Песента на Тъмния ангел

Мразовитият вятър, който духаше откъм оловносивото море към покритите със сняг брегове, улови ледената пяна по върховете на вълните, а после я завъртя, превръщайки я в безброй бели пръски, подобни на снежинки. Хората, които живееха из селата по източното крайбрежие, се загърнаха по-плътно в наметките си и се примъкнаха по-близо до огъня. Северният вятър, или Тъмният ангел, както го наричаха, се беше развилнял и скоро щеше да се разрази с пълна сила. Жителите на Хънстън се сгушиха в леглата си, надявайки се, че до изгрев-слънце бурята ще утихне. Вятърът обаче продължи да пее своята песен, завихряйки пясъка и развявайки косите на отсечената глава, набучена на кол до проснатия върху пясъка окървавен труп. После се втурна към бесилката, издигната върху скалите, и се заигра с тялото на дългокосата жена, която висеше от нея.

Тъмният ангел, запял печалната си песен, беше свикнал с подобни страховити гледки. Все пак това беше Уош — грамадният залив, врязал се в податливата земя на Норфък, известен със своя суров и непостоянен характер, с бурните си приливи и коварни водовъртежи, със задръстените си с кал поточета и рушащи се скали. Да, северният вятър беше видял много неща, сред които пристигането на викингите и нахлуването на датчаните, а по времето на дядото на стария крал беше станал свидетел и на унищожаването на една кралска армия, както и на изчезването на цяло състояние. И така, Тъмният ангел скоро изостави играчките си и продължи навътре към сушата. Жената все още се поклащаше на въжето, а на пустеещия бряг невиждащите очи на отсечената глава продължиха да се взират в морската мъгла, която следваше поривите на вятъра.