Песента на Кали

13.

— Беше ужасно, Боби. Полетът в един часа беше отложен за три. Седяхме там и чакахме, почти през цялото време нямаше климатик. Стюардесата обясни, че имало техническа повреда, но бизнесменът до мен каза, че пилотът и бордовият инженер нещо се били скарали. Вече няколко седмици се случвало постоянно После върнаха самолета от пистата и ни накараха да слезем. Виктория повърна върху мен и аз нямах време да се преоблека и да сложа блузата, която носех в ръчния багаж. О, Боби, наистина беше ужасно.

— Аха — казах аз и си погледнах часовника.

Беше точно девет.

Амрита седна на леглото, но аз продължих да стоя на отворената врата. Не можех да повярвам, че те с бебето наистина са тук. „Ужас!“ Идеше ми да сграбча Амрита и да я разтреса. От умора и объркване едвам се държах на крака.

— После ни казаха да се прехвърлим на друг самолет, който имаше междинно кацане в Беранес и Хаджурахо. Ако излетяхме навреме, щях да успея да хвана самолета на „Пан Ам“.

— Но не сте излетели — казах аз глухо.

— Ясно е, че не сме. И изобщо не прехвърлиха багажа. Въпреки това смятах да се кача на самолета в седем и половина за Бомбай и да продължа с „Бритиш Еъруейс“ за Лондон, но заради светлините покрай пистата в Калкута се наложило самолетът от Бомбай да продължи за Мадрас. Отложиха полета за единайсет, но, Боби, бях кацнала от умора, Виктория не е спирала да плаче от часове…

— Ясно — прекъснах я аз.

— И, Боби, само да знаеш колко пъти ти звъних, но ти все не вдигаше. Администраторът обеща да ти предаде.

— Не ми е предал нищо — отвърнах аз. — Видях го, когато се върнах в хотела, но той не ми каза нищо.

— Матиеребец — смутолеви Амрита. — Ами обеща.

Никога не си позволяваше да ругае освен анонимно, на друг език. Беше наясно, че не зная руски. И не подозираше, че моят дядо — поляк, много обичаше тази руска ругатня и описваше с нея всички руснаци.

— Както и да е — казах аз.

„Това променя всичко.“

— Извинявай, но единственото, за което се сетих, беше да си взема студен душ, да успея да нахраня Виктория и да си тръгна заедно с теб утре.

— Разбира се — казах аз. Отидох и я целунах по челото. Не помнех да съм я виждал някога толкова разстроена. — Не се притеснявай. Утре сутрин си тръгваме, — Пак си погледнах часовника. Беше девет и осем. — Връщам се веднага.

— Наистина ли се налага да излизаш?

— Да, за няколко минути. Трябва да предам тези книги на един човек. Няма да се бавя дълго, моето момиче. — Застанах на прага, — Слушай, постарай се да е заключено и сложи веригата, чу ли? И не отваряй на никого освен на мен. Ако някой ни търси по телефона, не вдигай. Нека си звъни. Разбра ли?

— Но защо! Какво…

— Просто направи каквото ти казах, да го вземат мътните. Ще се върна след трийсетина минути. Много те моля, Амрита, направи каквото те помолих. Ще ти обясня по-късно.

Обърнах се и тъкмо да изляза, когато видях как Виктория размахва ръчички и крачета от одеялото, където Амрита я беше сложила, за да я преоблече. Прекосих стаята, грабнах бебето и го вдигнах във въздуха, после долепих устни до голото му коремче и започнах да издавам звуци. Виктория беше гола и мека и се загърчи от радост. Озари ме с усмивка и се пресегна с две пълни ръчици към носа ми. Миришеше на бебешки шампоан „Джонсън и Джонсън“, кожата й бе невероятно нежна. Сложих я отново да легне и завъртях крачетата й, все едно кара колело.

— Грижи се за майка си, докато се върна, чу ли, мъничкото ми?

Виктория спря да се гърчи и ме погледна сериозно. Пак я целунах по коремчето, докоснах Амрита по бузата и побързах да изляза.

Така и не стигнах до Калигхат. Тъкмо излязох от хотела и се замислих как да се отърва от книгата на Дъръл, когато пред мен спря черният автомобил марка „Премиер“. Зад волана седеше набитият мъж с панталоните до коленете. Задната врата ми отвори човек, когото не бях виждал.

— Качете се, господин Лучак.

Отстъпих назад и притиснах до гърдите си плика с книгите.

— Аз… трябва да отида… имам среща пред Калигхат — казах като последния глупак.

— Качете се, ако обичате.

Продължих да стоя като попарен. После огледах улицата в двете посоки. Под навеса пред хотела беше застанало младо индийско семейство, което изглеждаше доста заможно, а пиколата пренасяха багажа му от сив мерцедес.

— Ето — казах аз. — Това са нещата, които му обещах.

Прегънах плика в горния край и го подадох на мъжа на задната седалка. Той не направи усилие да вземе книгите.

— Качете се, ако обичате, господин Лучак.

— Защо?

Мъжът въздъхна и разтри носа си.

— Поетът пожела да ви види. Няма да се бавите много. Каза, че сте се разбрали.

Набитият мъж зад волана се свъси и се извърна на седалката, сякаш за да каже нещо. Човекът, който седеше отзад, го хвана леко за китката и каза:

— Поетът иска да ви даде нещо. Качете се, господин Лучак.

Изумих се от самия себе си, когато се наведох, за да се кача в автомобила. Вратата се затръшна и ние се сляхме с движението. И с нощта на Калкута.

Дъжд и пламъци. Магистрали, пресечки, улички и разкаляни коловози зад обрасли с пълзящи растения развалини. Сиянието на фенери и отразени градски светлини. И сред всичко това чаках капаликата да се обърне към мен и да поиска да прегледа книгите. Чаках да последват крясъци и юмруци.

