Песента на Тъмния ангел

Глава четиринайсета

След изгрев-слънце всички се събраха в студената зала недоспали и изтормозени от неспокойната нощ, която бяха прекарали. Гърни им съобщи, че лейди Алис се възстановява. После мъжете закусиха и изслушаха Кечпоул, който им описа посещението си в дома на свещеника.

— Не открих кой знае какво — рече той. — Дрехи, малко вещи, въобще нищо особено — Кечпоул бръкна в торбата си, измъкна оттам парче пергамент и срамежливо погледна към Корбет. — Мога малко да чета. Повечето книжа на отеца представляваха най-обикновени сметки, но намерих и това.

Корбет взе парчето пергамент и го изглади. Документът определено приличаше на онези, които беше видял сред вещите на Мънк, и съдържаше карти на околността — някои груби, а други доста прецизни — както и кодиран текст, състоящ се от множество съкращения и въпросителни. Изобщо нищо забележително освен името Яков, което се срещаше на няколко пъти. На едно място пък пишеше „отец Яков“.

— А! — промърмори Корбет. — Отец Джеймс9! — той хвърли един поглед към Ранулф. — Научихме за него в манастира, нали помниш?

— Мисля, че… — възкликна Селдич.

— Какво? — попита тихо кралският пратеник.

— Аз също съм чувал за отец Джеймс — призна си докторът и се отдалечи, клатейки глава.

Не след дълго Селдич се върна запъхтян заедно с един малък веленов свитък, привързан с ивица избеляла коприна. Докторът разви свитъка и го подаде на Корбет.

— Прочети го внимателно — каза той. — Това е списък на семейните книжа, съставен от прадядото на сър Саймън през януари 1218 година.

Кралският пратеник се зачете в избледнелия документ и не след дълго попадна на една доста дълга записка — жалба до епископа на Норич, в която се твърдеше, че „откакто е изчезнал отец Джеймс“ епархията не е предложила свещеник за църквата в Хънстън.

Корбет вдигна поглед.

— Изчезване ли? — той потри бузата си с пръсти. — Не, не мисля. Всъщност смятам, че това е последното убийство, което трябва да разкрием — кралският пратеник остави парчето пергамент на масата. — Разбирате ли, ако Алан от Блатото е скрил своята част от съкровището там, където си мисля, че я е скрил, той определено е имал нужда от съучастник. Някой, който да му помогне при пренасянето на скъпоценните вещи до скривалището им. Някой, който не е будел подозрения — Корбет вяло се усмихна на сър Саймън. — И в онзи случай това отново се е оказал енорийският свещеник — отец Джеймс — той потупа документа. — Това е поредната причина, поради която отец Августин е дошъл в Хънстън. Той вероятно е знаел за отец Джеймс. После е видял потира в манастира и се е зачудил дали пък в селската църква не са скрити още такива скъпоценности. Обзалагам се, че е преровил къщата на свещеника от мазето до тавана, и, разбира се, това е била още една причина да разкопае гробовете. Може да е търсил скривалища или пък някакъв документ, написан от отец Джеймс.

— Хитър ход — рече сър Саймън. — Един гроб със сигурност може да крие много тайни.

— Съгласен съм — отвърна Корбет. — Отец Августин вероятно е размишлявал над всички тези възможности. Провел е свое собствено разследване и е открил, че отец Джеймс е изчезнал горе-долу по същото време, по което Алан се е превърнал в беглец, а Холкъм е бил екзекутиран. Разбира се, осъзнал е, че това е нещо повече от обикновено съвпадение, и дяволът отново се е настанил в Хънстън. Отец Августин вероятно много пъти се е молил ключът към загадката да се крие в малката енорийска църква или пък в двора й — кралският пратеник се взря в присъстващите. — Представяте ли си яростта му от това, че съкровището все му се е изплъзвало? След появата на Амилия Форбър пък направо е полудял, а да не говорим как се е почувствал, когато сме пристигнали Мънк и аз. Сигурно е започнал да си мисли, че целият свят е срещу него. Както и да е, време е да сложим край на тази история.

