Песента на Кали

11.

Привидението в огледалото изглеждаше ужасно. Косата му беше разрошена, ризата му беше разкъсана, белият памучен панталон бе мръсен, отпред по гърдите се червенееха следи от нокти. Свъсих се на себе си и метнах раздраната риза на пода. Пак се свъсих, докато Амрита промиваше драскотините по гърдите ми.

— Разочарова господин Чатерджи и господин Гупта — отбеляза тя.

— Какво съм виновен аз, че няма ръкопис и на бенгалски?

— Искаше им се да поразгледат английския превод, Боби.

— Да. Ще видят в „Харпърс“ откъси от него или ще изчакат пролетния брой на „Други гласове“. Ако консултантите на Мороу потвърдят, че това наистина е ръкопис на Дас. Лично аз се съмнявам.

— Няма ли да го прочетеш днес?

— Не. Ще го прегледам утре в самолета и ще го проуча по-подробно, когато се приберем.

Амрита кимна, беше приключила с промиването на раните ми.

— Няма да е зле доктор Хайнц да те погледне, щом се върнем у дома.

— Хубаво.

Отидохме в другата стая й седнахме на леглото. Заради режима на тока нямаше електричество, климатикът не работеше и стаята приличаше на парна баня. И да отворехме прозорците, от улицата долу само нахлуваха шум и смрад. Виктория седеше върху юрганчето си направо на пода. Беше само по памперс и гумени гащета и се бореше с голяма топка със звънчета. Топката беше върху нея и явно взимаше връх.

Дори аз бях изненадан, че не съм седнал веднага да чета ръкописа. Никога не съм се славел с това, че умея да потискам любопитството си, а и всичко останало. Но бях уморен и потиснат и изпитвах силно, необяснимо нежелание дори да поглеждам ръкописа, докато тримата не се изнесем здрави и невредими от тази страна.

„Къде бяха полицаите?“ Повече не бях видял сивата кола и сега се съмнявах, че изобщо е тръгнала след нас. Е, нищо в Калкута не работеше както трябва. Защо полицията да бъде изключение?

— И така, какво ще правим днес?

Свлякох се отново на леглото и взех туристическия справочник.

— Можем да разгледаме внушителния Форт Уилям, прелестната джамия Находа, която между другото е съвсем същата, само че в уголемен вид, както гробницата на Акбар, който и да е този Акбар, после да прекосим отново реката и да се разходим из ботаническата градина.

— Ужас! Колко е горещо! — възкликна Амрита.

Беше се преоблякла в къси панталони и тениска, отпред пишеше: „МЯСТОТО НА ЖЕНАТА Е В ПАЛАТА… И В СЕНАТА“. Запитах се какво ли ще си помисли Чатерджи, ако я види в тези дрехи.

— Можем да отидем до мемориала „Виктория“.

— Обзалагам се, че там нямат дори вентилатори заяви Амрита. — Къде ли е малко по-прохладно?

— В някое кафене?

— Неделя е.

— А, да. Тъкмо смятах да те питам. Защо в индуистка страна всичко е затворено в…

— В парка! — възкликна Амрита. — Можем да се поразходим в градската градина при хиподрума, който видяхме от таксито. Там сигурно подухва ветрец.

Аз въздъхнах.

— Да опитаме. При всички положения е по-прохладно, отколкото тук.

Там не беше по-прохладно. Отвсякъде към нас на малки групички се стичаха просяци, които ни напомняха болезнено за безумието от сутринта. Те не се обезсърчаваха дори от това, че от време на време плисваше проливен дъжд. Отдавна бях из празнил джобовете си от дребни монети, но те само ставаха още по-настойчиви и гръмогласни. Платихме две рупии, за да се спасим в зоологическата градина в парка. Там по клетките имаше само няколко животни, които, изплезили от жегата езици, окаяно клатеха насам-натам опашки, за да отпъдят рояците насекоми. Миризмата на зоологическата градина се сливаше с възсладката воня на нечистотии откъм един от притоците на реката, който течеше покрай парка. Посочихме на Виктория един уморен тигър и няколко намусени маймуни, но бебето не искаше друго, освен да се сгуши до влажната ми риза и да поспи. Когато отново плисна дъжд, се скрихме в малък павилион и там заварихме шест-седемгодишно момченце, което наглеждаше пеленаче, сложено направо върху напукания камък. Малчуганът махаше от време на време с ръка, за да разгони мухите, кръжащи над лицето на бебето. Амрита се опита да го заговори, но той продължи да клечи мълчаливо и да я гледа, вторачено с големите си кафяви очи. Тя сложи в дланта му няколко рупии и една химикалка, после си тръгнахме.

Бяха пуснали тока в хотела, но климатикът, който се задъхваше, не бе охладил кой знае колко стаята. Амрита си взе първа душ, а аз точно бях свалил подгизналата си риза, когато на вратата се почука силно.

— Ах. Господин Лучак! Namastey!

— Namastey, господин Кришна.

Продължих да стоя на вратата — да не би той да влезе.

— Успешно ли приключи начинанието?

— Да, благодаря.

Гъстите вежди се извиха на дъги.

— Но не сте чели поемата на господин Дас, така ли?

— Още не.

Приготвих се Кришна да ми поиска да му дам за малко ръкописа.

— Да, да. Не искам да ви притеснявам. Искам да ви дам това преди срещата ви с господин М. Дас.

Кришна ми подаде намачкан книжен плик.

