Песента на Кали

12.

Стаята беше много малка и много тъмна. В средата на квадратната дървена маса имаше газеник с пламък, който пращеше над езерце гранясала лой, но и малкото светлина, която излъчваше, изчезваше в опърпаните черни завеси, наслагани и от четирите страни. Помещението приличаше не толкова на стая, колкото на обвита в черна плащаница крипта. При масата чакаха два стола. Върху напуканата е повърхност беше оставена книга със заглавие, което не се четеше в мъждивата светлина. Но не се налагаше да чета заглавието, за да разбера коя е книгата. Беше моята стихосбирка „Зимни духове“.

Зад входната врата имаше коридор, толкова тесен и тъмен, че почти се усмихнах — бях се сетил за залата на смеха в лунапарк „Ривървю“ в Чикаго. Раменете ми опираха в олющената мазилка и от двете страни. Носеше се тежката миризма на прогнило дърво и мухъл, събудила детските ми спомени от времето, когато се пъхах зад решетката под предната веранда, за да си играя с влажната пръст и тъмнината отдолу. Нямаше да отида в тясното антре, ако не се виждаше слабото сияние на газеничето.

Докато влизах в стаята, в лицето ме удари завесата от черен тюл точно зад прага. От допира ми тя веднага се отмести като изоставена паяжина.

Ако екземплярът от моята стихосбирка бе предназначен да ме заинтригува, целта беше постигната. Ако пък трябваше да ме предразположи, не успя.

Продължих да стоя на метър-метър и нещо от масата. Камъкът отново беше в ръката ми, но ми се стори жалка работа, детинска реакция. Пак се сетих за залата на смеха в лунапарк „Ривървю“ и този път неволно се подсмихнах. Ако от мрака зад завесите нещо изскочеше и ми се нахвърлеше, щях да го фрасна с гранита по лицето.

— Ей!

Черните завеси погълнаха вика ми точно толкова бързо, както и светлината. От течението пламъкът на газеничето затанцува.

— Ей! Стига с тия криеници. Играта свърши! Покажи се!

Идеше ми да прихна, толкова нелепо беше всичко. Но ми идеше и да закрещя.

— Добре де, така да бъде, ще поиграем още малко — казах аз, после пристъпих напред, издърпах стола и седнах на масата.

Сложих; върху стихосбирката си камъка, все едно затискам с тежест листове. След това кръстосах ръце, притихнах и изправих гръб като ученик в първия учебен ден. Минаха няколко мига. Нищо не нарушаваше тишината. Беше толкова горещо, че от брадичката ми капеше пот, която образуваше кръгчета върху прашната маса. Чаках.

После пламъкът се огъна от почти недоловим повей.

Някой минаваше през черните завеси.

Покрай мрежестия тюл се плъзна висок силует, който поспря в здрача и после тръгна колебливо и бавно към светлината.

Най-напред видях очите — влажни и умни, смекчени от времето и от дълбокото познание за човешките страдания. Не можеше да има и съмнение. Очите бяха на поет. Аз гледах М. Дас. Той се приближи още малко, а аз трескаво се вкопчих в ръба на масата.

Гледах нещо, излязло от гроба.

Фигурата беше в сиви дрипи, може би останки от плащаница. При неволната й усмивка лъснаха зъби — устните бяха изгнили и се бяха запазили само грапавите полипи на месеста плът. Носа почти го нямаше, явно беше нагризан до влажната туптяща ципа на оголената тъкан, която не прикриваше двойните отверстия в черепа. Някога внушителното чело бе пощадено от опустошението, поразило долната част на лицето, но скалпът беше прорязан от люспести петна с неравни очертания и кичурчета бяла коса, щръкнали под различни ъгли. Лявото ухо се беше превърнало в безформена пихтия.

М. Дас издърпа другия стол, за да седне, и на мен ми направи впечатление, че два от пръстите на дясната му ръка ги няма до средната става. Около онова, което бе останало от ръката, беше омотан парцал, който обаче не прикриваше разядената плът на китката, изпод която се виждаха мускули и сухожилия.

Той седна тежко на стола. Огромната глава се клатушкаше, сякаш тънкият врат едвам я крепеше, а парцалите около горната част на гръдния кош се издигаха и после бързо се снишаваха. Помещението се изпълни със звука на накъсаното ни дишане.

— Проказа — прошепнах аз, но все едно го изкрещях.

