Песента на Тъмния ангел

Глава втора

Марина тичаше с всички сили, очите й бяха широко отворени, сърцето й биеше до пръсване, а устата й беше пресъхнала. Замръзналите трънаци се оплитаха в краката й и късаха кафявата й рокля. Накрая девойката спря и изруга мъглата. После се огледа наоколо като подплашена кошута.

— Къде бих могла да отида? — простена тя.

Мъглата се сгъсти още повече. Марина застана на четири крака като животно и опитвайки се да си поеме дъх, се ослуша в тъмнината. Някакъв бухал, носещ се над брега в търсене на плячка, нададе мрачния си крясък, а после скитаща се край селото лисица излая недоволно към мъгливото небе. Девойката трябваше да се скрие някъде.

Марина облиза сухите си устни. Къде можеше да отиде? Селяните щяха да я прогонят, а отец Августин само щеше да й се развика. Може би трябваше да се върне в Убежището. Ако кажеше на приятелите си там какво знае, може би щеше да получи помощ. Но накъде трябваше да поеме? Тя се огледа наоколо, припомняйки си детството, когато заедно с останалите деца от селото си играеха сред скалите, преструвайки се на елфи или феи. Тогава затваряха очи и строяха фантастични замъци. Но какво можеше да стори сега? Девойката пристъпи напред, но в следващия момент някаква съчка зад нея изпука и тя замръзна на място.

— Марина! — повика я някой тихо. — Марина!

Девойката не можеше да издържа повече. Тя се затича сляпо напред, без да я е грижа, че всеки момент може да цопне в някое блато. Докато продължаваше да е в движение, щеше да е в безопасност. Земята под стъпките й обаче сякаш заживя свой собствен живот, шипките и къпините започнаха да драскат глезените й като хищни, остри нокти. В следващия момент момичето съзря в далечината някаква примамлива светлина и едва не извика от радост. Краката й натежаваха все повече. Въпреки това Марина продължи да тича, докато един къпинов храст не се уви около глезена й като примка и не я повали на твърдата, студена земя. Девойката се мъчеше да се изправи на крака, когато някой тихо се приближи иззад гърба й. Тя се опита да се обърне, но гаротата вече се впиваше в шията й.

По-късно икономът почука по вратата и Корбет и двамата му спътници разбраха, че е време да се явят в залата на господарската къща. Слугите на Гърни бяха разположили огромната маса в средата на помещението, бяха я покрили със зелена покривка от златоткан брокат и бяха поставили върху нея множество свещи в двураменни свещници. Навсякъде наоколо — под масата, върху бумтящия огън в камината и в покритите мангали във всеки ъгъл — бяха посипани ароматни треви и стаята ухаеше просто прекрасно. На пода бяха постлани едни от най-разкошните килими, които Корбет беше виждал. От таванските греди пък висяха скъпи турски платове, украсени с гербове флагове и ярки знамена. Въздухът беше натежал от апетитните миризми, които се носеха от близката кухня. Вместо обичайните подложки от сух хляб1 и оловни лъжици върху масата бяха наредени сребърни чинии, златни ножове и украсени със скъпоценни камъни съдинки за подправки.

Гърни и съпругата му се бяха преоблекли и сега лейди Алис носеше тъмноморава рокля, чиято висока яка подчертаваше лебедовата й шия. Тънкото кръстче на господарката на имението беше опасано със златен шнур, а разкошните й коси бяха скрити под плътен бял воал, закрепен с помощта на сребърна панделка. Сър Саймън си беше сложил червеникавокафява мантия, зелен прилепнал панталон и кафяви кожени ботуши. Върху предницата на мантията му, точно над гърдите, имаше прорези, подплатени със зелена коприна, а краищата на ръкавите му бяха украсени с тъмносиня тафта. Корбет се надяваше, че той и придружителите му също не изглеждат зле, но не се чувстваше удобно в тъмнокафявата си мантия, докато не видя Мънк, който, както винаги, беше облечен в черно от глава до пети.