И така, мъжете взеха плащовете си и излязоха на двора, където Малтоут и други слуги вече ги чакаха с конете им. Няколко минути по-късно всички излязоха от имението и поеха по пътеката към манастира. Утрото беше студено и ветровито, а над мрачното море се трупаха дъждовни облаци. Когато стигнаха до върха на скалите, Корбет и останалите слязоха от конете си и ги оставиха на слугите, след което се запрепъваха по пътеката към брега. Кралският пратеник се загледа пред себе си и потръпна.

В момента мокрият бряг, огласян от крясъците на чайките, изглеждаше така пуст и спокоен, та на Корбет му беше трудно да повярва, че само няколко дни по-рано е тичал по него, опитвайки се да се спаси от прилива.

— Не се безпокой — промълви сър Саймън, нахлупвайки качулката си, за да се предпази от свирепия вятър. — Отец Августин много добре е знаел какво прави, когато те е ударил по главата и те е оставил тук. Свещеникът е познавал местността и му е било известно, че силните пориви на вятъра и развълнуваното море са знак за особено бурен прилив — той се усмихна и присви насълзените си от соления вятър очи. — Тъкмо такива са били условията и когато прадядо ми и крал Джон са се опитали да прекосят залива Уош.

— Да вървим! — подкани спътниците си Корбет. — Колкото по-бързо действаме, толкова по-добре. Доведох ви тук, за да ви покажа нещо.

И така, мъжете нагазиха в пясъка. След като повървяха малко, кралският пратеник се обърна към скалите, опитвайки се да си припомни откъде точно беше минал, когато беше бягал от прииждащите вълни. Останалите раздразнено го наблюдаваха, тъй като денят беше мразовит и вятърът вледеняваше лицата и ръцете им. Въпреки това Корбет продължи да снове насам-натам, мърморейки си под носа.

— Ето го! — извика най-накрая той. — Вижте!

Гърни погледна в посоката, в която им сочеше кралският пратеник, и сви рамене. Ранулф обаче, който явно беше надарен с по-остро зрение, внимателно разгледа бялата скала и ахна.

— Това е черепът! — рече той. — Същият, който господарят ми видя в Убежището и… — Ранулф си спомни обещанието, което Корбет беше дал на домина Сесили, и замълча.

— Сър Саймън! — възкликна кралският пратеник. — Погледни! Забрави какво има вляво и вдясно и се съсредоточи върху скалата, която е точно пред нас. Виждаш ли леката гънка във варовика, която образува нещо като череп?

Гърни изпълни указанията му.

— Да, да, сега го виждам! — рече той. — Тази част от скалата е леко издадена напред и ако човек се вгледа за достатъчно дълго време в нея, ще забележи, че прилича на череп.

— Ами храстите? — добави Корбет. — Това са очите!

— Това не са храсти, а малки пещери — намеси се Ранулф. — Както и да е, ако нарисуваме отгоре триъгълник — една линия, свързваща двете очи, и още две, спускащи се от тях — ще попаднем на точното място.

Гърни се вслуша в думите на Ранулф, разгледа скалата още веднъж и ахна от изненада.

— Да! Онзи храсталак представлява устата на черепа! Хю, да не би да твърдиш, че съкровището е скрито там? Трябва да ти кажа, че тези пещери са доста малки…

— Ще видим — заяви Корбет. — Ако подозренията ми се окажат верни, зад храсталака, представляващ устата на черепа, трябва да има една по-голяма пещера.

След тези думи той тръгна да се изкачва обратно по пътеката между скалите, радвайки се, че се отдалечава от този пуст бряг и от морето, ревящо отзад.

— Малтоут! — рече кралският пратеник, когато се приближи до своя млад вестоносец. — Носиш нещата, за които те помолих снощи, нали?