Пътувахме в мълчание. Държах плика с книгите върху коленете си и упорито гледах през прозореца, макар че не помня да съм видял друго освен бледото си отражение, което също ме гледаше вторачено. Накрая спряхме пред висока порта от ковано желязо. Някъде наблизо два високи тухлени комина бълваха искри в нощта. Предишния път не бях дошъл по този път. В ситния дъжд излезе мъж в черно, който отвори портата и ни пусна.

Фаровете осветиха празни тухлени постройки, железопътни релси и планинка от пръст, където на една страна беше климнал изоставен камион, наполовина погребан под бурените. Накрая спряхме пред широка врата, осветена от жълта електрическа крушка. Към светлината се стрелнаха насекоми.

— Слезте, ако обичате.

Имаше врати и коридори. Към нас се присъединиха двама мъже в черно с електрически фенерчета. Отнякъде се чуваха приглушеното дрънкане на цитра и думкането на тъпан. В горния край на тясното стълбище спряхме и мъжете в черно казаха рязко нещо на шофьора. После започна претърсването.

Единият от мъжете взе плика с книгите. Стоях, без да се помръдвам, докато грубите ръце потупваха отстрани по тялото ми, бъркаха между бедрата ми и се плъзгаха бързо нагоре-надолу по краката ми. Шофьорът отвори пакета и извади първите три книги с меки корици. Разлисти едва ли не ядосано страниците, пак метна книгите в плика и извади по-голям том с твърди корици. Показа го на останалите трима. Не беше антологията на Дъръл. Мъжът в панталон до коленете пъхна книгата обратно в плика, прегъна горния му край и без да казва нищо, ми го връчи.

Аз продължих да стоя, започнах и да дишам.

Капаликата в черно ми махна с електрическото фенерче и аз тръгнах след него по друга къса стълба, после вдясно по тесен коридор. Той отвори някаква врата и ме пусна да мина.

Стаята не беше по-голяма от първата, където се бяхме срещнали, тук обаче нямаше завеси. Осветяваше се от газеник, сложен на дървена полица до порцеланова чаша, няколко дървени купи, две-три книги и бронзова статуйка на Буда. Странно, аватарът на Кали да държи изображение на Буда!

Дас седеше сгърбен, с кръстосани крака на пода, до ниска маса. Разглеждаше тънка книжка, но когато влязох, вдигна очи. От по-ярката светлина заболяването му ставаше още по-очевидно.

— А, господин Лучак!

— Господин Дас!

— Много мило, че се върнахте.

Огледах тясната стая. Отзад имаше отворена врата, която водеше към мрака. Отнякъде се носеше миризмата на благовония. Дочух и съвсем тихото фалшиво дрънкане на цитра.

— Това ли са книгите? — попита Дас и посочи тромаво с ръце, омотани с няколко пласта дрипи.

— Да.

Приклекнах на дъсчения под и оставих пакета на ниската маса. Дар. Газеникът изсъска. Зеленикавожълтата светлина озаряваше кръгове покрита с люспи разядена тъкан по дясната буза на поета. Върху по-тъмната кожа на черепа се белееха дълбоки гънки. Разкъсаните ноздри на Дас бяха запушени със сополи, дъхът му свистеше по-силно и от съскането на газеника.

— Аххх — въздъхна Дас. Той отпусна едва ли не благоговейно ръце върху намачканата хартия. — „Книжарница Мани“. Да, господин Лучак, навремето познавах добре Мани. През войната му продадох сбирката си от книги на поети романтици, не ми достигаха пари за наема. Той ми ги пазеше и след няколко години успях отново да ги купя. — Големите влажни очи на Дас се извърнаха и ме погледнаха. И този път бях направо смаян от познанието за болката, което се четеше в тях. — Донесохте ли книгата на Едуин Арлингтън Робинсън?

— Да — потвърдих аз. Гласът ми трепереше и аз се прокашлях грубо. — Не съм сигурен, че го ценя колкото вас Може би ще преразгледате мнението си. „Ричард Кори“ наистина не е достойно за един поет. В него няма надежда.

— Понякога няма надежда — пророни Дас.

— Винаги има някаква надежда, господин Дас.

— Не, господин Лучак, не винаги. Понякога има само болка. И примирение с болката. И може би предизвикателно отношение към света, който изисква такава болка.

— Предизвикателното отношение е проявление на надеждата, нали, драги ми господине?

Дас ме гледа дълго. После стрелна бързо с очи тъмната стая отзад и вдигна тома, който четеше.

— За вас е, господин Лучак.

Остави го на масата, за да не се налага да го взимам от ръцете му.

Книгата беше стара, тънка, с красива подвързия и страници от плътен тежък пергамент. Прокарах длан по релефното платно на корицата и отворих книгата. Плътните страници не бяха пожълтели и не се бяха напукали от времето. Гръбчето не се беше вкоравило. Всичко в тънкия том издаваше майсторлък и внимателно отношение.

Някои от стихотворенията бяха на бенгалски, други — на английски. Веднага познах тези, които бяха на английски. Върху форзаца имаше дълго посвещение на бенгалски, но последният ред на английски беше написан със същия почерк: „На младия Дас, най-обещаващия от осмината ми избраници. С обич…“ Едва ли щях да разчета почерка, ако не го бях видял съвсем наскоро под стъкло, положен набързо под речта по случай удостояването с Нобелова награда: „Рабиндранат Тагор, март 1939 г.“

— Не мога да приема такова нещо, уважаеми господине.

