Песента на Кали

14.

Ако бях намерил такси по-бързо…

Ако бях отишъл направо в хотела…

Прибирах се близо час В началото обикалях от улица на улица, поспирах в здрача, застивах, ако забележех, че някой върви към мен. Веднъж притичах през празен вътрешен двор и се озовах на по-широка улица, откъдето се чуваше звукът на автомобили.

От един тъмен вход към мен се устреми някакъв човек. Аз изпищях, отскочих назад и инстинктивно вдигнах юмруци. Изпищях още веднъж, когато кутрето ми се опита да се свие с останалите пръсти на лявата ръка. Мъжът — старец в дрипи с червена лента през челото, — понечи да ме поздрави с „Баба“, но също изпищя от страх. Двамата тръгнахме в различни посоки.

След като излязох от двора, се озовах на голяма улица, по която профучаваха камиони, автомобилите заобикаляха велосипедисти и за свое огромно удоволствие аз видях, че бавно се задава автобус от градския транспорт. Заблъсках отстрани по движещото се превозно средство, за да се кача. Шофьорът ме изгледа невярващо, когато му метнах цяла шепа монети. Освен паиси имаше и американски пари, които сигурно възлизаха на неколкодневната му надница.

Автобусът беше пълен, аз се проврях през правите пътници и се сместих на място, което не се виждаше толкова от улицата, Хванах се за металната пръчка и се увесих на нея, докато клатушкащият се автобус сменяше скоростите и се люшкаше от спирка на спирка.

Известно време ми се струваше, че съм изпаднал в унес. Бремето на онова, което бях изживял през последните няколко часа, ме бе изцедило от всичко освен от желанието да стоя там и да се чувствам в безопасност. Подминахме доста пресечки, докато не забелязах, че около мен се е отворило широко празно пространство и другите пътници са ме зяпнали.

„Толкова ли не сте виждали американец?“, казах им наум. После се погледнах. Дрехите ми бяха мокри и воняха от неописуемите нечистотии, из които бях газил. Ризата ми беше разпорена най-малко на две места и едва ли някой щеше да се досети, че някога е била бяла. По голите ми ръце бяха полепнали какви ли не боклуци, дясната ми китка смърдеше на собствения ми бълвоч. Лявото ми кутре стърчеше под невъзможен ъгъл. Усещах, че на едната ми вежда и на челото се е появила огромна цицина, а клепачът, бузата и веждата ми са разкрасени със спечена кръв. Косата и лицето ми със сигурност изглеждаха още по-диво, отколкото при Кришна в най-дивия му вид.

— Здравейте — поздравих аз насъбралите се и им махнах сковано.

Жените закриха лицата си със саритата и заедно с мъжете се дръпнаха назад, докато шофьорът не им се разкрещя да не го блъскат.

Тогава ми хрумна нещо. Къде, да го вземат мътните, се намирах? Нищо чудно да се бях качил на нощния автобус за Делхи. При всички положения почти със сигурност не пътувах в нужната посока.

— Някой тук знае ли английски? — попитах аз.

Зяпналите ме пътници се дръпнаха още по-надалеч от мен. Аз се наведох и надзърнах през прозорците с метални пръчки по тях. Подминахме няколко пресечки и чак тогава видях осветената от неонови надписи фасада на нещо като хотел или кафене. Отпред бяха спрели няколко черно-жълти таксита.

— Спрете! — извиках аз. — Слизам тук.

Промуших се през навалицата, която побърза да ми направи път. Шофьорът натисна скърцащите спирачки и закова насред улицата. Нямаше врата, която да отвори. Хората ме пуснаха да сляза.

Пазарих се с шофьорите доста дълго, докато си спомня, че портфейлът ми още е у мен. Тримата мъже само бяха плъзнали поглед по мен и бяха решили, че не си струва да си хабят времето. Тогава се сетих да извадя портфейла и да вдигна високо една банкнота от двайсет долара. Тримата тутакси започнаха да се усмихват, да се кланят и да отварят вратите на автомобилите. Качих се в първото такси, казах:

— Хотел „Оберой“.

После затворих очи. Потеглихме по мокрите от дъжда улици.

След няколко минути си спомних, че още съм с ръчния си часовник. Циферблатът почти не се виждаше, но когато излязохме на едно осветено кръстовище, все пак успях да го разчета. Беше единайсет и двайсет и осем… Невъзможно! Само два часа, откакто колата ме беше закарала при Дас? Сякаш беше минал цял живот. Почуках по стъклото, но стрелката за секундите продължи да си се движи равномерно.

— Побързайте! — казах аз на шофьора.

— Atcha! — извика той щастливо в отговор.

Никой от двамата не разбра другия.

Заместник-управителят ме видя, че влизам във фоайето, и ме загледа ужасен. Вдигна ръка.

— Господин Лучак!

Махнах му и се качих на асансьора. Не ми се говореше с него. Адреналинът и безразсъдната еуфория ме отпускаха, за да бъдат изместени от гаденето, умората и болката. Облегнах се на стената в асансьора и притиснах лявата ръка до гърдите си. Какво щях да кажа на Амрита? Мислите ми се въртяха мудно и аз реших да й обясня просто, че са ме нападнали. Някой ден щях да й разкажа и останалото. Може би.

Беше полунощ, а в коридора имаше хора. Вратата на нашата стая беше отворена и вътре сякаш имаше купон. После видях ремъците на кобурите на двамата полицаи и познатата брада и тюрбан на следователя Сингх. „Амрита се е обадила в полицията. Казах й, че се връщам след половин час.“

Неколцина от хората се обърнаха и загледаха как вървя към тях, а Сингх тръгна към мен. Започнах да измислям подробности за нападението — нищо сериозно, за да оставаме в Калкута още един ден! — и махнах едва ли не весело на полицаите.

— Господин следовател! И кой твърди, че точно когато ти трябва полицията, нея я няма?

Сингх не каза нищо. После изтощеното ми съзнание започна да забелязва подробностите. В коридора сновяха и други гости на хотела, които гледаха озадачено отворената врата на стаята ни. „Отворената врата!“

Минах забързано покрай следователя и се втурнах в стаята. Не знам какво съм очаквал да заваря, но сърцето ми престана да бие така лудешки, когато видях, че Амрита седи на леглото и разговаря с един от полицаите, който си записваше нещо.

От облекчение отпуснах рамо върху рамката на вратата. Всичко беше наред. Точно в този миг Амрита ме погледна и от овладяното спокойствие върху напълно безизразното й бледо лице разбрах, че все пак нищо не е наред. И може би никога отново няма да бъде.

— Отвлякоха Виктория — каза тя. — Похитиха бебето ни.

— Защо си я пуснала? Нали ти казах да не пускаш никого! Защо си я пуснала?

Вече й бях задавал същия въпрос три пъти. Продължавах да седя на пода, където се бях свлякъл, с гръб, опрян в стената. Бях отпуснал китки върху вдигнатите си колене и побелялото ми кутре стърчеше. Амрита седеше с изпънат гръб в края на леглото и беше сложила едната си длан върху другата. Следователят Сингх седеше на един от обикновените столове наблизо и ни гледаше изпитателно. Вратата към коридора беше затворена.

