Песента на Кали

16.

Погребението на Виктория беше във вторник, 26 юли 1977 година. Тя беше погребана на малкото католическо гробище на хълма над Ексетър.

Мъничкият бял ковчег сякаш грееше на яркото слънце. Аз не го погледнах. По време на краткото опело се бях вторачил в късчето синьо небе точно над главата на отец Дарси. Виждах в пролуката между дърветата тухлената кула върху една от старите сгради на Академията. По едно време в парчето лятно небе се извисиха ято гълъби, които започнаха да кръжат. Точно преди края на опелото екна хор от детска гълчава и смях, но веднага щом ни забелязаха, малчуганите замълчаха, а ние с Амрита се извърнахме и загледахме няколкото младежи, които въртяха яростно педалите на велосипедите и се приближаваха към полегатия наклон.

Амрита смяташе през есента да се върне да преподава в университета. Три дни, след като се прибрахме, тя изчисти стаята на Виктория и накрая я превърна в помещение за шиене. Но нито веднъж не отиде да работи там, а аз изобщо не съм стъпвал в стаята.

Когато накрая реших да изхвърля някои от дрехите, с които се бях върнал от Калкута, все пак се сетих да проверя джобовете на разкъсаната мръсна риза, с която бях облечен вечерта на срещата с Дас. Кутийката кибрит я нямаше. Кимнах доволен, но след миг намерих в друг джоб малкия си бележник. Може би онази нощ съм носел със себе си и двата бележника.

В края на октомври Ейб Бронстийн дойде да ни погостува един ден. Беше идвал и за погребението, но не бяхме разговаряли, ако не се брои дежурният обред по съболезнованията. Бях го чувал само веднъж — късно една вечер, след като бях пил доста, му се обадих по телефона и двамата проведохме несвързан разговор. Ейб ме беше слушал близо час и накрая бе проронил тихо:

— Лягай си, Боби. Отивай да спиш.

Тази октомврийска неделя седнахме в хола да обсъдим на чаша бяло вино как да запазим „Други гласове“ и новата енергийна програма на Картър, нагърбил се да решава проблема с недостигащия бензин. Амрита кимаше любезно, сегиз-тогиз се усмихваше и през цялото време беше на хиляди километри от нас.

Ейб предложи да се поразходим в гората зад къщата. Аз примигах. Той мразеше движението от всякакъв вид. В този хубав есенен ден беше облечен във вечния си измачкан сив костюм и беше с тънка вратовръзка и с черните обувки с перфорация отстрани, които не сваляше от краката си.

— Разбира се — отвърнах аз не особено въодушевено, после двамата тръгнахме по пътеката към езерото.

Гората беше неописуемо красива. Пътеката беше застлана с жълтеникаво-кафяви листа, накапали от брястовете, и на всеки завой пред нас изникваше огненочервеното на кленовете и смрадликата. Редицата глогове ни предложиха не само бодли, но и ситни есенни плодчета: Една бреза се открояваше на фона на съвършеното синьо небе. Ейб извади от джоба на сакото си недопушена тънка пура и свел глава, продължи тромаво нататък, като дъвчеше разсеяно края й.

Бяхме изминали две трети от двукилометровата пътека, която описваше окръжност, и наближавахме билото на възвишението над пътя, когато Ейб седна на една повалена бреза и се зае старателно да изтръсква камъчетата и клечките от обувките си. Аз седнах недалеч от него и се извърнах да погледна езерото, което бяхме заобиколили при залива.

— Ръкописът на Дас още ли е у теб? — попита внезапно Ейб.

— Да.

Ако го беше поискал, за да го пусне — със или без договор — в „Други гласове“, приятелството ни щеше да приключи.

— Хмммм — прокашля се Ейб и се изплю. — От „Харпърс“ правят ли ти въртели, задето не си написал статията?

— Не. — Чух някъде зад пътя кълвач. — Върнах им аванса. Настояха да покрият пътните и дневните. Мороу ги напусна, знаеш.

