протегнатата ръка на полицая. Двигателят заглъхна. Един от труповете отзад се беше дотъркалял при нас и голото му ходило стърчеше между моята седалка и седалката на шофьора. За късмет и двете тела още бяха омотани в брезента. Дръпнах припряно платнището, за да скрия ходилото, точно когато вбесеният регулировчик заобиколи микробуса и застана откъм страната на Санджай. Надзърна през десния прозорец и лицето му се сгърчи от възмущение.

— Какво, да ви вземат мътните, правите?

Широката каска на полицая се клатушкаше, докато той крещеше. Благодарих на всички богове, че не е сикх. Крещеше си на западнобенгалско наречие. От време на време удряше с тежката палка по вратата на Санджай. Ако беше сикх — а повечето полицаи в Калкута са сикхи, — щеше да ни налага с нея по главите. Странни хора са тия сикхи.

Още преди Санджай да е измислил какво да отговори или да е запалил отново двигателя, полицаят отстъпи крачка назад и побърза да закрие с длан лицето си.

— Пфу! — ревна той. — Какво карате там вътре? Сниших се на седалката. Всичко беше изгубено. Полицаят щеше да ни арестува. Щяха да ни осъдят до живот и да ни хвърлят в ужасния затвор „Хугли“, но щяхме да лежим там само няколко дни, защото капаликите щяха да ни убият.

Но Санджай се усмихна широко и се надвеси през прозореца.

— А, уважаеми господине, нима не познахте превозното средство?

Той плесна с длан по очуканата врата. Полицаят се свъси разярен, но отстъпи още една крачка назад.

— Брррр — каза той през длан.

— Да, да, да — извика Санджай със същата тъпа усмивка. — Микробусът е собственост не на друг, а на Гопалакришна Нирендренат Дж. С Махапатра, шеф на Съюза на просяците в Читпур и Горен Читаранджан! И отзад возим шестима от най-окаяните му прокажени, които носят най-големи печалби. Много големи, драги ми господине! — Санджай запали с лява ръка двигателя, а с широко движение на дясната показа задната част на микробуса. — Закъснял съм с цял час, трябва да прибера, уважаеми господине, хората на Махапатра там, където те се хранят и спят. Господин Махапатра ще ми откъсне главата. Но ако ни арестувате, уважаеми господин полицай, поне ще имам оправдание, задето съм закъснял толкова позорно. Ако искате да ни задържите, с удоволствие ще отворя задните врати. Но колкото и големи печалби да носят, господине, прокажените вече не могат да вървят и ще се наложи да ми помогнете да ги изнесем от микробуса.

Санджай се престори, че отваря вратата, за да слезе.

— Не! — ревна регулировчикът, Той разклати тежката палка към ръката, с която Санджай отваряше вратата. — Изчезвайте! Незабавно!

И при тези думи той ни обърна гръб и забърза към средата на кръстовището. Там размаха ръце и наду свирката към пищящото гъмжило от превозни средства, които през краткото му отсъствие върху гумата бяха задръстили три улици.

Санджай подкара микробуса, заобиколи скупчените автомобили, като мина през тревата в средата на площада, и зави пред насрещното платно към Странд.

Спряхме възможно най-близо до склада. Улицата беше много тъмна, но отзад в микробуса имаше фенер. Наложи се Санджай да го запали, за да измъкнем труповете за принос от заплетените въжета на плащаницата, в която беше омотан моят. Часовникът ми, подарък от Санджай, показваше дванайсет без десет. Но той често изоставаше.

Във внезапно припламналата светлина на фенера видях, че Санджай е взел от крематориума трупа на старец. Беше беззъб, имаше съвсем малко коса и пердета и на двете очи. Беше се заплел в паяжината от въжета, прихванати към покривалото на моя труп.

— Да го вземат мътните! — изсумтя Санджай. — Все едно е смрадлив парашут. Не, в брезента се е заплела някаква проклета мрежа.

Накрая се наложи Санджай да прегризе със зъби въжето.

— Побързай — подкани той. — Махни покривалото от твоя труп. Няма да го приемат завит.

— Но според мен…

— Махни го, ти казах — тросна се съвсем разярен Санджай. Още малко и очите му щяха да изхвръкнат от почервенялото му лице. Фенерът запука и засъска. — Мамка му, мамка му, мамка му! — избухна той. — Трябваше да направя с теб това, което смятах в началото. Щеше да бъде толкова просто. Мамка му.

Вбесен, Санджай хвана своя труп под мишниците и го дръпна, за да го освободи от преплетените въжета.