Дас само ме изгледа. Очите му бяха по-стари от всички векове, тъжни и въпреки това озарени от устрем, какъвто дотогава не бях виждал. Той ме погледна и аз не продължих да споря.

Тялото на поета се разтресе от тръпка и аз си дадох сметка, че сигурно хвърля огромно усилие да говори, да се съсредоточи. Станах и понечих да си тръгна.

— Не — прошепна Дас — По-близо.

Подпрях се на едно коляно. От разлагащата се плът на клетника се носеше миризма. Настръхнах, докато се навеждах, за да го чувам по-добре.

— Днес — изхриптя той — говорих за власт. Всяко насилие е власт. Кали е власт. Тя не знае предели. За Нея времето не значи нищо. За нея болката излъчва сладката миризма на жертвоприношение. Това е Нейното време. Песента й няма край. Нейното време дойде отново.

Той продължи на бенгалски, после на лош френски, после на порой на хинди. Бълнуваше. Очите му бяха насочени другаде, мъчителният съскащ словесен поток не отиваше никъде.

— Да — казах аз тъжно.

— Насилието е власт. Болката е власт. Сега е Нейното време. Разбирате ли? Разбирате ли? — Гласът му прерасна във вик. Исках да го спра, докато не са нахълтали капаликите, но имах сили само да стоя там на едно коляно и да го слушам. Газеникът пращеше в такт с развълнуваното му съскане. — Центърът не може да удържи нещата. Светът е залят от анархия. Песента й е започнала едва сега…

Старецът се наведе напред, от разядените му бели дробове със свистене излизаше сух дъх. После Дас като че ли започна да идва отново на себе си. Дивият, изпълнен с болка поглед напусна очите му и бе заменен от ужасна умора. Разранената от проказата ръка замилва купчината книги на масата, сякаш е котка. Когато Дас заговори, гласът му беше спокоен, почти нехаен:

— Знайте едно, господин Лучак. Това е векът на неизразимото. Ала има деяния отвъд неизразимото.

Извърнах се към него, но той вече не ме гледаше. Не гледаше нищо в стаята.

— Винаги сме можели да извършим неизразимото — прошепна Дас. — Кали може да извърши неизразимото. Сега имаме свободата да я последваме.

Дас замълча. По брадичката му беше потекла слюнка. Вече знаех, че мозъкът му е бил увреден. Тишината стана тягостна. Накрая Дас си наложи да се отърси от унеса и насочи погледа си към мен. Разложеният чукан, останал от ръката му и омотан в мръсни смрадливи дрипи, се понадигна в нещо като благословия.

— Вървете. Хайде, вървете. Вървете.

Когато излязох опипом в коридора, се тресях целият. В тъмнината към мен заподскачаха светлините на електрически фенерчета. Една груба ръка сграбчи тома на Тагор, обърна го откъм другата страна, върна ми го. Стиснах го между дланите си и тръгнах след кръга светлина по лабиринта от коридори и стълбища.

Излязохме при отворената врата, вече виждах колата и усещах мириса на дъжд, когато изневиделица екнаха изстрелите. Два кънтящи гърмежа, почти едновременни, които прозвучаха глухо и окончателно в мрака.

Четиримата мъже застинаха, изкрещяха нещо на бенгалски и хукнаха нагоре по стълбището. Няколко секунди бях оставен сам при отворената врата. Примигах невиждащо срещу тъмнината и дъжда навън. Бях скован, бях обзет от неверие, страхувах се да предприема каквото и да било, почти не бях в състояние да мисля. После набитият мъж в панталона до коленете се завтече надолу по стълбите, сграбчи ме отпред за ризата и заедно с другите тичащи мъже ме завлече горе.

Газеникът още пращеше и разпръскваше студената си бяла светлина. Лъчите на фенерчетата подскачаха и се съединяваха. Бях изтласкан напред и през раменете и обръча от шумове се озовах в епицентъра на тишината.

Дас сякаш беше положил глава върху масата. Малкият хромиран пистолет, който той стискаше здраво в лявата си ръка, беше напъхан в отблъскващо набъбналата уста. Едното око бе почти затворено, от другото се виждаше само бялото, изскочило сякаш от огромното напрежение в натрошения череп. Вече се беше събрала локвичка тъмна кръв, която продължаваше да се стича от устата, очите и ноздрите. Във въздуха се носеше миризмата на благовония и кордит.

Чуха се викове. В стаята имаше най-малко осем-девет мъже, в тъмния коридор биха повече. Някой крещеше. Друг ме ръгна неволно в гърдите, докато размахваше ръце. Мъжът в бежовия панталон до коленете се пресегна и издърпа рязко пистолета от стиснатите челюсти на Дас, като му счупи един от предните зъби. Размаха окървавения пистолет и нададе силен писък, който можеше да е и молитва, и псувня. В стаята нахълтаха още мъже.

„Не може да е истина.“ Не усещах почти нищо. Ушите ми бучаха. Блъсканицата наоколо сякаш се разиграваше някъде в далечината и нямаше нищо общо с мен.

Влезе още един мъж. Беше по-стар, плешив и бе облечен в дхоти, с каквито ходят селяните. Но колкото и обикновено да изглеждаше, тълпата се разстъпи със страх и уважение пред него. Той погледна надолу към тялото на Дас, после докосна разядената от проказата глава леко, почти благоговейно, както поетът беше докоснал подарените му от мен книги. Извърна към мен черните си очи и пошушна нещо на насъбралите се.

В ризата и ръцете ми се вкопчиха длани и мъжете ме изведоха навън в мрака.

Не знам колко съм седял в празната стая. Зад вратата се чуваха звуци. Светеше малко газениче. Седях на пода и се мъчех да мисля за Амрита и бебето, а все не успявах. Не можех да се съсредоточа върху нищо. Болеше ме глава. След малко взех книгата, която ми бяха оставили, и прочетох няколко от стихотворенията на Тагор на английски.