Пламъчето затрепка трескаво и още малко, да угасне. Иззад газеника ме погледнаха влажни кафяви очи и сега аз видях, че клепачите също са отчасти разядени.

— Господи — пророних. — О, мили Боже. Дас, какво са направили с вас? Проказа.

— Дааа…

Не съм в състояние да опиша този глас. Заради разядените устни някои звуци не се чуваха, Други бяха придружени от съскане и фъфлене всеки път, когато езикът се опираше в оголените зъби. Не си представям как той изобщо е могъл да говори. Мигът ставаше още по-налудничав от това, че в едвам изречените, съскащи изречения още се долавяха оксфордският акцент и изисканият синтаксис. Слюнката навлажняваше оголените зъби и хвърчеше към газеничето, но аз разбирах думите. Не можех да се помръдна, не можех да извърна поглед.

— Даааа — каза поетът М. Дас, — проказа. Днес обаче, господин Лучак, се казва болест на Хансен.

„Днееейс, гусшин Лушшак.“

— Да, разбира се. Извинявайте.

Кимнах, примигах, но пак не успях да извърна очи. Забелязах, че още стискам края на масата. Кой знае защо, ми се струваше, че напуканото дърво ме свързва някак с действителността.

— Господи — повторих глухо, — защо се е получило така? Как мога да помогна?

— Прочетох стихосбирката ви, господин Лучак — изсъска М. Дас — Сантиментален поет сте.

— Откъде я взехте?

„Глупак. Я се стегни!“

— Исках да кажа — защо смятате, че стиховете са сантиментални?

Дас примига бавно. Разядените клепачи се спуснаха като опърпани по краищата щори и така и не покриха докрай бялото на очите. След като потули интелигентния си поглед, привидението пред мен стана хиляди пъти по-ужасно. Едвам устоях на желанието да побягна — затаих дъх, докато Дас отново ме погледна.

Гласът му звучеше тъжно.

— Наистина ли във Върмънт вали толкова много сняг, господин Лучак?

— Какво? О, в смисъл че… да. Да. Не винаги, но някои зими да. Особено в планините. Отбелязват пътя и пощенските кутии с пилони и оранжеви знаменца.

Говорех несвързано, но трябваше или да дърдоря нещо, или да захапя кокалчетата на пръстите си, за да заглуша другите звуци.

— Ах-х-х — въздъхна Дас и това прозвуча като въздух, който излиза от издъхваща морска твар. — Жалко, че не мога да го видя. Дааа.

— Прочетох поемата ви, господин Дас.

— Така лииии?

— Да, поемата за Кали, де. Всъщност го знаете, разбира се. Нали вие ми я пратихте.

— Да.

— Защо?

— Кое защо, господин Лучак?

— Защо я пращате за издаване в чужбина? Защо я давате на мен?

— Защото трябва да се издаде. — За пръв път в гласа на Дас се долови чувство. — Не ви ли хареса?

— Не — отговорих аз. — Изобщо не ми хареса. Но има части, които са много… запомнящи се. Ужасни и запомнящи се.

— Дааа.

— Защо сте я написали?

М. Дас отново затвори очи. Страховитата глава климна напред и за миг ми се стори, че той ще заспи. В светлината на газеника раните по скалпа му бяха лъскави и сивкаво-зелени.

— Трябва да се издаде — прошепна дрезгаво Дас. — Ще ми помогнете ли?

Поколебах се. Не бях сигурен, че последното, което е казал, е въпрос.

— Добре — отговорих накрая. — Кажете ми защо сте я написали. Какво правите тук?

Дас също ме погледна вторачено и с напрежението в очите си успя някак да ми предаде, че не сме сами. Извърнах се настрани, но там имаше само тъмнина. Беше страшна жега, от бузите ми се стичаше пот.

— Какво… — Подвоумих се. — Какво ви се е случило, че изглеждате така?

— Прокажен съм.

— Да.

— И то от много години, господин Лучак. Не обръщах внимание на признаците. На люспестите петна по дланите си. На болката, след която започваше изтръпване. Дори докато давах автографи по време на обиколките и водех семинари в университета, усещах проказата в дланите и бузите си. Знаех истината много преди да се появят отворените рани, много преди онази седмица, когато заминах на изток за погребението на баща си.

— Но сега има лекарства — извиках аз. — Със сигурност сте знаели… Сега проказата е лечима.