— Нямам намерение да се срещам с…

— Да, да. — Индиецът сви рамене така, че се загъна от кръста нагоре. — Но знае ли човек? Довиждане, господин Лучак.

Стиснах протегнатата му ръка. Още преди да съм погледнал в плика, Кришна тръгна, свирукайки, към асансьорите.

— Кой беше? — извика от банята Амрита.

Седнах на леглото.

— Кришна — отговорих и отворих плика.

Вътре имаше нещо, увито на хлабав вързоп от парцали.

— Какво иска?

Втренчих се в нещото в ръцете си. Беше автоматичен пистолет: метален, хромиран, мъничък и лек като пистолетчетата с кабзи, с които съм си играл като дете. Но цевта си изглеждаше съвсем истинска и когато разбрах как да махам малката пачка патрони, видях, че и те са съвсем истински. По дръжката със ситни букви пишеше: „ДЖУЗЕПЕ. 25-и КАЛИБЪР“.

— Да го вземат мътните — изругах тихо.

— Попитах: „Какво иска?“ — извика Амрита.

— Нищо! — изкрещях аз и се огледах. С четири крачки се озовах при гардероба. — Просто да се сбогува.

— Какво ми каза сега?

— Нищо.

Пъхнах поотделно пистолета и пачката в плика, омотах ги здраво в парцалите и метнах плика чак в дъното на рафта над закачалките.

— Промърмори нещо — каза Амрита, след като се появи от банята.

— Просто се опитвах да те накарам да побързаш — отговорих аз и облякох зелена тениска и бежов панталон, които извадих от гардероба, после затворих вратата.

Поръчахме за пет без петнайсет сутринта такси, което да ни откара на летището, после си легнахме рано. Лежах буден с часове и след като зрението ми свикна с тъмнината, наблюдавах как от нея бавно изникват очертанията на мебелите.

Меко казано, не бях доволен от себе си. Лежах в задушната нощ на Калкута и си давах сметка, че откакто съм в града, всичките ми действия са били или безсмислени, или колебливи, или и двете. През половината време се бях държал като безмозъчен турист, а през другата половина бях позволил на местните хора да се отнасят с мен като такъв. За какво, да го вземат мътните, щях да пиша? Как съм допуснал един град да ме уплаши ей така, без причина? Страхът… безименният упорит страх беше направлявал постъпките ми повече, отколкото всеки опит за здрав разум.

Кришна! Ама че тъпанар! За какво ми беше тоя пистолет? Опитах се да си втълпя, че подаръкът, който ми е направил, не е нищо повече от поредното му безсмислено мелодраматично действие, но и се запитах дали това не е някаква сложна мръсна игра? Ами ако Кришна се обадеше в полицията и кажеше, че американецът носи незаконно оръжие? Седнах в леглото, бях плувнал в пот. Не. Какво щеше да спечели Кришна? И дали в Калкута е незаконно да носиш пистолет? Доколкото знаех, тук имаше големи оръжейни заводи.

Някъде около полунощ станах и включих мъничката нощна лампа. Амрита се размърда, но не се събуди. Виктория спеше, навирила дупе под тънкото одеяло. Ключалките на куфарчето изщракаха тихо в тишината.

Страниците бяха пожълтели, опърпани и напъхани набързо в куфарчето, но и бяха номерирани с широк почерк с писалка и само за няколко минути успях да ги подредя. Бяха над петстотин — доста поезия. Усмихнах се тъжно, след като си представих как американските издатели на списания ще реагират при вида на петстотин страници стихотворения.

Нямаше титулна страница, нито заглавие, нямаше придружително писмо или име на автора. Ако не знаех, че това обемисто произведение се приписва на М. Дас, едва ли щях да се досетя само по ръкописа.

Първата страница беше втори екземпляр, направен с изхабено индиго. Наведох се към светлината й зачетох.

В още няколко строфи от този доста недодялан стих се описваше мрачният образ на демона Махишасура, всесилен злодей, заплаха дори за боговете. После, на трета страница, стъпката и „гласът“ се промениха рязко. В полето беше драснато: „Калидаса: Кумарамбхава, IV в. от н.е., нов превод“.

Прозинах се. „Страховит рояк от хищни птици.“ Господ да ми е на помощ, когато дам това на Чет Мароу. Виж, едва ли нещо ще ми помогне, ако покажа на Ейб Бронстийн тези стихове като „новия епос на Дас“, Разлистих още няколко страници — същите високопарни излияния. Не оставих листовете само по една причина — заради някакво смътно любопитство как все пак Парвати ще сломи наглед непобедимия демон Махишасура. Строфа след строфа се описваше началото на битката между богове и демони. Личеше силното влияние на Омир, пречупено през Род Маккюън15.

Това ми беше достатъчно. Но продължих да чета. Нещата не вървяха на добре за богинята Парвати. Дори да й помогнеше великият бог Шива, тя пак не можеше да сломи могъщия Махишасура. Парвати се преражда като войнствената богиня Дурга, размахваща в десетте си ръце бойно оръжие. Битката бушува хилядолетия наред, а Махишасура все не може да бъде победен.

Боговете се оттеглят от полесражението, за да преценят възможностите си. Обикновените простосмъртни ги умоляват да не изоставят земята в ръцете на безпощадния Махишасура. Взето е страшно решение. Волята на всички богове е престъпена в името на зловеща цел. От челото на Дурга изскача богиня, по-скоро демон. Тя е самото въплъщение на могъществото, олицетворение на насилието, смъкнала е оковите дори на времето, които възпират другите богове и обикновените хора. Шества по небесата, обвита в мрак, по-непрогледен и от нощта, и сее страх в сърцата дори на боговете, благодарение на които се е появила.