Малтоут кимна и посочи към една обемиста торба, метната върху гърба на коня му. И така, Корбет поведе групата мъже по скалната пътечка, опитвайки се да не поглежда към зашеметяващата стръмнина от едната им страна, която му се струваше дори още по-зловеща на фона на ниските облаци, събиращи се над земята, под воя на свирепия вятър. Ранулф пристъпваше по-уверено. Вървейки по самия ръб на скалата, той се движеше като котка, вперил безстрашен поглед в бездната отдолу. В един момент Ранулф направи знак на останалите да се върнат, при което господарят му облекчено въздъхна. После Корбет, Гърни и Селдич се събраха на едно място, докато Малтоут и останалите слуги започнаха да опразват торбата.

— Внимателно! — извика Корбет.

Ранулф се ухили и им направи знак да не мърдат. След това изкрещя нещо в смисъл, че скалите не били по-различни от покрива на която и да е къща, но в следващия момент мократа земя под него поддаде и той се подхлъзна. Кралският пратеник простена и затвори очи. Когато ги отвори, видя, че помощникът му е невредим, възвърнал е равновесието си и отново е подел търсенето си. На едно място помощникът на Корбет спря, извади камата си, заби я в земята и се върна при останалите.

— Намираме се точно над храсталака — рече той. — Не видях пещера, но в скалата все пак има някаква вдлъбнатина. Може би пещерата е по-навътре?

Корбет повика Малтоут и скоро за скалата беше закрепена една въжена стълба, много подобна на онези, които се използваха по корабите или по стените на замъците. После от двете й страни бяха спуснати две помощни въжета.

— Така е по-безопасно — настоя Ранулф. — Ако нещо се случи със стълбата, помощните въжета осигуряват допълнителна сигурност — той се ухили на Корбет. — Аз ще сляза пръв. Ти идваш ли?

Господарят му кимна.

— Последвай ме тогава. Но бавно и не поглеждай надолу! — той си разкопча портупея и го преметна през рамото си. — Ти стой тук, Малтоут! И гледай стълбата да не се претовари!

След тези думи Ранулф заслиза надолу, докато накрая не се изгуби от поглед. Корбет изрече една молитва. После помощникът му му извика и той тръгна след него. Докато вземаше стъпало след стъпало, държейки въжената стълба с две ръце, кралският пратеник не смееше да отвори очи. От време на време му се налагаше да спре, за да устои на поредния порив на вятъра. „Слава Богу, че духа откъм сушата, а не откъм морето!“ — каза си Корбет. Въпреки това въжената стълба се поклащаше доста застрашително, така че докато слизаше по нея, той я стискаше с всички сили.

— Още малко! — извика Ранулф и гласът му сякаш дойде откъм скалата до Корбет.

— Тук съм, господарю!

Кралският пратеник се завъртя наляво и видя протегнатата ръка на Ранулф. Той сграбчи страничното въже по-здраво, а после и ръката на помощника си.

— Пусни се! — нареди му Ранулф.

Корбет го стори и — леко охлузен от досега със скалата — изведнъж бе издърпан в някаква тъмна и влажна пещера. Ранулф влезе по-навътре в мрака, извади от елека си две свещи и ги запали с огнивото си. После се върна при Корбет и му подаде едната. Кралският пратеник се огледа наоколо и забеляза, че по пода на пещерата има локви вода.

— В безопасност ли сме? — попито той тихо. — Приливът може ли да стигне дотук?

— Твърде нависоко сме — увери го Ранулф, — но по време на прилив до пещерата достигат пръски; същото става и когато вали дъжд. Оттам идва влагата. Нали видя, че скалата е от варовик — това значи, че попива много вода — гласът му проехтя в пещерата.

— Да му се не види! — промърмори Корбет. — Изкушавам се да кажа на краля да дойде да си търси съкровището сам!

Ранулф обаче нямаше търпение да изследва пещерата.

— Никой друг ли няма да дойде? — попита той.

Господарят му поклати глава.

— Мисля, че е най-добре да свършим тази работа сами.

