Песента на Тъмния ангел

Глава осма

Корбет се изправи в леглото си и се вгледа в спящите Ранулф и Малтоут. Дали бяха успели да открият нещо по време на отсъствието му? Кралският пратеник нямаше търпение да ги попита, но му дожаля да ги буди. И така, той стана от леглото, седна на масата и се замисли за последната си среща с Едуард. Какво ли щеше да стане, ако беше поискал кралят да го освободи и той беше приел? Къде щеше да отиде Ранулф? Възможно ли беше всички да се установят в някое имение и да станат фермери? Ранулф беше осъществил амбициите си и сам беше станал кралски чиновник. А може би Корбет трябваше да послуша съвета на Мейв и да му прехвърли по-голямата част от работата си?

— Все едно — промърмори кралският пратеник. — Тези въпроси могат да почакат.

След тези думи той отпусна глава на ръцете си и отново задряма. Присъни му се имението Лейтън и зелените поля зад него, които се простираха чак до река Лий. После в съня му се появиха и други картини. Сякаш бе минал само миг, когато някой извика името му. Корбет отвори очи и погледна нагоре. Над него стоеше Ранулф, ухилен от ухо до ухо.

— Късно ли се върна снощи, господарю?

Кралският пратеник простена и изпъна скованите си крайници, след което се взря през прозореца.

— Кога се е съмнало, за Бога? — промълви той.

— Ами отдавна — отвърна Ранулф. — Двамата с Малтоут вече се върнахме от сутрешната служба — той гордо се изпъчи.

— Мислехме да те преместим в леглото ти, но ти изглеждаше така сладко заспал, че не посмяхме. Снощи имахме намерение да не си лягаме, преди да се прибереш — продължи Ранулф, — но докато учех Малтоут на една нова игра на зарове, двамата изпихме кана вино. После към нас се присъединиха две от слугините от кухнята и… — той сви рамене. — Нали знаеш как е, господарю?

— О, да, много добре знам как е! — сопна се Корбет, изправяйки се на крака.

Докато господарят им не гледаше, Ранулф се обърна към Малтоут, който седеше в края на леглото си, и направи гримаса.

Кралският пратеник се съблече, обръсна се и се изми, а междувременно Ранулф му приготви чисти дрехи и бельо. Докато се обличаше, Корбет накратко разказа на слугите си какво е открил предишната вечер и им описа срещата си с краля.

Очите на Ранулф се изпълниха с весели пламъчета.

— Горкият Мънк ще се пръсне от яд! — тържествуващо рече той и подаде портупея на Корбет. — Значи някъде тук е заровено съкровище, така ли?

— Да, Ранулф, съкровището на крал Джон. Ако изобщо го открием, ще го върнем обратно в Хазната до последното пени.

„Не и ако аз се докопам до него!“ — помисли си Ранулф.

— Няма ли някакъв закон за тези неща? — възрази той, поглеждайки към Малтоут за подкрепа.

Вестоносецът мъдро кимна, макар че всъщност нямаше никаква представа за какво говори Ранулф.

— Какъв закон? — попита остро Корбет.

— Ами например такъв, който да гласи, че ако откриеш съкровище, можеш да задържиш една четвърт от него. Така се е случило със стария Леофрик — откачения свещеник, който живее близо до Тауър…

В този момент отдолу се дочуха викове и шум от стъпки и Ранулф млъкна. После някакъв слуга потропа по вратата и влетя в стаята.

— Какво има, човече?

— Най-добре ела с мен, сър Хю! Кечпоул се върна и донесе мастър Мънк!

— Как така го е донесъл?

— Мастър Мънк е мъртъв, ето как! Стрела от арбалет го е пронизала в гърдите!