— Не, господин Лучак, не е лечима. Дори онези, които вярват в такива лекарства, признават, че с тях симптомите просто се забавят и понякога се спират за известно време. Но аз бях последовател на Ганди и неговата философия за здравословен живот. Получех ли обриви и болки, постех, спазвах диети, правех си клизми и пречиствах и тялото, и духа си. Правил съм го дълги години. Не ми помогна. Знаех, че няма да ми помогне.

Поех си дълбоко въздух и избърсах длани о панталоните си.

— Е, щом сте знаели, че…

— Изслушайте ме, ако обичате — прошепна поетът. — Не разполагаме с много време. Ще ви разкажа една история. Беше лятото на 1969 година — сега за мен друг век, друг свят. Баща ми беше кремиран в моето родно селце. От доста седмици вече се виждаха кървавите рани. Казах на братята си, че е алергия. Търсех усамотение. Не знаех какво да правя. По време на дългото пътуване до Калкута можех да помисля на спокойствие. Виждали ли сте болница за прокажени в Индия, господин Лучак?

— Не.

— Не ви го пожелавам. Дааа, можех да отида в чужбина. Разполагах с пари. Лекарите в такива развити държави като вашата, господин Лучак, рядко виждат болестта на Хансен в напреднал стадий. Това е заболяване на мръсотията и на боклуците, на нехигиеничните условия, забравено на запад още от Средновековието. В Индия обаче то не е забравено. Не, не е забравено в любимата ми Индия. Знаете ли, господин Лучак, че само в Бенгалия има половин милион прокажени?

— Не — отговорих аз.

— Не, И аз не знаех. Но ми казаха. Повечето прокажени умират от друго, още преди болестта да се е развила. Докъде бяхме стигнали? А, да. Вечерта пристигнах на гара Ховра. Вече бях решил какво да правя. Бях обмислял дали да не се лекувам в чужбина. Бях обмислял дали да търпя години наред, докато болестта се развива. Бях обмислял дали да се подлагам на унижението и изолацията, каквито такова лечение налагат. Бях обмислял всичко това, господин Лучак, и се бях отказал от него. И след като взех решение, бях много спокоен. Онази вечер, докато гледах от прозорците на вагона първа класа светлините на гара Ховра, аз бях в мир със себе си и с вселената. Вярвате ли в Бога, господин Лучак? Аз не вярвах. Не вярвам и сега… по-точно не вярвам в никой бог на светлината. Има… но докъде бях стигнал? Да. Когато слязох от вагона, бях много спокоен. Решението ми позволяваше да избегна болката не само от това, че съм инвалид, но и от раздялата. Поне така си мислех. Направо там, на гарата, дадох багажа си на един изумен просяк. А, да, господин Лучак, извинявайте за начина, по който вчера ви предадох ръкописа. Иронията е едно от малкото удоволствия, които са ми останали. Жалко само, че не можах да погледам. Докъде бяхме стигнали? Да, излязох от гарата и отидох на великолепното съоръжение, което наричаме моста Ховра. Видяхте ли го? Да, разбира се, че сте го видели. Какви ги говоря! Винаги, господин Лучак, съм го смятал за прекрасен образец на абстрактната скулптура, недооценен като красиво произведение на изкуството, каквото всъщност е. Онази вечер мостът бе относително празен — по него минаваха само неколкостотин души. Спрях по средата. Не се колебах дълго, защото не исках да имам време за мислене. Да ви призная, съчиних кратък сонет, така да се каже, прощално стихотворение. Навремето и аз бях сантиментален поет. Скочих. От процепа в средата. Той се пада на около стотина метра от тъмната вода на Хугли. Сякаш падах вечно. Ако знаех, че ще чакам вечно между началото и края на това самоубийство, щях да измисля нещо друго, уверявам ви. Ако паднеш от такава височина във водата, тя ти се струва като бетон, господин Лучак. Ударът беше много силен, сякаш в черепа ми разцъфна цвете. Нещо в гръбнака и врата ми изщрака. Силно. Все едно се е счупил дебел клон. После тялото ми потъна. Казвам „тялото ми“, господин Лучак, защото в онзи миг умрях. Не се съмнявам в това. Но се случи нещо странно. Духът не те напуска веднага след смъртта, а следи като отегчен наблюдател развоя на събитията. Как иначе да опиша усещането от това, че виждам как сгърченото тяло потъва в тинята на дъното на Хугли? Или виждам как рибите се нахвърлят стръвно на очите и на меката плът? Че виждам всичко това и не изпитвам притеснение или ужас, само съвсем слабо любопитство? Такова е изживяването, господин Лучак. Такова е това ужасно действие — нашата смърт… банално като всички други неизбежни действия, от които е изтъкано окаяното ни битие. Не знам колко дълго е лежало тялото ми там, колко дълго се е сливало с речната тиня, докато приливът или водата, вдигната от някой кораб, не са изхвърлили на брега разложената ми плът. Намериха ме едни деца. Започнаха да ме ръгат с пръчки и да се смеят, когато те проникваха в плътта ми. После дойдоха капаликите. Отнесоха ме — внимателно и предпазливо, макар че по онова време тези неща вече нямаха значение за мен, — в един от многото си храмове. Събудих се в прегръдката на Кали. Тя е единствената богиня, която може да победи и смъртта, и времето. После Кали ме възкреси, господин Лучак, но само за да й служа. Само за да й служа. Както виждате, когато върна на тялото ми диханието, Черната майка не сметна за необходимо да го очисти от напастта, която го разяжда.