И така, двамата мъже навлязоха по-навътре в пещерата. В един момент Корбет спря, за да разгледа странните рисунки, изобразени по стената — мъже, въоръжени с копия и щитове, преследващи невиждани създания. Ловните сцени бяха изрисувани с черни, червени и сини краски.

— Дали имат нещо общо със съкровището? — попита Ранулф.

Корбет се вгледа в стената по-отблизо.

— Съмнявам се. И преди съм чувал, че по южното крайбрежие се срещат такива пещерни рисунки, дело на отдавна мъртви хора.

Кралският пратеник последва помощника си. Не след дълго тунелът се стесни, от което безпокойството му само нарасна. Дали подземният проход не беше задънен? Възможно ли беше да е разбрал погрешно рисунката на Алан от Блатото? Или това беше някакъв хитър номер за потулване на истинското скривалище? Постепенно Ранулф също изгуби част от самоувереността си. Скоро им се наложи да вървят един зад друг — стените ги притискаха все повече, а скалата над главите им се снишаваше, сякаш за да ги хване в капан. Накрая попаднаха в един много тесен коридор, не повече от стъпка широк. Ранулф се промуши през него и ахна. Корбет побърза да го последва и установи, че се намират в някаква просторна подземна галерия.

— Сигурно е това — промълви Ранулф.

Двамата мъже пристъпиха напред, осветявайки пода със свещите си. После се разделиха и кралският пратеник продължи надясно, а помощникът му — към дъното на галерията. Сърцето на Корбет се сви. Дали щяха да намерят нещо тук? В следващия момент виковете на Ранулф отговориха на въпроса му.

— Господарю! Тук е!

Кралският пратеник отиде при помощника си. Отначало не видя нищо друго освен петното светлина от свещта му, но после Ранулф приклекна и приближи пламъка й до стената. В скалата бяха опрени четири или пет големи торби, които вече се разпадаха, така че скъпоценното им съдържание прозираше през плата.

— Кралското съкровище! — възкликна Ранулф, след което отмести свещта си и Корбет видя протегнатата ръка на някакъв скелет, чиято глава беше клюмнала на една страна. — А ето го и пазителя му — отец Джеймс!

Кралският пратеник се приближи до останките и внимателно ги разгледа. Плътта отдавна се беше разложила, а пожълтелите кости бяха станали трошливи. Единственото, което беше останало от облеклото на мъжа, бяха кожените му ботуши и коланът, както и няколко парчета плат, пръснати наоколо. Корбет посочи към задната част на черепа, където се забелязваше следа от удар.

— Мисля — рече той, — че Алан от Блатото и Холкъм са си разделили съкровището. Това е частта на Алан. Като контрабандист той сигурно е знаел за тази пещера. За да скрие богатството си обаче, му е трябвал помощник и той се е обърнал към енорийския свещеник. Двамата са донесли съкровището тук, спускайки се в пещерата по начина, по който го направихме и ние. След това Алан е убил отец Джеймс, удряйки го по главата с камък.

Ранулф нетърпеливо изслуша господаря си, след което издърпа една от опърпаните торби. Платът, който беше изтънял с времето, се скъса и скъпоценното съдържание — сребърни чинии, златни кани и украсени със скъпоценни камъни чаши — с дрънчене се посипа по пода на галерията.

— Да му се не види! — Ранулф коленичи, взе една от чиниите и се взря в господаря си с блеснали очи. — Всичко ли трябва да върнем?

Корбет измъкна сребърната чиния от ръцете на помощника си и я хвърли на земята.

— Какво друго можем да сторим? Да откраднем някаква част и да я продадем на пазара в Лондон?

Ранулф мълчаливо отвърна на погледа на господаря си.