— Да. — Ейб запали пурата. Миризмата се вписваше чудесно в свежия есенен въздух. — Реши ли какво ще правиш с тъпата поема?

— Не.

— Не я публикувай, Боби. Никъде. Никога.

Той метна още пушещата клечка кибрит в купчината листа. Аз я вдигнах и я стиснах между пръстите си.

— Няма — отвърнах.

Известно време мълчахме. Излезе прохладен ветрец, сухите листа изшумолиха. Някъде на север една катерица се караше на някого, че е навлязъл в територията й.

— Знаеш ли, Боби, че в холокоста съм изгубил почти всичките си роднини? — попита най-неочаквано Ейб, без да ме поглежда.

— Не. Не знаех.

— Да. Мама се е спасила, защото двамата с Ян бяха в Лондон, щяха да ми идват на гости. Ян се върна, за да се опита да измъкне Моше, баба и останалите. Повече не го видяхме.

Не казах нищо. Ейб издиша към небето тютюневия дим.

— Говоря ти за това, Боби, защото после всичко ни се струваше неизбежно. Все си мислиш, че си могъл да промениш нещо, а не си го направил, например пропуснал си да направиш нещо и после всичко се е разиграло като по часовник. Нали разбираш?

— Да.

— Е, не е неизбежно, Боби. Просто е лош късмет, нищо повече. Никой няма вина. Никой освен гадните копелета, които се хранят от тези неща.

Мълчах дълго. Около нас се въртяха листа, които добавяха тъжната си хубост към килима по земята.

— Не знам, Ейб — казах накрая. На гърлото ми беше заседнала буца, беше ми трудно да продължа. — Аз съм виновен, как да не съм виновен. Заведох ги там. Не си тръгнах, когато видях колко налудничаво е всичко. Не отидох да проверя дали самолетът им е излетял. И изобщо не разбирам за какво става въпрос. Кой го е извършил? Кои са тези хора? Кой е Кришна? Какво спечели Камахия?… Къде се вписва тя? И най-вече, защо допуснах тъпата грешка да занеса на Дас пистолета, когато…

— Два изстрела — прекъсна ме Ейб.

— Моля?

— Каза ми, че вечерта, когато си ходил там, си чул два изстрела.

— Оръжието беше автоматично.

— И какво от това? Може би смяташ, че след като си пръснеш черепа, натискаш отново спусъка — за всеки случай? Така ли?

— За какво намекваш, Ейб?

— Ти, Боби, не си убил Дас. И Дас не е убил Дас. Някой от онези приятелчета, капаликите, вероятно е имал сметка да извърти нещата така. Онова копеле Кришна… Санджай… както и да се казва… може би е искал и той да бъде за кратко поет лауреат?

— Защо… — Замълчах и загледах как една чайка пикира над нас. — Но какво общо има с всичко това Виктория? О, Ейб, за Бога… какво е спечелил онзи, който я е убил? Не разбирам.

Ейб се изправи и отново се изплю. По костюма му бяха полепнали парченца кора.

— Хайде да се прибираме, а, Боби? Трябва да хвана автобуса за Бостън, а после проклетия влак.

Тръгнах пръв надолу по хълма, но Ейб ме сграбчи за ръката. Беше се вторачил в мен.

— Трябва да знаеш едно, Боби. Не е нужно да разбираш. Няма да разбереш. Няма и да забравиш. Не си мисли, че ще успееш… няма да успееш. Но трябва да продължиш нататък. Чу ли? Да живееш ден за ден може би, но да продължиш. В противен случай ония копелдаци ще победят. Не можем да го допуснем, Боби, Разбираш ли?

Кимнах, после се обърнах бързо и тръгнах по пътеката, която почти не личеше.