След известно време при мен влязоха трима мъже. Единият ми подаде чашка с чинийка. Видях как над черния чай се издига пара.

— Не, благодаря — казах аз и пак се зачетох.

Набитият мъж отсече:

— Пий.

— Няма да пия.

Мъжът в бежово ме хвана за лявата ръка и с рязко движение на китката нагоре ми счупи кутрето. Аз изпищях. Книгата падна на пода. Хванах се за наранената ръка и от болка се заклатих напред-назад. Чаят ми беше поднесен отново.

— Пий.

Взех чашата и отпих. Горчивият чай ми изгори езика. Закашлях се и изплюх малко, но тримата продължиха да ме наблюдават, докато не изпих остатъка. Кутрето ми стърчеше едва ли не комично назад и нагоре по китката и ръката ми чак до основата на врата ме пронизваше болезнен нерв от огън.

Някой взе празната чаша и двама от мъжете излязоха. Набитият се подсмихна и ме потупа по рамото, сякаш съм дете. После ме оставиха сам с горчивия вкус на чай и на страх в устата.

Опитах се да върна кутрето на мястото му, но само от допира ревнах и насмалко да припадна. От мен рукна пот, кожата ми стана студена и лепкава. Вдигнах с дясната ръка книгата, отворих я на страницата, където четях, и се опитах да се съсредоточа върху стихотворение за случайна среща във влак. Още се поклащах леко и напявах тихата песен на болката.

Гърлото ми пламтеше от онова, което бяха сложили в чая. След няколко минути думите върху страницата се плъзнаха лудешки наляво и се сляха.

Помъчих се да ги подредя отново, ала точно тогава газеничето реши да лумне в ослепителен блясък и после да угасне.

Непрогледен мрак. Болка и непрогледен мрак.

Болката ме извади от собствената ми успокоителна тъмнина и ме пренесе в не толкова дружелюбна, но точно толкова пълна липса на светлина. Лежах на нещо, което усещах като студен каменен под. Не се процеждаше и най-слаб лъч светлина. Седнах и изкрещях, тъй силна беше болката, пронизала лявата ми ръка. Тя се засилваше с всяко туптене на сърцето ми.

Затърсих опипом с дясната ръка. Нищо. Хладен камък и горещ спарен въздух. Очите ми не свикнаха с тъмнината. Бях се натъквал на такъв непрогледен мрак само веднъж — бяхме отишли с приятели да разглеждаме пещери в Мисури и бяхме угасили всички карбидни лампи. Озовахме се в клаустофобичен, затискащ мрак. Изведнъж ми хрумна нещо и аз простенах. „Ами ако са ме ослепили?“

Но докоснах бързо клепачите си и се убедих, че всичко е наред. Никъде по лицето не ме болеше, само от изпития чай ми се гадеше и ми се виеше свят. „Не, благодаря“, бях казал. Изсмях се, но потиснах накъсания звук, докато това още беше възможно.

Притиснах лявата си ръка с туптящата в нея болка до гърдите си и запълзях. Пръстите ми се натъкнаха на стена — гладка мазилка или камък. Дали не бях под земята?

Когато се изправих, се почувствах още по-зашеметен. Облегнах се на стената и допрях буза до хладната повърхност. От един бърз допир разбрах, че са ме оставили облечен в моите си дрехи. Сетих се да видя какво имам в джобовете. В джобовете на ризата намерих квитанция от летището, по-малкия от двата си бележника, флумастер и люспи спечена глина от камъка, с който бях дошъл предния път. В джобовете на панталона бяха ключовете от стаята, портфейлът, няколко монети, листче хартия и кибритът, който ми беше дала Амрита.

„Кибрит!“

Въпреки болката успях да хвана с лявата ръка кибрита, а с дясната да драсна клечка, която закрих с длан и вдигнах.

Всъщност бях не в стая, а в ниша с три стени и черна завеса. В мен се надигна усещането, че съм го изживявал и друг път. Преди клечката кибрит да е изгорила върховете на пръстите ми, успях да вдигна края на завесата и да усетя зад нея по-голяма тъмнина.

Зачаках и се ослушах. Почувствах върху лицето си течение. Не смеех да запаля още една клечка кибрит, да не би някой да се спотайва в по-голямото помещение. Освен запъхтяното си дишане чувах едва доловим шепот. Като диханието на великан. Или на река.

Стъпих с крак зад тежката завеса — да проверя, и излязох в огромно открито пространство. Не виждах нищо, но го чувствах именно като огромно. Въздухът изглеждаше малко по-хладен, усещаше се течение, което донесе до мен благовония и по-тежка и наситена миризма като от боклук, престоял на открито една седмица.

Тръгнах с малки стъпки, като държах дясната си ръка отпред и се опитвах да не се сещам за образите, пресети през спомена за напевния английски, но въпреки това те отново и отново изникваха в съзнанието ми. Направих двайсет и пет крачки, а не докоснах нищо. Капаликите можеха да се върнат всеки момент. Можеха вече да са тук. Затичах се. Притиснал лявата ръка до гърдите си, хукнах стремглаво, с отворена уста.

Нещо ме удари по главата. Пред очите ми изникнаха въртящи се шарени точки и аз паднах, ударих се в някакъв камък и паднах още веднъж. Приземих се на лявата си ръка и ревнах от болка и ужас Кутийката кибрит се изплъзна от пръстите ми. Коленичих и я затърсих трескаво опипом, без да обръщам внимание на болката — очаквах всеки миг върху мен да се стовари втори удар.