Призована е за битка. Откликва на призива. Но преди да се опълчи срещу Махишасура и разлютената гмеж на демоните, богинята иска своя принос, И той е ужасен. Пред ненаситната богиня са изправени мъже и жени, млади и стари, девствени и покварени от всеки град и село на младата земя. В полето Дас бе отбелязал съвсем нечетливо: „Бхавабхути Малатимадхава“.

Това сигурно щеше да ми бъде достатъчно за тази нощ, ако следващият ред не ме беше задържал на стола. Примигах и зачетох:

После, точно толкова внезапно, отново се появи стилът на шамбхава от V век:

Това беше само въведението — поемата се разтваряше като черен цвят пред мен. Мощният поетичен глас на Дас изникваше от време на време, та пак да бъде изместен от класическите веди, от новина, изникнала от архивите, или от баналните тонове на журналистиката. Но песента беше същата.

Преди всички векове боговете се наговорили да озаптят тази черна сила, които сами са сътворили. Впримчили я, ограничили я и я скрили в пантеона, но нямало как да скрият истинската й същност. И тази същност — богинята — сама набирала мощ, докато другите божества се заличавали в паметта на смъртните, понеже единствена тя носела в себе си тъмната опака страна на изначално добрия всемир: всемир, чиято истина била изкована през хилядолетията от съзнанието и на богове, и на човеци.

Тази богиня обаче не била рожба на съзнанието. Тя била средище, остатък от всички атавистични пориви и постъпки, които осъзнатите пориви от десет хилядолетия се били надявали да изкоренят.

Поемата се разгръщаше чрез безброй кратки разкази, случки и приказки. И всички съдържаха вкуса на истината, който трудно може да се опише. Всеки разказ отразяваше пролука в тъканта на истината, притъпяваща сетивата, пролука, през която Песента на Кали се чуваше съвсем тихо. Хората, местата и точките във времето се превръщаха в проводници, в отверстия, през които се изливаха мощни енергии.

През този век Песента на Кали се е превърнала в хор. Пушекът от жертвоприношенията се издигаше до обвитото в облаци обиталище на Кали и богинята се пробуждаше, за да чуе песента си.

Страница след страница. Срещаха се цели редове, съдържащи безразборен брътвеж, сякаш някой е блъскал с юмрук по пишещата машина. Имаше и цели страници на английски, които изобщо не се четяха. Насред съвсем ясни откъси изникваха редове на санскритски и бенгалски, които плъзваха и по полетата. Но произволните образи се повтаряха.

— На улица „Шудер“ една проститутка е убила любовника си и в името на любовта е изяла стръвно тялото му.

Започна векът на Кали.

— От мъртвите утроби на милионите, изклани в наше време, се изтръгват писъци — хор на негодуванието от масовите гробове, които оплодяват века ни.

Сега се пее Песента на Кали.

— Сенките на играещи деца са се запечатали за вечни времена върху разрушената стена, когато светлината от бомбата в миг е прогорила до черно бетона.

Започна векът на Кали.

— Бащата изчакал търпеливо от училище да се прибере и последната от четирите му дъщери. Допрял леко револвера до слепоочието й, стрелял два пъти и сложил топлото й тяло до труповете на майка й и на сестрите й. Полицаите го заварват да тананика едва чуто приспивна песен на притихналите тела.

Сега се пее Песента на Кали.

Отказах се чак когато ми оставаха само сто страници за четене. Очите ми се затваряха, на два пъти се унасях и когато се будех, виждах, че съм опрял брадичка в гърдите си. Напъхах набързо ръкописа в куфарчето и си погледнах ръчния часовник върху нощното шкафче.

Беше четири без петнайсет призори. След няколко минути будилникът щеше да иззвъни и ние трябваше да се приготвим за летището. Предстоеше ни дълъг полет, двайсет и осем часов маратон, ако включим и престоя в Лондон.

Простенах от изтощение и се промъкнах до Амрита. За пръв път в стаята ми се стори приятно прохладно. Завих се с чаршафа и само за няколко минути затворих очи. Само за няколко минути — колкото да подремна, докато не иззвъни будилникът, после трябваше да се обличаме.

Само за няколко минути.

Събуждам се на друго място. Някой ме е пренесъл. Тъмно е, но аз веднага разбирам къде съм.

В храма на Кали.

Пред мен стои богинята. Кракът й е вдигнат във въздуха. И четирите й ръце са празни. Не виждам лицето й, защото лежа на пода отстрани на идола.

Не ме е страх.

Забелязвам, че съм гол. Какво пък! Под мен има рогозка, усещам с кожата си, че е хладна. Статуята е осветена от няколко свещи. Във въздуха се стеле миризмата на мускус и благовония. Някъде тихо пеят мъже с пискливи гласове. Или може би това е просто звукът на течащата вода. Не е важно.

Идолът се раздвижва.

Извръща се и ме поглежда.

Усещам само изумление. Смаян съм от красотата на богинята. Лицето й е заоблено, съвършено, поруменяло. Устните й са пълни и влажни. Тя ми се усмихва.

Изправям се. Чувствам под босите си стъпала вътъка на рогозката. Излиза лек ветрец, от който голите ми слабини и стомах настръхват.

Кали се раздвижва. Пръстите й мърдат. Ръцете й се извиват, за да запази равновесие. Стъпалото й опира пиедестала и Кали застава леко на два крака. Вперила е в мен блеснали очи.