Аз продължих да стоя като вцепенен. Дори когато започнах да развързвам последните възли и да разплитам последните върви, не си давах сметка какво точно вършат ръцете ми. „Знаеш ли какво, Джаяпракеш. Ти си жертва на социалната несправедливост. Трогна ме с тежкия си жребий. Ще смъкна наема от двеста на пет рупии месечно. Ако искаш пари назаем за първите два-три месеца, веднага ще ти дам.“

По бузите ми се застичаха сълзи, които капеха върху плащаницата. Някъде от далечината чух как Санджай ми вика да побързам, но ръцете ми се движеха бавно и методично и развързваха последните заплетени въжета. Спомних си как съм се разплакал от благодарност, задето Санджай ме е взел за съквартирант, колко изненадан и признателен съм бил, че е повикал и мен да бъда посветен заедно с него за капалика.

„Трябваше да направя с теб това, което смятах в началото.“

Избърсах припряно очите си, дръпнах ядосано покривалото и го метнах в дъното на микробуса.

— Оооооо! — изтръгна се от мен писък.

Отскочих назад и се блъснах отстрани в микробуса, след което за малко да се свлека върху нещото, разкрило се пред мен. Фенерът се преобърна и се затъркаля по металния под. Изпищях още веднъж.

— Какво има?

Санджай се беше върнал тичешком при микробуса. Спря и се хвана здраво за вратата.

— Ооооо!

Нещото, което бях изнесъл като невеста от крематориума, може би някога е било човек. Но не и сега. Не беше останала никаква следа. Тялото се беше подуло и бе двойно по-голямо от човешкото — приличаше по-скоро на великан, на разложена морска звезда, отколкото на човек. Лицето беше безформено — бяла пихтия с нагънати отверстия и подути цепки там, където някога са били очите, устата и носът. Нещото представляваше отвратително подобие на човешка форма, направено надве-натри от покрита с гной плесен и мъртва обезобразена плът.

Беше бяло, съвсем бяло като коремчетата на мъртвите шарани, изхвърлени от Хугли. Кожата приличаше на залята с белина прогнила гума, на нещо, свалено от долната страна на отровна гъба. Трупът се беше издул като стегнат плондер, беше подпухнал от ужасния натиск, оказван отвътре от разширилите се газове и набъбналите до пръсване органи. Тук-там се виждаха парчета натрошени ребра и кости, които стърчаха от тупналата пихтия като клечки, забучени в превтасало тесто.

— Ооооо — простена Санджай. — Удавник.

Сякаш в потвърждение на думите му ни лъхна смрадта на речна тиня и в една от черните очни ябълки се показа нещо, което приличаше на плужек. То размърда в нощния въздух лъскави пипала и после се скри от светлината. Усетих как в шупналата пихтия се движат много други неща.

Притиснах се до страничната стена на микробуса и се плъзнах към задната врата. Смятах да се шмугна покрай Санджай и да избягам в гостоприемната нощ, но той ми препречи пътя и ме тикна обратно в тясното пространство заедно с онова нещо.

— Вдигни го — нареди ми той.

Взрях се в него. Падналият фенер хвърляше помежду ни бесни сенки. Нямах сили за друго, освен да гледам.

— Вдигни го, Джаяпракеш. Церемонията започва само след две минути. Вдигай го.

Идеше ми да му се нахвърля. Идеше ми да го удуша и да чуя как последните глътки въздух гъргорят в лъжливото му гърло. Но видях пистолета. Беше се появил в юмрука му изневиделица, като цвят на лотос в дланта на обигран пътуващ фокусник. Беше малък. Толкова малък, че приличаше на играчка. Но си беше истински. Изобщо не се съмнявах в това. И черният кръг на цевта беше насочен точно между очите ми.

— Вдигни го.

Нищо на света не бе в състояние да ме убеди да вдигна нещото върху пода отзад. Нищо освен съвсем ясното съзнание, че не се ли подчиня, след три секунди ще бъда мъртъв. Мъртъв. Като нещото в микробуса. И че ще лежа заедно с него. Върху него. С него.

Застанах на колене, вдигнах фенера, докато той не бе запукал и не бе подпалил покривалото, и пъхнах ръце под нещото. То сякаш очакваше прегръдката ми. Плъзна ръка отстрани на хълбока ми като плахата милувка на свенлива любовница. Пръстите ми хлътнаха в бялото нещо. На допир плътта беше студена и податлива като гума и аз бях сигурен, че всеки миг пръстите ми ще потънат в нея. Вътре в пихтията мърдаха и шаваха някакви меки неща, аз слязох от микробуса и отстъпих крачка назад. Нещото се свлече върху мен и за миг аз изпитах ужасяващото чувство, че трупът ще се втечни и ще ме залее като мокра речна глина.

Вдигнах лице към нощното небе и тръгнах с несигурна крачка. Отзад Санджай метна на рамо студения си товар и ме последва към храма на капаликите.