Дясната ми ръка напипа картоненото квадратче. Тресях се целият и запалих първата клечка чак от третия опит. Погледът ми проследи светлината нагоре.

Бях коленичил в подножието на идола на Кали. Бях си ударил главата в най-ниската й протегната ръка. Примигах, защото от челото ми в дясното око закапа кръв.

Изправих се въпреки ужасния световъртеж. Не можех да допусна да стоя на колене пред онова нещо.

— Чу ли, кучко? — казах на висок глас на тъмното каменно лице, което беше на около четири крачки над мен. — Няма да стоя на колене пред теб. Чу ли?

Празните очи дори не гледаха към мен. Зъбите и езикът бяха като в страшен детски комикс.

— Кучка — повторих аз точно когато клечката кибрит изгоря.

Слязох от ниския подиум и се отдалечих в черната пустота, само и само да не съм пред идола. Десет крачки, и спрях. Нямаше причина точно сега да се лутам в мрака. Не разполагах с много време. Запалих още една клечка кибрит и я държах, докато намерих квитанцията от летището. Мъничката ми факла хвърляше триметров кръг от светлина, когато я вдигнах високо и се огледах за врата или прозорец. Стоях, без да се помръдвам, докато горящата хартия не опърли ръката ми.

Идола го нямаше.

Пиедесталът и подиумът, където бях стоял допреди миг, бяха празни.

Нещо заскърца и задращи зад чезнещата светлина. Вляво от мен нещо се раздвижи, аз изпуснах запалената хартия и мракът се завърна.

Драснах още една клечка. Немощното й сияние почти не ме осветяваше. От един от джобовете на ризата извадих бележника на спирала, откъснах със зъби няколко листа и преместих в другата си ръка клечката кибрит. Тя угасна. Само на два-три метра от мен нещо в тъмното издаваше звуци.

Поредната клечка кибрит. Изплюх намачканите страници, приклекнах и ги запалих, докато синият пламък не е угаснал. От мъничката клада лумна светлина.

Нещото застина на място. Приклекна на шест крайника като огромен паяк без власинки, но на върха на някои крайници мърдаха пръсти, които опипваха наоколо. Вратът се изви на дъга и изпитото лице се обърна към мен. Отдолу като яйца по коремчето на насекомо висяха бозки.

„Не може да си истинска.“

Кали отвори уста и ми изсъска. Пастта й зейна. Навън се плъзна аленият език, дълъг десет-двайсет сантиметра, после се загъна като кървавочервен разтопен восък, докато не докосна пода, където върхът му се изви като змия, търсеща жертва, и запълзя бързо по студения камък към мен.

Тогава аз изпищях. Изпищях още веднъж и сложих целия бележник в пламъка. След това вдигнах пламналия картон и пристъпих към съскащия кошмар.

Езикът изплющя встрани, за малко не улучи крака ми, после привидението задраска с шест огънати крайника и заотстъпва назад, докато не се скри в мрака отвъд трепкащата светлина. Бележникът вече пърлеше пръстите ми. Метнах догарящата факла към дращенето, обърнах се и побягнах в другата посока.

Тичах с все сила, без да виждам нищо, без да чувствам нищо, с протегнати ръце и ако докато тичах, не бях запалил още една клечка кибрит, щях да се блъсна с главата напред в чакащата ме стена. Завъртях се, като палех друга клечка. Отдясно проблеснаха студени очи. Чу се звук, все едно повръщаше котка.

Отстъпих назад към дъсчената стена. Ако имаше някаква завеса или нещо, което да гори, щях да го подпаля. Предпочитах да умра в лумналия блясък на горящата сграда, отколкото сам в мрака с онова нещо.

Плъзнах се покрай стената наляво, като палех клечка след клечка, накрая ми останаха само няколко. Очите вече не се виждаха. Усетих под наранената си ръка дъски, трески и пирони, врата обаче нямаше. Нито прозорец. Дращенето се чуваше отвсякъде: хрущял, стържещ по камък или дърво. Сега усещах много по-силен световъртеж и всеки миг можех да се свлека на пода.

„Все някъде има изход.“

Спрях, вдигнах огънатата клечка, поех си въздух и запалих каквото беше останало в кутийката кибрит. В блесналия за кратко пламък видях там, върху стената, на около метър над главата си, очертанията на прозорец. Стъклата си стояха в рамката, но бяха боядисани в черно. Светлината помръкна, когато тлеещите пламъци лизнаха пръстите ми.

Пуснах горящата клечка кибрит, приклекнах и скочих. Успях да се закрепя на перваза. Опитах да се задържа с крака върху гладката стена. Изтеглих се някак и се подпрях с единия лакът върху тесния перваз, бузата ми докосна боядисаните в черно квадрати стъкло. Задържах се така с ръце, които се тресяха неудържимо, и се приготвих да избия с китка черното стъкло.

Нещо ме сграбчи за краката.

Китката ми се свлече с цялата си тежест върху счупения пръст, аз се извих за миг на дъга, залитнах назад, изгубих постигнатото с толкова усилия равновесие и се захлъзгах надолу по стената, за да се строполя върху твърдия под.

Мракът беше пълен.

Тъкмо застанах на колене, когато усетих присъствието до себе си.

Обгърнаха ме четири ръце.

Те ме вдигнаха грубо и ме понесоха нанякъде. „Духът не те напуска веднага след смъртта, а следи като отегчен наблюдател развоя на събитията.“

В далечината се чуха гласове. През клепачите ми проникна ослепителна светлина, която после угасна. Усетих върху лицето и ръцете си хладен дъжд.

„Дъжд ли?“

Пак гласове, този път по-високи и спорещи. Някъде се включи автомобилен двигател, ауспухът затрака. Под гумите запука чакъл. Челото ме болеше, дясната ми ръка от китката надолу пулсираше непоносимо, носът ме сърбеше.