— Да й служите в какво, господин Дас? — попитах аз.

Гримасата на поета без устни представляваше жестоко подобие на усмивка.

— Е, би трябвало да е очевидно за какво са отишли оскъдните ми сили — отвърна Дас. — Аз съм поетът на богинята Кали. Колкото й безполезен да съм, й служа като поет, жрец и аватар.

През целия разговор съпреживявах лишения от чувства разказ на Дас. Съзнанието ми сякаш се рееше точно под тавана и наблюдаваше всичко с хладно безпристрастие, граничещо с безразличие. И същевременно ми идеше да избухна в истеричен смях, да изкрещя, да преобърна масата в бясно неверие и да избягам от този злотворен мрак.

— Такава е моята история — рече Дас. — Какво ще кажете, господин Лучак?

— Ще кажа, че от тази болест сте полудели, господин Дас.

— Така лиии?

— Или че сте напълно здрав душевно, но заради някого разигравате театър.

Дас не каза нищо, ала побърза да извърне мъртвешки поглед.

— И още нещо, което не се връзва в историята ви — продължих аз, изумен колко твърд е собственият ми глас.

— Какво?

— Ако вашият… ако трупът е бил намерен едва миналата година, се съмнявам да е останало нещо за намиране. След близо седем години.

Главата на Дас отскочи назад като на някакво кошмарно човече на пружина, В забулената с тюлени завеси тъмнина се чу дращене.

— О! Кой, господин Лучак, ви е казал, че тялото е намерено миналата година?

На гърлото ми заседна буца. Заговорих, без да се замислям.

— Според господин Муктанандаджи точно тогава се е състояло митичното възкресение.

Усетих топъл повей, който люшна пламъка, а по обезобразеното лице на Дас заиграха сенки. Ужасната му усмивка не се помръдна. В здрача пак се размърда нещо.

— А-а-а-а — въздъхна Дас. Омотаната му в парцали осакатена ръка задраска разсеяно по масата. — Дааа, даааа. От време… на време… разиграваме наново всичко.

Наведох се напред и пуснах ръката си, така че да усещам камъка. Взрях се изпитателно в човешкото същество в обвивка на прокажен от другата страна на масата. Гласът ми беше сериозен, припрян.

— Защо, Дас? За Бога, защо? Защо точно капаликите? Защо този непристоен епос за Кали, завърнала се да управлява света, или каквато там друга тъпотия сте написали? Навремето бяхте велик поет. Пеехте песни в прослава на истината и невинността.

Думите ми прозвучаха блудкаво, но не знаех как другояче да го кажа.

Дас се облегна тромаво назад. Дъхът му изхриптя в отворената уста и ноздрите. „Колко може да живее човек в такова състояние?“ Там, където плътта не беше разядена от болестта, кожата изглеждаше почти прозрачна и чуплива като пергамент. Откога ли този човек не беше виждал слънчева светлина?

— В Богинята има невероятна красота — пророни той.

— Красота в смъртта и тлението? Красота в насилието? Откога, Дас, един ученик на Тагор пее в прослава на насилието?

— Тагор беше сляп! — В съскащия му шепот се долавяше нова сила. — Тагор не виждаше. Може би в миговете преди да издъхне. Може би. Ако тогава беше прогледнал, господин Лучак, щеше да се обърне към нея. Всички би трябвало да се обърнем към нея, когато Смъртта влиза в спалнята ни и ни хваща за ръката.