— Тя каза, че ми носи плата — обясни Амрита. — Искала да вземе своя. Нали смятахме да пътуваме утре сутринта.

— Но… ох, Господи…

Замълчах и сведох лице.

— Не си ми казвал, Боби, да не разговарям с Камахия. Аз я познавах.

Следователят Сингх се прокашля.

— И вее пак е било много късно, госпожо Лучак. Това не ви ли озадачи?

— Да — потвърди Амрита и се извърна към Сингх. — Не махнах веригата и попитах Камахия защо е дошла толкова късно. Тя обясни… изглеждаше притеснена, господин следовател… обясни, че не е могла да излезе, докато баща й е бил буден. Каза, че на два пъти се е опитала да се свърже по телефона.

— Наистина ли се е опитвала, госпожо Лучак?

— Телефонът звъня два пъти, господин следовател. Но Боби ми каза да не вдигам. И аз не вдигнах.

Двамата ме погледнаха. Аз вдигнах очи към Сингх. Не смеех да се извърна към Амрита.

— Сигурен ли сте, че не ви е необходима лекарска помощ, господин Лучак? Има дежурен в полицейския участък.

— Недейте. Сигурен съм.

След първите няколко минути Сингх ме бе попитал какво се е случило с мен и аз бях избълвал цялата история. Едва ли съм говорил много свързано, но не пропуснах нищо освен това, че именно аз съм дал на Дас пистолета. Следователят Сингх беше кимал и си беше записвал, сякаш всеки ден чува такива небивалици.

Не му направи особено впечатление.

Той се обърна към Амрита.

— Извинявайте, госпожо Лучак, че ви карам да се връщате отново към всичко това, но можете ли да прецените колко време ви е нямало в стаята?

Въпреки леденото самообладание тя потрепери леко и аз долових огромната болка и истерия, тлеещи под повърхността. Идеше ми да отида при нея и да я прегърна. Не направих нищо.

— Една минута, господин следовател. Може би и по-малко. Разговарях с Камахия, когато изведнъж ми се зави свят. Извиних се, отидох в банята да си наплискам лицето със студена вода и се върнах. Вероятно четирийсет и пет секунди.

— А детето?

— Виктория… Виктория спеше там. На леглото при прозорците. Използваме… използваме възглавниците за нещо като… тя обича да се гуши, господин следовател. Обича главата й да опира в нещо. И с възглавниците не може да се претърколи.

— Да.

Изправих се и отидох в долния край на леглото, където седеше Амрита. Само и само да не виждам другото легло с празния кръг от възглавници и одеялцето в синьо и бяло на Виктория, още намачкано и влажно там, където тя го беше придърпвала насън към лицето си.

— Вече сте чули всичко това, господин следовател — намесих се аз. — Кога ще престанете да задавате въпроси и ще тръгнете да издирвате… да издирвате човека, който е похитил бебето ни?

Сингх ме погледна с черни очи. Спомних си болката в погледа на Дас и сега разбрах малко по-добре, че понякога тя наистина е безпределна.

— Издирваме го, господин Лучак. Вдигнали сме на крак цялата полиция в града. Никой в хотела не е видял да излиза такава жена. Минувачите на улицата не са забелязали човек, който да носи дете или вързоп. Пратих кола на адреса, който госпожа Лучак помни, че са й дали в магазина за платове. Както виждате, сме прокарали в съседните стаи допълнителни телефонни линии, за да имаме връзка, а вашият телефон да дава свободно.

— Да дава свободно ли? Защо?

Сингх погледна надолу, прокара палец по острия ръб на панталоните си и пак вдигна очи.

— Защото вероятно ще поискат откуп, господин Лучак. Предполагаме, че отвличането цели и това.

— О! — казах аз и седнах тежко на леглото. Думите ме бяха прорязали като метални остриета, които трябва да бъдат преглътнати. — Ясно. Добре. — Хванах Амрита за ръката. Беше студена и безжизнена. — А капаликите? — попитах. — Ако са замесени и те?

Сингх въздъхна.

— Проверяваме, господин Лучак. Не забравяйте, че е много късно.

— Но нали ви описах района със завода, където се срещнах с Дас!

— Да, и това вероятно ще ни бъде от голяма полза. Но сигурно разбирате, че около Хугли в стара Калкута има много такива места. Стотици, ако броим и складовете, и доковете в северната част. И всички те са частна собственост. Включително на чужди фирми. Сигурен ли сте, господин Лучак, че мястото е било близо до реката?

— Не. Не съм сигурен.

— И не помните нищо, което да ни упъти? Имена на улици? Или нещо друго, което да бие на очи?

— Не. Само двата заводски комина. Имаше и бедняшки квартал…

— Личеше ли по нещо, че тези мъже живеят постоянно там?

Свъсих се. Нямаше такива знаци, ако не броим малкото лични вещи на Дас върху полицата.

— Там имаше идол — казах накрая. — Използват мястото за храм. Такъв идол трудно се мести.

— Идолът, който е вървял ли? — попита Сингх.

Въпреки счупения пръст и всичко останало щях да му се нахвърля, ако бях доловил и най-дребния намек за ехидност.

— Да.

— А ние не знаем дали те са замесени, нали, господин Лучак?

Хванах се за ръката и го погледнах.

— Тя, господин следовател, е племенница на М. Дас. Все някак е замесена.

— Не.

— В какъв смисъл „не“?

Сингх извади стара златна табакера. За пръв път виждах на живо как някой почуква с цигарата о табакерата, преди да я запали.

— В смисъл, че не е племенница на М. Дас — каза той.

Амрита простена, сякаш някой я беше ударил през лицето. Аз погледнах недоумяващо Сингх.

— Вие, госпожо Лучак, казахте, че госпожица Камахия Бхарати е племенница на поета М. Дас. Самата тя ви е обяснила, че е дъщеря на по-малката сестра на Дас. Нали така?

— Да.

— М. Дас няма сестри, госпожо Лучак. Поне такива, които да не са починали още в невръстна възраст. Има четирима братя, всички селяни, които живеят в едно и също село в Бангладеш. Разследвам вече осем години изчезването на господин М. Дас Добре запознат съм с всички подробности от живота му. Ако по време на разговора, който проведохме, господин Лучак, ми бяхте споменали, че при вас е идвала такава жена, щях да ви уведомя за това.

Сингх издиша дима и махна от езика си парченце тютюн.

Иззвъня телефонът. Всички погледнахме натам. Беше от допълнително прокараните апарати. Вдигна Сингх.

— Да? — Последва дълго мълчание. — Шукрия — каза той накрая и добави: — Чудесно, сержанте.

— Кой беше? — попитах настойчиво аз.

Следователят Сингх угаси цигарата и се изправи.