Когато слугите отведоха всички до местата им, икономът наду един сребърен рог и ястията започнаха да пристигат под съпровода на музиката, изпълнявана от менестрелите в дъното на залата. Преди всичко обаче икономът донесе голямата сребърна солница2, поклони се три пъти на господаря си и я постави в средата на масата. После отговорникът за хляба внесе няколко подноса, отрупани с бели хлебчета. Последва го виночерпецът, който носеше грамадна кана с две дръжки, пълна до ръба с вино. Той опита виното, след което остави каната пред господаря си. Гърни и гостите му измиха ръцете си в купи, пълни с розова вода, а после бързо се избърсаха в кърпите, преметнати през ръцете на слугите. Едва тогава домакинът се зае да представи останалите си гости. Отец Августин беше висок свещеник с младежки вид, пясъчноруса коса и бледо лице, с проницателни зелени очи, леко гърбав нос, тънки устни и масивна брадичка. Корбет реши, че от него се излъчва ненатрапчив авторитет. Игуменката пък, домина Сесили, беше дребна и пълна женица, чието кръгло лице беше обрамчено от силно колосана бяла пребрадка и сиво-син воал със златисти орнаменти по краищата. Жизнерадостна душа, реши кралският пратеник, взирайки се в трапчинките на бузите й, миниатюрната й брадичка и чипото й носле. Интелигентността, струяща от малките й, тъмни очи, и решителната извивка на устата й обаче говореха, че игуменката може да бъде не по-малко властна от един мъж и че най-вероятно управлява манастира си с твърда ръка. На трапезата присъстваше и Адам Кечпоул — сдържан човек със суров поглед и лице, сякаш издялано от камък, който се беше сражавал във войните на стария крал, а понастоящем ръководеше стражата на Гърни. Разкошната обстановка в залата очевидно караше Кечпоул да се чувства неловко и той току заравяше пръсти в ниско подрязаната си, вече сивееща коса или пък се заиграваше със скъпоценните прибори пред себе си.

Щом всички гости се запознаха, Гърни потропа по масата и подкани отец Августин да благослови храната. И така, свещеникът извиси носов глас и без нито веднъж да се запъне или замисли, изрецитира благодарствената молитва на отличен латински. След това слугите поднесоха говеждо и овнешко с маслини, еленско печено, подправено с кафява захар, лимонов сок, канела и джинджифил, както и пилета, опечени на шиш и пълнени със сухо грозде. Виночерпците пък се грижеха чашите на гостите да не остават празни нито за миг. През цялото време Корбет внимателно отпиваше от виното си, докато Ранулф и Малтоут пиеха и ядяха като за последно.

Отначало разговорът се завъртя около някои общи теми и това доста изнерви Мънк, който седеше до Корбет. За известно време човекът на граф Съри се задоволи с неспокойно потропване по масата, но не след дълго не издържа, вдигна чашата си и погледна към Гърни, разположил се в стола си с висока облегалка.

— Ти си чудесен домакин, сър Саймън, но утре нас двамата със сър Хю ни чака доста работа.

Гърни остави чашата си на масата, едва сдържайки раздразнението си.

— С Пастирите ли имаш намерение да се занимаваш? — попита той, при което всички разговори секнаха.

— Да, с тях.

— Но защо точно сега? — попита Гърни. — Те не са някаква новост за теб…

— Досега ги изучавах отдалеч — отвърна Мънк. — Освен това успях да говоря с водача им, мастър Джоузеф, но така и не съм бил в Убежището — той се ухили и хвърли един поглед към Корбет. — Може би утре сър Хю ще успее да промени всичко това?

— Защо изобщо се интересуваш от Пастирите?

Отец Августин се наклони напред, старателно сдъвквайки едно малко парченце пилешко. Свещеникът почти не се беше докоснал до храната и до виното, и до този момент не беше участвал кой знае колко активно в разговорите на масата.

— А защо да не се интересувам? — сопна му се Мънк. — Кой друг би могъл да е виновен за убийството на помощника ми Сердик? Бас ловя, че Пастирите имат пръст и в смъртта на съпругата на пекаря!

— С какви доказателства разполагаш? — попита отец Августин.

— Все някой е убил клетите създания! — рече червендалестият мъж на средна възраст, който тъкмо влизаше в стаята, отмятайки качулката от плешивата си глава.