— Не разбираш ли? — заобяснява му Корбет. — Ако го сторим, ще попаднем в същия омагьосан кръг от измами и убийства, в който са се лутали и всички останали, дали живота си за това съкровище. Не, благодаря. Ще върнем всичко. А сега, Ранулф, ще те оставя тук сам. В пещерата ще ти бъдат спуснати нови торби, в които ще прибереш всяка скъпоценност. После торбите ще бъдат запечатани и оставени на съхранение в имението Мортлейк, докато от Хазната не изпратят свои служители на север.

И така, подпомаган от Ранулф, Корбет се изкачи обратно до върха на скалата, където прекара остатъка от деня, мръзнейки и проклинайки ледения вятър. Малко по малко Ранулф напълни новите торби със съкровището на крал Джон, след което слугите ги издърпаха от пещерата и ги натовариха на чакащата каруца. Е, поне задачата им беше приключила. Накрая Корбет завърза и запечата всяка торба, но въпреки това не успя да се отърве от безпокойството си — някои от спътниците му така алчно наблюдаваха съкровището, че не оставаше никакво съмнение какво биха сторили, ако им се удадеше възможност. Когато се върнаха в имението Мортлейк, торбите бяха качени в една от стаите на горния етаж и заключени вътре. Ключът, разбира се, остана в Корбет, а пред вратата бяха сложени на пост двама от хората на Гърни. След това кралският пратеник нареди на Малтоут да вземе един конски впряг и възможно най-бързо да занесе вестта в Уолсингам.

— Колкото по-скоро кралят си прибере съкровището — промърмори Корбет, — толкова по-добре!

По-късно през същия ден кралският пратеник и помощникът му присъстваха на погребението на Мънк в църковното гробище. После в земята беше спуснат и един ковчег от брястови дъски, в който лежеше покритият с платно труп на отец Августин. Гърни обеща, че веднага щом новият свещеник пристигне, ще бъдат отслужени заупокойни литургии и за двамата мъже. След погребенията Корбет отиде да огледа изоставената къща на свещеника. Слуховете за отец Августин вече бяха обиколили селото и, както обикновено ставаше в такива случаи, селяните се бяха изсипали в дома му и бяха отмъкнали всичко ценно, което им беше хванало окото — завивки, възглавници, свещници… Гърни последва кралския пратеник и мрачно се огледа наоколо.

— Това място трябва да се очисти! — заяви той. — Слава Богу, че съкровището се намери и че кошмарът, който ни съпътстваше през последните месеци, най-после ще приключи.

Накрая Корбет се сбогува, излезе от двора и препусна към имението Мортлейк, оставяйки сър Саймън да дава указания на дякона как да стопанисва църквата до пристигането на новия свещеник. Докато Ранулф приготвяше багажа им, кралският пратеник се отби в покоите на бледата и все още доста неспокойна лейди Алис, за да й пожелае бързо възстановяване. Гърни се върна вечерта и покани гостите си на малко празненство, което протече доста хаотично. Мрачният господар на имението и домакинството му през цялото време се опитваха да скрият облекчението си от факта, че Корбет скоро си заминава. Ранулф пък, който нямаше подобни задръжки, си пийна добре и на висок глас заяви, че макар да не иска да обиди присъстващите, едва ли скоро ще поиска да се върне в Норфък.

— Служителите от Хазната скоро ще пристигнат, нали? — попита Гърни.

— Доколкото познавам краля — отвърна му Корбет, — смятам, че ще поиска да дойде лично. После хората му ще приберат съкровището, а двамата Пастири, затворени в тъмницата ти, вероятно ще бъдат изпратени на съд в Лондон. Искам аз да платя за надгробния паметник на Мънк — добави той.

— Не, не — възрази Гърни.

Кралският пратеник обаче настоя и извади няколко монети от кесията си.

— Ето — рече той. — Трябва да стигнат за надгробен камък за Мънк, кръст за свещеника и заупокойни литургии и за двамата.

Не след дълго вечерята приключи и Корбет и помощникът му се върнаха в стаята си, където Ранулф проглуши ушите на господаря си, обяснявайки му какво щял да прави, когато се върнели в Лондон.