— Опасявам се, че днес не можем да направим почти нищо. Утре сутринта ще дойда отново. Подчинените ми ще бъдат през цялото време в съседната стая. Всяко обаждане във вашата стая ще се засича от полицая на централата долу. Току-що се обади моят заместник. Адресът, който Камахия Бхарати е дала в магазина за платове, е фалшив, разбира се. Тя е предпочела да си прибере плата от магазина. Подчинените ми са търсили доста дълго номера на улицата, който е посочила в магазина, защото адресът е в квартал, където почти няма сгради. — Той се подвоуми, после ме погледна. — Адресът, който жената е дала, е на обществена пералня — каза Сингх. — На обществена пералня и на крематориум.

През часовете и дните след това Амрита се държа много по-храбро и умно от мен. След като Сингх си тръгна, сигурно щях да седя с часове на леглото, ако тя не беше взела нещата в свои ръце, не беше смъкнала от мен смрадливите дрехи и не беше наместила счупения ми пръст, който закрепи за дръжка от четка за зъби. Докато Амрита слагаше пръста върху нея, пак ми се повдигна, но вече нямаше какво да повръщам и сухите напъни щяха бързо да прераснат в хлипове на отчаяние и ярост, ако тя не ме беше пъхнала под душа. Водата беше хладка, а струята — слаба, но ми подейства чудесно. Стоях под душа половин час и по едно време дори се унесох, оставяйки водата да измие спомените и ужасните ми страхове. Когато нахлузих чист памучен панталон и отидох да се присъединя към мълчаливото бдение на Амрита, усещах дълбоко в себе си само пърлеща болка и объркване.

Посрещнахме изгрева във вторник все така седнали един до друг — гледахме през спуснатите завеси как слънцето хвърля над Калкута бледа сива светлина. С първите му лъчи до нас достигнаха звуците от камбаните на храмове и на трамваи, виковете на търговците и уличното движение.

— Тя ще бъде добре — повтарях аз от време на време. — Знам, че ще бъде добре, момичето ми. Тя ще бъде добре.

Амрита не казваше нищо.

Точно в пет и трийсет и пет иззвъня телефонът. Беше апаратът в стаята. Скочих и отидох бързо да вдигна.

— Ало!

Стори ми се, че долавям някакво кухо кънтене, сякаш говорех в подземна пещера.

— Ало! Ало! Господин Лучак, ало!

— Да. Кой се обажда?

— Ало! Обажда се Майкъл Ленард Чатерджи, господин Лучак.

— Да.

„Ти ли си посредникът? И ти ли си забъркан, негодник такъв?“

— Господин Лучак, нощес в дома ми идва полиция. Казаха ми, че детето ви е изчезнало.

— Така ли?

Ако ми се обаждаше да ми изкаже съчувствие, смятах да му затворя. Но той не се обаждаше за това.

— Полицаите ме събудиха, господин Лучак. Вдигнаха от сън семейството ми. Дойдоха в дома ми. Явно смятат, че съм замесен по някакъв начин. Разпитваха ме посред нощ, господин Лучак.

— Така ли? Е, и?

— Обаждам се, за да изразя силното си възмущение от тези клевети по мой адрес и от нахлуването в личния ми живот — заяви Чатерджи. Гласът му ставаше все по-висок и писклив и накрая той се разкрещя. — Не биваше да давате името ми, господин Лучак. Аз съм човек с положение в обществото. Няма да допусна, уважаеми господине, да се петни доброто ми име. Нямате право.

— Моля?

Не успях да кажа нищо повече.

— Нямате право, уважаеми господине. Предупреждавам ви: ако отправите някакви обвинения към мен, ако споменете името ми или замесите в личните си проблеми писателския съюз, аз, господин Лучак, ще упълномощя адвоката си да заведе съдебен иск срещу вас. Предупреждавам ви, господине.

Чу се кухо тракане — Чатерджи беше затворил. Още няколко секунди линията продължи да пука и да съска, после се чу втори трясък от полицая в централата. Амрита стоеше до мен, но известно време не успях да й кажа нищо. Помня, че продължих да стискам слушалката, все едно е вратът на Чатерджи, а гневът ми достигна точка, когато имаше опасност да ми се спука кръвоносен съд или да ми се скъса сухожилие.

— Какво! — подвикна Амрита и ме стисна за ръката.

Казах й. Тя кимна. Кой знае защо, телефонното обаждане й вдъхна сили да действа. Първо Амрита се обади по една от допълнително прокараните линии на леля си в Делхи. Тя не познавала никого в Бенгалия, но имала приятели, които имали приятели в едно от държавните учреждения. Амрита просто й разказа за отвличането и я помоли за помощ. Не си представях в какво ще се прояви тази помощ, но ми поолекна само от това, че Амрита е предприела нещо.

След това тя се обади на чичо си, брат на баща й, в Бомбай. Той също имаше строителна фирма и беше човек с влияние по западното крайбрежие на полуострова. Макар и да беше вдигнат от дълбок сън от племенница, от която вече близо десет години нямаше вести, той обеща да се качи на първия самолет за Калкута. Амрита му каза да не го прави — поне засега, — но все пак го помоли да се свърже с хора във властта в Бенгалия, които биха могли да съдействат. Той обеща да съдейства и да държи връзка.

Седях, слушах изисканите изречения на хинди и наблюдавах жена си, сякаш я виждах за пръв път. След като тя ми каза по-късно какво са говорили с леля й и с чичо й, се уверих, че едно дете разбира кога възрастните си говорят с други възрастни за важни неща.

Когато в осем и половина същата сутрин следователят Сингх се появи отново, Амрита вече се беше обадила в три от големите болници в Калкута. Не, през нощта не били приемали американски деца или деца с по-светла кожа, които да отговарят на описанието.

После тя звънна в моргата.

Лично аз не бих го направил за нищо на света. Едва ли бих намерил сили да стоя като Амрита с изправен гръб и да питам с уверен глас някакъв сънен непознат дали през тъмната нощ на Калкута в моргата са докарали трупа на моето дете.

Отговорът беше: не.

Чак след като Амрита благодари и затвори, аз забелязах, че краката й започват да треперят, после и цялото тяло и ръцете, върху които тя захлупи лицето си. Отидох при нея и я прегърнах. Амрита пак беше много напрегната, но положи глава върху вдлъбнатината на рамото ми и без да казваме нищо, двамата се заклатихме напред-назад в споделената болка и мъка.

Следователят Сингх нямаше какво ново да съобщи.

Той седна на масичката в стаята и пи заедно с нас кафе. Влизаха и излизаха мъже в шлемове, които носеха някакви документи и получаваха указания.

Сингх ни каза, че службите на реда на летището и по железопътните гари са предупредени. Имаме ли снимка на детето? Аз имах. Беше отпреди два месещи. Тогава Виктория имаше много по-малко коса. Чертите на лицето й не бяха така оформени. Под пълните крачета виждах оранжевото одеяло, забравена подробност от онзи далечен безгрижен излет в Деня в памет на загиналите. Никак не ми се искаше да давам снимката.