Гърни се усмихна и скочи на крака.

— А, Джайлс! Добре дошъл!

След тези думи домакинът направи знак на иконома да донесе един стол за новодошлия и да го настани на масата. Онзи пък още със сядането грабна един комат хляб и лакомо започна да къса залци, които после пъхаше в устата си. Накрая преглътна тежко и кимна по посока на Гърни.

— Извинявам се — изломоти той между хапките, — но бебетата имат навика да се появяват на бял свят във възможно най-неподходящото време!

— До селото ли ходи?

— Да, а на връщане едва не се изгубих в мъглата!

Гърни тихо плесна с ръце.

— Извинявай, Хю. Позволи ми да ти представя мастър Джайлс Селдич — семеен лекар и приятел. Живее в имението заедно с нас, което, да си призная, се отразява по-добре на моето здраве, отколкото на неговото.

— Ти пък! Кой друг би се грижил за един стар лекар като мен? — включи се в шегата докторът. — От Лондон ли идваш, сър Хю?

— Да, сър.

— А какви са твоите новини? — усмихна се лейди Алис на Селдич. — На кого му се роди бебе?

— На съдебния пристав. Сдоби се с жив и здрав наследник и, доколкото разбрах, има намерение да го кръсти Саймън в чест на съпруга ти.

— Как е майката?

— Казва се Рикалда. Чувства се малко изтощена, но с новопридобитото богатство на съпруга си ще може да си осигури най-добрата храна и вероятно бързо ще се възстанови.

Изведнъж в залата настана тишина, сякаш с последните си думи докторът беше засегнал някакъв особено щекотлив въпрос.

— Тъкмо си говорехме за Пастирите — рязко наруши мълчанието Мънк. — Ти имаш ли си вземане-даване с тези хора, мастър Джайлс?

Селдич се облегна в стола си и разпери ръце.

— Донякъде, но, както ти казах и преди, мога да съдя за тях единствено по онова, което виждат очите ми. Понякога им нося разни лекове — билкови отвари, мазила, лапи…

— И? — Мънк хвърли един лукав поглед на Корбет. — Хайде, разкажи на новодошлите за тези Пастири!

— Ами на мен лично ми се струва, че са богобоязливи и кротки хора. Водач им е мастър Джоузеф, но на практика групата се ръководи от Филип Нетлър.

— Значи си съгласен с техните вярвания, така ли? — попита домина Сесили с тон, от който ставаше пределно ясно, че въпросът е важен за нея.

Докторът сви рамене и отпи от чашата си.

— Да кажем, че вярванията им се различават от твоите, милейди.

— Но според тях не е нередно мъжете да съжителстват с жени! — очите на игуменката се разшириха.

— За Франция това не е нещо необичайно — отвърна Селдич. — Случва се монаси да обитават една сграда, а в съседната да са настанени монахини — той се засмя и пъхна едно зрънце грозде в устата си.

— На мен пък ми изглеждат напълно безобидни — намеси се отец Августин. — Отслужвал съм литургии в Убежището много пъти и съм забелязал, че Пастирите носят прости кафяви роби и обикновени сандали. Изхранват се с подаянията, които успяват да изпросят по пътищата наоколо. През останалото време се молят и разговарят.

— Колко души са? — попита Корбет.

Свещеникът направи гримаса.

— Трудно е да се каже, понеже едни идват, а други си отиват, но не се събират повече от четиринайсет до шестнайсет души едновременно.

Корбет пак започна да върти чашата си с вино.

— Кога пристигнаха? — обърна се той към Гърни.

— Преди около година и половина. Мастър Джоузеф и помощникът му, Филип Нетлър, се появиха в началото на есента. Попитаха ме дали могат да се настанят в старото Убежище, обещавайки, че няма да застрашават мен или притежанията ми — Гърни сви рамене, — и аз им позволих да останат. И така, те започнаха да си отглеждат разни билки, а не след дълго се сдобиха и с пилета, както и с няколко прасета. Посетих ги в първите дни след пристигането им тук и не видях нищо нередно. В Убежището разполагат с импровизиран параклис и трапезария, а когато времето е хубаво, излизат да просят на пътя.