„Мъртъвците едва, ли усещат такива неща.“

Звукът на четиритактовия двигател беше много силен. Опитах се да се огледам и установих, че дясното ми око не иска да се отвори. Беше се слепнало от засъхналата кръв, която се беше стекла от раната върху челото.

„Ръката на идола.“

През процепа на лявото око видях, че ме крепят, по-точно ме влачат мъжът в бежово и още един капалика. Неколцина мъже, включително плешивият в бяло, разговаряха оживено под дъжда.

„Пак можеш да заспиш.“ Не!

Дъждът, пронизваната от болка ръка и непоносимият сърбеж ми попречиха да се плъзна отново по тъмния улей на безсъзнанието. Един от мъжете, които ме държаха, се извърна към мен и аз побързах да затворя око, първо обаче успях да зърна зелен микробус с чукната врата откъм страната на шофьора и без прозорци в задната част. Плисна ме усещането за нещо познато, от което ми се повдигна.

Мъжете продължаваха да спорят на писклив, все по-висок глас. Заслушах се и изведнъж сякаш започнах да разбирам бенгалски. Бях абсолютно сигурен, че обсъждат какво да правят с тялото ми, след като изпълнят заповедите, които плешивият е дал за мен.

Накрая мъжът в бежово изсумтя и заедно с другия капалика тръгна да ме качва отзад на микробуса. Пръстите на краката ми заораха в чакъла. Мъжете ме оставиха да се търкулна отзад в микробуса, където нямаше никакъв въздух. Главата ми се удари в стената и пак тупна на металния под. Престраших се да отворя око — видях как набитият мъж и другият капалика се качват отзад при мен, а трети скочи отпред, до мястото за шофьора, който се обърна и попита нещо. Набитият ме изрита силно в хълбока. Останах без въздух, но не се помръднах. Капаликата се засмя и каза нещо, което започваше с „Nay“.

„За втори път го правиш, тъпанар с тъпанар. Няма да ти се размине току-така.“

Гневът ми помогна. Нажеженият му огън прочисти мислите ми и разсея мъглата на ужаса, която ме беше изпълнила. Но докато микробусът потегляше и аз чувах през метала до ухото си как чакълът пука, не се сетих какво да направя. Точно на това място в хиляди филми, които бях гледал, главният герой побеждава след кървава схватка похитителите си.

А аз не можех да вляза в схватка с тези тук.

Съмнявах се, че дори ще успея да седна без чужда помощ. И се чувствах отмалял не само заради онова, което бяха сложили в чая и което ме беше упоило. И сега ме болеше. Не исках те да ми причиняват още болка.

„Той ми счупи пръста.“ Никога дотогава не си бях чупил нещо. Дори като малък. Гордеех се с това, както ученик се гордее с примерното си поведение. А сега този плувнал в пот копелдак ми беше счупил пръста нехайно, без да се замисля, както превключваме програмите на телевизора. Точно това небрежно бездушие ме убеди, че тези мъже няма просто да ме стоварят някъде и да ме оставят сам да търся пътя за хотела.

„Всяко насилие е власт, господин Лучак.“

Сигурно щях да им се примоля да Ме пуснат, ако не ме сковаваше един по-голям страх. Бях вцепенен от страшния въпрос какво ще направят оттук нататък, но някъде, точно под повърхността на паническата вихрушка от мисли, си давах сметка, че докато са насочили гнева си към мен, те няма да се занимават с Амрита и Виктория. Затова не казах и не направих нищо. Нищо освен да лежа там в задушния мрак, да вдъхвам миризмата на спечени кравешки изпражнения и на засъхнала бълвоч, която се носеше вътре в микробуса, да слушам как четиримата капалики дърдорят и се секнат и да съм благодарен за всеки безценен миг, отминал, без да ми причиняват още болка.

Шофьорът смени скоростите и ние отпрашихме по отсечка от пътя, която беше с настилка. На няколко пъти боботенето на ауспуха отекна, явно се движехме между постройки. От време на време чувах как покрай нас профучават камиони, веднъж дори се престраших да погледна и видях, че по вътрешната страна на микробуса се отразяват мигащи правоъгълници светлина от фарове. След миг капаликата в бежово каза нещо на тих присмехулен бенгалски. Сърцето ми се разтуптя.

После спряхме. Спирачките изскърцаха и другият капалика при мен ревна ядосано, защото беше запратен напред. Шофьорът изруга силно и натисна няколко пъти с цяла длан клаксона. Чух, че отвън някой му отговаря — също с крясък. Екна плющенето на камшик, последвано от разяреното мучене на вол. Нашият шофьор продължи да ругае и да натисна с цяло тяло клаксона.

След минута чух как предните врати на микробуса се отварят и шофьорът скача заедно с капаликата до него навън, за да продължи да крещи и да се разправя. Пак се засипаха ругатни. Третият капалика се промуши между седалките и също скочи, за да се включи в невидимата караница. Така останах в микробуса само с мъжа в бежово.

„Това е моят шанс.“

Мисълта, че мога да действам, не бе достатъчна, за да се размърдам. Знаех, че трябва да се стрелна към отворената врата, да поваля мъжа, приклекнал до мен. Да направя нещо. Кой знае защо, бях убеден, че това е последният ми шанс да ги изненадам, последният ми шанс да избягам, но пак не можех да превърна мислите си в действие. Струваше ми се, че само ако продължа да лежа, са ми гарантирани още няколко минути без сблъсък. Без още болка. Още няколко минути живот.