— Бягството в някаква вяра не оправдава насилието възразих аз. — Няма да оправдае злото, което възпявате…

— Злото! Хааа! — Дас изплю на пода жълта храчка. — Вие не знаете нищо. Злото. Няма зло. Няма насилие. Има само власт. Властта е единственото организиращо ръководно начало във всемира, господин Лучак. Властта е единствената истина, която съществува изначално. Всяко насилие е опит да се упражнява власт. Насилието е власт. От каквото и да се страхуваме, то ни плаши, защото някаква сила упражнява върху нас властта си. Всички се стремим да се освободим от страха. Всички религии са опит да се постигне власт над сили, които биха могли да ни подчинят. Но Тя, господин Лучак, е единственото ни избавление. Само Онази, Която поглъща душите, ни носи абхая мудра и разсейва всеки страх, защото именно Тя държи върховната власт. Тя е самото въплъщение на властта, сила извън времето, напълно неразбираема за нас.

— Това е отблъскващо — казах аз. — Евтино оправдание на жестокостта.

— На жестокостта ли? — засмя се Дас, все едно в празна урна се търкаляха камъни. — Жестокостта? Дори един сантиментален поет, който дърдори за вечни истини, със сигурност знае, че онова, което наричате жестокост, е единствената истина, призната от вселената. Животът се крепи на насилие.

— Не съм съгласен.

— Виж ти! — Дас примига два пъти. Бавно. — Никога ли не сте вкусвали от виното на властта? Никога ли не сте прибягвали до насилие?

Поколебах се. Не можех да му кажа, че почти целият ми живот се свежда до безкрайното усилие да усмирявам нрава си. Господи, за какво изобщо говорехме? Какво търсех тук?

— Не — казах аз.

— Глупости.

— Наистина, Дас. Е, да, сбивал съм се няколко пъти, но винаги съм се опитвал да избягвам насилието.

Бях на девет-десет години. Сара беше на седем-осем. В гората при резервата. „Сваляй панталонките. Бързо!“

— Не е вярно. Всеки е вкусвал от кървавото вино на Кали.

— Не. Грешите.

Ударих я през лицето. Веднъж. Втори път. Бликнали сълзи, постепенно покорство. Пръстите ми оставят по тънката й ръка червени следи.

— Само незначителни дребни случки. Детинщини.

— Няма незначителна жестокост — възрази Дас.

— Това е нелепо.

Ужасното вълнение, което ме обзе. Не просто при гледката на бледото й голо тяло и странното сексуално напрежение. Не, не само това. А нейната пълна безпомощност. Покорството й. Можех да направя каквото си поискам.

— Ще видим.

Каквото си поискам.

Дас се изправи с усилие. Аз изтиках назад стола.

— Ще издадете ли поемата?

Гласът му съскаше и пукаше като жарава в гаснещ огън.

— Вероятно не — отговорих аз. — Защо не дойдете с мен, Дас? Не сте длъжен да стоите тук. Елате с мен. Издайте сам поемата.

Веднъж, когато бях на седемнайсет години, един мой братовчед — голям малоумник, — ме накара да играя на руска рулетка с револвера на баща му. Зареди го с един патрон. Завъртя пълнителя. Помня, че в миг на невероятна безмозъчна дързост вдигнах оръжието, долепих дулото до слепоочието си и натиснах спусъка. Петлето удари празно гнездо на револвера, но от онзи ден нататък отказвам и да припаря до оръжие. Сега, в мрака на Калкута, пак изпитах чувството, че ей така, за нищо, съм доближил до слепоочието си дуло. Тишината стана тягостна.

— Не. Трябва да издадете поемата. Важжжно е.

— Защо? Защо не можете да си тръгнете оттук? Нима е останало нещо, което не са ви причинили? Елате с мен, Дас.

Очите на нещото пред мен се притвориха и то вече не приличаше на човек. Откъм дрипите ме лъхна миризмата на гробищна пръст. Зад мен в тъмнината със сигурност се чуха някакви звуци.

— Предпочитам да остана тук. Но е важно да занесете в страната си „Песента на Кали“.

— Защо? — повторих аз.

Езикът на Дас приличаше на розово зверче, което докосна лъснатите зъби и пак се скри.

— То е нещо повече от последната ми творба. Смятайте го за вест. Вест за раждане. Ще издадете ли поемата?