Сингх зададе още въпроси, увери ни, че всичко ще бъде наред, и си тръгна. В стаята надникна слаб сержант, който на развален английски ни напомни, че ще бъде в съседната стая. Ние кимнахме.

Денят напредваше. Амрита поръча обяд в стаята. И двамата не се и докоснахме до него. Два пъти стоях дълго под душа, без да затварям вратата, за да чувам Амрита и телефона. Плътта ми още миришеше на нечистотиите от предната вечер. Бях капнал от умора, имах чувството, че съм загубил връзка с тялото си. Мислите ми се въртяха и въртяха като клуповете на примка.

„Ако не бях отишъл.

Ако не се бях качил в колата.

Ако се бях върнал по-бързо.“

Спрях водата и ударих с юмрук по плочките.

В три следобед Сингх се появи отново заедно с още двама полицаи от градското управление. Единият не знаеше английски. Другият бе усвоил отнякъде лондонския акцент. Докладът им не бе обнадеждаващ.

В университета нямало преподавател на име П. З. Кришна. През последните десет години там на работа са се водели петима души с името Кришна. Двама се били пенсионирали. Други двама наближавали шейсетте. Кришна се казвала и една преподавателка — жена.

Нямало данни с Американската образователна фондация в Индия да е свързан човек с такова име. Всъщност в Калкута фондацията нямала и представителство. Най-близкият клон бил в Мадрас. От полицията се били свързали по телефона с хората там и те били заявили, че не разполагат със сведения за човек на име Кришна или Санджай. Не били пращали никого да ни посреща на летището в Калкута. Във фондацията нямали и представа, че съм в Индия.

В Университета на Калкута имало много студенти на име Санджай. Засега никой от младежите, които полицията е успяла да издири, не отговарял на описанието, дадено от мен. Полицаите продължавали издирването, но докато открият всички студенти на име Санджай, сигурно щели да минат няколко седмици. Пък и сега университетът бил във ваканция.

Било се потвърдило, че там е следвал младеж на име Джаяпракеш Муктанандаджи, той обаче бил пропуснал предишния семестър. Но един от келнерите в студентското кафене го бил виждал само преди два дни.

— Вече след срещата ни там — казах аз.

Муктанандаджи бил показал на келнера, който му бил приятел, билет за влака, който си бил купил. Обяснил, че се прибира в родното си село Ангуда. Оттогава келнерът не го бил виждал. Сингх се бил свързал с началника на полицията в Джамшедпур и той бил обещал да се обади на колегата си в Дургапур. Той щял да отскочи до Ангуда, за да издири Муктанандаджи и да го заведе за разпит в Дургапур, и най-късно в сряда вечерта щял да съобщи какво е научил.

— Утре!

— Да, господин Лучак. Селото се намира далеч.

В телефонния указател на Калкута имаше много семейства с името Бхарати. Но никой от хората, с които се били свързали от полицията, нямал дъщеря Камахия на около двайсет — двайсет и пет години. Името все пак било доста необичайно.

— Какво му е необичайното? — попитах аз.

— Ще ви обясня по-късно — отвърна Сингх.

От управлението се били свързали и с внедрени агенти в подземния свят. Те не знаели нищо, което да улесни разследването, но щели да бъдат нащрек. От полицията смятали да разпитат и хора от Съюза на просяците.

При тези думи ме присви под лъжичката.

— А капаликите? — попитах аз.

— Какво? — намеси се другият следовател.

Сингх му каза нещо на бенгалски и се извърна към мен.

— Разберете, господин Лучак, братството на капаликите всъщност си остава… мит.

— Глупости — избухнах аз. — Не е мит, че снощи някой се опита да ме убие. Не е мит, че невръстната ни дъщеря е отвлечена.

— Да, не е — съгласи се Сингх. — Но засега не разполагаме с безспорни доказателства, че са замесени мафията или така наречените капалики. Нещата се усложняват и от това, че различни престъпни елементи често се възползват от една изопачена разновидност на тантризма и мистицизма и от местни божества — в нашия случай Кали, — за да привлекат повече последователи или да уплашат обикновените хора.

— Аха — казах аз.

Амрита кръстоса ръце и погледна тримата мъже.

— Значи нямате никакви новини? — попита тя.

Сингх се извърна към другите двама.

— Не, засега няма напредък.

Амрита кимна и вдигна телефонната слушалка.

— Да, здравейте, обаждам се от стая шестстотин и дванайсета. Свържете ме, ако обичате, с американското посолство в Делхи. Не търпи отлагане. Благодаря ви.

Тримата мъже примигаха. Изпратих ги до вратата, а Амрита остана да чака на телефона. Другите двама се отдалечиха по коридора, а аз задържах за малко Сингх.

— Какво му е толкова необичайното на името „Камахия Бхарати“?

Сингх поглади мустаците си.

— Камахия е име… което не се среща често в Бенгалия.

— Защо?

— Защото е свързано с религията… Така се казва един от аватарите на… Парвати.

— Искате да кажете на Кали.

— Да.

— И защо името не се среща често, господин следовател? Има доста хора, които се казват Рама и Кришна.

— Така е — съгласи се Сингх и махна едно влакънце от маншета си. Металната гривна върху китката му проблесна на светлината. — Така е, но името Камахия и неговата разновидност Камакши се свързват с един особено отблъскващ аватар на Кали, който навремето са почитали в големия храм в Асам. Някои от обредите са си направо отвратителни. Преди няколко години култът беше забранен. Сега храмът пустее.

Аз кимнах. Не реагирах по никакъв начин на новината. Върнах се в стаята и изчаках спокойно Амрита да приключи с разговора. И през цялото това време в мен се надигаше безумен смях, а писъците на гнева блъскаха по клетката, в която бяха хванати, за да излязат на свобода.

Някъде в пет следобед в онзи безкраен ден слязох във фоайето. Беше ме обзело чувството за клаустрофобия и в един момент вече ми беше трудно да дишам. Но не ми олекна и във фоайето. От магазина за сувенири си купих една пура, ала администраторът продължаваше да ме зяпа, а състрадателният поглед на заместник-управителя граничеше с възмущение. Стори ми се, че едно семейство мюсюлмани във фоайето си шушукат нещо за мен, от кафенето в градината дойдоха няколко сервитьори, които започнаха да ме сочат и да извиват глави, и това вече не беше плод на въображението.

Побързах да се върна на шестия етаж — хукнах нагоре по стълбището, за да се поосвободя от натрупалата се енергия. Заради английския обичай вторият етаж да се нарича първи се наложи да взема на бегом още две стълбищни площадки. Когато стигнах коридора на нашия етаж, едвам си поемах въздух и бях плувнал в пот. Към мен бързаше Амрита.

— Нещо ново? — попитах аз.

— Просто си спомних нещо важно — отговори тя запъхтяна.

— Какво?

— Ейб Бронстийн! Онази първа вечер на излизане от летището Кришна спомена Ейб Бронстийн. Явно наистина е свързан по някакъв начин с Американската образователна фондация в Индия или с някого в нея.