Аз притварям клепачи, но видението не изчезва. Виждам по плътта й меката светлина. Гърдите й са стегнати и налети, натежали от обещание. Зърната върху бледите кръгове са набъбнали. Кръстът й е висок и невероятно тънък, надолу се разширява в налети бедра, създадени да поемат като в люлка напиращия мъжки член. В долния край коремът й наподобява леко издаден полумесец, хвърлящ сянка върху черното петно на космите между краката. Бедрата на танцьорката не се докосват, само се извиват чувствено навътре там, където се съединяват. Ходилата й са мънички, с високи сводове. Около глезените й са нанизани тежки гривни. При всяко движение на богинята те подрънкват. Краката й се раздалечават и аз виждам гънките в триъгълника на сянката, нежната, извита навътре вдлъбнатина.

Членът ми се размърдва, втвърдява се и щръква в нощния въздух. Тестисите ми се опъват и аз усещам как през мен се плисва мощ, която се насочва натам.

Кали слиза леко от своя пиедестал. Нанизът й потраква тихо, гривните по глезените й подрънкват, а босите й стъпала издават по каменния под нежни звуци като от гола плът.

Тя е на пет крачки от мен. Ръцете й се раздвижват и огъват — чувствени тръстики, разлюлени от непочувстван ветрец. Цялото й тяло се люшва в пулсиращия ритъм на плискащата се река и лявото й коляно се вдига, вдига се, докато не докосва лакътя на огънатата й ръка. От намазаната й с благовония плът се надига миризмата на жена, която ме обгръща.

Искам да отида при нея, а не мога да се помръдна. Туптящото ми сърце изпълва гърдите с тътена на песента. Хълбоците ми започват да се движат сами и неволно да се издават напред. Цялото ми съзнание е насочено към основата на пулсиращия ми член.

Кали завърта ляв крак и го пуска надолу.

Пристъпва към мен. Гривните по глезените й дрънчат.

„Unnala-nabhi-pamke-ruha“, пее реката и аз я разбирам напълно.

Четирите ръце на богинята се люшват в безмълвен танц. Пръстите й се гънат, върховете им се докосват, движат се грациозно през сладостния въздух към мен. Гърдите й подскачат натежало.

„Победа пред лицето на Дъщерята на планината.“

Тя прави още една крачка напред. Пръстите й се пресягат, милват ме по бузата, плъзгат се леко по рамото ми. Главата й е отметната назад, от страст очите й са затворени. Аз усещам съвършенството на чертите, поруменелите страни и трепетната уста.

„Камахия?“

„Iva yenavabhati Sambhur api.

Jayati purusayitayas tadananam Saila-kanyayah.“

При следващата стъпка на Кали ръцете й вече са около мен. Дългата й коса се спуска по раменете като ручейчета по заоблен хълм. Лъскавата й кожа ухае леко, в меката долинка между гърдите й проблясва пот. Две от дланите ме държат над лактите, третата ме гали нежно по бузата. Другата ръка се надига, за да обхване полека тестисите ми. Меките й пръсти се движат от единия до другия край на втвърдения ми член, събират се около лъскавата глава.

„Аз съм Шамбху-Шива, явил се като Вишну.

Лотосът и стъблото му се надигат от моя пъп.“

Не се сдържам и простенвам. Набъбналият ми член докосва Кали по извивката на корема. Тя поглежда надолу, после красивите й очи с гъсти мигли се извръщат разпътно към мен. Меките къдрави косми по mons veneris16 се допират в мен, от дръпват се, пак ме докосват.

Накрая мога да се движа. Ръцете ми веднага прегръщат Кали, докато тя ме притегля. Усещам върху кожата си нежни гърди. Нагоре-надолу по гърба ми се плъзгат длани. Десният крак на Кали се вдига, обхваща хълбока ми, пръстите го насочват и Кали ме възсяда. Сплита глезени зад таза ми, който се движи на мощни тласъци.

Песента изпълва света с ритъма на нашите движения. Топлината на Кали ме пърли. Тя отваря до врата ми влажна уста, търси езика ми. Аз я сграбчвам, вдигам я. Гърдите се движат на възглавница пот по кожата ми. Ходилата ми са се извили на дъга, прасците ми са се напрегнали от усилието да проникна по-надълбоко в Кали.

Вселената се е съсредоточила в кръг от огън, кой то се разширява вътре в мен, надига се, взривява се.

— Господи!

Седнах в леглото. Чаршафите бяха наквасени потта ми, долнището на пижамата ми беше влажна от разширяващото се петно на еякулацията.

— О, Боже!

Хванах се за главата, която щеше да се пръсне, и се заклатих напред-назад. Амрита я нямаше. През завесите нахлуваше силна слънчева светлина. Часовникът показваше единайсет без дванайсет.

— Да го вземат мътните.

Отидох в банята, пъхнах пижамата в плика с мръсни дрехи, пуснах силно душа и се изтърках под него. Когато след петнайсет минути излязох изпод водата, ръцете и краката ми още трепереха. Главата ме цепеше така, че с периферното си зрение виждах точици.

Облякох се набързо и глътнах четири аспирина. По бледите ми бузи се тъмнееше четина, но аз реших да не се бръсна. Излязох от банята точно когато Амрита се върна с Виктория.

— Къде беше? — подвикнах аз.

Тя се вцепени, усмивката й бавно застина. Виктория ме погледна така, сякаш ме вижда за пръв път.

— Е?

Амрита изправи гръб. Гласът й беше безизразен.