И така, Корбет и двамата му помощници се забързаха към двора. На входа на плевнята се бяха струпали сър Саймън, Кечпоул и още неколцина мъже. Кралският пратеник си проправи път между тях и се взря в трупа на Мънк. Служителят на граф Съри лежеше върху бала сено с разперени ръце и крака и отметната назад глава. Очите му, заслонени от тежки клепачи, бяха полузатворени, лявата страна на устата му беше зацапана със засъхнала кръв, а стрелата, която го беше убила, беше забита дълбоко в гърдите му.

Корбет коленичи до него и се взря във восъчнобледото му лице.

— Какво се е случило?

— Мастър Мънк излезе от имението в късния следобед вчера — отвърна Гърни. — Първо отишъл да се види с отец Августин в Хънстън, а после се е отбил и в манастира „Кръст Господен“.

— Снощи са го видели да препуска през селото — добави Кечпоул. — Яздел, все едно го преследвал сатаната заедно с всичките си демони.

— Къде го намерихте?

— Сред пустошта. Лежеше в тревата. От коня му обаче нямаше и следа. Би могъл да е навсякъде.

— Къде точно сред пустошта? — попита Корбет.

— Ами просто сред пустошта. И за да изпреваря въпроса ти, сър Хю — не, не открихме никакви следи от насилие, нито пък от борба. Само трупа на Мънк и следите от копитата на собствения му кон. Добичето сигурно е избягало, след като стопанинът е паднал от гърба му…

Корбет хвърли един поглед към Селдич. Очите на доктора бяха зачервени, а лицето му — изпито и небръснато. Сър Саймън също изглеждаше така, сякаш не бе мигнал. „Истината ли ми казваш? — запита се кралският пратеник. — И ако е така, защо не си спал? Какво те държа буден цяла нощ?“

— Какво има? — попита Селдич.

Корбет се насили да се усмихне.

— А, докторе! Е, кажи ми — какво мислиш? Би ли могъл да прегледаш мастър Мънк? — кралският пратеник се изправи на крака и огледа покритите с кал ботуши, панталон и плащ на жертвата. — Къде е портупеят му? — попита той.

— Беше се разхлабил — обясни Кечпоул, — така че го взех и го окачих на седлото си.

Корбет кимна и погледна към лицето на мъртвеца.

— Дано Бог прибере душата ти, Лавиниъс — прошепна той. — Може би сега най-после ще намериш покой!

След тези думи кралският пратеник излезе от плевнята и отиде да разгледа портупея на Мънк, преметнат през седлото на Кечпоул. Портупеят беше доста износен. Корбет измъкна меча и камата от ножниците им, видя, че блестят от чистота, и ги върна обратно.

— Има ли някакъв проблем, господарю? — попита шепнешком Ранулф.

Кралският пратеник поклати глава. После се приближи до бъчвата с вода, изми си ръцете и се избърса в елека си. Накрая сложи показалец върху устните си и поведе Ранулф и Малтоут към залата. Слугите тъкмо поднасяха закуската, състояща се от хляб, сирене и парчета пушена шунка. Корбет седна на пейката, а Ранулф се настани до него.

— Защо разглеждаше портупея на жертвата, господарю?

— Мънк беше роден боец — обясни кралският пратеник. — Владееше меча и камата до съвършенство и освен това далеч не беше глупак — Корбет разсеяно отхапа парче сирене и се взря в големия щит с герба на Гърни, окачен над камината. — Мисля, че е имал среща с човек, който е носел арбалет. Да не забравяме и че портупеят му беше поразхлабен, сигурно, за да му е по-лесно да извади оръжието си. Ето какво смятам, че се е случило. Убиецът на Мънк, който и да е бил той, е знаел за бойните му умения и е бил нащрек. Веднага щом го е видял, той е вдигнал арбалета си и е стрелял. Мънк е паднал от коня си и животното е хукнало да бяга, след което убиецът, който най-вероятно се е придвижвал пеша, се е измъкнал.

Заслушан, Ранулф кимна в знак на съгласие. После остави чашата си и се пресегна през масата, за да измъкне едно парче шунка изпод носа на Малтоут.