Най-неочаквано задните врати се отвориха с трясък. Набитият мъж бе отхвърлен рязко встрани и се свлече тромаво върху пода. Някой ме сграбчи за ръката и ме изтегли силно да седна. Краката ми увиснаха навън и аз примигах от болка — дясното ми око все пак се отвори въпреки коричката спечена кръв по него.

— Хайде! Изправете се! По-бързо!

Беше гласът на Кришна. Лицето му се надвеси над мен с развята около него коса, с остри зъби, оголени в блажена маниакална усмивка. Той ме издърпа със слаба дясна ръка да се изправя и ме задържа, когато залитнах и за малко да падна ничком.

— Nahin! — изкрещя капаликата и скочи от задницата на микробуса. Беше два пъти по-широкоплещест от Кришна, а лицето му беше обезобразено от ярост. — Mute!

Лявата ръка на Кришна се стрелна нагоре и се опъна напред като на регулировчик, който спира движението. Долната част на дланта му, твърда като тухла, пресрещна лицето на мъжа, който се беше юрнал напред. Носът на капаликата се сплеска като направен на пихтия плод. Той изпищя и се изви назад, при което си удари главата в микробуса, а после се свлече на колене и климна напред. Както ме държеше здраво с дясната си ръка, Кришна бързо вдигна ляв крак и го огъна на стегната дъга, завършваща там, където пищялът фрасна с все сила набития мъж по врата, точно под челюстта.

Чу се звук като от тънка пластмаса, която се троши, и писъкът на капаликата внезапно заглъхна.

— Хайде! Побързайте!

Кришна ме затика напред и ме задърпа да се изправя, когато залитнах на една страна. Аз забързах, доколкото това беше възможно, и се опитах да запазя равновесие върху краката си, които бяха омекнали като кашкавал. Погледнах през рамо към поваления мъж, към микробуса с отворени врати, които приличаха на прекършени криле, и волската каруца отзад, препречила кръстовището и тясната улица. Тримата капалики бяха застинали до каруцата. Няколко секунди ни гледаха като попарени, после хукнаха към нас, като крещяха и размахваха ръце. Единият вече държеше нещо като дълъг нож. Волската каруца изскърца и се скри в мрака.

— Бягайте! — ревна Кришна.

Дръпна ме за ризата и тя се разпра. Щях да падна и размахах ръце, но той ме сграбчи отзад за разкъсаната риза и пак ме изправи.

Хукнахме наляво, към уличка, където беше тъмно като в рог, после пак наляво и излязохме в окъпан в светлината на фенерите вътрешен двор. Когато се втурнахме през отворената врата, една старица вдигна очи и ни изгледа стъписано. Кришна отмести завеса от нанизани големи мъниста, ние прескочихме няколкото тела на хора, заспали върху пода на тъмна стая, и пак излязохме навън.

Сподирени от викове и писъци, се озовахме в друг вътрешен двор. Тримата капалики изникнаха като гръм от ясно небе от друг тъмен вход точно когато ние се шмугнахме в поредния още по-тесен проход между сградите. Там боклуците ни стигаха до глезените и ние заподскачахме и зажвакахме из тях. Дори тук имаше омотани в чаршафи хора — бяха наклякали, за да се подслонят от водата, която още капеше от стрехите и запълваше по-ниските участъци. Кришна направо скочи върху кокалестите колене на един от тях, който приличаше повече на труп, отколкото на човек.

Едвам успявах да настигна Кришна и когато се наложи да изкачим на бегом дъсчено стълбище, накрая паднах на колене на стълбищната площадка — не можех да си поема дъх. Капаликите си извикаха нещо в двора долу.

Кришна ме натика през една отворена врата. В стаята имаше десетина души, бяха насядали около огъня или се бяха сгушили покрай напуканите стени. На едно място таванът беше паднал в средата на стаята и натрошената мазилка и зидария бяха образували купчинка, върху която хората бяха запалили огъня. Димът беше окадил стените и хлътналия надолу таван.

Кришна изсъска бързо някакво изречение, в което ми се стори, че чувам думата „Кали“. Никой не ни погледна. Мъртвешки изцъклените очи продължиха да наблюдават ниските пламъци.

По стълбите се чуха стъпки. Някой изкрещя. Кришна ме стисна здраво за лакътя и ме вкара в стаичка, където нямаше нищо освен няколко бакърени грънци и статуетка на Ганеша. Отвореният прозорец гледаше към тясна уличка между сградите.

Кришна се качи на прозореца и скочи. Аз стъпих на ниския перваз и се поколебах. Уличката беше широка най-много метър и половина. Трябваше да скоча най-малко от шест метра в мрака. Чух жвакане там, където Кришна се беше приземил, и нищо друго. Знаех, че не мога да скоча в този трап без светлина.

Изведнъж чух как капаликите крещят на вратата във външната стая. Някаква жена изпищя. Притиснах лявата ръка до гърдите си и скочих.

Там, където се приземих, боклукът сигурно беше висок два — два и половина метра. Затънах в него до бедрата и паднах настрани върху нещо меко и отвратително. Изцвъркаха плъхове, които се стрелнаха покрай стените. Не виждах нищо. Краката ми издаваха тихи звуци като стенание, докато се опитвах да вървя в тясното пространство. Закрачих нататък, но се уплаших не на шега, когато продължих да затъвам до над кръста в поддаващата размекната купчина с дъх на гнилоч.

— Шшшт!

Кришна ме стисна за раменете и ме спря. Правоъгълникът слаба светлина горе беше затулен от мъж, който се надвеси над улицата. После се скри обратно в стаята.

— Бързо!

Кришна ме сграбчи за ръката и ние продължихме да газим из смрадливия изкоп. Аз се блъснах в една стена, сетне пак тръгнах из размекнатите отпадъци. И двамата размахвахме ръце, за да пазим равновесие, но все едно се придвижвахме в тиня до кръста.