— Върнах се в магазина за сари, за да взема адреса на Камахия. Опитах се дай звънна, но не вдигна никой. Щом ще останем и днес, реших да разменя платовете. Не си ли видял бележката, която ти оставих?

— Вече би трябвало да наближаваме Лондон. Какво се е случило?

Гласът ми беше дрезгав, но вече не бях толкова ядосан.

— В какъв смисъл, Боби? Кажи, де!

— В смисъл какво се е случило със скапания будилник, с таксито, което поръчахме, с полета на „Бритиш Еъруейс“? Ето в какъв смисъл.

Амрита отиде бързо да остави детето. Прекоси стаята, застана при прозореца, дръпна завесите и кръстоса ръце.

— „Скапаният будилник“ иззвъня в четири. Аз станах. Ти отказа да се събудиш, въпреки че те разтресох. Накрая, когато все пак успях да те накарам да седнеш в леглото, ми заяви: „Хайде да почакаме още един ден“. И то само защото си будувал цяла нощ и си чел.

— Аз ли ти го казах?

Поклатих глава и седнах на леглото. Още ме мъчеше най-ужасният махмурлук на света, гадеше ми се. „Махмурлук от какво?“

— Аз ли ти го казах?

— Да, ти.

Гласът на Амрита беше студен. През годините, откакто бяхме женени, почти не се беше случвало да й подвиквам.

— По дяволите. Извинявай. Не съм бил буден. Проклетият ръкопис.

— Нали каза, че ще изчакаш и ще го прочетеш в самолета?

— Да, така казах.

Амрита отпусна ръце и отиде пред огледалото, за да прибере кичур коса, който беше паднал върху лицето й. Устните й си възвръщаха цвета.

— Не се притеснявай, Боби. Нямам нищо против да останем и днес.

На гърлото ми заседна буца. Гласът ми прозвуча така, сякаш го чувах за пръв път.

— По дяволите, затова пък аз съм против. Вие с Виктория няма да стоите тук и ден повече. В колко е полетът на „Еър Индия“ за Делхи?

— В девет и половина и в един. Защо?

— Ще се качите на самолета в един часа и в Делхи ще се прехвърлите на вечерния самолет на „Пан Ам“.

— Боби, това означава, че… В какъв смисъл „вие“? Ти защо няма да дойдеш с нас? Нали ръкописът е у теб?

— Вие двете заминавате. Още днес. Аз имам да върша нещо, свързано с тъпата статия. За един ден ще приключа.

— Ах, Боби, не ми се пътува сама с Виктория…

— Знам, моето момиче, но това е положението. Дай да приготвим отново багажа.

— Не съм го разопаковала.

— Добре. Приготви Виктория и саковете. А аз ще сляза да уредя такси и носач.

Целунах я по бузата. Тя обикновено се сърди, ако се опитвам дай се налагам, но този път явно долови нещо в гласа ми.

— Добре тогава. Но ти побързай. Знаеш, че в Индия не можеш да запазиш билети по телефона. Трябва да отидем по-рано и да се наредим на опашка.

— Да. Връщам се веднага.

— Господин Гупта?

Телефонът във фоайето работеше.

— Ало. Да. Ало!

— Господин Гупта, обажда се Робърт Лучак.

— Да, господин Лучак. Ало!

— Вижте какво, господин Гупта, уредете ми среща с М. Дас На четири очи. Само ние двамата с него.

— Какво? Какво? Не е възможно. Ало!

— Направете да е възможно, господин Гупта. Използвайте връзките си и предайте на Дас, че искам да се срещна с него днес.

— Не, господин Лучак. Вие не разбирате. М. Дас не е позволявал на никого…

— Да, чух вече. Но с мен ще се срещне, сигурен съм. Постарайте се да го уредите, господин Гупта, и то бързо.

— Съжалявам много, но…

— Вижте какво, драги ми господине, ще ви обясня за какво става въпрос. След няколко минути жена ми и бебето си тръгват от Калкута. Аз заминавам утре. И да си тръгна, без да съм се видял с Дас, пак трябва да напиша статията за „Харпърс“. Искате ли да чуете какво ще се казва в нея?

— Разберете, господин Лучак, невъзможно е да ви уредим среща с М. Дас. Ало!

— В статията ми ще се казва, че по причини, известни само на тях, членовете на Съюза на бенгалските писатели са се опитали да пробутат най-голямото литературно менте от времето на Клифорд Ървинг17. По причини, известни само на тях, те са взели пари в замяна на ръкопис, за който твърдят, че е дело на човек, починал преди осем години. И което е по-лошо…

— В това няма нищо вярно, господин Лучак! И твърденията ви са подсъдни. Ще предявим съдебен иск. Нямате доказателства.

— И което е по-лошото, тези хора са осквернили името на великия поет с порнографско хвалебствие на една тяхна богиня. Според достоверни източници в Калкута Съюзът на писателите вероятно го е направил заради връзките си с така нареченото братство на капаликите — незаконна секта, забъркана с престъпния свят в града и славеща се с това, че принася живи хора в жертва на малоумната си богиня. Дотук харесва ли ви, господин Гупта? Ало, господин Гупта! Ало?

— Да, господин Лучак.

— Какво ще кажете, господин Гупта? Това ли да пусна или да взема интервю от М. Дас?

— Ще го уредим. Звъннете, ако обичате, след три часа.

— О,… господин Гупта!

— Да.

— Вече пратих по пощата на издателя в Ню Йорк екземпляр от… а… от първата статия с указания да я отвори само ако се забавя и не се върна навреме. Надявам се да не се налага да пускат този вариант. Предпочитам да разкажа за М. Дас.