Тя отиде да поговори със сержанта от полицията в стая шестстотин и четиринайсета, а аз помолих да ме свържат по телефона с Щатите. Въпреки че полицаят в помещението с централата ускори нещата, трябваше да чакам половин час. Направо щях да припадна, когато чух познатия провлачен глас в Ню Йорк.

— Добро утро, Боби! Откъде се обаждаш, да те вземат мътните? Имам чувството, че от Луната.

— Изслушай ме, Ейб. Много те моля.

Възможно най-кратко му разказах как Виктория е изчезнала.

— Уф, мамка му — простена Ейб. — Мамка му, мамка му, мамка му.

Въпреки че ни деляха шестнайсет хиляди километри и връзката беше лоша, долових в гласа му огромна болка.

— Слушай, Ейб, чуваш ли ме? Сред заподозрените е един тип на име Кришна… П. З. Кришна… но според нас истинското му име е Санджай или нещо от тоя род. Миналия четвъртък ни посрещна на летището. Чуваш ли ме? Добре. Та този Кришна каза, че работел в АОФИ… Американската образователна фондация в Индия, да… да… и че е дошъл да ни вземе по молба на шефа си. Двамата с Амрита не помним името на шефа, което ни каза. Но той спомена и твоето име, Ейб. Изрично го спомена. Ало!

— Шах — каза Ейб през кухия кънтеж.

— Какво?

— Шах. А. Б. Шах. Веднага след като заминахте за Лондон, му изпратих телеграма с молба да ви помогне, ако се наложи.

— Шах — повторих аз и си записах набързо името. — Страхотно. Къде можем да го открием, Ейб? Има ли го в телефонния указател на Калкута?

— Не, Боби, той не е в Калкута. Редактор е в „Таймс ъф Индия“, но е и съветник по културните въпроси в АОФЙ в Делхи. Познавам го от едно време, когато преподаваше в Колумбийския университет. А за тоя копелдак Кришна изобщо не съм и чувал.

— Благодаря ти, Ейб, помогна ми много.

— Ужасно съжалявам, Боби. Как го понася Амрита?

— Справя се прекрасно. Твърда е като скала, Ейб.

— Ааа! Всичко ще бъде наред, Боби. Наистина. Ще ви върнат Виктория. Не се притеснявай.

— Да.

— Съобщи ми, когато нещата се уредят. Ще бъда у майка ми. Имаш номера, нали? Обади се и ако мога да помогна с нещо. Уф, да го вземат мътните. Всичко ще се оправи, Боби.

— Дочуване, Ейб. Благодаря.

Амрита не само беше съобщила на Сингх, но сега разговаряше по телефона с третия от трите големи вестника в Калкута. Даваше нареждания на властен хинди.

— Трябваше да го направим по-рано — каза ми тя, след като затвори. — А сега ще излезе чак в утрешния брой.

Беше поръчала обяви на половин страница във всеки от вестниците. От редакциите щяха да дойдат да вземат копия на снимката, която бяхме предоставили на полицията. За всякакви сведения, свързани със случая, обещавахме възнаграждение от десет хиляди долара и други петдесет хиляди — ако ни върнеха Виктория жива или ни съобщяха къде да я намерим, за да я приберем здрава и невредима, без да задаваме излишни въпроси.

— Господи — възкликнах като последния глупак, — откъде ще вземем петдесет хиляди долара?

Амрита погледна през прозореца към вечерния хаос по улицата.

— Бях готова да предложа два пъти повече — поясни тя. — Но това са близо милион рупии. Тази сума е някак си по-правдоподобна, по-привлекателна за алчните.

Поклатих глава. Не можех да мисля за нищо друго. Побързах да се обадя на Сингх и му съобщих какво съм научил за Шах. Той обеща да проучи веднага нещата.

Задрямал съм и съм спал към половин час. Унесъл съм се, без да искам. Уж седях на стола при прозореца и гледах как помръкват и последните лъчи сива светлина, а после, когато се събудих рязко, навън беше нощ и по стъклото блъскаше проливен дъжд. Звънеше една от полицейските линии. Амрита влезе от антрето, но аз я изпреварих.

— Господин Лучак? — Обаждаше се Сингх. — Успях да се свържа с господин А. Б. Шах в дома му в Делхи.

— Е?

— Наистина именно той е получил телеграмата на вашия приятел господин Бронстийн. Сподели, че го уважава много и че незабавно е пратил един свой подчинен от фондацията, младеж на име Р. Л. Дхаван, който е тръгнал, за да ви помага като екскурзовод и преводач.

— Пратил ли? Имате предвид от Делхи в Калкута, така ли?

— Именно.

— И къде е той?

— И господин Шах вече се питал. Ние също.

Поискахме много подробно описание на господина и как е бил облечен, когато са го видели за последен път.

— И?

— И, господин Лучак, както личи, господин Р. Л. Дхаван е бил през цялото време с нас. Миналия четвъртък следобед трупът му е намерен в сандък на гара Ховра.

В десет и нещо спря токът. Бурята и проливният дъжд отвън бяха навлезли в някакво царство на яростта, каквото не бях виждал никога. Светкавиците раздираха през няколко секунди небето и осветяваха стаята по-добре от двете свещи, които беше донесъл пиколото. След първоначалния потоп улиците бързо се наводниха, от час на час плашещият порой ставаше все по-силен. По Чоуриндхи не се виждаха светлини. Запитах се как ли милионите бедняци оцеляват в брезентовите си колиби в нощ като тази й какво правят хората без покрив над главата.

„Сега Виктория е някъде там.“

Простенах на глас и тръгнах да обикалям из стаята. Вдигнах слушалката на единия, после и на другия телефон, за да звънна на Сингх. Телефоните не работеха.

Заместник-управителят се качи да го обясни на сънения полицай в съседната стая и да ни се извини. Хиляди телефони в квартала били изключени. Той бил пратил човек в телефонната компания, но вече били затворили. Никой не знаел кога телефоните ще проработят. Понякога минавали дни, докато ги оправят.

След като служителят от хотела си тръгна, извадих дрехите от гардероба и ги прехвърлих върху пръчката за завесата в банята.

— Какво правиш? — попита Амрита.

Говореше неясно. От близо четирийсет часа не беше спала. Очите й бяха уморени, с тъмни кръгове.

Не й отговорих, само издърпах тежката кръгла пръчка за закачалките. Беше дълга близо метър и двайсет и аз почувствах в ръката си тежестта й. Подпрях я зад стола при вратата. Някъде наблизо падна гръм и за миг светкавицата озари всичко наоколо със стробоскопска яснота.

В единайсет и десет на вратата се почука силно. Амрита трепна и се събуди, както седеше на стола, а аз се изправих и вдигнах тежката пръчка.

— Кой е?

— Следовател Сингх.

Сикхът беше с тропическа каска и с черен дъждобран, по който се стичаше вода. В коридора стояха двама мокри до кости полицаи.

— Господин Лучак, бихме искали да дойдете с нас по важен въпрос.

— Къде, господин следовател?