Тишината се проточи десет удара на сърцето ми и ме тласна на ръба на някакъв тъмен ров, който не разбирах. Понаведох леко глава.

— Да — казах. — Поемата ще бъде издадена. Може би не цялата, но ще бъде отпечатана.

— Чудесно — каза поетът и се обърна да си тръгне. След това се поколеба и ме погледна едва ли не лукаво. За пръв път долових в гласа му следа от човешки копнеж. — И… още нещо, господин Лучак.

— Да?

— Но то предполага да се върнете тук.

Краката ми се подкосиха при мисълта, че ще се наложи да вляза отново в тази крипта, след като веднъж съм се измъкнал от нея.

— Какво?

Той махна напосоки към „Зимни духове“, които още бяха върху масата.

— Нямам какво да чета. Те… онези, които се грижат за нуждите ми… понякога ми носят книги, стига да посоча заглавията. Но често не тези, които съм поискал. А почти не познавам новите поети. Бихте ли могли… ако не ви затруднява… няколко книги по ваш избор?

Старецът се олюля и направи три крачки — за миг се ужасих, че ще стисне между разложените си длани ръката ми. Той застина насред движението, но в умоляващата си безпомощност вдигнатите превързани длани ми се сториха още по-трогателни.

— Да, ще ви взема книги.

„Но няма да се връщам тук — помислих си аз. — Ще ги пратя по приятелите ви, капаликите, и никакво връщане тук.“

Ала преди да съм изразил на глас мисълта, Дас заговори отново.

— Особено ми се иска да прочета стихосбирката на онзи нов американски поет — Едуин Арлингтън Робинсън — рече той бързо. — Чел съм само едно негово стихотворение — „Ричард Кори“, — но краят му е толкова красив, толкова съзвучен с положението, в което съм се озовал, с моите стремежи, че постоянно си мечтая за него. Можете ли да ми донесете това произведение?

Само го погледнах изумено. „Новият американски поет ли?“ Накрая само кимнах, защото не знаех какво да кажа и се ужасих, че ще объркам нещо.

— Да — успях да изрека. — Ще се опитам.

Тъжната сгърчена форма се обърна и излезе от стаята. След секунда и аз направих същото. За миг черните завеси се омотаха около мен, сякаш не искаха да ме пуснат да избягам, после обаче бях свободен. Свободен!

Калкута ми се стори красива. Бледата слънчева: светлина, просмукваща се през облаците, тълпите от хора, метежното следобедно движение по улиците — наблюдавах всичко това с радостно облекчение, което правеше пейзажа някак си по-светъл. После си спомних последните думи на Дас и пак ме налегнаха съмнения. Не, щях да помисля за това по-късно. Засега бях свободен.

В долния край на стълбите ме чакаха двамата капалики. Услугите им като водачи ми бяха нужни само за няколко минути, докато ме преведат през бордея до главната улица, където успях да спра такси. Преди да ме оставят, единият ми връчи захабено листче хартия, върху което беше драснато: „Пред Калигхат — 9:00 ч“.

— Там ли да занеса книгите? — попитах аз по-тънкия мъж.

Той ми кимна и за потвърждение, и за довиждане.

После черно-жълтото такси запъпли заедно с едва движещите се автомобили и в продължение на десет минути аз просто се наслаждавах, че съм се отърсил от напрежението. „Какво изживяване, да му се не види!“ Мороу изобщо нямаше да ми повярва. И на мен вече ми беше трудно да повярвам. Да седя там, вероятно заобиколен от ненормални улични главорези, да разговарям с онова, което беше останало от един от великите световни поети. „Какво изживяване!“

Никой нямаше да пусне подобно нещо в „Харпърс“. Може би в „Нашънъл Инкуайърър“, но не и в „Харпърс“. Засмях се на глас, а плувналият в пот дребен таксиметров шофьор се извърна на седалката, за да изгледа откачения американец. Усмихнах се и посветих няколко минути на това да измислям какво точно да включа в статията, така че тя да звучи сухо и цинично, както предпочиташе Мороу. Прекалено късно си дадох сметка, че е трябвало да внимавам откъде минаваме, но вече бяхме на километри от мястото, на което бях спрял таксито.

Накрая познах големите сгради, предвещаващи, че наближаваме центъра на града. На около две пресечки от хотела казах на шофьора да ме остави пред занемарена витрина, над която се мъдреше голяма табела: „КНИЖАРНИЦА МАНИ“. Вътре имаше плетеница от стелажи и високи купчини книги, стари, нови, някои покрити с пластове прах, повечето на английски издателства.