— Ами селяните?

— Отначало бяха подозрителни. Пастирите обаче, и най-вече мастър Джоузеф и Филип Нетлър, се оказаха честни и трудолюбиви люде, така че местните бързо ги приеха. Някои от младите мъже и жени от селото дори се присъединиха към тях и ги последваха в чужбина…

— В чужбина ли, милорд? — намеси се Ранулф.

— Пастирите вярват, че Второто пришествие е близо — отвърна му лейди Алис, — така че щом се пречистят и се подготвят, те се отправят към Хъл или някое друго пристанище, откъдето се качват на кораб за Утремер3. Според мастър Джоузеф всички трябва да се съберат край Елеонския хълм4, за да посрещнат Христос, Който скоро щял да слезе от небето в огнена колесница.

— И Пастирите вярват във всичко това, така ли? — попита иронично Ранулф.

— А защо да не вярват? — рече лейди Алис. — Пък и те не са единствените. Доколкото знам, подобни движения съществуват из цяла Европа.

— Но нима никой не подлага тази теория на съмнение? — настоя Ранулф.

— Пастирите идват и в моя манастир — намеси се домина Сесили. — Ние им даваме дрехи, вино и храна, а в замяна те работят в овощните и зеленчуковите ни градини. Същото вършат и за сър Саймън. Общността им е доста непостоянна, но младите мъже и жени изглеждат изпълнени с надежда. Остават в Убежището по няколко седмици, за да се пречистят, както казва отец Джоузеф, след което той или мастър Филип ги отвеждат до най-близкото пристанище. На изпроводяк им дават пари, разрешително за напускане на страната, една смяна дрехи и малко храна — тя сви рамене. — Изобщо Пастирите ми изглеждат напълно почтени. При тях всичко е общо и каквото и да припечелят, то се поделя между всички.

Игуменката се усмихна на Ранулф и той веднага съзря похотливите искрици в очите й.

„Ама че хитруша!“ — помисли си той и се усмихна на себе си. Може би едно посещение на женския манастир не би отишло напразно? Ранулф често се хвалеше пред Малтоут, че е роден негодник и по тази причина умее да надушва останалите негодници. Е, тази вечер определено беше надушил свои събратя и докато се взираше в очите на игуменката, той разсеяно се запита какво ли мисли за всичко това господарят му, Киселата физиономия.

— Жените също ли тръгват за Утремер? — попита Корбет.

— Че защо не? — отвърна отец Августин. — Какво може да очаква една девойка от живота на село? Да работи до изнемога и да се омъжи за някой простак? Да се похаби от раждане на деца, преди да е навършила двайсет? Младите мъже също не могат да се надяват на кой знае какво — те пък са принудени или да прекарат дните си, приковани към ралото, или да идат да се сражават за краля в Шотландия.

— Аз пък не ги харесвам — намеси се Адам Кечпоул и внимателно постави яките си ръце върху масата. — Нито Филип Нетлър, нито хрисимия мастър Джоузеф. И двамата са лениви мошеници. Самият аз съм селски човек — изведнъж дрезгавият глас на началника на стражата на Гърни се извиси, — така че много добре знам какво представляват тези движения! Предводителите им залъгват селяците, че Йерусалим е едва ли не зад следващия ъгъл, но това винаги се оказва лъжа! — Той се втренчи в Корбет. — И това ти е пределно ясно, нали, сър Хю? В противен случай ти и мастър Мънк нямаше да сте тук…