Сингх изтръска водата по каската си.

— До моргата „Сасун“. — Амрита неволно си пое въздух, затова следователят побърза да добави: — Извършено е убийство. Убит е един мъж.

— Мъж ли? Това свързано ли е с… как му беше името? С Дхаван?

Сингх сви рамене. По килима закапа вода.

— Не знаем. Убийството е извършено по начин, който ни кара да смятаме, че е свързано с мафията. С капаликите, ако щете. Бихме искали да ни съдействате, докато установяваме самоличността.

— Според вас кой е убитият?

Той отново сви рамене.

— Ще дойдете ли, господин Лучак? Колата чака.

— Не — отсякох аз. — И дума да не става. Няма да оставя Амрита.

— Но за да се установи самоличността…

— Снимайте го, господин следовател. В полицейското управление има фотоапарат, нали? Ако нямате, ще чакам в сутрешните вестници снимка в едър план. Както личи, жителите на Калкута обичат да гледат снимки с трупове, точно както ние в Щатите обичаме да разглеждаме комикси.

— Боби! — спря ме Амрита. Гласът й беше пресипнал. И двамата бяхме изтощени. — Господин следователят просто се опитва да помогне.

— Да — казах аз. — Лоша работа. Няма да те оставям повече сама.

Амрита взе дамската си чанта и чадъра.

— И аз ще дойда.

Ние със Сингх я погледнахме учудено.

— Телефоните не работят — обясни тя. — Не може да ни се обади никой. Минаха двайсет и четири часа, а още не са поискали откуп. Изобщо не са се свързали с нас Щом това може да е от помощ, хайде да го направим още сега.

Светкавиците озаряваха закованите с дъски прозорци и двата шибани от дъжда каменни лъва, останали от по-ранна, по-невинна епоха. До входа на моргата се стигаше по заден път, криволичещ между черни мокри сгради и купчини отпадъци, които се разпадаха от проливния дъжд. Над широката врата на морга „Сасун“ имаше нагънат увиснал навес.

Посрещна ни мъж в смачкан костюм, който ни заведе в един от кабинетите до входа. Дори там из въздуха се стелеше миризмата на формалин, с каквато са просмукани гимназиалните кабинети по биология. Газениците хвърляха сенки иззад кантонерките и високите купчини папки, струпани по всички бюра. Мъжът допря върховете на пръстите си, поклони ми се леко и отправи към мокрия до кости следовател цяла тирада на бенгалски.

— Той предлага госпожа Лучак да остане тук — преведе Сингх. — Ние ще бъдем в съседната стая.

Амрита кимна и рече:

— Освен това, господин следовател, човекът каза, че на моргата й трябва генератор, който да пускат, ако спре токът. Покани политиците от кметството да си вдигнат задниците и да дойдат да помиришат розите. Нали така? Използва евфемизъм.

— Точно така — потвърди Сингх и се усмихна мрачно.

Каза нещо на служителя от моргата, дребният мъж се изчерви и ни поведе двамата със Сингх през летящата врата по облицован с плочки къс коридор.

В светлината на окачения газов фенер видяхме помещение, което вероятно се вписваше в представите на Джак Изкормвача за операционна. Беше мръсно. Навсякъде бяха разхвърляни листове хартия, чаши и различни отпадъци. По оцапаните с кръв табли и маси в безпорядък бяха наслагани ножове, скалпели и триони за кости. Огромната подвижна лампа, която сега не светеше, и лъскавата метална маса с улеи потвърждаваха предназначението на помещението. Както и трупът върху масата.

— Ах! — каза следователят и се приближи.

Махна ми припряно да отида при него. Служителят от моргата откачи от куката върху стената газовата лампа и я сложи на поставката на лампата над операционната маса. Тя се люшна и хвърли върху лъскавия метал кръгчета светлина.

Когато бях малък, майка ми и баща ми се охарчиха и ми купиха многотомната „Картинна енциклопедия“ на Комптън. Най-любима ми беше главата за човешкото тяло. Страниците там бяха върху изрязана оризова хартия и се наслагваха една върху друга. Започваш от цялото тяло заедно с кожата и всичко останало, после отгръщаш тънките страници и навлизаш все повече в загадките вътре в тялото, където имаше какво ли не. Всичко беше показано съвсем прегледно, беше отбелязано с различен цвят и към него имаше обяснение.

Трупът пред мен беше от втората страница: „МУСКУЛИ И СУХОЖИЛИЯ“. Кожата от врата надолу беше смъкната и беше издърпана назад. Беше се нагънала под трупа като влажно намачкано наметало. Тук обаче мускулите не бяха описани, тук виждах само човешко същество, наподобяващо сурово месо с мазнини, които отразяваха светлината, с плътни бели влакна, които хлътваха в розовите гънки, и жълтеникави сухожилия, опънати като кървави ремъци.

Сингх и другият човек гледаха мен. Ако са очаквали да изкрещя или да ми прилошее, са останали разочаровани. Аз се прокашлях.

— Вече сте започнали аутопсията, така ли?

Сингх ми преведе краткия отговор на другия мъж:

— Не, господин Лучак. Донесли са го преди два часа в този вид.

Сега вече не се сдържах:

— Господи! Защо някой ще го дере, след като го е убил?

Сингх поклати глава.

— Когато са го намерили, не е бил мъртъв. Бил е на улица „Шудер“. Според очевидците е пищял. Тичал е. Паднал е. След малко писъците са заглъхнали. Накрая някой е повикал полиция.

Отстъпих неволно две крачки назад. Сякаш чувах гласа на майка ми, която крещи от стълбищната площадка на третия етаж на Пуласки Стрийт: „Робърт Лучак, ако не дойдеш веднага, жив ще те одера“. Оказа се, че е възможно.

— Познавате ли го? — попита нетърпеливо Сингх.

Показа с ръка да донесат още фенери. Главата на трупа беше отметната назад и бе застинала в предсмъртна агония.

— Не — процедих аз през стиснати зъби. — Чакайте.

Насилих се да направя крачка напред, към малкия кръг светлина. Лицето беше непокътнато, ако не броим изкривените черти. Познах човека и това ми подейства като удар с юмрук.

— Вие все пак го познавате — каза Сингх.

— Да.

„Споменах името му. Господи, споменах името му, докато разговарях с Дас.“

— Господин Кришна ли е?

— Не — рекох аз и се обърнах с гръб към ярко осветената маса.

„Споменах името му.“

— Няма ги очилата. Той носи очила. Казва се Джаяпракеш Муктанандаджи.

Двамата с Амрита спахме до девет сутринта. Не сънувахме нищо. Дъждът, тътнещ зад отворения прозорец, заличаваше всички сънища. Токът явно беше дошъл някъде призори, климатичната инсталация се беше включила, но ние така и не бяхме забелязали.