Корбет поклати глава с престорен упрек и продължи:

— Чудя се обаче каква работа може да е имал Мънк в манастира „Кръст Господен“ и защо е препускал като луд през Хънстън. Закъде е бързал толкова и с кого е имал среща? — кралският пратеник се изправи на крака. — Хайде, Ранулф, можеш да си хапнеш и по-късно. Сега по-важното е да претърсим стаята на Мънк, преди някой друг да го е сторил.

Ранулф изруга тихо, сграбчи парче сирене и комат хляб, и двамата с Малтоут последваха господаря си вън от залата. По средата на стълбището обаче Корбет се сети за нещо друго и спря.

— О, между другото, открихте ли нещо, докато ме нямаше?

Ранулф сви рамене.

— Никой не харесваше Мънк. Но теб също никой не те харесва, господарю. Изобщо местните не са добре разположени към чуждите хора. Селяните искат да видят Гилбърт да увисва на въжето. Сър Саймън, изглежда, е добър господар. Пастирите са безобидни, а монахините от манастира от „Кръст Господен“ — богати и надути.

— Не забравяй и за светлините — обади се Малтоут.

— А, да — заговори бързо Ранулф, за да попречи на Малтоут да вземе думата. — Слязохме в тъмницата, за да се видим с Гилбърт, и занесохме кана вино и чифт зарове. Момъкът е страхлив като заек, господарю, не би убил никого. Открихме обаче нещо друго. Гилбърт каза, че често излизал на лов сред пустошта и в тези случаи, особено когато времето било хубаво, в морето се различавали някакви примигващи светлинки, които изглеждали като сигнали, подавани до някого на сушата.

— Чували сме това и преди — намеси се Корбет. — Кечпоул също каза, че е виждал някакви светлинки…

В този момент покрай тях забързано мина лейди Алис и кралският пратеник замълча. Господарката на имението се усмихна кокетно на Корбет, а Ранулф и Малтоут отстъпиха встрани, за да й направят път. Ранулф се загледа след съпругата на Гърни, чиито бедра изкусително се полюшваха под тъмноморавата рокля от тафта, и облиза устни.

Малтоут незабавно се възползва от настъпилото объркване, за да даде и своя принос към сведенията.

— После отидохме в селската кръчма и си поприказвахме с един стар и доста бъбрив рибар. Та той ни каза, че е виждал да се подават светлинни сигнали не само откъм морето, но и откъм върха на скалите.

Корбет повдигна вежди.

— Това вече е новина — рече той. — Кечпоул не спомена подобно нещо… Хайде, елате да видим какво ще ни разкрият документите на Мънк!

И така, кралският пратеник отключи още веднъж вратата към стаята на Мънк със специалния си ключ. Вътре всичко си беше така, както го помнеше от предишното си посещение. Този път обаче Ранулф извади камата си, преряза каишките, с които бяха закопчани дисагите под прозореца, и изсипа съдържанието им върху леглото.

Корбет тъкмо заразглежда вещите на Мънк, когато вратата се отвори със замах и в стаята влетя Гърни.

— Трябваше да изчакате! — възкликна той гневно.

— Какво да чакаме, сър Саймън? — попита Корбет. — Да ни разрешиш да влезем?

— Това е моят дом — отвърна Гърни лаконично.

— Сър Саймън, не искам да те засегна, но в тази стая може да намерим нещо, което да ни разкрие кой е убил Мънк и да хвърли светлина върху мистерията, която той разследваше.

Вместо отговор Гърни ядно излезе и затръшна вратата след себе си.

— Това беше интересно — промърмори Корбет, а после се ухили на Ранулф. — Лейди Алис явно се е досетила накъде сме се запътили и е побързала да съобщи на съпруга си. Чудя се дали сър Саймън действително се беше ядосал заради лошите ни обноски, или заради нещо друго. Както и да е, хайде да видим какво има тук.