— В известен смисъл, да — отвърна тихо кралският пратеник, след което замълча, изчаквайки един слуга да му долее вино. — Пастирите — продължи той — идват от Франция. Движението им било създадено преди около петдесет години от един монах, избягал от манастира си, на име Яков, който приел странното прозвище „Повелителя на Унгария“ — Корбет отпи от чашата си. — Според сведенията Яков твърдял, че е получил видение, в което му било наредено да организира бедните подобно на пастирите от Витлеем5 и да ги изпрати в Светите земи, където да чакат завръщането на Христос. За съжаление, идеята му привлякла утайката на обществото и в редиците на движението му се влели вероотстъпници, проститутки, крадци и убийци. Яков разделил цялата тази паплач на групи, но вместо да тръгнат към Йерусалим, те започнали да бродят по пътищата и да си изкарват прехраната като наемници. Онези, които им се противопоставяли, бивали посечени с брадва, а останалите, най-вече свещениците, били намушквани с нож или пък удавяни в някоя река. Отначало Пастирите нападали и евреи, но с течение на годините решили, че главната им задача е да заличат католическото духовенство от лицето на земята и да основат нова Църква. После движението се разпространило отвъд Рейн и стигнало чак до Англия. Разбира се, не всички Пастири са еднакви. Някои от тях са склонни към насилие, а други — като например групата, настанила се в Убежището — водят мирен и прост живот, и не биха посегнали на никого. Въпреки това — Корбет погледна през масата към отец Августин — Едуард е обезпокоен от присъствието им тук. Кралят, разбира се, не би желал да тормози невинни хора, но след като един негов служител беше убит по време на метеж, организиран от друга група Пастири в Шорам, Съсекс — кралският пратеник сви рамене, — не му остана друг избор, освен да ни изпрати в Хънстън.

— Аз пък смятам, че Пастирите от Убежището изобщо не са безобидни — обади се Кечпоул. — Твърде много странни неща се случиха от пристигането им насам.

— Като например? — попита Ранулф с престорена невинност, смушквайки Малтоут, който беше изпил толкова много вино, че вече едва си държеше очите отворени.

Кечпоул също беше пиян — суровото му лице се беше зачервило и той току стоварваше юмрука си върху масата.

— Нима трябва да отговоря от името на всички? — попита началникът на стражата на Гърни, след което вдигна ръка и започна да изброява на пръсти. — Е, добре. Първо, бяха оплячкосани няколко гроба. Не е ли така, отче Августин?

Свещеникът тържествено кимна.

— Какво имате предвид? — намеси се Корбет.

— Някои от гробовете в църковното гробище бяха разровени — отвърна отец Августин, — ковчезите бяха измъкнати от земята, в която бяха лежали години наред, капаците им бяха натрошени на парчета, а съдържанието им — разпръснато наоколо като карантия в някоя касапница. Един Господ знае кой го е извършил! Може би вещици, магьосници или пък поклонници на сатаната. Сър Саймън и аз на няколко пъти организирахме хайка, но така и не хванахме злосторниците — свещеникът дълбоко въздъхна. — Междувременно аз предупредих енориашите си, че ако заловим виновниците, ще ги отлъча от Църквата!

— Случват се и други неща — прекъсна го Кечпоул. — Нощем към бреговете се приближават кораби, а по палубите им мъждукат фенери. Явно пращат сигнали на някого, но на кого — един Господ знае.

— И ти смяташ, че Пастирите имат нещо общо с това, така ли? — попита Селдич.

— През есента — продължи Кечпоул, без да обръща внимание на въпроса, — когато вечерите още бяха топли, често слизах до брега след залез-слънце и виждах корабите, или по-точно светлините им, но така и не забелязах някой да подава сигнал от сушата.

— Но Пастирите никога не напускат Убежището си през нощта! — заяви отец Августин. — Предполагам, че си видял контрабандисти — той се усмихна извинително на Гърни. — Съжалявам, сър Саймън, но истината е, че крайбрежието бъка от подобна паплач и незаконната й търговията процъфтява. Пристигат кораби откъде ли не — от Бостън, от Бишопс Лин, от Ипсуич и от Ярмът. Въпреки това мастър Кечпоул е прав. Тук наистина се случиха странни работи — свещеникът хвърли лукав поглед към игуменката — и едно от тях е свързано със смъртта на една от монахините на домина Сесили.

Игуменката стисна устни и сведе поглед, сякаш не желаеше да обсъжда въпроса.

— Вярно ли е? — попита Корбет.

— О, да — намеси се злобно Мънк. — Изглежда, че сестра Агнес, ковчежничката на манастира, е имала навика да се разхожда нощем по брега. Та по време на една от тези си разходки тя се подхлъзнала и паднала върху скалите, където намерила смъртта си.