В единайсет Сингх прати кола, която да ни закара в полицейското управление. Щяха да прехвърлят там разговора, ако някой ни потърсеше в хотела. Отведоха ни в поредното прилично на пещера тъмно помещение в поредната тъмна сграда с вид на лабиринт. Бюрата бяха отрупани с огромни камари папки и пожълтели книжа, от които почти не се виждаха лицата на мъжете, сгърбени над пишещи машини явно още от времето на кралица Виктория. Часове наред ние с Амрита разглеждахме огромни албуми със снимки. След стотици женски лица започнах да се питам дали, ако видя Камахия Бхарати, изобщо ще я позная. „Да, ще я позная.“

Открихме само едно нещо. След като дълго се взирах в тъмната излиняла снимка на набит мъж в затворническо облекло, все пак разпознах мъжа в бежово, който ми беше счупил пръста.

— Но не сте сигурен, така ли? — попита Сингх.

— Не. Онзи беше по-възрастен, по-набит, с по-дълга коса.

Сингх изсумтя и връчи снимката на един от подчинените си, на когото нареди нещо. Така и не ми съобщи как се казва мъжът и защо навремето е лежал в затвора. „Звукът на тънка пластмаса, която се троши.“

В ранния следобед се върнахме в хотела и с изумление установихме, че на полицейския номер, който бяхме посочили във вестникарската обява, са се обадили над сто души. Никой не беше предоставил достоверни сведения. Полицията била поставила под наблюдение няколкото души, съобщили, че са видели на едно или друго място детето, но сержантът беше песимистично настроен. Според него били се обадили главно мъже и жени, които искали да ни продадат срещу сумата за наградата дете.

Затръшнах вратата, легнахме заедно с Амрита на леглото и зачакахме.

Не помня почти нищо от късните часове на онази сряда. В съзнанието ми ясно са се врязали образите, но те като че ли нямат нищо общо помежду си. Не мога да отделя някои от тях от сънищата, които ме преследват след онези дни.

Някъде в осем вечерта станах, целунах за довиждане Амрита, която се унасяше, и излязох от хотела. Изведнъж видях ясно какъв е изходът от положението. Смятах да тръгна из Калкута, да намеря капаликите, да им се извиня, да им кажа, че ще направя каквото искат, стига после да ми върнат бебето. Беше просто.

Ако не успеех, щях да издиря оная кучка, богинята Кали, и да я убия.

Помня, че вървях дълго пеш, после по някое време се озовах в такси и загледах лицата на минувачите по тротоара, сигурен, че само след миг ще зърна Камахия. Или Кришна, Или Дас.

После таксито спря под фикусовото дърво и зачака, зачака, а аз се прекатерих през острите шипове на оградата от ковано желязо и задебнах, приклекнал зад цветята покрай алеята. В къщата не светеше. Започнах да блъскам по щорите и вратите.

— Чатерджи! — крещях.

В къщата не светеше.

По едно време тръгнах покрай реката. В последните предзалезни лъчи над мен се извиси мостът Ховра. Улиците с настилка отстъпиха място на разкаляни пресечки и потънали в мрак бедняшки къщи. Около мен заподскачаха деца. Хвърлих им всички монети по джобовете си. Помня, по едно време се обърнах и видях не орляк малчугани, а няколко мъже, които вървяха след мен. Устата им мърдаха, но аз не чувах нищо. Мъжете застанаха на полукръг и с леко вдигнати ръце тръгнаха предпазливо към мен.

— Капалики? — казах обнадежден. Поне си мисля, че съм го казал. — Вие капалики ли сте? Кали? Капалики?

Те се поколебаха и се спогледаха — да си вдъхнат смелост. Взрях се в дрипите и изпосталелите им от глад тела — мускули, опънати в очакване, — и разбрах, че това не са никакви капалики. Или главорези. Или мафиоти. Това са най-обикновени прегладнели бедняци, готови да убият чужденец, за да му вземат парите.

— Добре! — провикнах се аз тогава.

Ухилих се. Не можех да спра да се хиля, макар и да усещах, че нещо остро пробива дупка вътре в мен. Последните няколко дни, нощта, Виктория — всичко се сливаше в някаква чиста радост.

— Добре! — извиках. — Елате насам. Елате насам, де.

Разперих ръце. Бях готов да ги прегърна. Бях готов да ги притисна в потните си обятия и с радост да разкъсам със зъби гърлата им с изопнати жили.

Мисля си, че бях готов да го направя. Не знам. Мъжете пак се спогледаха, започнаха да отстъпват назад и се скриха в потъналите в здрач улички. След като си тръгнаха, ми се доплака.

Не знам кога съм се озовал в малкия храм, дали преди или след срещата си с мъжете. Там имаше недодялана статуя на коленичила черна крава с червенобял гердан около врата. В мрака се стелеше дим, вътре имаше мъже, които клечаха, плюеха и ме гледаха ужасени. Някакво грохнало старче засочи краката ми и ме сграбчи. Май искаше да ми изуе обувките.

— Майната му — казах спокойно. — Чудо голямо. Просто им предайте, че са победили. Предайте им, че ще направя каквото кажат. Чухте ли? Обещавам. Наистина. Заклевам се в Бога. Честна скаутска.

Струва ми се, че после се разплаках. При всички положения загледах през призмата на сълзите как един беззъб старец ми се хили безучастно, как ме потупва по рамото и се клатушка напред-назад на слабите си крака.

Под дъжда, докъдето стига поглед, се бе ширнал пущинак, осеян с бедняшки бараки и автомобилни гуми, и аз вървях и вървях много километри към високите комини и огньовете, които обагряха в алено всичко и които се отдалечаваха от мен, колкото и да се мъчех да скъся разстоянието. Мисля, че мястото си беше съвсем истинско. Не знам. От толкова време това е пейзажът на моите сънища.

Намерих момиченцето, когато започна да се развиделява. Лежеше на улицата, по-точно, на калната пътека, която служеше за улица. Беше най-много на пет годинки. Дългата му черна коса беше сплъстена, детето се беше свило под тънко светло юрганче, още мокро от проливните дъждове през нощта. Към момиченцето ме привлече нещо в несъзнателната отдаденост, с която то се беше оставило във властта на съня. Подпрях се на коляно върху тясната кална пътека. Вече се бяха появили хора и велосипеди, които ни заобикаляха.

Момиченцето беше стиснало някак съсредоточено очи, устата му беше леко отворена. Бе допряло юмруче до бузата си. Не след дълго трябваше да се събуди, да стъкми огъня, да помогне на мъжете, да се погрижи за по-малките деца и да се изправи пред края на детството, каквото всъщност едва ли бе изживяло. Не след дълго щеше да стане собственост не на баща си, а на друг мъж и в този ден щеше да получи обичайната за индусите благословия: „Да ти се родят осем синове!“ Засега обаче от момичето не се искаше друго, освен да спи, свило юмруче, допряло мургава бузка до пръстта, стиснало силно очи, за да не му блести утринната светлина.

Поклатих глава и се огледах. Почти се беше съмнало. Дъждът бе прочистил въздуха и се носеше мъчително съвършената миризма на свежи пъпки и влажна пръст.