И така, тримата мъже заразглеждаха вещите на мъртвия чиновник. Сред тях имаше два кичура коса, прибрани в две отделни копринени кесийки, един венчален пръстен и една малка очукана кукла — все тъжни спомени от съпругата на Мънк и от убитата му дъщеря. Имаше и едно кратко писъмце — пергаментът беше пожълтял и се беше напукал от старост — което съдържаше писано преди двайсет години любовно послание, отправено към Мънк от обичаната му съпруга. Докато го четеше, сърцето на Корбет се сви от жал.

— Бог да прости Лавиниъс — прошепна той.

После потръпна, сякаш нечия леденостудена ръка го беше погалила по врата. Нима това щеше да се случи и с него? Нима и в неговите вещи щяха да се ровят така след фатална засада в някоя лондонска уличка или пък след изненадващо нападение на някой усамотен път?

— Господарю? — разтърси го Ранулф за рамото.

— Занеси нещата на Мънк в стаята ни, Ранулф. Събери всичко в един вързоп. Започвай. Искам да прибереш абсолютно всичко!

Малтоут и Ранулф започнаха да трупат притежанията на Мънк върху леглото.

— Какво е това? — попита Ранулф, измъквайки някакви мърляви дрехи от едни излинели дисаги.

— Сигурно са дрехите на Ликспитъл — отвърна Корбет.

Кралският пратеник взе от Ранулф елека, ризата и панталона. Ризата беше изцапана с кръв и — също като елека и панталона — все още леко влажна. Корбет хвърли дрехите при останалите вещи.

— Гледайте да не пропуснете нещо! — нареди той. — Сър Саймън вероятно е не по-малко любопитен от нас. И, Малтоут, искам от теб да отидеш до конюшнята и да провериш дали с трупа на Мънк не е била донесена и още някоя от вещите му.

Щом се върнаха в стаята си, тримата се заеха да въведат някакъв ред в предметите, които бяха открили. Сред личните вещи имаше една малка книга, както и няколко пергаментови свитъка. Корбет отнесе тези неща на масата и започна да ги разглежда. В този момент в стаята влезе Селдич, нетърпелив да предложи помощта си.

— Сър Хю, ако те интересува, мога да ти кажа, че Мънк е бил убит от стрелата от арбалет. По тялото му няма никакви други следи от насилие, като изключим малката синина точно под пъпа му.

— От какво е тази синина според теб? — попита кралският пратеник.

Селдич направи гримаса.

— Не знам. Може Мънк да се е ударил в нещо, преди да тръгне, а може и да се е наранил, падайки от седлото. Така или иначе, не е нищо сериозно.

— У него имаше ли някакви вещи? — поинтересува се Корбет.

— Помощникът ти вече ги прибра — усмихна се мрачно Селдич. — И за да изпреваря въпроса ти — не, не намерих у Мънк никакви пари. Предполагам, че Кечпоул му ги е взел.

Корбет благодари на доктора и се върна към документите.

Някои от тях представляваха груби карти на района, подобни на онези, които кралският пратеник вече беше виждал. Освен това имаше кратко описание на злополучното преминаване на крал Джон през залива Уош, както и няколко набързо надраскани бележки, които се оказаха доста по-интересни. Мънк явно си беше съставил списък от въпроси:

Какво означават светлинните сигнали откъм морето и тези откъм върха на скалите?

Къде може да е скрито съкровището? В Убежището? Или пък в тунелите под имението Мортлейк?

Възможно ли е Холкъм да е погребан в църковното гробище?

Къде е Алан от Блатото?

Корбет продължи да чете и се усмихна. Подобни въпроси имаше и за съдебния пристав, и за Пастирите. Всъщност Мънк като че ли беше таил подозрения и към Гърни, Селдич и монахините от манастира „Кръст Господен“. Кралският пратеник вдигна поглед.