— Да не забравяме и убийствата — намеси се Селдич, по чието зачервено лице и блеснали очи можеше да се съди, че изброяването на нещастията, случили се напоследък, му доставя истинско удоволствие.

Всъщност докторът вероятно щеше да каже повече, но в този момент икономът наду сребърния си рог и слугите започнаха да поднасят сладкиши и печени ябълки, подправени с кафява захар и канела и намазани с дебел слой гъста сметана. Докато останалите гости на Гърни си приказваха помежду си, Ранулф смушка господаря си.

— Чудна каша са си забъркали тук — прошепна той. — Кой би си помислил, че тези видни люде имат толкова много за криене?

Домина Сесили беше наострила уши в опит да чуе разговора им, така че в отговор Корбет само кимна. „Не че съм изненадан — помисли си кралският пратеник, взирайки се през масата. — Парите и властта винаги водят след себе си престъпления и долни постъпки.“ В кралския двор често се случваше някоя благородна съпруга със знатен произход да се продаде, за да получи благоволение, или високопоставен духовник да скрие в любовното си гнезденце някое мило момиче или пък младолико момче с нежни ръце и пухкав задник.

Когато слугите най-после се оттеглиха, Гърни се опита да смени темата, като попита Корбет как върви войната в Шотландия, но подпийналият и изпаднал в заядливо настроение Селдич не позволи това да се случи.

— Убийството на жената на пекаря — рече той предизвикателно — е толкова заплетено, че разплитането му ще затрудни дори теб, Корбет.

— Смятам сам да разкажа на сър Хю за този и останалите смъртни случаи — изсъска предупредително Лавиниъс Мънк, — но моментът за това още не е настъпил.

— Хайде, хайде — настоя Селдич. — Загадката си я бива. Младата и примерна съпруга на пекаря — хубавица с руси коси, пищни гърди, яки бедра и ангелски устни — се измъква от дома си по залез-слънце, оседлава единствения кон, с който разполага семейството, и се устремява към брега. На следващата сутрин намират трупа й да виси от старата бесилка на скалите.

— Стига вече, Джайлс! — прекъсна го лейди Алис.

— Няма да замълча! — Селдич вдигна ръка. — Загадката, сър Хю, се състои в това, че въпреки че земята под ешафода е била мокра и кална, там не са били открити отпечатъци от копитата на друг кон, освен от този на пекаря. Освен това селяните твърдят, че са видели жената да препуска обратно към селото, но накрая само конят се е върнал в пекарната.

— Така ли е? — попита Корбет.

— Да, да — тросна се Мънк. — Ако се съди по уликите, жената на пекаря е отишла до бесилката, обесила се е, след което някак си отново е яхнала коня си и го е яздила до покрайнините на селото.

— После пък умря и твоят помощник — добави докторът лукаво.

— А, да — усмихна се кисело Мънк. — Горкият Сердик излезе от имението един късен следобед, а на следващата сутрин обезглавеното му тяло и побитата му на кол глава бяха открити на брега. В този случай също нямаше отпечатъци от стъпки или от копита, нито пък някакви следи от борба.

— Достатъчно! — извика Гърни, потропвайки по масата и отправяйки предупредителен поглед към Селдич. — Та какво казваш, Хю? С краля се разделихте при Суофам?

— Да. Едуард и дворът му се запътиха към параклиса на Светата Дева в Уолсингам.

— А после?

— После кралят може да остане в района, а може и да продължи към Норич или пък към Линкълн.

Улавяйки умолителния поглед в очите на Гърни, Корбет реши, че засега няма нужда да обсъждат повече убийствата, и насочи разговора към дворцовите клюки. Устата на Селдич обаче не можеше да бъде запушена толкова лесно, а пък и Ранулф направи грешката да спомене изцапаните с мастило пръсти на доктора. Селдич тутакси вдигна ръката си и се взря в нея със задоволство.

— О, да — рече той наперено. — Аз съм по-скоро учен, отколкото практик. За мен знанието е по-ценно дори от златото — изведнъж усмивката на доктора стана превзета.

— Кралят сигурно винаги е нащрек, когато пътува из тези краища.