На втори ноември получих кратко писмо от следователя Сингх. Той ми съобщаваше, че заподозреният — Шугата Чоудури, няма да се изправи пред съда. Докато лежал в предварителния арест в „Хугли“, някой си бил разчистил сметките с него. Докато той спял, му натикал в устата хавлиена кърпа. До края на месеца жената — Деви Чоудури, щяла да бъде съдена. Сингх обещаваше да ме държи в течение. Повече не получих вест от него.

В средата на ноември, малко след като падна първият голям сняг от онази мразовита зима, прочетох отново ръкописа на Дас, включително последните сто страници, които не бях довършил в Калкута. Дас се оказа прав в краткото си обобщение: това беше вест за раждането на нещо. За да получите представа, ви препоръчвам „Второто пришествие“ на Йейтс Йейтс е бил по-добър поет.

После ми хрумна, че въпросът ми какво да правя с ръкописа на Дас прилича странно на въпроса, който парсите — бързо топящо се малцинство в Индия — си задават за умрелите. За тях земята, въздухът, огънят и водата са свещени и те не искат да ги сквернят с телата на покойниците. Намерили са хитро решение. Преди години Амрита ми беше разказвала за Кулата на мълчанието в един парк в Бомбай, над която лешоядите кръжат търпеливо.

Отказвах да изгоря ръкописа, защото не исках димът да се издигне като жертвоприношение в прослава на онова тъмно нещо, което дебнеше зад крехките стени на моя разсъдък.

Накрая решението ми се оказа по-делнично от Кулата на мълчанието. Накъсах на малки парченца неколкостотинте страници, при което ме лъхна смрадта на Калкута, после ги напъхах в черен найлонов пазарски плик, в който сложих и развалени зеленчуци — да не би някой да тръгне да вади листовете. Отидох с колата на сметището, което се намираше на доста километри от нас, и загледах как черният плик подскача по стръмната купчина отпадъци и се скрива в езерцето воняща пихтия.

Докато се прибирах, разбрах, че може и да съм се отървал от ръкописа, но това не е попречило на Песента на Кали да кънти в съзнанието ми.

Ние с Амрита продължихме да обитаваме същата къща. Трябваше да изтърпим от приятелите си какви ли не съвети и състрадание, но с напредването на суровата зима се виждахме все по-рядко с други хора.

Амрита беше решила да довърши докторската си дисертация и започна да става рано, да отскача за лекциите до университета, да ходи в библиотеката, вечерта да проверява писмени работи, пак да работи върху дисертацията и да си ляга рано. Аз пък ставах много късно, често вечерях навън и вечер ме нямаше вкъщи. След като Амрита освободеше към десет вечерта кабинета, се настанявах в него и четях до среднощ. През онези лишени от слънце месеци четях какво ли не: Шпенглер, Рос Макдоналд, Малкълм Лаури, Хегел, Стенли Елкин, Брус Катън, Йън Флеминг и Синклер Луис. Четях класика, която от десетилетия си стоеше недокосната по рафтовете, купувах и нови бестселъри. Четях всичко наред.

През февруари един приятел ми предложи да преподавам временно в малък колеж северно от Бостън и аз приех. В началото пътувах всеки ден, но не след дълго наех малък обзаведен апартамент недалеч от колежа и се прибирах в Ексетър само за събота и неделя. Често не се връщах и тогава.

Ние с Амрита нито веднъж не отворихме дума за Калкута. Не споменавахме името на Виктория. Амрита се окопаваше все по-надълбоко в света на теорията на числата и на Булевата алгебра. Той явно й носеше утеха — в него правилата се спазваха и таблиците с истината можеха да се изведат по логичен път. Аз бях оставен извън него и не разполагах с нищо друго освен с неподатливите сечива на езика и неподлежащата на поправка, лишена от здрав разум машина на действителността.