— Какво има, господарю?

— Алан от Блатото — рече Корбет. — На мен Гърни ми каза за него. Ами Мънк? Той откъде е научил за предполагаемия втори водач? — кралският пратеник се разрови из документите и скоро откри онзи, в който се съдържаше отговорът. — Мънк може и да беше луд — каза той на Ранулф, — но си разбираше от работата. Открил е, че сестрата на Холкъм, Адел, се е омъжила за Алан от Блатото и че в зестра е получила един имот в Бишопс Лин. Както повелявал обичаят, прехвърлянето на собствеността било одобрено и включено в доклада на шерифа до Хазната. Преди да тръгне от Лондон, Мънк е прегледал архива и е намерил съответната записка.

— И? — попита Ранулф.

— Там се казвало, че Алан от Блатото е живеел в Хънстън — обясни Корбет. — Ето защо Мънк е дошъл тук. Освен съучастник на Холкъм Алан от Блатото е бил и негов зет. Въпросът сега е къде може да е погребан Алан. И най-важното — кои може да са наследниците му?

По-късно, когато слезе в залата, Корбет се опита да научи нещо повече от Гърни, но господарят на имението не можа да му бъде особено полезен.

— Да не мислиш, че не съм проучвал въпроса? — рече той. — Алан не е оставил наследници. Изчезнал е горе-долу по същото време, по което е изчезнал и Холкъм. Може би отец Августин би могъл да помогне в това отношение? Въпреки че църковните регистри са в пълен хаос — предишният свещеник не беше най-подреденият човек на света…

И така, Корбет остави Ранулф и Малтоут да прегледат останалите вещи на Мънк, оседла коня си и препусна към Хънстън. В селото не го посрещнаха радушно — докато минаваше покрай тях, селяните му хвърляха мрачни погледи и му обръщаха гръб. Жените прибираха парцаливите си отрочета вкъщи, а мъжете, които се връщаха от полето за обяд, го гледаха сърдито и си шепнеха помежду си.

Корбет откри отец Августин в една малка ризница до главния олтар. Съдебният пристав Робърт, който беше и клисар, също беше там. Вторият удостои кралския пратеник с гневен поглед, но свещеникът беше приветлив.

— С какво мога да ти помогна, сър Хю?

— Разбрах, че в църквата се пази регистър, в който са вписани всички кръщенета, погребения и сватби в района…

— Така е, сър Хю. Всъщност напоследък се опитваме да внесем някакъв ред в тези документи. Защо? С какво могат да ти бъдат полезни те?

— Искам да потърся в тях името на един селянин, който е живял тук преди почти сто години. Мъж — вероятно доста богат — на име Алан от Блатото.

— Защо? — пристъпи напред съдебният пристав Робърт с широко отворени очи и присвити устни.

— А защо не? — отвърна сърдито Корбет.

— Защото този Алан ми е роднина. Мой предшественик.

— Тук ли е погребан? — попита кралският пратеник.

— Не точно — призна смутено съдебният пристав. — Всъщност той не ми е кръвен роднина. Прабаба ми е била омъжена за него. Тя била родом от Бишопс Лин. Алан обаче изчезнал скоро след сватбата им. Двамата нямали деца, така че прабаба ми се омъжила повторно. Отец Августин може да ти покаже регистъра.

Свещеникът вече се беше приближил до големия шкаф с железен обков в далечния край на ризницата и се беше заровил из съдържанието му. Накрая извади оттам някакъв подвързан с кожа регистър и няколко свитъка и ги постави върху масата. Съдебният пристав Робърт, който очевидно нямаше намерение да си тръгва, пренареди свещите, а после се зае да лъска пиринчената кадилница. Корбет се опита да не му обръща внимание и се вгледа в грамадния регистър, който отец Августин отвори пред него.