Най-неочаквано отзад някой застана на прозореца, откъдето бяхме скочили, с горяща дъска. Нарочно пусна факлата долу на разкаляната улица. Тя отскочи веднъж и тупна сред боклуците, като подпали няколко мазни плъха. Ние с Кришна застинахме. Бяхме се превърнали едва ли не в сенки насред купищата боклуци наоколо, но един от капаликите посочи към нас и изкрещя на другите двама.

Не знам дали мъжът с ножа е скочил или е бил избутан, но докато падаше на пресечката при нас, той нададе писък. Факлата вече тлееше сред влажните човешки отпадъци, ала заедно с пламналите плъхове хвърляше достатъчно светлина, за да различа стотици космати гърчещи се форми, някои големи колкото котки, които пъплеха към нас по купчините боклуци, за да избягат от пушека.

Кожата ми направо се нагъна от отвращение. Не знаех, че е възможна и такава физиологична реакция. Кришна скочи в посоката, откъдето бяхме дошли. Капаликата се показа като гмуркач от повърхността на езеро. Размахваше ръце, в дясната проблесна стомана. Огънят почти беше угаснал и докато се приближаваше до човека, Кришна не беше нищо повече от смътна сянка. Сумтенето на двамата почти не се чуваше, заглушено от все по-силното цвърчене на разбягалите се плъхове. По голите ръце ме докосваха тлъсти мокри тела и аз не се сдържах, повърнах безпомощно върху купчините смрадлив мрак.

Двамата капалики горе се надвесиха и се взряха, но уличката отново бе потънала в почти пълна тъмнина. Стори ми се, че виждам как Кришна и другият мъж се боричкат в нещо като муден предпазлив танц в забавен кадър. Докато ръката с ножа на капаликата се удряше отново и отново в стената, се разхвърчаха искри. После ми се стори, че виждам как Кришна е застанал зад другия, как го дърпа за косата и му натиска лицето към поддаващата яма. Присвих очи в тъмнината и ми се стори, че виждам как Кришна е забил коляно в извития на дъга гръб на капаликата и го бута все по-навътре и навътре… после обаче Кришна вече беше до мен, теглеше ме по-далеч от прозореца.

Двамата капалики изчезнаха от слабо осветения правоъгълник над нас Движехме се кошмарно бавно. Често единият затъваше и се подпираше на другия, за да изгази от боклуците.

Бях се добрал почти до края на уличката, когато ми хрумна нещо, от което отново ми се повдигна. Пред нас не се виждаше светлина. „Ами ако вървим в неправилна посока, към тухлена стена, и улицата е задънена?“

Оказа се, че не е задънена. След още пет направени с много усилия крачки пресечката зави рязко надясно, тук вече нямаше толкова много отпадъци. След още петнайсет крачки се измъкнахме от нея.

Излязохме на мокра безлюдна улица. Покрай глезените ми притичваха подплашени плъхове, които разплискваха дъждовната вода, събрала се в канавките. Погледнах наляво и надясно, но не видях и следа от последните двама капалики.

— Побързайте, господин Лучак — изсъска Кришна и ние прекосихме на бегом улицата, тръгнахме припряно по тротоара с криви плочки и се сляхме с тъмните сенки под увисналите метални навеси.

Притичвахме от магазин на магазин. Тук-там в мокрите входове се мяркаха заспали хора, но никой не извика, никой не се и опита да ни спре.

Завихме по друга улица, после по къса пресечка излязохме на още по-широка улица, където покрай нас профуча камион. Тук имаше улично осветление и от много прозорци се просмукваше електрическо сияние. Над нас от вятъра плющеше червено знаме. Чувахме тътена на движението по съседните улици.

Поспряхме пред тъмната врата на магазин със спуснати щори и решетки. И двамата дишахме запъхтяно и се свихме на две, толкова бяхме изтощени, но върху дългото лице на Кришна се беше изписала блажената радост от кървавото забавление, която бях видял и онази първа вечер в автобуса. Той понечи да каже нещо, пак си пое въздух и се изправи.

— А сега, господин Лучак, аз ще ви оставя — рече Кришна.

Погледнах го стъписан. Той допря върховете на пръстите си, поклони се леко, обърна се и тръгна. Сандалите му издаваха леки звуци из локвите.

— Чакайте! — провикнах се аз. Кришна не спря. — Чакайте малко. Ей!

Той почти се беше слял с мрака. Направих крачка напред и излязох в бледия кръг светлина от уличната лампа.

— Спрете! Спрете, Санджай!

Кришна спря. После се обърна и направи две крачки към мен. Дългите му пръсти като че ли трепереха.

— Какво казахте, господин Лучак?

— Санджай — повторих аз, но този път почти през шепот. — Прав съм, нали?

Кришна продължи да стои — базилиск с див ореол от черна коса, обрамчил ужасния му поглед. След това се появи и усмивката му, разширила се в нещо по-страшно от гримаса като на акула. Това беше усмивката на прегладнял вампир.

— Прав съм, нали, Санджай? — Замълчах, за да си поема въздух. Не знаех какво още да кажа. Но трябваше да кажа нещо — каквото и да било, — само и само да държа Кришна по-далеч. — Каква игра играете, Санджай? Какво, да го вземат мътните, става тук?

Минаха доста секунди, докато той се помръдне, а аз очаквах да се спусне тихо към мен и да протегне дълги пръсти към гърлото ми. Но той само отметна глава и се засмя.

— Да, да, да — каза Кришна. — Има много игри, господин Лучак. А тази игра още не е приключила. Довиждане, господин Лучак.

Обърна се и тръгна бавно към мрака.