Помня добре рикшата, с която се прибрах в хотела. Звуците и цветовете бяха толкова ясни, че направо връхлетяха върху сетивата ми. Съзнанието ми също беше ясно. Ако, докато ме е нямало, се е случило нещо… ако Амрита се е нуждаела от мен…

Тъкмо се беше развиделило, а тя ме пресрещна в коридора. Размахваше радостно ръце, за пръв път, откакто бе започнало всичко това, в очите й имаше сълзи.

— Боби, о, Боби — каза тя. — Току-що се обади Сингх. Идва да ни вземе. Ще дойде всеки момент. Ще ни закарат на летището. Намерили са я, Боби. Намерили са я.

Потеглихме с бясна скорост по безлюдната магистрала. От наситените лъчи хоризонтална светлина всичко се открояваше като на барелеф, а сянката на колата бързаше след нас по мокрите ниви.

— Сигурни ли сте, че тя е добре? — попитах аз.

— Да, да — потвърди от предната седалка Сингх, без да се обръща, — Обадиха ни се само преди двайсет и пет минути.

— Сигурни ли сте, че е Виктория? — допита и Амрита.

И двамата се бяхме надвесили и се бяхме подпрели на облегалката на предната седалка. Амрита сгъваше и разгъваше инстинктивно хартиената салфетка, която държеше.

— Според човека от охраната е тя — потвърди Сингх, — Затова задържахме семейството, което се е опитвало да мине през проверката с бебето. Всъщност те не знаят, че са задържани. Шефът на охраната им е казал, че има някаква нередност с визите и трябва да изчакат да им сложат печат.

— Защо просто не сте ги арестували? — учудих се аз.

— По обвинение в какво? — попита Сингх. — Докато не се установи по безспорен начин самоличността на детето, единственото, в което можем да ги обвиним, е, че се опитват да хванат самолета за Лондон.

— Кой е видял Виктория? — попита Амрита.

— Човекът от охраната, за когото ви споменах — отвърна Сингх и се прозина. — Прочел е във вестника обявата ви.

В гърления му глас прозвуча едва доловим укор.

Хванах Амрита за ръката и загледахме как вече познатият пейзаж се изнизва покрай нас. И двамата се опитвахме наум да накараме малкия автомобил да се движи по-бързо. По едно време на пътя се изпречи овчар със стадо овце и ние изкрещяхме в един глас на шофьора да натисне клаксона или да се промуши. После сменихме скоростта, подминахме клатушкаща се каруца, натоварена с тръстика, и отново се озовахме в лявото платно. Отдясно се стрелкаха боядисани в ярки цветове камиони, които се бяха отправили към града и от които с мургави ръце ни махаха мъже в бели ризи.

Насилих се да се облегна и да си поема няколко пъти дълбоко въздух. По всяко друго време щях да се любувам на красивия изгрев. Дори празните олющени високи жилищни блокове и бедняшките колиби сред разкаляните полета сякаш бяха пречистени от благословията на слънцето. Жени, носещи високи пиринчени делви, хвърляха в злачните канавки триметрови сенки.

— Сигурен ли сте, че тя е добре? — попитах аз отново.

— Още малко и сме там — каза Сингх.

Завихме шеметно по кръглата алея пред входа, като подминахме жълто-черните таксита с проблясващи капчици дъжд по покривите и шофьори, из легнали се да подремнат на предните седалки. Автомобилът още не беше спрял, когато отворихме вратите.

— Накъде?

Сингх заобиколи колата и посочи към входа на летището. Влязохме, без да губим и миг. Подхванат от нетърпеливата навалица, Сингх започна да заобикаля със забързана стъпка заметнатите с чаршафи хора, които спяха направо върху облицования с плочки мръсен под.

— Елате — подкани той и отвори издраскана врата с табелка „СЛУЖЕБЕН ВХОД“ на английски и бенгалски.

В коридора беше приклекнала жена, която метеше прахта и хартийките. След петнайсет крачки вече бяхме в голямо помещение, разделено на по-малки с гишета отпред. Чух тракането на телетипи и пишещи машини.

Видях веднага двойката индийци, сгушени в далечния ъгъл — младата жена притискаше бебето до гърдите си. Не ги познавах, самите те бяха почти деца. Мъжът беше нисък, с шарещи очи. Час по час вдигаше дясна ръка и подръпваше неуспешния си опит за мустаци. Момичето беше още по-младо и от мъжа и обикновено на вид, направо грозновато. Шалът, който носеше, не скриваше рядката му права коса и размазаната червена точка по средата на челото.

Но докато стояхме на три-четири метра от тях, ние с Амрита не забелязвахме друго освен стегнатия вързоп, който жената люшкаше бързо. Лицето на детето не се виждаше. Подаваше се само крайчето на бузата.

Приближихме се. Някъде под диафрагмата ми се надигна остра болка, която заседна като буца на гърлото ми. Не й обърнах внимание. Сингх махна с ръка на униформения мъж от охраната, който каза набързо нещо на младежа и той стана от пейката и тръгна нервно към гишето. Докато се изправяше, момичето се премести, за да не му пречи, и ние зърнахме за миг лицето на бебето между плътните гънки на шала.

Беше Виктория. Спеше, беше толкова пребледняла, че кожата й сякаш бе станала прозрачна, но със сигурност беше тя.

Точно тогава Амрита нададе писък и тутакси всички се размърдаха. Младежът явно се беше опитал да избяга, защото мъжът от охраната и някакъв друг човек му извиха ръцете зад гърба. Момичето се плъзна по пейката в ъгъла и притисна силно бебето до гърдите си, като го люшкаше и пееше нещо като приспивна песен. Ние с Амрита и следователят побързахме да се приближим, сякаш за да й отрежем пътя за бягство, но тя само се извърна към зелената стена и зави още по-високо.

Сингх се опита да спре Амрита, тя обаче пристъпи, дръпна рязко косата на жената назад и с лявата ръка грабна Виктория.

Всички крещяха. Кой знае защо, аз отстъпих няколко крачки назад, когато Амрита вдигна високо дъщеря ни и започна да размотава мръсния морав шал, с който тя беше повита.

Първият й писък заглуши всички останали шумове и в помещението се възцари тишина. Аз продължих да отстъпвам, докато не се опрях в едно от гишетата. Когато Амрита продължи да пищи, се обърнах бавно и допрях лицето и стиснатите си юмруци върху прохладния плот на гишето.

— Ааааа! — казах. Издадох този тих звук, дошъл от най-ранното ми детство. — Аааа! — ето какво казах. — Аааа, не, моля ви.

Притиснах буза до гишето и си запуших с юмруци ушите, но чух съвсем ясно как писъците на Амрита се превръщат в стонове.

Още пазя някъде преписа от доклада, който Сингх е пратил в Делхи. Както всичко останало в Индия, хартията е евтина, с ниско качество. Лентата на машината е толкова избеляла, че текстът почти не се чете — представата на глуповато дете за тайно съобщение. Но все едно. Не е нужно да гледам доклада, за да си спомня какво точно се казва в него.