— Няма да се наложи, господин Лучак.

Шофьорите на всички таксита за и от летище „Дум-дум“ бяха ветерани от войната между Индия и Пакистан през 1971 година. Нашият беше с огромен нагънат белег върху дясната буза и голямо черно парче плат върху окото, заради което, докато лъкатушехме през задръстването по шосето, някак между другото се запитах какво е да си едноок и как възприемаш света.

Отново валеше. Всичко беше с цвят на кал: облаците, пътят, накамарените едно върху друго бедняшки жилища от брезент и ламарина, заводите в далечината. Единствените цветни петна в пейзажа бяха червено-белите ивици около фикусовите дървета, които се мяркаха тук-там покрай пътя. В покрайнините се строяха нови жилищни комплекси. Но това, че са нови, личеше само по бамбуковите скелета около блоковете и по булдозерите, спрени в калта наблизо, а самите сгради изглеждаха занемарени и порутени както най-древните развалини в центъра на града. Зад булдозерите се мержелееха навеси, под които се бяха сгушили хора. Дали това бяха семействата на строителните работници или новите жители, които чакаха да се нанесат в блоковете? По всяка вероятност колибите просто бяха ядро на новозараждащ се бордей, разрастващата се периферия на бедняшки град, разпрострял се на цели шейсет и шест квадратни километра площ.

Вляво се появи бялата табела, която бях зърнал през нощта. От тази страна пишеше:

В калта до табелата беше приклекнала жена с тигани и голяма пиринчена кана на главата си.

Летището бе пълно с народ, но не в налудничавата степен, както в нощта, когато пристигнахме. Полетът за Делхи вече бе обявен, но имаше закъснение. Да, самолетът на „Пан Ам“ излитал от Делхи в седем вечерта, Можело да купим билети.

Предадохме багажа и влязохме в залата за заминаващи. Нямаше свободни столове и се наложи да търсим доста дълго спокоен ъгъл, където да сменим памперса на Виктория. После отидохме в малко кафене да пийнем нещо безалкохолно.

Почти не разговаряхме, Амрита изглеждаше погълната от мислите си, мен пък още ме болеше неописуемо глава. От време на време си спомнях откъслеци от съня и мускулите в слабините ми се свиваха от напрежение и притеснение.

— Ако, не дай си Боже, изпуснеш самолета на „Пан Ам“, можеш да пренощуваш у леля си в Делхи — казах аз.

— Да.

— Или отседни в някой добър хотел на летището.

— Да, мога да направя и така.

В кафенето влезе туристическа група белгийци, които едвам се сместиха. Една от жените — невероятно грозна, в трикотажен панталон, носеше голяма гипсова статуя на бога със слонска глава Ганеша, Всички се смееха гръмогласно.

— Щом се прибереш в Бостън, звънни на Сан и Барб — продължих със съветите аз.

— Добре.

— Би трябвало да се върна един ден след теб. Ей, а ще се обадиш ли на вашите от „Хийтроу“?

— Боби, наистина нямам нищо против да остана още един ден. Може би ще имаш нужда от помощ… с превода. Заради ръкописа е, нали?

Поклатих глава.

— Вече е късно, моето момиче. Багажът ти е натоварен. Сигурно ще се оправиш и без дрехите, но сме направо обречени без памперсите на бебето.

Амрита не се усмихна.

— А ако говорим сериозно — рекох аз и поклатих глава, — налага се да проверя нещо с Гупта и ония палячовци. Просто нямам достатъчно материал за статията. Един ден ще ми стигне.

Амрита кимна и почука с пръст по халката ми.

— Добре, но се пази. Не пий вода от чешмата. И ако Камахия намине да смени платовете, се постарай да ти даде само плата…

Усмихнах се.

— Добре.

— Боби, защо не пусна камериерката?

— Моля?

— Защо не я пусна да почисти стаята. Точно преди да излезем, й каза да почака до утре.

— Заради ръкописа на Дас — побързах да кажа аз. — Не искам да се навъртат около него.

Амрита кимна. Допих топлата фанта, погледах как едно гущерче се стрелка по стената и се опитах да не мисля за автоматичния пистолет върху рафта на гардероба в хотелската стая.

Самолетът беше готов за излитане и аз тъкмо целунах за довиждане Амрита и Виктория, когато Амрита се сети нещо.

— О, ако Камахия не дойде в хотела, нали ще наминеш у тях, за да вземеш плата?

Тя затърси в дамската си чанта.

— Толкова ли е важно?

— Не, но ще ти бъда признателна, ако го донесеш.

— Защо просто не го смени в магазина?

— Беше отрязан от топа. А и бях сигурна, че ще видим още веднъж Камахия. Ужас! Бях сигурна, че листчето е някъде тук. Както и да е. Помня адреса. — Амрита извади кутийка кибрит, която беше взела от стаята в хотела, и драсна адреса откъм вътрешната страна на капачето. — Само ако ти остане време — каза тя.

— Добре.

Нямаше да ми остане време. Отново се целунахме. Виктория се промуши между нас, объркана от навалицата и шума. Обхванах с длан главицата й и усетих неописуемата мекота на косата й.

— На добър път! След ден-два ще се видим.

На летище „Дум-дум“ няма ръкави. Пътниците отидоха по мокрия асфалт при стълбата на чакащия самолет на „Еър Индия“. Амрита се обърна и размаха пълничката ръка на Виктория, после се скри в реактивния самолет, френско производство. При обичайни обстоятелства сигурно щях да ги чакам да излетят.