Мънк въздъхна, едва сдържайки раздразнението си.

— Така ли? — попита Корбет. — И защо трябва да е нащрек?

— Сър Хю, сър Хю! Не ми казвай, че не познаваш историята и не знаеш, че дядото на Едуард, Джон, е прекосявал тези земи с армията си. Старият крал бягал от бароните си заедно с цялото си богатство, натоварено на гърбовете на керван товарни кончета. Грешката му била, че се опитал да мине напряко през залива Уош, близо до река Нин, без да прецени колко бързо ще дойде приливът. Е, кралят и приближените му се спасили, но съкровището, онези, които го пазели, и товарните кончета се изгубили навеки.

Корбет се усмихна. От израженията по лицата на останалите съвсем ясно си личеше, че перченето на Селдич с начетеността му се е превърнало в постоянен извор на досада за всички.

Когато вечерята приключи, домина Сесили се извини и каза, че трябвало да се връща в манастира си. Гърни й предложи неколцина от слугите му да я съпроводят дотам, а после сам тръгна да я изпрати до вратата. Отец Августин пък се съгласи да пренощува в имението Мортлейк. След като изслуша благодарностите и похвалите на гостите си, лейди Алис се оттегли. Останалите избутаха столовете си назад и приеха предложението на слугите да им налеят още вино. Корбет прошепна на Ранулф да заведе вече дремещия Малтоут в стаята им и когато двамата излязоха от залата, Мънк кисело се усмихна на кралския пратеник.

— За какво мислиш, сър Хю?

Корбет хвърли един поглед през масата към отец Августин, а после и към Селдич, който седеше в стола си като някакъв дебел и жизнерадостен таласъм, и си играеше с чашата си.

— Какво става тук, Лавиниъс? — промърмори кралският пратеник.

— Всичко е толкова заплетено — отвърна Мънк.

— Защо е бил убит помощникът ти? — мина направо на въпроса Корбет.

— Нямам представа, но аз обвинявам Пастирите. Сердик не беше приказлив, но умееше да надушва интересните клюки. Едно от нещата, които установих, е, че в онази злощастна вечер е посетил монахините в манастира. Домина Сесили твърди, че се отбил просто от учтивост и че си тръгнал преди залез-слънце. Къде е отишъл после обаче и как обезглавеният му труп се е озовал на брега, просто не знам.

— А какво се е случило с коня му? — попита Корбет.

— Един Господ знае! Така и не го намерихме. Отец Августин обаче е прав — този край се е превърнал в гнездо на престъпници, контрабандисти, конекрадци и изобщо всякакви мошеници. Може би трябва да посъветваме краля да изпрати тук окръжните си съдии, за да се поразровят в боклука и да смажат главите на гадините, които пъплят из него.

— Нима това наистина е необходимо? — намеси се ядно Селдич. — Сър Саймън е верен поданик на Короната и прави всичко по силите си, за да поддържа реда в земите си. Не може обаче да бъде държан отговорен за всеки от арендаторите си или пък за Пастирите.

— Как така да не може? — заинати се Мънк. — Нали тъкмо той им е позволил да се установят тук?

— Да, но те не са сторили нищо лошо — отвърна решително докторът.

— Ами жената на пекаря? — намеси се Корбет внимателно. — Как й беше името?

— Форбър, Амилия Форбър. Клетницата сега лежи погребана в църковното гробище, но дали почива в мир — един Господ знае.

— Ти видя ли трупа? — обърна се кралският пратеник към Селдич.

— Да, и заключих, че жената е починала вследствие на обесване.

— Не се ли забелязваха някакви други следи от насилие?

— Като например?

— Ами като следи от удар по главата или пък белези от въже по китките…

— Не, не — усмихна се тъжно докторът. — Прегледах трупа подробно, но не открих нищо такова. Някои от селяните дори твърдяха, че жената се е самоубила, и настояваха сърцето й да бъде пронизано с дървен кол, а тялото й — погребано под бесилката.

— Горката женица — отбеляза Корбет.

— Какво да ти кажа, сър Хю — Амилия не беше оттук, беше хубава и се държеше високомерно. Пък и ти срещал ли си някога пекар, който да е обичан от своите съселяни?