— Ето — свещеникът заби кокалестия си показалец в една от избледнелите записки, според която Адел Холкъм се беше венчала за Алан от Блатото на 8 ноември 1215 година.

— Това е единствената записка в регистъра — рече отец Августин, затвори книгата и посочи към един напукан и пожълтял от старост свитък. — Това е погребалният регистър за периода 1215–1253 година — свещеникът разви свитъка и намери записката за погребението на Адел Холкъм, тогава вече Адел-ат-Рийв, в църковното гробище. — Това пък е кръщелният регистър — той показа на Корбет друг свитък и двамата го прегледаха заедно, но така и не откриха някъде да се споменава за дете на Алан от Блатото.

— Гробът на Адел сред разкопаните ли е? — поинтересува се кралският пратеник.

— Не, не мисля — отец Августин погледна към съдебния пристав. — Нали?

Робърт само поклати глава.

— Как мислиш, отче — попита Корбет, — дали за Адел е било лесно да анулира брака си с Алан, за да се омъжи отново?

Свещеникът седна на масата и подпря лакти върху страничните облегалки на един стол.

— Според каноничното право, ако съпругът изчезне и от брака няма деца, съпругата може да поиска анулиране след пет години. Вероятно точно това е сторила и Адел. Сър Хю, не че искам да ти се бъркам, но какъв е този твой внезапен интерес към отдавна починали люде?

— Съжалявам, отче, но засега не мога да ти кажа. Следователно обаче — продължи той, — Адел е знаела, че съпругът й е мъртъв.

— Не е задължително. Може просто да си е намерила друг кандидат след изтичането на петте години и да е подала молба до епископа за анулиране на предишния й брак. Всъщност това се случва доста често.

Корбет погледна към съдебния пристав.

— Мастър Робърт, може ли да ти задам един въпрос? Разбира се, свободен си да си правиш каквито искаш изводи от него. Та чувал ли си някога в семейството ти да се разказват легенди за някакво изгубено съкровище?

Съдебният пристав наперено се взря в кралския пратеник, но въпреки това Корбет съзря сянката на вина, която премина през погледа му.

— Мастър Робърт — настоя той, — съветвам те да бъдеш честен с мен.

Съдебният пристав сключи ръце и вдигна очи към тавана.

— Чувал съм разни легенди, да.

— За съкровището на крал Джон ли?

Съдебният пристав потръпна, сякаш Корбет беше докоснал някакво особено чувствително място.

— Мастър Мънк ми зададе същите въпроси.

— Така ли? — попита кралският пратеник. — Той е идвал тук?

— О, да — отвърна отец Августин. — Затова намерихме толкова бързо записките, които те интересуваха — свещеникът объркано сбърчи вежди. — Мастър Мънк дойде на втория ден от пристигането си и зададе същите въпроси, които задаваш и ти. Той не ти ли каза, сър Хю?

Корбет се усмихна безрадостно.

— Мастър Мънк беше потаен човек.

— Беше ли? — запитаха в хор свещеникът и съдебният пристав.

— Тази сутрин мастър Кечпоул донесе трупа му в имението. Мастър Мънк е бил намерен в пустошта със стрела от арбалет в гърдите.

Съдебният пристав потропа с калните си ботуши по пода и извърна поглед.

„Да не би ти да си го убил?“ — зачуди се Корбет, а после си спомни мрачните погледи, които бяха съпроводили преминаването му през селото. Възможно ли беше убийството на Мънк да е плод на заговор между всички селяни?

— Все още не си отговорил на въпроса ми, мастър Робърт — рече той тихо.

Съдебният пристав си пое дълбоко дъх.

— Легенди за съкровището на стария крал се носят из цял Норфък. Хората говорят за някакъв лъжлив водач на име Холкъм, когото сър Ричард Гърни бил обесил на ешафода на скалите. Други истории твърдят, че Алан от Блатото е бил негов съучастник.

— И как завършват всички тези истории?

— Със залавянето на Холкъм.