Но сега си погледнах часовника и след като се върнах в сградата на летището, отидох при телефонните кабини. Гупта вдигна след петото позвъняване.

— Уредено е, господин Лучак. Запишете адреса…

Затърсих бележника, но накрая извадих кибрита, който Амрита ми беше дала. Драснах до адреса на Камахия номера на улицата.

— А, да… господин Лучак…

— Да!

— Този път елате сам.

Когато слязох от таксито, вече не валеше. От улиците се вдигаше пара, която се носеше между старите сгради. Нямах представа къде съм. Адресът, който Гупта ми беше дал, беше на кръстовище в старата част на града и докато пътувахме насам, не видях познати знаци, по които да се ориентирам.

След проливния дъжд улиците и тротоарите се пълнеха с хора. Покрай мен се плъзгаха велосипеди с дрънчащи звънци. Изпаренията във въздуха се сгъстяваха още повече от отработените черни газове на мотоциклетите. Насред оживената улица се беше проснал стар вол с разранен гръб. Движението го заобикаляше.

Застанах на тротоара и зачаках. Всъщност не беше тротоар, а широка метър и двайсет ивица изровена кал между канавката и стените на старите сгради. Между постройките имаше разстояние около един метър и след като ме блъсна някаква ужасна смрад, отидох и надзърнах в едно от тесните отверстия.

Там на двуметрова купчина бяха струпани какви ли не отпадъци и боклуци. Личеше, че от доста години жителите ги изхвърлят от горните прозорци. Сред вонящите купове мърдаха черни сенки. Дръпнах се бързо от процепа и застанах край потока дъждовна и отпадъчна вода, където свършваше тротоарът и започваше улицата.

Взирах се във всяко лице сред движещата се тълпа. Както във всеки голям град и тук пешеходците бяха надянали маската на забързана раздразнителност. Много от мъжете бяха облечени в тесни полиестерни ризи и полиестерни панталони с разширяващи се в долния край крачоли. Недоумявах как така в държава, произвеждаща едни от най-качествените и евтини памучни облекла, признак на благополучие при средната класа беше по-скъпият запарващ полиестер. От време на време към мен поглеждаше някое потно лице под намазана с брилянтин коса, но не спираше никой, ако не броим няколкото хлапета по мръсни къси панталонки, които известно време подскачаха около мен с виковете „Баба! Баба!“ и се кикотеха. Не им дадох монети и след малко те хукнаха, разплисквайки водата в канавката.

— Вие ли сте Лучак?

Аз подскочих. Докато бях наблюдавал уличното движение, отзад се бяха приближили двама мъже. Единият беше облечен в обичайния полиестер, но другият бе в захабените светли панталони до коленете на обслужващите класи. И двамата не изглеждаха особено умни и приятни. Високият и тънък, в щампована риза, беше със скулесто лице с остри черни и тънки устни. Човекът в панталон до коленете бе по-нисък и набит и по-тъп на вид от приятеля си. Погледът му беше сънен и презрителен, както на всички наемни биячи, които съм срещал през живота си.

— Да, аз съм Лучак.

— Елате.

Тръгнаха много бързо и се наложи да подтичвам, за да не изоставам. Зададох няколко въпроса, но мълчанието на мъжете и тътенът по улицата ме убедиха, че е по-добре да не говоря и просто да крача след тях.

Вървяхме близо час. Още в началото не знаех къде се намирам, а сега съвсем не можех да се ориентирам. Заради вездесъщите облаци не виждах и слънцето, поне да разбера посоката. Крачехме по оживени пресечки, тесни като пътеки, после по истински пътеки, задръстени с хора и боклуци. На няколко пъти двамата ме преведоха през къси безистени в дворовете на жилищни блокове. Навсякъде имаше деца, които тичаха, пищяха или клечаха. Жените прикриваха’ със саритата лицата си и ни наблюдаваха с черни подозрителни очи. Други безистени извеждаха в други дворове. По ръждиви железни парапети седяха старци, които ни гледаха с безизразни лица. Ревяха пеленачета. По циментовите площадки горяха огньове, на които се готвеше нещо, в маранята се стелеше пушек.

Поредният къс безистен ни изведе на пресечка, която беше доста дълга и по-оживена от повечето главни улици в Щатите. Озовахме се на пущинак със съборени сгради, но между купчините остатъци от постройки се виждаха палатки и набързо сковани навеси. Един голям ров, вероятно мазе в някакви предишни времена, се беше напълнил с дъждовна и отпадъчна вода. В нея с крясъци се плискаха цели рояци мъже и момчета, други пък скачаха в кафявия гьол направо от прозорците на втория етаж на сградите наоколо. Наблизо двама голи малчугани се заливаха от смях, докато ръчкаха с пръчки нещо, което приличаше на удавен издут плъх.

После излязохме от жилищните комплекси и се озовахме в бордей, сред струпани набързо каменни стени, жилища от зебло и „къщи“ на няколко равнища, сковани от стари пътни табели и реклами, листове ламарина и избелял шперплат. На един пущинак бяха наклякали двайсетина-трийсетина мъже, които се облекчаваха по голяма нужда. По-нататък няколко малки момичета седяха на камениста площадка и внимателно пощеха сплъстените коси на по-малките си братя и сестри. Докато вървяхме, покрай нас от време на време се стрелкаха изпосталели псета, но тук явно никой не притежаваше инстинкт за територия. От здрача по вратите на колибите ни наблюдаваха човешки очи. Случваше се да притича някой малчуган с протегната ръка, който обаче се връщаше след крясъка на невидим възрастен.