Корбет се усмихна и сви рамене.

— Е, Форбър също не се радва на особени симпатии — продължи Селдич. — На останалите им се налага да купуват онова, което той произвежда, а като прибавим към това и факта, че беше женен за хубавица, може да се каже, че не е ничий любимец.

— А ти как смяташ? Възможно ли е Амилия наистина да се е самоубила? — попита кралският пратеник.

— Не е изключено. Огледах трупа й много внимателно, но не открих нито следи от удар по главата, нито някаква следа от приспивателно или отрова.

— И въпреки това смяташ, че е по-вероятно жената да е била убита?

— Разбира се, не мога да съм сигурен — отвърна докторът, — но аз лично не се сещам за причина, поради която една красива и млада жена би посегнала на живота си. Защо да го прави? Слава Богу, отец Августин зададе същия въпрос на енориашите си и сега Амилия лежи погребана в църковното гробище.

— Да, но при ешафода не е имало никого другиго — намеси се Мънк. — Не са открити следи нито от борба, нито от копитата на друг кон, нито пък от ботуши.

Селдич се размърда в стола си.

— Съвършено вярно. Но ако ставаше въпрос за самоубийство, защо някой би си правил труда да връща коня до селото, яздейки странично, сякаш на седлото седи горката Амилия?

— И ти смяташ, че конят е бил върнат от убиеца на жената, така ли? — попита Корбет.

— Да, така смятам.

След тези думи докторът присви очи и Корбет си даде сметка, че въпреки безцеремонното си поведение Джайлс Селдич е доста умен мъж, който не се влияе от нагласите в обществото.

— Кой е видял конят да се връща в селото? — продължи с въпросите кралският пратеник.

— Двама селяни. Разпознали коня на пекаря и видели, че ездачът седи странично на седлото. Не можаха да кажат нищо повече, понеже навън вече било тъмно, пък и те се дръпнали от пътя на конника и свели очи — както ти казах, никой не обича пекаря; същото важеше и за покойната му жена.

— И къде се е случило това?

— На пътя край Хънстън. И дори без да ме попиташ — продължи докторът, — ще ти кажа, че когато конят влязъл в селото, мистериозният ездач вече бил изчезнал. Ето затова мислим, че става дума за убийство — Селдич се усмихна на свещеника. — Благодаря ти за подкрепата, отче. Ако не беше ти, тези прости селяци можеше още повече да осквернят трупа на горката жена.

— Не ги съди толкова строго — отвърна отец Августин. — Хънстън е доста изолирано място и обитателите му са принудени да си съжителстват тясно. Клюките в селото бързо се разнасят, но едновременно с това селяните са затворени и потайни към новодошлите. Аз например съм тук вече почти две години, а все още не съм приет изцяло.

— Значи не си родом от тези краища, така ли, отче?

— Не, не съм. Роден съм и съм израснал в Бишопс Лин — свещеникът горчиво се засмя, — но негово преосвещенство, епископът на Норич, ме изпрати тук заради греховете ми. Сега обаче наистина е време да си лягам…

След тези думи Мънк стана от масата, протегна се, та чак костите му изпукаха, и шумно се прозя. Отец Августин също се изправи. Корбет, чиито клепачи вече бяха натежали за сън, пожела и на двама им лека нощ и се запъти към стаята си. Там завари Ранулф и Малтоут блажено да хъркат в леглата си. Кралският пратеник зави помощниците си, след което прекоси помещението и застана до прозореца.

— Странни убийства — прошепна той, взирайки се в мъгливата, студена нощ. — Потайни люде — Корбет си спомни изцапаните с мастило пръсти на семейния лекар на Гърни и продължи да си мърмори под нос. — Трябва да говоря със Селдич. Явно докторът познава тайните на това място.

После кралският пратеник се съблече набързо, пъхна се в леглото и придърпа завивките до брадичката си — въпреки че в стаята весело горяха мангали, въздухът беше студен. „Мънк едва ли е дошъл в Хънстън само за да разследва Пастирите“ — помисли си Корбет, преди да се унесе.