Песента на Тъмния ангел

Бележка на автора

В историята, разказана в романа, се преплитат няколко нишки и всички те са основани по-скоро на факти, отколкото на художествена измислица. За похода на Пастирите, тръгнал от Франция и разпространил се из цяла Европа, съществуват множество документи от XIII и XIV век. Отначало Пастирите се събрали в името на един красив идеал, но впоследствие си спечелили репутацията на най-обикновени престъпници. За известно време, преди истинската им природа да бъде разкрита, те дори се радвали на подкрепата на краля. После обаче името им било свързано с множество случаи на грабеж, изнасилване и изнудване. Присъствието им в Англия пък довело до сериозни размирици в Шорам, Съсекс. Накрая Пастирите били осъдени от Църквата и държавата и водачите им били избесени. Последователите им пък се пръснали в очакване на следващия от култовете, каквито не само че не липсвали през средновековния период, но дори възниквали с обезпокоителна честота.

Църквата винаги е осъждала робството. Въпреки това отвличането на млади мъже и жени от Западна Европа с цел продаването им по средиземноморските и близкоизточните пазари било добре известна практика през Средновековието. Всъщност тогава търговията с бели роби достигнала много по-зловещи размери, отколкото през викторианската епоха. От време на време някой папа или крал я осъждал, но въпреки това тя продължила да процъфтява. Най-яркият пример за това е споменатият в романа Детски кръстоносен поход — движение с възвишена цел, което обаче довело до смъртта и малтретирането на хиляди деца. Участниците в похода така и не стигнали до Палестина — вместо това станали жертва на пресметливи капитани и алчни търговци на роби.

Нещастието, сполетяло крал Джон в залива Уош през 1216 година, разбира се, е подробно документирано, но въпреки това историците и досега спорят относно точното място, където се е случило, и причините, довели до него. Подозренията, че може би става дума за предателство, така и не са отхвърлени. В крайна сметка, човек трудно може да си представи защо един самовластен крал, придружаван от цялата си армия и домакинство, би прекосил една от най-опасните крайбрежни местности на Англия, без да направи предварително проучване или да наеме водач. При всички положения, едва ли е имало нужда да се бърза толкова. Кралят не е бил преследван, така че походът е можело да бъде много по-добре организиран. Така или иначе, загубата на съкровището в Уош вероятно е довела и до смъртта на Джон, настъпила няколко седмици по-късно.

Впоследствие загубеното съкровище започнало да привлича към местността все повече и повече иманяри. Емблемите на кралската власт така и не били открити, но е факт, че през XIII век някои от предметите отново са се появили в регистрите на Хазната. Освен това знаем, че Хенри III и синът му Едуард I редовно са организирали официални издирвания на съкровището. Макар че от XIV век насам в района са настъпили някои промени, заливът Уош, Хънстън, околната пустош и крайбрежната ивица все още могат да бъдат посетени, пък и основните неща си остават такива, каквито са описани в романа. Първообраз на Убежището са руините на някогашната странноприемница „Сейнт Дънстан“, в която са намирали подслон пътниците, желаещи да прекосят залива Уош. Скалите и село Хънстън са си там; на мястото си е, разбира се, и оживеното градче Кингс Лин. И за да изпреваря желаещите да ми пишат, за да ме осведомят, че съм допуснал грешка — първоначално Кингс Лин се е казвал Бишопс Лин; новото си име градът е получил чак по времето на Хенри VIII.

Колкото до съкровището — местните легенди твърдят, че по-голямата част от него така и не е открита. В музея на Кингс Лин има един-два предмета, за които се смята, че са принадлежали на крал Джон, но останалото може да е някъде сред онази блатиста пустош, където песента на Тъмния ангел все още може да бъде чута!