Докато го слушаше разсеяно, кралският пратеник легна в леглото и придърпа завивките върху си. По някаква причина Амилия Кълпепър не му излизаше от ума. Той си припомни самотната бесилка на скалите и си представи как съпругата на пекаря обгръща любовника си с ръце, без да забележи как той намъква примката на шията й. Дали в онези последни мигове от живота си жената беше разбрала какво става, запита се Корбет. И дали доброволно се беше предала?

На следващата сутрин кралският пратеник побърза да се облече, след което закуси и се сбогува с Гърни и лейди Алис. Накрая препусна към скалите, последван от доста мълчаливия Ранулф, който явно все още страдаше от последиците на снощното си преливане. Утрото беше спокойно; облаците се бяха разкъсали и морето отразяваше бледата слънчева светлина, проникваща през тях. Когато стигнаха до бесилката, Корбет дръпна юздите на коня си и се взря в стърчащите греди и грозните, ръждиви куки, забити в тях.

— Какво има, господарю? — попита кисело Ранулф. — И защо сме тръгнали към Бишопс Лин?

— Помисли, Ранулф. Помисли за всички тези убийства и зловещи интриги. Знаеш ли на кого най-много съчувствам аз? На съпругата на пекаря, Амилия. Тя не се е интересувала нито от съкровището, нито от каквото и да било друго — просто е обичала онзи проклет кучи син Августин до полуда — Корбет се взря в помощника си през рамо. — Той е притежавал богатство, каквото малко от нас ще притежават някога, но го е отхвърлил заради сандъци със скъпоценни съдове и торби с монети.

В следващия момент конят на кралския пратеник стана неспокоен заради вятъра и той успокоително го потупа, но не откъсна очи от ешафода.

— Помолих сър Саймън да изгори бесилката — рече Корбет тихо. — И той се съгласи. На мястото й ще бъде издигнат кръст, на който ще бъде издълбан призив към пътниците да се помолят за душата на Амилия Кълпепър.

— Бас ловя, че на Гърни му е мъчно, задето не можа да се докопа до съкровището — заяви Ранулф, изравнявайки коня си с този на господаря си. — Онзи тлъст доктор също изглеждаше доста разочарован.

— О, не се безпокой за тях — отвърна Корбет. — Сър Саймън познава добре закона. Все пак съкровището беше намерено в неговото имение. Освен това потирът ще си остане в „Кръст Господен“.

— И с това историята приключва — заяви Ранулф.

— Така ли смяташ? — попита Корбет. — С теб сме просто двама съдии, надигащи се от скамейката след произнасянето на присъдата. Лейди Алис обаче вече никога няма да е същата. Селяните няма да забравят свещеника. Кожарят Фулк винаги ще помни дъщеря си Марина. Горкият Форбър няма да забрави съпругата си. Глуповатият Гилбърт цял живот ще се чуди защо хората, които удавиха майка му, сега го тупат по гърба и го черпят с ейл. Домина Сесили и сър Саймън пък ще изчисляват цената на всичко това. И, разбира се, всички те вече са доловили примамливия зов на златото.

— Но нали намерихме съкровището? — прекъсна го Ранулф.

— Не, намерихме само дяла на Алан от Блатото. Къде е този на Холкъм си остава загадка — Корбет се взря в пустошта, над която се носеха тънки ивици сивкава мъгла. — Част от съкровището все още е скрита някъде тук и докато хората поддържат легендите за него, търсенето ще продължава — той погледна още веднъж към бесилката и се прекръсти. — Както и да е. Време е да потегляме към Бишопс Лин.

— Какво ще правим там, господарю? — попита Ранулф.

— Трябва да си поговоря с мелничаря за дъщеря му. Искам да му обясня, че той също е притежавал безценно съкровище.

След тези думи Корбет заби шпорите си в хълбоците на коня и — последван от верния си помощник — препусна по пътеката. Бесилката зад тях проскърца — Тъмният ангел започваше да духа откъм морето и да оглася пустошта с вечната си песен.