Изведнъж въздухът се изпълни с миризмата на благовония, от която ми засмъдя в очите. Излязохме при порутена зелена сграда, която, ако се съди от звуците на звънчета и атоналното пеене във вътрешния двор, създаваше впечатление за храм. Пред зеления храм седеше старица, заедно с внучката си тя вадеше от голяма кошница купчинки кравешки тор, които оформяше на кръгли пити — за вечерния огън. На девет метра височина стената на храма беше покрита с редици такива пити кравешки тор, по които личаха следи от пръсти. От другата страна на улицата — разкаляна пътека — няколко мъже работеха върху бамбуково скеле, вдигнато около колиба с размерите на малка палатка. Те си подвикваха добродушно, но после замълчаха и ни изгледаха мълчаливо. Дори и още да имах някакви съмнения, че двамата ми водачи са капалики, те бяха разсеяни от мълчанието, настъпващо веднага щом се появяхме.

— Много ли още остава?

Пак беше започнало да вали, а бях оставил чадъра хотела. Белите ми панталони бяха изцапани с кал чак до коленете. Бежовите ми мокасини нямаше да бъдат същите никога повече. Спрях. Попитах:

— Много ли още остава?

Набитият мъж в бежовите панталони се обърна и поклати глава. Посочи рязко с пръст стената от сиви промишлени сгради, които се виждаха точно зад морето от бедняшки колиби. За последните стотина метра трябваше да изкачим разкалян склон и аз на два пъти паднах на колене. Билото на хълма се охраняваше от висока телена мрежа с увиснала отгоре бодлива тел. Погледнах през нея и видях между сградите ръждиви бидони от нафта и празни коловози.

— И сега какво?

Обърнах се да се полюбувам на гледката с бордеите. Ламаринените покриви бяха затиснати с безброй камъни, черни и сиви. Тук-там през отворените врати се виждаха пламъците на огньове. В посоката, откъдето бяхме дошли, докъдето поглед стига се простираха жилищни квартали, забулени в ръмящия дъжд. От стотици източници се издигаше дим, който се сливаше със сиво-кафявото небе.

— Елате.

Тънкият мъж с изсеченото лице беше отместил малко от телената мрежа.

Поколебах се. Сърцето ми биеше като обезумяло не само от това, че бяхме изкачили хълма. Бях изпълнен с шеметната лекота, от която те присвива под лъжичката — както когато стъпиш в края на висок трамплин за скокове във вода.

Кимнах и се пъхнах в дупката в оградата.

Районът на завода беше притихнал. Дадох си сметка до каква степен съм свикнал с постоянните звуци на разговори, на движение… на хора в този пренаселен град. Сега, докато се движехме по една пътека, после по друга, тишината ни затисна като влажния въздух. Не можех да повярвам, че заводът още работи. Бурените и пълзящите растения се извисяваха почти на височината на схлупените тухлени постройки. Високо на една от стените имаше прозорец, който навремето се е състоял от стотици стъклени квадрати, а сега непокътнати бяха останали само десетина-дванайсет. Останалите представляваха назъбени черни дупки, през които от време на време влитаха и излитаха птички. Навсякъде се въргаляха празни бидони от нафта — преди яркочервени, жълти, сини, а сега разядени от грапава ръжда.

Влязохме в още по-тясна уличка, беше задънена. Спрях рязко. Ръката ми се плъзна в един от долните десни джобове на ризата, към тежкия камък с размерите на дланта ми, който бях взел от склона. Колкото и да е невероятно, сега, когато бях тук, изпитвах не страх, а само остро любопитство какво ще направят двамата мъже. Погледнах през рамо, за да съм сигурен, че тилът ми е защитен, и наум си представих как бягам през плетеницата от улички, после пак се извърнах към двамата капалики. „Дръж под око набития“, предупредих се аз.

— Там.

Мъжът в панталони до коленете посочи тясна външна стълба, скована от дъски. Вратата в горния й край се падаше малко по-високо от обичаен втори етаж. По тухлената стена се виеше бръшлян. Прозорци нямаше.

Аз не се помръднах. Стиснах камъка. Двамата мъже почакаха-почакаха, после се спогледаха, обърнаха се на пети и поеха в посоката, откъдето бяхме дошли. Долепих гръб до стената и ги изчаках да се отдалечат. Виждах, че не очакват да тръгна след тях. Известно време се чуваше как чакълът под краката им скърца, после остана само звукът на запъхтяното ми дишане.

Погледнах към стръмната стълба. От високите стени и тясната ивица небе получих лек световъртеж. Изневиделица от тъмно отверстие в стрехите шеметно изхвърча цяло ято гълъби, които закръжиха в натежалото небе и запляскаха с криле така, сякаш се стреля. Уж беше три и половина следобед, а беше много тъмно.

Върнах се там, където уличките се пресичаха, и погледнах и в двете посоки. Поне на стотина крачки не се виждаше нищо. Камъкът в ръката ми беше хладен и доста тежък — оръдие на пещерен жител. По него още имаше полепнала червена глина. Вдигнах камъка до лицето си и пак погледнах вратата на около девет метра нагоре по обраслата с бръшлян стена. Беше остъклена, но стъклото отдавна беше покрито с боя.

Затворих за миг очи и задишах по-спокойно. После пуснах камъка в джоба на ризата си и се качих по прогнилата стълба, за да се срещна с каквото ме чакаше там.