Преподавах в колежа вече четири месеца и сигурно нямаше да се върна в Ексетър, ако един приятел не ми се обади да ми каже, че Амрита е в болница. Лекарите й бяха сложили диагноза: остра пневмония с усложнения заради изтощението. Тя лежа в болницата осем дни, после още една седмица вкъщи — беше толкова изнемощяла, че не можеше да става от леглото. През това време си стоях у дома и докато се грижех за Амрита, започнах да усещам отгласи от някогашната ни нежност, после обаче тя оповести, че се чувства по-добре, и в средата на юни отново седна на компютъра, а аз се върнах в апартамента. Чувствах се нерешителен и объркан, сякаш вътре в мен беше зейнала огромна черна дупка, която ме всмукваше.

Именно онзи юни купих люгера.

През април Рой Бенет, дребничък мълчалив преподавател по биология, с когото се бях запознал в колежа, ме покани в оръжейния си клуб. Години наред бях подкрепял законите за ограничаване на носенето на оръжие и изобщо мразех оръжията, но в края на онази учебна година прекарвах повечето съботи заедно с Бенет на стрелбището. Струваше ми се, че дори децата там са усвоили стойката от филмите да държиш оръжието с две ръце и с разкрачени крака. Когато някой ходеше да смени мишената, всички смъкваха с усмивки пистолетите и се отдръпваха назад. Много от мишените бяха във формата на човешки тела.

Когато подметнах, че ми се иска да си купя оръжие, Рой се усмихна с тихата радост на мисионер, който е постигнал успех, и ме посъветва като начало да си взема двайсет и две калибров пистолет. Кимнах и на другия ден си купих срещу доста солена сума отличен лугер 7,65 милиметра. Жената, която ми го продаде, обясни, че вече покойният й мъж много се е радвал и гордял с автоматичното си оръжие. Включи в цената и красив кобур.

Така и не усвоих предпочитаната стойка, при която пистолетът се държи с две ръце, затова пък се научих доста добре да правя от двайсет метра мишената на решето. Нямам представа какво са чувствали и какво са си мислели останалите, докато гърмяха в онези вечери с издължени сенки, но всеки път, когато вдигах смазаното и балансирано оръжие, усещах как насъбралата се в него сила се плисва в жилите ми като глътка силно уиски. Докато натисках бавно и внимателно спусъка, след което гръмваше изстрелът и аз усещах с изопнатата си ръка отката, в мен се надигаше нещо като екстаз.

Една събота, след като Амрита вече беше оздравяла, занесох лугера в Ексетър. Късно вечерта тя слезе долу и ме завари да въртя в ръцете си току-що смазания и зареден пистолет. Не каза нищо, но ме гледа дълго, после се качи отново горе. На сутринта и двамата не отворихме дума за оръжието.

— В Индия е излязла нова книга. Истински фурор. Май епична поема. Пак за Кали, тяхната богиня покровителка — започна да обяснява търговецът.

Бях дошъл в Ню Йорк за празненство в „Дъбълдей“, привлечен най-вече от пиенето на аванта, отколкото от нещо друго. Бях на балкона и умувах дали да си налея четвърто уиски, когато чух търговеца, който разговаряше с двама разпространители. Отидох при него и след като го хванах за ръката, го заведох в другия край на балкона. Току-що се беше върнал от панаир в Делхи. Не знаеше кой съм. Обясних му, че съм поет, който се интересува от съвременна индийска литература.

— Опасявам се, че не мога да ви кажа много за тази книга — рече ми той, — Споменах я, защото ми се стори неправдоподобно да се радва на такъв успех там. Някаква си дълга поема. Доколкото разбрах, индийските интелектуалци са в див възторг. Ние, разбира се, не проявяваме интерес. Тук поезията никога не е вървяла добре, особено пък ако е…

— Какво е заглавието? — прекъснах го аз.

— Сигурно ще ви се стори странно, но съм го запомнил — отвърна мъжът. — „Калисамбвха“ или „Калисавба“, нещо от тоя род. Запомнил съм го, защото навремето работех с едно момиче, казваше се Кели Съмърс, и ми направи впечатление, че…

— Кой е авторът?