— А после?

— Единият вариант е семейство Гърни да са убили Алан от Блатото и да са сложили ръка на богатството му…

— А другият?

— Възможно е Алан да се е скрил, но после да не е могъл да се измъкне от скривалището си и да е умрял там от глад.

— Отче, ти чувал ли си тези истории?

Свещеникът се усмихна.

— Както Робърт вече ти обясни, сър Хю, хората ги разказват под път и над път. Никой обаче не знае къде са Алан и съкровището — отец Августин събра пръстите на двете си ръце. — Чувал съм дори — изведнъж дългото му лице се разтегли в усмивка, — че тукашните селяни били убили Алан от Блатото, били си присвоили богатството му и го били скрили или пък похарчили.

Съдебният пристав презрително изпръхтя.

— Мастър Мънк огледа ли гроба на Адел?

— О, да, огледа го — отвърна свещеникът. — Отначало никой не знаеше къде е гробът, така че ни отне известно време да го намерим. После мастър Мънк огледа дори ковчега — той поклати глава, — но не можа да намери нищо.

— И един последен въпрос — рече Корбет.

— Да, сър Хю?

— Мастър Мънк се е отбил в църквата следобеда, преди да бъде убит. Искам да разбера защо.

— Зададе ми още въпроси за Сердик. Аз обаче не можах да му помогна. Въпреки това мастър Мънк остана още известно време с мен, разсъждавайки какво може да се е случило с помощника му — свещеникът хвърли лукав поглед към Корбет. — Освен това каза някои доста нелицеприятни неща по повод твоето пристигане, сър Хю. Беше в ужасно настроение. На тръгване ми съобщи, че ще отиде в манастира „Кръст Господен“ — отец Августин направи пауза. — По-късно, някъде след мръкване… Помниш ли, Робърт? Тъкмо се бях върнал от обичайната си обиколка на болните и те повиках в църквата…

— Да, помня — потвърди съдебният пристав. — Дойдох тук и зачаках отец Августин, когато изведнъж чух шум от конски копита. Изтичах навън и видях Мънк да препуска през селото като самия сатана. Кучетата и кокошките се разбягваха пред него. Същото правеха и мъжете, жените и децата, тъй като мастър Мънк изобщо не гледаше къде минава.

— И закъде според теб се е бил разбързал?

— Един Господ знае. Помислих си, че се връща в имението или пък отива при Пастирите.

Корбет благодари на свещеника и на съдебния пристав и излезе от църквата. После развърза коня си и се зачуди дали да не отиде до манастира „Кръст Господен“. Денят вече клонеше към своя край. В следващия момент няколко големи дъждовни капки, носени от свирепия вятър, пръснаха по лицето му. Кралският пратеник изруга и обърна коня си по посока на имението.

— Не искам да ходя при високомерната домина Сесили — промърмори си той под нос.

След това се взря в сгъстяващия се мрак и си помисли, че трябва да внимава — ако Мънк беше убит от засада, нямаше никакви гаранции, че същото няма да се случи и с него.

Корбет излезе от селото и тръгна по пътеката към имението. Когато съзря бесилката на върха на скалите — черна на фона на притъмняващото небе, си спомни за изгнилите цветя, които беше намерил под нея. Букетчето беше изглеждало така, сякаш е стояло там седмици наред, така че не можеше да е оставено от някой близък на семейството на пекаря например. Кралският пратеник се вгледа в морските вълни — мрачна, сива маса. Вятърът развяваше косата му, а храсталаците от двете страни на пътеката току пропукваха от движението на разни нощни създания. Корбет потръпна.

— Ама че си глупак! — рече си той. — Да тръгнеш сам толкова късно!

После кралският пратеник пришпори коня си и препусна към приветливите светлини на имението Мортлейк.

Когато пристигна там, той завари Ранулф и Малтоут отегчени до смърт.