Отне ми половин час да намеря осем добри стихосбирки, издадени наскоро. Не открих стихосбирка на Робинсън, но в джобно издание на „Съвременна поезия“ бе включен „Ричард Кори“, както и „Тъмни хълмове“ и „Уолт Уитман“. Обърнах жълтото томче и се свъсих. Дали съм разбрал правилно Дас? Според мен да.

Тогава не взех никакво решение и все пак доста време избирах последните две книги така, че да са еднакви по размер. Докато книжарят ми връщаше рестото във вид на монети с различни форми, го попитах къде има дрогерия. Той се смръщи и поклати глава, но след няколко опита все пак успях да обясня какво търся.

— О, да, да — каза мъжът. — Аптека.

Упъти ме към магазин, който се падаше между книжарницата и хотела.

Когато се прибрах в хотел „Оберой“, наближаваше шест вечерта. Стачниците комунисти още седяха по бордюра на тротоара и си правеха чай на малки огньове. Махнах им едва ли не дружелюбно и влязох в един друг свят — сигурен, с климатична инсталация.

Лежах и дремех, а Калкута се плъзгаше бавно към вечерта. Необузданото вълнение и облекчение се бяха изпарили и бяха заменени от бремето на умората и нерешителността. Отново и отново се връщах към следобедната среща и напразно се опитвах да попритъпя невероятния ужас колко обезобразен е Дас. Колкото повече се стремях да залича образите, мяркащи се зад затворените ми клепачи, толкова по-вцепеняваща ставаше тяхната реалност.

„Толкова красив, толкова съзвучен с положението, в което съм се озовал, с моите стремежи, че постоянно си мечтая за него.“

Не се налагаше да отварям книгата с меки корици, за да видя стихотворението, за което ми беше говорил Дас.

В едно свое парче отпреди десетилетие Саймън и Гарфънкъл бяха направили този образ достъпен за всички:

Беше почти седем часът вечерта. Смених си панталона, измих се и слязох долу да хапна набързо. Поръчах си ориз с къри и бухти, които Амрита наричаше poori, но които в листа с менюто бяха посочени като loochi Изпих две студени бири, бомбайско производство, и след един час, когато отново се качих в стаята, вече не се чувствах толкова потиснат. Щом излязох в коридора на етажа, ми се стори, че телефонът в стаята звъни, но докато отключа, звукът беше заглъхнал.

Кафявият плик от амбалажна хартия си лежеше на рафта в гардероба там, където го бях метнал. Автоматичният двайсет и пет калибров пистолет беше по-малък, отколкото го помнех. Вероятно именно това, че приличаше на играчка, ми помогна да реша какво да правя оттук нататък.

Извадих от плика, който ни бяха дали в дрогерията, пакетчето бръснарски ножчета и тубата лепило. После проверих размера на три от по-големите книги, но само стихосбирката на Лорънс Дъръл с твърди корици като че ли ми вършеше работа. Трепнах, преди да започна: откакто се помня, се вцепенявам при мисълта, че някоя книга може да бъде повредена.

Работата ми отне четирийсет минути, през които все се притеснявах, че ще си порежа пръста, и накрая можех да кажа, че съм готов. Кошчето за отпадъци беше пълно до половината с разрязана хартия. Отвътре книгата изглеждаше така, сякаш години наред са я гризали плъхове, но малкият револвер се вместваше чудесно в кухината, която бях прорязал.

Само като го видях вътре, и сърцето ми се разтуптя. Продължих да си втълпявам, че винаги мога да се откажа и да изхвърля книгата на някоя уличка. Тя всъщност бе хитър начин да изнеса пистолета от хотела и да се отърва от него. Поне така си внушавах.

Но пак извадих от гнездото пистолета и колебливо притиснах пълнителя, докато той не изщрака и не си легна на мястото. Проверих за предпазител, но не намерих. След това наместих пистолета обратно в книгата и внимателно залепих страниците на няколко места.

Поклатих глава и подредих отново книгите в плика от амбалажна хартия с надпис „КНИЖАРНИЦА МАНИ“ отстрани. Дъръл беше трети отдолу нагоре.

Беше девет без десет. Заключих стаята и забързах по коридора. Точно тогава вратите на асансьора се отвориха и слезе Амрита, която носеше Виктория на ръце.