— Авторът ли? Съжалявам, но не помня. Запомнил съм книгата само защото издателят бе наел огромен щанд, но без нищо по него. Само голяма купчина книги. Виждах синята корица по всички книжарници в хотелите в Делхи. Ходили ли сте в Индия?

— Дас?

— Моля?

— Авторът Дас ли се казваше? — попитах аз.

— Не, не беше Дас — отговори мъжът. — Поне според мен. Май някакво индийско име, трудно за произнасяне.

— А малкото име Санджай ли беше? — продължих да упорствам аз.

— Съжалявам, но нямам представа — отвърна търговецът. Вече се дразнеше. — Толкова ли е важно?

— Не — рекох аз, — не е важно.

Оставих го и отидох да се облегна на перилата на балкона. Продължавах да стоя там и след два часа, когато луната изгря над нащърбените зъби на града.

Получих снимката в средата на юли.

Още преди да видя пощенската марка, знаех, че писмото е от Индия. От тънкия плик ме лъхна миризмата на страната. Пощенското клеймо беше от Калкута. Застанах в края на алеята пред нас, под голямата бреза, и отворих плика.

Първо видях написаното върху обратната страна на снимката: „Дас е жив“, нищо повече. Самата снимка беше черно-бяла, върху зърнеста хартия, от бликовете хората на преден план почти не се виждаха, а отзад се мержелееха само силуети. Затова пък веднага познах Дас. Лицето му беше издълбано от белези, носът беше изкривен, но проказата не личеше чак толкова, както при срещата ни. Той беше облечен в бяла риза и бе протегнал ръка, сякаш обясняваше нещо важно на студенти.

И осемте мъже на снимката бяха насядали на възглавници около ниска маса. Светкавицата беше откроила олющената боя по стената зад Дас и една много мръсна чаша на масата. Добре осветени бяха лицата на още двама от мъжете, но аз не ги познавах. Очите ми се насочиха към силуета на мъжа отдясно на Дас Беше тъмно, чертите на лицето не личаха, но профилът все пак се виждаше донякъде и аз различих носа като хищен клюн и косата, щръкнала на черен ореол.

В плика нямаше нищо друго освен снимката.

„Дас е жив.“ Как се очакваше да го тълкувам? Че М. Дас е бил възкресен за пореден път от оная проклета богиня? Пак погледнах снимката, после започнах да удрям с нея по пръстите си. Нямаше как да разбера кога е правена. Дали силуетът в здрача беше Кришна? Според мен да, ако се съди от войнствеността, с която човекът се беше навел напред.

„Дас е жив.“

Обърнах се и от алеята отидох в гората. В глезените ми се вкопчваха храсти. Вътре в мен имаше някаква въртяща се, климнала празнота, която застрашаваше да зейне като черна бездна. Знаех, че отвори ли се мракът, за мен няма да има надежда да избягам.

Някъде на петстотин-шестстотин метра от къщата, недалеч от мястото, където потокът се разширяваше в мочурище, приклекнах и разкъсах снимката на парченца. После преобърнах голям камък, пуснах късчетата върху изсветлялата пръст с преплетени коренчета в нея и отново сложих камъка на място.

Докато вървях към нас, още виждах пред себе си влажните бели твари, които се гърчеха трескаво, за да избегнат светлината.

Онази вечер, докато си приготвях багажа, в стаята при мен дойде Амрита.

— Трябва да поговорим — каза тя.

— След като се върна — отвърнах й.

— Къде отиваш, Боби?

— В Ню Йорк — казах аз. — Само за ден-два.

Сложих още една риза над мястото, където бях пъхнал люгера и шейсет и четири патрона.

— Важно е да поговорим — настоя Амрита.

Докосна ме по ръката. Отдръпнах се и плъзнах ципа, за да затворя куфара.

— След като се върна — повторих аз.

Оставих колата у нас, взех влака за Бостън, спрях такси, което да ме откара на международното летище „Логан“, и се качих на самолета на „Ти Дъбъл Ю Ей“ за Франкфурт, откъдето щях да продължа за Калкута.