— Нищо не открихме, господарю — призна Ранулф, докато Корбет сваляше ботушите си за езда, приседнал в края на леглото си.

— Мисля, че няма и да открием — рече Корбет. — Работата ни в Хънстън приключи.

— Какво имаш предвид, господарю?

— Утре сутринта… — кралският пратеник прокара пръсти през косата си. — О, каква полза би имало! Вижте! Седнете! — той се обърна към двамата си помощници. — Когато бях в Оксфордския университет — на теб не бих пожелал подобно преживяване, Ранулф — преподавателите ни караха да обсъждаме проблемите, отсявайки важното от маловажното. Та какво имаме тук? Преди около деветдесет години — Корбет подчертаваше думите си с жестове — един крал загубва съкровището си в залива Уош. Коварният му водач обаче се спасява заедно с част от богатството.

— Холкъм ли? — попита Малтоут.

— Да — каза Ранулф и повтори иронично: — Холкъм.

— Холкъм бива заловен и обесен от прадядото на Гърни — продължи Корбет, — а съучастникът му, Алан от Блатото, изчезва заедно със съкровището или поне с по-голямата част от него. Семейство Гърни се досещат какво може да е станало с богатствата на крал Джон, но за да предпази името си, скрива наученото. Селдич обаче се добира до истината, при което попада и на три златни чинии от съкровището. После докторът заминава за Лондон и продава скъпоценните предмети — Корбет погледна Ранулф и повдигна вежди. — Какво друго?

— Хората забелязват странни светлини да проблясват откъм морето и откъм върха на скалите — отвърна Ранулф.

— А, да, светлините — кралският пратеник се взря в тавана. — Имаме и съдебен пристав, неочаквано сдобил се с голямо богатство, както и монахини, които крият нещо. Пастирите пък са загадъчни, както обикновено. Нещо друго?

— Марина — обади се Малтоут.

— Разбира се, убито е едно момиче. Преди да умре, Марина получава тайно съобщение от близък човек, който също е бил член на общността на Пастирите.

— Имаме още две убийства — добави Ранулф. — Това на Сердик и това на Мънк. Какво е правел Сердик на брега? И с кого е имал среща Мънк, та се е наложило да препуска като самия сатана?

Корбет се изправи на крака и се протегна.

— Липсва ли ти Лондон, Ранулф?

— И още как! Тук се чувствам като риба на сухо!

Кралският пратеник се усмихна.

— Както казах, нямаме повече работа в Хънстън.

— Къде ще ходим, господарю?

— Ще посетим Бишопс Лин. Може пък там да открием нещо.

— Какво например? — попита Ранулф, който очевидно беше зажаднял за гледките и миризмите на който и да е град.

— Ами на първо място, може да разберем нещо за жената на пекаря — Амилия Форбър. Преди това обаче, Ранулф, искам двамата с Малтоут да отидете до манастира и да попитате превзетата му игуменка дали името Алан от Блатото й говори нещо и защо мастър Мънк я е посещавал — Корбет се приближи до умивалника, за да си измие лицето и ръцете. — Имайте предвид, че домина Сесили ще ви излъже най-безсрамно — игуменката би си признала истината, само ако я принудят — така че просто наблюдавайте реакциите й.

— И после? — попита Малтоут обнадеждено.

— После ще си приготвим багажа, ще оседлаем конете и ще препуснем към Бишопс Лин.

— Възможно ли е там да открием някой наследник на Холкъм? — попита Ранулф.

— Възможно е, да — отвърна Корбет.

След това кралският пратеник се приближи до прозореца, разтвори капаците и се загледа в проливния дъжд, който шибаше господарската къща.

— Трябва да бъдем много предпазливи — промърмори той. — В противен случай убиецът може отново да нанесе удар — Корбет погледна през рамо към двамата си нетърпеливи помощници. — Кой знае? — предупреди ги той. — Следващата му жертва може пак да е кралски служител!